Венислава Близнашка – И накрая тръгнах по отклонението

by New Social PoetryNo Comments

 

денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

 

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

 

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

 

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

 

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Константин Преславски – Азбучна молитва

by New Social PoetryNo Comments

 

Аз се моля на Бога с това слово:
Боже на всички твари и Създателю на
всичко видимо и невидимо.
Господ Дух прати на живеещия
да вдъхне в сърцето ми словото, което
е за сполука на всички,
живеещи по Твоите заповеди.
Защото е светилник на живота
законът Твой и светлина на пътеките за
искащия евангелско слово
и просещия да приеме даровете Ти.
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички, искащи
люди Твои да се наричат.
Милостта ти, Боже, просят много,
но мен сега дари с пространно слово
Отче, Сине и Пресвети Душе,
просещия помощ от тебе с
ръцете Свои въздавай винаги
сила да приема и мъдрост от Тебе.
Ти, защото, даваш на достойните сила
ипостас всеки изцеляваш – от
фараонска злоба ме избави,
херувимска мисъл и ум ми дай.
О, честна Пресвета Троице, тази
печал моя на радост обърни.
Целомъдрено да начена да опиша
чудесата твои предивни много.
Шестокрила сила като приема да
шествам по стъпките на двамата учители
името и делото им да последвам,
ясно да направя евангелското слово.
Хвала въздайте за троицата в божеството,
която възпява всяка възраст,
юност и старост с техния разум.
Езикът* нов въздава хвала на
Отеца, Сина и Светия Дух, на Когото
е чест и държава и слава
от всички твари и дихания
във всички векове навеки. Амин

 

* В оригиналния текст ѧзыкъ. В старобългарски думата означава и народ, и език (бел. пр.)

 

Превод от старобългарски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марио Коев – Девиации (І)

by New Social PoetryNo Comments

 

I

Majorem fidem homines adhibent quae non intelligunt.[1]

Така би трябвало да бъде, нали, ибо лов за лъвовете са дивите осли в пустинята, – тъй и сиромасите са пасбища за богати[2] – та да потегляме и ние сега от имението си призори, дòндеже птиците все още не са изчуруликали цялостния потенциал на чуруликане, който притежават в чистия квартален въздух, еже цялата нощ в апартамента, която пренесохме без надежда и без слово на надежда, адовите слуги ядоха мислите ни и мислите ни се прекоросаха на носни кърпички, на сенки под очи, на пребита тръст. Така установиха се мислите ни като изнамирващи единствено безсмисленото, като съзирващи само съсирващото житиетата. И напуснали сме дома тогава ний, и долу край канала, край зоопарка липсващ бивш, где тече водата с цвят на cuisee de nymphe effrayee[3], там паметникът на най-красната армия с гранитен взор пердаши ли пердаши. Тогаз седòхом и плакòхом ний край постамента с цвят на грип и този мемоар писàхом, че от ден на ден за беззаконията на дедите ослепяваме и за малодушието на синовете поръчителстваме, та дано поне Бог даде незабравено да остане което в огнивото на времето пращи… Страшна би била загубата на паметта. Без памет няма знание,[4] без знание няма съмнение – само мнения. Както, да речем, барабанист с диария, присвит в текущото положение на субективното безвремие. Аналогията излезе сложна, но добре построена. С хукнали нанякъде черти от образите ако не на всички, то на безброй поколения.

И като свършили сме с мемоара, веч по-после по „Графа Игнатиева“ сме вървели, а един трамвай се е спускал и отминавал. В него и хора са отминавали. Люде. Бродят ли бродят. И свървали сме надясно по „Левски“ (пак към зоопарка липсващ бивш) по десния тротоар, та после наляво по „Гурко“. По „Гурко“, по „Гурко“ до „Раковски“. И, щрак, по „Раковски“ чак, сме се замисляли дали не е нужно да се повърнем в ложето си, якоже сме забравили мислите си, а в мислите си този ден и нощта, следваща го неразлучним способом. И не знаем що да сторим сега, а сме невям до „Кристал“ отишли и пак не сме били сигурни какво сме правили тук и кое се е очаквало от нас в моралистичния ден на капиталния град. Пък и на това място споменът отминава в ежедневие.

Male vivunt, qui se semper victuros putant.[5] Нали така, а? Нали?

Сърцето ни е поразено и изсъхнало като трева, тъй че забравяме и хляба си да ядем[6], и коремът ни свива с колики, а отходното място, което съществуваше там, на „Кристал“ откъм „6-ти септември“, го няма веч. Не, няма го веч. Да, ама нямаше още никакви хора около кафенето „Кристал“ за щастие наше тогаз, пък трамваят изведнъж се явява и се мята на „Раковски“, от което протича трагично ПТП в мислите ни и, както би трябвало да се досетите, нас би било реалистично да ни и въдворят в участъка яко виновати за трагично ПТП, ама не ни въдворяват поради невинния, поради младенческия вънкашен вид на слугата ваш, госпожа.

Защото ни е широко около врата, затова – мърморят обитателите на преизподнята, на чийто портал пише: Nunquam adeo foedis adeoque pudendis utimur exemplis, ut non pejora supersint[7], в суетно наподобяване на вечност, и се хилят бесовете и кимват с глави с червени очи, както плюшено куче на задно стъкло на „Пежо“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите. Там, в калния лес, кафевият пес е вдигал крак на всяко дърво и попикал е околовръст, за да не могат вълците да дойдат, якоже надушат ли пътната маркировка, мъдри като змии, няма да я прекрачат, спазвайки правилата и законите на оная част от света свой. Ний също спазваме правилата и законите на тази част от света свой, който и другите наричат свой, та никой, изглежда, затова не ни го признава и се умилостивяват да ни го признават само когато ги нарушим. Така е редно, правилно и достопочтено – рекох, – ибо кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята; побързал бих да се отстраня от вятъра и бурята.[8] И тогава вият обитателите на преизподнята антихристова и антимохамедова: „Широко ви е около врата!“, казват, хлъц, кимват с глави като плюшено куче с червени очи на задно стъкло на „Жигули“ – сиво, с кални хукнали черти по вратите и с две торби пепелища в багажника вместо резервната гума – спука ли се някоя, да застават на нейното място и така жигулито по пепелища да върви, да ни спомня прежните дни. С червени очи.

Adulescentia in labore et patientia exercenda est.[9]

Ибо стигнали сме „Кристал“ и повече за достигане нема какво, свиваме яко горски пътник наляво и след като подминаваме ся с Министерство-то на войната, включваме се към живота пред Народния театър, ама и под сенките на музите пак не промишляваме какво се случва с нас и защо. А всъщност не е тайнствено като Кайлас – с нас е това, което е невям и с всеки друг: преизподня креслива и изгнание отвред. Обаче ний, тъй като в себе си сме и сме сами по себе си, не вярваме, че и с нас се случва което и с всеки друг, и си мислим, че нещо всеки друг се е объркал и не е интелектуалец евроамерикански. Пък и не може повечето да са като нас, ибо нема как да са повечето като нас. Може и некои да са като нас, но повечето – отнюд! – инак нашата максима, щом като бъде превърната във всеобщ закон, ще да трябва да разруши и самата себе си.[10] И вече сме донейде повервали, че тъй е, когато иззад маската се откъртват и налитат метаморфози, дела и дни и спермят inside me могилите на своя нрав, характер, стереотип, возпитателние же неволи и невям неволни изпускания не за пред хора. Иже сòнмища словеса изрекохме, Владико животà нашего, и с оний еякулат попръскахме вредом, яко перо кукумяво в женский хамам. Ей, ей, тук же покои ся Авесаломовото вожделение наше да се надпрепускваме с вятъра в косите до „Света-та Неделя“, бивш „Святий крал“, бивш „Ленин“ (тоест безводния дух на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега вече е в света[11]) и пред Богословския факултет да кондисаме, пък да открехнем с мускулное же усилие жежките порти и тамо щастието си да дирим, а останалото във външния мрак да зафърлим, идèже будет плач и скърцане със зъби, ибо коликите сърдечни хич не ни изоставят.

