първо
се милва реката в ръката, която реката пренася на другия бряг,
се милва ръката в косата, която ръката заплита за сетния бряг,
после
е къса реката
е дълга косата
от косата извира реката
Сергей Рожин, Кораб, дърво, акрил, 20х39 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
3 Срещи в непредвидима прогресия
Говорене – гледане – жестикулиране
–
Устатата не престава
да разрушава
Въздухът – парцел от неделима част
неприкосновен и чужд
от образът на другия
Две жени говорят и не могат да летят
Прахът остaва по очите и променя небесата,
Стъклата тъмни – белег на не разбраните
отверстия на пропасти от думи
–
Очите непрестанно
си променят
Цветовете на фасадните панели
избледняват и протичат, без да виждат
истинските очертания в които вярват
Две жени взаимно се оттласкват
най-вътрешната цялост се отблъсква, свлича и излитат
Скоростта – адреналинът със който се убиват и се възкресяват,
всеки път, когато се отбият да се видят и разгледат
–-
Ръцете изкривени от разрязване с машини-памет
тънки пръти и подпухнали отвътре меки части
Остри нокти впити, без надежда да се махнат
от мястото в което се пресрещат и тъгуват,
кискайки се шумно, без надежда
Изтръгват сребърните си пирони с които се подкрепят,
Бавно се разделят с всяка чужда част от свойто тяло,
немилостиво отчуждено, непознато
В огледалото, където крият натрошени светове в които се оглеждат,
няма да се върнат
–
Жените се разделят и помахват монотонно с металическите стави
с които се предвижват,
синхронът е намерен
трябва само да натиснат всяка свойто копче
и да се взривяват многократно на хиляди изкуствени усмивки,
за последно.
24 ноември, 2018
Атонална пиеса за две жени
0 – УСКОРЯВАНЕ
Жената-Демон свива всичките си 88 крила
и се настройва за излитане, но
множествени-те-взаимовръзки-на-невронна-та-мрежа
са нестабилни
трептят атонално, ускоряват хаоса
все – повече и
ПОВЕЧЕ ––––––––––––ЕДНОВРЕМЕННО
Във всяка 1-ва атосекунда извън преброяването
умира
едно проектирано двумерно желание.
Всяка една случайно или прецизно изрисувана
точка
.
се ускорява –––––––––––в линия, а-а-а-а-а-а
-а
деконструктивистичната сграда –
МАСА от невъзможности
се сгромолясва
върху
случайно минаваща продавачка на зеленчукови цветя – УЖАС!
Стихийно разпрашаване
– на илюзиите –
от минаващата жена в червено
е
сигнал за опасност, НО
всички светофари са настроени на мъртви цветове.
1 – ПРЕЛИТА
/-///- ///////_––-/////////–– – – III – ///-/– /
СТЪРЖЕ В АСИНХРОН С ДРУГОТО АЗ
НЕЛЕТЯЩОТО
ТЯЛО
ОТПАДА
ОСТАВА
малка свита фигура на пейката до фонтана.
2 – ПРЕНАСТРОЙВАНЕ
Жената-Демон спокойно отмества
затисната кибер-мравка-информационна връзка
в лявата половина на клепача
и премигва
бавно
времето се разтяга още повече
а
освободената
енергия
я променя.
Тя не знае, че вчера името й е било друго.
3 – ДЕЙСТВИЕ и РАЗМИНАВАНЕ
Нейната
непоколебима мечта
за сътворяване на красота от нищо
започва да се оформя
по
острите ръбове на тънкострунните инструменти –
докоснати от порцеланови пръсти
I
I
IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIII IIII
IIIIIII IIIIII
II IIII IIIIII
I I II I
III I III
I
II III IIII
I I
I I IIII
IIII
I I
Жената отпуска ръка.
Капката рубин й връща
способността да лети.
– ЕПИЛОГ
Втората жена, която извънвремево
неконтролируемо и отдадено възприемаше
и
убеждаваше себе си,
че първата е нейната пряка и косвена
причина – невъзможност – да бъде
такава, каквато винаги си е представяла, че иска да бъде.
Остави книгата върху стола,
отстрани до ръба.
Всяко трептене във въздуха може да промени реалността.
Жената-Ангел прибра всяка своя извивка
и
затвори цялостта на формата.
май, 2018
Разрушени невронни връзки на новите ми обувки
Бяло петно
на сивото вещество – на обувка-процеп
през който
Отвъд ежедневните невъзможности-цветя,
увяхващи
в сянката на деня
Отвъд времето
в който нямам собствени мисли-реки
от думи, изтичат.
