Емил Андреев – Безпощадното тяло на Моника

 

Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.

Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.

След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.

Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.

Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.

И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?

Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.

След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му зат­ре­пе­ри­ха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.

Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Пот­ре­пе­ри. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.

На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:

“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”

Моника не изчака края на този мо­но­лог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”

Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.

Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.

Намери го в ателието му. Той бе пре­по­да­ва­тел по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.

– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.

– Здрасти! – отвърна последният й партньор.

Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.

Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.

И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.

Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.

– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях от­с­ко­чил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …

Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:

– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.

Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:

– Защо се ужаси така?

Ужасен-не ужа­сен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:

– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.

На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Ня­ма­ше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.

– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?

Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.

Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?

И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.

За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.

Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Го­во­ре­щи­те се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на го­во­ре­щи­те.

След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се пре­въп­лъ­ти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.

Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?

Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.

Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:

– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.

– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.

– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.

– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!

– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.

 

Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.

 

Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Теодора Георгиева – Косите на времето, когато още не бяха бели

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.

 

На метър от нас

Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.

 

Ноктюрно

Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.

А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.

Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.

 

Носталгично

Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.

 

Хлебарка

Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.

 

***

С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.

 

***

Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?

 

***

Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.

Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!

 

Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – 118 души на ковчега на мъртвеца

 

* * *

С чуканчета не се лети
И пера не ми израстват
Откакто ги подрязаха, май забравих
Как се правеше
Мах надолу
И мах нагоре
Вярно, че така беше
Да е жив и здрав човекът с ножицата
Тоя истински приятел,
Дето ни отгледа в птицефермата
Смешна история
Мах нагоре и надолу
С голите чуканчета
А перата не израстват

 

* * *

118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка водка
Заклевам се в търбуха на подводницата Курск
И в адмирала Куроедов
Путин ще ги глътне алчно без остатък
118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка

 

Сергей Рожин, Чук-чук, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Михаела Ангелова – La loba

 

баща на баща ми

аз съм баща на баща ми,
той умря млад и със силни гърди,
беше мустанг, или автомобил,
ревеше като лъв,
но умря млад и сега ми е син,
момчето ми, по-силен от своя старец,
тате, син на сина си,
взирам се в пожълтелите ти очи
не приличаш на мен,
но пак бих те отгледал такъв силен,
сине, баща на баща си,
който умря млад със здрава челюст,
трябваше да отгледам това момче
като син,
баща на баща ми съм,
син на сина си

 

кристализиране

виждах те
като покривка лед
върху януарски поток –
недостатъчно силен, за да я пробие,
недостатъчно слаб, за да замръзне
изцяло
вечноплаващите ледени кръгчета,
взрени в небето
са може би ударите
на твоето сърце,
сърце на сърна
и сърце на ловец,
притаили дъх в безпаметно очакване
един на друг,
взирам се в зеницата ти,
която отразява мен,
която се отразява в моята
и ще потъна в теб,
както потъва босия ми крак
и разкъсва копринения лед
в потока на твоето сърцебиене

 

La loba

вълчицата ще събере костите ми,
като намери няколко ребра
на брега
ще вплете в тревите ключицата,
бедрената, раменната кост;
ще намери челюстта ми далеч
и след много търсене из пясъка
и плитчините;
по набраздените вълни
ще търси дъха ми;
вълчицата ще сглоби скелета ми
ще ме напълни с кал и тревисти сламки –
чучело за южно лозе –
грей, слънце!
нека се втвърди ръката ми,
да се прикрия с длан от твоите
огнени залпове;
вълчицата ще ме облече с дрехи,
кариран гащеризон на починал мъж,
ще пъхне в устата ми фас,
ще зове сестрите си и те с бяс
ще се втурнат към оглупелия ми труп
и ще танцуват около мен ритуално,
а когато се натанцуват,
ще станат огън в далечината;
вълчицата ще намери костите ми,
ще събере живота ми в купичка –
кръв, мед, люляк, восък, пръст –
и ще ме хвърли в дивото

 

Сергей Рожин, Червен кон, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Люба Захова – За Европа – с вагон трета класа

 

Ако…

Ако за мен не плетеше мрежи лъжата,
Нямаше да свие в мен гнездо Истината.