И влезли сме ний вътре с жезъл, ала както сме влезли, да ви изповедаме, тъй сме и излезли, тоест простие же. Но и Бог тоже прост пребъдва, яко не хуквайте on the road again, че да са гаврите с човекина, каквито и ний сме и каквито не изменùхомся после престоя кратък във факултета по теология-та. Яже във факултета себеизучавахме са на важни и с потенциал да бъдат още по-важни наукоподобия вечние, от които съвсем не разбрахме, а само узнахме, че са важни предмети-те, които себеизучавахме тамо за спасението на душите си, еже от Адамовото неповиновение отровени и от благостта на Благия излекуеми със съизволението наше – иначе не става. Оти и если не сме приняли ничто во глави-те си, то пак ний сме виновните, яко, окаменени, не променùхомся – макар прочее и Бог изменяемий тоже не бивает и нема у Него никоя страст двигателна или некоя друга съставна – така че, Теофиле, у азът наш е mea culpa-та и не че факултетът ни е в нещо бил крив пред нами, грешните, а веруем яко предметите туманни остали са заради топлохладните наши сърца.

О, и знаем ний какво тук ще ни напомните богословски, че Бог ще изблюва равнодушните.[12] Че какво е туй ваше богословстване, ако не интелигентско блюене? Да изблюва може и пияният там, виждате ли го, дето е седнал на сянка на парапета край магазина на ъгъла на „Славянска“ и „6-ти септември“. И блюва. Нали по принцип най-лесно се сещате да разказвате за онези неща, които обикновено не сте живели. Нали е най-удобно да се говори за безразличието. Че има ли някой, който да не е безразличен към едно поне нещо? Е, кои са равнодушните? Ти, той, тя, онзи на спирката, дядото, седнал на пейката, бабата с очилата и внучето, чичкото с кърпа на главата на къра, леличката с торбите, излизаща от фурната, учениците, разговарящи за тъпия директор и готината учителка? Кои са те, равнодушните? Всички, никой, някои? И към кое от всичките работи, които богословски се сещате да намеквате, цитирайки не знам какво си и най-паче не знам защо си, ще ги присъвкупите? Ох, как не ни е ясно! Но затова пък сме сигурни, че определяме като Него тези люде![13]

Res in tantum intellegitur, in quantum amatur.[14]

Че нали светлината болка е за оня, чиито очàма са болни, тъй и истината стине непонятна далеч от нас – съгрешилите с бащите си, сторилите беззакония, извършилите неправди.[15] Ама си знаем пак, че все ще се навъди человек безумник, гдето да крещи по стъгдите, че и по площадите беззаконията си на байряци да митингува, яко безгрешен пред синовете си, та тъй – с парче написан плат – да умий рукàма своùма, и ето вовеки веков ще да му спомняме отнине недалечното наше тълпонародно, па и от днешний ден нему подобното масово противобожие деятелно, извержение антихристово, с чийто еякулат мъртъв всинца омазафме са и нема помежду ни некой да е сух сега.

И вот, макар и да не се отчайваме в себе си и да имаме пълна надежда да се освободим от болестта[16], отиваме ние да пуснем своя вот на изборите за парламент. But we have a problem because по времето тогаз избори не бяха назначени с президентский указ, пък ний, вот, искахме своя вот да дадем за парламента наш, тъй като ний òний президент тогдашен не бехме го избирали, пък и до сей ден не проумяваме в душата си как така некои осмеляват ся да казват какво че мнозинството винаги е право в изборите, които прави, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум що върши, еже това нали е и медицински факт – тоест психология.

Acu rem tetigisti[17], приятелю, и не очаквай отговор от медицината человеческа, нито от нейде другаде, платонизирайки Аристотеля, като не съществува оная тълпа, която да разбира ясно и с разум какво прави, еже това нали е и социологически факт – тоест журналистика.

И ето, от „Света-та Неделя“ се върнахме назад, еже сведующаго в богословие-то подобает, и пак през градинката пред Народното позорище, само че към Двореца и надясно до Руската черкова свещ да запалим пред владишкия гроб, па подир след Офицерския клуб се зачервихме от надежди не за пред хора и едно посолство австрийское, друго посолство италианское, та на амина до парламента да кондисаме, на ъгъла на Академия-та на науките прекрасни. Ама нали не е ден за вот…

И тъй, ден след ден, by the way, преминава животът и вятър в косите ни вей.

 

[1] Хората имат по-голямо доверие към нещата, които не разбират (лат.).

[2] Сирах. 13:23.

[3] Тяло на изплашена нимфа (фр.) – В: Л. Н. Толстой, Война и мир, Москва, 1981, т. 1, с. 14.

[4] Макс Фриш, Човекът се появява през холоцена, НК, С., 1984, прев. Венцеслав Константинов, с. 20.

[5] Зле живеят тези, които мислят, че ще победят вечността (които смятат, че ще живеят вечно) (лат.).

[6] Пс. 101:5.

[7] Никога не можеш да дадеш толкова гнусни и срамни примери, че след тях да няма още по-лоши (лат.).

[8] Пс. 54: 7-9.

[9] Младежта трябва да се упражнява в труд и търпение (лат.).

[10] И. Кант, Основи на метафизиката на нравите, НИ, С., 1974, прев. Валентина Топузова, с. 44.

[11] 1 Йоан 4:3.

[12] Срв. „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“, Откр. 3: 15-16.

[13] Срв. „Сигурни ли сме, че определяме като Него тези люде?“ – В: Жорж Бернанос, Дневникът на един селски свещеник, С., „София-С.А.“, 2009, прев. Нели Захариева, с. 56.

[14] Едно нещо го разбират толкова, колкото го обичат (лат.).

[15] Пс. 105:6.

[16] 2 Мак. 9:22.

[17] Ти докосна с игла (засегна болезнено) (лат.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кирил Василев – Семпла търговска операция

by New Social PoetryNo Comments

 

Хубен Черкелов, „Имане”, САМСИ, филиал на Националната галерия, 1 февруари – 11 март 2018

Ако възприемем Музея за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия, за бутик, а Хубен Черкелов – за автор на колекция от луксозни аксесоари с етно мотиви, предназначена за родните новобогаташи и парвенюта, тогава трябва да поздравим и собствениците на бутика, и автора на колекцията за добре свършената работа. Парвенютата и новобогаташите по всяка вероятност ще изкупят новата продукция на Черкелов, защото тя отговаря идеално на техните познания, вкус и комплекси. Те обичат картини с родни битови сюжети. Сред тях има и колекционери, които колекционират предимно такива картини на Мърквичка, Вешин, Митов и др. От една страна, виждат в тях сигурно капиталовложение, а от друга, идиличните селски сюжети ги успокояват и им напомнят за „здравия” селски корен, за „изконните традиции” на нашия народ, карат ги да мислят себе си като „национално отговорен капитал” и т.н. Хубен Черкелов им предлага точно такива образи, но и още няколко неща едновременно, за да им достави още по-голямо удоволствие и да задоволи комплексите им. Това, че Черкелов взима изображенията от стари български банкноти от времето на Царство България, ще им даде възможност едновременно да гледат битовите сцени и да чуват шумоленето на банкнотите от времето на „истинския солиден български капитализъм”. Този звук ще им помогне да забравят гузната тайна за произхода на парите им и да се изживяват като наследници на Буров и другите родни капиталистически митове. Същевременно ще им напомня и това, че са платили определена сума за тези картини, която с времето се надяват да се увеличи. Шумът на времето и шумът на парите, както знаем от класиците на капитализма, са един и същ шум. Но Хубен Черкелов им предлага и още една опция – не само връщане към корените, не само илюзия за патриотизъм, но и усещане за това, че са в час с последните модни тенденции, че са част от един глобален елит, който носи едни и същи марки дрехи и часовници, кара едни и същи марки автомобили, притежава картини на едни и същи художници, но иначе е защитник на националните традиции и ценности, защото печели парите си, ограбвайки сънародниците си. В това отношение родните новобогаташи не се различават от руските, унгарските, полските, украинските, китайските, мексиканските и какви ли още не олигарси. Общото между тях е, че те печелят парите си с помощта на корумпираните национални държави, които гарантират техните монополи, но ги съхраняват и харчат далеч от родината си, а любовниците и децата им живеят в Ню Йорк, Париж, Лондон, Берлин и т.н.

