Николай Фенерски – Планинският фар

 

– Познавах един пич от Угърчин, който стана добър инженер, издигна се още тук и отиде да работи в Унгария, в завода на Сузуки. Издириха го крадците на глави и му направиха добро предложение. Мина интервюто и му съобщиха, че стартовата му заплата ще бъде шест хиляди еврака. Толкова пари накуп аз не съм виждал, а одъртях вече. Ти обаче със сигурност си виждал и повече. По очите те познавам. Хем не те познавам. Но имам версия за теб. Чакай да ти доразкажа за инженера и после ще се върна на твоята версия за живота.

С Дани трамбовахме по билото, имахме си цел и за два часа и нещо щяхме да я достигнем. В планините вълните не са от вода, а от букове и скали. Аз му бърборех, той, както обикновено, си мълчеше. Бях го срещал четири пъти вече, това беше петата ни среща, веднъж ме спаси от изгубване през зимата, маркировките бяха затрупани, а ориентацията ми не е много уверена. Мисля, че вървя на запад, а то било на север. Не мога да се оправям с тези посоки. Трябва ми ясен ориентир. Добре, че има хора като Дани, за които този свят е по-прост.

– И тоя от Угърчин, дето отиде в Сузуки, имаше здрави принципи в битието си. До днес ги има. И той обикаля баирите като нас. Идвал е в хижата при теб, но не сте се запознавали. Съобщили му началниците какви отговорности има в завода, да следи и направлява процеса по производството и монтажа на двигателя на един от новите модели. Обаче нали във всеки такъв завод има и отдел „Планиране на повреди“. Не се казва така, но това му е предназначението. Нашият човек получил инструкциите от какъв материал да са агрегатите, как да се захващат, всичко било предвидено така, че автомобилът да влезе в сервиза за ремонт малко след сто и двадесет хиляди и малко преди сто и тридесет хиляди километра пробег.

Разказвах му го всичко това на Дани, за да разчупя ледовете, защото с него по принцип бе трудно, не говореше много. Исках да разбера повече, да надникна зад маската. А той само кимаше и се усмихваше загадъчно. Нямаш шанс, братле. Но все пак продължих:

– Та инженерът успял по някакъв начин да удължи здравето на двигателя, вдигнал издръжливостта до петстотин хиляди. За него било въпрос на чест. Казваше ми, че инженерите трябва да полагат инженерна хипократова клетва да служат на човека, а не на корпорациите и бизнеса. И за две години успели да произведат партида от петнайсет хиляди суперздрави коли, преди да се усетят босовете. През това време той въвел доста подобрения, непланирани от Централата. Когато го разкриха, първата им реакция бе да заведат дело и да си поискат парите обратно, най-малкото. Искаха да съсипят живота му. После обаче се досетиха, че ако медиите се докопат до историята, ще бъде в техен ущърб. Всички ще разберат за мръсната работа на оня таен отдел. Казаха му да подава оставка доброволно. И сега човекът си е тук. Работи фрийланс, не докарва по 6 ка, ама и на убежденията си не плюе. Сещаш ли се? Не всичко е в парите. Не можеш да се продадеш за стотинки. Ако ще да са в несметни количества.

Спряхме за две минути почивка. Фарът изглеждаше по-близо. Монасите наричат планините „пустиня“. На такива места чувствителността се изостря. Всичко може да те убие. Студ, пропаст, лавина. Или гръм от ясно небе. Дани запали цигара и ме изгледа изпитателно. Как да ми има доверие? Ако ми разкаже подробности, ще стана съучастник. И ще трябва да ме убие, както казват по филмите. Налагаше се да го улесня. Да поднеса всичко лековато, а той само да си мълчи в потвърждение. Почнах отдалече с историята за инженера, която доукрасих, за да стигна дотам, че понякога не е престъпление да свиеш голяма сума от гадовете.

– Дани?
– Кажи, Пешо.

– Ти изобщо не си никакъв Дани. Убеден съм в това. Може да си Дидо. Може изобщо да не си с „Д“, може да си Антон или Атанас. Приличаш ми малко на Атанас, но нищо не пречи и да си Стилиян. Не очаквам да ми кажеш името си, много ясно. Заподозрях те, когато те видях за втори път и забелязах как отначало оглеждаш помещението, в което влизаш, за камери и фотоапарати. Теб те няма на нито една туристическа снимка. На нито една. Предполагам, че си изгорил и личната си карта. Имаш принципи. Като този инженер. И това ми харесва. Никога не говориш тъпотии като повечето. Мълчиш и знаеш много неща. А помниш ли колко глупаво и аз като останалите те попитах преди две години за Афганистан? Чух, че си бил войник там и те питах как си го преживял, стрелял ли си. Убивал ли си. После обаче осъзнах, че твоите демони са си твои и няма никаква нужда да научавам повече.
Сега обаче сме само двамата, далече от всичко, на хиляда и осемстотин надморска, няма камери и микрофони, няма чужди уши и аз ще ти разкажа твоята история, за да се уверя в нея. Защото ако това, което кажа, е лъжа и измислица, ти ще се издадеш, ще отречеш. А ако се доближава до истината, ще се подхилкваш, както го правиш и в момента. Чудя ти се, кинта и двайсет, нямаш шейсет кила, но си смел за десетима. Ако трябва да обера банка с някого, ще те извикам теб. Окото ти няма да мигне. Вярно, искаш ли да оберем банка? Какво те питам, ти вече си го правил. И си дошъл тук в тая хижа, до която автомобили не стигат. Колко години са минали? И колко още ще се криеш? И с колко успя да ги делнеш тия боклуци? Сто хиляди? Триста? Не вярвам да са повече. За повече щяха да те намерят дори тук. Трябва да има хора като теб.

– Добра фантазия имаш, братле.

– Чакай, не ми отговаряй. И не се притеснявай, гроб съм. Значи ето как приблизително е било. Върнали сте се от Афганистан, ти си още на държавна служба, имаш стабилни доходи, осигурен си, но те не знаят с кого си имат работа. Кандидатствал си за голям кредит. Трябвало ти е обезпечение по кредита, гаранция, имот или близки, които да подпишат. Не си искал да товариш близките си, затова си предоставил на банката фалшив документ за собственост върху недвижим имот на твое име. Взел си кинтите и си духнал. В планината, при орлите. Хижата е добра пералня, а може и да е добър бизнес, да си докарваш и тук пари. Това е единият вариант. Вторият е подобен, но вместо да фалшифицираш документи за собственост, което може да е сложно, да си фалшифицирал документи за самоличност, да си разменил самоличност с някой в армията, който не е бил вече между живите. Но това са подробности, които нямат значение. Но горе-долу в тая насока е историята. Не ми се вярва да е третият вариант. Имал си информация за някой инкасо автомобил, знаеш как се работи с оръжие, подпрял си шофьора в тила с пистолета и банката е олекнала с една много тлъста пачка. Не вярвам да е това, но и то не би ме учудило. Не. Не би ме учудило. Ти си човекът.

– Ето го. – Само това отговори на предположенията ми Дани или както там му е истинското име, дадено му от майка му, когато се е родил на този свят.

Бяхме стигнали до фара, който се виждаше в далечината вчера на залез слънце. Бяхме седнали на припек зад хижата, постепенно се здрачи и кубето заблестя. Другите ми обясниха за фара. И сега бях край него.

– Параклисът е построен от неколцина засегнати. Единият от тях беше колега, хижар откакто се помни. Но вече слезе долу и още е жив, доста остаря. Ако отидеш при него и го попиташ, една дума няма да ти каже. Една зимна привечер при него дошъл непознат младеж, съобщил му, че на триста метра от хижата, дето стоим с теб сега, в една урва е паднала приятелката му. Затичал се Георги, спасили момичето, извадили го. След час се върнали всички и гледат на пейката пред хижата седи вестоносецът. Момчето, което го повикало. Искал да отпочине, отпуснал се и не се събудил. Георги не можеше да си го прости. Останалите, включили се в строителството, са близките на друга компания, тръгнала към върховете през зимата. И те били неподготвени. Тръгнали четирима, успели да се завърнат само двама. Ще ти разкажа и тяхната история някой път. – Каза Дани и пак се загледа в мен. – Хайде да палим по една свещ вътре и да тръгваме обратно. Да не закъсняваме. Времето ще се развали.

Когато човек като Дани ти каже нещо подобно, ти му вярваш. На сто процента. По пътя има много опасности, само това да знаете.

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – По Коледа в забравен детски дом

 

Посвещавам разказа си на всички деца с увреждания и техните близки, на които се налага да се справят с институциите в България.

