Мариян Гоцев – Сънувах че имам млад баща каубой

Петра Марино, Фотография; София, ул. Цар Самуил; 2018 – Space Constructions

 

Сънувах че имам млад баща каубой, който пееше, че е влюбен в тексасец.
Едно момче, в санаториума, в който бях, пусна водатата във ваната, за да наводни санаториума, но дойде нисичко пълничко момиче с тънки крака да се къпе и му провали плановете.
През това време си говорехме с него за моите пътувания из Европа, за които му разказвах без да мога да си спомня имената на местата, които съм посетил.
Един човек се забавляваше да превизуализира скучно америкаснко шоу, което наблюдваше:
Първо боядиса побелялата коса на водещия в черно, след това го превърна в Мария Антоанета, която го желае страстно, но не прави нищо, за да го доближи.
След това играхме игра – фатални проблеми с последните трима, които си видял

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Как една мечта стана дебела

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Unexpectedly found Pyramid 

 

Имало едно време една голяма мечта. След като пораснала още малко, ѝ поникнали крила.

Тя започнала да лети из въздуха. Била красива и хората се радвали на външността ѝ.

Някои се опитвали да я уловят, но това било трудна работа.

Един ден мечтата се доближила до един рибар, който стоял край реката и го попитала защо е така замислен.

Рибарят отговорил, че се пита колко е половината на хиляда.

Мечтата казала:

– 500.

Рибарят ѝ благодарил и в знак на приятелство ѝ подарил една риба.

Мечтата я изяла и започнала да мечтае за други неща, които приличат на риби и стават за ядене.

Поставяла все нови условия на тези, които искали да я докоснат.

Скоро хората започнали да се разочароват от мечтата. Казвали, че и тя е като другите:

– Няма душа, а и не иска да има. Какво да я правим?

Решили да запалят лагерен огън и да я хвърлят в него за назидание. Когато огънят се разгорял, тя си казала, че някога и в нея било топло, а самата тя умеела да сграда другите.

Мечтата навеждала глава ниско и обяснявала:

– Нещо стана с мен, но какво – не зная. Летях толкова нависоко, но после започнах да мисля за рибата. Нима съм виновна за промяната? Всичко тече, всичко се изменя.

– Виновна си – казали хората. – И още как. Ти ни държеше изправени. Какво направи – продаде се за една риба!

– Какво говорите? Това беше невинен подарък!

– Невинен? А после не остана нищо невинно. Ти започна да мислиш само за удоволствия, защото храната за теб не е необходима, а прищявка, развлечение. Какво ти донесоха всички тези неща, които изяде? Стана тлъста като бъчва, едва мърдаш крилата си. Не мисли, че ти остава много до края. От теб няма да останат дори и кости! Както знаеш, ти нямаш такива!

Мечтата се тресяла в ридания и нищо не можела да направи.

Била гладна. Вече свикнала с храната, тя не можела отведнъж да се откаже от нея.

– Ти не ни обичаш вече – продължили хората. – Ти ни предаде. Сега те гледаме, но не виждаме нищо в очите ти. Те са празни!

После хората я хвърлили в огъня, а той загорял още по-силно.

Те си казали:

– Ето как една мечта разпалва огъня, дори когато е станала дебела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Миролюб Влахов-Миролич – Смях

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Y <> B

 

            Никой не очакваше, че старият майстор на велосипеди от работилничката под партера ще остави завещание. Смъртта му изненада обитателите на голямата сива къща с грапава циментова мазилка, каквато вече никъде не се правеше, и ги хвърли в недоумение. Те не бяха чували майстора да има роднини. Той се бе заселил в къщата преди всички други и макар че напоследък някои от апартаментите бяха дадени на изплащане, повечето все още оставаха оборотни и малцина от обитателите им бяха прекарали в къщата повече  от пет-шест години. Всички го познаваха, но почти никой не знаеше нещо повече за него. Това незнание бе съвсем естествено и никой не изпитваше угризение заради него. Никой не проявяваше и някаква особена или преднамерена учтивост към него и не го разпитваше за това-онова – майсторът и без това не можеше да им отговори – беше ням и прекарваше дните си в сумрачното мазе под входа. Единственият му приятел бе момчето от четвъртия етаж, чийто баща не живееше със семейството.

            Момчето се казваше Добрин, скоро бе навършило четиринадесет години и всеки ден се отбиваше в работилницата на Цено Немия. Той го посрещаше с широка усмивка, която – ако не бяха добродушните искри в очите му – би изглеждала наивна и глупава. Обитателите на къщата предполагаха, че момчето се върти край Цено Немия от любопитство и мерак да научи нещо за колелетата, и си казваха, че от това все ще има някаква полза. Повечето съжаляваха момчето Добрин, защото из квартала се носеше мълва, че и то рано или късно ще бъде сполетяно от съдбата на баща му. Майката на момчето беше продавачка в една будка за кинкалерия и парфюмерия под центъра. Преди време тя също бе получила право да закупи апартамента. След години той щеше да остане за сина ѝ.

            Една сутрин намериха Цено Немия паднал до тезгяха в работилницата му. Беше починал със същата оная загадъчна усмивка на лицето, само дето в нея бе припълзяла и смътна болка, или може би едва забележим навей на тъга по нещо недоизказано. Когато домоуправителят отиде да оправя формалностите по погребението в общината, оттам му казаха, че Цено Немия е оставил завещание, но че то се намира в адвокатската кантора отсреща.

            От училище освободиха момчето, за да отиде на погребението и хвърли бучка пръст в гроба на безмълвния си приятел. Бучката изкънтя върху капака на ковчега като неясна закана. Малцината смръщени изпращачи настръхнаха над сухия ронлив ръб на гроба, но не посмяха да сгълчат момчето. Наведоха се и те, сжабиха по шепа топла пръст и я стриха с отмалели пръсти в ямата. После се отправиха към адвокатската кантора. Цено Немия имаше малко роднини, повечето от които се появиха за първи път в дома му в деня на погребението, но те, както и съседите, бяха нетърпеливи да узнаят съдържанието на завещанието. А в него пишеше: „… Ключовете за работилницата, самата работилница, както и всичко, което е в нея, оставям на момчето Добрин…” Тогава погледите на всички се извърнаха към ъгъла, където бледо стърчеше момчето и стискаше в суха длан ключа на работилницата – то чакаше да чуе името на новия стопанин, за да му го предаде…

            По-нататък в завещанието си Цено Немия наставяше всичките му спестявания да бъдат преведени по сметка на училището в квартала и с тях да се купи по един велосипед на всяко малко дете. Той искаше всяко дете да има най-хубавия велосипед на света. Когато чуха завещаната сума, някои въздъхнаха, а служителят от кантората направи дълга пауза. Жилището си Цено Немия даваше на единствения син на сестра си. Мнозина за първи път чуваха, че има сестра и че тя има син, но нямаше защо да се питат как да го открият. Той също бе там.

            Повече от месец момчето Добрин не отвори работилницата. Страхуваше се да влезе в нея, а пред очите му все изплуваше сребристия капак на ковчега и буците пръст, които кънтяха отгоре му и отскачаха в мълчанието на изпращачите като спъната реч. Това бяха единствените слова, които някой някога бе чул от неговия приятел. Сега те всяка нощ продължаваха да кънтят в ушите на момчето и го караха отново и отново да си спомня за него. Но, без само да забележи как, чертите на Цено Немия се стопяваха и от неговото лице извираше друго. Момчето не го познаваше, но знаеше, че това е лицето на баща му. То никога не беше виждало баща си, въпреки че никой не криеше истината за него. А тя не му позволяваше да вижда баща си – поне това твърдяха всички, но без да обясняват защо.

            Така измина лятото и отново дойде есента. В апартамента на Цено Немия се пресели семейството на племенника му. Една сутрин пред легналите върху тротоара прозорци на работилницата момчето Добрин видя русо момиче. Свилени скуфоли обграждаха лицето му и караха момчето да не откъсва очи от него. Момичето заслони очи и се опита да надникне през запрашените стъкла на работилницата. Когато чу стъпките на момчето Добрин зад гърба си, то се извърна, отстъпи крачка назад и изтича край него към входа на голямата сива къща. Момчето също погледна през прозорците, но нищо не видя, защото под дебелия слой прах паяците на свой ред бяха разстлали гъсти мрежи, които улавяха всяко любопитно око. Момчето мушна ръка под ризата си, където на здрав канап висеше ключът на работилницата. То го извади, върна се във входа и я отключи. От този ден момчето Добрин отново започна да остава с часове в работилницата – винаги само.

            Момичето с русите скуфоли беше дъщеря на племенника на Цено Немия. Случи се така, че двамата с момчето Добрин се озоваха в един клас на един чин. Преди да дойде момичето, никой не искаше да сяда с момчето Добрин, защото това значеше  да забрави, че може да говори. Момчето Добрин със сигурност бе най-мълчаливото момче в  града. След смъртта на стария си приятел, то замлъкна съвсем. Освен това всички от класа знаеха, че рано или късно и то ще стане като баща си. Това беше още една причина да нямат особено желание да делят един чин с него. Дори учителите се затрудняваха да го накарат да говори. Когато въведоха момичето, само на чина на момчето Добрин имаше свободно място. То пристъпи без да откъсва очи от неговите, седна мълчаливо и подреди учебниците и тетрадките си между себе си и момчето.

            Момичето с русите скуфоли бързо се сприятели с целия клас с изключение на момчето Добрин. То разказваше как момчето Добрин направило така, че баща му да бъде ограбен пред очите на целия квартал. Единственото добро в момчето всъщност било името му, всичко останало било лошо. Но и името му някой ден щяло да стане лошо и тогава момчето щяло да си получи заслуженото, както незаслужено било получило работилницата на Цено Немия. Така говореше момичето и скуфолите трепкаха около лицето му, от което момчето Добрин не откъсваше очи. Но момичето все по-често му обръщаше гръб. И стана така, че макар цял ден да седяха на един чин, те не се поглеждаха един друг. И когато оставаше само, момчето Добрин не можеше да си спомни лицето на момичето.