Късната есен на 2018
РЕХАБИЛИТАЦИЯ=СМИРЕНИЕ – 10 ДНИ /Очаквана среща с биомеханично тяло/
Остатъчни парчета мъка
навлизат в сутрешната ми разходка
Вратите, винаги затворени и тежки
поглъщат ранният поток от болка
Пребелени пространства,
тиха-яркост
Мултиплицирана среда в която
Физическото тяло е плашливо
Душевното е вече изтъняло
да чака часовете да се върнат
и
пак да може да започне отначало
да нарежда думи за надежда.
Пресичат погледа ми трима
Среща между плът и механично тяло
затягане и пасване на винтове, пластмаса и упорство
Без крак:
от глезена надолу;
Без крак: коляното
е края на мотора тичал, лягал, прекосявал стръмно време,
без да е подготвен да не може
Пластмасовите краища
дизайнерски извивки – остро впити и натягат
и без това невидимото тяло,
със продължение в кутията на таза.
Не са военни, нямат и медали
Усмивките им над-човешки ме смиряват
Повдигам гиричките рязко
да не видят
Пред огледалата по стените
сълзата пръсва се на хиляди секунди
Дисеминира се пространството пред мене
и
в себе си съм благодарна,
На Бога
че съм,
че ходя
и мечтая
Невидима е моята повреда скрита,
на нищо медицинско неподвластна
Креативна
Разпръсната на множество пресечки, без сигнали
Материята знае да предава
Енергия
Се губи по трасето.
Отпускам лявата ръка, повдигам си крака и тръгвам
За днес пресрочих часовете, сега е два и пет.
Сергей Рожин, Тя, дърво, акрил, 40х22 см, 2017
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
1.
В царството на маслините, зад моите следи
Калдаръмът призоваваше две женски имена.
Бог прокле земята заради мен.
Винаги ми отнемаше всичко,
Което обичам повече от него.
Затлачи Гуадàлкивир – след Севиля
Никой не може да плава по тази река.
Огромни преси мачкат маслините,
Обезкостените им тела.
Зехтин капе от облаците.
Капе вместо сълзи
От очите на минувачите.
Влязох в Кòрдоба откъм предградията –
Равнодушните, плоски покриви на бели къщи.
Сините керемиди, подредени върху прашни кули.
Чак накрая си припомних –
Мостът е вдясно,
Вляво е портата.
Влизал съм като търговец в този град.
Влизал съм като поет тук.
Влизал съм като козел или магаре.
Минах под арката,
Която клони от римско и мавърско време държат.
Взех възвишението към църквата наведнъж,
Проследявайки ходилата на чернокосото момиче,
Което след минута вече позираше
За снимка под барелефите
На входа към сенчестата портокалова градина.
Черупката от колони
На червени и бели райета се пропука
И една мраморна ръка ме посочи.
Означава ли това, че няма да доживея
Да ме изнесат с краката напред в дъбов ковчег
От утробата на някой храм,
А като езичник в страна на идоли,
Носещи цвета на зеленото безразличие,
Ще остана запечатан в тази гипсова маска
И след смъртта?
Гледах безмълвно нагоре към камбанарията,
Където се яви Девата в облак от светлина.
2.
Някъде на запад
Мазното сребро на океана
Се миеше о бреговете на Кàдиз.
Кадир, Агадир, Гадейра, докажи ми,
Че не си едно безкрайно множество от имена,
За да докажа на самия себе си,
Че не съм само едно безкрайно множество от спомени,
Съмняващи се в автентичността си.
Поезията от думи ли се прави или от чувства?
Ти си миналото, което не спира да ме подсеща за себе си.
Ще ти изградя малък параклис в катедралата на този текст,
Ще изобразя лика ти върху мрамор, канава и дърво.
Желязо и злато, и бронз, и сребро.
Ще те изпия като вино,
Ще те стрия между зъбите си като хляб
И все пак трохите по яката на свещеника
Ще ми напомнят за причастието.
Пътувахме към белите стени на Кàдиз,
О които океанът, като бясна камбана, се удряше.
Пред нас, по тесните улици, черни бикове за корида
Бягаха и изораваха къщи, скитници, улични музиканти,
Ирландци, статуи на кърмещи Исусовци.
Зад нас, пласт по пласт, миналото отново се изграждаше,
Тухли и прозорци бодро се изправяха от пясъка.
Кадиз блестеше като златна люспа,
Като мъничка европейска Хавана.