Зара бутна врата и влезе в широкия, но мрачен коридор. Мозаечният под беше мокър и се предполагаше, че трябва да е чист. Лъхна я миризма на застояла мръсотия. Онази, щипеща носа, миризма на почистена и влажна кир. Мръсотия, наслоявана с месеци, а може би с години и замазвана с много вода. След всяко измиване топли талази зловоние обгръщаха помещенията. Всичко беше пропито с нея и тя си беше естествена част от ежедневието на живущите.
Несъзнателно Зара се опитваше да спре дишането си, което стана повърхностно и учестено. Белите ѝ дробове се противяха да вдишат дълбоко влажното зловоние, сякаш щяха да поемат заразяваща нищета, която ще предадат на кръвта, а тя ще я разнесе до всяка клетка на тялото. Цялото ѝ същество се опитваше да отхвърли тази реалност, която вече седем години беше част от живота ѝ.
В този момент в съзнанието й се появи странното усещане за паралел между замазания мръсен коридор и почистената замърсена съвест. Съвест, за която всеки се грижи няколко пъти в годината. Грижи се да изплакне наслоените с годините егоизъм и безхаберие с доза благотворителност. Но за Зара това не беше благотворителност, а задължение и тя правеше всичко възможно да го изпълни, спестявайки всеки месец по някой лев от малката си заплата.
Държеше голямата торта в ръце и се надяваше някоя от възпитателките в дома за деца с увреждания да се появи. Не беше идвала от пролетта. Беше благодарна по някакъв извратен начин, че Великденските и Коледни празници съвпадаха с личните празници на племенницата ѝ Велика. Имен ден на Възкресение и рожден в навечерието на Коледа. Задължителните дати за срещи, се свеждаха до две в годината. След всяко поредно посещение си обещаваше, че ще направи нещо, но това така и не се случваше, защото просто не всичко зависеше от нейното желание. Социалните служби просто приемаха молбите ѝ и обещаваха, че съвсем скоро ще се заемат с нейния случай. Имаше и посещения за оценка на условията в дома ѝ, които уж минаваха добре, но после все нещо се случваше и нещата се отлагаха. Преди година една служителка ѝ беше подшушнала, че ако Велика бъде изведена от дома, това ще намали бюджета му. Оказваше се, че всеки се бори за себе си и хляба си, а щастието на племенницата ѝ не е важно за държавните институции.
Бяха минали седем години след катастрофата. Седем години, откакто сестра й я нямаше, майка й се беше превърнала в инвалид, за който тя се грижеше, а племенницата й, която днес ставаше на десет години вегетираше тук. Точно на рождения ден на малката Велика, която тогава ставаше на три, пиян шофьор на джип беше помлял новият малък автомобил на сестра ѝ, а с него и живота на цялото им семейство. Зара се опитваше да забрави този ден, който разделяше животът ѝ на две. Всичко за нея беше преди и след този ден. На осемнадесетгодишната тогава Зара ѝ предстоеше да завърши гимназия и да продължи образованието си в чужбина. Вместо това, след дипломирането си, започна работа в новооткрития голям хипермаркет, като касиер и дните се занизаха като зърна на броеница. Сякаш някой отмяташе топче след топче и превърташе броеницата на Велик ден и Коледа, когато с трудно заделените пари купуваше подарък и лакомства за малката Велика и се качваше на автобуса, за да пропътува сто и двадесет километра с надеждата да зарадва племенницата си.
Вратата в дъното на коридора се отвори и група шумни деца излязоха от столовата. След тях две възпитателки подвикваха, опитвайки се да създават ред. Зара беше дошла навреме. Тортата за празника трябваше да е тук точно, когато децата привършат с обяда си.
Празникът… Какъв празник? Празник ли беше това? И кой имаше нужда от него? Малката й племенница, която нищо не разбираше, или нейната затлачена съвест? Много пъти си беше задавала този въпрос, но нямаше категоричен отговор и винаги пристигаше тук на този ден с поредната голяма торта. За разлика от малката Велика, другите деца я познаваха и харесваха. Радваха се на посещенията й. Директорката на дома беше споделила, че тя е единственият роднина на някое от децата, който идва и се интересува от сродника си. Питомците на дома я забелязаха и се втурнаха към нея. Някои бяха по-бързи, а други с двигателни проблеми изоставаха. Зара се зарадва на появата им. Бяха прекъснали мрачните й спомени и мисли и сега можеше да се отдаде на поредния топъл душ за съвестта си.
Този път сладкарката беше надминала себе си. Всяка година правеше специалната торта, за специалния повод на специалните деца и се стараеше, сякаш създава произведение на изкуството. Кому беше нужно? Децата тук нямаха база за сравнение. Сравняваха една с друга само нейните торти. А истината е, че те ставаха все по-красиви и накичени с всякакви детски украси. Зара трудно крепеше поредното сладкарско творение и с гордост леко се наведе за да го поднесе по-ниско и да зарадва децата.
Малкият Мишо беше най-бърз. Приближи първи и наби спирачки точно пред появилата се в коридора торта, която беше на нивото на очите му. Погледна я като хипнотизиран. Три етажа бяла сметана, направена като голяма снежна писта. Захарни скиори се спускаха край зелени борчета. Момчето гледаше с възторг тортата. Зара плакнеше съвестта си. Другите деца приближаваха шумно. Мишо разтвори ръце, издаде възторжен крясък и сплеска голямата бяла торта. В ръцете на Зара остана картонената подложка, а сметана и карамелизирани блатове се стичаха по пода. Торта вече нямаше. Измисленото и смешно тържество за неразбиращо дете се отлагаше. Суетата беше свършила. Поредната доза мръсотия се беше размазала по мокрия под.
Възпитателките настаниха децата по леглата за следобеден сън, а проваленото тържество позволи на Зара за първи път да остане насаме с Велика. Стояха и се наблюдаваха. Зара се взираше в очите й и сякаш забеляза игривото пламъче, което най-много обичаше в погледа на кака си. Сърцето ѝ заби учестено, пое дълбоко въздух и вече не мислеше за зловонието, а имаше усещане за свежест, вяра и надежда за по-добри времена.
Малкият Мишо беше размазал сметановата обвивка на суетата, за да позволи душите им да се докоснат. А Зара вече знаеше, че ще идва по-често. Не защото щеше да си обещае, а защото щеше да го иска. И щеше да се бори, независимо какво ще ѝ струва, най-после социалните да я одобрят за личен асистент на Велика, за да може да я прибере у дома.

 

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Меланхолични приятели

 

