Виолета Златарева – От сто години чака мен

by New Social PoetryNo Comments

 

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.

Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.

Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…

 

Сутрин

Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.

Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,

Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Димитър Зашев – Откриването на модерността. Подстъпи към Лутеровия проект за нова религиозност

by New Social PoetryNo Comments

 

Настоящето изложение има изцяло подготвително естество. То цели да очертае някои основни подходи при тълкуването на проекта на Мартин Лутер за радикална религиозност.

 

1. Социологизиращи интерпретации на религиозния поврат, осъществен от Лутер

Те имат своята почва в радикалността на въдвореното от Лутер разделение между човека в качеството му на християнин, допуснат единствено благодарение на Божията милост до царството Божие, и човека в качеството му на гражданин на света. Лутеровият „социологически принос“ може да бъде търсен поне в две направления – изнасянето наяве на формалността на макросоциологическите формации (държавата, системата на труда и т.н.), а и на тяхната принципна „греховност“, от една страна, и отстояването на съдържателността на макросоциологическите формации от патриархално естество – главно семейството, а и на тяхната принципна съвместимост с Божията милост, от друга страна.

Към тази обща схема се прибавя и Лутеровата радикализация на разрива между състоянието на природата и на социалния свят преди грехопадението и тяхното състояние след грехопадението. Форми на, така да се каже, минисоциален ред и микросоциална йерархия (между мъж и жена, например) са наличествували, разбира се, и при Адамическото, Райското, състояние на човека.

Крайният разрив между предгреховното и греховното състояние е повлияло също върху разбирането за „правото по природа“, като го е раздвоило в зависимост от това, дали се е касаело за предгреховна природа или съответно за греховна природа (natura peccata).

Казаното относно „правото по природа“, встъпващо в неминуем конфликт с Римското право, би могло да бъде отнесено и към основния за Лутер модус на общежитийното поведение – послушанието и съответно служенето. След грехопадението формите на това поведение са се променили и са се доближили до тези на изтърпяването на наказание. Моралът от своя страна се е формализирал, за да се превърне в крайна сметка в такъв на държавата и съответно да се постави под закона. Съдържателното осъществяване на християнски вярващите не е следователно нито в морала, нито в сатанизирания социален микросвят. Манастирското съществуване и тясното семейно житие-битие от патриархален вид са сякаш, в чисто общежитиен план, сетните убежища на една чиста християнска душевност.

Неприемането на външния социален макроред в случая обаче перфектно се съгласува с неприкосновеността на същия този социален ред (държава, система на труд).

Проповядваното от Лутер оправдание единствено из вярата не отива толкова надалече, че да обеме в себе си и освобождаването на вярващия от закона. По-скоро тъкмо обратното. То предоставя на закона (държавата, мъчителния труд) пространство за неограниченото му действие. Противоречието от Аристотелов тип между съдържание и форма, между социален микро- и макросвят, между (християнски) общностен живот и обществен живот, между социална волева пасивност и социална волева активност за Лутер не е снемаемо. Тук противоречащите си страни взаимно се изискват. Проектът за спасение ни най-малко не се отнася до социалния космос като цяло. Той е от частно, индивидуално естество, макар и в рамките на съответната християнска микрообщност – аналог на апостолическата.

Изложението дотук заляга в основите на една критика на Лутеровия проект за религиозност, чийто патос е в основата си философско-исторически и в частност социологически. Имам предвид критиката на Лутер, предприета от немския философ Ернст Блох в книгата му Томас Мюнцер като теолог на революцията (1921) (1) и по специално в раздела Разпростиране върху църковните компромиси между света и Иисус. Острието на тази проникновена младежка критика на религиозните възгледи на Лутер се съсредоточава върху незачетеното сякаш от страна на Лутер разграничение между „свети дела“ и „дела според закона“ (erga agathan – erga tou nomoi ) , задатки за което, според тълкуванието на Блох, били налице както в Съборното послание на свети апостол Иакова, така и в Послание на свети аполстол Павла до римляни, глава втора, шеста и десета. Дори светите дела или творения не могат да гарантират спасение; те дават само временни преимущества. „Като цяло вярата е бездейна и тя оправдава именно като бездейна вяра“ (3). Блох е против „безразборното отхвърляне на всякакви дела“ (4) от страна на Лутер, с какъвто и смисъл да е свързано тяхното извършване. Той не приема „капсуловането в Иисус“, осъществено от зрялото лутеранство.

Причините за тази му критическа позиция обаче съвсем не на последно място са и конфесионални. И тъкмо това съм склонен да изявя критически. Касае се за защитата на Мойсей от Лутеровите нападки. Касае се по-нататък за противодействие срещу ограничаването на активността на Иисус по-скоро до актовете на опрощение и на изява на благодатна милост, отколкото до това Той да бъде „изпълнителят на Закона“ Мойсеев, Сам да бъде законодател и съответно, вече откъм перспективата на Апокалипсиса, Сам да бъде очакваният „съдник“. Не толкова въдворяване на закон, пък бил той и из обич, колкото блажена отдаденост (всмирение) на Божиите заповеди и увереност в настроеността на Бога към милост и с любов. С една дума казано – квиетизъм и очакване на Апокалипсиса, при това „без дела“ и както Блох специално изтъква, „удобно“. (Наложителността на „делата“ за „възпиране“ на така или иначе неминуемото настъпване на Апокалипсиса се приема от съвършено различна от тази на Блох светогледна и религиозна перспектива и от Карл Шмит.)

Социологизиращата рамка на прочита на Лутер от Блох проличава по настояването му върху „изпълнения с дела живот“ („werktätiges Leben”), включително по отношение на самия Иисус Христос, който, в тълкуването на Лутер, изчезвал в „бездейното, човешки незадължаващото, иреалното основание на голото оправдание“ (5).

Корумпирана и греховна става след грехопадението, схванато като абсолютно, не само природата. Корумпирани и греховни стават и самите човешки действия и техните резултати – „дела“-та, а и водещата ги продуктивна воля, с нейните максими. Лутеровата (антикатолическа) абсолютизация на грехопадението на Адам изтръгва човешките действия от съизмеримост с трансцендентен тям смисъл и с това – от хоризонта на спасението: те, каквито и да са, престават да бъдат спасителни.

Няма недостойно за проклятие човешко действие, каквото и да било то. Действието е безсилно да изведе човека извън всеопасващия обръч на всеобщата греховност. Като „противодействие“ на така схванатото действие, с неговата греховност „по принцип“, остава единствено бездействието и съответно „тварното безсилие“, готовността за изтърпяването на злото, универсализираното чувство за вина, разкъсването на връзката между отговорността и конкретното индивидуално действие. Първоопределяща си остава разнородността на божественото спрямо всичко тварно, а с нея – и склонността на лутеранеца към мистицизъм, пък бил той субективно задушевен или лиричен. Тази склонност обаче не отменя основното: Лутеровото придържане към „цялостната независимост на институцията „милост“ от степента на субективното й осъществяване“ (6).

Така очертаните стъпки в критиката на Лутеровата идея за религиозност не са лишени от конфесионален конотат. Блох чете Лутер религиозно ангажирано. И това проличава особено нагледно по въвеждането на образа на Месията като надстоящ над Иисус. Възражението на Блох срещу Лутер с принципа му „сал вярата“ е по линия на непоявеността на Месията. От нея собствено за Блох следва невъзможността абсолютно да се отсъжда относно заслуги и вина, както и да има една „априорна несвобода“ на християнина (7). Съдната позиция на Иисус, според това виждане на Блох, е от значение в случая , без оглед на каквато и да било емпирия, било тя обективна или субективна. За Лутер към свободата-в-Бога не спада никакво външно (включително и субективно) съдействие. Напълно достатъчна е жертвената смърт на Иисус и нейната грехоопростителна сила. Верующият християнин вече е спасен, доколкото той вярва в Христос. Така че спасението (Лутер) не влиза в корелация с идването на Месията, нито с окончателното отсъждане от Негова страна.

Следващата линия на критиката към Лутер от страна на Ернст Блох е по посока на неговото „скрито манихейство“. Отказът за съдействие за получаване на опрощението предоставя в същото време свободна територия за действие на злата воля и на нейните носители. Опрощението е така да се каже „безплатно“ – из чистата благодат Божия; то е чуждо на юдейския принцип „въздаяние“ – така универсално валиден за земното царство. Опрощението, казано на езика на Шопенхауер, не се подчинява на „закона на основанието“; то е без-основно. Грехопадението от своя страна е абсолютно и несмекчаемо. (Никакви компромиси с пелагианството.)

