Светослав Нахум – Покосени от руски ръце

by New Social PoetryNo Comments

Магдалена Уанли

 

През 1916 година руската армия се нахвърля с безмилостна агресия срещу българските части на добруджанския фронт, използвайки подлост и коварство. Въпреки това, българското войнство постига безпрецедентна победа над имперската армия, пратена от Москва да унищожи България.

 

Българската рота бе заела позиция в една гъста гора, в близост до Добриньова чешма.

Лятната нощ беше тиха и прохладна. Войничетата пишеха писма, чистеха снаряжението си, шепнеха помежду си, спомняха си за дома, близките, любимите. Върху кората на вековен дъб ефрейтор Данев бе издълбал с ножа си: „Напред, момчета! Зад нас е България! Две смърти няма, но без една не може! Бог да ни пази!” Над надписа бе закачена икона на Спасителя и на Богородица.

Момчетата минаваха там, молеха се и се кръстеха.

После Светломир, поетът на ротата, добави към надписа: „Любовта е само сега!“

Тогава ефрейтор Данев се усмихна тайнствено и се обърна към Светломир:

– Момче, ела да ти покажа нещо!

Данев застана до един  бук и отмери двадесет крачки от него.

После извади верния си нож, с който никога не се разделяше, прицели се, хвърли го с въртеливо движение към дървото. Ножът се заби в бука със страшна сила, дръжката му трептеше и вибрираше като тетива на лък.

– Може да е случайност… – усъмни се Светломир.

– Случайност ли? – ухили се Данев. – Сега, поете, ще видиш още случайности.

Данев отмери двадесет и пет крачки. Хвърли ножа и се получи същото.

– А сега, дами и господа, коронният номер в програмата на ефрейтора! – извика Данев.

Отмери цели тридесет крачки, силно и уверено замахна и направо изстреля страховитото си хладно оръжие. Ножът се въртеше във въздуха като блестящо стоманено колело, и се заби в дървото с хрущящ звук, прониквайки много надълбоко, почти до основата на седефената дръжка.

– Поете, сега се опитай да го измъкнеш оттам! – провикна се Данев.

Светломир се приближи до бука, първо дръпна с една ръка, после с две… И нищо. Ножът дори и не помръдваше.

– Е, драги поете, това ми е занаятът още от дете. При тебе перото е вярно на ръката ти, а при мен пък ножът ми е верен и лоялен приятел за цял живот – слуша ръката ми, ала и ръката ми също го слуша!

*

Никой не знаеше какво ще донесе следващият ден.

Странно, разузнаването докладва, че наблизо няма и не се забелязват руски части.

– Това е затишие пред буря – повтаряше фелдфебел Стефан Цонев, помощник-командир на ротата, отговарящ за съгледвачите и разузнавачите.

Сутринта настъпи рано. После започна лятната жега.

Успокоени от отсъствието на руснаците, първи взвод тръгна към чешмата, за да донесе вода за всички от ротата.

Промъкваха се по протежение на малкото ручейче, идващо от чешмата.

Провираха се през хвойни, папрат, шипки, диви круши, бръшлян и къпини. Няколко стари ореха хвърляха дебела сянка над дерето, осигуряваха защита от яркото издайническо слънце.

„Помогни ни, Господи!“ – тихо се молеха войниците, – „Дай ни живинката на твоята древна вода, българската вода, която тече тук от векове.“

Старата каменна чешма със седем чучура ги посрещна сякаш тайно и съзаклятнически. Нейната древна мъдрост, изворът на живота, се изливаше плавно и причестяващо в поточето. Ласкава вода. Наша, родна вода.

Момчетата се подредиха край чешмата. Носеха бидони и туби, пълнеха ги, самите те жадно пиеха, мокреха изнурените си лица, пръскаха се с водата, перяха честните си войнишки униформи.

Те бяха обикновени войници, събрани от цяла България, млади, невинни, с чисти пагони, без нашивки и звезди. За тях това бе изпитанието на живота им, искаше им се само едно: да оцелеят и да се приберат по родните селца и градове.

Чу се шум. От храстите в долчинката изскочи сърна.

Един от войниците насочи пушката към нея, но тогава Светломир, поетът на ротата, натисна дулото надолу и го спря.

Сърната застина за миг, а Светломир й заговори:

– Сърниче, мило сърниче, добро и невинно, сребърно под луната, грациозно, красиво, с човешки топли очи! Бягай оттук! Тук човеците се избиват като полудели хищници, като тук сме загубили човешкия си образ, тук смъртта е гостенката на живота, тук безумието е чест, а омразата към ближния е достойнство. Бягай, спасявай се, не се обръщай назад, животът е всичко! Напусни това опасно и ужасно място, Христово създание, и ни прости!

Сърната ги погледна, обърна се и бавно изчезна в горичката.

Всички се умилиха. Излезе тих ветрец, водата ромолеше, старите орехи мъдро клатеха глави.

Изкряка сврака.

И тогава внезапно, изневиделица, се разнесе дълъг и страшен картечен изстрел.

Повечето от взвода паднаха покосени на място край чешмата. Водата плисна червена от пролятата кръв.

Имаше седем оцелели и няколко ранени. Здравите нарамиха ранените си другари и затичаха към гората.

Разнесе се втори картечен ред. Незнайните и подли стрелци доубиха всички в гръб.

Командирът на ротата, дочувайки стрелбата, реши да прати фелдфебел Стефан Цонев да провери какво става. После нареди на ефрейтор Данев да го придружи, като върви на разстояние зад него и го прикрива.

Фелдфебелът имаше богат опит в такива ситуации. Беше се калил във войните от 1912 и 1913 година.

Направи огромен елипсовиден заход през гората, безшумен, приведен, готов за последна битка с невидимия враг.

Неочаквано съзря стара висока круша с ловно чакало.

Ефрейтор Данев беше доста по-назад, скрит зад хвойнов храст.

В чакалото се виждаха четирима руснаци. Подаваше се дуло на тежка картечница.

Фелдфебел Стефан Цонев насочи карабината си и незабавно стреля. Един от лукавите убийци падна.

Но друг се втурна, грабна картечницата и стреля по посока на шума. Тежко ранен, Стефан Цонев се строполи в малък трап, обрасъл с шипки. Ефрейтор Данев пропълзя до него, леко го привдигна на ръце и дочу последните думи на офицера: „Отмъстете на тези гадове! Предай на Елена и децата, че ги обичам!“ Издъхна в ръцете на ефрейтора.

Картечницата продължи да стреля напосоки. Данев изпълзя от валога и се отдалечи през гъстите храсти.

Заобиколи и се озова в гръб на чакалото.

Кръвта нахлу в главата му.

Изправи се и извика: „Когато човек пие вода, и змията не го закача, изроди!“

Метна ножа с майсторско въртеливо движение и видя как острието се забива точно в шията на този, който държеше приклада на картечницата. Руснакът падна, свлече се от чакалото и се просна безжизнен на земята.

Данев светкавично се втурна назад, изчезна в храстите и ниските леторасли, и чуваше как куршумите свистят зад него и около него, друг руснак бе грабнал картечницата.

Когато благополучно се добра до лагера на ротата и им разказа всичко, командирът взе бързо решение. Разполагаха с леко преносимо оръдие. Освен това, бяха проучили, че през гората минава тесен коларски път, прокаран от дървосекачи.

Пътят излизаше вдясно от чакалото с руската картечница, а оръдието бе по-далекобойно от нея.

Тихи и решителни се промъкваха, много бавно, много внимателно.

Накрая съзряха високата круша и чакалото.

Командирът вдигна ръка да изчакат.

Наместиха оръдието, така че да улучат целта с право мерене.

Всички бяха затаили дъх.

В един кратък миг им се видя, че небето, облаците, дърветата и храстите бяха застинали в очакване. Природата бе потиснала стихията си, бе затихнала в своята съвършена, нетленна красота, която винаги надживява човека и го забравя.

Тогава командирът рязко и поривисто спусна ръката си надолу и в същото време извика страшно:

– Огън!

Залпът на оръдието прокънтя оглушително, разцепи въздуха, прокънтя в долината. Дулото избълва огън, снарядът попадна точно в целта, разбивайки чакалото на парчета. Посипаха се трески, кръв и парчета от човешки тела.

Командирът се обърна към осакатената си рота и заговори:

– Това беше. Те подло ни поднесоха смърт край водата, руските ръце не се посвениха да разстрелват жадните. Бяха млади, изпълнени с надежда. Ще ги помним до края. Дори при война има закони и морални граници. Тяхното престъпване не се прощава нито на този, нито на онзи свят. Тази срамна подлост ще кънти навеки. Слава Богу, сега ние ги спряхме да продължат с позора си. И който продължава да им вика „братушки“, нека си спомня за този ден, в който „братушките“ безжалостно избиха момчетата, които искаха само да потопят устни в каменните корита, прохлада за душата в зноя на живота.

Ротата мълчаливо приседна край поточето.

Слънцето клонеше към залез след този жежък, ужасен ден. Алените лъчи обагряха водата, напомняха за изтеклата невинна кръв. Поетът Светломир неудържимо плачеше.

А сребърната сърничка изскочи от гората и безметежно се отправи към Добриньовата чешма за вечерния си водопой.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Нека потъгуваме

by New Social PoetryNo Comments

Магдалена Уанли

 

Навъртах се край кафенето, което наскоро отвориха пред Народния театър, и се чудех – има ли смисъл да сядам, след като не знам цените. Столовете бяха платнени, с дървени облегалки за ръцете. Изглеждаха ми много удобни. За първи път виждах подобен модел. Още се двоумях, но вече бях склонен да отида другаде, защото открай време предпочитам проверените места, когато забелязах Илийката – рус, дребен, с пооредяла на темето коса. Кубето му се забелязваше съвсем лесно, защото е половин глава по-нисък. Моята коса също оредява, но той, както е застанал срещу мен, едва ли ще забележи.

