Мариан Желев – Последна линия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Хора, които с едно перо се мъчат да полетят. С камера, на сцената, с китара или барабани – изобщо всички хора на изкуството, които са на последната линия. Но не защото там е най-последното място на света, а напротив – защото няма къде другаде да бъдат. И сега сме принудени да ги гледаме, слушаме и четем от малкото екранче на телефона си или от монитора на компютъра. И не защото те ни го натякват досадно, а защото ние имаме нужда от изкуството им. За да не се побъркаме.

Медиите са отпред; колата, жената, децата, работата, манджата, дрехите, маските, дезинфектантът, ръкавиците и всички предпазни средства. Доходите, образованието и работата от вкъщи. Обезлюдените улици и препълнените болници, възрастните хора и карантината. И още: Министерството, Президенството, Щабове, Общини и пр.

Карантина. Извънредно положение.

Най-отзад е Лидия, която през вечер изнася концерти пред камерата си и събира фенове. Петър, който пише текст след текст и след това коментира с читатели словото. Явор, който играе театър онлайн; Геновева – тя снима пейзажи и ги споделя.

От последната линия.

Когато видят какво става на предна линия хората изпитват страх. За лозето, за гаража, за университета на децата и за отменените полети в чужбина, когато трябваше да отидат на заслужена екскурзия и почивка. И се затварят, защото така или иначе няма къде да отидат вече. Освен „назад, назад – във някоя дълбока зима….“*. Някои стигат до крайности и са готови на всичко, само и само да избегнат гилотината на депресиите, които водят съществуването ни до ръба… и ние надничаме в бездната, където усещаме края без да го виждаме. Което е още по-страшно понякога.

И тогава някой зад нас изпява песен. Чува се стих, а над главите ни изгрява страхотен пейзаж. Колкото да се огледаме и да осъзнаем, че последната линия е границата на нашето съзнание. То е отворено за всичко, което може да нахлуе като неканено усещане за първичен страх. Но не и когато е изпято, нарисувано, заснето под особена линия. И прекроено в изкуство благодарение на вътрешната ни сетивност.

Хората от последна линия му викат вдъхновение. И могат да боравят с дивите ветрове, сенките и изгарящите отблясъци, които гравитацията на нашите мисли привлича, за да ги превърне в колективен ужас. А те предат ли предат – стих след стих, сцена, лист, кадър…

Системата се прецака. Оттам и ние. Или поне онази част от нас, която сме оставили съзнанието си на първа линия. Зависими от колата в гаража, парите в банката, здравната ни осигуровка и дрехите, които обичаме да носим, и местата, дето искаме да посетим, и парите от лотарията, които, ако спечелим… и ракията в бурето, и кредита, който искахме да теглим за ново жилище; и онзи, който няма да можем да изплатим.

Всичко отиде на кино. А тази вечер Петър сподели страхотен текст, който много хора прочетоха и мнозина споделиха в коментарите си, че той отразявал и техните мисли. И по този начин се чувствали някак по-сигурни. Гърбът им бил защитен.

Някъде дълбоко в личната ни вселена ние се групираме. Под влияние на различни външни и вътрешни причини. Външните са на първа линия, пред очите ни. А вътрешните – на последна, уж. Хората на изкуството са единствените същества на тази планета, които могат да направят неразбираемото смилаемо за колективното ни несъзнавано, а от обърканите мисли и паника да оплетат на всички удобен пуловер, който да ни топли в миговете на самота.

В днешно време камари от вътрешна информация остава неразбрана. Духовна информация, която нахлува уж в душата ни за баланс, докато ние посвещаваме ума и уменията си в това да осъзнаваме рекламите за фибри в закуските и положителния ефект на салициловата киселина. Можем да си изчислим лихвата по кредита спрямо заплатата. Познаваме конспирациите и далаверите. И от кой магазин да си купим течен сапун и тоалетна хартия най-изгодно. Докато не се задръстим в един момент. И то не защото сме прекалили с фибрите, а защото не можем да осъзнаем беснещата в нас нужда да се качим в короната на разлистващо се дърво (погледнете го в този момент от прозореца, зад който стоите затворен) и да подишаме от въздуха му.

Лидия пее за любов, Простичко и с вдъхновение. Петър пише. Геновева обича залезите… Освен социална, ние си имаме и духовна страна. Даже атеистите го признават, без да е задължително отвъд нея да виждат Бога. И тази духовна страна също е отворена – има магистрали, кпп-та с дяволи и ангели, които са автентични за всеки; лекари, наречени добри спомени, ваксини срещу депресия – като например да си имал щастливо детство… Но там няма щаб, политика, премиер, прокурори и дебели институционални стени – настроенията от вътрешната ни, духовната страна, влизат като приливи, опустошават, но в някои случаи облагородяват. А с отливите ни отмъкват памет, спомени, чувство за сигурност и добри емоции. И ние пак, изплашени, се обръщаме към книгата, музиката, филма, за да се преоткрием и наредим. Това е една от най-красивите естествености на нашата духовна същност – по образ и подобие еднаква със същността на духовните закони и ред, от които от време на време успяваме да изчетем по ред или страничка в сънищата си.