            Една вечер момчето Добрин остана до късно в работилницата. Отначало то чуваше само познатия грохот на буците пръст в гроба на стария си приятел, после думите на момичето, което повтаряше с изтъняващ до скърцане на изхабена пила глас: „Ти си лош! Ти си лош!”. Но после и гласът на момичето се стопи и момчето остана само с потъмнялата от прахоляк и паяжини работилница. Тогава то взе кофа с вода и парцал и старателно изми всичко. Работилницата светна с меката усмивка на Цено Немия. Но момчето не посмя да почисти прозорците – не искаше момичето с русите скуфоли да наднича в душата ѝ.

            На другия ден момчето Добрин чакаше пред входа на голямата сива къща и когато момичето излезе на път за училище, го спря.

            – Защо казваш на всички, че съм лош? – попита момчето, но не гледаше момичето в очите, защото се страхуваше да не открие, че там всъщност няма нищо. То гледаше в къдриците, които трепкаха край това кълбо от нещо.

            – Защото си лош. Ти просто си лош. Всички знаят, че си лош – засмя се момичето. –  Толкова ли не можеш да го разбереш?

            И то изтича напред като размахваше чантата си.

            Майката на момчето свикна с неговото оставане до късно в работилницата. Тя знаеше, че синът ѝ обича да майстори разни работи. Дори му позволи да си стъкми долу легло и понякога момчето Добрин оставаше да спи там. Така никой не забеляза как една нощ то уви в тъмна празна торба инструменти, напъха ги под ризата си и се измъкна безшумно от работилницата. Върна се призори, а торбата бе пълна. След няколко дни го забелязаха да стои след часовете до оградата на училището. Бе необичайно, защото момчето Добрин никога не се навърташе около другите деца, но повечето решиха, че причината е във велосипедите. То наблюдаваше как децата се гонеха лудо с велосипедите, купени от завещанието на неговия приятел. Те се смееха като щури и момчето Добрин нямаше желание да се откъсне от оградата, върху която като плодове висяха разноцветните чанти на децата. Може би много му се искаше да поиска велосипед и за себе си, но се стесняваше.

            На следното утро, още преди да удари звънецът за първия час, училището се потопи в смях. Смехът преливаше отвсякъде, защото децата прииждаха от всички посоки – пълзеше едър и ситен, бърз и тромав, задъхан и величествен. Сред цялата тая какафония възторжено щъкаха хлапаци и хлапачки и размахваха  малки черни кутийки. Когато какафонията за момент отслабваше, над нея надделяваше детският смях и от това ставаше ясно, че той е много важна част от цялата шумотевица. Отначало учениците от горните класове се стъписаха, но после се втурнаха да гонят хлапаците, за да им отнемат машинките за смях. Само момчето Добрин стоеше отстрани и гледаше на всичко това с усмивка. За пръв път от дълго време то се усмихваше, но никой като че ли не забелязваше това. Може би само момичето с русите скуфоли все пак бе видяло нещо. Много наблюдателно беше това момиче с руси скуфоли. То се приближи иззад момчето и запита:

            – Защо стоиш! Не можеш ли и ти да си заграбиш машинка за смях, или се страхуваш от хлапаците? Те и без това знаят, че си лош.

            Момчето понечи да си тръгне, но момичето го дръпна за ръкава.

            –  Говори се, че твоят баща се е превърнал в машина за смях и че някога и ти ще станеш като него. Затова ли не смееш да вземаш нищо от хлапаците? Страхливец! 

            След часовете момчето Добрин пак остана да гледа как децата се гонят с велосипедите, а на утрото училището отново бе удавено от кикота на машинките за смях, този път още по-мощен и вече смесен с възторга на огорчените от предния ден хлапаци и хлапачки. Сега големите ученици не ги преследваха, за да им отнемат скъпоценните машинки, защото в джобовете на повечето от тях също хихикаха такива, които бяха плячка от вчерашния ден.

            Оттогава момчето Добрин често мислеше за думите на момичето с русите скуфоли и един ден поиска от майка си да го заведе при баща му. Тя бе уморена, но не го отблъсна, а го притегли към себе си, прегърна го и го погали по косата.

         – Нали знаеш, че не бива. Моля те, не искай това…

            Тя продължи да го гали по косата и момчето усети топлите капки на майчините сълзи. То знаеше, че някога родителите на баща му били неми и завършили живота  си  в клиника, поразени от тежка наследствена болест и че с баща му всичко било наред до момента, когато се родило момчето Добрин. Баща му много се страхувал за момчето – малцина вярвали, че то ще оцелее, дори лекарите се съмнявали в това. Но момчето оцеляло. Баща му бил скрил от майка му истината за своите родители – страхувал се, че тя ще избяга, а толкова много му се искало да има син. Когато обаче момчето проплакало при раждането си, баща му отстъпил съкрушен и смален  и от този ден нататък ставал все по-мълчалив. А когато след година се оказало, че с момчето Добрин все пак наистина всичко е наред, баща му вече не искал да вярва в това и да си прости измамата и страха. Но един ден го чули да се смее. Така, малко по малко, смехът станал единственото, което чували от него. После в някакъв смръщен понеделник дошли и го отвели. По това време момчето Добрин вече прохождало и казвало „мамо”.

            Докато гледаше как децата се гонят в морето от смях, момчето все по-ясно разбираше, че трябва да открие баща си. То беше сигурно, че баща му още продължава да го обича, но че просто още не може да си прости измамата. А щом то, момчето Добрин, продължава да е здраво и не е нямо, значи измама не е имало. Но баща му и това не знаеше. Момчето трябваше да събере пари и да намери баща си. То не знаеше къде да го търси, но вярваше, че ще го открие.

            Постепенно машинките за смях заляха не само коридорите, стаите и двора на училището, но и улиците на квартала. Когато положението стана нетърпимо, възрастните решиха да започнат война срещу тях. Но още в първите дни претърпяха неуспех. Машинките изобщо не намаляваха, напротив, множаха се като паразити и ставаха все повече и повече. Тогава възмутените граждани решиха да се оплачат на управата на града, че да може тя, от своя страна, да нареди на търговците да спрат да продават машинките. Управата се постара да изпълни това искане, но търговците само вдигаха рамене – машинките не бяха тяхна работа и те тайно съжаляваха за това. Из квартала фучаха активисти, главно педантични пенсионери и строги учители. Бавно минаваше и полицейска кола, макар някои да се питаха за какво всъщност се е появила тя. Възмутени граждани често спираха полицейската кола и под секрет казваха каква е работата. „Така ли!” – запитваха полицаите и се споглеждаха. После обясняваха: „Ама ние тук сме по друга работа, кражба разследваме”. „Каква кражба? Какви крадци?” – питаха на свой ред възмутените граждани. „Ами такива на, дето шарят и  тарашат наляво и надясно, пък после изведнъж изчезват без следа. То това апаши като апашите ли са – да си зарязват работата  по средата.” Но възмутените граждани настояваха да им разкажат своята версия каква всъщност е работата и все завръщаха приказката към мистериозното пълзене на машинките за смях из улиците, домовете и обществените сгради. И всички се споглеждаха и възкликваха: „Става нещо тука!” А около тях продължаваше да се носи мощен смях и беше трудно да се различи дали е само смях на машинките, или и на децата, които ги разнасяха и тайно, и явно.

            Една нощ, десетина минути след като момчето се прибра отново с пълна торба, в двора на голямата къща спря полицейска кола. Полицаите слязоха и смълчано заоглеждаха наоколо. Някъде над и встрани от тях в нощта се чуваше как тихичко работят машинките за смях.

   –  Ама че работа – каза единият.                                                                                 

   –  Дяволска работа – съгласи се другият.

   –  Смешна работа – каза първият.

   –  Наистина смешна – потвърди вторият.

            И те се качиха в колата и отпътуваха в нощта.

            На другия ден момичето с русите скуфоли сложи на чина пред момчето машинка за смях и го погледна в очите.

            –  Не се ли радваш, че всички деца вече имат машинки за смях?

   –  Радвам се – каза момчето.

            –  А ти защо нямаш? – попита момичето. – Още ли се страхуваш?

            –  Но аз имам – отвърна момчето – Имам най-голямата машинка за смях.

            –  Къде е тя? – не му повярва момичето. – Покажи я.

            Но момчето Добрин не отвърна, а му обърна гръб. И вечерта отново отиде при своята уморена майка.

            –  Мамо, сега навсякъде всички се смеят. Дори и пенсионерите и учителите се превиват вече от смях. Защо не пишеш на татко за това. Нека се върне.

            –  Добре, момчето ми – каза майката. – Добре е, че се смеят, но татко ти не бива да се връща повече тук.

            –  Но защо! Сега на никого няма да направи впечатление, че все се смее. Сега всички се смеят.

            Както момчето си бе тръгнало от разговора с момичето със скуфолите, така сега и майка му стана и мълчаливо излезе от стаята. Тя не беше приказлива майка. Момчето Добрин остана до прозореца, загледано към двора, където децата се гонеха с велосипеди и размахваха машинки за смях. По улиците пъплеха достолепни господа и чисти бабички с торбички кисело мляко – всички с машинки за смях. Мъже и жени се срещаха и разминаваха с усмивки, а после усилваха машинките за смях, които стискаха в джобовете си.

            Момчето опита да си представи своя баща с машинка за смях, но не  успя. Затова твърдо реши да изпълни намерението си, да събере пари и да го открие. И един ден се озова на пазара, нае маса и разтвори торбата. Тя бе пълна с машинки за смях  и още преди момчето да отвори уста, за да похвали стоката си, около него се събра тълпа, която на мига ги разграби. Момчето Добрин остана изумено и втренчено в празната торба. Когато вдигна очи, видя, че към него идват двамата полицаи. Те също бяха с празни ръце. По издутите им джобове обаче можеше да се предположи, че просто се срамуват да извадят машинките си за смях, може би защото бяха на служба. Полицаите се спряха пред момчето и го запитаха:

            –  Ти ли правиш тия бели из града?