И последната важна особеност на прочита на Лутер от Блох е не чуждото за юдейското вероизповедание наблягане върху чистата спасителна сила на словото. Тук Блох вече се придържа към Лутер. Става дума за Лутеровото разбиране на сакрамента и за ограничаването му до словото (в качеството му на сакраментално) – до модусите му Проповед и Евангелие. Единствено в светото слово присъства неизличимо Иисус, а с това са налице чудото и спасението.

Своеобразен старозаветен акцент в прочита на Лутер от Блох съм склонен да видя и в изтълкуването на „по същество интровертната, духовната сакраменталност на вярването божие в човека само по себе си и неговата премилост“ (8) у лутераството. Твърдението на Блох, че у лутерански верующия с „вътрешното-се-раздвижване“ (“Sich-Regen) в състоянието на приемане на милост „бивал умъртвяван не само по-низшият, но и всякакъв Аз“ (9), ми се струва несъвместимо с лиризма на задушевността у протестанството и с идеализираната от него адамическа природност. То ми изглежда съгласуемо по-скоро с юдейското подставяне на азовостта под закона. Не е ли трансцендентността на Бога спрямо субекта качество по-скоро на ветхозаветния юдейски Бог, отколкото на новозаветния протестнатски такъв? (Ранният Хегел би отговорил еднозначно утвърдително на този въпрос, подсказка за което намираме още в работата му Животът на Иисус (10).)

Външното вливане на сакрамента според Блох не оставяло място за никаква „етика-мистична магия на субекта“ (11) при Лутер. И заключението на Блох, което именно благодарение на радикалността си има да ни интересува и при други трактовки на Лутер, е, че „стародавното ясновидство, visio beatifica Dei, на зрящите макро-космични мистици при Лутер не се превръща в истинна адеквация на „вярване“-то, тоест в долавяща самата себе си непосредственост на битието за себе си, в изпълнено ясно чуване, долавяне, разбиране на екзистенцията по самата нея и по нейното чисто „преживяване“-основание… В края на краищата на човек не му остава друга участ освен firmus assensus (= твърдо съгласие), което разбира Иисус; единствено и само Бог действа като fides (=вяра) quaе creditur, а и единствено и само Бог по нея вярва в самия себе си, в грехоопростителната си милост като fides (=вяра) quaе creditur. Така от страна на човека се разпростира едно голямо приемане, но не и вмесване, едно голо assens (= съгласие), без никакво морално очистване и преди всичко, в съответствие с привидно августинската вяра-афект на Лутер, без никаква озарителна сила и духовна евидентност… Човек не смогва със собствени сили да се увери в светлината…“ (12)

Нотки на възвръщане към старозаветния облик на Бога би могло да се доловят и в Блоховата метафора за „деспотията“ на Лутеровия Бог, правещ излишно всяко особено, единично, да разбираме – субективно, своеобразие. Така изобразен, Лутеровият Бог се оказва, поне такова е читателското ми впечатление, в неочаквана близост до юдейския.

 

2. Трансцендентално-феноменологизиращи интерпретации на религиозния поврат, осъществен от Лутер

Близко до ума е, че при подобен тип интерпретации не се полагат особени усилия да се остане при собествено теологическото измерение на мисълта на Лутер. Същото по-скоро се модернизира и се обяснява от външна нему универсално-философска позиция. Че същата, независимо дали тя е от аристотелианска или от друга някаква разновидност, е била чужда на Лутер, вече би трябвало да е проличало и от дотук направеното изложение.

Избраният в нашия случай пример е показателен. Отнася се до това да бъде изтълкувано собствено религиозното „откритие“ на Лутер с методологическата подкрепа на философията на самосъзнанието – главно в Кантов и Хусерлов вариант, – като с това Лутеровото откритие се сведе до превръщането на самосъзнанието в „наше място“.

Имам предвид фундаменталния труд на именития философ от Ню Йоркската Нова школа за социално проучване Райнер Шюрман Прекършени върховенства, публикуван само няколко години преди трагичната му кончина. (13)

В част трета на труда си, озаглавена В името на съзнанието. Върховенствуващият модерен фанатизъм, Шюрман се заема да чете „Кант с Лутер“. Модернизирането на Лутер начева със самото изходно допускане на Шюрман, че Лутер въвел трансценденталния поврат (tournant), като бил повдигнал един-единствен въпрос по отношение на Бога: как той става феномен? (14) С други думи: как Бог (?) навлиза в съзнанието и как с това той (?) се подчинява на правилата на рефлексията. За Лутер – ето я водещата теза на Шюрман – „тези правила имат работа със способността (capacite) да се слуша словото“, и то в двете априорни измерения на слушането: да се подчиняваш на словото, което те прави виновен и на онова, което те оневинява. „Словото е самият Бог, който прави себе си феномен, като се обръща към мене, който Го слушам.“ (15)

Бихме могли тутакси да утвърдим, че при Шюрман по същество именно състоянието на приемане на Божията благодатна милост в качеството му на състояние във вярата бива чисто и просто трансцендентално-феноменологически преизтълкувано от Шюрман като приемане на словото-закон. Не може да не ни впечатли в случая прекомерното сближаване на тези две състояния. И „законът във всичките му разновидности е… по същество словесен“ (“la loi sous toutes ses figures…aussi est essentiellement orale”) (16) така, както е словесно верското изживяване. Те и двете – не може да не се обърне внимание на тази теоретическа подробност в кадъра на настоящото тълкуване – са изцяло лишени от световост. И в двата случая „словото е едно и то е живо“.

Разграничението, което се предприема вътре в словото, е по линия на неговата, било то естественост (и тогава имаме законовост), било то избраност. Удивителен е и следващият „модернизиращ“ ход на автора – да осмисли тази единност на отвърнатото от световостта и с това изцяло, бих казал хусерлиански, превърнато в чисто вътрешно достояние, слово в рефлексивно. И този ход на автора е логически безупречен. Но не е ли той във висша степен модернизаторски, а по-конкретно – хусерлианизиращ? Лутер приема облика на (било то кантиански, било то хусерлиански) философ на рефлексията, и то на една еремитска рефлексия, отвърнала се от емпирията на съществуването на вещите и нещата. „Словото“, а в настоящия случай явно Божието слово, което за една проюдейска визия обаче съвпада с това за свещения Закон, „вече не сигнализира никакво фактическо състояние, нито се отнася към каквото и да било наблюдение. То обозначава за мене това, което аз мога да бъда, но само то нищо не значи… В самото себе си то е празно“ (17). И като такова то е рефлексивно. А рефлексията, на свой ред, е първопредпоставката на слушането и без нея не може да мине никакъв опит на слушането, нито пък една, претендираща за трансцендентален статус, теория на слушането.

Рефлексивността съответно е гарантът за „мое“-стта на слушането на словото – при това в двата му модуса – на послушанието и на обещанието.

Феноменологическата строгост на модернизиращия анализ на Шюрман проличава и от прочита му, следващ Лутер, на Послание на Свети апостол Павла до римляни. Този прочит, при изтъкнатите дотук негови предпоставки, не може да не приеме като изходен и първоопределящ стиха 17 от глава 10 на Послание на Свети апостол Павла до римляни, а той, знае се, буквално гласи: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие.“ Шюрман не може, из позициите на първоприлагащата fides ex auditu, да не наблегне най-остро на „усвояващата спонтанност в слушането“ (“spontaneite appropriatrice dans l ecoute”). В нея той ще съзре приноса на Лутер за откритието на Модерността – Бог да бъде потърсван не по примера на Аристотел и апостол Павел, а сетне и на средновековната онтотеология, в „битието Му“, а в Неговото слово.

Философски казано, става въпрос за своего рода поврат от онтично към онтологично. Словото е надфизическо и като такова то определя един съвсем различен от естествения режим на осъзнаване – пасивния.

Шюрман окачествява този поврат като прототрансцендентален. В него следва да видим преди всичко препратеността на битието към „зова“, откъм Бога и откъм произтичащите от тази връзка изосновни промени в самосъзнанието – в рефлексията. Словото на свой ред се дели на свято и тварно.