Ако злото не дълбаеше в тялото рани,
нямаше да търся със свещ добротата.

Ако грозотата не дращеше с нокти лицето ми,
нямаше в красив копнеж да се излива душата ми.

Ако не ме анатемосваше омразата,
нямаше в любов да изгаря сърцето ми.

Ако завистта не избождаше очите ми,
нямаше да мога да ви се посветя цялата.

Ако беше изсипал богатство на прага ми, Господи,
щях с бедните духом да вдигам наздравица.

Ако дяволът не ковеше с вериги нозете ми,
нямаше да ми поникнат криле,

Господи,
благодаря ти за всичко, което ми даваш!

 

Борба

Ще издържа ли
до последното стъпало?
Вися във сънищата си над бездна,
хванала се за скала.
Прости ми, Господи,
не мога
бунта да превърна в примирение!
Не си премерил женската ми сила!
Проправя ли се път в хаоса?
Героят на деня
оставя безпрепятствено следа
във всичките пространства.
Перфорирал е душите
с червена панделка
и невидим параф.
Дава ми всичкото си богатство,
ако хвърля ризницата в краката му –
венеца си трънен
да заменя с корона златна!

 

Посоки

Влакът ми ще потегли
в последната минута.
Имам само посока.
Търся другите,
Откривам себе си –
НАГОРЕ
няма релсови пътища.

Няма къде да стъпя,
няма къде да падна!
Вкопчвам се в палача!
Нека ми бъде спасител –
ще празнувам с него!

Бял платноход раздира
кървящ хоризонт.
Няма място за рана!
От сълза отронена
се ражда Афродита
в тинята.
Аз съм лотос, в калта вкоренен.

Светът минава покварен,
в дяволска утроба слиза.
Не слиза никой при мен –
от пристанищата мои
само изпращам.

А ти оставаш повален
от мътния порой.
Животът ти – едно изправяне.

От страдание – Бог ставаш!

 

За Европа – с вагон трета класа

Динозавърът оживя.
Затрещяха старите стави,
поели оживителна сила
от невежеството на масите.
И възвиси снага верблюдът,
И застърга отново небето с глава,
сам на манежа,
под прожектора-слънце,
за него създаден,
единствен,
динозавър
с огнени челюсти,
зад железни врати
и падащи гилотини,
недостъпен и вечен
динозавър
отново поведе
на Фунев* вагона
с третата класа…

–––-

*български скулптор

 

Сергей Рожин, Двама, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Иво Балев – Стихове за българския паспорт

 

Г-н Балев,
по мотиви
от Вл. Маяковски

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както вълк
съкращава
живота.

Купюрата
покрива
купюра.

Подава
паспорт
патриота.

 

Паспорт
на свободното
евродвижение –

хора,
стоки
и капитали.

На митницата
без напрежение

паспорта показвам:
– Видя ли!

Имам червен
легитимен
паспорт –

мога да бродя
като призрак в Европа.

Мога да ида
при Скрипал
на курорт.

Чувствам се
пъргав
като антилопа.

 

Имам си достъп
до не един
паралел,

до Университети
със тежки здания;

мога да търся
своя предел,

мога да трупам
знания.

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както времето гоним
при спорт.

Пъхам
документа
до кобура:

Имате думата,
г-н паспорт!

 

(Поради технически причини не можем да възпроизведем стъпаловидния стих на оригинала, всеки стъпаловиден стих е отделен с вертикално разстояние, б. ред.)

 

Сергей Рожин, Пушач, 24 х 18 см, масло и маркер на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Дерек Уолкът – Омерос 1.1

 

“Ето така, във утринта, отсичаме канутата”,
казва Филоктет с усмивка за туристите, които пробват
да уловят духа му с фотоапаратите. „И вятърът щом донесе вестта

на канеления лавър, листата потрепват
в мига, когато острието на слънцето докосне кедрите,
защото могат и острието в очите ни да видят.

