Най-новото

„Глава 1: Крайцер Лебед“ е част от все още неозаглавен фантастичен роман за деца и юноши, който авторът пише за издателство „Горната земя“ (upper-earth.com)

– Капитан Гил! – изкряска с пепеляво лице лоцманът, когато обшивката на кораба се разтърси за трети път и запрати даже маймунката към лявата преграда на мостика.

Ловкото шестокрако животно изкрещя на свой ред, но успя да се спаси и в последния момент се залови за брадата на втория пилот, откъдето описа идеален полукръг и се приземи върху тюрбана му. Пилотът беше концентрирал цялото си внимание в уредите и опули разярено очи от това нахалство, без да може да направи нещо конкретно точно в този момент.

– Ляво на борд – констатира със стоманено спокоен глас Каришма Гил от капитанското кресло.

Естествено, дори не беше помръднала, отбеляза кисело Тора.

Капитан Гил притежаваше забележителното умение да изглежда заповедно и непоклатимо дори при ускорение от четири лунни единици. Левият ѝ юмрук почиваше на бедрото, лакътят – издаден, вероятно за по-голям авторитет. Вярно, пръстите на дясната ѝ ръка бяха вкопчени до бяло в страничната облегалка на креслото. Поне нещо беше.

Първият пилот транслира командата в поредица от машинни звуци в разговорната тръба, откъдето заповедта на капитана очевидно стигна до двигателното отделение, защото почти незабавно тропическата атмосфера на астероидното поле изрева в турбините и корабът извърши маневрата толкова грациозно, колкото беше възможно при създалите се обстоятелства. Присъстващите на палубата стоически присвиха очи, докато не отмина и последната вибрация от остъргването. Тора притисна език в предните си зъби, за да притъпи дразнещото усещане, че някой пили емайла им.

Все още си стоеше със скръстени ръце, упорито издадена брадичка и плътно стиснати устни, изгубена в прекалено големия работен скафандър. Никой не си беше направил труда да ѝ даде шлема. Страничният сблъсък с астероида не я беше изхвърлил от противоускорителното кресло само защото предвидливо беше затегнала всичките му колани. Кипящото възмущение в нея не намаляваше.

Дори съвсем лекичко нарастваше, колкото повече се отдалечаваха от зоната на извадения от строя „Крайцер Лебед“.

– Капитан Гил – надвика напрегнатото мълчание Тора, без да поглежда към нея. – Предполагам разбирате, че това е отвличане.

– Тихо – изшътка капитанът. – Не ме интересува – добави.

– Цялото ми имущество остана там! – избухна Тора, като най-после свали ръце от гърдите си и се обърна обвинително към нея. – Нямам една дреха на гърба си!

Каришма Гил я погледна с крива усмивка. Тора потръпна от грубия допир на работния скафандър до кожата си, отново скръсти ръце и изпусна въздишка в едва сдържан гняв, най-вече с надеждата да го овладее, преди да е изгубила достойнството си напълно.

Корабът на похитителите ѝ – „Диамантено куче“, среден клас въздухоплавателен съд за спасителни операции – беше торпилирал яхтата ѝ във възможно най-неудобния момент от мързеливия следобед: докато Тора се припичаше по бански на палубата, забравила за всичките си грижи, скрита зад огромни слънчеви очила, с изпотена чаша безалкохолен коктейл на масичката до шезлонга ѝ. „Крайцер Лебед“ бе потреперила, след което изгуби маневреност. Пет секунди по-късно абордажният отряд от побеснели индуси на „Диамантено куче“ се спусна с въжета в няколко ключови точки на яхтата и успя да я овладее напълно за още пет.

Тора Елсми, петнадесетгодишна, с елегантно разперени пръсти на краката, за да съхне педикюрът им, има време единствено да бутне очилата надолу по носа си и да погледне стъписано нападателите, а когато я обградиха настръхнало, да се сети да си затвори устата.

