Някога Когато каза, че най-добрата кухня е унгарската Когато клюки ръсеше за Вазов и за „Мисъл“ Когато важен беше Дон Кихот и Платонов, и разните детеубийства Когато Исках да се снимаме, а ти все нямаше пари Когато ни разбиваха сърцата и насилваха телата Когато Рамщайн и Висоцки бяха нашата убийствена комбинация Те разбирах Но него още го нямаше. Дойде и вече няма нас, защото ми каза стига глупости без атомни централи и без джендъри аман И вече няма нас, а на Путин общо взето му е през оная работа че нас ни няма.
пУмиярско
В спомените му съм кучето, което маха с опашка и гледа с оня досаден твърде досаден верен поглед, заради който ти иде да го нариташ. Единствено с възпитателна цел да го нариташ – да го спреш да обича.
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X