Попартът на Хубен Черкелов е само лъскава опаковка, която трябва да залъже парвенютата, че си купуват съвременно изкуство, че са част от глобалния арт елит и едновременно с това и да им даде възможност да си останат при локалните цървули и биволи, при „здравото”. Не е случайно, че изложбата на Черкелов е под патронажа на властта в лицето на вицепремиера и външен министър г-жа Екатерина Захариева; същата власт, която обгрижва потенциалните клиенти на Черкелов. Изложбата е добре дошла за пропагандните акции около европредседателството, които, както става ясно от официалното лого, се опитват да представят България като страна, в която компютрите и шевиците, традициите и съвременността вървят ръка за ръка. Традицията, разбира се, отдавна е унищожена и превърната в кичозни фолклорни възстановки, а компютърният бизнес съществува въпреки държавата, която все още не може да сложи ръка върху него, защото той работи основно с външни клиенти и се реализира във виртуалното пространство.

Лъжата, която стои в основата на официалната медийна пропаганда около европредседателството, е същата, която стои в основата на картините на Хубен Черкелов. Традицията в тях е превърната в кич, а съвременността (попарт опаковката) е само маска и легитимация на този кич. Нека не се заблуждаваме, че зад всичко това се крие някаква много фина ирония. Напротив, Черкелов и много други „съвременни” художници използват иронията като необходима подправка, която придава усещане за съвременност на иначе до болка познат продукт. Иронията тук е просто маркетингов трик, а както вече казах, Черкелов има маркетингов талант. Озадачаващото в случая е, че тази семпла търговска операция се осъществява с помощта на национална музейна институция, а родните медии в рубриките си за култура се надпреварват да представят Хубен Черкелов като значим съвременен визуален артист.

 

Бел. ред.: Първа публикация в. „Култура“, Брой 5 (2929), 09 февруари 2018. Препечатва се с любезното съгласие на в. „Култура“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Емил Андреев – Изчезването на лицето Кирчо Боянов

by New Social PoetryNo Comments

 

Лицето Кирчо Боянов спокойно можеше да се роди в Нови Пазар, Първомай, Бяла Слатина, или Кресна, но неумолимата съдба бе пожелала той да се появи на бял свят в Л*** – градче също толкова голямо и опоскано от развоя на най-новата българска история, както и гореспоменатите селища. (В интерес на следствието ще запазим в тайна името на родното място на нашия герой.) Също толкова спокойно Кирчо Боянов можеше да завърши българска филология в София, Пловдив или Велико Търново, но пак, значи, повелителката на нашите земни мигове бе решила той да се дипломира като педагог по български език и литература в прочутия със своите културни традиции град Ш***. (Както вече се досетихте, и тук спазваме следствената тайна.)

Преди да изчезне, лицето Боянов живееше в столицата на своята страна, в която, кой знае защо, открай време поданиците й отчаяно се бореха да оцелеят. С мъжка рожба и съпруга, в панел и с куче (следствието може да установи, че то е чистокръвен помияр) Кирчо Боянов ден и нощ упражняваше правото си да съществува с Божия помощ и с обидно малко пари.

Тук трябва да подчертаем, че лицето Кирчо Боянов бе кръстено Кирчо по две причини: първо, в чест на славния светия, първоучител и създател на славянската писменост Кирил и второ – на македонския си дядо Кирче, лют потомък на достойни харамии. От Св. Кирил Кирчо бе наследил любовта към словото, а от дядо си Кирче – дълго да пие и грозно да псува. Освен това, като всеки българин, лицето Боянов не обичаше да го докачат на достойнство и чест. В случаи на подобна дързост той гордо мълчеше, защото знаеше, че и ний сме дали нещо на света. От друга страна, обаче, Кирчо бе убеден, че в условията на постоянна мизерия умът и въображението закърняват и че всяко що-годе сносно нещо може да мине за шедьовър.

С присъщата си отколешна типичност на българин, на който умът му идва само кога ляга и кога бяга, всяка вечер преди да заспи Кирчо Боянов мръсно и люто псуваше. Така се успокояваше и ако сънуваше, сънуваше само романси. (Доколкото ми е известно, следствието не разполага със запис на негови псувни и примерът, който прилагам тук, може единствено да го улесни.) Впрочем, ето как грозно само псуваше той:

“Да се е-еба у главата проста! Д’е-еба тоя мизерен живот! Да го набутам на всички нещастници в тая шибана държава! Да го начукам на депутати, министри, президенти и съветници; да го туря на борци, бизнесмени и бодигардове; да го накарам на всички плашипутарници от долния Дунав; да го наръгам на балканските ни съседи, на НАТО и ЕС; да го набия на САЩ и Русия, на ООН и лично на Бутрос-Бутрос! Да го духат, всичките да го духат, да го духат, да го духат, да го духат… “ И така Кирчо Боянов се унасяше в сън, а на сутринта се събуждаше блажен, за да посрещне слънцето на новия ден, което подло грееше през озоновите дупки.

За разлика от дядо си Кирче, лицето Боянов, обаче, никога не псуваше на глас. Кирчо знаеше, че ни­кой не е прокопсал от ругатни, още повече срещу своя народ, а и понеже бе учител по български език и литература в началния курс, той не можеше да си позволи да възпитава децата на такова, лишено от всякакво естетическо чувство, нихилистично отношение към обективната действителност, в частност към демократичния преход на тяхната родина. И без това, милите те, макар и малки, крадяха, рекетираха другарчетата си, че дори и убиваха, употребяваха всевъзможни наркотични  упойващи вещества, влизаха в какви ли не секти, а някои даже посягаха на най-ценното нещо, дадено от Бога – човешкия си живот.

Дори да беше ядосан до немай-къде, Кирчо Боянов пак се въздържаше да псува на глас. Е, понякога, когато съвсем не издържаше, той изричаше полугласно: “Да му таковам …”, ала това беше много, ама много рядко и при това никой не го чуваше.

Може би поради изложените по-горе причини лицето Боянов говореше малко, а когато го вършеше, той най-често употребяваше думата “такъв” в многобройните й варианти. Получаваше се нещо подобно: “Вчера, такова, бях в таковата и таковах едно такова …”

Сигурно няма да повярвате, че един учител по български език и литература, роден в Л*** и завършил в Ш***, имаше толкова беден словник, сигурно (това и следствието няма да приеме за правдоподобно), но такава беше голата истина. Пак в нейн интерес трябва да заявим, че Кирчо Боянов бе изключително внимателен в думите и отношенията си към хората. Та той просто ги отбягваше и ако общуваше, предпочиташе да го върши предимно с жена си и сина си, но най-вече, принуден от обстоятелствата, с колежката си Цочева. Тя бе пред пенсия и не пропускаше удобния случай да му направи комплимент: “Колко сте внимателен, колега Боянов! Ако всички млади хора бяха като вас, каква държава щяхме да бъдем само!” “Такована!”, можеше да й отвърне Кирчо Боянов, ала вместо това той я даряваше с блага усмивка, от която на колежката Цочева светът й изглеждаше по-слънчев, по-демократичен и надежден като синьото небе.

