Ето тази е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде, абсолютната владетелка на кралство Макондо, която живя 92 години, упражнявайки властта си, и умря с ореола на светица един вторник миналия септември, а на погребението ѝ дойде дори папата.
Сега, когато разтърсената до дъно нация възвърна равновесието си; сега, когато музикантите от Сан Хасинто, контабандистите от Гуахира, оризарите от Сину, проститутките от Гуакамаял, магьосниците от Сиерпе и берачите на банани от Аракатака окачиха хамаците, за да се възстановят от изтощителното бдение, и когато си възвърнаха спокойствието и заеха отново постовете си президентът на републиката и министрите му, и всички представлявали държавната власт и свръхестествените сили на най-великолепната погребална церемония, която ще бъде вписана в историческите анали; сега, когато папата се възнесе на небето телом и духом, а в Макондо не може да се мине от празни бутилки, фасове от цигари, оглозгани кокали, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от множеството, стекло се на погребението, тъкмо сега е моментът да облегнем табуретка на вратата към улицата и да започнем да разказваме от началото подробностите за това национално сътресение, преди да са успели да дойдат историците.
Преди четиринайсет седмици, след безкрайни нощи с компреси, синапени лапи и вендузи, изнемощяла от трескавата агония, Мама Гранде заповяда да я сложат да седне в стария ѝ люлеещ се стол от ратан, за да оповести последната си воля. Беше единственото изискване, което ѝ оставаше да изпълни, за да умре. Същата сутрин, с посредничеството на отец Антонио Исабел, беше уредила душевните си дела, така че оставаше да уреди и свързаните с имуществото между деветимата ѝ племенници, нейните универсални наследници, които бдяха около леглото. Енорийският свещеник, на път да навърши сто години, си говореше сам и също беше в стаята. Бяха нужни десетима мъже, за да го качат до покоите на Мама Гранде, и бе решено да остане там, за да не се налага да го свалят и да го качват отново в последния момент.
Никанор, най-големият племенник, огромен и див, облечен с дрехи в цвят каки, с ботуши с шпори и с револвер 38-и калибър с дълга цев, напъхан под ризата, отиде да потърси нотариуса. Грамадната къща на два етажа, в която миришеше на меласа и риган, с мрачни стаи, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, превърнали се в прах, още от предишната седмица бе замряла в очакването на този момент. В дълбокия централен коридор, с куки по стените, на които в други времена се окачваха заклани прасета, а в сънливите августовски недели висяха одрани елени, ратаите, скупчени върху чували със сол и земеделски сечива, спяха и чакаха заповедта да оседлаят животните, за да разгласят лошата новина в пределите на безмерното имение. Останалото семейство беше в гостната. Жените, смъртнобледи, обезкръвени от наследството и бдението, спазваха пълен траур, който представляваше сбор от неизброими последователни траури. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила богатството и фамилното име със свещена телена ограда и вътре в нея чичовци се женеха за дъщерите на племенниците, братовчедите за лелите, а братята за снахите, докато се бе образувал непроходим гъсталак от кръвосмешения, който бе превърнал възпроизвеждането в порочен кръг. Единствено Магдалена, най-малката племенница, бе успяла да се измъкне от заграждението; измъчвана от халюцинации, тя поиска от отец Антонио Исабел да я пречисти от зли духове, острига се и се отказа от светските суети и радости, като стана послушница в манастира на епархията. Извън официалното семейство и в изпълнение на правото си на първата брачна нощ, по чифлици, села и махали мъжете бяха наплодили цяло извънбрачно потомство, което се мотаеше сред прислугата без презиме, в качеството си на кръщелници, храненици, любимци и галеници на Мама Гранде.
Прибижаването на смъртта наруши изтощителното чакане. Гласът на умиращата, свикнала на зачитане и подчинение, прозвуча в затвореното помещение като басов тон на орган, но отекна и до най-отдалечените кътчета на имението. Никой не бе безразличен към тази смърт. През сегашния век Мама Гранде бе центърът на тежестта в Макондо, както в миналото са били братята и бащите, и бащите на бащите ѝ, през цялото време на това владичество, надхвърлящо два века. Селището бе възникнало около тяхното презиме. Никой не знаеше произхода, границите и истинската стойност на владението, но всички бяха свикнали с мисълта, че Мама Гранде е господарка на течащите и застоялите води, на падналите и бъдещите дъждове, на междуселските пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегите, а освен това имаше наследствено право върху животи и чифлици. Когато следобед сядаше на хлад на балкона в къщата, отпусната с цялата тежест на телесата и властта си в стария люлеещ се стол от ратан, наистина изглеждаше безкрайно богата и всевластна, най-богатата и най-всевластната матрона в света.