            Момчето Добрин наведе глава. То бе благодарно, че не го обвиниха веднага, а само го питаха, просто така, но се чувстваше неловко. И малко страшно му бе пред полицаите и хората, които ги бяха наобиколили. Повечето от тях изобщо не можеха да разберат какво си говорят полицаите и момчето, защото бяха надули до дупка машинките си за смях, току-що заграбени от момчето. Те си мислеха, че полицаите на свой ред уговарят момчето Добрин да измъкне отнякъде по една машинка и за тях.

            –  Аз – призна момчето. – Но всичко ще върна.

            –  Вече не можеш – казаха полицаите.

            –  Исках да върна татко – продължи момчето.

            – Кой е твоят татко ? – попитаха полицаите, но момчето премълча.

            Тогава те се спогледаха. По-възрастният сложи меко ръка върху острото рамо на момчето Добрин.

            –  Никой не може да върне баща си, момче.

            – Но не може ли поне да опита? – запита момчето.

            –   Не бива – каза полицаят.

            Момчето Добрин не възрази. То си мислеше за работилницата на Цено Немия и за неговите първи и последни слова, за скуфолите на русото момиче от неговия чин и за велосипедите на хлапаците от училището, за касетофоните, които нощем ловко смъкваше от колите, както и за машинките за смях, които правеше от тях. Спомняше си онзи  ден, когато докато наблюдаваше децата и велосипедите, тайничко бе поставило  първите машинки за смях до чантите им. И като се усмихна странно, то тръгна между двамата мъже. А те продължиха да се споглеждат над главата му и не знаеха какво да правят. Защото след появата на машинките за смях пострадалите собственици на коли масово бяха започнали за изтеглят жалбите си. Така че, всъщност, сега полицаите нямаше кого да търсят. Освен това, нямаше защо да го търсят, пък и не искаха. Когато излязоха от пазара, по-младият каза:

            –  Довиждане, момче.

           А по-възрастният добави:

           –  Ще пратя внучката  в работилницата. Счупи ѝ се велосипедът и много плаче. Може би ще може да се измисли нещо, а?

           Момчето Добрин кимна: „Бива”. И те се разделиха всеки по своя път.

           Тогава децата започнаха да карат повредените си велосипеди в работилницата на момчето Добрин. Междувременно машинките за смях започнаха да се чупят една по една – направо се скапваха тия машинки за смях, но никъде не се намери майстор за тях, въпреки че иначе бяха проста работа. Машинките за смях просто отказваха да се смеят.

           Така дойде денят, в който замлъкна и последната машинка за смях. А тя беше на момичето с русите скуфоли. То влезе в работилницата, пристъпи сред оставените за ремонт велосипеди и я подаде на момчето: „Счупи се. Поправи я!”. „Не мога” – каза момчето. „Зная, че можеш. Нали имаш най-голямата машинка за смях. Поправи моята!” – помоли още веднъж момичето. „Няма такава машинка – отвърна момчето Добрин. –   И не бива да има.“ „Сигурно е така“ – каза момичето с русите скуфоли и се усмихна.“ „Така е“ – отвърна сериозно момчето Добрин.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – Третото пришествие (откъс)

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Една и съща история може да бъде разказана
 като избегната катастрофа
 или като въображаема победа.

 

В началото на пандемията хората си мислеха, че ги е сполетяло временно, краткосрочно бедствие. Едни предричаха, че то ще бъде с трайност от месец-два, по- скептичните – до една година. Годината мина и научни центрове предупредиха, че бедствието можеше да продължи по – дълго, две до три години. Скептиците казваха, че ще е безсрочно. В предишни времена при бедствия,включително при световните войни, хората мигрираха в безопасни зони. Сега нямаше къде да отидат, освен навътре в себе си…

 

1.

През 1988 година един млад сержант в Паспортния отдел на днешния булевард „Мария Луиза“, някога „Георги Димитров“ , на въпроса ми, кога ще получа своя паспорт за чужбина, ме препрати в далечна перспектива във времето, която нарече „второ пришествие“.

– Няма паспорт за Вас, гражданко – отсече той, още като ме видя.

Очевидно ме беше запомнил от предишните мои посещения.  Бях доста хубавичка и нахакана, на улицата мъжете се обръщаха след мен, сержантът не правеше изключение.

 

Всеки път попадах на него и бях започнала да си задавам въпроса какво правеше този млад мъж зад гишето, където обикновено слагаха намръщени чиновнички на средна възраст? Беше единственият с униформа сред тях и лесно се запомняше на фона на неприветливите лелки с ръчно плетени жилетки, които обслужваха желаещите да получат паспорти, ще рече почти половината българско население по онова време. Причината, поради която сержантът се набиваше в очи, беше една негова физическа особеност: липсваше долната половина на лявото му ухо, а в добавка, никой хирург не си беше поиграл да закръгли остатъка от хрущяла. Поради това осакатеното му ухо  висеше нелепо на главата му като счупена детска играчка.

Неволно се втренчих в него, сержантът забеляза погледа ми, почервеня и, ядосан, повтори:

– Няма паспорт за теб, не разбра ли? Всеки път ли трябва да ти го повтарям. Не е дошъл отговор от комисията.

Нямах намерение да го наскърбявам заради нещо, за което очевидно не беше виновен и дори съжалих, че нетактично се бях загледала в осакатеното му ухо. Бях твърде млада и още не можех да контролирам любопитството си, което от своя страна винаги беше насочено към необичайното. Желаех да разбера не очевидното, а онова, което липсваше или беше скрито.

Можеше да се каже, че дори изпитах симпатия към осакатеното ухо, но не и към притежателя му, защото от името на милицията той ми отказваше нещо просто по мое мнение: да получа паспорт, да пътувам с него и да се спася поне за малко от шибаната държава, в която се бях родила и живеех. Мои познати ме бяха предупредели, че не омъжена, млада жена като мен, с добри езикови познания имаше незначителни шансове да напусне макар и за кратко страната.

Милицията, обясниха ми те, се страхувала, че можело да напусна завинаги родината си и да й изменя. Този аргумент ме учудваше и дори разсмиваше. България си беше моя по дефиниция. Както и аз бях нейна, каквото и да означаваше това.   Изобщо нямах представа как се изменяше на такова голямо нещо, като „родина“, а и нямах никакво намерение да го правя, тъй като обичах всичко, което тя имаше: бях влюбена в морето, в планините, в родната ми улица, и в поне стотина души, без които не можех да си представя живота. Напоследък между тях се беше наместил и един млад музикант, срещите с когото ме караха да изтръпвам от удоволствие и заради когото никога не бих напуснала местата, където се срещахме. Не обичах държавата, която високопарно наричаха „родина“, но съзнавах, че точно  милицията не беше място, където можех да обясня тази разлика.

По онова време бях двайсетгодишна, дръзка почти до рискованост, и неописуемо жадна за пътешествия. Поради особено стечение на семейни обстоятелства владеех вече няколко езика и мечтаех да видя всички места, оставили следи в спомените на членове от семейството ми, живели в други епохи и по други географски ширини. Желанието ми да пътувам беше непреодолимо, ако можех така да се изразя, което означаваше, че най-малко милиционерът с половин ухо зад гишето щеше да ми попречи да го осъществя.

– Кога да дойда пак, другарю? – попитах сержанта  с фалшива смиреност, правейки се, че вярвам на версията с комисията, която месеци наред не даваше отговор на моята молба.

В поведението помежду ни съществуваше тънка, но съществена разлика. Аз се обръщах към него с официалното за времето прозвище „другар“, което ни най-малко не съответстваше на чувствата ми, тъй като милиционерът беше всякакъв друг, но не и мой приятел и доброжелател. Той от своя страна ме наричаше с привидно неутралното обръщение „гражданка“, което отразяваше презрението му към всички, които очевидно не бяха „другари“ на държавата, след като желаеха да я напуснат, дори временно.  Обръщението „гражданка“ беше всъщност бележка за недоверие, лепната на челото ми. Освен това сержантът ми говореше на „ти“, както това се правеше в затворите, наказателните общежития, поликлиниките, болниците, училищата и всички останали места, където хората бяха лишени от уважение. Трябваше да призная, че от позицията на своята власт той можеше да бъде откровен, докато аз се преструвах. Погледната от страни, сигурно изглеждах жалка, както и всички останали, с които чаках  на опашката. Обхванати от взаимно недоверие, освен това ние се страхувахме един от друг. Рискът някой от нас да предизвикаше лошо настроение у сержанта, беше бедствие с непредсказуеми последствия за всички.

– Тръгвай си вече – измърмори раздразнено старецът зад мен, който очевидно преценяваше не без основание, че бях източник на неприятности.

Държеше в ръка няколко писма, всички в стандартен плик на милицията, и сигурно, също като мен, посещаваше нееднократно това ужасно място, единствената ни възможна врата да го напуснем.Макар и залостена отвътре, тя все пак съществуваше, понякога се открехваше и пропускаше единици, поради което всички на проклетата опашка търпеливо и с отчаяна последователност чакахме  пред нея с надежда да дойде нашият ред.

Без да поглеждам към стареца, не мръднах от мястото си и продължих да чакам отговор на зададения от мен въпрос „кога да дойда“.

Всички около мен имаха на разположение някаква история, която смятаха за убедителна. Роднини, близки, починала леля…Никой не смееше да твърди, че искаше да отиде до Париж, Милано или дори до Белград ей така, само за да се разходи по улиците, да изпие на улицата едно ароматно кафе, да позяпа цветните, лъскави и недостижими с цените си витрини, след което да се върне в унилото си ежедневие, което му предлагаше  „развитият социализъм“.

Моята история беше истинска и се състоеше в това, че бях получила покана от далечни роднини във Франция и вече шест месеца чаках да получа задграничен паспорт, за да замина при тях. Веднъж седмично се отбивах да проверя, дали нямаше движение по преписката ми, замръзнала в някой кабинет. Жадувах да видя Париж, чиято топография, география и история познавах наизуст от всичко, което бях чела за него. Нямах друга причина, но тази ме изпълваше с желание и дори амбиция, каквито рядко изпитвах.