От своя страна, нападателите ѝ не губиха време. По времето, когато Тора се гърчеше и риташе яростно във всички посоки, но въпреки това я омотаваха добре в спасителните въжета и даваха въртеливи знаци с пръсти да я издигнат към „Диамантено куче“ над тях, вече бяха преобърнали наопаки личната ѝ каюта, тършуваха из багажните отделения в стените, тъпчеха в торби капитанския дневник, навигационните карти, разнообразни части от облекло и случайни вещи за всекидневна употреба.

Увиснала над тази катастрофална 360-градусова сцена, нищо от която не предвещаваше добро, Тора бе престанала да пищи и сипе обиди към тях и си поемаше дъх с намерение да поднови вербалната атака. Когато и, в крайна сметка, попадението от торпедото най-после довърши картината с вторична експлозия на една от прегрелите цистерни за баласт на „Крайцер Лебед“.

Реактивната сила на освободения баласт завъртя носа на яхтата. Щирбордът ѝ влезе в контакт с астероида, зад който я бе укрила Тора. Вместо да играе по правилата, да се престори на инертна, монолитна скална маса и да направи носа на яхтата на парчета, астероидът бе експлодирал в птичи крясъци, разкъсани лиани и безброй малки и големи отломки, пръст и хвърчащ като куршуми чакъл! Останалото бе хаос от изхвърлени през фалшборда нападатели – увиснали за живота си или преобръщащи се във въздуха с викове за помощ – и верижна реакция от съприкосновението на скални тела в движение и нарушен покой.

– Пълен напред – сепна се Тора от поредната къса заповед на капитан Гил.

Кърмовите двигатели на „Диамантено куче“ избухнаха в контролирана тяга и ги залепиха за облегалките на креслата. Светлината през хоризонталните амбразури на мостика се помести величествено. По контролните уреди и лицата им запълзяха сенки, редуващи се с мекото жълто на слънчевите снопове, пронизващи стотиците километри пространство до центъра на астероидното поле. Все още не бяха напуснали напълно опасната зона, но се отдалечаваха все по-бързо. Първият пилот следеше зорко приборите и компенсираше курса им, от което всички на мостика се поместваха наляво и надясно или усещаха прималяване в стомасите си, когато малкият, но тежко брониран, настръхнал от лебедки и мачти спасителен кораб се гмурваше тромаво под хилядолетната траектория на скален къс с размерите на щърбата луна или се разминаваше с ято птици, които биха могли да попаднат в турбините му.

Тора изпитваше нарастващо чувство за тревога.

Жилавата, облечена като корсар жена, която се бе представила като капитан Каришма Гил, като че ли започваше да се отегчава в очакване да излязат в открито пространство. Най-малкото си даваше такъв вид, докато оглеждаше незаинтересовано ноктите на дясната си ръка в безпръста кожена ръкавица.

Въпреки многократните настоявания на Тора за обяснение и позоваването ѝ на въздухоплавателните кодове за поведение, капитанът беше отказала да ги удовлетвори. Вместо това се озова напъхана в нечий стар работен скафандър (в бързането бяха спасили един чорап и една широкопола шапка от гардероба ѝ) и накъсо ѝ бяха дали избор – да я хвърлят със завързана уста в корабния карцер или да пази тишина, докато спасят кожите на всички им.

Не че Тора нямаше известни предположения защо я отвличат. Въпросът беше кой я е настигнал. Съществуваха няколко възможни отговора и някои от тях биха били повод за тревога.

Тя си позволи да огледа лицата на мъжете около себе си.

Първоначалното ѝ впечатление, че са индуси, се потвърждаваше от шапките и леките им дрехи. Първият и вторият пилот, лоцманът и комуникационният офицер не бяха въоръжени, а онова, което бе видяла от абордажния отряд, се състоеше от леки хладни оръжия. Капитан Гил от своя страна имаше къса закривена сабя и дългоцев револвер на колана. Капитаните на кораби за спасителни операции работеха в опасни части от Системата на Протектората, нерядко за клиенти, които не горяха от желание да заплатят таксата им. Нещо в Каришма Гил обаче говореше за повече от беззъб капитан на раздрънкан парен влекач. На постоянна скорост двигателите на „Диамантено куче“ мъркаха като тигър, успокоително и без една грешна нотка. Мостикът блестеше от чистота. Екипажът му бе изпълнителен и безстрашен. Не на последно място Тора все още се чувстваше отвлечена, което пък намекваше за високата вероятност да е попаднала в ръцете на ловци на глави.