Вятърът повдига папратите. Звукът им е като морето, което храни ни,
нас цял живот рибари, и папратите кимват ‘Да,
дърветата трябва да умрат.’ Така, с пестник в джобовете,

понеже нависоко е студено и дъхът ти се разстила леко
като мъгла, подаваме шишето ром. Щом то се върне,
кураж ни дава да се превърнем в убийци.

Вдигам брадвата и моля сила за ръцете си,
за да порежа първия от кедрите. Росата запълва очите ми,
но аз обръщам още един бял ром. Тогава продължаваме.”

За няколко монети повече, под дърво на индийски бадем,
той им показва белега, оставен от ръждива котва,
като навива крачол с кресчендов стон

на раковина. Белегът набръчкан като короната венец
на морски таралеж. Не обяснява лекарството.
„Разни неща”, усмихва се, „струват повече от долар.“

Оставил е на водопада бърборлив
тайната му да отнесе по склоновете на планината Сорсиер, след
като лавърът висок е паднал, любовният повик на гълъба

своя тон да предаде на синевата, мълчаливи планини,
чиито приказливи потоци я носят към морето
и се превръщат в неподвижни вирове, в които рибки бляскави се стрелкат,

и бяла чапла дебне в тръстиките със дрезгав вик
докато пробожда и пак пробожда калта с повдигнат крак.
Когато тишината е прорязана на две от водно конче

и змиорки бележат имената си в чистия пясък на дъното,
тогава изгревът избистря спомените на реката
и вълни от грамадни папрати кимват в тон с морето.

Макар че димът забравя земята, от която възлиза,
и копривите крият дупките лобно място на дървета лаврови,
една игуана чува брадвите, помътнени са лупите

върху изгубеното му име, когато този остров с гърбица
е бил наричан „Иоуналао”, „където игуаната се среща”,
но без да бърза, игуаната ще се катери

една година по такелажа от лиани, с брадичка разперена като ветрило,
с опрени на земята лакти и внимателна опашка,
която с острова се движи. Очите прорез на шушулки

узрели в пауза, без да е прекъсвала столетия,
възлизала с дима на аруаките, до мига, когато нова раса
непозната за гущера, изправя се измервайки дърветата.

Тези бяха колоните, които паднаха, след тях остава син простор
за бог единствен, там където старите богове преди стояха.
Първият бог беше гомиер, лодка еднодръвка. Генераторът

запалва с вой, акула със странична челюст
разхвъря треските, мятащи се като скумрия във водата
в потрепващите бурени. Те отделят трионените зъбци

горещи още и треперещи, за да разгледат раната, която
е отворена. Почистват я от гангреничния ú мъх, разкъсват
мрежа от лиани, която още раната задържа за

земята, и кимват. Генераторът наново вкаран
в работа, треските хвърчащи все по-бързо,
докато акуловите зъби дъвчат методично. Закриват очите си

от кълбото от трески. В този момент над полетата
с банани островът наддига своите рога. Изгревът потича
по долините, кръв разлята по кедрите

и гората наводнена със светлината на принесената жертва.
Гомиерът се пропуква. Листата му огромен
брезент без носеща греда. Проскърцващият звук

кара рибарите да се отдръпнат, докато косо падащата мачта
бавно се накланя към диплите от папрат, земята
под краката им потръпва на вълни; после вълните ще утихнат.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

Сергей Рожин, В планината, 30 х 30 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Георги Атанасов – Тихата революция

 

Събота

Някога, някога,
когато се събуждах в събота
в 10 и нещо
аз изпъвах острата антена на ВЕФ-а
и пробождах вълната на Радио „Лаксемберг”,
за да слушам до премала
Ролинг Стоунс, Том Джоунс и Бийтълс.