– Ела на второ пришествие – отговори троснато безухият.

Подозирах, че го бях раздразнила не само с упорството си, но може би и с външността си. Не само всичко по лицето ми си беше на място, но и носех красиви обеци, които привличаха внимание върху малките ми уши, с които се гордеех.

-И кога смятате, че ще настъпи това „второ пришествие“? – осмелих се да добавя в пристъп на дързост, съзнавайки, че може би си играя с огъня.

Старецът зад мен не се стърпя и ме сръга грубо в гърба с костеливия си лакът. 

Нямаше какво да губя, като подразня сержанта.Поне за няколко мига можех да обърна играта на котка и мишка. Като че ли на свитото, сиво мишле, на каквото се оприличавах в онзи момент,  за миг бяха пораснали нокти и то се опитваше да одраска с тях униформения, скрит зад преградата на гишето.

Сержантът ме изгледа изненадано, очевидно съобразявайки, дали наистина бях глупава или само се правех на такава.

Реших да го освободя от съмнения върху собствената ми интелигентност, която за кратък миг беше поставила в опасност неговата, и затова добавих с усмивка:

– Защото предишният път казахте на „куково лято“, но не уточнихте кой месец от летния сезон имахте предвид.

Ухо за ухо, грубост за грубост! За днешния ден стигаше. Не трябваше да прекалявам. Бързо обърнах гръб и без да дочакам отговор тръгнах към въртящата се врата, преди някой друг милиционер да ми поискаше сметка какво точно правех тук всеки вторник, освен че се заяждах с персонала.

На изхода се сблъсках с по-възрастен униформен.

– Какво му е на колегата Ви? – попитах невинно аз.

– В какъв смисъл? – на свой ред недоверчиво зададе въпрос той.

Допрях с пръст ухото си.

– Ааа, онова ли? Една немска овчарка му го отнесла при тренировка в школата. Много е чувствителен оттогава.

– Горкият – лицемерно отговорих.- А как се казва?

Дори не знам защо попитах. Като че ли, ако знаех името му, това щеше да промени нещо.

– Митко, Митко Григоров се казва. Защо питате? – изведнъж се усъмни пазачът.

– Просто от любопитство.

 

„Второто пришествие“ и „куковото лято“ все пак се състояха след малко повече от година, когато затворената отвътре врата на държавата бе издънена от събитията и населението се втурна като полудяло да види света, който дотогава бяха скривали от него. Сержант Митко Григоров лично ми връчи жадувания паспорт през отвора на гишето-бърлога, след което аз бях обладана от такава жажда за пътешествия, че не можех да се задържа на едно място повече от няколко седмици. Започнах естествено с Париж, тъй като там имаше къде да се приютя в една таванска стаичка на моите далечни роднини, склонни да ме изтърпят известно време. Разхождах се в продължение на цял месец денем и нощем из града на мечтите ми, влюбих се в него и го прибавих към онези задължителни неща, заради които си струваше да живея на този хубав свят, въпреки всички мръсотии на които беше способен. 

Пътешествията ми бяха безкрайни, куфарите станаха мой дом, а летищата – моя родина. Паспортът беше винаги в джоба ми, а за сержанта забравих още първия път, когато стъпих на чуждо летище.

Тогава не допусках и за миг, че в едни по-късни времена щеше да се наложи отново да си имам работа с него. Както и че някои на пръв поглед незначителни срещи можеха да се окажат с фатално значение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Дай ми очите на Сузи

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Eye

 

Знам, че ще се оправя, ще свикна да живея и така. Седем години са това, не са два месеца – да ги изтриеш и продължиш.

Какво нещо е навикът – ставам и се обръщам да го будя, влизам в банята с идеята, че има кой да ми донесе хавлията.

Виждах го от година, че не е същият, не обърнах внимание на знаците – по-лесно ми беше.

Мълчеше, много мълчеше. Говореше само за битови неща, не споделяше, смееше се рядко.

Залъгвах се – “внушаваш си“ –мислих.

Едно не ме подведе никога – интуицията – трябваше повече да я слушам.

То и да я бях слушала – какво?

Седем години планове за семейство, как се наваксва това, как да започна от начало. Да търся друг, с който да градя –отчаяна работа.

“Нищо не те радва, нищо не ти харесва, голямо мрънкало си“ – казваше ми често, когато още ми говореше – после спря и бавно си отиде. На части – техниката, книгите, дисковете, дрехите, последно си взе четката за зъби. Сякаш се разглоби, разпадна се и изтече през антрето.

Прати СМС – “отивам си, нещата не вървят, чувствам се зле от години, бях обещал, това ме държеше“.

Години мълчалив дискомфорт, години примирение – къде бях аз?!

Вярно, че нищо не ме радва. Сега, като се замисля е прав. От дете съм такава. Често чувам от хората, че не ми липсва нищо. Обективно погледнато е така.

Дете от смесен брак, имоти в две държави, никога не съм мислила за пари. Престижни родители с успешен бизнес, добро образование, никакви лишения.

Дори проблеми с външността нямам, от дете ме снимат за реклами, казват, че съм красива. И защо, защо, тогава ми е толкова гадно?! Защо ми е така тъпо, така монотонно?!

“Можеш да убиеш желанието за живот у всеки“ – включваше шеговития тон често.

Сега разбирам – не се е шегувал.  Задуших ли го, отегчих ли го – не знам?!

А и да знам, не съм способна да направя нищо – това са ми възможностите, толкова мога.

Когато ходехме по лагери със съученици от гимназията, най-скъпата частна гимназия, другите се радваха на гледките, аз чувах само мотора на автобуса и виждах зацапванията по стъклото.

После как ни стоварват като чували пред разни обекти, после как ни товарят наново. И никога никакво удоволствие. Само лошото, все лошото – някакво вродено черногледство.

Не вярвам в щастието, подозирам другите в лицемерие, когато се радват.

Тази седмица си правя косата за трети път. В салона вече се смеят. Искам да виждам Сузи, но се преструвам на маниак на прически.

Сузи не спира да говори, никога не млъква. В салончето й е лудница. Мисля, че всички идват, за да я слушат.

Сузи върти ножицата като жонгльор, адски е сръчна. Работи с няколко клиента едновременно.

Винаги има поне три жени с боя, докато прави мъжките прически – отнемат и минути.

Сузи е щастлив човек. И понеже не й вярвам, идвам често, за да я хвана в лошо настроение, да я хвана да се оплаква, да я видя болна, уморена, съсипана…

Улавям се – искам да се срине – грозно, но ми пречи нейното щастие – пари ме нещо в стомаха.

Знам – проблемът е в мен. Сузи си е Сузи – не ми прави нищо, не ме забелязва – знам.

Но ме боли, мамка му!

Боли ме звънкият смях, безгрижното изражение, фриволното дрънкане с неизменните десет клиента.

Дебна я, разпитвам – Сузи разказва, добронамерена е. Не е красива, невзрачна е  – боли по-силно. Може го и без да е хубава!

Винаги говори за жилището си и котките. Има над осем котки, казва че са скъпи, породисти.

Жилището е стилно, ремонтира го постоянно, ремонтира го всеки ден. Гледа списания, експериментира – купува мебели. Живее в разкош.

Опитвам се да си представя докато ми прави кичури. Зелен двор с цветя, оживен от красиви котки. Цветята са скъпи, цветята ся редки.

Къщата е стилна, изчистена, но кокетна. Звънят й хора, много хора – мъже.

Мъжете в живота на Сузи са особено атрактивни – стилни дръзки мъжкари, похотливи тийнейджъри с изваяни тела, изискани господа на средна възраст – влюбени до един.

Докато нанася боята преживявам хилядите романтични срещи, трескавите разговори за секс в среднощни часове, влюбените до безумие, изгорени от страст момчета. Сузи – разказва, разказва – на всеки, който седне на стола.

Разказва долепила устни до ухото на поредната клиентка, разчекнала очи в изумление. Гледки – сменят се – мъже, момчета, старци – военни, лекари, архитекти, преподаватели – Сузи познава адски много мъже.

Лавина от емоции и звънлив смях – салончето се пръска от похот. Клиентите се червят, но идват отново. Една от тях съм аз.

Вечер, когато не мисля защо той си отиде и колко съм безсилна, си представям военния, който преследва Сузи. Маскировъчната униформа на професионален войник, поддаваща се от ъгъла, дебнещ в засада.

Целувките, страстта, грубостта на пренебрегнат простоват мъж. Чарът на влюбен примат.

Мисля за вулгарния лекар, звънящ между две операции – търси я често – иска да изостави жена си, спират го децата. Луд е по Сузи, говори мърсотии до тоалетната на операционната. Виждам го с бялата престилка до кафе машината, шепнещ в смартфона.

Студентът, опустошен от желание, дете от консервативно семейство. Сузи му показва непозната страна. Иска да вижда още.

Сутрин се връщам в салона, Сузи ме държи със силата на евтино риалити. Правя си ноктите, за да слушам историите – в клопка съм.  Сюжетите на Сузи изместват мислите ми, временно ме дистанцират. Мразя да съм сама.

Сузи има тежък живот – бита, преследвана, зарязвана от родители, изнасилвана. Най-смешното е, че завиждам и за това.

Представям си момичето от Борово с раница на гарата, обикалящо само из София. Не познава никой, но се оправя. Помагат и клошари – оцелява.

Намира си любовник, любовникът й намира работа, зарязва го – после друг.

Плаче ми се! Нямах възможността да оцелявам. Лишиха ме от приключения, възпитаха ме добре. Охранен бройлер от скъп инкубатор – плаче ми се.

Сузи ми филира краищата – смее се – разказва за тройка с двама военни – кани ме на гости – приемам.

Търся из руините на София, из порутените недостройки, стилното местенце на Сузи. Обърквам се – номерата са разместени – София е несинхронен град.

Счупени гаражи, износени ретро кафенета, дюнери, писъци – смрад.  Мухъл, ръжда, неизмазан зид до модерна сграда. Ровя из занемареното наследство на епохите.