Тя изкриви устни от досада.

После едно силно и несъмнено усещане ѝ подсказа, че я наблюдават.

Тора рязко обърна глава, за да срещне две доверчиви, кафяви очи, които я следяха с интерес.

Маймунката беше седнала на четирите си задни крака, пъхнала пръст между зъбите си, както правят всички шесткраки създания, когато са потънали в размишление. Щом Тора на свой ред я погледна, извади космата ръчичка от устата си и се придвижи с един къс подскок на шест крака по ръба на конзолата зад креслото ѝ. Животното посегна и улови един от кичурите ѝ, пръснати по раменете на скафандъра, а кичурът моментално промени цвета си от пясъчнорусо на кестеняво.

– Ей! – изви глава Тора.

Маймунката отскочи с крясък и забърбори неспокойно. Пренасяше тежестта си наляво и надясно, без да откъсва поглед от нея. Очите на момичето бавно възвръщаха цвета си от черно към светлокафяво, а кичурът, който животното бе уловило, изсветля.

Ето някой, който е малко по-разтревожен от мен, помисли си Тора. Чак сега си даде сметка, че капитанското кресло е опразнено и откъм палубата навън долита тих разговор. Гласът на капитана се чуваше ясно и звънко, накъсван от доволен смях, но езикът, на който говореше, ѝ беше непознат.

Вятърът бе започнал да свисти в ръбатите части на „Диамантено куче“. Светлината от малкото локално светило на астероидния пояс отслабваше и отстъпваше място на вечния предвечерен здрач в открития космос. Играта на светлосенките отдавна бе престанала напълно. От пасажерското си кресло не виждаше добре околните небесни ориентири. В друга зона на астероидното поле ли я откарваха?

Усети как космите по тила ѝ настръхват от представата за очакващ затворнически кораб и следващия етап от пътуването, което може би ѝ предстоеше.

– Май загазихме, фъстък – каза Тора на маймунката.

Маймунката избърбори утвърдително.

* * *

Извлякоха Тора навън час по-късно, когато вече и бездруго се канеше да отхвърли предпазните колани и да направи скандал на първия човек, който ѝ обърне внимание. Двамата моряци не действаха грубо, но не ѝ оставиха никакъв избор по въпроса, когато я вдигнаха от двете страни и я бутнаха по посока на шлюза за външната палуба.

Въздухът бе станал сух и студен, съвсем малко по-рядък, но чист, свеж. Тя си пое дъх и тръгна решително към капитан Гил, застанала в компанията на лоцмана до една от стоманените ванти. Каришма Гил бе отпуснала и двете си ръце на парапета на десния борд и оглеждаше хилядите километри открито пространство, в което ненавикналият въздухоплавател би могъл да се изгуби само с един поглед. Тъмновиолетовата резка на привидния хоризонт бе едва забележима в бледосинкавия океан от безбрежен въздух и на много места изчезваше между исполински групи купести и купесто-дъждовни облаци, толкова големи, че вероятно можеха да погълнат цели планетоидни подсистеми. В красивата бездна на безкрайната надвечер, на стотици до хиляди километри извън способността на човешкото око да различи каквито и да е подробности, бавно и под различни ъгли пъплеха червените и зелени точки на самотни въздухоплавателни съдове, всеки със своята различна съдба и належащи грижи.

Сърцето на Тора се сви. Малко под и вдясно от кърмата на „Диамантено куче“ все още пламтеше заревото на безименния астероиден пояс, в който се бе укривала в продължение на няколко седмици. Само за час обаче това сияние почти бе успяло да се слее с фона на космоса. За сметка на това огромният въртоп от разпилени малки и големи парчета на астероидната формация все още се открояваше рязко, видим от край до край, като на длан, като малка, извънмерно сложна детска играчка, в чийто център побесняло блестеше топчето живителна светлина на микрозвездата ѝ. През последния час бяха напуснали околностите на формацията и се носеха право към стената от мъглявини на първите населени индустриални и търговски системи на запад.