Някога,
когато се събуждах в събота
в 8 и нещо
слушах от детската стая до втръсване
от сякаш единствената касета на сина ми
Аксел Роуз и Ред Хот Чили Пепърс.

Сега,
когато се събуждам в събота
в 5 без нещо
слушам от себе си
най-тихата,
най-ясната
музика на разсъмването.
И после идват думите,
които се опитват да я обяснят:

Грамофон е умът ми в мен,
и в теб
и във всички.
Бавно ще обърна плочата
и ще сменя игличката.

 

Някъде, тази нощ

Под тъмната материя на бучка пръст,
в галактика от корени на черен бъз,
от капка дъжд със знаци от небесно слово
избухна семенце
и се роди свръхнова.

 

Гледам снега

Вода,
земя,
любов…
Търпение!
Трева зелена пак ще никне.
Човекът бърза…
Има мнения…
Но за тревата той е никой.

 

Тихата революция

До петзвездната кула поникна мравуняк.
А из нея особи – от важна по-важна.
Всеки мравки поиска до смърт да целува
или просто с нехайна ръка да размаже.

И когато дойдоха правнуци на гости
там намериха само мравуняк
и кости.

 

Сергей Рожин, TNT, дърво, акрил; 31 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Венцислав Арнаудов – Косата

 

първо
се милва реката в ръката, която реката пренася на другия бряг,
се милва ръката в косата, която ръката заплита за сетния бряг,
после
е къса реката
е дълга косата
от косата извира реката

 

Сергей Рожин, Кораб, дърво, акрил, 20х39 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ваня Вълкова – Нео-Деконструктивистични стихотворения

 

3 Срещи в непредвидима прогресия

Говорене – гледане – жестикулиране

–

Устатата не престава
да разрушава
Въздухът – парцел от неделима част
неприкосновен и чужд
от образът на другия

Две жени говорят и не могат да летят

Прахът остaва по очите и променя небесата,
Стъклата тъмни – белег на не разбраните
отверстия на пропасти от думи

–

Очите непрестанно
си променят
Цветовете на фасадните панели
избледняват и протичат, без да виждат
истинските очертания в които вярват

Две жени взаимно се оттласкват
най-вътрешната цялост се отблъсква, свлича и излитат
Скоростта – адреналинът със който се убиват и се възкресяват,
всеки път, когато се отбият да се видят и разгледат

–-

Ръцете изкривени от разрязване с машини-памет
тънки пръти и подпухнали отвътре меки части
Остри нокти впити, без надежда да се махнат
от мястото в което се пресрещат и тъгуват,
кискайки се шумно, без надежда
Изтръгват сребърните си пирони с които се подкрепят,
Бавно се разделят с всяка чужда част от свойто тяло,
немилостиво отчуждено, непознато
В огледалото, където крият натрошени светове в които се оглеждат,
няма да се върнат

–

Жените се разделят и помахват монотонно с металическите стави
с които се предвижват,
синхронът е намерен
трябва само да натиснат всяка свойто копче
и да се взривяват многократно на хиляди изкуствени усмивки,
за последно.

24 ноември, 2018

 

Атонална пиеса за две жени

0 – УСКОРЯВАНЕ

Жената-Демон свива всичките си 88 крила
и се настройва за излитане, но
множествени-те-взаимовръзки-на-невронна-та-мрежа
са нестабилни
трептят атонално, ускоряват хаоса
все – повече и
ПОВЕЧЕ ––––––––––––ЕДНОВРЕМЕННО
Във всяка 1-ва атосекунда извън преброяването
умира
едно проектирано двумерно желание.
Всяка една случайно или прецизно изрисувана
точка
.
се ускорява –––––––––––в линия, а-а-а-а-а-а
-а
деконструктивистичната сграда –
МАСА от невъзможности
се сгромолясва
върху
случайно минаваща продавачка на зеленчукови цветя – УЖАС!
Стихийно разпрашаване
– на илюзиите –
от минаващата жена в червено
е
сигнал за опасност, НО
всички светофари са настроени на мъртви цветове.