– Накъде си тръгнал? – попитах го.

– Ей натам! Пие ми се чиста и студена вода.

– Тогава знам къде отиваш. Нямам нужда от повече обяснения. Само на чешмата зад Банката водата още е чиста и студена.

Продължихме заедно, без нужда от повече уточняване. И двамата, беше повече от ясно, бяхме на едно мнение по този въпрос.

– Какво й стана на тази вода! – позачуди се Илийката. – Някога навсякъде беше чиста и студена. Сега обратно, буквално навсякъде вони.

И с жест ми предложи да заобиколим тълпата, която по това време се събираше около шадравана в Градската градина. Неколцина слушаха саксофониста. Беше там почти всеки ден. Седеше на пейката в ъгъла, от който можеш да тръгнеш по алеите в три различни посоки, и с притворени очи изпълняваше протяжни импровизации върху мотиви от “Самъртайм”. Един парцаланко се наведе да провери какво са пуснали в бомбето пред него. Дори разрови парите. После показа ръцете си да се види, че нищо не е взел от шапката. Значително повече хора имаше от другата страна на празния басейн, около играчите на шах. Бяха ги наобиколили плътно на отделни групички, загърбили всички останали. Изглежда, не се интересуваха от съседите. Но ако ги наблюдаваш по-дълго, ще забележиш, че от всяка групичка след известно време се отделя някой, който сменя мястото си. По пейките около басейна играеха три двойки табладжии. Около тях нямаше зяпачи.

– Така е! – съгласих се с него, сигурен, че не само помни какво беше казал, а през цялото време чакаше да научи мнението ми, и уверено продължих: – Всичко започна гадно да мирише. И хигиената, а и останалото, е направо на ужасно ниво. Няма как само водата да остане чиста и студена.

– Ама на гърба на Банката е както някога.

– От стария водопровод е, затова – припомних му. – Витошка вода. Идва отвисоко. По-близо е до облаците и няма как да се измърси.

– Аз мисля, че причината е съвсем друга – възрази Илийката с хитровата усмивка и добави: – Заради Банката е!

– Какво искаш да кажеш?

– Многото пари пречистват – обясни той. – Действат екологически.

– Напротив, замърсяват! – възразих убедено. – Алчността си е замърсител, дори направо отрова. Не виждаш ли какво става? На нищо не прилича положението у нас. И с тия пенсии, и с тия заплати – накъде сме тръгнали. Затова не само водата, а и останалото започна да вони.

– Шегувам се за Банката! – успокои ме той. – Наистина мо¬же някакви началници да се намесват, за да пият, преди да се качат в автомобилите. Ама не съм сигурен. И само така си разсъждавам.

Тънките му ноздри се раздвижиха. Май имаше намерение да се усмихне. Но лицето му, раздвижило се за кратко от усилието, си остана каквото си беше.

– Управниците трябваше и да крадат, и да правят всичко друго, което скапа живота, без да се забелязва чак толкова. Поне външно да изглежда прилично.

– Знаят те как да го правят – отбеляза Илийката и се обърна след една мадама с червено костюмче, тънък кръст и грандиозен задник. – И най-малко за водата се сещат.

– Ама тази зад Банката, дума да няма, направо ти прерязва гърлото.

– Не можеш да отлепиш устни от чучура – допълни той. – Понякога само заради нея слизам в центъра.

– Не знам друга подобна чешма, от която такива като нас могат да пият колкото си искат.

– Е, можеш да пиеш от горещата на Халите. По всяко време на денонощието.

– Не понасям гореща вода – изрекох и го погледнах остро. – Така ми е кипнало, направо ми прекипява, че само един градус в повече, и ще ми затрака капака.

– Студената и чиста вода успокоява душата – изрече убедено Илийката. И почти веднага запримигва, нерешително протегнал ръка. – Ама, ето, виж. И с нея нещо са направили.

– Спрели са я! – казах аз. – Това са направили.

И разсякох с ръка въздуха. Беше почти войнствен жест. Естествено, ако го сравниш с начина, по който реагира Илийката.

– Я да не се ядосваме, а? – предложих му, след като се отдалечихме от чешмата по обратния път. – Целият живот е тръгнал наопаки, а ние с тебе искаме да тече студената и чис¬та вода. По-добре, че са я спрели. Да не се заблуждаваме.

Около празния шадраван саксофонистът отново беше подхванал “Самъртайм”. Направи ми впечатление, че клоните на дърветата и на околните храсти стърчаха така, сякаш не наближаваше първият ден на пролетта. И никога нямаше да се покрият с зелени листа.

– Не знам! – едва прошепна Илийката.

– Хайде отсреща – предложих бодро. – Ще те черпя едно кафе.

– Не е същото – изрече той толкова тихо, че едва го чух, и поклати глава. – Ако ти се пие вода, искаш да пиеш вода. И то не каква да е, а студена и чиста. Чак след това кафе или нещо друго.

Бях съгласен. И с думите му, и с всичко останало, което не казваше и вероятно никога нямаше да каже. Такъв му е характерът, познавам го добре. Заради това ми е приятел. Не съм сигурен защо още веднъж разсякох с ръка въздуха пред лицето си. И не се наемам да обясня какво исках да изразя. Исках ли нещо въобще? Защото колкото и да бях ядосан, както и да ръкомахах, според мене по-добре беше да се примирим. И да забравим за неопределено време очакванията си. Дори завинаги, което е тъжно. Затова нека потъгуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Вече няколко зими

by New Social PoetryNo Comments

Магдалена Уанли

 

Моите детски игри в изоставената леярна ме правеха истински щастлив, макар и да живеех на край града в нещо като затворено гето с преобладаващо душевно болни хора. Четях Шекспир и мисълта ми плуваше из венецианските канали. Драматургът от Стратфорд на Ейвън беше вмъкнал думи от местния език на областта Венето в своята пиеса „Венецианският търговец”. Отново ме връщаха до моята леярна и гетото, от което няма измъкване. И нямаше как да е иначе, та нали триждивеликият мъдрец повтаря от древността до днес на всички световни езици, включително и на настоящия lingua franca: “as above, so below, as within, so without, as the universe, so the soul…”. Думите съвпаднаха от само себе си-„гето” произхожда от еврейския район на Венеция, Венецианското гето в Канареджо, което дължи името си на специалната употреба на „ghetto”, означаващо „леярна“, тъй като през 1516 г. в близост до мястото, където са били ограничени да живеят евреите в този град, е имало такава.

 

Вече няколко зими два човешки живота превозват съдбата сгънати в ръждив опел. Майка, син и няколко улични котки обитават тази недвижима собственост с отдавна изпразнен резервоар и спуснати гуми. Късно е и навън вали тъмен сняг. От осветения апартамент над тях се подава уродливата глава на заместник-кмета, който проверява по няколко пъти на нощ своя скъп автомобил, паркиран пред блока до стария опел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Диамантено куче

by New Social PoetryNo Comments

Магдалена Уанли

 

„Глава 1: Крайцер Лебед“ е част от все още неозаглавен фантастичен роман за деца и юноши, който авторът пише за издателство „Горната земя“ (upper-earth.com)

 

– Капитан Гил! – изкряска с пепеляво лице лоцманът, когато обшивката на кораба се разтърси за трети път и запрати даже маймунката към лявата преграда на мостика.

Ловкото шестокрако животно изкрещя на свой ред, но успя да се спаси и в последния момент се залови за брадата на втория пилот, откъдето описа идеален полукръг и се приземи върху тюрбана му. Пилотът беше концентрирал цялото си внимание в уредите и опули разярено очи от това нахалство, без да може да направи нещо конкретно точно в този момент.

– Ляво на борд – констатира със стоманено спокоен глас Каришма Гил от капитанското кресло.

Естествено, дори не беше помръднала, отбеляза кисело Тора.

Капитан Гил притежаваше забележителното умение да изглежда заповедно и непоклатимо дори при ускорение от четири лунни единици. Левият ѝ юмрук почиваше на бедрото, лакътят – издаден, вероятно за по-голям авторитет. Вярно, пръстите на дясната ѝ ръка бяха вкопчени до бяло в страничната облегалка на креслото. Поне нещо беше.

Първият пилот транслира командата в поредица от машинни звуци в разговорната тръба, откъдето заповедта на капитана очевидно стигна до двигателното отделение, защото почти незабавно тропическата атмосфера на астероидното поле изрева в турбините и корабът извърши маневрата толкова грациозно, колкото беше възможно при създалите се обстоятелства. Присъстващите на палубата стоически присвиха очи, докато не отмина и последната вибрация от остъргването. Тора притисна език в предните си зъби, за да притъпи дразнещото усещане, че някой пили емайла им.

Все още си стоеше със скръстени ръце, упорито издадена брадичка и плътно стиснати устни, изгубена в прекалено големия работен скафандър. Никой не си беше направил труда да ѝ даде шлема. Страничният сблъсък с астероида не я беше изхвърлил от противоускорителното кресло само защото предвидливо беше затегнала всичките му колани. Кипящото възмущение в нея не намаляваше.

Дори съвсем лекичко нарастваше, колкото повече се отдалечаваха от зоната на извадения от строя „Крайцер Лебед“.

– Капитан Гил – надвика напрегнатото мълчание Тора, без да поглежда към нея. – Предполагам разбирате, че това е отвличане.

– Тихо – изшътка капитанът. – Не ме интересува – добави.

– Цялото ми имущество остана там! – избухна Тора, като най-после свали ръце от гърдите си и се обърна обвинително към нея. – Нямам една дреха на гърба си!