Склонен съм да доловя в Шюрмановия прочит на Лутер и хайдегериански конотации главно по линия на изтъкването на l essence appelatoire de l etre-pour-la-conscience  (18) (същността на зов на бъденето-за-съзнанието) (една препратка, която би могла, разбира се, да бъде констатирана в друг, крайно различен категориален контекст, §57 на Битие и време). Касае се за формирането на една, в последна сметка, мистическа (както би уточнил например Ернст Блох) спонтанност, нямаща нищо общо с практическата, с тленната, и тя е: пригаждането към словото Божие и към неговия режим. Същият изисква умъртвеност – тук Шюрман отново набляга на момент у Лутер, близък до Вехтозаветния Бог – на тленно-човешкото у човека и с това – една по-друга рефлексивност и по-друга спонтанност. Режимът на приемане на Словото Божие скъсва със свободата на волята и с култивирания от нея режим на спонтанността – този на актовостта или на действеността на човека. Пространността на Шюрмановата теоретическа реконструкция не ни позволява тук да я проследим докрай. А по-нататък тя протича под знаменателния цитат: „една покоряваща се душа, която се оставя да бъде съкрушена“. Изложеното дотук все пак би било непълно без поне едно най-общо указване на влиятелното за философския прием на Лутер и лутеранството в най-ново време тълкуване на ранния Хайдегер.

То като цяло е предимно негативистко. Това проличава от цикъла лекции, които Хайдегер чете във Фрайбург между 1918 и 1921 г. Проличава преди всичко от решението на Хайдегер да изтълкува Посланията на апостол Павел без помощта на Лутер, като по-скоро спаси текстовете на Павел от Лутеровата намеса, отколкото да й ги предостави. Позоваванията на Лутер следователно могат да бъдат възстановени, така да се каже, в дефициентен модус. При това изходната перспектива на Посланията на апостол Павел не е заета от съществуващи философски доктрини, а се ръководи от собствено философско учение, което обаче се намира в състояние на изграждане.

Ударението се поставя главно върху времевия анализ и върху историчността – съобразно спецификата на самото това учение.

 

 

Бележки:

1. Ernst Bloch, Thomas Münzer als Theologe der Revolution, Suhrkamp Verlag, Ffm 1985.

2. Пак там, S. 132.

3. Пак там, S. 135.

4. Пак там.

5. Пак там, S. 146.

6. Пак там, S. 140.

7. Пак там, S. 143.

8. Пак там.

9. Вж. Д.Зашев, На границата на модерността. Фигурата на възвишеното (Хегел), в сборника: Културата: граници и съседства, УИ „Св. Кл.Охридски“, С., 2005

10. Пак там, S. 144.

11. Пак там.

12. Reiner Schurmann, Des hegemonies brisees, Mauveyin, editions Trans-Europ-Repress, 1996.

13. Пак там, p. 475.

14.Пак там.

15. Пак там, p. 481.

16. Пак там, p. 483.

17. Пак там, p. 486.

18. Вж. Martin Heidegger, Gesamtausgabe. II Abteilung. Vorlesungen 1919 -44, Bd. 60. Phänomenologie des Religiosen, Vittorio Klostermann, Ffm 1995.

 

Есето е от книгата на Димитър Зашев „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, С., УИ, 2010. Любезно предоставено в електроне вид от Кирил Василев.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Любомир Милчев – AVIGNONAIS (откъс)

by New Social PoetryNo Comments

 

Слабохарактерността на

Асенчо

бе от онзи тип, който търси безапелационно формулирана вина, а това

аз

не го понасях. Понякога няма виновни, просто стечение на обстоятелствата, вината е, по-скоро,  насилно отстоявана заедност, отстъплението от която също се уличава във вина… А и преходът от угодливост към морализъм не ми се нравеше, не по морални, а по естетически подбуди

Детето

бързаше към циците на

приятелката си,

а и това бе повече от банално и протестираше забавата, а пред

нас

непрекъснато се възправяха невидими, възпретителни стени. Тук донякъде го допрезрях и се самопохвалих, че доброволно съм се отказал от ласките му в хотела и пак не съм недоволен, а дори заинтригуван да видя късче френска провинция, неаранжирано специално за туристи, а предоставено на известна немара.

Някакви македонци,

чули вайканията ни на магистралата, дойдоха в ритъма на Чинтулова и като в глума на Вазова ни обнадеждиха: „Ке ви спасиме, бракя…“ Отново бехме патетично натоварени и доставени в още по-живописен сервиз, но този път без мотел, а с осветен в червено,

нощен клуб, истински бардак.

Един чудесен италианец

ни нагости в малката си тратория, една от най-вкусните вечери в живота ми, след което трябваше да прекараме нощта отново задомени в колата. Тъкмо бяхме задрямали и изведнъж установихме, че по плаца се движат

предизвикателно облечени жени с високи токчета

и

лъскаво костюмирани мъже,

излизащи от неприлично скъпи коли. Излязох от купето за малко разузнание и глътка въздух и видях в дъното дома на порока, наречен, разбира се, Мулен Руж. Ако имахме малко повече пари, можехме да прекараме цялата нощ в танци и непредвидими развития, но не ни стискаше да рискуваме, бяхме се поуплашили от странния развой на завръщането ни, което постоянно ни повръщаше. На другия ден, още по-вмирисани и смачкани, разбрахме, че французите са си оставили ръцете и ремъкът се е скъсал, поради неправилното му поставяне и когато и тази неизправност бе отстранена, полетяхме отново по магистралите през Венеция, още по-изумителния Триест, великолепната и напълно поавстрийчена и фризирана до последната сламка Словения, та до Хърватска, където ни чакаше ново изпитание. Този път глоба за липсваща винетка. Не, не бе истина… и ново забавяне от три часа…

Асенчо

бе ужасен и настървен от стопяването на останалия ни авоар,

аз

се опитах да не съществувам, за да не го дразня, но просто бе ясно, че  съм единственото налично лице,

върху което може да излее

гнева си

и да прожектира

обвинението си.

Стисках зъби и мълчах, защото още в Авиньон бях забелязал, че определени състояния на изопнатост на нервите, водеха у него до пристъпи на истерично дете, инатливо непомръдващо от витрината на магазин, на която е изложена скъпа играчка, отказана като покупка от майка му.

И тогава започна

потопът!

Заваля като из ведро, на нервни пресекулки, със странни мистични осветления, гръмовни гръмотевици, дори град, облаци, като че от картини на Мункачи, библейска заплаха и предусещане, че не ще се завърнем живи… И в пиесата имаше светкавици:

„Падни! Не виждаш ли светкавицата? Не, Жу, не я препращай към мен! Аз съм тази, която е платила за небесния огън. Аз мога да избягам. Аз мога да се скрия във вас. Ето, шарките на роклята ми вече ви настигат.

Не, няма да ви удушат.

Просто ги прибавете към вечерния си тоалет.“

Тъкмо се измъквахме от стихията и тя ни настигаше, още по-опустошителна и заплашителна. Имаше моменти, в които през стъклата не се виждаше нищо и се налагаше да отбием встрани и да изчакваме апокалиптичната, бясна истерия. Градушката трополеше застрашително по покрива на нашето купе, единствено останало ни убежище… Това дъждоносно бедствие ни преследва с мрачна последователност до последно, след което, разбрахме от новините, е предизвикало наводнения с жертви в Македония. Смъртно уморени, в Сърбия минахме под огромна дъга, донесла ни утешение и предвестие за избавление и спряхме в някаква градина в непознат за нас град, за да може

Асен

да предремне след този чудовищен километраж и следващи една след друга несполуки и възпрещения, поставящи ни под запор.