На никого не му бе хрумвало, че Мама Гранде е смъртна, освен на членовете на племето ѝ и на самата нея, подбуждана от сенилните предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее над 100 години, като баба си по майчина линия, която по време на войната през 1875 година се бе противопоставила на патрул на полковник Аурелиано Буендия, като се бе окопала в кухнята на имението. Едва през април тази година Мама Гранде осъзна, че Бог няма да я удостои с привилегията да ликвидира лично, в открит сблъсък, някоя орда от масони федералисти.
През първата седмица на болките семейният лекар я облекчаваше със синапени компреси и вълнени чорапи. Беше наследствен лекар, дипломиран в Монпелие, но, верен на философските си убеждения, бе противник на напредъка в медицината, а Мама Гранде го бе удостоила с благоволението да се забрани на други лекари да се установяват в Макондо. До някое време той обикаляше селото на кон, като посещаваше унилите болни привечер, а природата го дари с привилегията да стане баща на множество чужди деца. Но артритът го прикова в хамака и накрая той обслужваше болните, без да ги посещава, посредством предположения, хорски приказки и заръки. Повикан при Мама Гранде, прекоси площада по пижама, подпиращ се на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде изпада в агония, нареди да му донесат сандъчето с порцеланови бурканчета, надписани на латински, и в продължение на три седмици омазваше умиращата отвън и отвътре с всякакви академични компреси, височайши микстури и магистърски супозитории. После наложи опушени жаби на болното място и пиявици на бъбреците, докато един ден на разсъмване трябваше да се изправи пред избора дали да повика бръснаря да ѝ пусне кръв, или отец Антонио Исабел да я причасти.
Никанор изпрати да потърсят свещеника. Десетима мъже го пренесоха от свещеническия дом до спалнята на Мама Гранде, седнал в скърцащия тръстиков люлеещ се стол, под мухлясалия балдахин за специални случаи. Камбанката за предсмъртно причастие в топлото септемврийско зазоряване стана първото известие за жителите на Макондо. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде бе заприличало на селски събор.
Беше като възпоминание от друго време. Докато навърши 70 години, Мама Гранде празнуваше рождения си ден с най-продължителните и най-бурните събори, помнени някога. За цялото село се изнасяха дамаджани с ракия, на общинския площад се колеха говеда, а група музиканти, покачени върху маса, свиреха по три дни без прекъсване. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица на века бяха лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, предлагаха царевична бира, кифлички, кървавица, пръжки, емпанади, наденици, питки от юка със и без сирене, палачинки, понички, мекици, банички, суджуци, шкембе, кокосови сладки, сок от захарна тръстика, както и всякакви дреболии, дрънкулки, джунджурии и грънци, и се провеждаха боеве с петли и лотарии. Насред суматохата на възбуденото множество се продаваха щамповани икони и стихари с образа на Мама Гранде.
Празненствата започваха вечерта на предишния ден и свършваха на самия рожден ден с взривове от фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости и законните членове на фамилията, великодушно обслужвани от незаконните, танцуваха в такта на старата пианола, снабдена с модни ролки. Мама Гранде командваше тържеството от дъното на салона, седнала в голямо кресло, между ленени възглавници, и издаваше дискретни наставления с десница, окичена с пръстени на всички пръсти. Понякога в съучастничество с влюбените, но почти винаги ръководена от собственото си вдъхновение, същата вечер тя уреждаше браковете за идната година. За закриването на юбилея Мама Гранде излизаше на балкона, украсен с книжни гирлянди и фенери, и хвърляше дребни пари на тълпата.
