Марко Видал – Пустинята

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Пясъкът ме удряше в очите с такава сила, че ми се искаше да ги държа затворени, докато се катерех по дългия склон, който водеше до наблюдателницата на Муйнак — място, което в миналото е подслонявало заможното пристанище на града. След около пет минути катерене, се озовахме в галерията на запустението — оградено възвишение, разположено върху една безкрайна пясъчна яма, чийто хоризонт се сливаше с пустинята и пред погледа ни — по средата на този кух простор — зееше гробището със заседнали ръждиви кораби. Вятърът ни придружаваше, заедно с пясъка, който отвсякъде шибаше очите, лицето и устните ни. Да облизваш устните си беше необходим инстинкт, което неизбежно щеше да доведе до малки пукнатини и един коктейл от кръв, пясък и сол.

 

***

Емоцията ме завладя, когато един февруарски ден Ислям спомена, че в средата на пустинята се провежда фестивал на електронната музика. Идеята ме вълнуваше толкова, че като си представях как танцувам насред пустинята можех да усетя пясъка, удрящ по устните ми, но най-вече, този необходим живителен дъх свобода, от който бях лишен в Ташкент и който предстоеше да преживея в Муйнак.

 

***

Пътувахме повече от 1300 километра с влак и съвместно такси за да присъстваме на онзи екзотичен фестивал. Чувствах се зле — болеше ме главата и имах симптоми на настинка, но нищо не можеше да спре желанието ми да присъствам на фестивала и да го преживея в първо лице. Настанихме се при една местна баба, която предоставяше на разумна цена всичките стаи на дома си на туристите, дошли чак от Ташкент заради фестивала. Домът ѝ беше скромен, a украсата — кичозна. От входната врата вътре се виждаха две пространства разделени със стена и една рамка без врата, от която висеше пищна завеса с ресни. По-нагоре, над рамката на стената — снимка на Ислом Каримов, бившия президент-диктатор на Узбекистан, заедно с хазяйката – беше гордо изложена пред посетителите. Нашата спалня не разполагаше с легла. Вместо тях получихме няколко тънки матрака, които разпръснахме на пода. Понеже бяхме изморени от пътуването с такси от Хива, решихме да си починем преди да отидем във фестивала, който трябваше да започне от шест часа вечерта. Ислям и аз използвахме случая да се слеем в топла прегръдка и да останем така известно време. Пред местните жители и полицията, която ограждаше събитието от всичките му страни, трябваше да избягваме прояви на обич, иначе рискувахме да се изложим на евентуална присъда за содомия.

 

***

Фестивалът беше просто оправдание за нашия приятел Тимур, който използва случая за да си сложи кожен колан и се опитваше да го прикрие леко с потник отгоре. В допълнение си беше сложил грим и някои аксесоари като гривни и колиета, нещо, което в столицата на страната — и още повече в пустинята — щеше да привлече вниманието на хората. Това съчетано с характерните му черти на местен, но с дълга коса — нещо напълно неприлично за тукашните мъже — щеше да хване окото на местните жители и най-много ме караше да се възхищавам на смелостта му. Когато навлязохме в склона, който водеше към наблюдателницата, една групичка каракалпакски деца ни следеше и оглеждаше от горе до долу, докато шушукаха и се смееха нагло. “Каракалпаците са много отворени, даже позволяват на жените си да пият водка” ми каза веднъж Ислям, докато ми обясняваше за различните народи, съставляващи Узбекистан и техните особености. За случая си бях облякъл тесния потник, който Ислям ми забраняваше изрично да обличам в Ташкент от съображения за сигурност. Освен това, си бях гримирал очите с черен молив и показвах — този път без страх — обицата на лявото си ухо. Носех лилава кърпа на челото, която подчертаваше перчема ми. Каракалпакските деца ни гледаха изумени.