Каришма Гил я погледна с крива усмивка. Тора потръпна от грубия допир на работния скафандър до кожата си, отново скръсти ръце и изпусна въздишка в едва сдържан гняв, най-вече с надеждата да го овладее, преди да е изгубила достойнството си напълно.

Корабът на похитителите ѝ – „Диамантено куче“, среден клас въздухоплавателен съд за спасителни операции – беше торпилирал яхтата ѝ във възможно най-неудобния момент от мързеливия следобед: докато Тора се припичаше по бански на палубата, забравила за всичките си грижи, скрита зад огромни слънчеви очила, с изпотена чаша безалкохолен коктейл на масичката до шезлонга ѝ. „Крайцер Лебед“ бе потреперила, след което изгуби маневреност. Пет секунди по-късно абордажният отряд от побеснели индуси на „Диамантено куче“ се спусна с въжета в няколко ключови точки на яхтата и успя да я овладее напълно за още пет.

Тора Елсми, петнадесетгодишна, с елегантно разперени пръсти на краката, за да съхне педикюрът им, има време единствено да бутне очилата надолу по носа си и да погледне стъписано нападателите, а когато я обградиха настръхнало, да се сети да си затвори устата.

От своя страна, нападателите ѝ не губиха време. По времето, когато Тора се гърчеше и риташе яростно във всички посоки, но въпреки това я омотаваха добре в спасителните въжета и даваха въртеливи знаци с пръсти да я издигнат към „Диамантено куче“ над тях, вече бяха преобърнали наопаки личната ѝ каюта, тършуваха из багажните отделения в стените, тъпчеха в торби капитанския дневник, навигационните карти, разнообразни части от облекло и случайни вещи за всекидневна употреба.

Увиснала над тази катастрофална 360-градусова сцена, нищо от която не предвещаваше добро, Тора бе престанала да пищи и сипе обиди към тях и си поемаше дъх с намерение да поднови вербалната атака. Когато и, в крайна сметка, попадението от торпедото най-после довърши картината с вторична експлозия на една от прегрелите цистерни за баласт на „Крайцер Лебед“.

Реактивната сила на освободения баласт завъртя носа на яхтата. Щирбордът ѝ влезе в контакт с астероида, зад който я бе укрила Тора. Вместо да играе по правилата, да се престори на инертна, монолитна скална маса и да направи носа на яхтата на парчета, астероидът бе експлодирал в птичи крясъци, разкъсани лиани и безброй малки и големи отломки, пръст и хвърчащ като куршуми чакъл! Останалото бе хаос от изхвърлени през фалшборда нападатели – увиснали за живота си или преобръщащи се във въздуха с викове за помощ – и верижна реакция от съприкосновението на скални тела в движение и нарушен покой.

– Пълен напред – сепна се Тора от поредната къса заповед на капитан Гил.

Кърмовите двигатели на „Диамантено куче“ избухнаха в контролирана тяга и ги залепиха за облегалките на креслата. Светлината през хоризонталните амбразури на мостика се помести величествено. По контролните уреди и лицата им запълзяха сенки, редуващи се с мекото жълто на слънчевите снопове, пронизващи стотиците километри пространство до центъра на астероидното поле. Все още не бяха напуснали напълно опасната зона, но се отдалечаваха все по-бързо. Първият пилот следеше зорко приборите и компенсираше курса им, от което всички на мостика се поместваха наляво и надясно или усещаха прималяване в стомасите си, когато малкият, но тежко брониран, настръхнал от лебедки и мачти спасителен кораб се гмурваше тромаво под хилядолетната траектория на скален къс с размерите на щърбата луна или се разминаваше с ято птици, които биха могли да попаднат в турбините му.

Тора изпитваше нарастващо чувство за тревога.

Жилавата, облечена като корсар жена, която се бе представила като капитан Каришма Гил, като че ли започваше да се отегчава в очакване да излязат в открито пространство. Най-малкото си даваше такъв вид, докато оглеждаше незаинтересовано ноктите на дясната си ръка в безпръста кожена ръкавица.

Въпреки многократните настоявания на Тора за обяснение и позоваването ѝ на въздухоплавателните кодове за поведение, капитанът беше отказала да ги удовлетвори. Вместо това се озова напъхана в нечий стар работен скафандър (в бързането бяха спасили един чорап и една широкопола шапка от гардероба ѝ) и накъсо ѝ бяха дали избор – да я хвърлят със завързана уста в корабния карцер или да пази тишина, докато спасят кожите на всички им.

Не че Тора нямаше известни предположения защо я отвличат. Въпросът беше кой я е настигнал. Съществуваха няколко възможни отговора и някои от тях биха били повод за тревога.

Тя си позволи да огледа лицата на мъжете около себе си.

Първоначалното ѝ впечатление, че са индуси, се потвърждаваше от шапките и леките им дрехи. Първият и вторият пилот, лоцманът и комуникационният офицер не бяха въоръжени, а онова, което бе видяла от абордажния отряд, се състоеше от леки хладни оръжия. Капитан Гил от своя страна имаше къса закривена сабя и дългоцев револвер на колана. Капитаните на кораби за спасителни операции работеха в опасни части от Системата на Протектората, нерядко за клиенти, които не горяха от желание да заплатят таксата им. Нещо в Каришма Гил обаче говореше за повече от беззъб капитан на раздрънкан парен влекач. На постоянна скорост двигателите на „Диамантено куче“ мъркаха като тигър, успокоително и без една грешна нотка. Мостикът блестеше от чистота. Екипажът му бе изпълнителен и безстрашен. Не на последно място Тора все още се чувстваше отвлечена, което пък намекваше за високата вероятност да е попаднала в ръцете на ловци на глави.

Тя изкриви устни от досада.

После едно силно и несъмнено усещане ѝ подсказа, че я наблюдават.

Тора рязко обърна глава, за да срещне две доверчиви, кафяви очи, които я следяха с интерес.

Маймунката беше седнала на четирите си задни крака, пъхнала пръст между зъбите си, както правят всички шесткраки създания, когато са потънали в размишление. Щом Тора на свой ред я погледна, извади космата ръчичка от устата си и се придвижи с един къс подскок на шест крака по ръба на конзолата зад креслото ѝ. Животното посегна и улови един от кичурите ѝ, пръснати по раменете на скафандъра, а кичурът моментално промени цвета си от пясъчнорусо на кестеняво.

– Ей! – изви глава Тора.

Маймунката отскочи с крясък и забърбори неспокойно. Пренасяше тежестта си наляво и надясно, без да откъсва поглед от нея. Очите на момичето бавно възвръщаха цвета си от черно към светлокафяво, а кичурът, който животното бе уловило, изсветля.

Ето някой, който е малко по-разтревожен от мен, помисли си Тора. Чак сега си даде сметка, че капитанското кресло е опразнено и откъм палубата навън долита тих разговор. Гласът на капитана се чуваше ясно и звънко, накъсван от доволен смях, но езикът, на който говореше, ѝ беше непознат.

Вятърът бе започнал да свисти в ръбатите части на „Диамантено куче“. Светлината от малкото локално светило на астероидния пояс отслабваше и отстъпваше място на вечния предвечерен здрач в открития космос. Играта на светлосенките отдавна бе престанала напълно. От пасажерското си кресло не виждаше добре околните небесни ориентири. В друга зона на астероидното поле ли я откарваха?

Усети как космите по тила ѝ настръхват от представата за очакващ затворнически кораб и следващия етап от пътуването, което може би ѝ предстоеше.

– Май загазихме, фъстък – каза Тора на маймунката.

Маймунката избърбори утвърдително.

 

* * *

Извлякоха Тора навън час по-късно, когато вече и бездруго се канеше да отхвърли предпазните колани и да направи скандал на първия човек, който ѝ обърне внимание. Двамата моряци не действаха грубо, но не ѝ оставиха никакъв избор по въпроса, когато я вдигнаха от двете страни и я бутнаха по посока на шлюза за външната палуба.

Въздухът бе станал сух и студен, съвсем малко по-рядък, но чист, свеж. Тя си пое дъх и тръгна решително към капитан Гил, застанала в компанията на лоцмана до една от стоманените ванти. Каришма Гил бе отпуснала и двете си ръце на парапета на десния борд и оглеждаше хилядите километри открито пространство, в което ненавикналият въздухоплавател би могъл да се изгуби само с един поглед. Тъмновиолетовата резка на привидния хоризонт бе едва забележима в бледосинкавия океан от безбрежен въздух и на много места изчезваше между исполински групи купести и купесто-дъждовни облаци, толкова големи, че вероятно можеха да погълнат цели планетоидни подсистеми. В красивата бездна на безкрайната надвечер, на стотици до хиляди километри извън способността на човешкото око да различи каквито и да е подробности, бавно и под различни ъгли пъплеха червените и зелени точки на самотни въздухоплавателни съдове, всеки със своята различна съдба и належащи грижи.

Сърцето на Тора се сви. Малко под и вдясно от кърмата на „Диамантено куче“ все още пламтеше заревото на безименния астероиден пояс, в който се бе укривала в продължение на няколко седмици. Само за час обаче това сияние почти бе успяло да се слее с фона на космоса. За сметка на това огромният въртоп от разпилени малки и големи парчета на астероидната формация все още се открояваше рязко, видим от край до край, като на длан, като малка, извънмерно сложна детска играчка, в чийто център побесняло блестеше топчето живителна светлина на микрозвездата ѝ. През последния час бяха напуснали околностите на формацията и се носеха право към стената от мъглявини на първите населени индустриални и търговски системи на запад.

Опитът ѝ да се приближи до капитан Гил приключи безславно, когато отново усети лекото, но категорично побутване и залитна в посоката, която двамата моряци искаха. Каришма Гил дори не ѝ обърна внимание. Лоцманът – побеляващ мъж на петдесетина години с изправена стойка и сключени на гърба ръце – я слушаше спокойно и почтително.