От безкрайните дълбини на несъзнаваното могат да ни атакуват множество вируси. Също. Защото имунната система на нашата психика се влияе от всичко на практика. Но така, както бъркаме в шкафа за лекарства, силно можем да препоръчаме филм, книга, песен на ближния, за да успее той да си свали вътрешната температура.

Колкото по-силно губим почва в реалността, толкова повече се отваря бездната под, над и навсякъде около нас. Социалният живот е като пране, закачено на тел с щипки. Простряно на фона на нуждите ни – да се храним, да се размножваме, да плащаме и да бачкаме за себе си или за някой друг. Това с нищо не ни гарантира, че сме със защитен гръб. Във всеки един момент приливът може да ни връхлети. Откъм колективното несъзнавано, изпаднало в паника. И ако не е Петър, Геновева, Лидия с текстовете, киното, фотографиите сцената онлайн по време на пандемия – ние ще се удавим. И човечеството ще загине. Дори да има копие на Ной – той няма как да сложи в спасителния ковчег колата, кредита, самолетните билети, бизнеса и смутитата за здравословен живот – уж неща, без които не можем да живеем.

Завършвам с молба към всички. Не е задължително в точен час, не е нужно дори наяве да го направите или да го афиширате виртуално-социално: просто отдайте заслуженото на хората на изкуството, които правят живота ни разбираем и вдъхват надежда. Те не живеят по-лесно в момента. Дори не мисля, че съдбата им се е променила много. И навярно така трябва да бъде. Защото хората от последна линия могат да се окажат единствените, които могат да ни спасят от лудостта.

Аплодисменти!

 

––––––-

* От стихотворението „Януари“ на Иван Ставрев, който си отиде съвсем скоро.

Б. А.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Костадин Пасков – Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Камелия Щерева, пирографии

 

 

Какво да правиш толкова време вкъщи ли?

Нека изброя:

  • Пускай си косата. Харесвах те повече така.
  • Грижи се за себе си, както се грижиш за растенията у вас – с любов докато моята е дистанционна само.
  • Проучи наново татуировките по тялото си. Белезите също. Спомни си историите зад тях и се усмихвай.
  • Гледай през прозореца и забележи как на планетата ѝ е хубаво да сме разделени за малко. Радва се. Слънцето използва всичките си сили да достигне до всяка дребна частица, чиято светлина отнемаме, когато ежедневно превземаме улици и площади.
  • Прокарай пръсти през струята студена вода от чешмата и си представи, че съм аз. Преди време казваше, че е почти същото усещане.

Имаш време да помислиш. Готови ли сме всичко да е било както първия път? Петдесет години отстрани на всичко сме стояли. Чакам или аз, или ти.

Давам зелена светлина сега. Като приключи всичкото това безумие, ако искаш – заповядай.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Скок в кариерата

Камелия Щерева, пирография

 

 