Разхождах се във вътрешността на катедралата,
А под краката ми амфитеатър,
С размерите на Колизеума, лежеше.
В главата ми отново спореха
Иконоборци и иконопочитатели,
Докато дясното ми ухо слушаше разказ
За всяка една от реликвите наоколо.
Шокиран се спрях пред картина
На разпнатия Исус,
Изобразен като дете.
Изплаших се, но нямаше къде да се скрия.
Удрях с юмруци по вратите на Света Каталина
И Свети Христофор.
Вятърът ми се смееше през гласа на две изгнили дъски.
Паметниците на политици мълчаха,
Върху площади от затворен тип,
В общия заден двор на няколко къщи.
Разкъсах кожата на плода с пръсти
(И там не можех да се скрия)
Жълтата му вътрешност се изсипа в шепите ми.
Помачках степчивата плът
В кокалчетата и дланите си.
Мангото, плодът на всяко прераждане,
Узрял между костите на римляни и маври.
Понякога си мисля, че тази червена земя
Е едно безкрайно, небрано лозе,
А Гуадалкивир тече бистра като бяло вино,
За да утоли жаждата на корените.
Една крачка се чува като три
В криптата на катедралата,
Около нея океанът,
Като бясна камбана и тежко сребро,
Се удря в скалите.
3.
В пролуките на съществуването,
Между мъртъв мрамор и дърво,
Видях тупкащата гмеж
На презрения живот –
Видях скитник с дълга, бяла брада да лежи
Върху кашони, постлани по тротоар в Мадрид,
Видях съпругата му да мете наоколо прахта.
В сенчестите поли на катедралата във Кадиз, чух
Жена и мъж от бившите колонии
Как продават кошници, гердани, гривни.
Върху ръчно изрисувани глинените плочки
На площад Испания, пораснал в хълбока на златната Севиля,
Видях мъже от бившите колонии да продават кастанети.
Пред пазара Сан Мигел в Мадрид видях
Жени от бившите колонии
Да продават раници и очила.
Видях как изникват империи от пясък
И дворците им видях.
Ето как се заличава толкова много памет,
През очите на невнимателното дете,
Което се спуска по червения език на пързалката
И забива нос в пясъчника.
Видях черната Дева.
Черната Дева от Толедо
С левия крак стъпила
Върху бялата планина Аликàнте,
Под нея, парници с плодове и зеленчуци.
Плантации, докъдето погледът стига.
С десния крак стъпила
В тинята на река Турѝя
Незаобиколимото царство на ориза.
Видях черната Дева,
Черната Дева от Толедо
С черния Исус в ръце.
Течността се изтегля от свежия плод, превръщайки го в стафида,
Както и твоите пиеси, които преди време четях с уважение,
Още когато не можеше да съчиниш повече от две страници свързан текст.
Сега ми се струват ялови, насила написани, преднамерени,
С посредствен сюжет и недостатъчно убедителни герои.
Мълчаливата жена ми каза, че изглеждаш стара, изтощена.
Сега ще кажа, че ти прощавам,
А някой ден наистина ще ти простя.
Видях площада на Девата,
Където водите се свличат надолу,
Понесли със себе си свят и разсъдък.
Между капките можеш да чуеш
Писъкът на неспокойните и неуравновесените.
Помещението се изпълва с вода
И водни обитатели.
Гредите се издуват до млясък.
Богородица на онеправданите
Ги прибира под дървените си ръкави.
Видях как лежат заедно щуки и бодлоперки,
Юнкери, лапини и морски костури.
Зеленушки, сепии, барбуни,
Морски котки и кучки.
Белугите плуваха като земноводни човеци,
А пингвините плуваха, все едно летят.
Можеш ли да чуеш как солената вода се изпарява
От жълтеникавите гърбици на хълмовете
С кожи от изсъхнали на припек мандарини?
Можеш ли да видиш изтормозени треви еспàрто
Как се стапят до хартия,
А жадните дървета не напиват влага,
Защото почвата, в която са побити корените им,
Е като въглен – черна и ронлива.
4.
Прекосил съм Коста дел Сол, за да бъда тук,
А тежестта на влагата все още затиска
Въздуха в дробовете ми.
Солта лепне между зъбите,
Но все пак се усмихвам.
Тогава идваш ти – хилава фигурка
На фон от смокинови и лозови листа.
Тънък като вейка.
Левият ти профил ми напомня за Сервантес,
Десният – за Унамуно.
Слязъл си на юг от Барселона,
Срещнали сме се при Гибралтар
И двамата пътуваме към Кадиз.