 

***

Предварителната регистрация в сайта на фестивала ни удостояваше с привилегията за достъп до едно оградено пространство, което разделяше онзи пустош на две: от едната страна, сцената се издигаше над дансинга, а от другата — се простираше обширно пясъчно пространство, където местните хора продаваха напитки на стайна температура. Група полицаи контролираше входа към ограденото пространство, като проверяваше гривните, които ни дадоха при регистрацията. Освен това, внимаваха да не внесем алкохолни напитки на дансинга. Междувременно, местни семейства се тълпяха зад оградата, за да видят как танцуваме в транс, хипнотизирани от звуците, които накараха атмосферата да вибрира парче след парче. Бащи с деца на раменете, забулени баби с цветни забрадки и с изпити лица, които подпираха лактите си на оградата, майки с деца на ръце… всички те ни зяпаха, докато ние, потопени в този хаотичен танц, се освобождавахме от всичкия религиозен и морален натиск и пренебрегвахме онези втренчани в телата ни погледни, които вероятно ни смятаха за полуголи, докато нареждаха “танцуването е харам”.

 

***

Инна беше от Ташкент и имаше руски произход. Беше едра, с лунички на лицето и дълга рижа коса. По случай фестивала, тя донесе лампички като тези, които се поставят на коледните елхи; постави ги по цялото си тяло, особено около деколтето. Гърдите ѝбяха големи и пищни, приковаха вниманието ми с почти хипнотична сила и в един момент, под ефектите на онази водка със стайна температура, се разкрещях на руски: “Путката на Инна е харам! Рижата путка на Инна е харам!”. Приятелите ми се смееха безспир, хората наоколо ме гледаха съучастнически и полицаите, които в онзи момент минаваха покрай нас, ме изгледаха втренчено няколко секунди, без да изразят никаква реакция.

 

***

Напълно пиян, под ефекта на няколко топли водки, се приближих към Ислям, хванах го за кръста и му казах “целуни ме, моля те”. Никога не си бях представял, колко много можеше да боли човекът, който обичаш да откаже рязко целувка. Най-тъпото е, че в крайна сметка, трезвеността му ни спаси от евентуален проблем, докато аз, замаян и напълно обладан от онова неудържимо желание да крещя на света кой съм, подценявах възможен конфликт с органите на реда.

 

***

Докато нощта напредваше, състоянието ми на пълно освобождение също се задълбочаваше, до такава степен че свалих потника си и се приближих до група момчета, тъй като Ислям настояваше да се държи на дистанция от мен. След около два часа бяхме готови да тръгваме и отидохме до изхода на фестивала. Аз бях толкова пиян, че Ислям нямаше друг избор, освен да ме хване за кръста за да не падна — или да не направя някоя лудост пред полицаите. Използвах тази ценна възможност да го хвана за ръката и да се затичам пред полицаите, викайки харам. Полицаите ни гледаха изумени и не реагираха никак. Върнахме се в нашия хотел и вече в спалнята ни, в присъствието на нашите приятели, можахме да се слеем в прегръдка, докато в главата ми кънтеше онази дума като мантра: харам, харам, харам

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – Рисувам на тъмно

Слав Недев, Biotope XI

 

Рисувам на тъмно – маса, силуети,
ослепителна свещ хвърля сянка,
На масата – петна от думи,
мастило с перо, до перото пищов, до пищова
тютюн и книги …… много книги,
Няколко ката хора наоколо, всеки красив,
по лицата им загар,
длани прорязани както земята след буря –
кафява, сочна …..
Преобразявам се сред светлината на свещта,
виждам красивите образи, унесени, строги,
те виждат само думите и кръвта….
Мен не ме виждат,
И днес не ни виждат,
Та ние не сме за показване,
Ние сме сексуална сволач,
живота ни – сплъстени миризми от легла,
Непочистени стаи,
Смрад,
И изведнъж някой се провиква уплашено
– викайте, викайте имената им……
че горе, пред вратите на самосъзнанието
белобрад старец подпалва огнище,
Огромен съд с черен катран вдишва
националните ни липси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Изхвърляне на будилника

Слав Недев, Full Moon (Sofia, 21 June, 2014, 07.00hrs)

 

Баща ми повтаряше
Рано лягане
Рано ставане
правят мъжа
здрав, богат и мъдър
Лампите се изключваха в 8
Ставахме рано
с аромат на кафе
и омлет с бекон

Баща ми следва това златно правило
до смъртта си
Умря млад, разорен и не особено мъдър
Промених правилото
късно лягане късно ставане

не покорих света
Но избегнах
множество сутрешни задръствания
някои обичайни клопки
Срещнах
някои чудесни особняци
между които и
себе си
Какъвто баща ми
не ме опозна

 

Превод от английски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Халил Джибран – Страх

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Казват, че преди да се влее в морето
реката трепери от страх.