Втори ден съм на сгъвачката, а вече усещам напрежението. Погледът на колежката дупчи кожата ми – едва издържам.
Добре си бях на пълначката, защо трябваше да ме местят, сега само ме мразят колегите, а парите – същите.
Работим в частна пералня с договор с общината, обработваме цялото пране от болници, ясли и детски градини.
Понякога изпираме на ден над тон, не че е мръсна работа, но е задушно, в сауна си целодневно, другите виждаш като в мъгла.
Викна ме шефката – “сгъни този чаршаф само в една посока осем пъти“ – погледнах чаршафа, избрах посоката и сгъвам. Правя сгъвка и го завъртам към мен.
Шефката се ококори – “ти си гений, никой не е успявал от първия път, от утре – на сгъвачката“.
“На изтупвачката и пълначката всеки може, но виж сгъвачката – това си е талант, дарба божия, един на сто е сгъвач – чукнал те е Господ“.
Добре, си викам, аз такова съм за малко и не знам дали точно това искам от живота, някак не си го представях тъка.
„Не си изпускай късмета момиче, тук само гладачите взимат повече, до сгъвачката хората стигат с години„, каза тя малко троснато, виждайки липсата ми на ентусиазъм.
“Ами, добре, щом съм с дарба, а парите?“.
“Пари, та пари, аз занаят й давам, тя пари – това е професия детенце, хляб в ръцете. Парите тук са по-високи само на гладачите, но за там години ти трябват“, почти крещеше.
Не посмях да противореча и влязох в помещението за сгъване, минах покрай пълначите, те пълнеха пералните с мръсното спално бельо, явно бяха разбрали, че ме издигат и гледаха в земята.
Никой не ме поздрави, усещах само острите погледи в гърба.
Влизам в сгъвачката – гробно мълчание – там мъглата от изпаренията беше по-малко – гъзарско място.
Най-старшата, огромна месеста жена с най-здравите предмишници, които съм виждала у нашия пол, ми посочи с пръст мястото и ми метна купчина чаршафи – “почвай“, каза тя и просъска съвсем тихо – “да те видим“.
Другите се спогледаха с лъснали погледи и стегнати полуусмивки, едната оголи зъби.
Сгъвах аз все така – въртя чаршафа, изглаждам с пръст ръбовете и все в една посока. Не поглеждах другите, но усещах погледите през нажежения въздух.
Виждах с периферното зрение как тази до мен отмерва и чак усещах болката в стомаха й, как я жегваше при всяко движение – бяха тежко засегнати бяха.
Внезапно една космата женичка на средна възраст се провикна от ъгъла – “ей, купонджийки искате ли музика“.
Другите ревнаха – “дааааа“.
И пуснаха “Радка пиратка“ извънредно силно, над четири часа звуча само “Радка пиратка“, пускаха я отново, когато спре.
В края на деня не чувах мислите си, в главата ми звучеше само ритъмът на песента.
Другите огледаха продукцията, сътворена от мен, едната я обсъди на висок глас, без да ме поглежда:
“Бре, сгънала ги е, да се не надяваш. Ами така е, като си човек на шефката, поне да се отсрамиш, да не личи много, че си връзкар “.
Силно изрусената, поде репликата:
“Да, така си е, нас ни държаха с години на пълначката, после на изтупвачката, само изтръсквахме трохите от прането, а някои направо на втората седмица и хоп – как става това?!.
“Как да става, с връзки става, как иначе да става“, обади се и дебелата с бакенбардите от първия стол и допълни, тропайки нервно с крак.
“Някои се мислят за много хитри, ама на края – ще видят белия вълк“.
Другите се разсмяха ехидно.
Седмицата продължи с всекидневно увеличаване на купчината чаршафи и с “Радка пиратка“, разбрах, че го правят нарочно – бяха разбрали, че мразя чалга и ми правеха психоатака.
Викам си – ще издържа – заплатата ми трябваше, имах куп дребни заеми към състуденти.
Следвах културология – два дни на лекции – два в пералнята – получаваше се.
Научих се да се изолирам от музиката – пусках си друга в главата или само непрекъснат звук – тъъъъът, на третия ден не я чувах.
Не говорех и не пушех – имах извънредна производителност.
Колкото и да трупаха купчини – бързо ги отмятах и усъвършенствах техниката си – бях доволна от постигнатото.
Другите усетиха, че може и да съм им от полза и смениха “Радка пиратка“ с Орхан Мурад и Сашо Роман – те се търпяха, даже с Роман припявах.
Често седях сама, защото колегите ми стоварваха и техните купчини и отиваха да пушат, връщаха се весели и само си прибираха сгънатите чаршафи.
Започнаха да ме питат дали да намалят музиката, от което разбрах, че започват да ми свикват и вече не ми се сърдят толкова.
Три седмици всичко вървеше добре – те си пушеха, аз си сгъвах и не виждах враждебни погледите.
Докато шефката не ме провали отново. Идва и казва:
“Пълначите недоволстват, че сгъвачите пушат повече от тях. Няколко дена наблюдавах, следях – ясна е работата, ти сгъваш всичко. Не само, че си гений, ама си и мега работна – ще те пробвам на гладачката“.
“Недейте, моли ви, не го правете“, изстенах аз.
“Идвай и ще мълчиш – сгъвач и гладач се раждат – ще те тествам“, заповяда тя.
Минаваме през пълначката – гледат ме – клатят глави, в изтупвачката една баба ми размаха юмрук.
Гладачите бяха най-важните, не говореха с другите, намахани како-лелки, здравички, но не прекомерно, имаха се за друга трудова категория. Те взимаха и повече пари, към петдесет лева отгоре – всички ги мразеха.
Шефката приложи мотивационна техника върху персонала:
“Момичета, това дете го взех преди няколко седмици, а вече е на последното ниво, вас с години ви готвя, а то за седмици ви настигна“, викам си – “край, тук ще умра“.
“Така ли“, просъска през зъби една възпълничка хубавелка с подредена прическа – “Ами, добре дошла мила, чувствай се като у дома си“, последното се заби в стомаха ми, та чак дъхът ми спря.
“Я, да те видим с ютийката“, поде друга – бяха убедени в провала.
Шефката гледаше с лъснал поглед, сякаш съм кюлче злато.
Беше голяма, тежка, професионална ютия – взимам я аз – гледам престилки гладеха – викам си тук най-важна е яката, изгладих всичко и накрая старателно разгладих яката.
“Гений си“, пак вика шефката, това се учи с месеци – яката е последна – “ама, как с месеци, то си е логично“, възкликнах.
Обръщам се и виждам гладачките променени, прехапали устни, зъбят се в усмивка, а в погледите нещо трудно определимо, смесица от ужас и гняв.
Опа, сгазих лука, тук вече е сериозно – тези са със самочувствие.
Останах при гладачите при тях напрежението се усещаше по-малко, опитваха се да ме предразположат да говоря за себе си и ако не беше размяната на погледи, които улових на няколко пъти, съпътствана от лукава полуусмивка, щях да повярвам, че всичко е наред.
Схванах, че нещо се готви, когато видях една от гладачките да разговаря с пълначите. Това беше много странно и неестествено, гладачите общуваха само по между си, допускаха единствено сгъвачите и то по работа.
Отдадох го на генерална промяна в йерархичните отношения и нормализиране на работния климат – подведох се.
Смяната ми тъкмо свършваше и се приготвих да си тръгвам. Обличам се, мия се и на вратата се появява с най-любезната си усмивка една от гладачките:
“Как си скъпа, добре ли си?“, пита ме тя.
“Добре съм“, отговарям изненадата от общия въпрос.
“Ела за малко при пълначите да ти покажа нещо“, какво ли ще е, но тръгнах.
Вървим през тясното коридорче, минаваме през сгъвачницата, прекосяваме и пълначницата и точно при влизането в изтупвачката лампите загасват.
“ААААА“, чу се вик и усетих силно блъскане, от което попаднах на нещо меко, опипах го – беше мръсното пране, бяха ме бутнали в контейнера с новопристигналото бельо.
След минута към мен залетяха парцали, които не различавах в тъмнината, съпътствани с викове:
“Връзкаркооооо, как е, как е в прането, А? Не е като при шефката“, нареждаше висок женски глас.
“Колко ти дава слагачко, над минималната, А? “, крещеше друга.
“Да я полеем с вода“, провикна се трета.
Запалиха лампите, за да започне поливането, придружено с хвърляне на чаршафи, няколко гласа произвеждаха истеричен смях.
Лискаха кофи с вода и мятаха възглавници и чаршафи, усетих че има и тежки одеяла.
И тогава видях лицата им.
Тежко наднормени жени, с окосмяване и хормонални проблеми, загрубели от парата, обезумели от труд, изморени до лудост.
Виждах бащите им – груби и тъжни пияници, майките им – бити и прехранвани, телата им – непоглеждани. Чувах скандалите, боя, домашния ужас.
Не гледаха мен, мятаха вглъбени в неразбирането на собственото си действие – аз ли го правя, не съм ли, друг ли ми движи ръката, говореха очите.
Пазех се с ръце от кофите с вода и свитите на топка чаршафи, които летяха към мен и шарех с очи, за да засека поглед, чрез който да разтълкувам акцията.
Беше трудно, никой не ме поглеждаше, блуждаеха и мятаха като зомбита – докато не засякох един обиден и заплашителен – на едра жена от пълначите – в него разчетох думите – “ти ще се измъкнеш“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Жан Лорен – Двойникът