Аз

стоях в колата, напълно разубеден, че ще се върнем живи, когато в страничното стъкло се появи познато и любимо очертание в сияние – там се виждаше далматинец, който ме гледа втренчено. Извърнах се, заинтригуван, за да видя дали в градината има далматинец, отразен в огледалото. Градината бе празна – беше се явил

призракът на любимото ми куче, умряло от старост,

прекрасната Марципан,

ангелическо създание,

на което бях посветил книгата „Далматинецътъ Марципанъ“. Нещо искаше да ми каже. Страхът ми се усили след видението. Когато продължихме през Пирот към Ниш,

Асен

вече в най-неразумната си фаза, не спираше да се налива с бира и водка и когато желанието му да изпреварва тирове и коли взе опасен и типичен за

българския мъж и неговите комплекси

обрат, си рекох, това ще да е краят, ще свършим на магистралата, този път не като удавници, а като опърлени катастрофанти и за подигравка – съвсем близо до целта. С клозетните чинии в багажника… Усетил опасенията ми,

Асен

ме увери, че ме пази, но ако съм искал, можело да полетим заедно в някоя пропаст. Доста интересно предложение, с неочаквано възвърнал се кавалерски ресурс… Три пъти в живота си съм получавал предложение за съвместно самоубийство, първото от един доста приятно помръкнал монтажист в NOVA,

който една нощ ми предложи да споделим едно задушаване в кола, второто, както се разбра, от

Асенчо,

а третото произхождаше от

модел в академията,

самотник,

клошар

и

провален актьор,

който държеше да полетим от висок етаж, непременно хванати за ръце. Третото определено би било голям деликатес за жълтата преса.  През време на тези ни несгоди,

Ириния,

вероятно обзета от гузност за странния, несвършващ финал на начинанието й,  бе предприела дипломатическа мисия в народното събрание, за да предупреди

приятелката му,

че

Асен

имал проблем с пиенето, което не бе особено почтено, но какво да се прави…

Дамата

имаше склонност към совалки, координация и субординация, в които след това се уплиташе и доуплиташе и което си бе един вид проклетия, превръщащо се ненадейно и за самата

нея

в проклятие. Може би тъкмо това съставляваше и направляваше писмовните

й

амбиции в прехода им към театрални фикции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марко Видал – В последните седмици бяхме свидетели

by New Social PoetryNo Comments

 

В последните седмици бяхме свидетели как Българската православна църква и различни пседво-леви организации упражниха значителен натиск върху обществото, в допълнение на невярната информация предизвиквайки въпроса за насилието срещу жените да се превърне в разгорещено разискване по джендър въпроси заради включването в конвенцията на понятията трети пол и социален пол. Иронията на положението е, че в една държава, където всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие, псевдо-социалистите и старите сталинисти от БСП, неонацистите от АТАКА, разни патрЕоти и други псевдорадикални и ултрахристиански групировки заемат централното място в дебата за насилието над жени и го превръщат в дебат относно “българския морал и разпада”.

Вместо да се бори срещу насилието над жените, българското общество се обърква с едни понятия, непознати досега, които автоматично се считат за “западна пропаганда”. Българската православна църква и някои нейни представители са се изказали относно конвенцията и, както би могло да се очаква, представят бъдещето на България в апокалиптичен сценарий, където развратът и злото ръководят нашето общество.

В Испания преди една година се вдигна голям скандал, когато ултраконсервативната католическа асоциация „Hazte Oír” („Направи така, че да бъдеш чут”, б. ред.), пусна в движение автобус със лозунга „момчетата имат пенис, момичетата имат вагина. Да не те лъжат!“. И по телевизията, и във фейсбук голяма част от нашето общество се възмути от подобни изявления, и в различни предавания, в които се говореше по тази тема, ултраконсервативните обявиха, че те са против джендър идеологията и влиянието на queer theory и подобни критически теории в нашето християнско и морално общество. За щастие анонимни граждани и активисти се мобилизираха и решиха да спрат автобуса, минаващ през някои испански градове с цел да демонстрира мнението си против изучаването в училищата на “джендър идеологията”.

Явно всяка страна и всяка култура има своите особености и в политически, и в етичен план, но това е нещо, което ми направи голямо впечатление – да чувам едни и същи аргументи в Испания и в България от две различни организации, които по естеството си би трябвало да се различават доста.

Българската псевдо-левица доказа за пореден път, че както от икономическа, така и от социална гледна точка е по-близка до неолиберални и десни убеждения и следователно по-далече от революционния оттенък, който характеризира всяко движение, което има за цел еманципацията на обществото, в което хора са подложени на потисничество въз основа на клас, пол, раса, религия, сексуална ориентация или каквото и да било самоопределяне.

Джендърът е социална конструкция. Дните на бинарната джендърна система са преброени. Революцията ще бъде трансфеминистка – или няма да я бъде!

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Светла Караянева – Йонийско завинаги

by New Social PoetryNo Comments

 

Неолит

И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…

 

Платон

Тя вече не спуска щорите,
а завеси отдавна няма.
За какво ли са – на четвъртия етаж,
на широкия булевард.
От години е гледала постоянно
мъжа, живеещ отсреща.
Когато беше млад /и тя също/,
когато пиеше бира
на балкона по гащи,
когато коремчето му се превръщаше
в корем, а челото му се изкачваше
все по-нагоре.
Когато до него се появи жена,
а после – дете.
После и двете изчезнаха.
Тази душна привечер
тя пак поглежда отсреща.
Биричката, шкембето.
Струйки пот се стичат по врата й,
хвърля фланелката и гърдите й
на ама изплуват в жегата.
И той за пръв път дочува
хрипливия женски глас:
„Хвърли си перушината,
хвърли си перушината,
чаталесто животно!”

 

Реконкиста

Конкистадори
завладяваха Европа.
От корабите на Колумб, Кортес, Писаро
нахлуваха в полета и градини
по-ценни и от злато
картофите, доматите, пиперът
и царевица, слънчоглед, фъстъци…
Сега,
застанала до кухненската маса,
аз ставам по-червена
от най-червенокожия команч:
„Solanum tuberosum, Zea mays,
Licopersicon esculentum-
простете ми,
простете ми и вие,
Capsium annuum,
Arachis, Heliantus-
за инките, ацтеките и маите,
за вирусите и барута, за стоманата,
за Монтесума и Кецалкоатъл…
Какво бих правила без вас,
как бих направила
и най-обикновената салата!”

 

Свещеният на дедите

Португалският език – моето отечество…
Фернандо Песоа

Съскат съгласни,
блъскат се гласните
ъглести.
Ж като жило,
Ч като чубрица,
Ъ като Ъглен.
Някъде в бездните –
ерове, сигли, падежи.
Някъде в ехото –
носовки под носа си
мърморят.
Членесто членестоного,
тромаво лазиш по гънките
мозъчни –
с трите си рода, числата,
-ът/-ят, -та, -то, -те.
В дебри глаголни –
бъдеще в минало,
нещо не свършва
в минало свършено.
Имало, нямало…
Още глаголиш,
още те има,
жива зазиждаш ме
в строфи и стихове.
Думи в опинци, думи с шпори,
думи наемници, думи с корени.
С хляб и сол
срещат латинците
буквите кирилски.
Камо грядеши?
В тебе съм, в мене си,
твоя синтаксис
срича сърцето.
Брат мой, враг мой,
малка родино!

 

Кафез

Циганинът обича жена си.
И гълъбите на покрива.
Купи ги скъпо и ги дресира
с любов.
Жена си – също.
Когато е на кеф,
хваща гълъб и го запраща
в небето.
Красиво кръжат преметачите,
с лупинги се издигат.
Когато му е криво,
хока и тупа циганката.
Тя излита към майка си,
после се връща обратно.
Гълъбите – също.

 

Свобода

… за ябълки 1 ½ гроша
/ от най-голямата сметка на Васил И.Кунчев /

Айвания – златноалена,
сладка, хрупкава, лъскава.
Зимна ябълка в антерията
на Апостола, спрял край Къкрина.
Да разкваси устата си,
като тръгне пак по пъртината,
през пустинята на България,
дето още се раждат лъвове.
А във грозната нощ на Къкрина
търкули се тя в преспите
и чаушите на пусия
я затъпкаха със ботуши.
И юнакът със златна ябълка,
и ламята триглава с фесове
са останали страшна приказка,
появяват се във безсъници.
Но когато напъпи пролет
там, край ханчето, до стобора
разцъфтява самотна ябълка.
Снежна ябълка, с кръв поливана.