Влизам в заден двор, търся Сузи. Сузи ми отваря – посреща ме по халат, по скъп бял халат и нежни луксозни чехли.

Води ме през мръсен двор, потънал в плесен и ръждиви варели.

– Виждаш ли котките ми, там до шезлонга – пита ме със самоуверена усмивка.

Няколко мръсни улични котарака се излежават до варел, препълнен от дъждовна вода. Шаря с поглед търся пространството от разказите – стилния декориран двор и скъпите котки.

Кани ме вътре. Мазе – Сузи живее в мазе, боядисано с грубо нанесена червена блажна боя, засъхнала с множество боклуци. Миризма на влага и мухъл в тясна стаичка, превзета от спалня с кичозна кувертюра.

– Ето го военният – сочи ми снимката до шкафчето. Виждам грозен мъж с шкембе едва покрито от вехта униформа, килнал шапка като ловец.

– А, това е студентът – показва ми снимка на слабо грозновато момче, едва достигащо в представите ми полова зрялост.

– Това е професорът – показва ми снимка на мъж на преклонна възраст, с немощно излъчване.

Обърквам се – не виждам от влагата, препълваща очите ми.

– Плачеш ли, защо плачеш? Боли ли те нещо, искаш ли нещо? – стряска се Сузи.

– Искам, да, искам! – съскам през зъби.

– Да видя персийските котки, шикозният двор, прегарящият от страст военен, горящият от емоции студент, да видя стилната виенска спалня.

– Ето я спалнята, нали ти показах котките отвън – не ги ли видя!?

– Не – не ги видях. Видях блажната боя и няколко помияра!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Любов с мушкато

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – А Touch

 

„…и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.“

Атанас Далчев

 

Кир:

Трябва да се отърва от малката лепка. Хубаво беше в началото: тя – фина и деликатна миньонка, студентка първи курс във ФКНФ, девствена и готова да се учи, да бъде обучена на всичко „от-до“. А аз съм най-добрият професор за моето малко мушкато. Наричам я така, защото това е любимото й цвете и в квартирата й на шестия етаж е пълна със него. Саксии с най-различни червени, бели, шарени мушката са наредени на прозореца. А що се отнася до мен, опитът ми с жените не е малък, но с прощъпулка ми и за пръв път. И за последен – щото не ми трябват повече такива. Цяла седмица бяхме заедно почти непрекъснато. Аз гледах да се скатая от офиса (а все пак трябва да се работи), тя бягаше от лекции. Гледахме порно, експериментирахме разни пози, най-вече я тренирах на френски… интересен секс. Тя ми беше интересна с манията си по Маркес, „Нирвана“ и най-вече по оная тъпа китка.

Излизахме и с компанията, мъж, минал средата на 30-те си години все пак трябва да се похвали с 18-годишно свежо гадже. Веселяхме се и мислех, че ще излезе човек от нея, но не стана – превърна се в бреме и досада. Залепи ми се като сопол – Кир, това, Кир, онова… Непрекъснато ми пише на месинджъра всякакви глупости. Обичала ме. И аз обичам бира с пържени картофи, но не им го пиша на всеки 15 минути. Започна и през офиса да наминава, и стана съвсем неудобно заради Таня – новата служителка, на която е въпрос на време да смъкна прашките.

Трябва да взема мерки за Кристина. Аман от натрапчиви довчерашни девственици. Ще я заведа на купон.

Кристина:

Той се казва Кирил, но му викат Кир и го обичам. Кир е първият ми мъж и искам да е последният. Той стана целият ми свят. Владее всички мои сетива. Събуждам се с мисълта за него, заспивам с мисълта за него. Такава трябва да е любовта: обичаш, отдаваш се, ставате едно цяло – една душа с две тела. Разбираме се напълно. Сексуалните му уроци са ненадминати. Много е нежен, най-нежният в цялата Вселена.  Аз умирам за нежност. Върховна беше идеята му да ме гали с цвят от любимото ми мушкато между краката по време на любовната игра, а после – по време на акта – да рецитира в ритъм „Муш, муш мушкато“. Муш – и ме мушка, муш – и ме мушка… „Муш, муш мушкато“ стана запазена марка на нашата любов.

Вкара ме в компанията си – свестни са. Само Ото малко ме плаши – огромният гологлав Ото с най-грозните сини очи на света. Като че ли ще ми направи дисекция с поглед, ще ми извади червата и ще ги изяде. Ако трябва да съм честна – гаден ми е. Намекнах на Кир, че в присъствието на този негов приятел не ми е комфортно, а Кир се смее: Ото имал 24-сантиметрово мъжество, свършвал бавно и жените умирали за него. Аз пък бих умряла от него, но не казвам нищо повече, защото Кир се дразни.

През последните седмици почти не съм го виждала. Започнаха да ми минават през ума разни неща… Но напразно съм се страхувала – ето че ми са обади и ще ходим на купон у приятели. Казва, че щяло да има музика, интелектуални разговори за литература и муш-мушкато. Не разбирам защо трябва да правим секс на чуждо място, а не у нас. Но как да откажа на любимия, щом той така иска?

Къщата е огромна, купонджиите са много, пиенето и тревата също… и някак загубвам Кир. Срещам Таня, колежката му – казва ми да търся на горния етаж, на терасата при цветята. Качвам се. На дъното на терасата виждам силует на мъж и тръгвам към него. Мъжът се обръща. Стряскам се. Не е Кир. Ото е.

Ото:

От цял час чукам пачаврата на Кир на терасата с китките, където някой предвидливо е сложил кушетка… а знам, че мина час, защото на стената виси старинен стенен часовник с кукувица. С други думи – перфектната обстановка. Кир е истински пич – пусна ми гаджето си. Не съм го молил, той сам знаеше, че съм й навит. Така е с истинските приятели. А тя е толкова мъничка. Тясна е – най-тясната путка, която съм сцепвал. Също ми е навита – нищо, че се дърпаше в началото. Изобщо няма да бързам. И Кир така поръча, а и аз си имам проблем със свършването. „Муш, муш мушкато“ – говоря й на ушенце, докато натягам. Опъвам я на задна, затиснал съм ръцете й на гърба, а главата й – във възглавницата… Кир спомена, че обичала грубата игра. Боли я и това е хубаво. Направи малко театър, опита се да вика – няколко шамара и нещата са в релси. После плака, скимтя и трепери. Сега съвсем е замлъкнала, ще трябва пак да я свестявам. Раздрусвам я яко – опитва се стане от кушетката. А, не, малката – още не. Искам нещо ново – задника ти, стегнатия ти малък задник. Не съм свършил, имаме доста работа. „Кир“ – вика тя. Побеснявам. Аз съм Ото – Кир не е тук. Ще я накарам да вика моето име. Ото – крещя й, О-т-т-о! О-т-т-о!

„Ото“ – предава се тя и аз мощно се празня вътре в нея. Малкото мушкато на Кир е вече малко мушкато на Ото. Целувам я по вратлето. Чао, захарче, супер си! Два часа издържа, мамка му – два часа по часовник – страшна пичка! Следващата седмица купонът е у Влади. Заповядай, ако искаш и си донеси лубрикант. Ще съм готов пак да те изчукам.

Кир:

Стоя зад вратата на терасата и гледам как Ото опъва Кристина. Усещам странен прилив на нежност. Той голям, тя – дребничка. Мощният зъл кактус от пустинята ще изяде сладкото невинно мушкато. Така и трябва. Давай, звяр, разкъсай я! Дори да не й харесва в момента после ще ти е благодарна. Ще е благодарна и на двама ни.

Таня е до мен и заедно наблюдаваме представлението. Донякъде, докато се възбудим. Тя започва да ме гали и слиза за свирка. Чука се страхотно, не е някакво девствено дърво. Но не искам да съм несправедлив с Кристина. Добра ученичка беше и я предавам в опитни ръце – Ото ще й покаже доста неща.

Кристина:

Кои са тези мушката, на тази тераса? Не са моите. Не ми говорят. Не плачат с мен. Студени са. И на мен първо ми стана студено, когато Ото разкъса новата копринена блуза, днешния специален подарък от Кир за купона. Безценна е, а Ото за секунда я направи на парцали. Ото ръмжи, смачква гърдата ми и я захапва. Защо ме хапе? Спри, така боли – ще кажа на Кир! Ото се смее. Кир е при Таня, малката, сега са заедно, праскат се току до нас. А ти… Ти нямаш избор. И Ото нахлува, а аз мисля единствено какво ще стане, ако Кир научи. Ако Кир разбере – дали ще ми е бесен, че съм му изневерила? Дали няма да реши, че съм го искала?

Не помня колко продължи – часове, дни или години. Чувах любимото „Муш, муш мушкато“. Кир ли беше? Кир ли се е върнал? Трябва да е той. Знаех си, че ще се върне – ние се обичаме! Неговите думи са това, сигурна съм, че той ги изрича, но… това тяло, което пълни моето – то чие е? Не го познавам. Гадая за лицето на мъжа вътре в мен – Кир или Ото? С Ото правим любов, а Кир ме изнасилва… или беше обратното? Кой да ти каже. Объркана съм, а враждебното мушкато мълчи и отказва да помогне. Допускам, че Кир е мъртъв… Сигурно е мъртъв, но се е върнал като във филма „Призрак“ с Деми Мур и Патрик Суейзи. В чуждо тяло, специално за да бъде с мен. Да Кир е – чрез тялото на Ото. Защото Ото е мъжът, за когото знам, че ме удря, докато викам „кир“, но не усещам нищо. Само лепкава кир…. само мръсотия…

На сутринта дебела чистачка ме свестява с ритник. Махай се, повлекано. Не ми стига другото, ами и лайната ви трябва да чистя, отрепки недни. Теб като те гледам, бая са те ошмулили снощи… Колко бяха? На файтонче, а – един след друг? Хареса ли ти? Колко ти платиха? Или сама навири краката доброволно? Марш оттука!