Тази традиция бе прекъсната отчасти поради заредилите се погребения в семейството, а отчасти и заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за онези бляскави прояви. Не бяха успели да видят как по време на литургия някой представител на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, докато тя се радва на привилегията да не коленичи дори при поднасянето на нафората, за да не намачка полата си с волани от холандско платно и надиплените си колосани фусти. Старците помнеха като видение от миналото онези двеста метра рогозки, които бяха постлани от господарския дом до главния олтар вечерта, в която Мария дел Росарио Кастанеда и Монтеро присъства на погребението на баща си, и се върна по застланата улица, облечена в новото си сияещо достолепие и превърнала се на 22 години в Мама Гранде. Тогавашната средновековна гледка принадлежеше не само на миналото на фамилията, но и на миналото на нацията. Все по-смътна и далечна, едва съзирана в горещите следобеди на балкона си, задушаван от гераниите, образът на Мама Гранде се размиваше в собствената си легенда. Упражняваше властта си чрез Никанор. Съществуваше негласно обещание, установено от традицията, че в деня, в който Мама Гранде подпечата с восък завещанието си, наследниците ще обявят три нощи всенародно веселие. Но също така беше известно, че е решила да оповести последната си воля едва няколко часа преди да умре, а никой не вярваше сериозно, че Мама Гранде е смъртна. Едва тази сутрин, разбудени от камбанките за последното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде е не само смъртна, а и умираща.
Бе дошъл часът ѝ. Лежеше в лененото си легло, под балдахина от прашна ажурена дантела, омазана с мехлеми до ушите, а животът едва се долавяше в лекото дишане на матриархалните ѝ гърди. Мама Гранде, която до петдесетата си годишнина бе отблъсквала и най-пламенните кандидати, а бе надарена от природата да откърми сама всички потомци от вида си, издъхваше девствена и бездетна. В момента на миропомазването отец Антонио Исабел трябваше да потърси помощ, за да намаже с миро дланите ѝ, тъй като още в началото на агонията Мама Гранде бе стиснала юмруци. Съдействието на племенничките не допринесе с нищо. По време на боричкането, за пръв път от една седмица, умиращата притисна към гърдите си ръката със съзвездие от скъпоценни камъни и впери в племенничките безцветния си поглед с думите: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел в литургическите одежди и послушника с обредната утвар и прошепна с примирена убеденост: „Умирам.“ Тогава свали пръстена с Големия диамант и го даде на Магдалена, послушницата, на която се падаше по право като най-малката наследница. Това беше краят на една традиция: Магдалена се бе отказала от наследството си в полза на Църквата.
Призори Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да даде последните си наставления. В продължение на половин час, напълно владеейки всичките си способности, тя се осведоми как върви работата. Изрази специални желания за съдбата на трупа си и накрая се зае с бдението. „Трябва да си отваряш очите“, каза. „Прибери под ключ всичко ценно, защото много хора ходят по бдения само за да крадат.“ Миг след това, насаме със свещеника, направи пространна, искрена и подробна изповед, а после прие последно причастие в присъствието на племенниците. Тогава поиска да я сложат да седне в ратановия люлеещ се стол, за да изрази последната си воля.
Върху двайсет и четири листа, изписани с много ясен почерк, Никанор бе изготвил добросъвестен отчет за имуществото ѝ. Като дишаше кротко, с лекаря и отец Антонио Исабел за свидетели, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на имотите си, върховен и единствен източник на могъществото и властта ѝ. Сведени до реалните си размери, физическите владения съставляваха три поземлени участъка, присъдени с кралски декрет в епохата на Колонията, но с течение на времето и вследствие на заплетени бракове по сметка, под владичеството на Мама Гранде се бяха прибавили и други. На тези пустеещи земи без определени граници, които включваха пет общини и на които собствениците не бяха засели никога и едно зърно, живееха като арендатори 352 семейства. Всяка година, в навечерието на именния си ден, Мама Гранде осъществяваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да бъдат върнати на държавата: прибираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на къщата си, тя лично получаваше наема за правото да обитават земите ѝ, както повече от век го бяха получавали предците ѝ от предците на арендаторите. Три дни по-късно дворът се оказваше претъпкан с прасета, пуйки и кокошки, а също и с десятъка и първите реколти от плодовете на земята, които се принасяха като дарове. Всъщност това беше единствената реколта, която фамилията бе събирала от тази територия, мъртва още от произхода си и изчислявана на пръв поглед на 100 000 хектара. Но историческите обстоятелства бяха предопределили в рамките на тези граници да израснат и да се развият шестте селища на окръг Макондо, включително общинският център, така че всеки, който обитаваше къща, нямаше друго право на собственост, освен полагащото му се върху материалите, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът, както ѝ го изплащаше и правителството за това, че гражданите използват улиците.