 

Йонийско завинаги

Счупихме статуите,
изгонихме ги от храмовете,
и все пак не са мъртви боговете.
К. Кавафис

Последно приключение,
дантелено крайбрежие,
флотилия острови.
Преоравам
морските течения.
Антена е мачтата,
обвива ме вой на сирени –
Пенелопа, Лаерт, Телемах.
А дебнат женски острови,
закотвят ме
пристани от бедра –
Цирцея, Навзикая, Калипсо.
Безкрайното завръщане.
Не се боя от ластригони,
от бурите на Посейдон.
Итака ме настига.
И Омир, слепият пастир,
ме връща в стадото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Венислава Близнашка – И накрая тръгнах по отклонението

by New Social PoetryNo Comments

 

денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

 

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

 

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

 

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

 

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Константин Преславски – Азбучна молитва

by New Social PoetryNo Comments

 

Аз се моля на Бога с това слово:
Боже на всички твари и Създателю на
всичко видимо и невидимо.
Господ Дух прати на живеещия
да вдъхне в сърцето ми словото, което
е за сполука на всички,
живеещи по Твоите заповеди.
Защото е светилник на живота
законът Твой и светлина на пътеките за
искащия евангелско слово
и просещия да приеме даровете Ти.
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички, искащи
люди Твои да се наричат.
Милостта ти, Боже, просят много,
но мен сега дари с пространно слово
Отче, Сине и Пресвети Душе,
просещия помощ от тебе с
ръцете Свои въздавай винаги
сила да приема и мъдрост от Тебе.
Ти, защото, даваш на достойните сила
ипостас всеки изцеляваш – от
фараонска злоба ме избави,
херувимска мисъл и ум ми дай.
О, честна Пресвета Троице, тази
печал моя на радост обърни.
Целомъдрено да начена да опиша
чудесата твои предивни много.
Шестокрила сила като приема да
шествам по стъпките на двамата учители
името и делото им да последвам,
ясно да направя евангелското слово.
Хвала въздайте за троицата в божеството,
която възпява всяка възраст,
юност и старост с техния разум.
Езикът* нов въздава хвала на
Отеца, Сина и Светия Дух, на Когото
е чест и държава и слава
от всички твари и дихания
във всички векове навеки. Амин

 

* В оригиналния текст ѧзыкъ. В старобългарски думата означава и народ, и език (бел. пр.)

 

Превод от старобългарски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марио Коев – Девиации (І)

by New Social PoetryNo Comments

 

I

Majorem fidem homines adhibent quae non intelligunt.[1]

Така би трябвало да бъде, нали, ибо лов за лъвовете са дивите осли в пустинята, – тъй и сиромасите са пасбища за богати[2] – та да потегляме и ние сега от имението си призори, дòндеже птиците все още не са изчуруликали цялостния потенциал на чуруликане, който притежават в чистия квартален въздух, еже цялата нощ в апартамента, която пренесохме без надежда и без слово на надежда, адовите слуги ядоха мислите ни и мислите ни се прекоросаха на носни кърпички, на сенки под очи, на пребита тръст. Така установиха се мислите ни като изнамирващи единствено безсмисленото, като съзирващи само съсирващото житиетата. И напуснали сме дома тогава ний, и долу край канала, край зоопарка липсващ бивш, где тече водата с цвят на cuisee de nymphe effrayee[3], там паметникът на най-красната армия с гранитен взор пердаши ли пердаши. Тогаз седòхом и плакòхом ний край постамента с цвят на грип и този мемоар писàхом, че от ден на ден за беззаконията на дедите ослепяваме и за малодушието на синовете поръчителстваме, та дано поне Бог даде незабравено да остане което в огнивото на времето пращи… Страшна би била загубата на паметта. Без памет няма знание,[4] без знание няма съмнение – само мнения. Както, да речем, барабанист с диария, присвит в текущото положение на субективното безвремие. Аналогията излезе сложна, но добре построена. С хукнали нанякъде черти от образите ако не на всички, то на безброй поколения.

И като свършили сме с мемоара, веч по-после по „Графа Игнатиева“ сме вървели, а един трамвай се е спускал и отминавал. В него и хора са отминавали. Люде. Бродят ли бродят. И свървали сме надясно по „Левски“ (пак към зоопарка липсващ бивш) по десния тротоар, та после наляво по „Гурко“. По „Гурко“, по „Гурко“ до „Раковски“. И, щрак, по „Раковски“ чак, сме се замисляли дали не е нужно да се повърнем в ложето си, якоже сме забравили мислите си, а в мислите си този ден и нощта, следваща го неразлучним способом. И не знаем що да сторим сега, а сме невям до „Кристал“ отишли и пак не сме били сигурни какво сме правили тук и кое се е очаквало от нас в моралистичния ден на капиталния град. Пък и на това място споменът отминава в ежедневие.

Male vivunt, qui se semper victuros putant.[5] Нали така, а? Нали?

Сърцето ни е поразено и изсъхнало като трева, тъй че забравяме и хляба си да ядем[6], и коремът ни свива с колики, а отходното място, което съществуваше там, на „Кристал“ откъм „6-ти септември“, го няма веч. Не, няма го веч. Да, ама нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“ за щастие наше тогаз, пък трамваят изведнъж се явява и се мята на „Раковски“, от което протича трагично ПТП в мислите ни и, както би трябвало да се досетите, нас би било реалистично да ни и въдворят в участъка яко виновати за трагично ПТП, ама не ни въдворяват поради невинния, поради младенческия вънкашен вид на слугата ваш, госпожа.

Защото ни е широко около врата, затова – мърморят обитателите на преизподнята, на чийто портал пише: Nunquam adeo foedis adeoque pudendis utimur exemplis, ut non pejora supersint[7], в суетно наподобяване на вечност, и се хилят бесовете и кимват с глави с червени очи, както плюшено куче на задно стъкло на „Пежо“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите. Там, в калния лес, кафевият пес е вдигал крак на всяко дърво и попикал е околовръст, за да не могат вълците да дойдат, якоже надушат ли пътната маркировка, мъдри като змии, няма да я прекрачат, спазвайки правилата и законите на оная част от света свой. Ний също спазваме правилата и законите на тази част от света свой, който и другите наричат свой, та никой, изглежда, затова не ни го признава и се умилостивяват да ни го признават само когато ги нарушим. Така е редно, правилно и достопочтено – рекох, – ибо кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята; побързал бих да се отстраня от вятъра и бурята.[8] И тогава вият обитателите на преизподнята антихристова и антимохамедова: „Широко ви е около врата!“, казват, хлъц, кимват с глави като плюшено куче с червени очи на задно стъкло на „Жигули“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите и с две торби пепелища в багажника вместо резервната гума – спука ли се някоя, да застават на нейното място и така жигулито по пепелища да върви, да ни спомня прежните дни. С червени очи.

Adulescentia in labore et patientia exercenda est.[9]

Ибо стигнали сме „Кристал“ и повече за достигане нема какво, свиваме яко горски пътник наляво и след като подминаваме ся с Министерство-то на войната, включваме се към живота пред Народния театър, ама и под сенките на музите пак не промишляваме какво се случва с нас и защо. А всъщност не е тайнствено като Кайлас – с нас е това, което е невям и с всеки друг: преизподня креслива и изгнание отвред. Обаче ний, тъй като в себе си сме и сме сами по себе си, не вярваме, че и с нас се случва което и с всеки друг, и си мислим, че нещо всеки друг се е объркал и не е интелектуалец евроамерикански. Пък и не може повечето да са като нас, ибо нема как да са повечето като нас. Може и некои да са като нас, но повечето – отнюд! – инак нашата максима, щом като бъде превърната във всеобщ закон, ще да трябва да разруши и самата себе си.[10] И вече сме донейде повервали, че тъй е, когато иззад маската се откъртват и налитат метаморфози, дела и дни и спермят inside me могилите на своя нрав, характер, стереотип, возпитателние же неволи и невям неволни изпускания не за пред хора. Иже сòнмища словеса изрекохме, Владико животà нашего, и с оний еякулат попръскахме вредом, яко перо кукумяво в женский хамам. Ей, ей, тук же покои ся Авесаломовото вожделение наше да се надпрепускваме с вятъра в косите до „Света-та Неделя“, бивш „Святий крал“, бивш „Ленин“ (тоест безводния дух на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега вече е в света[11]) и пред Богословския факултет да кондисаме, пък да открехнем с мускулное же усилие жежките порти и тамо щастието си да дирим, а останалото във външния мрак да зафърлим, идèже будет плач и скърцане със зъби, ибо коликите сърдечни хич не ни изоставят.

И влезли сме ний вътре с жезъл, ала както сме влезли, да ви изповедаме, тъй сме и излезли, тоест простие же. Но и Бог тоже прост пребъдва, яко не хуквайте on the road again, че да са гаврите с човекина, каквито и ний сме и каквито не изменùхомся после престоя кратък във факултета по теология-та. Яже във факултета себеизучавахме са на важни и с потенциал да бъдат още по-важни наукоподобия вечние, от които съвсем не разбрахме, а само узнахме, че са важни предмети-те, които себеизучавахме тамо за спасението на душите си, еже от Адамовото неповиновение отровени и от благостта на Благия излекуеми със съизволението наше – иначе не става. Оти и если не сме приняли ничто во глави-те си, то пак ний сме виновните, яко, окаменени, не променùхомся – макар прочее и Бог изменяемий тоже не бивает и нема у Него никоя страст двигателна или некоя друга съставна – така че, Теофиле, у азът наш е mea culpa-та и не че факултетът ни е в нещо бил крив пред нами, грешните, а веруем яко предметите туманни остали са заради топлохладните наши сърца.