Наметнах нечие кожено яке, захвърлено и оповръщано след купона и се прибрах в квартирата, при мушкатата. Полях ги с вода – вчера, преди да изляза с Кир ги бях забравила. Исках да поговорим, както винаги. Опитвах, опитвах. Но и те не ме искаха. Накрая се отказах. Нямаше смисъл да настоявам.

 

***

Саксията с бяло мушкато спокойно се разби на тротоара.

 

2-3 май 2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дима Благоева – Пътят за Пном Пен

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Stairs to the Sky

 

– Подминаваш ме, а? Неблагодарник! Ама забрави кога ми искаше пари за една бира. Майка ти… аз на тебе! Ще видиш ти! Ще ти взривя фургона, и тебе ще взривя. Мога да го взривя, ако поискам, не ми ли вярваш?! – последният въпрос явно е отправен към мен.

Проследява отдалечаващия се на бегом силует, тръсва рошавата си сплъстена коса и засмуква гневно от фаса. После се опитва да ме огледа добре, въпреки сумрака.

– Вярвам ти. Защо да не ти вярвам – дърпам нервно от моята цигара.

–  И гранати имам, и Калашников. Баща ми беше в службите, и аз съм бил. Дай една цигара. На мисия в Камбоджа бях. Преди двадесет и пет години.

От беззъбата му уста изригват кълбета дим, като потвърждение на думите му, че може да взриви някого. Вяло се усмихвам, раменете ми потръпват от вечерния хлад. Само по сако съм, а е ноември.

– Цигарата ми свърши, човек, ще влизам вътре. Остави го тоя да си живее живота, не си хаби гранатите.

– Ще го оправя аз него, ще види той – продължава. – Хубаво ще запомни кога е крал чувалите на бай Лазар. Че те тия чували са ми цялата покъщнина бре, знаеш ли колко време съм ги събирал. Дай една цигара, де. Не се стискай.

Протяга ръка, пръстите му се подават от скъсана плетена ръкавица. Преглъщам погнусата си от черните му нокти и му подавам кутията:

– Ето, останали са ми две, вземи ги.

– Е, мерси. Те от скъпите, ама и ти не си случайна. Я виж, как си се барнала… Чакай да ти разкажа за Камбоджа.

Вече пристъпвам от крак на крак, но бай Лазар продължава:

– Как лети времето, майка му стара. Бяхме първите „сини каски”. През какви перипетии минахме, ако знаеш. Пълна мизерия беше. Карахме със седмици само на боб. Возеха храната с кораби през океана. Докато дойдеха контейнерите, брашното ставаше на тесто, а халвата се сучеше като прежда. Чудехме се кои са по-опасни – червените кхмери или рояците комари. Нищо не си видяла ти.

– Сигурно, но трябва да влизам. На бизнес среща съм – мърморя аз, чудейки се защо изобщо подхванах този разговор.

– Стой де. Дай да изпушим по още една цигара. Таман да усетя и аз малко от целия шик тука – като почнеш от светлинките, перденцата вътре… ей, гледай, гледай, каква красота само и какъв уют! И всякакви важни люде. Чашите им пълни, чиниите им пълни и решават съдбините на света – източва врат и наднича през френския прозорец на ресторанта. Залепя подсмърчащия си нос за стъклото, сякаш да подуши миризмата от ястията.

– Клиентите ме чакат, ще влизам. Излязох само, за да взема глътка въздух, а виж колко се забавих. Богати са. Нервни са.

– И как го вземаш свежия въздух, като пушиш цигара от цигара ли?

– Е, чак пък. Ти какво сега, морал ли ще ми четеш?

Хваща ме яд, че още стоя на студа, заради този уличен философ.

– Морал, баш – продължава да нарежда. – Какъв морал на такива като тебе. Вие, дето крадете от народа, за да се возите в скъпи коли, да седите в стъклените си офиси, да ядете по шикозни ресторантчета и да тънете в разкош и разврат. Душевен разврат, щото нямате никакви ценности, удушили сте ги в себе си. Гледате да забогатеете на гърба на обикновения човек, дето няма пари за хляб и лекарства. Народът е гладен, хората мрат като мухи, а вие сте се разплули в разкош.

– Свърши ли вече? – дразня му се, но странно защо продължавам да стоя  на студа и да го слушам.

– Да.

– Върни ми сега една цигара от кутията, последната… И как реши, че и аз съм от тия хора, които живеят на гърба на народа? – опитвам да се усмихна. Въпреки гневния му тон, не се чувствам обидена.

– Нали те виждам. Гледаш ме с презрение, с погнуса, защото ме преценяваш по скъсаното ми палто и пробитите обувки. За тебе хората имат стойност, измерима само с парите им. На бас, че имаш любим девиз. Мога да го позная.

Очите му играят, като на дете, което знае отговора на гатанката, но не бърза да го каже, за да продължи още малко с играта.

– Ха–ха. Давай, пробвай се.

– Чакай малко, как беше? „Това, което не се купува с пари, се купува с много пари”? Познах ли?

– Не, не позна. Нямам въобще такова нещо, като любим девиз – смея се аз.

– Да бе. Това е, защото душата ти е празна. Има толкова умора в очите ти. Толкова празнота.

– Какво? Не те разбирам – много добре знам какво иска да ми каже и може би затова го оставям да говори.

– Правиш се, че не разбираш. Очите ти са празни. Значи и животът ти е празен. Нали знаеш какво казват хората, че очите са огледалото на човешката душа. Има ли нещо, което те радва? Всеки ден ставаш с умората си, щото делиш деня и постелята си с нея. Като станеш, се наливаш с кафе, за да си отвориш очите, а душата ти спи. Не, не спи, мъртва е, а ти се мъчиш да я съживиш. И какво, качваш се в колата, отиваш в офиса, правиш пари, после се скриваш обратно между четири стени, мислейки пак за пари. Наливаш се със скъпо уиски, за да можеш да заспиш. Сигурно и сънотворни вземаш, може би пушиш и трева, но и те не могат да ти върнат спокойния сън. И колкото повече пари изкарваш, толкова по-малко се радваш на живота. Я ми кажи, кога за последно спа под открито небе? А? Вдигаш рамене. Сигурно никога не си го правила. Можеш ли да кажеш, че си свободен човек?

Мята фаса в краката си и го размазва. Под подметката му остава черна точка, почти като препинателен знак.

– Ти като спиш на улицата, по-свободен ли се чувстваш? – заяждам се аз.

– Хм.

– Извинявай. Не исках да те обидя.

– Да бе. Хич – сменя патоса с равен тон – Еми, тъй стана, че спя на кашони в едно мазе. Когато се върнах от Камбоджа, разбрах, че съм болен от левкемия. Там охранявахме пътя за Пном Пен, спяхме в една пещера, а тя се оказа вход на уранова мина. Всичко дето го бях спестил замина по доктори за лечението ми. Слава богу, оцелях. Трима от нашите със същата диагноза си заминаха. После все не можех да си намеря добра работа и да се задържа за по-дълго. Пропих се, задлъжнях и накрая улицата ми стана дом. Не се оплаквам. Оправям се някак.

– Съжалявам – казвам със съчувствие.

– Съжаляваш, айде бе. Такива като теб пет пари не дават за такива като мен.

– Стига си лепил етикети на хората.

– Че да не е лъжа… Искаш ли една цигара?

– Че те не свършиха ли?

– Ей тука имам едни запаси, дето ги държа за в краен случай, ако много ми се припуши и няма откъде другаде да взема. В ей този вътрешен джоб имам хубав рязан тютюн и хартийки от вчерашния вестник – заравя пръсти някъде из пазвата си. За да му е по-удобно търсенето, превива гръб и се свива в одърпаното палто, което със сигурност е принадлежало на значително по-едър човек. Така изглежда още по-дребен. Ловко сгъва две цигари, приплюнчва ги и ми подава едната.

– Явно криеш много работи в този джоб – опитвам да се пошегувам.

– Секретен е, да. Дай огънче. Тая запалка ще ти трябва ли? Сигурно имаш още десет? – още преди да отворя уста, запалката ми потъва в „секретния” джоб, а изчезването й е придружено с лукава усмивка.

– Задръж я, имам друга.

Всеки дърпа от цигарата си, потънал в собствените си мисли. Питам го:

– Мога ли да направя нещо за теб?  Нещо, от което наистина имаш нужда?

– Ооо, я не се прави на Госпожа Съпричастна. Не ми трябва твоето съжаление. Оправи първо своя живот. Аз не съжалявам за нито един ден от моя. Всяка сутрин казвам „добро утро” на небето над мен, паля цигара и поемам дълбоко въздух. Каквото и да ми поднесе деня, то е дар. Върнах се жив от мисията, оцелях от болестта, намерих хубав сандвич в контейнера – животът е щедър и аз му благодаря всеки ден. Нищо не застава между мене и небето, когато погледна нагоре и това ми стига. Навсякъде съм чужд и затова  свободен, жив съм и свободен… Хайде, стига съм ти досаждал, ония господа те чакат. И без това много време ти отнех.

– Хм. Една цигара време.

Бай Лазар изпуска кълбо цигарен дим, обръща ми гръб и поема в тъмното.