Камелия Щерева, пирография

 

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-известните представители на декадентската литература от края на XIX век във Франция, интересът към когото се възражда периодично. Автор на множество романи, разкази, пиеси, стихосбирки, той се изявява и като безпощаден литературен критик. Предизвикван на дуел от Мопасан и Пруст заради острите си критики към тях. Психологическите му разкази, в които проличава неговият явен вкус към фантастичното и окултното, са силно повлияни от Е.Т.А. Хофман, Едгар По и Барбе д’Оревили.

В края на декември 2019 г. в издателство „Леге артис“ излезе първият негов сборник на български: „Мандрагората. Страшни разкази и приказки“. Той съдържа четиринайсет разказа и три приказки. Разказът, който следва, не е включен в книгата и е предоставен от преводача специално за НСП.

КК

 

На Ромен Колюс

Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук. Герда се спря – не смееше да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца.[1]

 Винаги съм обожавал приказките и както се бях отпуснал сладко-сладко под светлия кръг на лампата, вкусвах от прелестно нежния опиум на тази вълшебна история – едно от най-поетичните видения на разказвача Андерсен, когато в тишината на задрямалата стая един прислужник влезе неочаквано. Подаде ми визитна картичка върху поднос – някакъв господин носел книга и държал да я предаде лично на господина; колкото и да му казвали, че господинът не приема гости, че го няма, че е излязъл, посетителят настоявал; видях, че зле са ме защитавали, и примирено поех картичката. Мишел Ангулв[2] – това име не ми беше непознато.

– Стар или млад? – попитах прислужника.

– Млад, съвсем млад – отговори той.

„Сигурно е дебютант, с когото са ме запознали в някоя редакция – помислих си аз, – освен ако не съм видял името му под статия в малко списание. Трябва да насърчаваме младите.“

Дадох знак да го въведат.