О, и знаем ний какво тук ще ни напомните богословски, че Бог ще изблюва равнодушните.[12] Че какво е туй ваше богословстване, ако не интелигентско блюене? Да изблюва може и пияният там, виждате ли го, дето е седнал на сянка на парапета край магазина на ъгъла на „Славянска“ и „6-ти септември“. И блюва. Нали по принцип най-лесно се сещате да разказвате за онези неща, които обикновено не сте живели. Нали е най-удобно да се говори за безразличието. Че има ли някой, който да не е безразличен към едно поне нещо? Е, кои са равнодушните? Ти, той, тя, онзи на спирката, дядото, седнал на пейката, бабата с очилата и внучето, чичкото с кърпа на главата на къра, леличката с торбите, излизаща от фурната, учениците, разговарящи за тъпия директор и готината учителка? Кои са те, равнодушните? Всички, никой, някои? И към кое от всичките работи, които богословски се сещате да намеквате, цитирайки не знам какво си и най-паче не знам защо си, ще ги присъвкупите? Ох, как не ни е ясно! Но затова пък сме сигурни, че определяме като Него тези люде![13]

Res in tantum intellegitur, in quantum amatur.[14]

Че нали светлината болка е за оня, чиито очàма са болни, тъй и истината стине непонятна далеч от нас – съгрешилите с бащите си, сторилите беззакония, извършилите неправди.[15] Ама си знаем пак, че все ще се навъди человек безумник, гдето да крещи по стъгдите, че и по площадите беззаконията си на байряци да митингува, яко безгрешен пред синовете си, та тъй – с парче написан плат – да умий рукàма своùма, и ето вовеки веков ще да му спомняме отнине недалечното наше тълпонародно, па и от днешний ден нему подобното масово противобожие деятелно, извержение антихристово, с чийто еякулат мъртъв всинца омазафме са и нема помежду ни некой да е сух сега.

И вот, макар и да не се отчайваме в себе си и да имаме пълна надежда да се освободим от болестта[16], отиваме ние да пуснем своя вот на изборите за парламент. But we have a problem because по времето тогаз избори не бяха назначени с президентский указ, пък ний, вот, искахме своя вот да дадем за парламента наш, тъй като ний òний президент тогдашен не бехме го избирали, пък и до сей ден не проумяваме в душата си как така некои осмеляват ся да казват какво че мнозинството винаги е право в изборите, които прави, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум що върши, еже това нали е и медицински факт – тоест психология.

Acu rem tetigisti[17], приятелю, и не очаквай отговор от медицината человеческа, нито от нейде другаде, платонизирайки Аристотеля, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум какво прави, еже това нали е и социологически факт – тоест журналистика.

И ето, от „Света-та Неделя“ се върнахме назад, еже сведующаго в богословие-то подобает, и пак през градинката пред Народното позорище, само че към Двореца и надясно до Руската черкова свещ да запалим пред владишкия гроб, па подир след Офицерския клуб се зачервихме от надежди не за пред хора и едно посолство австрийское, друго посолство италианское, та на амина до парламента да кондисаме, на ъгъла на Академия-та на науките прекрасни. Ама нали не е ден за вот…

И тъй, ден след ден, by the way, преминава животът и вятър в косите ни вей.

 

[1] Хората имат по-голямо доверие към нещата, които не разбират (лат.).

[2] Сирах. 13:23.

[3] Тяло на изплашена нимфа (фр.) – В: Л. Н. Толстой, Война и мир, Москва, 1981, т. 1, с. 14.

[4] Макс Фриш, Човекът се появява през холоцена, НК, С., 1984, прев. Венцеслав Константинов, с. 20.

[5] Зле живеят тези, които мислят, че ще победят вечността (които смятат, че ще живеят вечно) (лат.).

[6] Пс. 101:5.

[7] Никога не можеш да дадеш толкова гнусни и срамни примери, че след тях да няма още по-лоши (лат.).

[8] Пс. 54: 7-9.

[9] Младежта трябва да се упражнява в труд и търпение (лат.).

[10] И. Кант, Основи на метафизиката на нравите, НИ, С., 1974, прев. Валентина Топузова, с. 44.

[11] 1 Йоан 4:3.

[12] Срв. „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“, Откр. 3: 15-16.

[13] Срв. „Сигурни ли сме, че определяме като Него тези люде?“ – В: Жорж Бернанос, Дневникът на един селски свещеник, С., „София-С.А.“, 2009, прев. Нели Захариева, с. 56.

[14] Едно нещо го разбират толкова, колкото го обичат (лат.).

[15] Пс. 105:6.

[16] 2 Мак. 9:22.

[17] Ти докосна с игла (засегна болезнено) (лат.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кирил Василев – Семпла търговска операция

by New Social PoetryNo Comments

 

Хубен Черкелов, „Имане”, САМСИ, филиал на Националната галерия, 1 февруари – 11 март 2018

Ако възприемем Музея за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия, за бутик, а Хубен Черкелов – за автор на колекция от луксозни аксесоари с етно мотиви, предназначена за родните новобогаташи и парвенюта, тогава трябва да поздравим и собствениците на бутика, и автора на колекцията за добре свършената работа. Парвенютата и новобогаташите по всяка вероятност ще изкупят новата продукция на Черкелов, защото тя отговаря идеално на техните познания, вкус и комплекси. Те обичат картини с родни битови сюжети. Сред тях има и колекционери, които колекционират предимно такива картини на Мърквичка, Вешин, Митов и др. От една страна, виждат в тях сигурно капиталовложение, а от друга, идиличните селски сюжети ги успокояват и им напомнят за „здравия” селски корен, за „изконните традиции” на нашия народ, карат ги да мислят себе си като „национално отговорен капитал” и т.н. Хубен Черкелов им предлага точно такива образи, но и още няколко неща едновременно, за да им достави още по-голямо удоволствие и да задоволи комплексите им. Това, че Черкелов взима изображенията от стари български банкноти от времето на Царство България, ще им даде възможност едновременно да гледат битовите сцени и да чуват шумоленето на банкнотите от времето на „истинския солиден български капитализъм”. Този звук ще им помогне да забравят гузната тайна за произхода на парите им и да се изживяват като наследници на Буров и другите родни капиталистически митове. Същевременно ще им напомня и това, че са платили определена сума за тези картини, която с времето се надяват да се увеличи. Шумът на времето и шумът на парите, както знаем от класиците на капитализма, са един и същ шум. Но Хубен Черкелов им предлага и още една опция – не само връщане към корените, не само илюзия за патриотизъм, но и усещане за това, че са в час с последните модни тенденции, че са част от един глобален елит, който носи едни и същи марки дрехи и часовници, кара едни и същи марки автомобили, притежава картини на едни и същи художници, но иначе е защитник на националните традиции и ценности, защото печели парите си, ограбвайки сънародниците си. В това отношение родните новобогаташи не се различават от руските, унгарските, полските, украинските, китайските, мексиканските и какви ли още не олигарси. Общото между тях е, че те печелят парите си с помощта на корумпираните национални държави, които гарантират техните монополи, но ги съхраняват и харчат далеч от родината си, а любовниците и децата им живеят в Ню Йорк, Париж, Лондон, Берлин и т.н.

Попартът на Хубен Черкелов е само лъскава опаковка, която трябва да залъже парвенютата, че си купуват съвременно изкуство, че са част от глобалния арт елит и едновременно с това и да им даде възможност да си останат при локалните цървули и биволи, при „здравото”. Не е случайно, че изложбата на Черкелов е под патронажа на властта в лицето на вицепремиера и външен министър г-жа Екатерина Захариева; същата власт, която обгрижва потенциалните клиенти на Черкелов. Изложбата е добре дошла за пропагандните акции около европредседателството, които, както става ясно от официалното лого, се опитват да представят България като страна, в която компютрите и шевиците, традициите и съвременността вървят ръка за ръка. Традицията, разбира се, отдавна е унищожена и превърната в кичозни фолклорни възстановки, а компютърният бизнес съществува въпреки държавата, която все още не може да сложи ръка върху него, защото той работи основно с външни клиенти и се реализира във виртуалното пространство.

