Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

[…]
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.
В църквата, в пещта, у дома, в мелницата,
навсякъде, в замъка, в сърцето, пепелта, пепелта.
Отива си и хлябът, отива си медникарят, отива си и жената, отиват си и конярите, и служителите,
и майсторите на ритъма, и
на Словото, и на пророците.
Ръцете се парализират, а чуковете се отнемат
и никой не чука каруците и ралото,
и ако тестото на някой, който кваси житото, се не набъбне,
той не намира душата огнена на хляба, за да го направи.
И ъгълът е пълен с жарава, и дори
повече от ъгъла на къщата, където е сърцето,
сърцето на човека е станало зло. Жалко. Жалко.
Тъмна ряпа и църквата, и без бойници
замъка и порасна трева и стана пасище.
И голямата Любов е далеч, и мъжът е
безпомощен и безделник, и до него жената е
господарка, а робинята й е лъжата.
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.