В стаята още не беше се развиделило. Само небето в изпотрошената капандура, слязло съвсем ниско, беше светло: син правоъгълник с няколко бодливи светлинки отстрани. Затвори очи и почти веднага ги отвори. По-приятно беше да гледа нагоре. Искаше му се всичко да продължи по-дълго. Небето да е все така синьо, заедно с двете бодливи светлинки на педя една от друга. Лъчите им се кръстосваха.
– Блус, събуди ли се? Отговаряй като те пита стария кокал!
– Спя. И въобще не смятам скоро да напускам постелята.
– А-а, значи си буден. Още не съм, казах ти.
– Ставай! Не помниш ли плана на стария кокал от снощи?
– Не. Всички планове съм забравил. И дори една дума от какъвто и да било
план не искам да си спомням.
– Значи напразно съм се хабил да ти обяснявам.
Блуса опита отново да се съсредоточи върху правоъгълника на прозореца.
Но там също бяха настъпили промени. Синьото беше станало по-светло, а в горния му ъгъл липсваха двете бодливи светлинки. От тях дори лъч не беше останал. Напълно липсваха. И небето съответно беше се отдалечило.
– Ставай да работим, казва стария кокал! Вчера старият кокал ти обясни, че
само ако полагаме усилия ще се задържим на повърхността.
– Задържам се без каквито и да било усилия. Нямам нужда от кой знае какво.
Достатъчно ми е, че се събудих и тази сутрин. Трябва ми само малко музика. По възможност Мемфис Слим да звучи в ушите ми. Друго не искам.
– Това е много лошо, смята старият кокал. Неприлично, и дори престъпно,
отношение към живота. Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции. Независимо от ситуацията, в която… За да се наричаш… Да те наричат… И така нататък, и така нататък, казва старият кокал.
– Никак не искам нито аз, нито някой друг да ме нарича, независимо как. Не
ми трябва. Нямам нито изисквания, нито цели. Нали знаеш любимия ми стих. Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.
– Красиво звучи, казва старият кокал. Красиво и тъжно. Ала не върши работа.
– Нямам каквато и да е работа за вършене. Затова станах скитник. Омръзна ми
да съм слуга. Направи това, направи онова. С каквото и да се захвана, каквито и грандиозни намерения да имам, повтаря се тази формула. Не искам да участвам в нея.
– Още ли не си станал, пита старият кокал?
– Не съм се събудил дори.
Кокала, с когото съжителстваше на тавана от месец и половина, спеше
облечен, и след като навлече шлифера си, беше готов за излизане. Приближи неговия матрак и го погледна намръщен. Лицето му приличаше на зелена слива. Още ненапълно оформена, отдавна откъсната и затова сбръчкана. Блуса направи няколко движения под одеялата, за да набере скорост за по-решителни действия; седна и разтри с показалци очите си.
– Снощи, ако помниш, старият кокал предложи да правим всяка сутрин
комплекс гимнастически упражнения.
– Вече си облечен.
– Нямат значение дрехите. Щом сме решили да останем на повърхността нека
поне в някои неща да приличаме на останалите хора.
– Гимнастика!… Не искам!… Имам нужда от музика… Блус… Мемфис Слим,
Рей Чарълз, Били Холидей, Джони Лий Хукър, Биби Кинг… Няма значение чий глас ще чувам. Всички са ми приятели. И ги обичам. Искам да правя гимнастика на бавни блусове. Това ми е желанието, ако те интересува.
– Ебаваш се със стария кокал. Не може да се прави гимнастика на блусове.
– Може-може. Дори си представям упражненията. Ама не сам. В никакъв
случай. И тебе да те няма, това също е условие. На твое място – момиче. Каква по-хубава гимнастика от блус с красиво момиче. Даже да не е супер-красавица, а по-обикновена, няма да й придирям. Важно е, че сме заедно. Ръцете и краката ни така ще са сплетени, в такава невероятна близост, че няма да се разбира какво от общото тяло е мое и какво нейно. Ще танцуваме. Защото всичко е танц, щом не си сам. Разбираш ли за какво ти говоря?
– Стига си бълнувал, каза старият кокал. И ставай! Ще ти ги покажа как се
прави истинска гимнастика. Иначе старият кокал ще се ядоса.
Блуса отново разтри очи със свити показалци. Примигна и започна да се надига, все още увит в одеялата. В гласа на Кокала беше усетил заплаха. Не му се разправяше с него толкова рано. Искаше да му припомни, че не обича да го командват. Нито да му дават тон в живота. Началници, царе, премиери, министри или каквито там смятат, че са. Такива типове за секунди му ставаха неприятни. Особено когато се наслаждаваше на своя най-бавен блус. И си представяше утринно гимнастическо танцуване с красиво момиче. Иначе нямаше намерение да прави каквато и да било друго. Каква гимнастика бълнува Кокала. Не е чак толкова луд. Изправи се, прокашля се дрезгаво, изръмжа.
– Повдигни си ръцете, каза старият кокал. Важно е да започнеш. Началото
винаги е трудно, но без него нищо не се случва.
– Искам да бъда обикновен скитник. Не разбираш ли? Вял, уморен, без
никакви желания. И да не виждам нищо от така наречения околен свят. Околният свят не ме интересува. Само тогава в главата ми зазвучава гласът на Мамфис Слим.
– Снощи се уговорихме, припомня ти старият кокал. Трябва да бъдеш
изпълнен с желание за работа. Работа, работа и пак работа. И с оптимизъм за деня. Само така имаш шанс да изплуваш на повърхността, смята старият кокал.
Някак без да иска беше започнал да повтаря с ръце движенията. Вместо Мемфис Слим или някой от другите си меланхолични приятели, както обичаше да ги нарича, чуваше казармена тръба. Искаше да сподели колко обидно му изглеждаше точно в този момент. Едва ли щеше да направи впечатление на Кокала. Продължи да повторя движенията, всеки път по-бавно и с непълна амплитуда. Опита се да клекне с изпънати напред ръце. Коленете му изскърцаха, челото му се набръчка и той едва се задържа на крака.
– Повече не мога, Кокал.
– Не е нужно. Гимнастиката завърши. И да не забравяме целта си.
– Не искам!…
– Какво не искаш?
– Всъщност искам. Някой да ме занесе до градинката на „Седмочисленици“.
Ще се припичам цяла сутрин на слънце. И ще слушам моята музика.
– Днес няма да има слънце, сигурен е старият кокал.
– Откъде знаеш?
– След като старият кокал казва, значи няма да има. И ще разполагаме със
значително повече време за работа.
– Каква работа бе, Кокал? Ние сме обикновени скитници.
– Не сме. Заредени сме с оптимизъм и желание за успех.
– Какъв успех е да събираш по цял ден картони?
– Вечерта ще имаме пари. Ако всеки ден печелим и спестяваме накрая ще
разполагаме със сума достатъчна да започнем нещо по-сериозно.
– Предпочитам да намеря каквото ми трябва. Много пари. Или
скъпоценности. Скъп диамант, например. Или друго богатство.
– Това са глупости, смята старият кокал. Кой скитник е намерил в боклуците
много пари. Парите са в банките. В боклуците има главно боклуци.
– Ще намеря, да знаеш. Няма да ровя по цял ден в мърсотиите само за няколко
лева. За много пари може. Или за скъпоценности. После друго няма да правя. Дните ми ще следват един след друг като бавни, ама много бавни блусове.
– Тръгваме, казва старият кокал. И ще видим кой ще постигне повече.
Старият кокал, със труда си, или ти с детинските си надежди за голям късмет.
Излязоха от тавана и Кокала избърза по стъпалата напред. Блуса се мъкнеше след него, стъпи накриво, залитна. Успя да се задържи на крака и погледна през рамо да види каква беше причината.
– Внимавай, предупреждава те старият кокал! Стига с тези блусове. Ще се
пребиеш преди да намериш големите богатства.
Двамата продължиха надолу с по-ситни крачки. Често се движеха странично, търсеха места чисти от нахвърляния пясък и падналата мазилка. Стигнаха двата апартамента с метални врати и решетки. Всяка врата имаше по три ключалки. Тук с Кокала винаги преминаваха по-бързо. Не бяха сигурни кой живее вътре. И дали въобще са обитаеми. За да проверят трябваше да използват поне лост, според Кокала. Прозвуча като предложение преди десетина дни. Вероятно очакваше подкрепа от приятеля си. В отговор Блуса нарисува с дългите си пръсти два йероглифа. Така изрази нежеланието си за подобна авантюра. Оттогава само бързо минаваха покрай затворените врати. Така рискуваха по-малко да срещнат някого, който ще им задава неприятни въпроси. Кои са, защо са тук, и така нататък. Излязоха на улицата и продължиха без да се обръщат. Не искаха минувачите да ги свързват с четириетажната къща. Нека изглеждат случайно минаващи.
– Искам да се върна обратно на тавана – промърмори Блуса и продължи с
нормален тон: – И пак да заспя. Ще сънувам как седя край широка река. Припявам нещо много бавно, протяжно, от две-три ноти. Ето, чувам се как пея, без дори да съм отворил устата. Но как да направя, че и ти да ме чуеш, Кокале. Приятно ми е да споделя с тебе удоволствието. По-лесно ще стане, ако пее някой от моите любими меланхолични приятели. Знаеш, трудно вземам високите тонове. Представи си, че чуваш каквото аз чувам. И ти се свива душата. Не, отпуска се. Със сигурност няма да си същия човек.
– Още не си се събудил, смята старият кокал. Затова бълнуваш. Скоро ще
дойдеш на себе си.
– Няма да дойда. И не искам. Не знам как да ти го кажа по-ясно.
– Как тогава ще намериш пари и скъпоценности, пита старият кокал?
– Нямам желание да намеря каквото и да било.
– Само преди минути искаше.
– И какво като съм искал? Промениха се намеренията ми.
Блуса въздъхна и продължи да се влачи след него. От известно време
накуцваше, влачеше странично маратонката си и вдигаше прах.

 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илиян Сабадошев – Всекидневие

 

9 месеца, 1 година, 40 дни, скръбна вест… Имаше какви ли не. Автобусната спирка с некролозите не беше изключение от останалите, но така я знаеха всички. Стоях и чаках, оглеждайки се за познато лице, макар че освен мен и трите недопушени тънки фаса по снежния циферблат нямаше жива душа.

Първо познах миризмата. Една от онези царски инсигнии, с които малките принцове без спринцовки погребваха детството си. След което и нея. Внимателно зачеркваше опакото на некролога с отвореното лепило, а върху съединените диагонали дооформяше прилeжащия им правоъгълник. Да не би да беше дядо й? Била изтеглила размазаната снимка от фейсбук, нямала време. Подозирах, знаех. Думите – работа на професионалисти. Опечалените – единствено тя. А след погребението е полетът. Не ме позна.

Автобусът закъсняваше както обикновено.

Насъбралите се вече хора бяха свели поглед в смартфоните си. Както обикновено.

Януари, 2019

 

Ваня Вълкова, Angel 2

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Блатната вещица

 

Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: “Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите…Тази малка къща беше нейния свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето…Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата…Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен “ Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна.

 

Сергей Рожин, Лицето на града; хартия, смесена техника; 21 х 15 см, 2013

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – Границите на човека

 

Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта тръгва всяко нещастие. И от Каин произлизаме всички. Символично и метафорично, разбира се – как не обичам да обяснявам – обаче се налага. Нема рата, док не дигне руку брат на брата, казват сърбите. Няма война, докато брат срещу брат си не вдигне ръка. Значи още от най-ранна древност, когато човекът едва се е осъзнал, е възникнал този феномен, войната. От завист. За да завладееш чуждото, да го отнемеш. Войните не спират и до днес. Все някой иска да вземе нещо чуждо. Има хора създатели и хора завоеватели.

Налага ми се поради учебната програма, утвърдена от Министерството, да говоря на осмокласниците за „Илиада“ в продължение на много седмици. Сякаш от това Министерство изпълняват волята на Ахил да бъде прославян. Това уж била неговата мотивация да участва във войната, а не желанието за грабеж. Нищо че още в самото начало на творбата той е възмутен, че по-висшият пълководец му отнема плячката, една жена. За грабежи и трофеи е било всичко, но литературата го доукрасява и имам едно смътно усещане, че този, който избива толкова много народ собственоръчно, безцеремонно, безскрупулно, който, вместо да предаде тялото на убития си противник да бъде погребано от близките му, връзва краката му за колесницата си (детайлно описано) и го влачи около Троя, е изкаран от автора велик герой, на когото дължим възхищение. Някак така е пресъздаден, все едно е голямата работа.