Ето как в дни на безмълвна мизерия и в потайни нощи на грозно псуване лицето Кирчо Боянов упражняваше правото си на живот, ако изобщо последният можеше да се определи като такъв. Дните тичаха като хлебарки по пода на неговия живот, хлебарките в панелното му жилище се множаха като дните му, а Кирчо Боянов безмълвно псуваше нощем, неподозиращ за своето изчезване.

(В интерес на следствието тук трябва да отбележим, че съществуват две версии относно изчезването на нашия герой. Едната, че той е заминал за Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. подобни, просто не е издържана, тъй като и децата, на които преподаваше, знаеха, че г-н Боянов бе по-беден и от тях, ergo нямаше откъде да вземе пари за билет. Другата, в която има известна логика, е, че лицето Боянов вече бе престанало да бъде лице, че се бе преобразило в някаква нова форма на материята, благодарение на съвременните технологии, повишения радиационен фон, нискочестотното лъчене на микровълновите печки, мобифоните и други пагубни улеснения на цивилизацията. Но и тази версия, колкото и научнообоснована да изглежда, е уязвима: Кирчо Боянов нямаше допир до нито една съвременна технология, като изключим шрайб-проектора в училище, който от години не работеше поради липса на средства; живееше далеч от източник на радиация, а повишена такава, според правдивата и високоотговорна българска медия, нямаше; колкото до ниските честоти – Кирчо Боянов не притежаваше нито микровълнова печка, нито мобифон, нито дори гайгермюлеров брояч. Оставям на следствието да си изгради своя хипотеза, но като имам предвид колко е затруднено то в последно време, бих му препоръчал да помисли и върху следното: дали пък лицето Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, не се бе обезличило от някаква нова форма на стремеж да се замине на някъде си на всяка цена. Не, не говоря за самоубийство, колкото и да са зачестили напоследък самоубийствата според статистиките на ООН, нито за убийство, отвличане и пр. Толкова време след изчезването, тялото на лицето Кирчо Боянов не е намерено, нито нос, ухо или пък пръст, с каквито органи обикновено по-човечните рекетьори удостоверяват добре свършената си работа. Не, тази посока на разследване е погрешна! По-долу ще изтъкнем допълнителни факти, които, според нас, биха улеснили следствието.)

И така, както казахме в началото, лицето Кирчо Боянов, освен дете и жена, имаше и куче: според следствието – помияр, но според собственика му – кучеобразно същество без плоски нокти и перушина, в чието тяло се беше преродила душата на дядо му Кирче. Това Кирчо Боянов разбра една вечер, когато по телевизията имаше дискусионно студио, в което разни професори, общественици и други умни глави обсъждаха историческата съдба на България: колко ощетена, ограбена и измамена от Великите сили и своите съседи бе тя! Друг път, каквото и да даваха по телевизията, кучето на лицето Боянов спеше, свито на кравайче в краката му като неумолимата категория време. Така спеше в последните си години и дядото на Кирчо – свит в телесната си немощ на леглото до печката. Ден и нощ този потомък на македонски комити, сражавал се във всички български войни без Отечествената, за която бе вече твърде стар и мъдър, за да пролива кръвта си, ден и нощ дядо Кирче прекарваше със затворени очи в очакване най-после те да се изцъклят и да се свърши цялата галиматия, както обичаше да се изразява той. Когато отваряше очи, обикновено дядо Кирче присядаше до печката и гледаше през прозореца с един недостъпен за човешкото слово поглед. Какво ли виждаше дядо Кирче, питаше се малкият тогава Кирчо? Но дори и по-късно, дори мигове преди да изчезне, Кирчо Боянов не можа да си отговори на този непосилен като времето въпрос. Очите, обаче, тези тъмнокафяви, изпълнени със земна влага, очи лицето Боянов запомни завинаги. Естествено, Кирчо Боянов не можеше да не запомни и яростните псувни на дядо си по адрес на какво ли не, но най-вече по адрес на живота. “Да е-еба аз тоя скотски живот!”, казваше дядо Кирче и очите му ставаха такива едни, че дори и чашите в стаята потреперваха, да не говорим за лампата, която гаснеше начаса, ако беше запалена, или светваше тутакси, ако беше изгасена.

Ето по тази особеност на погледа лицето Боянов откри, че дядо му се е преродил в неговото куче. Защото, докато умните глави хленчеха над историческата ни орисия, малкият звяр скочи от леглото, отиде до телевизора и погледна мърдащите в него човечета с такива очи, че вездесъщата електронна медия изведнъж занемя, а миг след това и угасна.

От този ден нататък лицето Кирчо Боянов се убеди напълно, че дядо му е до него, вселил се в тялото на любимото му куче. Именно тогава Кирчо започна да псува наум преди заспиване и да става все по- и по-мълчалив. В началото Кирчо псуваше някак си предпазливо, струваше му че светотатства, срам го бе от вярата му в утрешния ден, от доброто у човека. Но колкото по-дълги и яростни ставаха псувните му, толкова повече се умиляваше кучето в краката му, гушеше се в тях, а понякога дори идваше да го близне от радост, особено ако псувнята истински му допаднеше. А когато Кирчо Боянов за пръв път вмъкна прилагателното “кучешки” в съчетанието: “Ебем ти радост и утеха, ебем ти кучешки живот!”, животинчето в краката му едва не го изяде от умиление. То не бяха ласки, то не бяха целувки, то не беше чудо!

Съпругата на Кирчо Боянов, която спеше с детето на другото легло, често се питаше какво става: ни глас, ни лай се чуваха, а в кревата се гушеха куче и човек. Тя не подозираше, че дните на съвместен живот със съпруга й са преброени. На първо време й се наложи да свикне със странните среднощни ласки между Кирчо и кучето, като не пропускаше да съчувства на мъжа си и животинчето. “Добре, че е поне тази радост”, кръстеше се тя, завиваше сина си и се унасяше.

Дни преди да изчезне, лицето Боянов спря да сънува романси и започна да говори на сън. Когато го чу за пръв път, жена му прие факта за едно естествено бълнуване, но на следващата и особено на по-следващата нощ, когато Кирчо вече седеше в леглото и говореше повече от половин час, тя се озадачи. Съпругът й сякаш разговаряше с някого. Изреченията му бяха свързани, в тях имаше формална логика и не приличаха на брътвежи, обикновено израз на подсъзнателни желания. (Трябва да поясним на следствието как стана това.)

Та значи, дни преди да изчезне, Кирчо Бо­янов отново си легна, изморен от скучния, беден и безмълвен педагогически ден. Напоследък освен на учениците Кирчо не говореше на никой друг, дори и на колежката Цочева. Затова пък вече псуваше наум като един истински каруцар и то с такива мръсни думи, които е някак си неудобно, направо срамно да цитирам, колкото и необходими да са те на следствените органи.

Но онази нощ лицето Боянов бе толкова скапано, че едва му остана време за една-единствена, при това много особена от гледна точка на граматическите категории време и наклонение, псувня: “Как бих искал да съм му ебал путката майчина на вашия вечно нищожен животец, д’е-еба!” (Да ме прости следствието, но смятам, че приложеният по-горе образец ще му бъде от огромна полза.)

