Слав Недев, Biotope 18.3
Пясъкът ме удряше в очите с такава сила, че ми се искаше да ги държа затворени, докато се катерех по дългия склон, който водеше до наблюдателницата на Муйнак — място, което в миналото е подслонявало заможното пристанище на града. След около пет минути катерене, се озовахме в галерията на запустението — оградено възвишение, разположено върху една безкрайна пясъчна яма, чийто хоризонт се сливаше с пустинята и пред погледа ни — по средата на този кух простор — зееше гробището със заседнали ръждиви кораби. Вятърът ни придружаваше, заедно с пясъка, който отвсякъде шибаше очите, лицето и устните ни. Да облизваш устните си беше необходим инстинкт, което неизбежно щеше да доведе до малки пукнатини и един коктейл от кръв, пясък и сол.
***
Емоцията ме завладя, когато един февруарски ден Ислям спомена, че в средата на пустинята се провежда фестивал на електронната музика. Идеята ме вълнуваше толкова, че като си представях как танцувам насред пустинята можех да усетя пясъка, удрящ по устните ми, но най-вече, този необходим живителен дъх свобода, от който бях лишен в Ташкент и който предстоеше да преживея в Муйнак.
***
Пътувахме повече от 1300 километра с влак и съвместно такси за да присъстваме на онзи екзотичен фестивал. Чувствах се зле — болеше ме главата и имах симптоми на настинка, но нищо не можеше да спре желанието ми да присъствам на фестивала и да го преживея в първо лице. Настанихме се при една местна баба, която предоставяше на разумна цена всичките стаи на дома си на туристите, дошли чак от Ташкент заради фестивала. Домът ѝ беше скромен, a украсата — кичозна. От входната врата вътре се виждаха две пространства разделени със стена и една рамка без врата, от която висеше пищна завеса с ресни. По-нагоре, над рамката на стената — снимка на Ислом Каримов, бившия президент-диктатор на Узбекистан, заедно с хазяйката – беше гордо изложена пред посетителите. Нашата спалня не разполагаше с легла. Вместо тях получихме няколко тънки матрака, които разпръснахме на пода. Понеже бяхме изморени от пътуването с такси от Хива, решихме да си починем преди да отидем във фестивала, който трябваше да започне от шест часа вечерта. Ислям и аз използвахме случая да се слеем в топла прегръдка и да останем така известно време. Пред местните жители и полицията, която ограждаше събитието от всичките му страни, трябваше да избягваме прояви на обич, иначе рискувахме да се изложим на евентуална присъда за содомия.
***
Фестивалът беше просто оправдание за нашия приятел Тимур, който използва случая за да си сложи кожен колан и се опитваше да го прикрие леко с потник отгоре. В допълнение си беше сложил грим и някои аксесоари като гривни и колиета, нещо, което в столицата на страната — и още повече в пустинята — щеше да привлече вниманието на хората. Това съчетано с характерните му черти на местен, но с дълга коса — нещо напълно неприлично за тукашните мъже — щеше да хване окото на местните жители и най-много ме караше да се възхищавам на смелостта му. Когато навлязохме в склона, който водеше към наблюдателницата, една групичка каракалпакски деца ни следеше и оглеждаше от горе до долу, докато шушукаха и се смееха нагло. “Каракалпаците са много отворени, даже позволяват на жените си да пият водка” ми каза веднъж Ислям, докато ми обясняваше за различните народи, съставляващи Узбекистан и техните особености. За случая си бях облякъл тесния потник, който Ислям ми забраняваше изрично да обличам в Ташкент от съображения за сигурност. Освен това, си бях гримирал очите с черен молив и показвах — този път без страх — обицата на лявото си ухо. Носех лилава кърпа на челото, която подчертаваше перчема ми. Каракалпакските деца ни гледаха изумени.
***
Предварителната регистрация в сайта на фестивала ни удостояваше с привилегията за достъп до едно оградено пространство, което разделяше онзи пустош на две: от едната страна, сцената се издигаше над дансинга, а от другата — се простираше обширно пясъчно пространство, където местните хора продаваха напитки на стайна температура. Група полицаи контролираше входа към ограденото пространство, като проверяваше гривните, които ни дадоха при регистрацията. Освен това, внимаваха да не внесем алкохолни напитки на дансинга. Междувременно, местни семейства се тълпяха зад оградата, за да видят как танцуваме в транс, хипнотизирани от звуците, които накараха атмосферата да вибрира парче след парче. Бащи с деца на раменете, забулени баби с цветни забрадки и с изпити лица, които подпираха лактите си на оградата, майки с деца на ръце… всички те ни зяпаха, докато ние, потопени в този хаотичен танц, се освобождавахме от всичкия религиозен и морален натиск и пренебрегвахме онези втренчани в телата ни погледни, които вероятно ни смятаха за полуголи, докато нареждаха “танцуването е харам”.
***
Инна беше от Ташкент и имаше руски произход. Беше едра, с лунички на лицето и дълга рижа коса. По случай фестивала, тя донесе лампички като тези, които се поставят на коледните елхи; постави ги по цялото си тяло, особено около деколтето. Гърдите ѝбяха големи и пищни, приковаха вниманието ми с почти хипнотична сила и в един момент, под ефектите на онази водка със стайна температура, се разкрещях на руски: “Путката на Инна е харам! Рижата путка на Инна е харам!”. Приятелите ми се смееха безспир, хората наоколо ме гледаха съучастнически и полицаите, които в онзи момент минаваха покрай нас, ме изгледаха втренчено няколко секунди, без да изразят никаква реакция.
***
Напълно пиян, под ефекта на няколко топли водки, се приближих към Ислям, хванах го за кръста и му казах “целуни ме, моля те”. Никога не си бях представял, колко много можеше да боли човекът, който обичаш да откаже рязко целувка. Най-тъпото е, че в крайна сметка, трезвеността му ни спаси от евентуален проблем, докато аз, замаян и напълно обладан от онова неудържимо желание да крещя на света кой съм, подценявах възможен конфликт с органите на реда.
***
Докато нощта напредваше, състоянието ми на пълно освобождение също се задълбочаваше, до такава степен че свалих потника си и се приближих до група момчета, тъй като Ислям настояваше да се държи на дистанция от мен. След около два часа бяхме готови да тръгваме и отидохме до изхода на фестивала. Аз бях толкова пиян, че Ислям нямаше друг избор, освен да ме хване за кръста за да не падна — или да не направя някоя лудост пред полицаите. Използвах тази ценна възможност да го хвана за ръката и да се затичам пред полицаите, викайки харам. Полицаите ни гледаха изумени и не реагираха никак. Върнахме се в нашия хотел и вече в спалнята ни, в присъствието на нашите приятели, можахме да се слеем в прегръдка, докато в главата ми кънтеше онази дума като мантра: харам, харам, харам…
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X