Бряг на слънцето, врата към златния дворец,
В който се прибираш вечер,
И – слепец – през изпепелените очи не виждаш
Слънчовата майка и съпругите
Как посрещат светлото му чело.
Как той те вика – като верен и учтив лакей
Да му налееш вино с лимонада
И опашките на биковете да нарежеш за яхния,
Докато той топи петите си из хладното сребро на океана
И люби своите съпруги
С хиляди усти от неугасващ пламък.
Срещнахме се в Гибралтар,
Пътуваме към Кадиз.
Ти ме водиш вързан,
Аз съм расов, андалуски бик.
Кожата ми е стомана,
Рогата ми са неоткрит метал.
5.
Всеки народ има път, който отвежда до звезда.
Само туристите знаят да се блъскат
Между фонтана на Кибела,
Фонтана на Нептун
И статуята на мечето Мадроньо,
Без да знаят, че с крачките си очертават
Невидим сутрешен триъгълник
В центъра на Испания,
(А какво символизира триъгълникът?)
Само туристите знаят да се редят на опашки
За музея Прадо или за площада със сградите
На гилдията на хлебарите и гилдията на месарите,
Само те знат да снимат камъните,
Бронза, дървото, просещите жени
Пред пазара Сан Мигел,
Докато, под тежестта на толкова и толкова крака,
Онова, което носи целия товар, плаче.
Дочаках и тази нова година и искам,
Вместо задължителните 12 гроздови зърна
От някое небрано лозе,
Да получа шепа ягоди, откъснати от дървото,
О което мечокът Мадроньо е опрял лапи.
Екскурзоводите твърдят, че статуята е създадена,
Като алегория на алчната аристокрация,
Която изяжда плодовете на народа.
Виж търпението на тази жена
С прогорена матка и дълбоки бръчки по лицето.
Средиземноморска утроба на зноя.
Тази мраморна, напечена от слънцето жена, Испания,
Наперено ходи напред като майка на смугли деца,
Които не спира да ражда.
Любима съпруга на слънцето –
Исания – царица на зехтина и виното,
Напукана като готическия лик на Девата,
Издълбан в дърво.
С дългите си нокти пробожда бика
И сервира гърдите си на сребърен поднос
Върху кръглото легло на слънцето,
Сред облаци тамян и мирта.
В ъгъла, статуята на Света Беатрис де Силва,
Безмълвно гледаща разврата,
Шепне през мраморната кухина на устните си:
– Нека изсъхнат ръцете на всеки,
Осмелил се да изобрази
Христовия лик върху дърво, мрамор или канава.
Нека изсъхнат краката на онзи,
Дръзнал да му се поклони,
Стъпил в градината на всички земни удоволствия.
Изкуството е сладък разврат,
Представен като свещенодействие.
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.
Сергей Рожин, Пяна на деня, прозорец, стар вестник, пяна, акрил; 37 х 50 см, 2015
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Бездна и връх
Как свети без да е светило ,
как пълни без да е мерило,
как диша бездиханно
и шепне нямо.
И синьо и безцветно в шепите ,
и шумно и потайно в разбитите вълни.
Студено, озъбено, озверяло от глад
Топло, прегръщащо, все опрощаващо .
Гост и домакин, в съня и мечтите,
Начало и край, и отново дихание.
Бездна и връх.
Сергей Рожин, Врата, винил, акрил, 113х102 см, 2016
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Опитвам да живея без публикации, лайкове и фейсбук.
Работя много, писане не пипам, подреждам си главата, почивам с филми.
Точно сега дават за марсианската принцеса.
Тя избира правилното хапче, жени се за землянина, заживяват щастливо и мир настава в космоса.
А аз избирам синьото
и се зазиждам с лудостта си у дома
като котка
като домашен сфинкс на прага
и няма нужда да разказвам
как някой искал да се отскубне от мен
опитвал всичко
но не се сетил за верния отговор на въпроса
как се става приятел
и аз съм го убила.
Само в пустинята
имам смисъл
нека войниците се упражняват да стрелят
по носа
на изгрева
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Галапагос…, Галапагос…
Пленяващият ме с омайна хубост Галапагос…
Надвисяващият сега над мен със спокойното си небе,
с цвят на лазурит.
Поставящият пред мен смарагдовия, тих свой океан
с възбудени вълнички.
Под мен постила златистия си, приятно топъл пясък.
До мен си седнал ти, напълно истински – също един от моите мечти.