Гася цигарата и влизам в ресторанта. Господата са се разположили около масата, съблекли са саката си, разхлабили са връзките си и пият третото дванадесетгодишно Чивъс Регал. Пред тях красиво са подредени чинийки с червен хайвер, задушени калмари и скариди. Не са поръчали основното си ястие. Търпеливо, вежливо до обида ме чакат, да им уредя имота, който е полузаконен, всъщност четвърт и малко законен, на който те ще построят модерен мол. Ненадейно усещам по пръстите и дрехите си тежкия задушлив мирис от второкачествената цигара. Кой знае защо ми става гадно, кой знае защо изпитвам срам, а трябва да отида на масата, защото съм гладна, а най-вече, защото там е договорът с моя хонорар, добър, достоен, заслужен хонорар. Поглеждам изпълнената с вкусотии, възбуда и приятни шеги маса, обръщам се и вземам палтото си от гардеробната. Навън е студено, свъсено и някак неочаквано отчайващо, но ще вървя пеша.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Auto da fe

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Where the Night Sleeps

 

Не, не, усмихнатата градина на о. Н не предполагаше носене на санбенито – сестрите ми бяха облечени в специално ушити от баба ни Антония / Донка / бели роклички, а аз бях накипрен с голф и карирани чорапи – одеяния, които предизвикаха репликата на баща ми: „Какъв е този малък лорд Фаунтлерой, мамка му – веднага го разкарай!“ – и ме върна при санкюлотите –  дълги панталони и под тях, чорапи, закачени на жартиери – мода на следвоенната оскъдица, но този път премълча – прецени, че трябва бързо да оголя нозе при кръщенето, само подвикна подире ми: „Да не си забравиш стиковете!“  „Нелегалното“ кръщение – организирано от бабите ни Мила и Донка гъделичкаше с острия вкус на конспирацията и много забавляваше дядо  и Стария, времената се меняха, властта затваряше очи, но цветята и очукания леген на о. Н бяха най-подходящи или както казваше дядо: „Тук да се молиш Богу.“ под раззеленилите се буки над Малкото манастирче. -зографисано от него. „Добрият дядо Господ ще изтърпи едно име в повече – прекъсна добросъвестно изпълнявания ритуал о. Н – по повод спора между бабите за двойното име на по-малката ми сетра Анна-Мария /RIP/ –  записвам я като Аннамария,  ще дойде време тя да  постави тирето!“ което и стана 90те / дотогава властите забраняваха двойните имена /.  След св. миро Отеца ни целуна и  и с предразгавял глас рече: „Сега съберете миналогодишните листа, че баба ви попадия / Иринка, сиво гълъбче / трудно се навежда и няма кой да и помогне.“ След малко три малки клади пламнаха в райската градина,    

Защо ли след време райската градина придоби очертанията на колосаната фуста / прищипната в кръста / и уханията на карамфил и черен пипер от тялото на моята невинна Нели – Филибето ул.“ Ген. Данаил Николаев“ – подсилени от близките локомотивните свирки  и свирепата любовна двойка от съседната пейка – след свършването на чукането, мадамата съчувствено възкликна: „Клетите, ама те още не са се наебали!“  – което доведе до припадъка на Нели в автобуса, когато я изпращах. Колко любовни понички и много сладко кафе от РСВ консумирани напразно – „Не ги бива сладките момичета – рече арабската кобилка М от Родопите – изтръпват ти зъбите от тях,  затова си палех цигарите от писмата , дето и ги пишеше всяка седмица от Варна. – струваше си да ходя непрекъснато до града и да взимам пощата за климатичната гимназия. – Не те е срам! – казах. – Аз съм почтено момиче – не съм ги чела – изгарях ги! – отвърна М. – Аллах ми е свидетел! Ти си за мен.“  Нетърпеливи глезени, сухи стройни нозе, необоздана захапка, защо се спрях на кръстопътя към пустинните полета на Asia Minor или бреговете на Киликия – щях да гледам отдалеч 0чистителния огън над стария дом в К , върху разкъсаните и осквернени книги, дървета, лози и спомени, вместо да изпращам пепеляви снежинки по електронните ветрове на мрежата. 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – 70-годишна пенсионерка работеща

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

70-годишна пенсионерка работеща. имам 45 години стаж като медицинска сестра взимам 350 лева пенсия. няма какво да направя. как няма. вземи камък и счупи някой прозорец на парламента. представих си я с кърпа на чело и с боен вик седемдесетгодишна телмаилуиз. не мога. трябва да работя за внуците. виждам я как пълни с шепи празен басейн. накрая успява. отделя се от дъното и отплава. след 70 броя ставане лягане работа ядене празници свърши хартията верото също малко благополучие срещи раздели пазар дистанционно лесна книга ферма за мравки без мравки забравили сте да поръчате едри американски ровиш по мравуняците за неопитомени дивачки. в друга вселена. буря с глава на карфица. на която стъпваш. и те удрят с тарани. не падаш. притегателна сила на концентрирано бедствие. равновесие. примесено с лютив страх който се изпарява от напрежение. готов да убиваш или да умреш. порой гръмотевица град удрят инжекция с течен метал втвърдява се в гръбнак. чук в телевизора в ръка с изпъкнали вени. чук и огньове. поглъщат и правят на прах сладко-отровните сънища. хамакът тук се люлее. дрънчи фалшиво песен приспивна. 70 такта е и е лесна-на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Магьосникът на фараона

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Gathering Point

 

Кирики не знае, че докато излиза през задния вход на колибата си, там вече го причакват пратениците на фараона. Може да разбере, че се е получило така, но е пропуснал да се увери, преди да отвори вратата и да тръгне между палмовите листа, почуквайки с тояжката си. Когато долавя, че са там, спира.

– Препочтени Кирики – казва гласът на единия от пратениците. Мъжът е затлъстял и си вее с палмово листо, което е откъснал от безценните дървета на стареца. – Най-смирено ви молим да дойдете с нас. А фараонът, да се слави името му, да се множи потомството му, да е богата трапезата му, настоява.

Кирики знае, че не може да откаже. Тъмното му лице с изопната като на мумия кожа и очи като на сляп гущер за момент остава вдигнато по посока на гласа на пратеника, сякаш се опитва да прецени дали говори истината. После старецът тропва упорито с тояжката, обръща се и заситня обратно през вратата към колибата, като опипва пътя си забързано.

Пратениците разменят няколко раздразнени думи и час по-късно Кирики подскача като пъпеш в коша на магарето им.

– Като същински генерал – шегуват се те.

Страх ги е, че ако фараонът разбере, че са оказали такава чест на препочтения Кирики, ще им отрежат я ръка, я крак, но повече се боят да не закъснеят след дългите увещания. Великият Ра вече се спуска ниско над земята и сенките на селяните край пътя се удължават, когато изправят морно гръб, за да погледат отминаващите пътници. На устните на селяните се появяват усмивки. Старият му Кирики, пак се е изхитрил да го носят.

Когато го въвеждат в двореца, повечето жени на фараона вече са се оттеглили, за да сложат децата да спят. Някои още си дояждат край него в голямата зала, а фараонът като че ли е задрямал. Красивата прислужница пошушва тихо в ухото му и го разбужда. Фараонът отваря беззъбата си уста и няколко пъти примлясва недоволно. Пратениците са се прострели на земята и треперят.

– Кирики – откъртва се от устата на фараона, а очите му откриват блуждаещо стареца. Нещо обаче като че ги развеселява. Той приема чашата, която прислужницата му налива, и разквасява устни.

Старецът е вдигнал сляпата си глава към гласа му.

Фараонът отпраща сприхаво суетящия се везир и се изправя с помощта на прислужницата. Краката му са тънки като клечки и едва пристъпват по дългия коридор към стаята на момчето. Пред вратата ѝ той спира и се обръща към Кирики.

– Чакаше ли ме? – пита го.

– Чаках те, царю – отвръща старецът.

– Колко станаха, Кирики? Не зная вече време ли е за Сед.

– Време е, царю.

– Може и да е, Кирики. Влезни, а после ела да поговорим.

Фараонът се отдалечава съвсем сам надолу по коридора към покоите си, а прислужницата въвежда слепия старец в стаята на момчето. Щом го вижда, майката започва да нарежда през сълзи и да скубе косите си.

Кирики подушва лошата пот на детето. Дишането му е накъсано и бързо, сърцето му бие като на гълъб в клетка. Дори високите викове на майка му не могат да го пробудят. Старецът попипва челото му и се мръщи. Наистина е време и момчето скоро ще умре, нищо не може да се направи.

В постелите си Фараонът е като шушулка. Очите му гледат лъскаво в тъмното, огрени от огънчетата на лампите.

– Чудно, нали, Кирики – казва той, като отпъжда недоволно засуетената прислужница, – че един жрец и един магьосник могат да вдигнат водите на Нил и да съживят мъртвите, но не могат да подмладят грохналите си тела?

– Такъв е редът ни, царю.

– Не и твоят ред. Знам, че ме виниш.

– Не те виня, царю – отвръща старецът, подпира брада на тояжката и примлясва няколко пъти търпеливо, готов да чуе думите на фараона.

– Толкова години ме наричаш свой цар и скланяш глава пред мен. Какво правеше през останалото време?

Старецът се замисля.

– Заздравявах счупени ръце и нозе, изправях криви очи, лекувах безплодие, правех бирата по-сладка и гъста.

– А децата, Кирики? Показваше ли на дечурлигата как танцува скарабеят, нарисуван на стената? Говореше ли с ибиса в градината?

Домашният ибис на Кирики отдавна е умрял от старост и е погребан, но Кирики се усмихва и кима утвърдително.

– Но не си съживявал мъртвите и не си връщал младостта никому, нали? – настоява фараонът.

– Не съм царю, знаеш, че не мога.

– Готова ли е гробницата ти за другия живот? Изрисуван ли е саркофагът ти?

Кирики отново кима. В гробницата му го чакат жена и двама сина. Ибисът му също. Ще му трябват още папирус с думи за мъртвите, може би куче и котка, но така и не се е привързвал към някое друго животно освен ибиса досега и не бърза да избира. Нощта става по-студена и фараонът трепери под завивката. Старецът вече е сигурен защо са го повикали, но думите на царя го изненадват.

– Искам – казва фараонът – да ме подмладиш, Кирики.

– Но как, господарю? – пита изплашено, въпреки че знае, знае какво е намислила старата лисица.

– Ще ти кажа как. Ще приспиш момчето както обикновено за Сед, но този път ще ти дам нещо от боговете.

– Какво ще ми дадеш?

– Душата му. А мен ще сложиш в нея.

Кирики ядно дъвче космите на брадата си и му иде да тропне с тояжката, но е научен да се страхува от фараона, не смее да се противопостави. Костеливата като на мумия ръка на господаря му се подава изпод завивката и го подканя с пръсти да се приближи. Кирики се дотътря смирено до постелята на царя и се навежда, за да чуе какво му шепне:

Ще ми покажеш пътя. Него ще го отведеш до Нил и ще го пуснеш парче по парче надолу по водата. И да не си посмял да объркаш заклинанието!