Хайде да си говорим за положителни и отрицателни герои. Нали винаги има антагонист и протагонист в книгите. Само в „Емил от Льонеберя“ и другите на Астрид Линдгрен няма антагонисти, всички са положителни.

И защо е запомнен до днес Ахил? Че колко други герои са се сражавали храбро в колко други войни от историята – някои помним, ако е имало кой да разкаже, други са потънали в забвение. А забвение само е заслужил и Ахил, твърдя това. Нищо повече. И ще ви кажа каква е причината да бъде говорено толкова за него и в древността, и днес. Ние хората се впечатляваме от бандитите. Колкото по-жестоки са, толкова повече четем за тях. Някаква грозна и мръсна струна в душата ни трепти глухо, когато четем за жестокости. И ако Ахил беше постъпил разумно, ако бе върнал тялото на Хектор на семейството му, без да се гаври с него, нямаше днес да го познаваме. Омир, или който там е преразказвал историята, с това е започвал винаги – с гнева на тоя неуравновесен тип. Отказвам да се възхищавам на някой, който издевателства над мъртво човешко тяло. Но така сме устроени психически, че все се опитваме да се заровим в най-мръсното. И преразказваме, и преразказваме.

Вършеела една бандитска чета из Странджа преди стотина години. И предводителят ѝ бил един психопат, изрод, наш съвременник, когото после комунистическата власт възнаградила. Дори книга написал на стари години. Хората и до днес говорят за него. Жестокостта му нямала граници. Името му отказвам да изпиша, защото такива типове заслужават единствено забрава. Но принципът е същият като при Ахил – говорим за него, защото е извършвал нечовешки жестокости. Ето това прославя. Да спреш да бъдеш човек и да се превърнеш в демон. И през седемдесетте години на 20 в. този „герой“ обикалял селските читалища и представял книгата си пред публиката с подкрепата на властта. Как не го е било срам? В село Индже войвода (а този колко ли жестокости е сторил?) старият садист вече бил на сцената пред микрофона, когато към него се приближил един дядо на подобна възраст, подпиращ се на странджанската си гега. Тия геги не ги изработвали чрез загряване и огъване на пораснало дърво както другаде. Още докато е млада фиданката, я огъват в гората върху стъблото на друго дърво и я връзват. След пет години отиват и си отрязват търпеливо природно огънатата гега. Хванал дядото оратора с гегата за врата, придърпал го и го попитал – помниш ли ме. Имал бил късмета да оживее. Платен бил откупът за него от баща му, когато бандитите го отвлекли и го погребали жив под дървени трупи и малко пръст. Не искали да го убиват, само рекетирали. Припомнил му на старини. Целият им живот бил минал. Единият старец живял като нормален човек, а другият като изрод. Абсолютен човешки отпадък, който не заслужава вниманието ни. Ето това е бил епизод от класическа трагедия. Иска ми се да го бях видял на живо. Да видя реакцията на отпадъка.

Ще им говоря за „Илиада“ на четиринайсетгодишните съвременни деца. Но така, както аз си знам.

 

Сергей Рожин, Пистолет, дърво, акрил; 32 х 20 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Емил Андреев – Безпощадното тяло на Моника

 

Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.

Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.

След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.

Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.

Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.

И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?

Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.

След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му зат­ре­пе­ри­ха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.

Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Пот­ре­пе­ри. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.

На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:

“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”

Моника не изчака края на този мо­но­лог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”

Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.

Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.

Намери го в ателието му. Той бе пре­по­да­ва­тел по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.

– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.

– Здрасти! – отвърна последният й партньор.

Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.

Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.

И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.

Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.

– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях от­с­ко­чил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …

Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:

– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.

Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:

– Защо се ужаси така?

Ужасен-не ужа­сен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:

– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.

На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Ня­ма­ше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.

– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?

Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.

Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?

И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.

За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.

Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Го­во­ре­щи­те се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на го­во­ре­щи­те.

След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се пре­въп­лъ­ти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.

Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?

Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.

Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:

– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.

– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.

– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.

– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!

– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.

 

Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.

 

Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Елена Немска – Школа за поети

 

Няколко артистично разпилени книги, наподобяващи птици с разперени крила, спонсорите на конкурса в горния край на постера и едно перо, което сякаш доизписва последната буква от поместения по средата на плаката текст : „Национален поетичен конкурс „Млади таланти”. Елеонора погледна за пореден път затворената врата в дъното на коридора, където беше окачен този шедьовър на фотошопа, след което отново бе погълната от MP3-плейъра си. Реши да зареже сдухващата Fixxxer на Металика и да потърси по-ободряващо парче. Все пак й предстоеше среща с журито на конкурса – според тазгодишния регламент екземплярите от неодобрените за ежегодния сборник творби отново не се връщаха, но участниците имаха право да получат разяснение защо са били отхвърлени. Нововъведението се наложи като реплика на шумно разследване на предаването „Открито”, разказващо историята на млад поет, натъкнал се на цикъла си стихотворения в списание „Литературен преглед” под чуждо име. Когато скандалът се разрасна, въвличайки и Министерството на културата, организаторите направиха този малък компромис с принципите си.

И ето че днес студентката по медицина Елеонора Николова чакаше на изтърбушено канапе в редакцията на същото това спиание, за да чуе присъдата си. В ушите й гърмеше инструменталът Up in Flames на Джо Сатриани от албума Is There Love in Space. На фона на редуващите се фрагменти, изпълнявани на ритъм китара и барабани, соло китарата пронизваше слуха като електрически трион. Мелодията криволичеше подобно гущер по спечена и напукана почва, а звукът, който палките възпроизвеждаха по гладката повърхност на барабаните напомняше яростни удари по стена. Човек оставаше с впечатлението, че няма преграда, способна да спре звука. Тази музика бе пропита с оптимизъм, устрем, непукизъм, създаваше усещане за простор и неограничени възможности. Елеонора бе дълбоко убедена, че депресията и пониженото самочувствие, което често й приписваха, се лекуват единствено с рок. Щеше да даде този съвет и на професорите в пети курс, стига да минеше успешно сесията.

„Какво ли бе менюто за днес? Отпрепариране на вени или отпрепариране на артерии, а защо не двете заедно?” Тя реши да пропусне упражненията по анатомия в хладната дисекционна зала на университетската болница. Задоволи се само с това да си представи как голобрадото асистентче се кара на гнусливите й връстници. Понякога се питаше дали не е дошло време за пренастройка. Докато разсеяно нахвърляше хаотични записки на лекциите, учеше или режеше главата на опитна жаба, в ума на Елеонора звучаха рими и редове от тефтера й. Щом трябваше да се прехвърли на творческа вълна, както в случая, си мислеше за следването. Когато сподели с приятели, че пише поезия, те не направиха нищо повече от това да я изгледат странно. Семейството й бе не по-малко скептично настроено. Тя пет пари не даваше за съветите на истински и мними доброжелатели и се кълнеше, че е готова да загърби всичко в името на мечтата си.

Проскърцването на вратата с постера и раздвижването на въздуха извадиха Елеонора от унеса. От стаята излезе момиче приблизително на нейната възраст : 19-20 години. Плачеше. С хартиена носна кърпичка то попиваше своите сълзи по пътя към асансьора и с мъка сдържаше хлипанията си. Разбрала, че идва редът й, студентката изключи плейъра си, нави около него кабела на слушалките и го пъхна в десния джоб на якето си. Протегна схванатите си крака и стана.

– Да заповяда следващият участник – обади се отвътре дрезгав мъжки глас. –

Госпожица … – проточи непознатият, сякаш проверяваше в списък – Николова. Елеонора Николова, влезте.

„Няма да им се дам!”, обеща на себе си момичето и черните й кецове с бели връзки прекрачиха прага.

 

Следващите секунди перминаха в атмосфера на взаимно проучване, в каквото се впускат състезателите по борба преди да се нахвърлят един на друг. От масивните въртящи се столове зад дългата маса в Елеонора се вгледаха трима души – двама мъже и една жена. Най-възрастен бе господинът от дясно. Около 50-60 годишен, с почти побелелите си коса и брада той излъчваше достолепие. Светлосивият панталон и черната риза му придаваха спортно елегантен вид. На китката на лявата му ръка, с която подпираше брадичката си, блестеше марков часовник, навярно Rolex. Дясната бе отпусната до пълния с угарки пепелник между него и изисканата дама по средата. Възрастта й трудно можеше да се определи от пръв поглед. Беше облечена в изискан костюм в прасковен цвят, допълнен от фин шал, закриващ небрежно деколтето на сакото. Фините обеци порблeснаха леко и момичето предположи, че на малкия им размер едва ли съответстваше ниска цена. Русата коса на дамата беше пристегната на кок. Бе сложила малки очила като за четене, а в ръцете си, както останалите двама представители на журито, държеше бройка защипани с кламер листи. Елеонора се досети, че това бяха нейните стихотворения.  Третият човек – господинът отляво – изглеждаше най-дружелюбен от всички. Не по-възрастен от 35, той бе облечен със светлолилава риза, дънки, а за разлика от другите двама бе обут в спортни обувки. Пръстите му бяха нежни и продълговати, което мнозина приемаха като белег на артистичните натури. И … все пак … дали усмивката му не беше пресилена? Студентката веднага задуши тази догадка в общото впечатление от журито и респекта, който внушаваше то. Елеонора се запита как е възможно конкурс с подобни организатори да е замесен в кражба на произведения и нарушаване на авторското право. И, което я озадачаваше десетократно повече, кой бе главният виновник за окаяното състояние на излязлата участничка? Тогава тя не подозираше, че тепърва й предстоеше да разбере  …

 

*   *   *

– Добър ден. Вие, предполагам, трябва да сте госпожица Елеонора Николова – по-скоро констатира, отколкото попита дамата. Тя свали малките очилца, за да огледа новодошлата.

