Галапагос…, Галапагос…
Пленяващият ме с омайна хубост Галапагос…
Надвисяващият сега над мен със спокойното си небе,
с цвят на лазурит.
Поставящият пред мен смарагдовия, тих свой океан
с възбудени вълнички.
Под мен постила златистия си, приятно топъл пясък.
До мен си седнал ти, напълно истински – също един от моите мечти.

Ние с теб седим един до друг,
обгърнали любовта си,
а невидимият й щит несъзнателно
ни защитава от дивата природа,
която ни заобикаля.
Студените, преливащи се една в друга синьо-зелени вълни на Галапагос,
достигат до брега му
и оставят нежно докосване в краката ни.

Тръгват си,
за да се върнат отново
и да изслушат нашата история докрай,
която винаги остава недовършена.
Виж, албатрос мой, вече сме част от прекрасната картина на Галапагос
и всичко е толкова недостижимо,
едновременно и толкова спокойно, но докога?

Сякаш сън сънувам аз.
И да, сън е, знам.
Остават броени минути до нашето сбогуване,
до изгрева на нечаканото слънце,
до изпаряването на морето-мечта
и до твоето изчезване.
А аз, отново сама,
ще се слея с реалността.

Прекрасната картина се здрачава.
Тъмни облаци се надвисват над Галапагос.
Тъмни, черни – в унисон с моята душа.
Птица моя, вече част от мрачна картина…

Ти – един миг си до мен,
в следващ те няма
и с всяко връщане се отдалечаваш
все повече и повече от мен.
Губиш се от полезрението ми
лека-полека…
Слънцето ненадейно угасва в Галапагос
и студът ме притегля в обятията си.

Не те виждам, любими.
Виждам само обгърналия ме мрак.
Не усещам топлината на пясъка
и нежните докосвания на водата,
дори не чувам тежките въздишки на океана,
а само шумът на самотата ми екне в ушите.
Сетивата ми безпощадно ме напускат.
Оставам сама и недъга в мрака.

Изгревът действа
като контрамагия на моята фантазия.
Залезът –
беше нашето начало,
но изгревът, за пореден път,
ще бъде нашият край.
И той настъпи толкова бързо,
а аз отново не можах да ти се наситя…

Отворих лазурните си, смарагдови очи, посрещнах новото утро
без теб и виждам, че нищо не е както преди.
Сега над мен – бял таван.
Пред мен – отражението на самотата ми
в огледалото.
Под мен – бяла постеля.
До мен – бяла стена.
Толкова зловеща бяла картина.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.