Поглежда пътя изминат
от върховете в планината –
криволичещ и дълъг през гори и села.

А пред себе си
вижда океан така голям,
че за да се влее
изглежда възможно единствено да изчезне завинаги.

Но друг път няма.
А да се върне реката не може.

Назад не може да се върне никой.
В живота няма как да се върнеш назад.

Реката трябва да поеме риска
да навлезе в океана,
само така тогава страхът ще изчезне,
защото точно там ще разбере
че не става въпрос да изчезне в океана,
а самата тя да стане океан.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Мери Оливър – Заслушана

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Как отивам в гората

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

 

Черни дъбове

Добре де, ама никой от тях не може да напише симфония, или речник,
нито дори писмо до стар приятел, пълно със спомени
за утеха.
Никой от тях няма да пророни и един звук, при все че сини сойки
досадно подсвиркват цял ден в клоните, без
да ги подканя вятъра.
Но да си кажа правичката, след известно време премалявам от копнеж
по яките им тела, сбръчкани от лишеи
и не можеш да ме държиш далеч от горите, от тежестта
на раменете им, от бляскавите им зелени коси.
Днес е ден като всеки друг: двайсет и четири часа,
малко слънце, малко дъжд.
Чуй ме, казва амбицията, и нервно прехвърля тежестта си от
единия ботуш на другия – защо не започваш?
A аз съм там, в мъхестите сенки, под дърветата.
И да си кажа правичката, не искам да пусна ръцете
на безделието, не искам да продавам живота си за пари,
не искам дори да се скрия вкъщи от дъжда.

 

Загадки, да

Вярно е, живеем с загадки, твърде невероятни,
за да бъдат разбрани.
Как тревата става храна в
устите на агнетата.
Как реките и камъните са винаги
верни на гравитацията
а ние мечтаем да се откъснем.
Как две ръце се докосват и връзките
никога няма да се скъсат.
Как хората стигат, с възторг или
белези от рани,
до утехата на стиха.
Нека винаги съм далеч от онези
които си мислят, че знаят всички отговори.
Нека винаги съм в компанията на онези, които казват
“ Виж!“ и се смеят удивено,
и навеждат главите си.

 

***

Искам да напиша нещо
толкова простичко
за любовта
или за болката
че даже
като четеш
да я почувстваш
и да не спреш да я чувстваш
докато четеш
и въпреки че историята е моя
тя ще е и обща,
въпреки че е единствена
ще ти е известна
така че накрая
ще си помислиш –
не, ще разбереш –
че през цялото време
ти си редил думите,
че през цялото време
ти самият си вадил думите
право от сърцето си.

 

Заслушана

Всеки ден
виждам или чувам
нещо
което малко или много

ме убива
от възторг
и ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Затова съм родена –
да гледам,
да слушам,

да се изгубя
вътре в този мек свят-
да се уча
пак и пак

на радост
и възхищение.
Даже и не споменавам
изключителното

страшното, ужасното,
прекалено екстравагантното –
а само обикновеното,
обичайното, възможно най-сивото ,

ежедневното.
О, добра ученичко,
казвам си,
как може да не

помъдрееш
от уроци
като тези –
безграничната светлина

на света,
блясъка на океана,
молитвите на
тревата?

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Чувство по картинка

Слав Недев, Modus Operandi, 1996, Soft Pastel on Paper, 65x50cm

 

Autumn ravings

Живот в прахта по пръсти,
свити в окончание.
Студ в очи, изплакали
последен зов за близост.
Земята, ширнала се, трепти,
кротко шуми с листата
на смълчана есен.
Пръстите ми чертаят
наставки по корените
на мъртвото дърво,
питащо в студа,
в белия шум на есенната палитра
Защо ли?
Присядам под дървото,
чиято утроба крия
в прашната си шепа.
За секунда само
пропищява за нов живот
последното листо.
Защо сънят ми е по-ярък
от нощта – фестивал
от гледки, думи, срам,
вина, упование,
любов и смях,
ненаситно взрени в теб.
Ръката ми помни
трите шепи пръст.