Лъжата, която стои в основата на официалната медийна пропаганда около европредседателството, е същата, която стои в основата на картините на Хубен Черкелов. Традицията в тях е превърната в кич, а съвременността (попарт опаковката) е само маска и легитимация на този кич. Нека не се заблуждаваме, че зад всичко това се крие някаква много фина ирония. Напротив, Черкелов и много други „съвременни” художници използват иронията като необходима подправка, която придава усещане за съвременност на иначе до болка познат продукт. Иронията тук е просто маркетингов трик, а както вече казах, Черкелов има маркетингов талант. Озадачаващото в случая е, че тази семпла търговска операция се осъществява с помощта на национална музейна институция, а родните медии в рубриките си за култура се надпреварват да представят Хубен Черкелов като значим съвременен визуален артист.

 

Бел. ред.: Първа публикация в. „Култура“, Брой 5 (2929), 09 февруари 2018. Препечатва се с любезното съгласие на в. „Култура“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Емил Андреев – Изчезването на лицето Кирчо Боянов

by New Social PoetryNo Comments

 

Лицето Кирчо Боянов спокойно можеше да се роди в Нови Пазар, Първомай, Бяла Слатина, или Кресна, но неумолимата съдба бе пожелала той да се появи на бял свят в Л*** – градче също толкова голямо и опоскано от развоя на най-новата българска история, както и гореспоменатите селища. (В интерес на следствието ще запазим в тайна името на родното място на нашия герой.) Също толкова спокойно Кирчо Боянов можеше да завърши българска филология в София, Пловдив или Велико Търново, но пак, значи, повелителката на нашите земни мигове бе решила той да се дипломира като педагог по български език и литература в прочутия със своите културни традиции град Ш***. (Както вече се досетихте, и тук спазваме следствената тайна.)

Преди да изчезне, лицето Боянов живееше в столицата на своята страна, в която, кой знае защо, открай време поданиците й отчаяно се бореха да оцелеят. С мъжка рожба и съпруга, в панел и с куче (следствието може да установи, че то е чистокръвен помияр) Кирчо Боянов ден и нощ упражняваше правото си да съществува с Божия помощ и с обидно малко пари.

Тук трябва да подчертаем, че лицето Кирчо Боянов бе кръстено Кирчо по две причини: първо, в чест на славния светия, първоучител и създател на славянската писменост Кирил и второ – на македонския си дядо Кирче, лют потомък на достойни харамии. От Св. Кирил Кирчо бе наследил любовта към словото, а от дядо си Кирче – дълго да пие и грозно да псува. Освен това, като всеки българин, лицето Боянов не обичаше да го докачат на достойнство и чест. В случаи на подобна дързост той гордо мълчеше, защото знаеше, че и ний сме дали нещо на света. От друга страна, обаче, Кирчо бе убеден, че в условията на постоянна мизерия умът и въображението закърняват и че всяко що-годе сносно нещо може да мине за шедьовър.

С присъщата си отколешна типичност на българин, на който умът му идва само кога ляга и кога бяга, всяка вечер преди да заспи Кирчо Боянов мръсно и люто псуваше. Така се успокояваше и ако сънуваше, сънуваше само романси. (Доколкото ми е известно, следствието не разполага със запис на негови псувни и примерът, който прилагам тук, може единствено да го улесни.) Впрочем, ето как грозно само псуваше той:

“Да се е-еба у главата проста! Д’е-еба тоя мизерен живот! Да го набутам на всички нещастници в тая шибана държава! Да го начукам на депутати, министри, президенти и съветници; да го туря на борци, бизнесмени и бодигардове; да го накарам на всички плашипутарници от долния Дунав; да го наръгам на балканските ни съседи, на НАТО и ЕС; да го набия на САЩ и Русия, на ООН и лично на Бутрос-Бутрос! Да го духат, всичките да го духат, да го духат, да го духат, да го духат… “ И така Кирчо Боянов се унасяше в сън, а на сутринта се събуждаше блажен, за да посрещне слънцето на новия ден, което подло грееше през озоновите дупки.

За разлика от дядо си Кирче, лицето Боянов, обаче, никога не псуваше на глас. Кирчо знаеше, че ни­кой не е прокопсал от ругатни, още повече срещу своя народ, а и понеже бе учител по български език и литература в началния курс, той не можеше да си позволи да възпитава децата на такова, лишено от всякакво естетическо чувство, нихилистично отношение към обективната действителност, в частност към демократичния преход на тяхната родина. И без това, милите те, макар и малки, крадяха, рекетираха другарчетата си, че дори и убиваха, употребяваха всевъзможни наркотични  упойващи вещества, влизаха в какви ли не секти, а някои даже посягаха на най-ценното нещо, дадено от Бога – човешкия си живот.

Дори да беше ядосан до немай-къде, Кирчо Боянов пак се въздържаше да псува на глас. Е, понякога, когато съвсем не издържаше, той изричаше полугласно: “Да му таковам …”, ала това беше много, ама много рядко и при това никой не го чуваше.

Може би поради изложените по-горе причини лицето Боянов говореше малко, а когато го вършеше, той най-често употребяваше думата “такъв” в многобройните й варианти. Получаваше се нещо подобно: “Вчера, такова, бях в таковата и таковах едно такова …”

Сигурно няма да повярвате, че един учител по български език и литература, роден в Л*** и завършил в Ш***, имаше толкова беден словник, сигурно (това и следствието няма да приеме за правдоподобно), но такава беше голата истина. Пак в нейн интерес трябва да заявим, че Кирчо Боянов бе изключително внимателен в думите и отношенията си към хората. Та той просто ги отбягваше и ако общуваше, предпочиташе да го върши предимно с жена си и сина си, но най-вече, принуден от обстоятелствата, с колежката си Цочева. Тя бе пред пенсия и не пропускаше удобния случай да му направи комплимент: “Колко сте внимателен, колега Боянов! Ако всички млади хора бяха като вас, каква държава щяхме да бъдем само!” “Такована!”, можеше да й отвърне Кирчо Боянов, ала вместо това той я даряваше с блага усмивка, от която на колежката Цочева светът й изглеждаше по-слънчев, по-демократичен и надежден като синьото небе.

Ето как в дни на безмълвна мизерия и в потайни нощи на грозно псуване лицето Кирчо Боянов упражняваше правото си на живот, ако изобщо последният можеше да се определи като такъв. Дните тичаха като хлебарки по пода на неговия живот, хлебарките в панелното му жилище се множаха като дните му, а Кирчо Боянов безмълвно псуваше нощем, неподозиращ за своето изчезване.

(В интерес на следствието тук трябва да отбележим, че съществуват две версии относно изчезването на нашия герой. Едната, че той е заминал за Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. подобни, просто не е издържана, тъй като и децата, на които преподаваше, знаеха, че г-н Боянов бе по-беден и от тях, ergo нямаше откъде да вземе пари за билет. Другата, в която има известна логика, е, че лицето Боянов вече бе престанало да бъде лице, че се бе преобразило в някаква нова форма на материята, благодарение на съвременните технологии, повишения радиационен фон, нискочестотното лъчене на микровълновите печки, мобифоните и други пагубни улеснения на цивилизацията. Но и тази версия, колкото и научнообоснована да изглежда, е уязвима: Кирчо Боянов нямаше допир до нито една съвременна технология, като изключим шрайб-проектора в училище, който от години не работеше поради липса на средства; живееше далеч от източник на радиация, а повишена такава, според правдивата и високоотговорна българска медия, нямаше; колкото до ниските честоти – Кирчо Боянов не притежаваше нито микровълнова печка, нито мобифон, нито дори гайгермюлеров брояч. Оставям на следствието да си изгради своя хипотеза, но като имам предвид колко е затруднено то в последно време, бих му препоръчал да помисли и върху следното: дали пък лицето Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, не се бе обезличило от някаква нова форма на стремеж да се замине на някъде си на всяка цена. Не, не говоря за самоубийство, колкото и да са зачестили напоследък самоубийствата според статистиките на ООН, нито за убийство, отвличане и пр. Толкова време след изчезването, тялото на лицето Кирчо Боянов не е намерено, нито нос, ухо или пък пръст, с каквито органи обикновено по-човечните рекетьори удостоверяват добре свършената си работа. Не, тази посока на разследване е погрешна! По-долу ще изтъкнем допълнителни факти, които, според нас, биха улеснили следствието.)