Астероидният пояс остана зад гърба на Тора, когато слязоха по три или четири ниски стъпала и я изчакаха да влезе в първата от две врати вляво по тесния сумрачен коридор. Помещението беше толкова малко, че дори не можеше да се нарече стая. Беше килия. Вратата се затръшна зад нея и резето ѝ щракна. Все пак я бяха хвърлили в корабния карцер.

 

* * *

Не знаеше дали изминаха минути или часове. Със сигурност никой не дойде да ѝ каже какво се очаква или иска от нея. Което беше по-лошо и от физическа заплаха. Не се интересуваха от нея, поне в този момент, но непосредственото ѝ бъдеще си оставаше изцяло в ръцете им.

Двете пречки на малкото прозорче без стъкло или капандура почти до високия таван изглеждаха подтискащо здрави, така че се отказа дори да надникне през тях. Известно време остана в средата на килията, заслушана в корабното бумтене, далечния говор на моряците на вахта и успокоителния шепот на вятъра.

В килията тъмнееше, така че пипнешком откри пътя до единия ъгъл в подножието на прозорчето и се отпусна с гръб в стената и поглед, вперен в неясните очертания на масивната врата, заемаща цялата четвърта стена на затвора ѝ. Поне за момента не ѝ се струваше уместно да сваля сгъваемата койка. Не ѝ беше до сън.

Придърпа колена към гърдите си и сгуши глава между раменете на големия, неудобен скафандър. Почувства се малка. Затвори очи. Издиша дълбоко и отново ги отвори.

С лека досада осъзна, че само за момент ѝ се е приискало да заплаче, но за щастие усещането премина бързо. Тора беше свикнала да прекарва продължителни периоди в относителната изолация на необятния космос. Навигаторите – особено добрите навигатори – обичаха самотата, ценяха привилегията да съществуват в мига на пълната свобода и правото, което произтичаше от нея. В един момент да крачат сред тълпата на гъсто населени планета или архипелаг, а в следващия да се носят в пълната тишина, в орбита над слабо изследвана транспортна аномалия отвъд периферията на познатите територии на Протектората. Навигаторите не плачеха. Изчисляваха вектори, групираха тензори, балансираха уравнения, промушваха кораби, конвои и армади от въздухоплавателни съдове през иглените уши на невъзможното пространство между необятната празнота на живота. Други хора, всеки със своите уникални умения и дарби, като например побеляващият лоцман на палубата, ценяха и уважаваха хората като Тора, защото, макар и смътно, ги разбираха. Трети, като Гил, опитваха да се възползват от тях. Хвърляха ги в килии, обвързваха ги с крепостни договори, нерядко ги изнудваха или заплашваха физически, понякога с фатален край.

И това водеше до въпроса какво иска капитан Каришма Гил от Тора. Наградата за главата ѝ? Кой беше обявил тази награда?

Тук Тора се усмихна широко при мисълта за неизчерпаемото море от възможни обяснения. Прекалено много променливи. Достатъчно поводи за раздразнение от страна на хора, които постоянно оставяше зад гърба си с намерението никога повече да не види очите им. Дори не знаеше откъде да започне. Някои даже ясно ѝ бяха заявявали, че сама си е виновна, че е безотговорна, че рано или късно бягството от отговорност ще я застигне.

Потръпна от хлад, въпреки че скафандърът вършеше добра работа и успяваше да съхрани по-голямата част от топлината ѝ. Сгуши се още по-плътно. Е, и тези някои бяха останали зад гърба ѝ, влюбени в собствените си теории за лична отговорност.

Неусетно се унесе и изненадано разтърси глава, когато през прозорчето долетя далечният звън на сигнална камбана. Подминаваха указателен маяк, полюшващ се от космическия бриз под небето от далечни звезди и разсипаните огърлици на непознати планети. Опита да определи дали звукът на камбаната ѝ е познат – всеки маяк си има свой собствен глас, плод на различно корозиралия метал и конструкция, – но бе прекалено объркана, за да достигне до сигурно заключение. Знаеше единствено, че „Диамантено куче“ я отнася все по на запад, точно в посоката, от която бе избягала. Което донякъде стесняваше кръга от предположения.

Напрежението от преживените вълнения на „Крайцер Лебед“ най-после я надви и тя задряма неспокойно, отпуснала чело на коленете си, без дори да осъзнае, че опитите ѝ да разсъждава и да открие изход от безизходната ситуация се превърнаха в тревожни сънища от взаимно изключващи се абстрактни понятия и нараняващи спомени. Неудобната поза, в която се бе свила, само допринасяше за кошмарите и непонятното усещане за болка.

Чакаше. Не ѝ оставаше друго, освен да чака.

Събуди я тишината.

Двигателите не туптяха в сърцето на „Диамантено куче“, а корабът бе потънал в необяснимо мълчание.

 

* * *

Четвъртата стена на килията издрънча и се разтвори рязко.

Не беше проблем, защото Тора стоеше в готовност в средата на помещението, решена да им даде да разберат.

Кратката схватка с двамата моряци протече светкавично и изцяло в тяхна полза. Поне си струваше да опита.

Тора присви очи срещу светлината, докато я изтикваха с извити ръце и препъващо откриваше стъпалата към външната палуба. Колко време беше спала? Къде се намираха? Светлината идваше от съвсем различна посока и в продължение на две или три секунди тя се взира недоумяващо в онова, което виждаше, без да може да открие началото или края му.

После бавно започна да проумява. Транспортен възел? Гроздове от орбитални халета, преработвателни заводи, жилищни сектори, гъмжащи от активност горивни станции? Ослепително бяло полукълбо на луна като кипнало мляко малко под и встрани от най-високата точка на бушприта. И половината небе – заето от халото на непрогледно черна аномалия.

Напряко над главите им с оглушителен грохот се изниза кил на изящен клипер – за момент закри аномалията и ги потопи в неоново-бяла сянка под косите лъчи от светлината на луната.

Клиперът отмина като призрак и палубата отново се обля в невидимата светлина на аномалията.

Един от индусите на вахта бе вклинил тъмните палци на босите си крака в стъпалата на въжената стълба в носовата част. Държеше се с една ръка за форщага, а с другата засланяше очи и се взираше в пътя пред „Диамантено куче“. Леките му бели дрехи се повяваха. Корабът маневрираше на платна, част от новопристигнало струпване на въздухоплавателни съдове, които също очакваха инспекция. Една стометрова баржа ги подминаваше по левия борд, а на носа ѝ енергичен юнга даваше бързи, повтарящи се сигнали с флаговете в двете си ръце. Поне два други конвоя, теглени от пухтящи влекачи, се разминаваха под различни ъгли, различна височина и вариращата относителна скорост с „Диамантено куче“. Организиран хаос, който всеки момент можеше да излезе катастрофално от контрола на инспектиращите съдове, ако някой допуснеше и най-малката грешка.

Кора се озърна към моряците зад себе си. След известно колебание я пуснаха, а тя тръгна към вратата, която ѝ посочиха. Беше видяла достатъчно. Алба Коракс: един от най-оживените транзитни възли в този квадрант на Протектората. Център на няколко подсистеми, съставен от гравитационната точка на локалната транспортна аномалия и нейния спътник.

Докато влизаше през тясната врата, над тях изтрещя прелитащ катер на бреговата охрана и някой отново запали двигателите на „Диамантено куче“. А Тора се озова там, където по никакъв начин не очакваше – в просторната каюта на капитан Гил.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Къс разказ за любовта

by New Social PoetryNo Comments

Магдалена Уанли

 

Отивам преди време при психолог терапевт да лекува разбитото ми сърце. Направи ми масаж и каза: „Много висок праг на болка имаш“, а после: „Искаш ли да те чукам?“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Девиантните

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope 17.2

 

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан…”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Подай ми цигарите… И запалката де!
Той: До тебе е…
Тя: А, да, мерси…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно – недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци…
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите…
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат… Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша…
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа…
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач… Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо…
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап…
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива…
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами…
Тя: Идиот…
Той: “Живял е нявга в Туркестан…”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама… От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я…
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и… Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни…
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе – много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й… Обаче на теб какво ти пука…
Той: Такъв е животът…
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец… Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата… Опружил се тука…

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор… Като не ти харесва нещо, и айде… Боже, Боже…
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари… Все аз съм ти крив. Писна ми вече…
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам…
Тя: Пак си взел от някого назаем… Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите…
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже…

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно…
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли…
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля…
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей…
Той: Наздраве! Няма…
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им… Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда…
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!



списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Пустинята

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Пясъкът ме удряше в очите с такава сила, че ми се искаше да ги държа затворени, докато се катерех по дългия склон, който водеше до наблюдателницата на Муйнак — място, което в миналото е подслонявало заможното пристанище на града. След около пет минути катерене, се озовахме в галерията на запустението — оградено възвишение, разположено върху една безкрайна пясъчна яма, чийто хоризонт се сливаше с пустинята и пред погледа ни — по средата на този кух простор — зееше гробището със заседнали ръждиви кораби. Вятърът ни придружаваше, заедно с пясъка, който отвсякъде шибаше очите, лицето и устните ни. Да облизваш устните си беше необходим инстинкт, което неизбежно щеше да доведе до малки пукнатини и един коктейл от кръв, пясък и сол.

 

***

Емоцията ме завладя, когато един февруарски ден Ислям спомена, че в средата на пустинята се провежда фестивал на електронната музика. Идеята ме вълнуваше толкова, че като си представях как танцувам насред пустинята можех да усетя пясъка, удрящ по устните ми, но най-вече, този необходим живителен дъх свобода, от който бях лишен в Ташкент и който предстоеше да преживея в Муйнак.