Още като видях господин Мишел Ангулв, веднага съжалих, че се съгласих да го приема. Съвсем голобрад, с кръгли изпъкнали очи и кожа с виненорозовия цвят на белег от зараснала рана, той пристъпи внимателно с подскачаща походка, с раболепно устремен към мен превит гръб и с толкова сервилна и същевременно плоска грозота, че веднага изпитах инстинктивна неприязън към това лице на страхливец и хлебарка. Той се извини прекалено учтиво за своята настойчивост, която обоснова с голямото си възхищение от моя талант; възползвал се от редкия случай да го публикуват, за да нахълта в дома ми по този начин и да ме помоли за съвет… и за рецензия, тъй като сега вече обясняваше надълго и нашироко с какви трудности се сблъсквал днес всеки дебютант, колко безразлична била пресата към литературата, каква деградация царяла във вестниците, превзети от интервюта с разни моми и сутеньори, колко авторитетно било моето перо в областта на изкуството – и той се осмеляваше да ме гледа, без да се засмее, – какъв крах сполетял книгоиздаването, колко заслужена била агонията на долнопробния роман и след няколко хапливи бележки към Зола и едно сполучливо отклонение към световното изложение, парка Бутвил и символичната живопис, той най-накрая заговори пространно за голямата услуга, която човек като мен можел да му направи с няколко думи, съвсем малко, два-три реда в статия, и спомена за всеизвестната ми благосклонност.

Междувременно с дискретно движение той бе поставил книгата си върху масата – томче във формат осмина, почти луксозно; заглавната му страница беше украсена с рисунка от Одилон Редон[3], а на авантитула цял един списък на хора от областта на финансите и от светските среди ласкаеше и успокояваше суетата на подписниците; поех книгата от благоприличие и докато я прелиствах, наблюдавах с крайчеца на окото си този смущаващ Мишел Ангулв – реалната му самоувереност и престорената му срамежливост будеха моето любопитство. С издадената си напред челюст и със заплашителните си зъби той наистина изглеждаше любопитно поради усилията си да опровергае дръзките си стремежи, поради хилядите предвзети, смутени жестове с гальовните си ръце, които непрекъснато потриваше, ограничената му реч, заекването, колебанието, като че ли винаги се мъчеше да поправи някое прекалено дръзко изречение, и погледът му на девица със затворени клепачи, в който усещах, че прехвръкват светкавици на убийство и удушаване; у този добър младеж имаше нещо едновременно от анархиста и от студента и общо взето, именно студентът разваляше анархиста, като го правеше интересен, защото е приятно да откриеш известно лицемерие в омразата. Колкото и непривлекателна да беше двайсет и три годишната възраст на този автор, тя все още не му даваше право на такава високомерна злоба срещу едно общество, чието най-голямо престъпление според него се състоеше сигурно в това да пренебрегва неговото творчество; но у моя посетител вече ме интригуваше не тази сполучлива смес от завист и низост, от сервилност и долни инстинкти, а нещо друго.

Колкото повече го наблюдавах, толкова повече той ми изглеждаше в плен на някаква особена възбуда – буквално не можеше да стои на едно място. Час по час ставаше от стола си, сядаше внезапно на друг, но веднага се изправяше и се връщаше на първоначалното си място. Освен това посред разговора той непрекъснато правеше отскоци и подскоци, сякаш някой неочаквано му казваше нещо на ухо, завърташе цялото си тяло към нечие незнайно, невидимо присъствие, поздравяваше с любезни жестове и изражения и изпъваше врата и главата си към някакъв тайнствен съвет. В топлината и покоя на високата стая, обвита в тайнственост и в старинни стенни тапицерии, всичко това придобиваше обезпокоителни пропорции. В някои декори, с падането на нощта всичко лесно се заплита поради свръхестествени аспекти; и в полумрака на затворената стая, под двусмислената светлина на единствената лампа, забулена със синкави воали, и на червенеещите се в камината въглени, нямаше как да не изпитам известен ужас; с течение на времето разговорът ни започна да ме тревожи: този Мишел Ангулв със своите подскоци и нервни движения ме гнетеше като някакъв кошмар.

Той очевидно не беше сам, някой бе влязъл заедно с него и този някой му говореше, получаваше отговори и присъствието му преследваше госта ми, но формата му убягваше от моя взор, губеше се в нощта, оставаше невидима и изреченията от Андерсеновата приказка не ми даваха мира, упорити като угризения:

„Докато слизаше по стълбището на двореца, тя срещна няколко големи, качващи се нагоре сенки: това бяха силуети на рицари с шлемове, на дами с конусовидни прически и на монаси с качулки; сред тях имаше и прелати с митри, ландскнехти и пажове; шлемовете, хоругвите и копията се очертаваха в черно върху високата стенна тапицерия, но това бяха само сенки и не издаваха никакъв звук.“

И аз дебнех госта си всеки път, когато той ставаше, едновременно с надеждата и с опасението да видя как върху стенната тапицерия зад него се появява някаква ужасна, космата сянка: неговият двойник.