И Кирчо заспа като заклан. Нямаше време дори да отвърне на кучешките милувки. Не сънува романс. Спа задълбочено и пълноценно докъм три часа през нощта, когато внезапно бе събуден от яростен лай на улични псета. В междублоковото пространство кънтеше неразбираемата глъчка на глутница помияри. Бе в разгара на пролетта. Природата прочистваше кръвта си и бе готова да се съеши с каквото й попадне.

Кирчо опипа с крак гърба на своето куче и се замисли, без да отваря очи. Псетата не спираха. “Защо лаят те”, попита се той, “а този тук спи като талпа? Мълчат си и кучетата по останалите апартаменти. Защо? Тия, долу, може би се бият, може би се лее кръв, а нашите питомци спят блажено. Д’е-еба тая природна несправедливост! Къртят като пукали. Нямат ли съчувствие, нямат ли страх от Бога! Спят си. Да ебеш и кучетата му!”

Тук лицето Боянов спря и започна да се унася. Той не разбра, нито усети, че за пръв път псува на глас. Жена му го чу, но тя успя да осмисли само последните три изречения и ги прие за нормално бълнуване. Но не би!

На следващата нощ Кирчо продължи, но сега вече бе седнал в леглото и говореше на кучето си, което, кой знае защо, спеше като умряло. Очи лицето Боянов не отваряше (нека следствието обърне особено внимание на този важен факт!), но и не млъкваше: “Нали си бил комита, нали си участвал в три войни, защо спиш сега, а? Изнасилвате децата ни, нападате ги, разкъсвате ги, крадете като изоглавени и убивате, д’е-еба ваш’та майка! Псета! А ти – хъркаш! Стани, продумай, дай разумно обяснение, да те еба у кучеобразното!” Жена му трепереше на съседното легло и силно притискаше детето. Не смееше дума да обели.

А нощта, преди окончателно да изчезне,  с лицето Кирчо Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, се случи нещо изключително нехарактерно за края на двадесети век – този апотеоз на съвременната цивилизация. След като наруга отново целия кучешки род, след като го обвини, че няма страх и свян от нищо и пред нищо, а мисли само за пари, раз­в­рат и оръжие, как да властва, лакомее и богатее, та след като нахули едно хубаво спя­що­то в краката му кучеобразно, чак тогава Кирчо Боянов отвори очи и се взря в тъмнината. Погледът му бе такъв един, че чашите в стаята пот­ре­пе­ри­ха, а миг след това светна и лампата.

Съпругата на лицето Боянов погледна към леглото, но в него освен кучето, което спеше като умряло, друго нямаше. Тя стана, отиде в кухнята, после в тоалетната, за да потърси мъжа си, погледна на терасата, дори в гардероба и под леглото погледна, но от Кирчо нямаше и помен. “Сигурно е излязъл да се поразходи”, помисли си тя. “Толкова се е изнервил напоследък, че чак започна да псува насън.” След това уга­си светлината, легна до сина на Кирчо и го прегърна със свито сърце и душа. Детето бе в първи клас и вече знаеше да пише буквичките на Светите братя.

(Сега. На следствието бих искал да кажа, че сигурно не си струва да се занимава със случая по изчезването на лицето Кирчо Боянов. Знам колко са претоварени днес следствените органи и може би няма да е целесъобразно да се изразходват усилия и средства за един такъв маловажен казус. Все пак, държа да уведомя нашата общественост, че напоследък броят на бездомните кучета рязко се е повишил и ако не бъдат предприети някои съвместни действия, има опасност от техния среднощен лай да зачестят псувните на глас, за чието посочване в историята с лицето Кирчо Боянов, още веднъж, искрено се извинявам.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Храм в пустинята. Интервю с Владимир Градев

by New Social PoetryNo Comments

 

Владимир Сабоурин: Благодаря за времето, което ще отделиш за това интервю. Обръщам се към проф. Владимир Градев на „ти” като естествено продължение на писмената кореспонденция и живото общуване с теб и твоите текстове. Първият ми въпрос е едновременно личен, литературен и, ако щеш, профанно мистичен: вярваш ли в сродствата по избор от типа на това между Бодлер и По?

Владимир Градев: Може би ще те учудя малко, но отговорът ми е: не, не вярвам, поне що се отнася до мен самия. Стремя се да разбирам и оценявам аргументите и тезите на другите за това, което те са и да ги следвам, докъдето и докогато мога. Значимите интелектуални срещи в живота са се дължали не някакви „родства по избор”, а на възхищението при срещата ми с думи, идеи, прозрения, които са надхвърляли мен и малкия ми свят. Не, определено не съм търсил някаква съкровена близост с мислителите, които са били важни за мен, тяхната личност, като тази на Фуко или Шмит, често ми е била чужда, ала нито тя, нито техния живот или убеждения, са ми били мярата за валидността на идеите им, нито са ми пречили да търся нещо ново и важно в тяхното творчество.

В.С.: Литературен човек в един бароков смисъл на литературното, ти си завършил френска гимназия и френска филология в най-силните късносоциалистически години на чуждоезиковото образование и филологическата култура. Какво те изведе оттам, как се случи излизането ти от филологията?

В. Г.: Ако разбираме филологията в нейното етимологично значение, бих казал, че все така „обичам думите“, но ако я вземем като академична дисциплина, никога не съм влизал докрай във филологията. Исках да уча философия, но реших, че не мога да понеса марксизма-ленинизъм, който съставяше гръбнака на тогавашното обучение, пък и изобщо не исках да ставам страж и глашатай на господстващата идеология. Филологическото образование не ми бе никак интересно, то ми бе полезно, само за да овладея малко по-добре един западен език, за да мога да чета автори и книги, които искам и така, още като студент можах да прочета целия Пруст, да открия Батай, Бланшо и, разбира се, Фуко. Университетското ми излизане от филологията се случи още със завършването на специалността, когато бях изпратен по разпределение като учител на село. Впрочем, практически всички от моето поколение, които започнаха университетска кариера преди 1989 г. бяха или членове на партията, или, както се разбра по-късно, прясно вербувани агенти на ДС. За мен нещата се промениха в края на 1991 г., когато можах да кандидатствам аспирантура в специалност „Културология“, която проф. Николай Генчев току-що бе създал. Бях за щастие приет и успях да намеря там моето място. Катедрата тогава беше, а и днес все още в някаква степен остава, интердисциплинарно пространство, позволяващо изучаването и на алтернативни форми на мислене и живот.

 В. С.: Дисциплинарната ти социализация като философ съвпада с първите години на свободното ни придвижване на Запад, без да е необходимо да сме в някакво качество на извършители или жертви вид ченгета. Първата ти книга Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999) се ражда от този опит на години на учение, които са години на странстване в един свят, познаван дотогава само през езика, книгите, филмите, плочите. Какви бяха първите ти впечатления от реалностите на „Запада”? Какъв беше Париж на докторанта, тогава още дори „аспирант” по старата руско-съветска деноминация, пишещ за Фуко?

В. Г.: За първи път излязох на Запад на 30-годишна възраст. Париж беше за мен труден град за живеене. Имах проблеми, както повечето българи тогава, с визата, с финансовото и физическо оцеляване на Запад. Същевременно, имах фантастичната възможност да работя в архивите на Фуко, да срещна и дори да се сприятеля с някои от най-близките му хора. В Париж намерих приятели, които ме подслониха и подадоха ръка в нелек за мен момент. Страшно важни ми бяха и лекциите на Дерида, откриването на психоанализата, дългите разходки из града. За мен най-съществено в Париж, и особено, след това във Флоренция, където можах да живея по-дълго, беше, че трупаното през тези години на интензивно учене знание започна, благодарение и на всички тези срещи, постепенно да се подрежда, да се превръща в упражнение на собственото ми мислене.