Ние с теб седим един до друг,
обгърнали любовта си,
а невидимият й щит несъзнателно
ни защитава от дивата природа,
която ни заобикаля.
Студените, преливащи се една в друга синьо-зелени вълни на Галапагос,
достигат до брега му
и оставят нежно докосване в краката ни.
Тръгват си,
за да се върнат отново
и да изслушат нашата история докрай,
която винаги остава недовършена.
Виж, албатрос мой, вече сме част от прекрасната картина на Галапагос
и всичко е толкова недостижимо,
едновременно и толкова спокойно, но докога?
Сякаш сън сънувам аз.
И да, сън е, знам.
Остават броени минути до нашето сбогуване,
до изгрева на нечаканото слънце,
до изпаряването на морето-мечта
и до твоето изчезване.
А аз, отново сама,
ще се слея с реалността.
Прекрасната картина се здрачава.
Тъмни облаци се надвисват над Галапагос.
Тъмни, черни – в унисон с моята душа.
Птица моя, вече част от мрачна картина…
Ти – един миг си до мен,
в следващ те няма
и с всяко връщане се отдалечаваш
все повече и повече от мен.
Губиш се от полезрението ми
лека-полека…
Слънцето ненадейно угасва в Галапагос
и студът ме притегля в обятията си.
Не те виждам, любими.
Виждам само обгърналия ме мрак.
Не усещам топлината на пясъка
и нежните докосвания на водата,
дори не чувам тежките въздишки на океана,
а само шумът на самотата ми екне в ушите.
Сетивата ми безпощадно ме напускат.
Оставам сама и недъга в мрака.
Изгревът действа
като контрамагия на моята фантазия.
Залезът –
беше нашето начало,
но изгревът, за пореден път,
ще бъде нашият край.
И той настъпи толкова бързо,
а аз отново не можах да ти се наситя…
Отворих лазурните си, смарагдови очи, посрещнах новото утро
без теб и виждам, че нищо не е както преди.
Сега над мен – бял таван.
Пред мен – отражението на самотата ми
в огледалото.
Под мен – бяла постеля.
До мен – бяла стена.
Толкова зловеща бяла картина.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра –
рече часовникарят пред вратите на ателието си
и дочу трепет на китарени струни откъм площада
заедно с ламтежът им за свобода – светла и прозирна –
такава,
каквато само майсторът може да я опише…
И да изработи за нея филигран от крила на пеперуди,
слитащи вече върху главите на статуи,
които трябва да оживеят…
Лудият художник гледаше от Месечината и нарисува града.
Копнеят сега улиците по цветни мостове с пешеходни пътеки.
Съдбоносна възбуда произвеждат дните на миналото, заробени в древния воден часовник.
Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Светлината ни разкъсва на мигове, към които идват всичките пътища
на двама-трима ангели, незнаещи що е време.
Душата е знаме, развявано на висок черен камък.
Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Тя е лудило на мисълта и къща на Изгрева,
и гледка на небе, което пропада
и поглъща сега погледите ни
в тъжен дъжд.
Лудилото не е възвишено, сегашното не е присъстващо.
Лудееш, а Месечината си остава по-силна от нощта –
както и устните са по-силни от думите,
раждани някъде между плът и дух,
чиито граници с тъжен дъжд оцветяват душите ни.
Откажи се от звездите,
защото Нощта ще ти открие само
онази страна на Месечината,
която отразява
светлината
на сълзите….
Превод от македонски Владимир Луков
Сергей Рожин, 3D картина, пластмаса, смесена техника; 24 х 30 см, 2016
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Зная, че са хермафродити.
И все пак, така здраво слепените
черупки в изтляващата есенна
шума поразително напомнят
двойка влюбени
в лавата на Везувий.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Ще сравня по крехкост
намерено крило в полето
с влакната в човешкото ми тяло.
И в двете има някакви пихтии,
отделят газове при гниене,
играят важна роля за движението –
оттам за мястото, местата и местенцата.
С перата са писани много истории
за крехкост,
отнесени покриви,
за крехките есенни пориви,
за трудните зимни разследвания
по вълчите стъпки, във вълчите нощи.
С влакната са гонени вълците,
с капани от черна стомана –
остриетата плуват във бяла сланина,
вълчетата плуват в бездънни утроби.
А крехките мускули
се отпускат и свиват,
отпускат и свиват,
отпускат и сливат със крехката кал,
отпускат и сливат със зимното слънце,
което ги свива в сърцевините си,
крехки като отрязани крила
в небето.
Давя се в облака
с форма на брадва.
Не искам от нищо
по много.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