И така, както казахме в началото, лицето Кирчо Боянов, освен дете и жена, имаше и куче: според следствието – помияр, но според собственика му – кучеобразно същество без плоски нокти и перушина, в чието тяло се беше преродила душата на дядо му Кирче. Това Кирчо Боянов разбра една вечер, когато по телевизията имаше дискусионно студио, в което разни професори, общественици и други умни глави обсъждаха историческата съдба на България: колко ощетена, ограбена и измамена от Великите сили и своите съседи бе тя! Друг път, каквото и да даваха по телевизията, кучето на лицето Боянов спеше, свито на кравайче в краката му като неумолимата категория време. Така спеше в последните си години и дядото на Кирчо – свит в телесната си немощ на леглото до печката. Ден и нощ този потомък на македонски комити, сражавал се във всички български войни без Отечествената, за която бе вече твърде стар и мъдър, за да пролива кръвта си, ден и нощ дядо Кирче прекарваше със затворени очи в очакване най-после те да се изцъклят и да се свърши цялата галиматия, както обичаше да се изразява той. Когато отваряше очи, обикновено дядо Кирче присядаше до печката и гледаше през прозореца с един недостъпен за човешкото слово поглед. Какво ли виждаше дядо Кирче, питаше се малкият тогава Кирчо? Но дори и по-късно, дори мигове преди да изчезне, Кирчо Боянов не можа да си отговори на този непосилен като времето въпрос. Очите, обаче, тези тъмнокафяви, изпълнени със земна влага, очи лицето Боянов запомни завинаги. Естествено, Кирчо Боянов не можеше да не запомни и яростните псувни на дядо си по адрес на какво ли не, но най-вече по адрес на живота. “Да е-еба аз тоя скотски живот!”, казваше дядо Кирче и очите му ставаха такива едни, че дори и чашите в стаята потреперваха, да не говорим за лампата, която гаснеше начаса, ако беше запалена, или светваше тутакси, ако беше изгасена.

Ето по тази особеност на погледа лицето Боянов откри, че дядо му се е преродил в неговото куче. Защото, докато умните глави хленчеха над историческата ни орисия, малкият звяр скочи от леглото, отиде до телевизора и погледна мърдащите в него човечета с такива очи, че вездесъщата електронна медия изведнъж занемя, а миг след това и угасна.

От този ден нататък лицето Кирчо Боянов се убеди напълно, че дядо му е до него, вселил се в тялото на любимото му куче. Именно тогава Кирчо започна да псува наум преди заспиване и да става все по- и по-мълчалив. В началото Кирчо псуваше някак си предпазливо, струваше му че светотатства, срам го бе от вярата му в утрешния ден, от доброто у човека. Но колкото по-дълги и яростни ставаха псувните му, толкова повече се умиляваше кучето в краката му, гушеше се в тях, а понякога дори идваше да го близне от радост, особено ако псувнята истински му допаднеше. А когато Кирчо Боянов за пръв път вмъкна прилагателното “кучешки” в съчетанието: “Ебем ти радост и утеха, ебем ти кучешки живот!”, животинчето в краката му едва не го изяде от умиление. То не бяха ласки, то не бяха целувки, то не беше чудо!

Съпругата на Кирчо Боянов, която спеше с детето на другото легло, често се питаше какво става: ни глас, ни лай се чуваха, а в кревата се гушеха куче и човек. Тя не подозираше, че дните на съвместен живот със съпруга й са преброени. На първо време й се наложи да свикне със странните среднощни ласки между Кирчо и кучето, като не пропускаше да съчувства на мъжа си и животинчето. “Добре, че е поне тази радост”, кръстеше се тя, завиваше сина си и се унасяше.

Дни преди да изчезне, лицето Боянов спря да сънува романси и започна да говори на сън. Когато го чу за пръв път, жена му прие факта за едно естествено бълнуване, но на следващата и особено на по-следващата нощ, когато Кирчо вече седеше в леглото и говореше повече от половин час, тя се озадачи. Съпругът й сякаш разговаряше с някого. Изреченията му бяха свързани, в тях имаше формална логика и не приличаха на брътвежи, обикновено израз на подсъзнателни желания. (Трябва да поясним на следствието как стана това.)

Та значи, дни преди да изчезне, Кирчо Бо­янов отново си легна, изморен от скучния, беден и безмълвен педагогически ден. Напоследък освен на учениците Кирчо не говореше на никой друг, дори и на колежката Цочева. Затова пък вече псуваше наум като един истински каруцар и то с такива мръсни думи, които е някак си неудобно, направо срамно да цитирам, колкото и необходими да са те на следствените органи.

Но онази нощ лицето Боянов бе толкова скапано, че едва му остана време за една-единствена, при това много особена от гледна точка на граматическите категории време и наклонение, псувня: “Как бих искал да съм му ебал путката майчина на вашия вечно нищожен животец, д’е-еба!” (Да ме прости следствието, но смятам, че приложеният по-горе образец ще му бъде от огромна полза.)

И Кирчо заспа като заклан. Нямаше време дори да отвърне на кучешките милувки. Не сънува романс. Спа задълбочено и пълноценно докъм три часа през нощта, когато внезапно бе събуден от яростен лай на улични псета. В междублоковото пространство кънтеше неразбираемата глъчка на глутница помияри. Бе в разгара на пролетта. Природата прочистваше кръвта си и бе готова да се съеши с каквото й попадне.

Кирчо опипа с крак гърба на своето куче и се замисли, без да отваря очи. Псетата не спираха. “Защо лаят те”, попита се той, “а този тук спи като талпа? Мълчат си и кучетата по останалите апартаменти. Защо? Тия, долу, може би се бият, може би се лее кръв, а нашите питомци спят блажено. Д’е-еба тая природна несправедливост! Къртят като пукали. Нямат ли съчувствие, нямат ли страх от Бога! Спят си. Да ебеш и кучетата му!”

Тук лицето Боянов спря и започна да се унася. Той не разбра, нито усети, че за пръв път псува на глас. Жена му го чу, но тя успя да осмисли само последните три изречения и ги прие за нормално бълнуване. Но не би!

На следващата нощ Кирчо продължи, но сега вече бе седнал в леглото и говореше на кучето си, което, кой знае защо, спеше като умряло. Очи лицето Боянов не отваряше (нека следствието обърне особено внимание на този важен факт!), но и не млъкваше: “Нали си бил комита, нали си участвал в три войни, защо спиш сега, а? Изнасилвате децата ни, нападате ги, разкъсвате ги, крадете като изоглавени и убивате, д’е-еба ваш’та майка! Псета! А ти – хъркаш! Стани, продумай, дай разумно обяснение, да те еба у кучеобразното!” Жена му трепереше на съседното легло и силно притискаше детето. Не смееше дума да обели.

А нощта, преди окончателно да изчезне,  с лицето Кирчо Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, се случи нещо изключително нехарактерно за края на двадесети век – този апотеоз на съвременната цивилизация. След като наруга отново целия кучешки род, след като го обвини, че няма страх и свян от нищо и пред нищо, а мисли само за пари, раз­в­рат и оръжие, как да властва, лакомее и богатее, та след като нахули едно хубаво спя­що­то в краката му кучеобразно, чак тогава Кирчо Боянов отвори очи и се взря в тъмнината. Погледът му бе такъв един, че чашите в стаята пот­ре­пе­ри­ха, а миг след това светна и лампата.

Съпругата на лицето Боянов погледна към леглото, но в него освен кучето, което спеше като умряло, друго нямаше. Тя стана, отиде в кухнята, после в тоалетната, за да потърси мъжа си, погледна на терасата, дори в гардероба и под леглото погледна, но от Кирчо нямаше и помен. “Сигурно е излязъл да се поразходи”, помисли си тя. “Толкова се е изнервил напоследък, че чак започна да псува насън.” След това уга­си светлината, легна до сина на Кирчо и го прегърна със свито сърце и душа. Детето бе в първи клас и вече знаеше да пише буквичките на Светите братя.

(Сега. На следствието бих искал да кажа, че сигурно не си струва да се занимава със случая по изчезването на лицето Кирчо Боянов. Знам колко са претоварени днес следствените органи и може би няма да е целесъобразно да се изразходват усилия и средства за един такъв маловажен казус. Все пак, държа да уведомя нашата общественост, че напоследък броят на бездомните кучета рязко се е повишил и ако не бъдат предприети някои съвместни действия, има опасност от техния среднощен лай да зачестят псувните на глас, за чието посочване в историята с лицето Кирчо Боянов, още веднъж, искрено се извинявам.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018