В. С.: Ако философията при теб е вид обръщане след чуждоезиковата филология, от какво естество е „прекъсването на пътя”, случващо се вече в самото дисциплинарно поле на философията? Едновременно ли са писани Силите на субекта и Прекъсването на пътя (2000)? И двете ли са „книги от упражнения”? Как се съвместяват философските и духовните упражнения?

В. Г.: Не. Силите на субекта са писани в началото на 90-те, а Прекъсването на пътя няколко години по-късно, в самия край на века. След приключването на работата върху дисертацията разбрах, че не мога, а и не искам да бъда „фуколог“. Фуко и днес остава един от най-ценните автори за мен, защото мобилизира мисленето ми, позволява ми по-ясно да видя проблемите, насърчава ме не просто да подемам неговите жестове и идеи, но и да се освобождавам и отдалечавам от тях и най-вече да не се боя да стигна до точката, в която да мисля и против самия себе си, особено по трудни за мен въпроси.

В. С.: Като изключим лекционната трилогия по теория на религията, към която искам да се върнем по-късно, най-обемното ти монографично изследване е посветено на политическата теология. Има ли за теб „да дойде Твоето Царство” възможни политически измерения? Какво привнасят събитията от първите десетилетия на ХХІ век в „теолого-политическия дебат” на миналия?

В. Г.: Мисля, че това „да дойде Твоето царство“ снема или поне постоянно поставя под въпрос политическото. А имайки предвид съвременната ситуация в света смятам, че линейният теолого-политически модел, в който една фаза следва другата, все повече се налага да бъде заменен от „къпиновия“ модел на безкрайното разклоняване, в който едновременно се разгъват и преплитат различни склонения на религиозното и политическото.

В. С.: Любимата ми твоя книга като обичащ философията лаик е Между абсолютното тайнство и нищото (2007). Как се разполага тя спрямо протяжните теолого-политически излизания на Политика и спасение (2005)? И да те питам, възползвайки се от привилегията на интервюиращия и субективното му чувство на удоволствие от една от любимите студии в любима книга, какъв ти е Спиноза?

В. Г.: За мен философията е привилегированият, но не единствен път, за разбиране на реалността и съдържащите се в нея питания и ми бе нужно, а и естествено да се насоча по-конкретно към нея. Особено много ме зарадва с това, че харесваш студията за Спиноза. Та, какъв ми е Спиноза? Образец и стимул. Та той е умът, който реално се освобождава от всичко външно и постига независимостта, самоконтрола, полета на мисленето, той е един от тези съвсем малко хора, живели на света, които показват, че могат истински да мислят. А самата Етика я виждам като мистичната, par excellence, книга на модерността: тя е храм в пустинята и който влезе в нея може да познае божественото. Същевременно, тя е, par excellence, философската книга на модерността, на философията като метод, логика, наука на разума, упражняван до неговия най-краен предел там, където той стига до прага на тайнството.

В. С.: Вървейки по книги и години, стигаме до трилогията Това не е религия (2013, второ разширено и преработено издание 2017), Излизания (2015) и Разпознавания. По пътищата на душата (2017). Позволих си да я нарека лекционна в смисъла на лекциите по естетика на Хегел. Кой е теологическият „романтизъм”, от който се оттласкваш в твоята теория на религията? Представяш ли си някаква възможна естетическа теория, съвместима с тази теория на религията?

В. Г.: Действително, тези книги са лекционни. Те са плод на моето преподаване в университета. Обичам професията на преподавателя, защото учейки другите, уча всъщност себе си. Почти винаги пиша лекциите, които изнасям. Те ми помагат да мисля, да си задавам въпроси, да изследвам и проучвам територии и проблеми, с които инак едва ли бих се заел. Знам, че тези книги се отличават от днешното университетска книжнина, която обикновено е твърде техническа, използваща изкуствен език, който трябва да свидетелства за някакво по-висше знание. Този тип книги, знаем, не ги чете никой извън гилдията, а и те се пишат, не за да бъдат четени, а заради кариерата или заради реализирането на някакъв проект. Има и академичното писане, което е релативистично, иронично, пост-модерно, с фрази, които, колкото са по-дълги, толкова повече се отдалечава читателят от техния смисъл, като основна грижа на пишещия в случая е да не го заподозрат случайно в наивитет. Чужд съм и на двете нагласи, стремях се към една по-флуидна и свободна проза, без наукообразност или зашеметителност. Задачата ми бе скромна, исках да привлека вниманието към някои неща, които читателят най-вероятно още не е видял и да го насоча към тях, за да може, и той ако иска, също да ги види. Затова се опитах да представя ясно теми и проблеми, които са ме занимавали през годините, без обаче да жертвам тяхната сложност в името на достъпността.

Тук не съм се оттласквал от теологията (романтиката, впрочем по натюрел ми е някак чужда), защото тя е извън полето на тази теория на религията. Понякога си мечтая да напиша и теологически трактат, но това все още е само в сферата на желанието. Що се отнася до естетическото, то несъмнено е част от тази теория на религията, която е work in progress, бих бил щастлив, ако успея някой ден да привлека по-ясно вниманието и към него.

В. С.: Искам да завърша с въпрос за поезията. Изпитал съм непосредствено вдъхновение от твоите прочити на поети в книгите ти, писмата и разговорите. От теб научих, че Ги Дебор превежда в края на 70-те Строфите на Манрике. Смяташ ли, че поезията може да е духовно упражнение, променящо света?

В. Г.: Днес в литературните департаменти е модно да се твърди, че големите литературни произведения са просто „думи на страницата“, че са нито повече нито по-малко значими от други езикови артефакти и практики като политическите манифести или рекламните надписи, например. Но тогава защо да четем Верлен или Одън, да речем? Ако е единствено, за да ги анализираме и деконструираме, то сравнително лесно можем да го направим, не е трудно да демонстрираме и интелектуално, пък и морално превъзходство. Това, обаче, не ми е интересно, поезията за мен е това, което е непреводимо, което не може да бъде казано на друг език, по друг начин. Чета поезия чисто дилетантски, от любов към думите, заради естетическата и духовна наслада, която стиховете пораждат в мен със своята гъстота и форма, дистилираност на идеите, музикалност на езика и сила на въображението.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Николай Бойков – Минало незабравимо

by New Social PoetryNo Comments

 

– в търсене на истината –
на Палми Ранчев

 

Бях комсомолец
Член на ученическия комитет
Военно-патриотично възпитание
Вярвах в светлото бъдеще
и че живея в най-добрия строй
в новото време на новия човек
Веднъж ме извикаха на среща
от Окръжния комитет във Видин
Бях десети или единадесети клас
Беше странно че трябваше да потърся някой си
на пропуска на управлението на милицията
Отидохме зад Партийния дом
Помня стоим в прошарената сянка
хвърляна от дърветата
нещо ме меко притиска
докато мъжът ми говори (сега да го опиша така)
за важността от борбата с икономическата престъпност
ако съм знаел нещо да съм му го кажел
в името на благоденствието на социалистическата родина
Помня само
Мълча
в шарената люшкаща се сянка на клоните на дърветата
в обземащото ме чувство на смутност нередност смътна угнетителност
(сега ми се иска да кажа омерзителност)
Друго не помня
паметта услужливо е изтрила следите
(сигурно съм промълвил да
или кимнал в съгласие)
Беше лето 1985-а или 86-а

Никога повече не се срещнахме
Никому не разказах това
Побоях се да включа спомена в Книгата на живота (1)

 