Из околностите на селищата бродеше никога непроверяван брой необгрижван добитък, жигосан на четирите хълбока с дамга с формата на катинар. Повече поради безредие, отколкото поради броя на белязаните добичета, този наследствен белег бе станал известен и в отдалечени области, до които стигаха лете изнемощелите от жажда разбягали се животни, и така се бе превърнал в една от най-здравите опори на легендата. По причини, които никой не си бе направил труда да обясни, след последната гражданска война просторните конюшни постепенно се бяха опразнили, а в последно време в тях бяха разположени преси за захарна тръстика, обори с доилки и една машина за лющене на ориз.
Освен изброеното, в завещанието бе упоменато съществуването на три гърнета с едри жълтици, заровени някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени по време на периодичните старателни разкопки. Към правото да дават земята под аренда и да получават десятъците и първите плодове, както и всякакви допълнителни дарения, наследниците получаваха и план, предаван от поколение на поколение и усъвършенстван от всяко следващо поколение, който трябваше да улесни откриването на заровеното съкровище.
На Мама Гранде ѝ бяха нужни три часа, за да уреди земните си дела. В задухата на спалнята гласът на умиращата сякаш отреждаше най-достойното място на всяко изброено нещо. Когато положи треперливия си подпис, а под него свидетелите добавиха и своите, съкровена тръпка разтърси сърцата на тълпите, които започваха да се събират пред къщата в сянката на прашните бадемови дървета.
Оставаше само подробното изреждане на моралните ценности. Като направи върховно усилие – каквото, преди да умрат, бяха направили предците ѝ, за да осигурят превъзходството на рода си, – Мама Гранде се надигна на монументалния си задник и с властен искрен глас, уповаваща се на паметта си, продиктува на нотариуса списъка на незримото си благосъстояние:
Подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националният суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, първият в йерархията на властта, втората инстанция, третият дебат, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, кралиците на красотата, многозначителните речи, грандиозните манифестации, знатните госпожици, коректните господа, крайно честните военни, Негово преосвещенство, Върховният съд, забранените за внос стоки, либералните дами, проблемът за месото, чистотата на езика, примерите за света, правната система, свободният, но отговорен печат, Богота – южноамериканската Атина, общественото мнение, демократичните избори, християнският морал, недостигът на валута, правото на убежище, комунистическата опасност, държавният кораб, поскъпването на живота, републиканските традиции, необлагодетелстваните класи, посланията за единство.
Не успя да довърши. Трудоемкото изброяване пресекна последния ѝ дъх. Затънала в това маре магнум* от абстрактни формулировки, които в продължение на два века представляваха моралното оправдание за владичеството на фамилията, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.
Същия следобед жителите на далечната мрачна столица видяха на първа страница на извънредните издания портрета на двайсетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова кралица на красотата. Мама Гранде изживяваше отново мимолетната младост на фотографията си, увеличена на четири колони и ретуширана набързо, с буйна коса, събрана на темето с гребен от слонова кост, и с диадема върху дантеления шал. Този образ, уловен от пътуващ фотограф, който минавал през Макондо в началото на века, и архивиран от вестниците в категорията неизвестни личности, бе предопределен да просъществува в паметта на бъдещите поколения. В раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в мрачните салони за чай, тапицирани с бледи драперии, с почит и благоговение се шепнеше името на владетелката, умряла в своята гореща маларична област, неизвестно допреди няколко часа в останалата част на страната, преди печатното слово да му придаде святост. Ситен дъждец покриваше минувачите с недоверие и зеленикава плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Изненадан от вестта, на път към церемонията за дипломирането на новите кадети, президентът на републиката собственоръчно написа върху гърба на телеграмата бележка, в която препоръча на министъра на войната в края на речта си да обяви минута мълчание в знак на почит към Мама Гранде.
Общественият ред бе засегнат от смъртта. Самият президент на републиката, до когото гражданските чувства достигаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от автомобила си в мигновена, но донякъде сурова картина, безмълвното изумление на града. Бяха останали отворени само няколко мизерни кафенета и Архиепископската катедрала, готова за деветдневна погребална служба. В Националния капитолий, пред който покрити с вестници просяци спяха в укритието на дорийските колони и на омърлушените статуи на покойни президенти, светлините на Конгреса светеха. Когато държавният глава, потресен от вида на столицата в траур, влезе в кабинета си, министрите му, облечени официално като за погребение, го чакаха на крака, по-надути и по-бледи от обикновено.