В сравнение с нея Елеонора се почувства като Том Канти от „Принцът и просякът”. В кецовете си Bulldozer,  дънките с тънка верижка, проточваща се под левия джоб, кожено яке, под което се подаваше малко по-дълга от него блуза, със свободно падащата без ред коса и с всевъзможни значки и карфици по раницата, тя приличаше повече на наркоманка. От старото поколение щеше да я хареса най-много някой почитател на Висоцки. Дано членовете на журито да бяха такива!

– Да – отвърна младата авторка. Сякаш за да утежни положението си, тя попита – А вие сте?

Късно. Примигването на дамата в костюма бе единственият признак, че Елеонора е „сгазила лука”, както се казва. Дано не ставаше свидетел на затишие пред буря.

„Фал”, помисли момичето и тутакси изпита непреодолимото желание да се фрасне по челото.

– Казвам се Мария Раева и съм редактор на списание „Литературен преглед” – започна изисканата госпожа. В говора й се усещаше лека превзетост, съзнание за личностно превъзходство. – От лявата ми страна е проф. Димитър Христов, изтъкнат литературен критик. Младият господин е …

– Михаил Донев, но можеш да ме наричаш бате Мишо – ухили се човекът в дънки. – Поет.

– Приятно ми е да се запознаем – преодоля сковаността си Елеонора и загледа напред по-уверено. Трябваше да се стегне. Нямаше право на други грешки.

– Кажете ни, госпожице – поде професорът с дрезгавия си тембър, – с какво се занимавате?

– Аз съм студентка по медицина. Втори курс – изстреля момичето.

– Интересно … – провлачи със странен тон поетът Донев. – Откога се захана с писане? – Елеонора почувства предизвикателството в думите му.

– От гимназията. В единадесети клас започнах да пиша. В началото бе като на шега, но впоследствие ми хареса и се превърна в постоянно хоби – започна тя непринудено, без да подозира, че казаното може да породи недоволство.

– Толкова късно? – повдигна вежди Мария Раева. – Лауреатът на тазгодишното издание на „Млади таланти” е издал първата си стихосбирка едва на 12.

– Смятате ли, че за изкуството има възраст?  – реши да се направи на печена Елеонора.

– Не се касае до годините, а до натрупания опит – не й остана длъжна редакторката. – Изработването на собствен стил е продукт на упорита и последователна работа, породена от стремеж към самоусъвършенстване. Човек узрява за голямата сцена … понякога – последната дума тя натърти. Елеонора се поколеба дали това не беше намек. Направи й впечатление как жената говори тихо, но безапелационно, а сините й очи прорязваха околното пространство като че ли ирисите им бяха съставени от множество разперени като венчелистчета бръсначи.

– Елеонора Николова – излая дрезгавият господин Христов и се зарови в листите пред себе си.

Дланите на бъдещата лекарка започнаха да се потят. Нервното изтриване в крачолите не помогна. Изведнъж й стана задушно. Защо ли взе това проклето кожено яке, което не топлеше, а просто запарваше? Наясно беше с нелепия си външен вид, но какво толкова намираха в името й? Сети се за една интересна случка, разказана в час по литература. Когато Димитър Подвързвачов отнесъл стихове от Дебелянов на Пенчо Славейков, т.нар. „жрец-воин” пренебрежително ги върнал. Бегло хвърленият поглед на Славейков му бил достатъчен, за да заключи : „От човек с това име не може да излезе поет! „Димчо” – съвсем детско, а пък „Дебелянов” – дебелашко, сигурно и стиховете са дебелашки. Приберете си ги, господин Подвързвачов!”. А дали разковничето не се криеше в простотата на фамилията й?

– … сантиментални – извади я от самовглъбяването гласът на поета с последно произнесената от него дума.

– Моля? – понечи да се върне в реалността тя.

– Стиховете ти са прекалено сантиментални – повтори Михаил Донев  така, както се говори на глух.

– Мишо е прав – заговори възрастният литератор. – Въпреки че на места звучите доста прочувствено, наивитетът и сладникавостта си остават. Да вземем този ви опит за … как да го кажа … гражданска лирика или по-точно – социална поезия. Описвате многословно сълзливите истории на безработни, социално слаби, на невинни жертви на полицейско насилие. Тази тематика е вече изтъркана. Плюс това не приляга нито на вашата възраст, нито на формата на конкурса.

„Нима?”, горчиво се попита Елеонора. Неотдавна посети баба си и дядо си и в библиотеката им откри няколко дебели тома от поредицата „Очерци за български писатели” В третата част със съвремени автори тя с голям интерес прегледа статиите за поетите от годините след девети, които вече не се изучаваха. Много се смя на някой-си Димитър Методиев, гласящ :

О, комунизъм! Боже наш всевластен!

На възродената от нас земя

бъди ни и защитник ти пристрастен,

и безпристрастен съдия!

Под възхваляващата такъв тип мислене и претворяване в слово статия стоеше името на тогавашния доц. Димитър Христов. Сега същият този човек, обучен да преподва, че социалистическият реализъм е последното стъпало в жанровата йерархия, наричаше стихотворенията й изтъркани?!? А не беше ли той експертът, който се изказа в един сутрешен блок, че творчеството на Ботев и Вазов е ксенофобско? Трябваше да се защити, и то бързо!

– А каква тематика, лексика и патетика изисква вашият конкурс, ако мога да попитам? – пристъпи напред Елеонора и нито в казаното, нито в стойката имаше помен от доскорошното й смущение.

– Списание „Литературен прегед” и в частност ние като жури винаги сме толерирали иновативното мислене и самобитността на младите таланти – сякаш „мадам Раева” отстъпи крачка назад.

„Звучи като рекламна брошура.”, помисли студентката. Редакторката продължи :

– Днешното общество издига друг тип ценности и очакванията пред творците са различни. Във всеки случай четенето на морал не е сред тях. Плакатните изображения в черни и бели краски са отживелица – последното изречение бе подкрепено с многозначително кимане.

– И още нещо – намеси се поетът. – В едно стихотворение, мисля че се казваше „Миротворство в 21-ви век”, ти заклеймяваш военните действия в Ирак и Афганистан, демонизираш образа на войниците и открито се подиграваш с лозунг като „Свобода, равенство, братство”.

– Което е странно за с а н т и м е н т а л е н  човек като вас! – завърши професорът.

– Грешно ли е, че изказвам гражданската си позиция по политически или социален въпрос, както беше в „изтърканите” ми стихотворения? – Елеонора повиши глас, но сетне осъзна, че е издала оскърблението си. Картите не биваше да се разкриват! Продължи с по-равен глас :

– Изписвайки девизи като „Пийс енд фрийдъм” на кирилица аз реших да ги окарикатуря и да немекна, че не винаги пропагандиращите ги са искрени. Публиката трябва да бъде провокирана да си задава въпроси, да открие своята истина в прочетеното. Вярвам, че вплетени в случка или в мерена реч, посланията по-лесно достигат адресатите си. – Журито като че ли се смая как една метълка използва граматически и литературни термини като „адресат” и „лексика” . – Мисля още, че творците трябва да се ангажират с обществени каузи и проблеми, а не да се затварят във вакуума на собственото си его! Защото как ще различи пишещият листа, химикала или клавиатурата, ако не гледа по-далеч от носа си?

Стрелнатият изневиделица реторичен въпрос жегна страдащата от далекогледство госпожа Раева :

– Не бъркайте изкуството с пропагандата, госпожице Николова!

– А вие не бъркайте журирането с цензурата! – парира удара Елеонора.

– Опълченско-вазовската ви нагласа не спира до тук – нотка на досада прозвуча в речта на Христов. – Като изключим посредствените ви опити в областта на белия стих се придържате към класическата метрика и спазването на рима. Забелязах го у много неотличени участници. Макар да сте спазила всички стъпки, това не ви прави по-добра!

– Случайно да ви се намира речник със забранени похвати и стихосложения?

– Дядо Вазов е в архива, драга. Свиквай с това! – дружелюбноста на Михаил Донев бе деградирала до груб сарказъм. Иронична усмивка пробягна и по начервените устни на Мария Раева. Едва сега пред Елеонора се откриха истинските им лица. Литературен критик от старата номенклатура, гримирана застаряваща кокона и п … поет със съмнителна сексуалност, вероятно храненик на перяща пари фондация.

„Няма да им се дам!”

– Тук не сте прави! – пристъпи още по-напред тя. – Не имитирам Вазов, нито имам амбицията да му ставам равна, опазил ме Бог – да го надскачам. Но вие явно се стремите към това. Написала съм нещата така, както ги чувствам. Щом съм го направила, значи е трябвало!

