Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991
На връщане, по пътя, край който нямаше маслинови дръвчета и не прелитаха цикади, решението бе съвместно мълчаливо: никакво завръщане там, където очакването е изтрито от всеки дом и от светилата дневни не струи светлина, по чийто ръб навлиза различно от сивия мрак, и това бе по-тържествено от клетва, по-ефирно от лов на цикади, по-надигащо онази буца в гърлото, която е последната, камък за заключеното в куфара, вече станал ненужен, защото всичко е с нас и на нас…
Една виелица разтвори вратата една зима и някой избра да останем до кристала на погледа, тогава неистово бял, сега нажежен в червено, и този път този път е до всеки град с цикади и разтворени врати, но улиците му са опустели и не чуваме стъпките си, и няма нищо по-мълчаливо от погледа над онази маса, заради която се разпалва поне едно малко светило, и единственото, което казваш без думи, е напомнянето за птицата на перваза в четвъртия час. И тръгвам да я търся, тя ще се върне, а значи, и…
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X
Чиста магия!