Събитията от онази нощ, както и от последващите, щяха да бъдат окачествени по-късно като историческа поука. Не само заради християнския дух, който вдъхнови най-издигнатите особи в държавната власт, но и заради себеотрицанието, с което несходни интереси и противоположни критерии се помириха в името на общата си цел да погребат един бележит труп. В продължение на много години Мама Гранде бе осигурявала обществен мир и политическо съгласие в империята си благодарение на три сандъка с фалшиви изборни бюлетини, които бяха част от тайното ѝ богатство. Мъжете от прислугата, нейните любимци и арендаторите, малолетни и пълнолетни, упражняваха не само собственото си право на глас, но и това на избирателите, умрели през последните сто години. Тя олицетворяваше преимуществото на традиционната власт над временната, надмощието на класата над плебса, превъзходството на божествената мъдрост над смъртната преходност. В мирно време хегемонната ѝ воля потвърждаваше и отхвърляше ренти, канонически и синекурни длъжности и бдеше над благоденствието на привържениците си, дори ако за постигането му трябваше да прибягва до интриги и изборни измами. В размирно време Мама Гранде тайно подпомагаше въоръжаването на съмишлениците си, а публично оказваше помощ на жертвите си. Този патриотичен плам ѝ предопределяше най-високи почести.
Президентът на републиката не бе имал нужда да се допитва до съветниците, за да осъзнае тежестта на отговорността си. Между залата за аудиенции и павираното дворче, в което някога вицекралете са оставяли каляските си, имаше вътрешна градина с тъмни кипариси, където в последните дни на колонията някакъв португалски монах се бе обесил от любов. Въпреки шумната си свита от орденоносци президентът не можеше да потисне лекото треперене от неувереност, когато след свечеряване минаваше през това място. Но онази вечер потреперването имаше силата на предзнаменование. Тогава осъзна напълно историческото си предопределение, издаде декрет за девет дни национален траур и за посмъртни почести за Мама Гранде в категорията героиня, загинала за родината на бойното поле. Както се изрази в драматичното изявление, което рано сутринта отправи към съотечествениците си по националния канал за радио и телевизия, първият магистрат на нацията вярваше, че погребението на Мама Гранде ще представлява нов пример за света.
Тези високи цели обаче щяха да се сблъскат със сериозни неудобства. Юридическата система на страната, изградена от далечни предци на Мама Гранде, не бе подготвена за събитията, които започваха да се случват. Мъдри доктори по право, доказани алхимици на закона задълбаха в тълкувания и силогизми в търсенето на формулировка, която да позволи на президента на републиката да присъства на погребението. Настъпиха дни на смут във високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторния полукръг на Конгреса, оредял след един век абстрактно законодателство, между маслени портрети на национални герои и бюстове на старогръцки мислители, възпоменаването на Мама Гранде достигна неподозирани висоти, докато в тежкия септември на Макондо трупът ѝ се изпълваше с мехури. За пръв път говореха за нея, без да си я представят в ратановия люлеещ се стол, в дълбокия ѝ унес в два следобед и със синапените лапи, а я виждаха неопетнена и млада, пречистена от легендата.
Безкрайни часове бяха изпълнени с думи, думи, думи, които отекваха в пределите на републиката, разгласявани от пропагандаторите на печатното слово. Докато някой, надарен с чувство за реалност, не прекъсна историческото дър-дър-дър на онази асамблея от стерилни юрисконсулти, за да напомни, че трупът на Мама Гранде очаква решението при 40 градуса на сянка. Никой не се смути от този изблик на здрав разум в неопетнената атмосфера на писания закон. Бяха издадени нареждания трупът да бъде балсамиран, докато се намерят формулировки, докато се съгласуват мнения или се внесат конституционни поправки, които да позволят на президента да присъства на погребението.