– Не сте ли прекалено самоуверена? Дошла сте не на награждаване. Тук сте в качеството си на неодобрен автор! – сякаш редакторката искаше да уточни коя е жената, и кое – момичето.

– Тогава да си поговорим за одобрените! – очите на Елеонора изгаряха в пламъци. – Къде е красотата в стиховете : „Лайно/ хладилник/ лайно/ саксия/ хладилник”? – извади от раницата си и разгърна миналогодишния сборник на списанието на произволна страница.

– Нарича се поток на съзнанието – обади се литераторът.

– Поток или фекален отпадък, няма значение! – посочи към журито Елеонора с книгата в ръка. – Редица от отличените творби приличат на стенограма от преглед в лудницата. Нямат душа, не докосват читателя.

– Коя си ти, че да правиш такива оценки? – стана от стола си Донев. – Обиждаш ли тази институция, каквото е списание „Литературен преглед”, обиждаш и мен. Преди 15 години аз станах лауреат на конкурса.

– И затова днес за пръв път чух името ви – затапи го Елеонора.

– Смятам, че ви отделихме достатъчно време, госпожице. Ще ви помоля да напуснете, защото ми предстои среща с един издател. Сигурно чака в коридора – едва сдържаше гнева си Раева.

– Не желая да слушам повече некомпетентните изказвания на псевдопоетеса, чиито стихотворения пасват повече за текст на Анелия! – повиши тон професорът.

„Край! Конец! The end! Finito!”, прокънтяха четири езика в главата на Елеонора. Конфликтът стана прекалено личен. Можеше да я наричат „отживяла”, „изтъркана”, „некомпетентна” и т.н., но сравнението с Анелия й дойде в повече. Да защити себе си, труда си, мечтата си – сякаш земята продължаваше да се върти под краката й само с тази единствена цел!

„Finito!”

– Не, господине, ще ме изслушате! Ще чуете какво искам да ви кажа! – пръстът на Елеонора бе насочен в недвусмислено предизвикателство срещу журито. – Вие мислите, че изкуството, поезията са сериино производство. Модна колекция „Пролет/Лято – 2012г.” – кратки бели стихове! Не се ли сещате, че вашите лауреати, които пишат еднотипно, като по матрица, може един ден също да се демодират, за да отстъпят място на ново поколение? Поколение, към което може да принадлежа и аз? Никога не съм се надувала, напротив, подценявала съм се, но това не означава, че ще позволя валяка ви да премаже мечтите ми. Защото читателят иска да открие своите мисли и думи в сътвореното от поетите. Да разгърне страниците и да възкликне : „Ето, този автор сякаш говори от мое име.” Хората искат да видят отражението си в литературата и да потърсят решение на проблемите си. Да намерят извор на сила!

– Спестете ни проповедите! – отегчено махна с ръка Христов, а Донев закима, гънейки тънкия си врат.

– Да приканим госпожицата да се върне към биохимията и анатомията и да не навлиза повече в непознати ширини – тържествуващо прикани редакторката, доволна, че все пак ще й стигне времето за едно еспресо преди срещата с издателя. Ако, разбира се, тази самозванка приключеше тирадата си.

Преди да напусне помещението, момичето искаше да запрати последна стреличка към дартса, но сега да уцели право в десетката :

– Ако успея да заинтригувам бъдещите си читатели, това би било признанието ми. Сълзата на един от тях струва повече от победата в какъвто и да е конкурс! Приятен ден!

Елеонора обърна гръб на журито и излезе с твърда стъпка. В коридора се размина с мъж на средна възраст, станал от изтърбушеното канапе.

Какво ли беше чул?

Все едно! Елеонора щеше да стане поетеса на пук на сухарите, на пук на целия свят! Във въодушелението си тя не забеляза издателя, загледан заинтригувано след нея.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Петър Мишков – Денят на Света Олга Киевска (Роман)

 

Синопсис„Денят на света Олга Киевска“ е роман с централни теми бягството, като духовна категория, писаните и неписаните закони. Действието на романа се развива през лятото на 1987 година във винаги криминална Одеса. Героинята е бесарабска българка, а героят е българин, който е на студентска бригада. Романът е с препратки към 1865 година, към Одеса на Мишка Япончик (1907-1919) и Мурка-Маруся Климова (1921–1923), към Гладомор (1932-1933), към психологията на групата и свободния избор на роба – пра пра дядото на главния герой, избрал да се върне в поробена България, след следването си в Одеса (1865-1870).

 

I.

– Павло́! Що за човек си ти, как успя да строшиш чука?! За двайсет години служба тук, това е четвъртият счупен чук. Какво ще каже началството: „Дмитрий Петрович разхищава инвентара!“. Как го счупи, младежо?

– Ударих чука в тезгяха, Дмитрий Петрович. Не съобразих, ударих по-силно. Ще го платя…

– Павло́, Павло́… – промърмори Дмитрий Петрович. Той протърка почернялата си от машинно масло длан по оплешивялото си теме и се вгледа в стоящия пред него млад човек. Младежът се взираше в прекършения чук, но някак безлично и отчаяно: сякаш потъмнялата дървена дръжка и извития във формата на кози крак метал, сега – отделени един от друг, бяха негови приятели, последна надежда и шанс. „Нещо не е наред!“ – помисли си Дмитрий Петрович и заразглежда двете откъснати части. Чукът можеше лесно да се поправи и отново да влезе в работа: разбира се, дръжката щеше да стане малко по-къса, което изискваше повече сила при ползване, но Дмитрий Петрович щеше да го даде на работник с повече вещина, на някой от ветераните. В крайна сметка това беше най-обикновен инвентар, но нещо терзаеше този младеж, а Дмитрий Петрович искаше да разбере какво е то.

– Седни, Паша! – каза бащински Дмитрий Петрович, като посочи един от избелелите дървени столове, които бяха пред бюрото му. – Седни, седни. И прости на мен-старика, че бях по-рязък. Какво се случи? Не е заради чука, нали? Кажи, ти си отговорник на българите, трябва да знам.

– Дмитрий Петрович, не е заради чука. Говорих с Оксана… – започна Павел.

Дмитрий Петрович го гледаше умислено. Леко приведената напред стойка и дланите с преплетени пръсти, които допираха гърдите, издайнически разкриваха желанието му да вникне в случилото се между Оксана и Павел.

– Говорих с Оксана за заработките… – каза Павел и погледна към Дмитрий Петрович сякаш съобразяваше дали да се довери на снажния мъж. Прошарените му мустаци, които се сливаха с изтънели бакенбарди, както и матроската рубашка, му придаваха вид на уважаван застаряващ лоцман.

– Коя Оксана? Момичето, което отговаря за вас? – попита с равен глас Дмитрий Петрович.

– Да, Оксана. Оксана Кабак… – отвърна Павел. На лицето му се появи леко учудване, което придаде живец на доскоро безличния му поглед:  младежът се избавяше от унинието, което тялото му издаваше, когато бе влязъл в стаята, стискайки сломения чук.

– Виж, Паша… – започна Дмитрий Петрович – Знам, заработките са минимални, а службата е уморителна и за нея няма поток от кандидати. Само студенти-бригадири, без право да избират назначението си и жени, които са се отскубнали от побоищата на бившите си мъже. Това са моите момичета: с омотани в лепенки пръсти и длани, проядени от намаслените пирони. За тях, този цех е убежище от общественото злословене. Вентилацията е оскъдна, а през облачните дни осветлението е като при бомбардировка. Случва се – насила ги извеждам за почивка, за да опазят навлажнените си от взиране в тъмнилото очи. Хиляда гвоздея, за да получат рубла! От двадесет години ги правя тези сметки, Паша… и настоявам пред ръководството. Шестнадесет копейки за касетка! Срещу толкова мъка…

Дмитрий Петрович посегна към неугледната червеникава кутия цигари „Прима“, върху която беше поставена потъмняла военна запалка, погледна Павел и каза:

– Павло́, да изпушим по една цигара навън, тук е забранено.

– Не пуша! – каза Павел.

– И така трябва, Паша… – усмихна се Дмитрий Петрович и потупа Павел по рамото. – Ела, ще измислим нещо, но трябва да говориш с Оксана!

– Дмитрий Петрович, работата не е толкова тежка, но изисква време за изграждане на рутина. Повечето от нас са боравили с чук, за да счукат шепа орехи или да поставят картина на стената – изрече Павел, докато вървяха към курилката[1].

Лазурните отблясъци от поликарбонатните стени, придаваха на стоманения заслон усещане за луксозен вестникарски павилион, домъкнат от потайните улички на Дореволюционна Одеса. Блясъкът на тази драгоценност силно контрастираше с набързо варосаните тухлени стени на сградата на работилницата. Миризмата на сурова дървесина изпълваше въздуха и ако човек можеше да се абстрахира от натрапчивия грохот на десетките чукове, който долиташе от цеха, би помислил, че върви насред борова гора.

– Време, което вие нямате – потвърди Дмитрий Петрович.