И така, в каква странна, потискаща атмосфера от приказки на Хофман и разкази на Едгар По[4] се движеше този Мишел Ангулв?

Сега вече ме впечатляваше дори гласът му – той бе скърцащ като скрипец и насечен от ненадейни хихикания, почти като присмех. Той ли се кискаше в тези ужасни минути, или другият? Водните птици издават такива странни писукания в зимните нощи край бреговете на заледените реки.

И ужасният човек продължаваше, ставаше все по-словоохотлив и любезен; колкото повече го гледах, толкова повече изпъкваше ларвоподобният му вид и ме изпълваше с ужас. Бях стигнал дотам, да не смея повече да погледна към тъмните ъгли, нито към мъртвата вода на огледалото – силно се страхувах да не би оттам да изникне някаква форма без име.

Ставаше ми все по ясно, че той не бе влязъл в дома ми сам. Какво ли ужасно присъствие щеше да остави той след себе си в омагьосаната стая? Този клетник омайваше атмосферата, обайваше предметите и хората; беше като подвижна ларва в служба на зъл дух, като призрачно същество, като зашеметена от някаква окултна воля мандрагора, чийто празен хомункулус се размахваше пред мен. И дълбоко в мен това ми напомни за Пеладан[5].

За свое успокоение си припомних и следния пасаж от приказката:

„Герда се спря, без да смее да пристъпи пред този мълчалив кортеж.

– Не се бой – изграчи кацналият на рамото й гарван, – те са по-нереални и от дим, това са Сънища; всяка вечер, веднага щом угасне осветлението, те превземат двореца. В края на краищата, може би това е просто сън, нереален дим.“

Съмнителният посетител най-сетне реши да си тръгне с множество реверанси и уверения – никога нямал да забрави тъй сърдечното ми посрещане, бил ми безкрайно признателен и пр., и пр. Накрая, когато вратата се затвори след него, изпитах голямо облекчение.

Веднага позвъних на прислужника:

– Никога повече няма да бъда вкъщи за господин Мишел Ангулв, никога, разбрахте ли?

И като се наведох над огнището, взех лопатката и изгорих върху нея малко тамян.

 

(От сборника „Разкази на един пияч на етер“, 1895)

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

[1]    Явно това е свободен преразказ на част от приказката „Снежната царица“ от Ханс Кристиян Андерсен. Преводът на този пасаж е направен по френския оригинал на настоящия разказ, а не е взет от някой съществуващ български превод на Андерсеновата приказка, тъй като по всяка вероятност Жан Лорен не е ползвал нито един от близо двайсетте й превода на френски, а е дал под формата на лъжецитат една свободна своя версия на този пасаж.

[2]    Името Ангулв (Hangoulve) наподобява френската дума ангулван (engoulevent): „козодой“ – птица, която поради нощната си активност дълго време е била обвита в тайнственост. В редица европейски страни е разпространено вярването, че нощем тя долита при стадата кози, за да ги дои – оттам идва и научното й наименование на латински Caprimulgus: буквално дояч на кози. Всъщност козодоят напада домашните животни заради паразитите по тях. Той често е споменаван в трактатите по магьосничество.

[3]    Одилон Редон (1840–1916) – френски художник символист, изследвал в творчеството си скритата страна на човешката душа и механизмите на съня. Фантастичните му произведения са населени с чудовища. Неслучайно е цитиран в противовес на натуралиста Зола, който е любимата мишена на писателите декаденти като Лорен.

[4]    В романа „Елексирите на дявола“ и в приказката „Историята на изгубеното отражение“ от Е.Т.А. Хофман, както и в разказа „Уилям Уилсън“ от Едгар По, е застъпена характерната за фантастичната литература тема за двойника.

[5]    Жозефен Пеладан (1858–1918) – френски писател, изкуствовед и окултист, основател на Естетическия розенкройцерски орден през 1890 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ерол Ибрахимов – Въпроси

Камелия Щерева, пирография

 

 

Безвремие

Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.

08.09.2016

 

Есента

Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.

22.09.2016

 

Конформизмът

Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.

19.09.2016

 

Въпроси

– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?

– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев-Кокича – Под карантината

Камелия Щерева, пирография

 

 

Ден 26

Гръмнах конфети в банята. Мацка с маска разхожда дакел с маска, който се изаква върху захвърлена маска. Усмихвам се на ум колко наивни и прости са някои хора. Напечен от майското слънце кихам в стария скафандър на Гагарин от ибей в който пуша черен чай с лимон на терасата. Събличам се, измивам си ръцете, и пак влизам доволен, че мен съдбата ма е надарила с ум остър като бръснач. Ох. Сряза ми скафандъра.