1. 0.
Отговор с изх. № КИ-Ч-17-8918/06.04.2017 на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежността на български граждани към държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия
До г-н Николай Павлов Бойков
Уважаеми господин Бойков,
В отговор на Ваше заявление ВХ. №КВ-17-3072/16.03.2017 с искане да бъде извършена
проверка по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за достъп и разкриване на документи и за
обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
разузнавателните служби на Българската народна армия Ви уведомявам: Комисията за
разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на на български граждани към
държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши
проверка и към настоящия момент НЕ ОТКРИ ДОКУМЕНТИ, установяващи Ваша
принадлежност към органите на държавна сигурност и разузнавателните служби на
Българската народна армия, съгласно разпоредбите на чл. 25 от горецитирания закон. В
комисията НЕ СА НАЛИЧНИ и документи, установяващи събиране на информация за Вас от
органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

Председател на КРДОПБГДСРСБНА:
Евтим Костадинов
(подпис не се чете, печат)

1.1.
След отговора на комисията за досиетата, създадох няколко хипотези. Споменът ми е
фалшив, отхвърлих я, чак пък толкова ясно да си спомням прошарената сянка на дърветата,
да не говорим, известен съм, че ми е бедна фантазията. В комисията са проверили през
пръсти. Малко вероятно. В настоящия момент няма документи, но някъде има все пак. Малко вероятно, като гледам изброените ведомства, към които се обръщат до получаването на цялата документация. Вербуващия ме не е оставил писмени следи в картотеките и личните дела. Малко вероятно. Той сигурно също е трябвало да изпълнява план и да показва резултати. Прочетох, че комисията не дава данни за лица под 18 години. Да съм бил в десети клас на 17 години? Или не е било работа на ДС, а на стопанския отдел на Народната полиция.

1.2.
Намерих кратката проза, която махнах от Книгата та живота, реших да не поправям нищо, дори полицията я оставих полиция:

Как не станах сътрудник на ДС
– и аз живях в социализма –

Беше в началните години на времето на гласността и перестройката. Тъкмо бях завършил средното си образование, бяха ме приели информатика в СУ и щях да ходя войник. Или пък бе в промеждутъка между Математическата гимназия и УПК по готварство. Не помня. Бяха ме повикали от районната полиция във Видин – сега там са общински служби – по някакъв предлог, за някаква справка. Не помня името на оперативния работник, сега си мисля, сякаш по комсомолска линия трябваше да се срещна с него. Не помня дори какво каза, може би се е позовал на борбата с икономическата престъпност, как ли я наричаха тогава?, и дали не съм знаел за хора, имащи връзки с чужденци и продаващи на черно. Не знаех. Да се обадя, ако се присетя. Може би кимнах с глава, може би казах да. Не му се обадих. Помня само смътното усещане за нередност и смутност в себе си в алеята зад партийния дом, сред процеждащите се през зелените корони на дърветата, топли, слънчеви, ласкави лъчи.

1.3.
Проверявам приемното време на членовете на комисията за досиетата, след това проверявам в интернет члена на комисията, който приема. Не го одобрявам, партиен кадър. Ще чакам графика за следващия месец.

1.4.
На 4-ти срещу 5-ти април 2017 съм сънувал сън: седя в инвалидна количка, бутана от Яница
Радева, обръщам глава към нея и се опитвам да ѝ разкажа разказания тук спомен, но не мога
и не мога да извадя глас от себе си.

1.5.
Говоря с техническия сътрудник на един от членовете на комисията по досиетата, на онзи, на който съм решил, че мога да имам доверие. Казвам кой съм. Обяснявам за какво става дума. Прочитам ѝ отговора на комисията. Докато го правя, имам усещането, че чувам потракване от пръсти по клавиатура на компютър. Всичките архиви на МВР били при тях. Ако имало документи, които са унищожени, то щяло да има документ за унищожението им. За евентуалната ми седемнадесетгодишност казва, че ако имало документи, щяло да стане ясно. Обещава да провери и обсъди въпроса с колеги и да ми върне обаждане. Обажда се и потвърждава, че нямало документи. Може и да съм се бил оказал безинтересен, как ли каза, не запомних, сега си съчинявам, за органите на ДС. Разбираме се, че няма нужда да се срещам със самия член на комисията. Да не си губим времето.

1.6.
Не намерих истината. Сигурна е само смъртта.

Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

In Memoriam Никанор Пара (1914-2018): „Епитафия“

by New Social PoetryNo Comments

 

Писма до непозната

Щом минат годините, щом минат
Годините и се отвори във въздуха ров
Между душата ти и моята. Щом минат годините
И аз бъда само някой обичал навремето
Същество, спряло за миг пред твоите устни
Нещастно, уморено да скита из паркове
Къде ще си ти? Къде тогава
Ще си, дъще на целувките ми!

 

Влакчето на ужасите

В продължение на половин век
Поезията бе
Рая на превзетия глупак.
Докато пристигнах аз
И се установих с моето влакче на ужасите.

Качвайте се, ако искате.
Да е ясно, че не отговарям, ако слезете
Кървейки през носа и устата.

 

Несъвършеният кавалер

Двойка прясно женени
Спира пред гроб.
Тя е в безупречно бяло.

За да виждам, без да ме видят
Скривам се зад колона.

Докато тъжната булка
Плеви гроба на баща си
Заниманието на несъвършения кавалер е
Да чете списание.

 

Предупреждения

Забранена е молитвата, кихането
Плюенето, възхвалата, колениченето
Благоговеенето, воя, храченето.

В това помещение е забранено да се спи
Ваксинира, говори, отлъчва от църквата
Да се настройва инструмент, да се спасяваш с бяг
да се прихваща чужд сигнал.

Строго е забранено да се тича.

Забранено е пушенето и съвкупляването.

 

Определям себе си като благоразумен човек

Определям себе си като благоразумен човек
Не като озарен професор
Нито като пророк, знаещ всичко.
Изненадвам себе си наистина понякога, играейки
Ролята на разгорещен кавалер
(Щото не съм светец от цепеница)
Но не се определям като такъв.

Скромен глава на семейство
Фиерабрас, плащаш данъците си.
Нито Нерон, нито Калигула –
Клисар, човек от гъмжилото
Чирак на светец от цепеница.

 

В реалността няма прилагателни

В реалността няма прилагателни
нито съюзи, нито предлози
кой е видял някога един игрек
извън Граматиката на Бейо?
в реалността има само действия и неща
мъж, танцуващ с жена
жена, кърмеща бебето си
погребение – дърво – крава
междуметието е дело на подлога
наречието е дело на даскала
и глаголът съм е халюцинация на философа.

 

Това сигурно е гробище

в противен случай не е ясно
какви са тези къщи без врати и прозорци
тези несвършващи колони от коли

а ако съдим по тези фосфоресциращи сенки
възможно е да сме в преизподнята

под този кръст
със сигурност има църква

 

Тези идилични влюбени

си приличат като две мравки
като две очи на едно и също лице
като двете ноздри на един и същ нос

тези влюбени мамка му
приличат на морето люшкащо се
и на петната на слънцето

 

В такъв случай

не се чудете
ако ме видите едновременно
в два различни града

присъствайки на богослужение в параклис в Кремъл
или хапвайки хот-дог
на летище в Ню Йорк

и в двата случая съм без грам разлика същия
нищо, че е абсурдно същия съм

 

Мухи в лайната

Господина – туриста – революционера
ми се ще да питам едничко нещо:
виждали ли сте някога флотилия от мухи
да кръжат над рядко лайно
да кацат и да се трудят в лайното?
виждали ли сте някога мухи в лайно?

защото аз се родих и израснах с мухите
в къща, обградена от лайна.