 

***

Пътувахме повече от 1300 километра с влак и съвместно такси за да присъстваме на онзи екзотичен фестивал. Чувствах се зле — болеше ме главата и имах симптоми на настинка, но нищо не можеше да спре желанието ми да присъствам на фестивала и да го преживея в първо лице. Настанихме се при една местна баба, която предоставяше на разумна цена всичките стаи на дома си на туристите, дошли чак от Ташкент заради фестивала. Домът ѝ беше скромен, a украсата — кичозна. От входната врата вътре се виждаха две пространства разделени със стена и една рамка без врата, от която висеше пищна завеса с ресни. По-нагоре, над рамката на стената — снимка на Ислом Каримов, бившия президент-диктатор на Узбекистан, заедно с хазяйката – беше гордо изложена пред посетителите. Нашата спалня не разполагаше с легла. Вместо тях получихме няколко тънки матрака, които разпръснахме на пода. Понеже бяхме изморени от пътуването с такси от Хива, решихме да си починем преди да отидем във фестивала, който трябваше да започне от шест часа вечерта. Ислям и аз използвахме случая да се слеем в топла прегръдка и да останем така известно време. Пред местните жители и полицията, която ограждаше събитието от всичките му страни, трябваше да избягваме прояви на обич, иначе рискувахме да се изложим на евентуална присъда за содомия.

 

***

Фестивалът беше просто оправдание за нашия приятел Тимур, който използва случая за да си сложи кожен колан и се опитваше да го прикрие леко с потник отгоре. В допълнение си беше сложил грим и някои аксесоари като гривни и колиета, нещо, което в столицата на страната — и още повече в пустинята — щеше да привлече вниманието на хората. Това съчетано с характерните му черти на местен, но с дълга коса — нещо напълно неприлично за тукашните мъже — щеше да хване окото на местните жители и най-много ме караше да се възхищавам на смелостта му. Когато навлязохме в склона, който водеше към наблюдателницата, една групичка каракалпакски деца ни следеше и оглеждаше от горе до долу, докато шушукаха и се смееха нагло. “Каракалпаците са много отворени, даже позволяват на жените си да пият водка” ми каза веднъж Ислям, докато ми обясняваше за различните народи, съставляващи Узбекистан и техните особености. За случая си бях облякъл тесния потник, който Ислям ми забраняваше изрично да обличам в Ташкент от съображения за сигурност. Освен това, си бях гримирал очите с черен молив и показвах — този път без страх — обицата на лявото си ухо. Носех лилава кърпа на челото, която подчертаваше перчема ми. Каракалпакските деца ни гледаха изумени.

 

***

Предварителната регистрация в сайта на фестивала ни удостояваше с привилегията за достъп до едно оградено пространство, което разделяше онзи пустош на две: от едната страна, сцената се издигаше над дансинга, а от другата — се простираше обширно пясъчно пространство, където местните хора продаваха напитки на стайна температура. Група полицаи контролираше входа към ограденото пространство, като проверяваше гривните, които ни дадоха при регистрацията. Освен това, внимаваха да не внесем алкохолни напитки на дансинга. Междувременно, местни семейства се тълпяха зад оградата, за да видят как танцуваме в транс, хипнотизирани от звуците, които накараха атмосферата да вибрира парче след парче. Бащи с деца на раменете, забулени баби с цветни забрадки и с изпити лица, които подпираха лактите си на оградата, майки с деца на ръце… всички те ни зяпаха, докато ние, потопени в този хаотичен танц, се освобождавахме от всичкия религиозен и морален натиск и пренебрегвахме онези втренчани в телата ни погледни, които вероятно ни смятаха за полуголи, докато нареждаха “танцуването е харам”.

 

***

Инна беше от Ташкент и имаше руски произход. Беше едра, с лунички на лицето и дълга рижа коса. По случай фестивала, тя донесе лампички като тези, които се поставят на коледните елхи; постави ги по цялото си тяло, особено около деколтето. Гърдите ѝбяха големи и пищни, приковаха вниманието ми с почти хипнотична сила и в един момент, под ефектите на онази водка със стайна температура, се разкрещях на руски: “Путката на Инна е харам! Рижата путка на Инна е харам!”. Приятелите ми се смееха безспир, хората наоколо ме гледаха съучастнически и полицаите, които в онзи момент минаваха покрай нас, ме изгледаха втренчено няколко секунди, без да изразят никаква реакция.

 

***

Напълно пиян, под ефекта на няколко топли водки, се приближих към Ислям, хванах го за кръста и му казах “целуни ме, моля те”. Никога не си бях представял, колко много можеше да боли човекът, който обичаш да откаже рязко целувка. Най-тъпото е, че в крайна сметка, трезвеността му ни спаси от евентуален проблем, докато аз, замаян и напълно обладан от онова неудържимо желание да крещя на света кой съм, подценявах възможен конфликт с органите на реда.

 

***

Докато нощта напредваше, състоянието ми на пълно освобождение също се задълбочаваше, до такава степен че свалих потника си и се приближих до група момчета, тъй като Ислям настояваше да се държи на дистанция от мен. След около два часа бяхме готови да тръгваме и отидохме до изхода на фестивала. Аз бях толкова пиян, че Ислям нямаше друг избор, освен да ме хване за кръста за да не падна — или да не направя някоя лудост пред полицаите. Използвах тази ценна възможност да го хвана за ръката и да се затичам пред полицаите, викайки харам. Полицаите ни гледаха изумени и не реагираха никак. Върнахме се в нашия хотел и вече в спалнята ни, в присъствието на нашите приятели, можахме да се слеем в прегръдка, докато в главата ми кънтеше онази дума като мантра: харам, харам, харам…

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Габриел Гарсия Маркес – Погребението на Мама Гранде

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Yogurt in the Sky 68

 

Ето тази е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде, абсолютната владетелка на кралство Макондо, която живя 92 години, упражнявайки властта си, и умря с ореола на светица един вторник миналия септември, а на погребението ѝ дойде дори папата.

Сега, когато разтърсената до дъно нация възвърна равновесието си; сега, когато музикантите от Сан Хасинто, контабандистите от Гуахира, оризарите от Сину, проститутките от Гуакамаял, магьосниците от Сиерпе и берачите на банани от Аракатака окачиха хамаците, за да се възстановят от изтощителното бдение, и когато си възвърнаха спокойствието и заеха отново постовете си президентът на републиката и министрите му, и всички представлявали държавната власт и свръх­естествените сили на най-великолепната погребална церемония, която ще бъде вписана в историческите анали; сега, когато папата се възнесе на небето телом и духом, а в Макондо не може да се мине от празни бутилки, фасове от цигари, оглозгани кокали, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от множеството, стекло се на погребението, тъкмо сега е моментът да облегнем табуретка на вратата към улицата и да започнем да разказваме от началото подробностите за това национално сътресение, преди да са успели да дойдат историците.

Преди четиринайсет седмици, след безкрайни нощи с компреси, синапени лапи и вендузи, изнемощяла от трескавата агония, Мама Гранде заповяда да я сложат да седне в стария ѝ люлеещ се стол от ратан, за да оповести последната си воля. Беше единственото изискване, което ѝ оставаше да изпълни, за да умре. Същата сутрин, с посредничеството на отец Антонио Исабел, беше уредила душевните си дела, така че оставаше да уреди и свързаните с имуществото между деветимата ѝ племенници, нейните универсални наследници, които бдяха около леглото. Енорийският свещеник, на път да навърши сто години, си говореше сам и също беше в стаята. Бяха нужни десетима мъже, за да го качат до покоите на Мама Гранде, и бе решено да остане там, за да не се налага да го свалят и да го качват отново в последния момент.

Никанор, най-големият племенник, огромен и див, облечен с дрехи в цвят каки, с ботуши с шпори и с револвер 38-и калибър с дълга цев, напъхан под ризата, отиде да потърси нотариуса. Грамадната къща на два етажа, в която миришеше на меласа и риган, с мрачни стаи, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, превърнали се в прах, още от предишната седмица бе замряла в очакването на този момент. В дълбокия централен коридор, с куки по стените, на които в други времена се окачваха заклани прасета, а в сънливите августовски недели висяха одрани елени, ратаите, скупчени върху чували със сол и земеделски сечива, спяха и чакаха заповедта да оседлаят животните, за да разгласят лошата новина в пределите на безмерното имение. Останалото семейство беше в гостната. Жените, смъртно­бледи, обезкръвени от наследството и бдението, спазваха пълен траур, който представляваше сбор от неизброими последователни траури. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила богатството и фамилното име със свещена телена ограда и вътре в нея чичовци се женеха за дъщерите на племенниците, братовчедите за лелите, а братята за снахите, докато се бе образувал непроходим гъсталак от кръвосмешения, който бе превърнал възпроизвеждането в порочен кръг. Единствено Магдалена, най-малката племенница, бе успяла да се измъкне от заграждението; измъчвана от халюцинации, тя поиска от отец Антонио Исабел да я пречисти от зли духове, острига се и се отказа от светските суети и радости, като стана послушница в манастира на епархията. Извън официалното семейство и в изпълнение на правото си на първата брачна нощ, по чифлици, села и махали мъжете бяха наплодили цяло извънбрачно потомство, което се мотаеше сред прислугата без презиме, в качеството си на кръщелници, храненици, любимци и галеници на Мама Гранде.