Ден 28

Успях да прегъна лист хартия А4 х8 пъти. Ядох 14 пъти до момента. Ама е обяд и съответно е дошло време за обяд. Стигнах до средата на книгата си. Под ноктите почна да ми се събира неизмит сапун. Въпреки това не пипам лицето, очите и устата си под никакъв предлог. Дори и след чай от глог.

Ден 30

2 пъти подред ми се паднаха еднакви числа в домашното тото. Чувствам се чудесно, здрав съм, прав съм, нищо ми няма. Просто не спира да ме сърби главата отвътре. До преди не ми беше правило впечатление, че цифрите освен цвят имат и вкус и мирис и всичко даже си имат. 1 е с цвят на барбарон и има вкус на сметана, банан и ананас, 3 е залез над лавандулова поляна и ухае на русалско в розмарин, 7 хрупа на чипс с дзадзики но се усеща като каране на колело под вода, 9 е пиперлива мисъл, нещо средно между черен пипер и свидното усещане за шамар от училищните години

Ден 32

Намерих си паричка, на пътя, у нас. Отново загубих спор с неудушевен предмет 2:0 за гардероба. Как пък все неподготвен ме хваща. Бягам в кръг на терасата за да изразходвам яда си, но бъркам танца и завалява безспирен пороен дъжд с големината на все още зелена синя слива. Едните съседи вече не ми говорят. Може би наистина не трябваше да паля огън на терасата с тия пера на главата и томахавка в ръка.

Ден 33

Сприятелих се с гъгрица. Знам точният брой на всички кръгли обекти в апартамента, списъка е хронологично воден от най-малък към най-голям, от най-плътен към най-рехав, от бял към черен, от напълно непрозрачен до диамант. Разбира се реплика. Толкова често слизам до мазата, че вече я приемам за съседна на хола. Обмислям да сложа прът като при пожарникарите, по който да се спускам директно.

Ден 35

Спах през целият ден, защото цяла вечер кроих планове какво да правя през целия ден, като се наспя. Това тотално обърка плановете ми.

Ден 37

Спах с чорапите за разнообразие. Откакто кихнах 3 пъти подред, а от генерираната кинетична енергия съответно и пръднах веднъж, минаха 10 дни 7 часа и 41 минути. По една случайност от точно толкова време съседите не са си вдигали ролетните щори, телефона, или отваряли входната врата. Знаем, че са живи, защото телевизора им е нагласен да се изключва автоматично в 12 часа вечерта, а сутринта го пускат в различен час. Пък и нали ми е ясно, че щом и аз имам, значи си плащат интернета.

Ден 39

Смесих по една лъжичка от всичко, което ми позволи да гребна в него, смях се като зъл гений на получената смес, а накрая я изхвърлих в тоалетната, точно като едно време. Паднах на шах от по-глупавата от двете котки. Мамка му тия дни нещо не ми върви, самонавивам се, че е до късмет. До сега ме беше бил само на свара и открит белот. Отивам на терасата да бягам в кръг обратно на часовниковата стрелка за да изразходя яда си. И за да се пробвам да спра дъжда, който пуснах преди седмица.

Ден 42

Изпуших всичко ронливо що намерих вкъщи. Чубрица нямам отначалото на карантината. Днес ми свърши ригана. Дъжда спря. Толкова боб от консерва съм изял до момента, че ДНК-то ми мутира, цвета на кожата стана бобен, кашлям на боб, потя се на боб, мисля като боб, гледам на боб, и боб ме гледа. Ако по някаква причина се наложи да ме сложат на системи трябва да ми влеят директно боб, по възможност маслен, едър, или в краен случай манастирски от буркан. В противен случай тия кръвни телца има да се чудят какво им е мисията в живота сред толкоз боб.

Ден 44

Седях 7 часа под душа само за да разнообразя сметката си за вода. Съседката отгоре кара колелото си през хола, излиза на тераса, влиза в спалнята, минава през коридора, отива в кухнята и прави кръгче около масата, после се връща в коридора и всичко почва отначало, като това се повтаря вече 4 часа. Откъде знам ли? Колелото скърца. Най-дългата непрекъсната обелка от картоф, която мога да обеля, е дълга 9,2 метра.

Ден 45

Стигнах до 88 децибела с оригване, и знам, че някъде в момента някой ми изготвя медала. Изпиках се в котешката тоалетна. После си изчистих. Ако някога съм имал, то вече изцяло загубих авторитета у двете си котки едновременно. Нахраних ги за да се отръскат от шока. На ръба съм да си разбия вратата и да изляза с взлом от вкъщи, искам да изглежда, като престъпен акт. Сякаш насила са ме накарали да изляза, против мойта воля. Ше кажа как до последно съм се дърпал и ще покажа следите от нокти по пода, които в момента изрязвам с длетото.