Опитът ѝ да се приближи до капитан Гил приключи безславно, когато отново усети лекото, но категорично побутване и залитна в посоката, която двамата моряци искаха. Каришма Гил дори не ѝ обърна внимание. Лоцманът – побеляващ мъж на петдесетина години с изправена стойка и сключени на гърба ръце – я слушаше спокойно и почтително.

Астероидният пояс остана зад гърба на Тора, когато слязоха по три или четири ниски стъпала и я изчакаха да влезе в първата от две врати вляво по тесния сумрачен коридор. Помещението беше толкова малко, че дори не можеше да се нарече стая. Беше килия. Вратата се затръшна зад нея и резето ѝ щракна. Все пак я бяха хвърлили в корабния карцер.

* * *

Не знаеше дали изминаха минути или часове. Със сигурност никой не дойде да ѝ каже какво се очаква или иска от нея. Което беше по-лошо и от физическа заплаха. Не се интересуваха от нея, поне в този момент, но непосредственото ѝ бъдеще си оставаше изцяло в ръцете им.

Двете пречки на малкото прозорче без стъкло или капандура почти до високия таван изглеждаха подтискащо здрави, така че се отказа дори да надникне през тях. Известно време остана в средата на килията, заслушана в корабното бумтене, далечния говор на моряците на вахта и успокоителния шепот на вятъра.

В килията тъмнееше, така че пипнешком откри пътя до единия ъгъл в подножието на прозорчето и се отпусна с гръб в стената и поглед, вперен в неясните очертания на масивната врата, заемаща цялата четвърта стена на затвора ѝ. Поне за момента не ѝ се струваше уместно да сваля сгъваемата койка. Не ѝ беше до сън.

Придърпа колена към гърдите си и сгуши глава между раменете на големия, неудобен скафандър. Почувства се малка. Затвори очи. Издиша дълбоко и отново ги отвори.

С лека досада осъзна, че само за момент ѝ се е приискало да заплаче, но за щастие усещането премина бързо. Тора беше свикнала да прекарва продължителни периоди в относителната изолация на необятния космос. Навигаторите – особено добрите навигатори – обичаха самотата, ценяха привилегията да съществуват в мига на пълната свобода и правото, което произтичаше от нея. В един момент да крачат сред тълпата на гъсто населени планета или архипелаг, а в следващия да се носят в пълната тишина, в орбита над слабо изследвана транспортна аномалия отвъд периферията на познатите територии на Протектората. Навигаторите не плачеха. Изчисляваха вектори, групираха тензори, балансираха уравнения, промушваха кораби, конвои и армади от въздухоплавателни съдове през иглените уши на невъзможното пространство между необятната празнота на живота. Други хора, всеки със своите уникални умения и дарби, като например побеляващият лоцман на палубата, ценяха и уважаваха хората като Тора, защото, макар и смътно, ги разбираха. Трети, като Гил, опитваха да се възползват от тях. Хвърляха ги в килии, обвързваха ги с крепостни договори, нерядко ги изнудваха или заплашваха физически, понякога с фатален край.

И това водеше до въпроса какво иска капитан Каришма Гил от Тора. Наградата за главата ѝ? Кой беше обявил тази награда?

Тук Тора се усмихна широко при мисълта за неизчерпаемото море от възможни обяснения. Прекалено много променливи. Достатъчно поводи за раздразнение от страна на хора, които постоянно оставяше зад гърба си с намерението никога повече да не види очите им. Дори не знаеше откъде да започне. Някои даже ясно ѝ бяха заявявали, че сама си е виновна, че е безотговорна, че рано или късно бягството от отговорност ще я застигне.

Потръпна от хлад, въпреки че скафандърът вършеше добра работа и успяваше да съхрани по-голямата част от топлината ѝ. Сгуши се още по-плътно. Е, и тези някои бяха останали зад гърба ѝ, влюбени в собствените си теории за лична отговорност.