 

Чувство по картинка – 1

Обгорих в стените на сърцето си
потъналите кораби в очите ти.
Казваш, стаята завърта се щом
пристъпя тихо и те хвана за ръка в засада.
Аз съм лапите на котка,
грижовно сякаш заслонили
притихнало мишле –
цялото едно сърце,
туп-туп-тупкащо в гърдите ми на тъмен ручей.
Стаята е празно-пълна с мен.
Твоите кораби продължават да търсят пристан на дъното на океана.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Първи от деветия месец доплувах до ноември

Слав Недев, Biotope X

 

Първи от деветия месец доплувах до ноември. Морска птица над мен четеше написаното от Нептун върху вълните:
„Събуждай богове, не хора!“

 

Днес съм магарешки трън,
дърво с изсъхнала коруба,
забравено във вазата сърце.

 

Правостоящи един до друг,
измачкани души в градския транспорт,
вдишваме дълбоко изгорелите газове,
главите ни се изпълват с болка,
друсаме кофти нафта.
Старата маршрутка се гърчи в болка, бременна за пореден път със спомените ни,
раждаме се скоро,
все на една и съща ламаринена спирка,
родилен дом за наркозависими мечти.

 

Художникът говори по стар маниер,
твърдо като стъклото от буркана с краставички „Оберон“,
крал на феите от средновековен епос, нарязан на малки парчета в пластмасова чинийка за еднократна употреба,
петъчният следобед празнува зад паметника на Писателя,
чаршията е само спомен удавен в ракия без бандерол,
истории за наследство и убийство от далечни земи,
разказват няколко прогнили зъба в сладкодумните усти,
аз съм мушкатото в хартиена кесия, препикано от уличните котки и старото им куче Андромаха,
подслушвам заклинания натъпкани в торбичка „кауфланд“…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Може би когато бариерата към прелеза се вдигне

Слав Недев, Останки опаковка, 1995, Watercolor on Paper, 50x65cm

 

Съжалявам росата, че не знае, че е роса
Дървото, слънцето, че е поничка
Зеленото по върховете, луната,
узрялото сирене, медузата, че е
прозрачна, упоритата извивка на лоса,
съжалявам небето, че не бяга
колкото и да е близо до космоса
И няма да спра, ще раздавам,
за да не остане нищо за мен,
да няма – край, затворено, приключихме,
да не останат следи и по стремето
на вътрешно ми ухо от твърдата козина
на сивия вълк, но да не спирам да го виждам
как се оттегля в мъглата

 

Може би когато бариерата към прелеза се вдигне
и след завоя между дърветата
изгрее хълм,
това е всичко – хълм, небе
и толкова
противоречивото очакване
да се отмени смъртта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – На голо

Слав Недев, Remains of Body II / Останки корпус ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Соцносталгия 2, 1980-1981

Що им трябваше на другарките от Първи клас да ни говорят за Ленин
за някаква купа сено… ама тя не ме впечатли
но за това, че в къщи ходел винаги ама официално облечен
и аз като Ленин исках да си стоя у дома
облечена с официалните дрехи
но се накапах с тесто за кекс
и мама ме наби.

 

На голо

Голият ми крак – под одеялото.
До голия ми задник – котката.
Връз голата душа – обидите
надцакват на белот девятката й,
голата.
–-

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – 90-те години

Слав Недев, Biotope IX

 

Старият кехлибар, задимен в локвите.
Овехтели са лампите.
Улицата е друга – присъства насила.
Светлината е друга – мъчи се.
Будка. Цветя. Начална флористика.
Ухае на момина сълза.
И домирисва –
на мастика.
Човекът с анцуг е приседнал край джипа.
С точен изстрел поваля котки и кучета.
Край кофата за смет, мъждукащо отражение в здрача –
Очи на бездомни.
И детски надпис с теб-И-шир на гаража на Мутрата:
„Убиец на животни!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X