Прибижаването на смъртта наруши изтощителното чакане. Гласът на умиращата, свикнала на зачитане и подчинение, прозвуча в затвореното помещение като басов тон на орган, но отекна и до най-отдалечените кътчета на имението. Никой не бе безразличен към тази смърт. През сегашния век Мама Гранде бе центърът на тежестта в Макондо, както в миналото са били братята и бащите, и бащите на бащите ѝ, през цялото време на това владичество, надхвърлящо два века. Селището бе възникнало около тяхното презиме. Никой не знаеше произхода, границите и истинската стойност на владението, но всички бяха свикнали с мисълта, че Мама Гранде е господарка на течащите и застоялите води, на падналите и бъдещите дъждове, на междуселските пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегите, а освен това имаше наследствено право върху животи и чифлици. Когато следобед сядаше на хлад на балкона в къщата, отпусната с цялата тежест на телесата и властта си в стария люлеещ се стол от ратан, наистина изглеждаше безкрайно богата и всевластна, най-богатата и най-всевластната матрона в света.

На никого не му бе хрумвало, че Мама Гранде е смъртна, освен на членовете на племето ѝ и на самата нея, подбуждана от сенилните предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее над 100 години, като баба си по майчина линия, която по време на войната през 1875 година се бе противопоставила на патрул на полковник Аурелиано Буендия, като се бе окопала в кухнята на имението. Едва през април тази година Мама Гранде осъзна, че Бог няма да я удостои с привилегията да ликвидира лично, в открит сблъсък, някоя орда от масони федералисти.

През първата седмица на болките семейният лекар я облекчаваше със синапени компреси и вълнени чорапи. Беше наследствен лекар, дипломиран в Монпелие, но, верен на философските си убеждения, бе противник на напредъка в медицината, а Мама Гранде го бе удостоила с благоволението да се забрани на други лекари да се установяват в Макондо. До някое време той обикаляше селото на кон, като посещаваше унилите болни привечер, а природата го дари с привилегията да стане баща на множество чужди деца. Но артритът го прикова в хамака и накрая той обслужваше болните, без да ги посещава, посредством предположения, хорски приказки и заръки. Повикан при Мама Гранде, прекоси площада по пижама, подпиращ се на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде изпада в агония, нареди да му донесат сандъчето с порцеланови бурканчета, надписани на латински, и в продължение на три седмици омазваше умиращата отвън и отвътре с всякакви академични компреси, височайши микстури и магистърски супозитории. После наложи опушени жаби на болното място и пиявици на бъбреците, докато един ден на разсъмване трябваше да се изправи пред избора дали да повика бръснаря да ѝ пусне кръв, или отец Антонио Исабел да я причасти.

Никанор изпрати да потърсят свещеника. Десетима мъже го пренесоха от свещеническия дом до спалнята на Мама Гранде, седнал в скърцащия тръстиков люлеещ се стол, под мухлясалия балдахин за специални случаи. Камбанката за предсмъртно причастие в топлото септемврийско зазоряване стана първото известие за жителите на Макондо. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде бе заприличало на селски събор.

Беше като възпоминание от друго време. Докато навърши 70 години, Мама Гранде празнуваше рождения си ден с най-продължителните и най-бурните събори, помнени някога. За цялото село се изнасяха дамаджани с ракия, на общинския площад се колеха говеда, а група музиканти, покачени върху маса, свиреха по три дни без прекъсване. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица на века бяха лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, предлагаха царевична бира, кифлички, кървавица, пръжки, емпанади, наденици, питки от юка със и без сирене, палачинки, понички, мекици, банички, суджуци, шкембе, кокосови сладки, сок от захарна тръстика, както и всякакви дреболии, дрънкулки, джунджурии и грънци, и се провеждаха боеве с петли и лотарии. Насред суматохата на възбуденото множество се продаваха щамповани икони и стихари с образа на Мама Гранде.

Празненствата започваха вечерта на предишния ден и свършваха на самия рожден ден с взривове от фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости и законните членове на фамилията, великодушно обслужвани от незаконните, танцуваха в такта на старата пианола, снабдена с модни ролки. Мама Гранде командваше тържеството от дъното на салона, седнала в голямо кресло, между ленени възглавници, и издаваше дискретни наставления с десница, окичена с пръстени на всички пръсти. Понякога в съучастничество с влюбените, но почти винаги ръководена от собственото си вдъхновение, същата вечер тя уреждаше браковете за идната година. За закриването на юбилея Мама Гранде излизаше на балкона, украсен с книжни гирлянди и фенери, и хвърляше дребни пари на тълпата.

Тази традиция бе прекъсната отчасти поради заредилите се погребения в семейството, а отчасти и заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за онези бляскави прояви. Не бяха успели да видят как по време на литургия някой представител на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, докато тя се радва на привилегията да не коленичи дори при поднасянето на нафората, за да не намачка полата си с волани от холандско платно и надиплените си колосани фусти. Старците помнеха като видение от миналото онези двеста метра рогозки, които бяха постлани от господарския дом до главния олтар вечерта, в която Мария дел Росарио Кастанеда и Монтеро присъства на погребението на баща си, и се върна по застланата ули­ца, облечена в новото си сияещо достолепие и превърнала се на 22 години в Мама Гранде. Тогавашната средновековна гледка принадлежеше не само на миналото на фамилията, но и на миналото на нацията. Все по-смътна и далечна, едва съзи­рана в горещите следобеди на балкона си, задушаван от гераниите, образът на Мама Гранде се размиваше в собствената си легенда. Упражняваше властта си чрез Никанор. Съществуваше негласно обещание, установено от традицията, че в деня, в който Мама Гранде подпечата с восък завещанието си, наследниците ще обявят три нощи всенародно веселие. Но също така беше известно, че е решила да оповести последната си воля едва няколко часа преди да умре, а никой не вярваше сериозно, че Мама Гранде е смъртна. Едва тази сутрин, разбудени от камбанките за последното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде е не само смъртна, а и умираща.

Бе дошъл часът ѝ. Лежеше в лененото си легло, под балдахина от прашна ажурена дантела, омазана с мехлеми до ушите, а животът едва се долавяше в лекото дишане на матриархалните ѝ гърди. Мама Гранде, която до петдесетата си годишнина бе отблъсквала и най-пламенните кандидати, а бе надарена от природата да откърми сама всички потомци от вида си, издъхваше девствена и бездетна. В момента на миропомазването отец Антонио Исабел трябваше да потърси помощ, за да намаже с миро дланите ѝ, тъй като още в началото на агонията Мама Гранде бе стиснала юмруци. Съдействието на племенничките не допринесе с нищо. По време на боричкането, за пръв път от една седмица, умиращата притисна към гърдите си ръката със съзвездие от скъпоценни камъни и впери в племенничките безцветния си поглед с думите: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел в литургическите одежди и послушника с обредната утвар и прошепна с примирена убеденост: „Умирам.“ Тогава свали пръстена с Големия диамант и го даде на Магдалена, послушницата, на която се падаше по право като най-малката наследница. Това беше краят на една традиция: Магдалена се бе отказала от наследството си в полза на Църквата.

Призори Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да даде последните си наставления. В продължение на половин час, напълно владеейки всичките си способности, тя се осведоми как върви работата. Изрази специални желания за съдбата на трупа си и накрая се зае с бдението. „Трябва да си отваряш очите“, каза. „Прибери под ключ всичко ценно, защото много хора ходят по бдения само за да крадат.“ Миг след това, насаме със свещеника, направи пространна, искрена и подробна изповед, а после прие последно причастие в присъствието на племенниците. Тогава поиска да я сложат да седне в ратановия люлеещ се стол, за да изрази последната си воля.

Върху двайсет и четири листа, изписани с много ясен почерк, Никанор бе изготвил добросъвестен отчет за имуществото ѝ. Като дишаше кротко, с лекаря и отец Антонио Исабел за свидетели, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на имотите си, върховен и единствен източник на могъществото и властта ѝ. Сведени до реалните си размери, физическите владения съставляваха три поземлени участъка, присъдени с кралски декрет в епохата на Колонията, но с течение на времето и вследствие на заплетени бракове по сметка, под владичеството на Мама Гранде се бяха прибавили и други. На тези пустеещи земи без определени граници, които включваха пет общини и на които собствениците не бяха засели никога и едно зърно, живееха като арендатори 352 семейства. Всяка година, в навечерието на именния си ден, Мама Гранде осъществяваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да бъдат върнати на държавата: прибираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на къщата си, тя лично получаваше наема за правото да обитават земите ѝ, както повече от век го бяха получавали предците ѝ от предците на арендаторите. Три дни по-късно дворът се оказваше претъпкан с прасета, пуйки и кокошки, а също и с десятъка и първите реколти от плодовете на земята, които се принасяха като дарове. Всъщност това беше единствената реколта, която фамилията бе събирала от тази територия, мъртва още от произхода си и изчислявана на пръв поглед на 100 000 хектара. Но историческите обстоятелства бяха предопределили в рамките на тези граници да израснат и да се развият шестте селища на окръг Макондо, включително общинският център, така че всеки, който обитаваше къща, нямаше друго право на собственост, освен полагащото му се върху материалите, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът, както ѝ го изплащаше и правителството за това, че гражданите използват улиците.

Из околностите на селищата бродеше никога непроверяван брой необгрижван добитък, жигосан на четирите хълбока с дамга с формата на катинар. Повече поради безредие, отколкото поради броя на белязаните добичета, този наследствен белег бе станал известен и в отдалечени области, до които стигаха лете изнемощелите от жажда разбягали се животни, и така се бе превърнал в една от най-здравите опори на легендата. По причини, които никой не си бе направил труда да обясни, след последната гражданска война просторните конюшни постепенно се бяха опразнили, а в последно време в тях бяха разположени преси за захарна тръстика, обори с доилки и една машина за лющене на ориз.

Освен изброеното, в завещанието бе упоменато съществуването на три гърнета с едри жълтици, заровени някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени по време на периодичните старателни разкопки. Към правото да дават земята под аренда и да получават десятъците и първите плодове, както и всякакви допълнителни дарения, наследниците получаваха и план, предаван от поколение на поколение и усъвършенстван от всяко следващо поколение, който трябваше да улесни откриването на заровеното съкровище.