Толкова много се бе дърдорило, че дърдоренето прехвърли границите, прекоси океана и профуча като знамение през папските покои в Кастелгандолфо. Възстановен от дрямката след неотдавнашния летен празник Ферагосто, Върховният понтифик стоеше до прозореца и гледаше как водолазите се гмуркат в езерото, за да търсят главата на обезглавената девойка. През последните седмици вечерните вестници не се занимаваха с нищо друго и Върховният понтифик не можеше да остане безразличен към тази загадка, възникнала толкова близо до лятната му резиденция. Но същият следобед, след изненадваща подмяна, вестниците бяха заменили фотографиите на предполагаемите жертви с една-единствена, на двайсетгодишна жена, оградена в дантелена траурна рамка. „Мама Гранде“, възкликна Върховният понтифик, разпознавайки мигновено размазания дагеротип, който му бе подарен преди много години по случай възкачването му на престола на свети Петър. „Мама Гранде“, възкликнаха в хор членовете на Съвета на кардиналите в частните си покои и за трети път от двайсет века настъпи момент на смущения, призлявания и притичвания в безграничната империя на християнството, докато Върховният понтифик бе настанен в дългата черна гондола, на път към далечното фантастично погребение на Мама Гранде.
Назад останаха сияйните прасковени насаждения, Виа Апиа Антика с бездушните киноактриси, събиращи загар по терасите и все още в неведение за сътресението, а после и мрачната грамада на замъка „Сант Анджело“ на хоризонта на Тибър. Привечер дълбоките камбанни удари на базиликата „Свети Петър“ се смесиха със звъна от напукания бронз на Макондо. Под задушаващия навес, през плетеницата от канали и потайните тресавища, които очертаваха границата между Римската империя и пасищата на Мама Гранде, Върховният понтифик цяла нощ бе слушал врявата на маймуните, подплашени от преминаването на тълпите. По време на нощния поход папското кану се пълнеше с чували юка, гроздове зелени банани и кафези с кокошки, и с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания, за да си опитат късмета с търговия по време на погребението на Мама Гранде. Тази нощ, за пръв път в историята на Църквата, Негово светейшество бе измъчван от треската на будуването и от изтезанието на комарите. Но чудодейното развиделяване над владенията на Великата старица, първичната гледка на царството на балсамината и игуаната, изличиха от паметта му страданията от пътуването и възнаградиха саможертвата му.
Никанор бе разбуден с три удара по вратата, известяващи скорошното пристигане на Негово светейшество. Смъртта бе завладяла къщата. Вдъхновени от редуващите се и потискащи призиви на президента, от трескавите спорове на парламентаристите, които бяха изгубили гласа си и общуваха с общоприети жестове, личности и конгрегации от цял свят зарязаха делата си и запълниха с присъствието си тъмните коридори, претъпканите проходи, задушните тавански помещения, а дошлите със закъснение се изкатериха и се настаниха както могат по зидове, заграждения, наблюдателници, скелета и парапети. В главната зала, мумифициран в очакване на великите решения, трупът на Мама Гранде лежеше под сърцераздирателно възвишение от телеграми. Изтощени от плач, деветимата наследници бдяха около трупа в екстаз от взаимно дебнене.
Още много дни човечеството трябваше да продължи изчакването. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, делва с филтрирана вода и брокатен хамак, през дългите задушни нощи Върховният понтифик бе измъчван от потно безсъние, което запълваше с четене на меморандуми и административни наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, а обядваше под перголата от астромелии с отец Антонио Исабел и понякога с Никанор. Така преживя безкрайни седмици и удължени от очакването и горещината месеци, докато Пастор Пастрана не се изтъпани с барабана си в средата на площада, за да прочете обявеното решение. Заявяваше се, че тъй като общественият ред е бил нарушен, тарам-там-там, президентът на републиката, тарам-там-там, разполага с извънредни пълномощия, тарам-там-там, които му позволяват да присъства на погребението на Мама Гранде, тарам-там-там-тарам-там.
Бе настъпил великият ден. По улиците, задръстени от рулетки, сергии с храна и масички с лотарийни билети, и мъже с навити на шията змии, които предлагаха мехлем за окончателното изцеряване от червен вятър и осигуряването на вечен живот, и през пъстрото площадче, където множеството бе закачило хамаци и разстлало рогозки, снажни стрелци с лъкове разчистиха пътя на властниците. Там бяха, в очакване на върховния миг, перачките от река Сан Хорхе, ловците на бисери от Кабо де Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, работниците от солниците в Манауре, акордеонистите от Валедупар, укротителите на коне от Аяпел, музикантите от Сан Пелайо, шарлатаните от Ла Куева, импровизаторите на стихове от Сабанас де Боливар, лентяите от Реболо, пияниците от Магдалена, писарушките от Момпокс, също така и изброените в началото на тази хроника, и много други. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия – начело с граф Марлборо с одеждата си от тигрови кожи с нокти и зъби – бяха превъзмогнали вековната си ненавист към Мама Гранде и тези като нея и бяха дошли на погребението, за да измолят от президента изплащането на военните пенсии, за които чакаха вече от шейсет години.