1 – ПРЕЛИТА

/-///- ///////_––-/////////–– – – III – ///-/– /
СТЪРЖЕ В АСИНХРОН С ДРУГОТО АЗ
НЕЛЕТЯЩОТО
ТЯЛО
ОТПАДА
ОСТАВА
малка свита фигура на пейката до фонтана.

2 – ПРЕНАСТРОЙВАНЕ
Жената-Демон спокойно отмества
затисната кибер-мравка-информационна връзка
в лявата половина на клепача
и премигва
бавно
времето се разтяга още повече
а
освободената
енергия
я променя.
Тя не знае, че вчера името й е било друго.

3 – ДЕЙСТВИЕ и РАЗМИНАВАНЕ
Нейната
непоколебима мечта
за сътворяване на красота от нищо
започва да се оформя
по
острите ръбове на тънкострунните инструменти –
докоснати от порцеланови пръсти
I
I
IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIII IIII
IIIIIII IIIIII
II IIII IIIIII
I I II I
III I III

I
II III IIII
I I
I I IIII
IIII
I I
Жената отпуска ръка.

Капката рубин й връща
способността да лети.

– ЕПИЛОГ

Втората жена, която извънвремево
неконтролируемо и отдадено възприемаше
и
убеждаваше себе си,
че първата е нейната пряка и косвена
причина – невъзможност – да бъде
такава, каквато винаги си е представяла, че иска да бъде.

Остави книгата върху стола,
отстрани до ръба.
Всяко трептене във въздуха може да промени реалността.

Жената-Ангел прибра всяка своя извивка
и
затвори цялостта на формата.

май, 2018

 

Разрушени невронни връзки на новите ми обувки

Бяло петно
на сивото вещество – на обувка-процеп
през който

Отвъд ежедневните невъзможности-цветя,
увяхващи
в сянката на деня

Отвъд времето
в който нямам собствени мисли-реки
от думи, изтичат.

Късната есен на 2018

 

РЕХАБИЛИТАЦИЯ=СМИРЕНИЕ – 10 ДНИ /Очаквана среща с биомеханично тяло/

Остатъчни парчета мъка
навлизат в сутрешната ми разходка
Вратите, винаги затворени и тежки
поглъщат ранният поток от болка

Пребелени пространства,
тиха-яркост
Мултиплицирана среда в която
Физическото тяло е плашливо
Душевното е вече изтъняло
да чака часовете да се върнат
и
пак да може да започне отначало
да нарежда думи за надежда.

Пресичат погледа ми трима
Среща между плът и механично тяло
затягане и пасване на винтове, пластмаса и упорство
Без крак:
от глезена надолу;
Без крак: коляното
е края на мотора тичал, лягал, прекосявал стръмно време,
без да е подготвен да не може
Пластмасовите краища
дизайнерски извивки – остро впити и натягат
и без това невидимото тяло,
със продължение в кутията на таза.

Не са военни, нямат и медали

Усмивките им над-човешки ме смиряват
Повдигам гиричките рязко
да не видят
Пред огледалата по стените
сълзата пръсва се на хиляди секунди
Дисеминира се пространството пред мене
и
в себе си съм благодарна,
На Бога
че съм,
че ходя
и мечтая
Невидима е моята повреда скрита,
на нищо медицинско неподвластна
Креативна
Разпръсната на множество пресечки, без сигнали
Материята знае да предава
Енергия
Се губи по трасето.
Отпускам лявата ръка, повдигам си крака и тръгвам
За днес пресрочих часовете, сега е два и пет.

София, срещи и въздействия от
„Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“, 2017
(Първа публикация в брой 8 на ,, Свободно поетично общество” http://freepoetrysociety.com/articles/dumi)

 

Сергей Рожин, Тя, дърво, акрил, 40х22 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019