На Мама Гранде ѝ бяха нужни три часа, за да уреди земните си дела. В задухата на спалнята гласът на умиращата сякаш отреждаше най-достойното място на всяко изброено нещо. Когато положи треперливия си подпис, а под него свидетелите добавиха и своите, съкровена тръпка разтърси сърцата на тълпите, които започваха да се събират пред къщата в сянката на прашните бадемови дървета.

Оставаше само подробното изреждане на моралните ценности. Като направи върховно усилие – каквото, преди да умрат, бяха направили предците ѝ, за да осигурят превъзходството на рода си, – Мама Гранде се надигна на монументалния си задник и с властен искрен глас, уповаваща се на паметта си, продиктува на нотариуса списъка на незримото си благосъстояние:

Подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националният суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, първият в йерархията на властта, втората инстанция, третият дебат, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, кралиците на красотата, многозначителните речи, грандиозните манифестации, знатните госпожици, коректните господа, крайно честните военни, Негово преосвещенство, Върховният съд, ­забранените за внос стоки, либералните дами, проблемът за месото, чистотата на езика, примерите за света, правната система, свободният, но отговорен печат, Богота – южноамериканската Атина, общественото мнение, демократичните избори, християнският морал, недостигът на валута, правото на убежище, комунистическата опасност, държавният кораб, поскъпването на живота, републиканските традиции, необлагодетелстваните класи, посланията за единство.

Не успя да довърши. Трудоемкото изброяване пресекна последния ѝ дъх. Затънала в това маре магнум* от абстрактни формулировки, които в продължение на два века представляваха моралното оправдание за владичеството на фамилията, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същия следобед жителите на далечната мрачна столица видяха на първа страница на извънредните издания портрета на двайсетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова кралица на красотата. Мама Гранде изживяваше отново мимолетната младост на фотографията си, увеличена на четири колони и ретуширана набързо, с буйна коса, събрана на темето с гребен от слонова кост, и с диадема върху дантеления шал. Този образ, уловен от пътуващ фотограф, който минавал през Макондо в началото на века, и архивиран от вестниците в категорията неизвестни личности, бе предопределен да просъществува в паметта на бъдещите поколения. В раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в мрачните салони за чай, тапицирани с бледи драперии, с почит и благоговение се шепнеше името на владетелката, умряла в своята гореща маларична област, неизвестно допреди няколко часа в останалата част на страната, преди печатното слово да му придаде святост. Ситен дъждец покриваше минувачите с недоверие и зеленикава плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Изненадан от вестта, на път към церемонията за дипломирането на новите кадети, президентът на републиката собственоръчно написа върху гърба на телеграмата бележка, в която препоръча на министъра на войната в края на речта си да обяви минута мълчание в знак на почит към Мама Гранде.

Общественият ред бе засегнат от смъртта. Самият президент на републиката, до когото гражданските чувства достигаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от автомобила си в мигновена, но донякъде сурова картина, безмълв­ното изумление на града. Бяха останали отворени само няколко мизерни кафенета и Архиепископ­ската катедрала, готова за деветдневна погребална служба. В Националния капитолий, пред който покрити с вестници просяци спяха в укритието на дорийските колони и на омърлушените статуи на покойни президенти, светлините на Конгреса светеха. Когато държавният глава, потресен от вида на столицата в траур, влезе в кабинета си, министрите му, облечени официално като за погребение, го чакаха на крака, по-надути и по-бледи от обикновено.

Събитията от онази нощ, както и от последващите, щяха да бъдат окачествени по-късно като историческа поука. Не само заради християнския дух, който вдъхнови най-издигнатите особи в държавната власт, но и заради себеотрицанието, с което несходни интереси и противоположни критерии се помириха в името на общата си цел да погребат един бележит труп. В продължение на много години Мама Гранде бе осигурявала обществен мир и политическо съгласие в империята си благодарение на три сандъка с фалшиви изборни бюлетини, които бяха част от тайното ѝ богатство. Мъжете от прислугата, нейните любимци и арендаторите, малолетни и пълнолетни, упражняваха не само собственото си право на глас, но и това на избирателите, умрели през последните сто години. Тя олицетворяваше преимуществото на традиционната власт над временната, надмощието на класата над плебса, превъзходството на божествената мъдрост над смъртната преходност. В мирно време хегемонната ѝ воля потвърждаваше и отхвърляше ренти, канонически и синекурни длъжности и бдеше над благоденствието на привържениците си, дори ако за постигането му трябваше да прибягва до интриги и изборни измами. В размирно време Мама Гранде тайно подпомагаше въоръжаването на съмишлениците си, а публично оказваше помощ на жертвите си. Този патриотичен плам ѝ предопределяше най-високи почести.

Президентът на републиката не бе имал нужда да се допитва до съветниците, за да осъзнае тежестта на отговорността си. Между залата за аудиенции и павираното дворче, в което някога вицекралете са оставяли каляските си, имаше вътрешна градина с тъмни кипариси, където в пос­ледните дни на колонията някакъв португалски монах се бе обесил от любов. Въпреки шумната си свита от орденоносци президентът не можеше да потисне лекото треперене от неувереност, когато след свечеряване минаваше през това място. Но онази вечер потреперването имаше силата на предзнаменование. Тогава осъзна напълно историческото си предопределение, издаде декрет за девет дни национален траур и за посмъртни почести за Мама Гранде в категорията героиня, загинала за родината на бойното поле. Както се изрази в драматичното изявление, което рано сутринта отправи към съотечествениците си по националния канал за радио и телевизия, първият магистрат на нацията вярваше, че погребението на Мама Гранде ще представлява нов пример за света.

Тези високи цели обаче щяха да се сблъскат със сериозни неудобства. Юридическата система на страната, изградена от далечни предци на Мама Гранде, не бе подготвена за събитията, които започваха да се случват. Мъдри доктори по право, доказани алхимици на закона задълбаха в тълкувания и силогизми в търсенето на формулировка, която да позволи на президента на републиката да присъства на погребението. Настъпиха дни на смут във високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторния полукръг на Конгреса, оредял след един век абстрактно законодателство, между маслени портрети на национални герои и бюстове на старогръцки мислители, възпоменаването на Мама Гранде достигна неподо­зирани висоти, докато в тежкия септември на Макондо трупът ѝ се изпълваше с мехури. За пръв път говореха за нея, без да си я представят в ратановия люлеещ се стол, в дълбокия ѝ унес в два следобед и със синапените лапи, а я виждаха неопетнена и млада, пречистена от легендата.

Безкрайни часове бяха изпълнени с думи, думи, думи, които отекваха в пределите на републиката, разгласявани от пропагандаторите на печатното слово. Докато някой, надарен с чувство за реалност, не прекъсна историческото дър-дър-дър на онази асамблея от стерилни юрисконсулти, за да напомни, че трупът на Мама Гранде очаква решението при 40 градуса на сянка. Никой не се смути от този изблик на здрав разум в неопетнената атмосфера на писания закон. Бяха издадени нареждания трупът да бъде балсамиран, докато се намерят формулировки, докато се съгласуват мнения или се внесат конституционни поправки, които да позволят на президента да присъства на погребението.

Толкова много се бе дърдорило, че дърдоренето прехвърли границите, прекоси океана и профуча като знамение през папските покои в Кастелгандолфо. Възстановен от дрямката след неотдавнашния летен празник Ферагосто, Върховният понтифик стоеше до прозореца и гледаше как водолазите се гмуркат в езерото, за да търсят главата на обезглавената девойка. През последните седмици вечерните вестници не се занимаваха с нищо друго и Върховният понтифик не можеше да остане безразличен към тази загадка, възникнала толкова близо до лятната му резиденция. Но същият следобед, след изненадваща подмяна, вестниците бяха заменили фотографиите на предполагаемите жертви с една-единствена, на двайсетгодишна жена, оградена в дантелена траурна рамка. „Мама Гранде“, възкликна Върховният понтифик, разпознавайки мигновено размазания дагеротип, който му бе подарен преди много години по случай възкачването му на престола на свети Петър. „Мама Гранде“, възкликнаха в хор членовете на Съвета на кардиналите в частните си покои и за трети път от двайсет века настъпи момент на смущения, призлявания и притичвания в безграничната империя на християнството, докато Върховният понтифик бе настанен в дългата черна гондола, на път към далечното фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните прасковени насаждения, Виа Апиа Антика с бездушните киноактриси, събиращи загар по терасите и все още в неведение за сътресението, а после и мрачната грамада на замъка „Сант Анджело“ на хоризонта на Тибър. Привечер дълбоките камбанни удари на базиликата „Свети Петър“ се смесиха със звъна от напукания бронз на Макондо. Под задушаващия навес, през плетеницата от канали и потайните тресавища, които очертаваха границата между Римската империя и пасищата на Мама Гранде, Върховният понтифик цяла нощ бе слушал врявата на маймуните, подплашени от преминаването на тълпите. По време на нощния поход папското кану се пълнеше с чували юка, гроздове зелени банани и кафези с кокошки, и с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания, за да си опитат късмета с търговия по време на погребението на Мама Гранде. Тази нощ, за пръв път в историята на Църквата, Негово светейшество бе измъчван от треската на будуването и от изтезанието на комарите. Но чудодейното развиделяване над владенията на Великата старица, първичната гледка на царството на балсамината и игуаната, изличиха от паметта му страданията от пътуването и възнаградиха саможертвата му.