 

Светото семейство

Викат ми Хосе на Нея Мария
& нашия боготворен син се казва Хесус

Шушука се че не съм негов биологичен баща
Но това не е никак важно

Важното
Е че Светото семейство е налице

Определям себе си като негов платоничен баща
Кво да ви кажа:
Стига ми мушмурока да ми вика тате
Кураж!
СВЕТЛИ ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ
& хиляди благодарности за оказаното внимание

 

Това, от което спешно имам нужда

е некоя Мария Кодама
която да се грижи за библиотеката ми

някой който да иска да се снима с мен
за да остане в паметта на потомството

жена от женски пол
златната мечта на всеки голям творец

ще рече убийствена блондинка
която да не се гнуси от бръчки
по възможност първа употреба
нула на километража за да съм точен

При липса на такава може огнена мулатка
не знам дали съм ясен:
чест & слава на ветераните от 69-та!
с млада вдовица на хоризонта
времето спира
решени са всички проблеми!
виждаш ковчега в розово
дори болките в корема
предизвикани от стокхолмските академици
изчезват като по чудо

 

Работил съм всичко

Дори труп
Веднъж ми викат легни ей там
И аз какъвто съм си слушам
Покриха ме с вестници
& се заеха да снимат някава сцена
от някакъв филм

Друг път
В един бордей в Сан Антонио
Насилиха ме
Да смуча циците на някаква бабичка
Под смъртна угроза

Кво да ви кажа хора

 

Почивай в мир

много ясно – почивай в мир
а влагата?
а мъховете?
а тежестта на надгробната плоча?
а пияните гробари?
а плячкосващите гробове?
а плъховете гризящи ковчезите?
и проклетите червеи
промъкващи се отвред
правейки смъртта невъзможна
или си мислите че ние някак
не си даваме сметка за нищо…

прекрасно е да кажеш почивай в мир
с ясното съзнание че това е невъзможно
само за мерака на онази с косата

да знаете че си даваме сметка за всичко
паяците припкащи по краката
като бай хуй у дома си
не оставят грам съмнение по въпроса
да оставим бабините деветини
пред зейналия нашироко гроб
трябва да се говори в прав текст:
вие при на хляба мекото
ние на дъното на бездната

 

Епитафия

Ръст среден
Глас нито тънък, нито дебел
Големия син на начален учител
И на шивачка за всякакви поправки
Мършав по рождение
Макар и предан на добри софри
Изпити бузи
И по-скоро обилни уши
Лице четвъртито
На което очите едвам се отварят
И нос на боксьор мулат
Надвесен над уста на ацтекски идол –
Всичко това озарено
От нещо средно между ирония и коварство –
Не особено в час, нито пълен будала
Бях каквото бях: миш-маш
От олио и оцет
Кървавица от ангел и добитък!

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Артюр Рембо – Да поздравим рождеството на новия труд

by New Social PoetryNo Comments

 

Венера Анадиомена

Като от цинков стар ковчег глава на млада
разчорлена жена с ленив, запуснат вид
стърчи от ваната и всичко е в помада,
но кусурите — бол, и всеки зле прикрит.

Вратът мръсняв и къс, широките ѝ плешки,
нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз
завършил изведнъж; и тия буци мас,
които диплят се във форми нечовешки;

гръбнакът — зачервен, като в красив кошмар;
а лупа вземеш ли, те чака откровеност
в татуировката на кръста: Clara Venus —

две думи, пълни със страхотно странен чар…
Но нà — и задникът е вън и се показва
накрая анусът — прекрасно-грозна язва.

27 юли 1870

 

Седящите

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени
разширени, изцъклили поглед, в петна;
голи темета дремят от злост набраздени,
като цъфнала в струпеи стара стена.

Вече техните кости от обич саката
са се сраснали с онзи безмерно голям
черен скелет на стола. Не мръдват краката
рахитични — и сутрин, и вечер все там.

Тези старци, застинали в поза еднаква,
чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът
и следят как прозорците скрежни разплаква;
като жаби — с болезнени тръпки трептят.

Търпелив им е Столът: дамаската здрава
късат с кълки, протрили веднъж колена,
и душата на стари слънца ги огрява
от пшеничните плитки, сега без зърна.

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола —
пианисти зелени — те барабанят,
чуват тъжните плисъци на баркарола
и завърта ги в бездни любовни сънят.

Да се вдигнат? О, не! И с душа разярена
те измъкват глава от плещите — о, бяс! —
и сумтят като котка, видяла ръжена…
Панталонът им впил се е в буците мас.

Чуйте — чукат с плешиви глави о стената
и краката им криви са в сребърен прах.
Вместо копчета — злобни очи по палтата
в коридора се блещят и тръпнеш от страх!

Имат тежка незрима ръка… През очите
цедят черна отрова и тъй им горчи,
че от куче тук всеки по-жалък и свит е;
изпотяваш се, всмукан от тия очи.

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,
ако трябва да станат, не ще ти простят,
като гроздове техните сливици стари
под брадичките хилави вечно трептят.

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,
върху стола си вече сънуват добра,
плодовита любов — народила столове;
ще поръбят с тях толкова горди бюра.

Запетайков прашец по цветя от мастило
ги люлее над чаша в разкрехнал се скут —
водно конче така гладиол е превило…
И осилчета боцкат пак техния уд.

 

Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато
обковано, листака, където слепи
смътен блясък и плахо целувката спи —
през дантели, раздрани от слънце разлято,

гледа фавън с огромни искрящи очи,
с бели зъби, захапали пурпурно цвете —
сякаш вино е с кръв оросило и двете
сочни устни — и смях сред клонака ечи…

А когато препусне — по-пъргав от златка,
дълго тръпнат листата от младия смях
и смутена — синигер разтупкан и плах —
в злака Златната Горска Целувка е сладка.

 

Вечерна молитва

Все седнал — като ангел в ръцете на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време
и двойната ми гушка като издут корем е;
с лула в устата — вдигам платна като корсар.

И — курешки димящи сред гълъбарник стар —
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби — какво човек да прави? —
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

 

Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,
сред дъх на спарено са вперили очи
към хора, в който пак разпяват се, мучейки,
над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,
печални, кротки, те напомнят бито псе.
Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —
са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре — седят на пейка гладка
след шест кошмарни дни, в които няма Бог!
И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,
след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,
в очите им — молба, но не отронват стон;
поглеждат скришом как се фръцва цяла група
от уличници зли с капели без фасон.

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.
Добре са. Още час. И после пак тегла.
Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,
една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,
от кол и от въже събрали се и днес;
разтворил требник вехт, слепецът също души —
загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра
и жалбите си в такт повтарят пред Христос,
задрямал горе — жълт от прашната омара,
далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,
от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;
молитвата цъфти с най-ярките рефрени
и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата — там разнищват свила гъсти
лъчи — кварталните Госпожи, о, Христе,
стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти
в светената вода потапят в унес те…

1871

 

Демокрация

Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.
В столиците ще храним най-циничната проституция. В кръв ще удавим логичните бунтове.
Напред! — към парливите и прогизнали страни — в услуга на най-чудовищните индустриални и военни експлоатации.
Довиждане тук — все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия; за науката — слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят. Ето истинското движение. Напред, ходом марш!

 

Утрин

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — как¬во щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.
Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.
В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!
Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.

 

Превод от френски Кирил Кадийски

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Фридрих Хьолдерлин – Кръгът на живота

by New Social PoetryNo Comments

 

Добрата вяра

Красив живот! Лежиш ти болен
и сърцето ми се умори от плач,
и вече страх у мене се заражда.
Все пак, не мога да повярвам,
че би умрял, докато обичаш.

 

Кръгът на живота

Духът ми се стремеше нависоко,
а пък любовта красиво го снишаваше,
със силна болка го прегъва.
Така дъгата на живота изминавам
и се завръщам, откъдето идех.

 

Превод от немски Димитър Зашев (1948-2018)

Бел. ред.: „Преведени с молив в принадлежалия му том с поезията на Хьолдерлин, който намерих миналата година в антикварната книжарница на Граф Игнатиев.“ (Владимир Градев)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018