3 Срещи в непредвидима прогресия

Говорене – гледане – жестикулиране

Устатата не престава
да разрушава
Въздухът – парцел от неделима част
неприкосновен и чужд
от образът на другия

Две жени говорят и не могат да летят

Прахът остaва по очите и променя небесата,
Стъклата тъмни – белег на не разбраните
отверстия на пропасти от думи

Очите непрестанно
си променят
Цветовете на фасадните панели
избледняват и протичат, без да виждат
истинските очертания в които вярват

Две жени взаимно се оттласкват
най-вътрешната цялост се отблъсква, свлича и излитат
Скоростта – адреналинът със който се убиват и се възкресяват,
всеки път, когато се отбият да се видят и разгледат

–-

Ръцете изкривени от разрязване с машини-памет
тънки пръти и подпухнали отвътре меки части
Остри нокти впити, без надежда да се махнат
от мястото в което се пресрещат и тъгуват,
кискайки се шумно, без надежда
Изтръгват сребърните си пирони с които се подкрепят,
Бавно се разделят с всяка чужда част от свойто тяло,
немилостиво отчуждено, непознато
В огледалото, където крият натрошени светове в които се оглеждат,
няма да се върнат

Жените се разделят и помахват монотонно с металическите стави
с които се предвижват,
синхронът е намерен
трябва само да натиснат всяка свойто копче
и да се взривяват многократно на хиляди изкуствени усмивки,
за последно.

24 ноември, 2018

 

Атонална пиеса за две жени

0 – УСКОРЯВАНЕ

Жената-Демон свива всичките си 88 крила
и се настройва за излитане, но
множествени-те-взаимовръзки-на-невронна-та-мрежа
са нестабилни
трептят атонално, ускоряват хаоса
все – повече и
ПОВЕЧЕ ––––––––––––ЕДНОВРЕМЕННО
Във всяка 1-ва атосекунда извън преброяването
умира
едно проектирано двумерно желание.
Всяка една случайно или прецизно изрисувана
точка
.
се ускорява –––––––––––в линия, а-а-а-а-а-а

деконструктивистичната сграда –
МАСА от невъзможности
се сгромолясва
върху
случайно минаваща продавачка на зеленчукови цветя – УЖАС!
Стихийно разпрашаване
– на илюзиите –
от минаващата жена в червено
е
сигнал за опасност, НО
всички светофари са настроени на мъртви цветове.

1 – ПРЕЛИТА

/-///- ///////_––-/////////–– – – III – ///-/– /
СТЪРЖЕ В АСИНХРОН С ДРУГОТО АЗ
НЕЛЕТЯЩОТО
ТЯЛО
ОТПАДА
ОСТАВА
малка свита фигура на пейката до фонтана.

2 – ПРЕНАСТРОЙВАНЕ
Жената-Демон спокойно отмества
затисната кибер-мравка-информационна връзка
в лявата половина на клепача
и премигва
бавно
времето се разтяга още повече
а
освободената
енергия
я променя.
Тя не знае, че вчера името й е било друго.

3 – ДЕЙСТВИЕ и РАЗМИНАВАНЕ
Нейната
непоколебима мечта
за сътворяване на красота от нищо
започва да се оформя
по
острите ръбове на тънкострунните инструменти –
докоснати от порцеланови пръсти
I
I
IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIII IIII
IIIIIII IIIIII
II IIII IIIIII
I I II I
III I III

I
II III IIII
I I
I I IIII
IIII
I I
Жената отпуска ръка.

Капката рубин й връща
способността да лети.

– ЕПИЛОГ

Втората жена, която извънвремево
неконтролируемо и отдадено възприемаше
и
убеждаваше себе си,
че първата е нейната пряка и косвена
причина – невъзможност – да бъде
такава, каквато винаги си е представяла, че иска да бъде.

Остави книгата върху стола,
отстрани до ръба.
Всяко трептене във въздуха може да промени реалността.

Жената-Ангел прибра всяка своя извивка
и
затвори цялостта на формата.

май, 2018

 

Разрушени невронни връзки на новите ми обувки

Бяло петно
на сивото вещество – на обувка-процеп
през който

Отвъд ежедневните невъзможности-цветя,
увяхващи
в сянката на деня

Отвъд времето
в който нямам собствени мисли-реки
от думи, изтичат.

Късната есен на 2018

 

РЕХАБИЛИТАЦИЯ=СМИРЕНИЕ – 10 ДНИ /Очаквана среща с биомеханично тяло/

Остатъчни парчета мъка
навлизат в сутрешната ми разходка
Вратите, винаги затворени и тежки
поглъщат ранният поток от болка

Пребелени пространства,
тиха-яркост
Мултиплицирана среда в която
Физическото тяло е плашливо
Душевното е вече изтъняло
да чака часовете да се върнат
и
пак да може да започне отначало
да нарежда думи за надежда.

Пресичат погледа ми трима
Среща между плът и механично тяло
затягане и пасване на винтове, пластмаса и упорство
Без крак:
от глезена надолу;
Без крак: коляното
е края на мотора тичал, лягал, прекосявал стръмно време,
без да е подготвен да не може
Пластмасовите краища
дизайнерски извивки – остро впити и натягат
и без това невидимото тяло,
със продължение в кутията на таза.

Не са военни, нямат и медали

Усмивките им над-човешки ме смиряват
Повдигам гиричките рязко
да не видят
Пред огледалата по стените
сълзата пръсва се на хиляди секунди
Дисеминира се пространството пред мене
и
в себе си съм благодарна,
На Бога
че съм,
че ходя
и мечтая
Невидима е моята повреда скрита,
на нищо медицинско неподвластна
Креативна
Разпръсната на множество пресечки, без сигнали
Материята знае да предава
Енергия
Се губи по трасето.
Отпускам лявата ръка, повдигам си крака и тръгвам
За днес пресрочих часовете, сега е два и пет.

София, срещи и въздействия от
„Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“, 2017
(Първа публикация в брой 8 на ,, Свободно поетично общество” http://freepoetrysociety.com/articles/dumi)

 

Сергей Рожин, Тя, дърво, акрил, 40х22 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.