– Да, – съгласи се Павел – но проблемът е друг. Между университетите съществува договор: трябва да получим работа, гарантираща ни възнаграждение от сто и петдесет рубли, срещу добросъвестен труд. Това е постижимо при момичетата на линията, но тук…

Павел замълча. Беше изключено половината група да се завърне в България, заради невъзможност договора да бъде изпълнен. Облечени в чисти бели престилки и забрадки, момичетата пълнеха буркани с краставички. Работата не беше лека, но някой бе преценил, че тя трябва да е по-високо платена, отколкото монотонното сковаване на дървени касетки и поставянето на обтегачи върху капаците им: тънките ламаринени ленти, които белязваха дланите при всяко невнимание. Ръцете на работещите на линията изглеждаха гладки и поддържани, докато гвоздеите изключваха използването на ръкавици.  Въпреки многократното измиване с кафява абразивна каша и сапун, човек лесно можеше да разпознае жените от дърводелския цех… Павел импулсивно погледна дясната си длан. Вчерашният първи работен ден вече беше оставил следи върху линиите на живота и любовта: белези от ламаринените ленти съединяваха тези линии в основата на показалеца му. „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.“[2] – замисли се той.

–  Поради тази причина сложихме курилката тук – Дмитрий Петрович бе доловил мислите на Павел – Момичетата не пушат, а в стола ги гледат сякаш са прокажени. Та, те са жени, а ноктите им са изрязани почти до дъно и ръцете им са грапави, конопени кесии! Павилионът е надживял и войната и революцията, а доскоро служеше на охраната на централния вход.

– Където е вратата с решетките? – полюбопитства Павел.

– Да – потвърди Дмитрий Петрович, докато запалваше обгърната от едрата му длан цигара. – Сега входът е като на затвор.

Масивните, отстоящи на педя един от друг, никелирани пръти, от които беше направена въртящата се конструкция, която пропускаше само по един човек, бяха първата необичайност, с която Павел се бе сблъскал на входа. Пред тясното двуметрово съоръжение група работници безмълвно изчакваха реда си: сякаш непознати хора преминаваха покрай ковчег, изказвайки с жестове съболезнования на роднините на починалия. В ограниченото цилиндрично пространство, натискът на хилядите човешки стъпки бе протрил сивите гранитни плочи, а на Павел му се беше сторило, че тези в посоката на влизане са по-изтъркани. „Продовольственную программу выполним!“[3] – Павел се усмихна, при спомена за лозунга, който оформяше цялостния облик на този сюрреалистичен чекпойнт…

– Разценките са единни, Павло́. И не са променяни от девет години! – гласът на Дмитрий Петрович прикова вниманието на Павел към обстоятелствата, заради които двамата мъже бяха в курилката. – Но, бихте могли да работите на акорд, това е много модерно. Знаеш какво е акорд, нали?

– Знам, Дмитрий Петрович, – отвърна Павел – но не разбирам как акордът ще помогне?

– Ще говоря с ръководството, Паша. Вчера наблюдавах групата ви. Трудите се упорито и не допускате брак, а старанието трябва да се възнаграждава. Занаятът си има тънкости: да подредиш гвоздеите с вилица; да затъпиш върховете им, за да не се напукат дъските; да пестиш ударите на чука. При редовни разценки, за сто и петдесет рубли е необходимо да сглобявате по деветдесет касетки на ден. Изпълнимо е, но за хора с подготовка… Ти, колко касетки направи вчера? – Дмитрий Петрович напрегнато погледна към прикритата в дланта му цигара, сякаш отговорът, който очакваше се беше спотаил в пламъчетата горящ тютюн.

– Петдесет и една… – продума Павел. Чутото го плашеше! Двете цифри му изглеждаха като отдалечени хълмове насред украинската степ: уединени в тяхната самотност и знаещи един за друг от песните, които се носеха около тях. Тези хълмове никога нямаше да се срещнат, освен ако природата – техният общ прародител – не пожелаеше това да се случи.

– Чудесно! – възкликна Дмитрий Петрович, докато изгасяше цигарата си в железния пепелник в ъгъла на курилката. – През шестдесет и първа, след армията, аз сковах четиридесет и две, но тогава материалите бяха лошокачествени, простено ми е!

– Как четиридесет и две? – Павел гледаше с почуда.

– Това сега е без значение, Павло́. Обсъдете с момчета възможността за акорд: ако всеки сглоби по хиляда и триста касетки за месец, ще получите договореното. Каквото произведете над тази цифра, се плаща по норматива. Целим качествени резултати – в това ще убеждавам ръководството, но сам няма да постигна необходимото. Обсъди проблема с Оксана! Ако ще провеждаме флангова атака се налага да имаме фланг.

В думите на Дмитрий Петрович се усещаше специфичната твърдост, на човек, който бе преминал през целия кръг на житейски непреодолимости – уверен в неизбежната предопределеност, пред която съдбата го беше изправила. Имаше особен импулс в тази заразителна решителност: стремлението на онези самотни предвестници, без които ранната пролет би била сива.

– И Оксана ще е фланга… – усмихна се Павел.

– Да. Оксана Кабак отговаря за международната дейност в университета, като офицер за свръзка. Ние ще говорим с началството тук, а тя с началството на улица „Петър Велики“[4]. Трябва ни подкрепа на политическо равнище. Но Оксана е крехко момиче, затова ние стартираме първи. Договаряме ли се? –  Дмитрий Петрович протегна дясната си ръка към Павел.

– Договорихме се! – каза Павел, подавайки своята ръка. – Отивам да говоря с Оксана.

– Върви, върви, Паша… – подкрепи го Дмитрий Петрович.

 

II.

Върху грижливо прегънатата синя памучна блуза се открояваше художествен пощенски плик. Дълга бяла линия пресичаше синкавия ефир над Северния полюс. Пунктирът започваше с алена петолъчка, маркираща град Москва и приключваше с островръха стрелка, сочеща синята точка на град Портланд[5]. Павел обичаше историята: през юни хиляда деветстотин тридесет и седма година, летците Чкалов, Байдуков и Беляков, бяха превели своят АНТ-25 по белия път между Москва и Портланд – 9130 километра смразяваща пустош, морета и океани. Червените криле на изрисувания върху плика самолет пореха въздух над редовете с адреса на Павел: бул. „Сливница“ 72, Варна, България.

Две седмици преди разговора с Дмитрий Петрович, Павел бе получил цветна снимка от Оксана Кабак: облечено в резедава рокля светло момиче, чийто смел поглед го впечатли. Павел съсредоточено извади снимката от плика и я заразглежда, трябваше да я запамети – в сумрака на четвърти юли, можеше да не успее да разпознае Оксана, сред посрещачите на Одеската гара. Дори в деня, в който техният влак потегляше, Павел съзерцаваше снимката. Двадесет и четири дни един рефрен му помагаше да запомни фамилията на Оксана – Кабак: „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“[6].

Отвъд тишината на спалния вагон, на перона, момиче и момче се сбогуваха: като вкаменени в целувка от фея-вълшебница, чиято милост се бе разпростряла единствено до сълзите, които се стичаха от зачервените им очи. Павел се почувства неловко. Момчето беше Стоян – от тяхната група – а той за пръв път виждаше мъж да плаче при сбогуване. Погледът му се върна към фотографията на Оксана. Влакът потегляше.

– Това ли е мацката, която ще чукаш в Одеса? – гласът на Стоян го изненада.

– Момичето, което те изпрати е много влюбено в теб! – отвърна Павел.

– Спокойно бе, авер! Тая мадама ми е годеница, на есен се женим. Жените обичат мъжете, дето ги шият. – Стоян постави кафявата си кожена чанта на леглото срещу Павел и се огледа. – Баси, май сме само двамата.

– Двама от мъжете няма да дойдат, – отвърна Павел – отказаха се преди заминаването.

– Пич, ще ида да видя какво правят шундите. Ожениш ли се, любовницата е задължителна! Да спиш само с жена си, е като да биеш вързано куче. Омръзва! – каза Стоян, изправен пред отворената врата.

Павел повдигна дясната си длан към слепоочието: мълчалив поздрав към несъществуващ, но достоен човек. В купето нямаше никого – единствено снимката на Оксана, извадена от художествения плик на нейното писмо-пътеводител.  Предстоеше им дълго и мълчаливо пътуване.

Непосредствено след полунощ щяха да напуснат родната България, а по обед на следващия ден и Румъния. Потъмнелите, вече ожънати, поля на Украйна щяха да ги посрещнат като безкраен декор зад малки железопътни гари, на които самотни възрастни жени с цветни забрадки примъкваха до влака тежки емайлирани кофи, пълни с краставички. Малцина от пътниците, купуваха по няколко краставички, а стариците увиваха припечеленото в големи овехтели кърпи. Композицията потегляше, а жените бързо се отдръпваха от линията.

Утро на четвърти юли щеше да ги изненада в мрачен и хладен вагон с потъмнели дървени пейки: влакът, в който приближаваха към Одеса се стори на Павел на възрастта на легендарния Чкаловски АНТ-25.

– Егати! Тук са снимали „Ну, погоди“! – възкликна Стоян, но всички останаха безучастни към тази закачка.

Студеното юлско утро ги бе принудило да преровят багажа си за топли дрехи. Павел навлече синята памучна блуза, върху която беше поставил писмото на Оксана. Пликът остана в ръцете му. „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“[7] – замисли се той, загледан в плика. Павел притвори очи…

Слънчевите лъчи напираха през изцапаните стъкла на вагона, сякаш за да докаже, че дори и студеното лятно утро и съпровождащия го дъжд, са негова привилегия: подвластници, с които хората във влака следва да се съобразяват.  Павел почувства ръка, която го държеше за рамото. Беше заспал.