Малко преди единайсет трескавото множество, задъхващо се на слънцето, възпирано от невъзмутими елитни воини в хусарски униформи с ширити и пухкави пера, нададе ликуващ рев. Важни и тържествени, облечени във фракове и с цилиндри, президентът на републиката и министрите, парламентарните комисии, Върховният съд, Държавният съвет, традиционните партии и духовенството, както и представителите на банките, търговията и индустрията, се появиха иззад ъгъла на Телеграфната палата. Плешив и дебел, старият и болен президент на републиката измарширува пред изумените погледи на тълпите, които го бяха овластили, без да са го виждали, и едва сега получаваха достоверно доказателство за съществуването му. Между архиепископите, изнурени от тежката си мисия, и военните с широки гърди с брони от медали, първият магистрат на нацията излъчваше непогрешимия дъх на властта.
На втори план, в смирено шествие от траурни крепони, крачеха националните кралици на всичко бивало и небивало. Лишени за пръв път от земния си блясък, предвождани от универсалната кралица, преминаваха кралицата на влакнестото манго, кралицата на зелената тиква от сорта ауяма, кралицата на едрия банан от сорта мансано, кралицата на хлебната юка, кралицата на крушовата гуаява, кралицата на кокосовия орех с мляко, кралицата на боба с черни очички, кралицата на 426-те километра нанизи от яйца на игуана и всички други, които ще пропуснем, за да не стане тази хроника безкрайна.
В ковчега си с пурпурни дипли, отделена от действителността с осем медни турникета, Мама Гранде вече бе прекалено опиянена от формалдехидната си вечност, за да осъзнае величината на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона у дома си по време на знойните будувания, се бе сбъднало в онези четирийсет и осем славословия, в които всички символични личности на епохата отдадоха почит на паметта ѝ. Самият Върховен понтифик, когото в бълнуванията си бе видяла висящ в сияйна колесница над градините на Ватикана, бе надмогнал жегата с ветрило от плетени палмови листа и бе почел с върховното си достолепие най-грандиозното погребение на света.
Заслепено от зрелището на властта, простолюдието не забеляза алчното махане с крила от върха на покрива, когато спорът между знатните бе решен и ковчегът бе изнесен на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещата сянка на лешоядите, която следваше кортежа по нагорещените улици на Макондо, нито обърна внимание, че докато знатните преминаваха, след тях се точеше воняща диря от отпадъци. Никой не забеляза, че племенниците, кръщелниците, прислужниците и протежетата на Мама Гранде захлопнаха портите веднага след изнасянето на трупа, изкъртиха вратите, разковаха дъските и разкопаха основите, за да си поделят къщата. Единственото, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на онова погребение, бе гръмогласната въздишка на облекчение, издадена от тълпите, когато изтекоха четиринайсетте дни на молитви, славословия и дитирамби, а гробът бе запечатан с оловна плоча. Някои от присъстващите проявиха достатъчна прозорливост да проумеят, че присъстват на зараждането на нова ера. Сега Върховният понтифик, изпълнил мисията си на земята, можеше да се възнесе на небето телом и духом, и президентът на републиката можеше да седне да управлява както намери за добре, и кралиците на всичко бивало и небивало можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да си окачват хамаците по своя си начин, както знаят и разбират, из необятните владения на Мама Гранде, защото единствената, която можеше да им се противопостави и притежаваше достатъчна власт да го стори, бе започнала да се разлага под една оловна плоча. Така че оставаше само някой да облегне табуретка на вратата, за да разкаже тази история като урок и поука за бъдещите поколения, та никой от неверниците в света да не остане в неведение относно вестта за Мама Гранде, защото утре, сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклука от погребението ѝ завинаги и вовеки веков.
* Буквално – океан, в преносен смисъл – изобилие (лат.). – Б. пр.
1962 г.
Превод от испански Емилия Юлзари
Издателство „Лъчезар Минчев“
София, 2023 г.
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X