Неусетно се унесе и изненадано разтърси глава, когато през прозорчето долетя далечният звън на сигнална камбана. Подминаваха указателен маяк, полюшващ се от космическия бриз под небето от далечни звезди и разсипаните огърлици на непознати планети. Опита да определи дали звукът на камбаната ѝ е познат – всеки маяк си има свой собствен глас, плод на различно корозиралия метал и конструкция, – но бе прекалено объркана, за да достигне до сигурно заключение. Знаеше единствено, че „Диамантено куче“ я отнася все по на запад, точно в посоката, от която бе избягала. Което донякъде стесняваше кръга от предположения.

Напрежението от преживените вълнения на „Крайцер Лебед“ най-после я надви и тя задряма неспокойно, отпуснала чело на коленете си, без дори да осъзнае, че опитите ѝ да разсъждава и да открие изход от безизходната ситуация се превърнаха в тревожни сънища от взаимно изключващи се абстрактни понятия и нараняващи спомени. Неудобната поза, в която се бе свила, само допринасяше за кошмарите и непонятното усещане за болка.

Чакаше. Не ѝ оставаше друго, освен да чака.

Събуди я тишината.

Двигателите не туптяха в сърцето на „Диамантено куче“, а корабът бе потънал в необяснимо мълчание.

* * *

Четвъртата стена на килията издрънча и се разтвори рязко.

Не беше проблем, защото Тора стоеше в готовност в средата на помещението, решена да им даде да разберат.

Кратката схватка с двамата моряци протече светкавично и изцяло в тяхна полза. Поне си струваше да опита.

Тора присви очи срещу светлината, докато я изтикваха с извити ръце и препъващо откриваше стъпалата към външната палуба. Колко време беше спала? Къде се намираха? Светлината идваше от съвсем различна посока и в продължение на две или три секунди тя се взира недоумяващо в онова, което виждаше, без да може да открие началото или края му.

После бавно започна да проумява. Транспортен възел? Гроздове от орбитални халета, преработвателни заводи, жилищни сектори, гъмжащи от активност горивни станции? Ослепително бяло полукълбо на луна като кипнало мляко малко под и встрани от най-високата точка на бушприта. И половината небе – заето от халото на непрогледно черна аномалия.

Напряко над главите им с оглушителен грохот се изниза кил на изящен клипер – за момент закри аномалията и ги потопи в неоново-бяла сянка под косите лъчи от светлината на луната.

Клиперът отмина като призрак и палубата отново се обля в невидимата светлина на аномалията.

Един от индусите на вахта бе вклинил тъмните палци на босите си крака в стъпалата на въжената стълба в носовата част. Държеше се с една ръка за форщага, а с другата засланяше очи и се взираше в пътя пред „Диамантено куче“. Леките му бели дрехи се повяваха. Корабът маневрираше на платна, част от новопристигнало струпване на въздухоплавателни съдове, които също очакваха инспекция. Една стометрова баржа ги подминаваше по левия борд, а на носа ѝ енергичен юнга даваше бързи, повтарящи се сигнали с флаговете в двете си ръце. Поне два други конвоя, теглени от пухтящи влекачи, се разминаваха под различни ъгли, различна височина и вариращата относителна скорост с „Диамантено куче“. Организиран хаос, който всеки момент можеше да излезе катастрофално от контрола на инспектиращите съдове, ако някой допуснеше и най-малката грешка.

Кора се озърна към моряците зад себе си. След известно колебание я пуснаха, а тя тръгна към вратата, която ѝ посочиха. Беше видяла достатъчно. Алба Коракс: един от най-оживените транзитни възли в този квадрант на Протектората. Център на няколко подсистеми, съставен от гравитационната точка на локалната транспортна аномалия и нейния спътник.

Докато влизаше през тясната врата, над тях изтрещя прелитащ катер на бреговата охрана и някой отново запали двигателите на „Диамантено куче“. А Тора се озова там, където по никакъв начин не очакваше – в просторната каюта на капитан Гил.

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X