– Ставай, Павка! От много сън спомени няма, пристигнахме – каза Георги, третото момче в групата.

Навлизащият влак пъплеше към старинното двуетажно здание на гарата, чийто сферичен купол придаваше усещането за обител, в която вечността срещаше съдбите на хиляди пристигащи и заминаващи хора. Някъде там – в началото на коловоза – ги очакваше и Оксана, в чийто строг поглед Павел се вглеждаше от десетина дни.

 

 

[1] Курилка – Място за пушене. Наименованието идва от думата „курить“ (пуша).

[2] Не везёт мне в смерти, повезёт в любви – Не ми върви в смъртта, ще успея в любовта (превод П. М.)

[3] Продовольственную программу выполним! – Ще изпълним продоволствената програма (превод П. М.)

[4] ул. „Петър Велики“ е наименованието на ул. „Дворянска“ в град Одеса до 1995 година. На „Дворянска“ 2 се намира Одеският национален университет „Иля Илич Мечников“.

[5] Портланд е най-големият град в щата Орегон, САЩ.

[6] „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“ – Ни в църквата, ни в механата – нищо не е свято! Не, момчета, не е така. Не е така, момчета! (превод П.М.). Текстът е от припева от песента на Владимир Висоцки „Моя цыганская“ (Моята циганска).

[7] „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“ – „Адресът ми – не е дом или улица, адресът ми е – Съветски съюз… Търсете ме на строителните площадки.“. Текстът е от едноименната песен на група „Самоцветы“ („Скъпоценни камъни“ – бук. превод).

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Фенерски – Февруарски разказ

 

Малък Сечко му викат на този чудесен месец, в който се чудиш от какво да умреш по-безболезнено… Щото е по-малкият брат на януари, ама да ви кажа студът си е все същият и даже понякога още по-свиреп, та да не се подлъгвате по името му. Да не говорим, че гладът на Малък Сечко е няколко пъти по-силен от разточителството на декември с неговия мизерен хохохо старец с тъпата му брада и гадната му червена шапка с пискюл. Не мога да го дишам тоя, казвам ви. Дебелак самодоволен. А как ненавиждам цялата олелия с пълните торби и опашките в магазините… Къде са те сега? А? Изпариха ли се, скриха ли се? Бъзльовци и лицемери!

А Жони си виси пред супера както през декември, така и през февруари. Може и на него да му е малко по-гладно, щото милостинята намалява правопропорционално с потреблението, ама за него понятията „повече“ и „по-малко“ са размити, относителни и без смисъл. За него битието е права линия от събуждането върху кашона край супера от национална верига магазини до изпадането му в транс вечер все там върху велпапето. То от студ не пази много, но поне държи по-сухо. И още нещо да уточня, за да не стават обърквания. Когато говоря за Жони, думата „глад“ всъщност означава „жажда“, защото организмът му от доста години се изхранва само и единствено от въглехидратите на алкохола.

Жони не е просяк. Не протяга ръка към минувачите. Но кварталът го знае и му съдейства в снабдяването с вино за лев и петдесет литъра и ракия на същата цена. Искам да кажа, хората не го оставят без нищо, трезвен не съм го засичал. Никога. Имам чувството, че неговият черен дроб може да си съперничи с двата черни дроба на Ози Озбърн и Кийт Ричардс взети заедно по преработени химически съединения. Дробът на Жони би представлявал научен интерес за най-големите светила в медицината, ако изобщо имат интерес. Такова… Разбрахте ме. От тоя дроб поне два могат да се направят. По обем. А по съдържание той е вечен, консервиран за хилядолетията, в които човечеството вече няма да съществува и ще бъде изследван от извънземните като един от малкото запазили се артефакти. Ние с вас отдавна ще сме изгнили, червеите ни също, а този дроб ще изглежда все така свеж и пресен. Това е може би космическата мисия на Жони и като си го помисля, уважението ми към него расте.

И не че исках да му отнема това право, още по-малко желаех да бъде подложен на шокова детоксикация, щото това би довело до мигновена смърт за тялото му, но студът сви така мръсно през тая февруарска вечер, че на излизане от супера се изплаших за Жони. Седеше отпред на една циментова кашпа без цветя и не издаваше звук гадината. Жони, подкачих го. Ей, приятел… Никаква реакция. Леко помръдна едва когато изпречих пред наведените му очи половинка червено вино. За да разберете притесненията ми, трябва да ви опиша неговото обичайно състояние. Или се беше гътнал зад ъгъла на сградата да спи, или говореше с побратимите си на някакъв таен език, или се шегуваше с клиентите от магазина и близкото пазарче, като им демонстрираше прав удар и кроше във въздуха с огромния си десен пестник. От клатушканията и мъглата в главата му тези движения бяха трудно различими, неартикулирани, но го бях наблюдавал толкова пъти, че го заподозрях като много бивш състезател по бокс. В съпровод на движенията от устата му се дочуваха звуци и покрай скимтенето му можеше да се разберат някои думи: „Джон Рамбо… Джони, ела бе… ашвбмгдлмз… Джон Рамбо… същото там нещо си…“ И дори нотка на закачка се долавяше в интонацията му, демек, шегувам се, не бойте се.

Студът обаче го беше сковал здраво и едва пое подадената му бутилка. Нито Рамбо, нито бокс, нищо. Жони, айде с мене, ще те туря да преспиш тая нощ в мазето, а утре ще подирим къде да те приютят в тия най-студени дни. Не ме схвана от първия път, много ясно. Но криво-ляво проумя, че ако не дойде с мен, ще пукне. Ще рече пук. И край. Дробът ще бъде завещан на археолози, геолози, патоанатоми и малки зелени човечета от други планети. Обаче Жони още не искаше да се разделя с него. Още си му беше мил. И се повлече. Оттам нататък историята добива други измерения. На сутринта го събудих и му рекох да си хвърли две шепи вода на очите и да тръгва с мен. Все някоя институция в тази страна ще може да му помогне.

Първо влязохме в Социалните служби край Общината. Така и така, обяснявам им, този човек (соча го с пръст, докато той седи в транс върху диванчето) трябва да бъде настанен временно в някакво топло жилище, докато отмине февруари поне. Господине, идвате тъкмо навреме, съобщи ми усмихната служителка зад гишето, тъкмо е в разгара си нашият проект по европейска програма за разясняване на правата на хората в неравностойно социално положение и гражданите в риск. Ето ви тези брошури, в тях всичко е описано много подробно и разбираемо. Надявам се да ви бъдат от реална помощ, за да знаете, че имате право да се стремите към по-добър живот. Също така можем да ви насочим към експертна правна помощ, която ще откриете на нашия уеб сайт. Радвам се, че ни потърсихте.

Благодарих и поведох Жони нататък. Айре, Джонка, тук няма да ни огрее, брат, обаче имаме надежда. Отведох го в Института за подпомагане на лица, потенциално застрашени от социално изключване и дискриминация. Следващо гише и следваща любезна госпожа с голям бюст и начервени устни. Добър дееен, заповядайте, с какво можем да ви помогнем. Така и така, Жони е в беда, има нужда от подслон за една-две седмици, докато отмине студеният фронт. Просто няма къде да спи, а кашоните не могат да го предпазят. Вижте го колко е симпатичен, нямате ли някаква възможност да го настаните някъде. Господине, разбирам ви и ви съчувствам. Имате пълната ми подкрепа в това благородно начинание. Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници. Имаме червени шапки с пискюли, балони и знаменца. Ако мога да помогна по някакъв друг начин, ще се радвам да го направя, приятен ден ви желая.

Така с Жони продължихме нашия тур по града, минахме през Агенция за закрила на бездомниците, Филиал на Министерството на милосърдието и чистотата, през Асоциацията за подкрепа на унижените и оскърбените, обиколихме всички възможни организации. Спряхме се и в няколко НПО-та със стъклени офиси. Получихме много разбиране, съчувствие, усмивки, още балони, още знаменца, дадоха ни и чисто нови цветни моливи, а на едно място даже ни почерпиха с лукчета, напълнихме две торби с брошури, поканиха ни на концерт, изпяха ни една песен, прегърнаха ни и всички бяхме щастливи.

Малко преди свечеряване с Жони крачехме протяжно накъм неговия магазин и кашоните му и размишлявахме. И размишлявахме. Много задълбочено. Имам идея, Джони, рекох му накрая. Каква, попита ме той с омърлушен поглед. Ела да идем на ъгъла на улицата. Оттук патрулката минава често, нали? Идеята ми проработи. Когато се зададе полицейската кола, изчакахме да наближи достатъчно, че куките да ни виждат. И с пълните с подаръци торби нарочно хукнахме, все едно бягаме от тях. Жони не можеше и да бяга, само се тътрузеше. Полицаите, разбира се, веднага заковаха. Слязоха и ни погнаха. „Спрете на място!“ Не ни гониха дълго, туриха ни белезниците и ни натовариха на задната седалка. Намигнах на Жони, е това ни е играта, брат, тая нощ сме на топло в ареста. Там и храна ще ни дадат. А за утре ще му мислим.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018