 

*  *  *

Фараонът се смее и налага Кирики по гърба с тояжката. Придворните се смеят с глас и сочат стареца, а от очите на стареца падат едри сълзи.

В голямата зала е пълно с народ. Жонгльори и огнегълтачи забавляват младия цар, дресирани кученца танцуват в кръг, красиви робини трупат в краката му подноси, отрупани с плод и отбрано месо. Фараонът не може да се насити на младостта си. По време на състезанията с колесници, за да не му пречи, дори е отхвърлил немеса от главата си и слънцето е огряло тъмночервените му детски коси. Загорялото му гладко лице е разтеглено в широка усмивка, изострено и умно, и гледа стареца със злоба.

– На! на! Кирики! На!

Тояжката бие по гърбината на стареца, додето не залисват своенравния фараон с два малки гущера в златна клетка. Гущерите имат изумрудени очи и малки рубини по гърбовете. Нубиецът познава Кирики и е доволен, че може да му се отплати за доброто в миналото, докато поднася подаръка си на младия фараон.

Отнасят стареца в стаята му и го оставят да се наплаче, а привечер двамата пратеници, които са го довели преди месеци, го мятат в коша на същото магаре и поемат по обратния към дома му, като водят след себе си и второ магаре, чийто гръб се гъне от дарове. Жегата още е тежка и по полето няма много работници. В небето над тях се вие лешояд и следи зорко магаретата, ала Кирики не го е грижа и все така ридае на дъното на коша. Когато достигат дома му, домашните гълчат оживено, поздравяват стареца с щастливото завръщане и се суетят да настанят пратениците на царя за нощта.

Добре си ни дошъл, Кирики! Защо плачеш? Царят ни добре ли е? Ела, хапни, полегни си и почини.

На сутринта старецът седи сред дърветата си в градината и слуша как водите на Нил текат и как вятърът повява палмовите листа. А на покрива на колибата му е кацнал лешоядът и върти глава, за да го погледне ту с едното, ту с другото си око.

Почини си Кирики. Забрави сега защо ти е тежко на сърцето, отпъди всяка тъжна мисъл от него. А като му дойде времето, ще се сетя за тебе.

С това лешоядът плясва с криле и отлита, а Кирики се усмихва беззъбо и слуша как шумолят листата.

 

*  *  *

– Толкоз фараони надживя. Как не ти дотежа да живееш, проклетнико! – клела го е една от жените на стареца. Сега и тя го чака в гробницата му, заедно с останалите.

Кирики е сляп, но от него се боят. Говорят, че ако го разсърдиш с глупостта си, може да ти прати пясъчна вихрушка или скорпиони в гроба, да вкисне бирата ти, да подшушне на чакала, че не си го почитал на тоя свят. Не е така това за чакала, но няма как да знаят, а за бирата е вярно, защото неведнъж се е случвало. Понякога седи вечер край огъня и слуша разказите на болнавите и пътниците, дето преспиват в дома му. Как фараонът повел десет хиляди мъже през пустинята и направил така, щото да бликне вода от пясъците. Как пред очите на ханаанските принцове взел една кобра в ръката си и я накарал да проговори с гласа на Уаджет, а те се прострели пред него и след това ги откарал в дома си, навързани на златен синджир.

Всяка година фараонът му праща по едно магаре с дарове – скъпи платове, стомни с благовония, подправки и папирус. Двайсет магарета с безценен товар посреща Кирики, а сетне даровете секват. Сакатите и болните започват да разправят други истории. Как кралицата на фараона изгоряла в треска само за три дни, как единият му син бил разкъсан от нубийски лъвове, а после го погребали заедно с любимата му колесница като истински цар, как строял храмове във всеки град, за да говори с боговете, а враговете му до един се били смълчали и треперели само като чуели името му. Водите на реката заливат плодородните поля и се оттеглят, а лешоядът не идва и не идва. Напразно Кирики вдига побелелите си очи към синьото небе и слуша птичите крясъци на прелетните ята. Чуми и суши го навестяват, товари със зърно и зеленчуци се отправят към двореца, мъже и жени, стари и млади, изчезват в гробниците си, а около него все тичат внуци и правнуци, голи пакостници, винаги готови да го подръпнат за дрехата или да му скрият тояжката.

Скоро ще се свърши, успокоява се той. Ще те изпреваря.

Ала Ра все така напича почернялото му опънато чело и се изтърколяват петдесет лета, преди да се спре на небето и да го напече по-силно от всякога, и един ден над главата на стареца се разнася далечният съскащ грак на лешояда.

Почина ли си, Кирики?

 

*  *  *

Кирики върви бавно по дългия, висок коридор на храма и почуква с тояжката си. В колоните от камък отекват бързите стъпки на жреците, заети с празника и народа навън. Събрали са се хиляди, за да видят своя бог и скоро ще им го изнесат на двора. Вътре е тъмно и хладно, а пътят му го отвежда до трона в дъното, където фараонът е седнал, малък като грахова шушулка по средата на големия стол. Жреците вдигат статуята, която цяла година е седяла на същия този трон, и я понасят навън, а фараонът ги сподиря с остър старешки поглед. Никой не знае, че е дошъл в храма. Харесва му да чува гласа на народа, бучащ като придошла река в устието на храмовите порти.

– Жив ли си, Кирики? – пита той, като сега оглежда внимателно стареца.

– Жив съм, царю.

– Този път ме чака повече – казва фараонът доволно.

– Дълъг живот води, царю, да пребъде името ти.

Войниците с трепкащи черни мускули си излизат по знак на фараона. Остават само двамата с Кирики. Смаленият от годините мъж на трона си мърмори известно време, а Кирики мълчи. Сетне фараонът млъква. Старецът се вслушва напрегнато и започва да се смразява от тая тишина, но сетне гласът на фараона се разнася, съскащ като нетърпелив лешояд:

– Четирийсет лета строих храмове, но знаеш ли какво, Кирики? Боговете не ми проговориха.

Старецът започва да трепери.

– Вярно ли е, царю?

– Вярно е. Не ми проговориха ни ибисът, ни овенът, ни чакалът, ни крокодилът. Изобщо не чух от бика, колкото и странно да е след планините от камък, които преобърнах, и дори скарабеят не пожела да ми разкрие сърцето си.

Кирики трепери не на шега.

– Защо ми го казваш, господарю? Знаеш, че магията ми не може да призове боговете.

– А ти знаеш, че ако боговете не ми говорят, значи вече не съм техен жрец – отвръща спокойно фараонът и очите му се впиват още по-стръвно в стареца. Замръзнал е като змия, готова да захапе сляпо куче.

Кирики души въздуха, а белите му очи опитват да попият всяка искрица светлик.

– Щом го разбрах – продължава фараонът, вече без да гледа стареца или накъдето и да е, – обиколих оракулите. Ходих дори при хетите и техните долни идоли. Навсякъде питах едно и също: „Кой е баща ми?“ И отговорът винаги беше: „Ра.“

Гласът на народа навън изведнъж започва да бучи радостно, посрещайки върволицата от жреци и бога на раменете им. Фараонът ги слуша известно време. Засмива се:

– А после си помислих, Кирики: какво стори ти, за да станеш обикновен магьосник? А?

Устата на стареца се отваря и затваря объркано.

– Не зная, царю.

– Знаеш!

– Сторих, каквото ми каза…

– А какво ти казах?

– …да те пусна надолу по реката…

– Парче по парче!

Кирики преглъща и се усеща гол пред властното съскане на фараона.

– Затова не си жрец, а обикновен магьосник – продължава мъжът в трона. – Сигурен бях, че дори оракулите не знаят истината и искат единствено да избегнат яростта ми, но пък защо все за теб си мислех? Така че при който и оракул да идех оттам-насетне, първо го питах кой е баща ми, а сетне го измъчвах, за да ми каже истината.

Старецът най-после навежда глава и от очите му се отронват първите сълзи.

– Не ми беше лесно на тия години, но ето че ги обиколих всичките, Кирики, и се питах все едно и също: защо боговете не ми проговарят? Но накрая един от оракулите на Тот изплака тайната ти!

В залата на храма влизат въоръжени мъже. Ръце извиват ръцете на Кирики и го заставят да падне на колене. На рамото му ляга хладно и тежко острие.

– Ибисът на магьосника! – казва фараонът. – Ибисът на стария Кирики му говореше през всичките тия години дори от гробницата, така каза оракулът, преди да му отрежа езика. Вярно ли е Кирики? Не те ли предупредих да внимаваш да не объркаш заклинанието?

– Да, царю – казва старецът и усеща как острието на палача се впива в немощното му рамо.

Фараонът мълчи дълго, а виковете на народа са като вълните на Зеленото море. Накрая царят казва:

– А ти ме послуша. Ето ме и мен, цял-целеничък. Ако стисна змия в юмрука си, ще я накарам да ми каже името си, ако кажа на водата да се превърне във вино, ще рукне като река… но змията ще ми проговори от себе си, а виното няма да ме напие…

– Ибисът ми умря отдавна, царю! – казва старецът, но вече си мисли за лешояда и усеща как го изпълва почуда.

– Без значение – махва с ръка фараонът. – Ибисът, змията, патицата… През цялото време те мислех за магьосник и дори ти не си подозирал, че боговете са те намерили отново. Но знаеш, че аз съм богът на тая земя, нали, Кирики…? Знаеш, че няма как да те оставя да живееш и след смъртта. Да подшушнеш на другите богове за мен. Да ме изпревариш при мъртвите.

Виковете на хората отвън повтарят като тътен името на бога, името на фараона, докато палачът посича Кирики в краката на дребния мъж на трона, докато отсича ръцете и краката, и главата му, докато жреците, излезли от сенките между колоните, вадят вътрешностите му, без да престават да нареждат заклинания, и ги отнасят до Нил привечер, за да нахранят с тях крокодилите, а процесията на стария фараон пъпли обратно към двореца му, където ще го помажат, ще го сложат да спи и ще зачакат да изгрее слънцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X