Никанор бе разбуден с три удара по вратата, известяващи скорошното пристигане на Негово светейшество. Смъртта бе завладяла къщата. Вдъхновени от редуващите се и потискащи призиви на президента, от трескавите спорове на парламентаристите, които бяха изгубили гласа си и общуваха с общоприети жестове, личности и конгрегации от цял свят зарязаха делата си и запълниха с присъствието си тъмните коридори, претъпканите проходи, задушните тавански помещения, а дошлите със закъснение се изкатериха и се настаниха както могат по зидове, заграждения, наблюдателници, скелета и парапети. В главната зала, мумифициран в очакване на великите решения, трупът на Мама Гранде лежеше под сърцераздирателно възвишение от телеграми. Изтощени от плач, деветимата наследници бдяха около трупа в екстаз от взаимно дебнене.

Още много дни човечеството трябваше да продължи изчакването. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, делва с филтрирана вода и брокатен хамак, през дългите задушни нощи Върховният понтифик бе измъчван от потно безсъние, което запълваше с четене на меморандуми и административни наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, а обядваше под перголата от астромелии с отец Антонио Исабел и понякога с Никанор. Така преживя безкрайни седмици и удължени от очакването и горещината месеци, докато Пастор Пастрана не се изтъпани с барабана си в средата на площада, за да прочете обявеното решение. Заявяваше се, че тъй като общественият ред е бил нарушен, тарам-там-там, президентът на републиката, тарам-там-там, разполага с извънредни пълномощия, тарам-там-там, които му позволяват да присъства на погребението на Мама Гранде, тарам-там-там-тарам-там.

Бе настъпил великият ден. По улиците, задръстени от рулетки, сергии с храна и масички с лотарийни билети, и мъже с навити на шията змии, които предлагаха мехлем за окончателното изцеряване от червен вятър и осигуряването на вечен живот, и през пъстрото площадче, където множеството бе закачило хамаци и разстлало рогозки, снажни стрелци с лъкове разчистиха пътя на властниците. Там бяха, в очакване на върховния миг, перачките от река Сан Хорхе, ловците на бисери от Кабо де Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, работниците от солниците в Манауре, акордеонистите от Валедупар, укротителите на коне от Аяпел, музикантите от Сан Пелайо, шарлатаните от Ла Куева, импровизаторите на стихове от Сабанас де Боливар, лентяите от Реболо, пияниците от Магдалена, писарушките от Момпокс, също така и изброените в началото на тази хроника, и много други. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия – начело с граф Марлборо с одеждата си от тигрови кожи с нокти и зъби – бяха превъзмогнали вековната си ненавист към Мама Гранде и тези като нея и бяха дошли на погребението, за да измолят от президента изплащането на военните пенсии, за които чакаха вече от шейсет години.

Малко преди единайсет трескавото множество, задъхващо се на слънцето, възпирано от невъзмутими елитни воини в хусарски униформи с ширити и пухкави пера, нададе ликуващ рев. Важни и тържествени, облечени във фракове и с цилиндри, президентът на републиката и министрите, парламентарните комисии, Върховният съд, Държавният съвет, традиционните партии и духовенството, както и представителите на банките, търговията и индустрията, се появиха иззад ъгъла на Телеграфната палата. Плешив и дебел, старият и болен президент на републиката измарширува пред изумените погледи на тълпите, които го бяха овластили, без да са го виждали, и едва сега получаваха достоверно доказателство за съществуването му. Между архиепископите, изнурени от тежката си мисия, и военните с широки гърди с брони от медали, първият магистрат на нацията излъчваше непогрешимия дъх на властта.

На втори план, в смирено шествие от траурни крепони, крачеха националните кралици на всичко бивало и небивало. Лишени за пръв път от земния си блясък, предвождани от универсалната кралица, преминаваха кралицата на влакнестото манго, кралицата на зелената тиква от сорта ауяма, кралицата на едрия банан от сорта мансано, кралицата на хлебната юка, кралицата на крушовата гуаява, кралицата на кокосовия орех с мляко, кралицата на боба с черни очички, кралицата на 426-те километра нанизи от яйца на игуана и всички други, които ще пропуснем, за да не стане тази хроника безкрайна.

В ковчега си с пурпурни дипли, отделена от действителността с осем медни турникета, Мама Гранде вече бе прекалено опиянена от формалдехидната си вечност, за да осъзнае величината на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона у дома си по време на знойните будувания, се бе сбъднало в онези четирийсет и осем славословия, в които всички символични личности на епохата отдадоха почит на паметта ѝ. Самият Върховен понтифик, когото в бълнуванията си бе видяла висящ в сияйна колесница над градините на Ватикана, бе надмогнал жегата с ветрило от плетени палмови листа и бе почел с върховното си достолепие най-грандиозното погребение на света.

Заслепено от зрелището на властта, простолюдието не забеляза алчното махане с крила от върха на покрива, когато спорът между знатните бе решен и ковчегът бе изнесен на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещата сянка на лешоядите, която следваше кортежа по нагорещените улици на Макондо, нито обърна внимание, че докато знатните преминаваха, след тях се точеше воняща диря от отпадъци. Никой не забеляза, че племенниците, кръщелниците, прислужниците и протежетата на Мама Гранде захлопнаха портите веднага след изнасянето на трупа, изкъртиха вратите, разковаха дъските и разкопаха основите, за да си поделят къщата. Единственото, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на онова погребение, бе гръмогласната въздишка на облекчение, издадена от тълпите, когато изтекоха четиринайсетте дни на молитви, славословия и дитирамби, а гробът бе запечатан с оловна плоча. Някои от присъстващите проявиха достатъчна прозорливост да проумеят, че присъстват на зараждането на нова ера. Сега Върховният понтифик, изпълнил мисията си на земята, можеше да се възнесе на небето телом и духом, и президентът на републиката можеше да седне да управлява както намери за добре, и кралиците на всичко бивало и небивало можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да си окачват хамаците по своя си начин, както знаят и разбират, из необятните владения на Мама Гранде, защото единствената, която можеше да им се противопостави и притежаваше достатъчна власт да го стори, бе започнала да се разлага под една оловна плоча. Така че оставаше само някой да облегне табуретка на вратата, за да разкаже тази история като урок и поука за бъдещите поколения, та никой от неверниците в света да не остане в неведение относно вестта за Мама Гранде, защото утре, сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклука от погребението ѝ завинаги и вовеки веков.

* Буквално – океан, в преносен смисъл – изобилие (лат.). – Б. пр.

1962 г.

 

Превод от испански Емилия Юлзари
Издателство „Лъчезар Минчев“
София, 2023 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Зверчето

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Останки енергия, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш  го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.

– Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.

– Махай се! – каза Наско.

И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.

– Махай се! – повтори той и очите му се напълниха със сълзи. – Предупреждавам те!

– Чакай, чакай! – прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. – Нали я знаеш нашата игра.

– Не е моя игра.

– Наша е!

– Не, само твоя си е.

Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.

– И да не пищиш! – предупреди го той. – Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.

Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.

Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита “Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.

– Пак не изпищя – отбеляза Главата. – Но този път правилата се променят.

– Нищо не се променя! – прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. – Даже не изохках.

– Повече не ми се чака – изрече безгрижно Главата и седна до него. – Какво като не си изохкал. Нали все някога ще из¬охкаш.

Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.

– Плачеш ли?

– Не.

– Поплачи си.

– Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те!

– Аз те обичам.

Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратон¬ките.

Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.

Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно – обсипано със светли звезди.

Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.

Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.

– Пак ли си избягал?

Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.

– Какво ще пиеш?

– Кола – отговори бързо той и добави: – Половин кола.

– Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?

Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.

– Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго.

– Не искам!

– Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.

Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.

– Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова.

– Ти си налей.

– Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.

– Не искам сега. Казах ти!

Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от

празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Отново усети как топлината се появява в гърдите му, постепенно се разстила, размеква се. Започна по-свободно да се разлива. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.

– Онзи още ли те тормози?

– Какво те интересува?

– Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи.

И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.

Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.

– Плачеш ли? – попита тя.

– Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах.

– Нещо случило ли се е?

– Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не?

Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види.  Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.

– Казаха ти да не прибираш това зверче!

– Дете е.

– Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън!

Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. “А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Илиян Семов – Вицове за Градската Десница

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Портрет на художник 16

 

Преди едни избори Градската Десница написала на едно плакатче „Купуването и продаването на гласове е престъпление“, забола плакатчето на една пръчка и излязла на площада. По някое време отдалеч се чуло, как се приближава един вехтошар – „стаари вещи купуууваам, купуувам продаавам…“ припявал търговецът, а ехото, отблъснато от високомерните фасади на емблематичния квартал припявало „…купуваам… продаваам..“

Вехтошарят, поизморен да носи преметнатия на гърба му чувал, се спрял, за да си поеме дъх. Като видял Градската Десница, решил да я доближи, за да може да прочете плакатчето и, понеже още не бил се сетил, че вече му трябват очила. Неподготвена за подобно „сближаване“, а и подвластна на защитния си инстинкт на участник в предизборно съревнование, Десницата за момент взела човека за провокатор, изпратен от политически опонент и размахвайки пръчката заела отбранителна позиция. Вехтошарят се уплашил и изпуснал чувала, а отвътре се изтърколило СДС.

След като осъзнала грешката си, Градската Десница се засрамила и изпаднала в темпоререн катарзисен ступор, а като се посъвзела взела фулмастера и написала на гърба на плакатчето: „Купуването и продаването на гласове е престъпление, купуването и продаването на СДС е наказание“.

 

Веднъж Градската Десница попитала Flavor Flav oт Public Enemy, мисли ли той, че чалгата е обществен враг номер 1 в България, а Flav й рекъл:

– Ай дон’т ноу, но пък не е ли общество, което рекрутира рапъри в елитни гимназии враг само на себе си?

 

мобилизациязасъхранениеисвободнаманифестациянабалканскакултурнанация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X