Ден 46

Изпрах килимите. Навън прехвърча опърпано врабче, което си строи гнездо. За мен това е знак, досущ като съдбовният бял гълъб с маслинова клонка в клюн, символ на мира и го приемам за знамение. Дълго време обмислях да се изнижа тайно вечерта, явно момента е настъпил. Тая вечер и турско да стане отивам на Пантеона да изпия една бира. Разбира се в прясно излъскания с бронз за печки скафандър.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Сънища и други реалности

Камен Старчев, Recollection 5, 110×175

 

      

Болеше го корема, ама не много, само колкото да помисли, че винаги има причина да се почувстваш отвратително. Понаведе се, така болката утихваше, и продължи с охкане. Накрая Мълчаливеца се довлече до кухнята. Така наричаше помещението, в което спеше. Някога, преди да изоставят триетажната къща, тук вероятно се е готвело. Имаше следи от комин на едната стена и място, на което вероятно се е намирала мивката. Вътре беше студено, но в сравнение с времето навън, се търпеше. Още първата вечер беше си стъкмил огнище от голяма сгъната на две тенекия. Палеше го късно вечер. И постепенно беше се почувствал на сравнително сигурно и спокойно място. Сега подбра няколко тънки подпалки, подреди ги като колиба около смачкания на топка вестник и драсна клечка кибрит. Пламъчето трепна само за кратко и угасна. Изчака да отмине лошият му късмет и отново започна да драска. Изхаби последователно три клечки и се отказа. Отиде до чешмата и пусна да изтече ръждивата мътилка. Отстъпи настрани от образувалата се бързо локва, наведе се и дълго пи. После тръгна покрай стената, като се подпираше с едната ръка, докато стигна леглото. Зави се с одеялата, пет или шест на брой. Върху одеялата придърпа с охкане и червения юрган. Обърна се на едната страна, сви се на две под завивките и почти докосна с брадичка коленете си. Позатопли се, а и вероятно заради изпитата вода, болката постепенно изчезна. Тогава се замисли за двамата съседи. Те също живели в къщата през последните два месеца. Но ги срещна за първи път преди седмица. Не се интересуваше какво има в останалите стаи. Който и да се е настанил, каквото и да става в тях, не проявяваше интерес. Такова беше нормалното му поведение. 

     Дебелия и Любовника, както разбра, че им казват, се прибираха късно нощем и излизаха рано сутринта. Преди да минат колите на „чистотата“ и другите като тях, които преживяват около боклукчийските контейнери на околните жилищни блокове. Вероятно още дълго щяха да съжителстват без да знаят един за друг. Срещнаха се, защото по изключение двамата се прибраха по-рано. Случваше се, ей така, единствено заради по-особеното настроение. Нямаха, както и той, задължения свързани с часове и други подобни ограничения. Още беше сравнително светло, когато се засякоха. Мълчаливеца беше тръгнал към зейналата входна врата. Беше от ясно по-ясно. Нямаше смисъл да имитира, че минава покрай къщата и от любопитство поглежда как е вътре. Имаше желание да изиграе подобен етюд, но в движение се отказа. Накрая от едната страна беше той, от другата – те дамата. С едва забележими знаци с глава и с пръстите на едната си ръка им показа накъде е тръгнал. Искаше да влезе. Изчака да разбере как ще реагират. И въобще какви бяха намеренията им. Любовника отстъпи малко демонстративно и му направи място. Зачиташе правото му на първи тръгнал към разбитата отдавна врата. Мълчаливеца наведе глава, намръщи се, беше равносилно на отказ да продължи. Искаше той първи да мине по двете дъски, свързващи тротоара и изровените стълби на входа. Знаеше си дефекта: беше прекалено мнителен. Представи си как го блъскат, стигне ли по средата. Любовникът се усмихна, докосна клюнестия си нос, после и обърнатата от  голям белег горна устна, накрая тръгна. Веднага го последва, още преди положението да се изясни напълно, да покаже, че проявява известно доверие. След тях се повлече и Дебелия. За известно време тримата се оказаха на една линия, при това доста несигурна, не само защото още не се познаваха, а и заради двете не особено устойчиви на теглото им дъски. Искаше да запази разстоянието между тях и крачеше доста внимателно. Нито по-близо до единия, нито до другия.

         Те също не бяха особено припрени. Спряха пред стълбата за към втория етаж. Стъпалата нагоре бяха почти заравнени, а и нямаше перила. Уточниха кой кога е дошъл, и има ли съответните претенции. Накрая бяха доволни, че всичко щеше да остане както до сега. Всеки продължаваше да живее на своето място.  

     Наоколо, както обикновено по това време, тишината беше почти абсолютна. Дълго време, колкото и да се ослушваше, не чуваше звук. Само от време на време тихо бучене, но то идваше отвътре, от собствената му глава. Беше свикнал с него, и беше лесно да не му обръща внимание. Затова съвсем определено чу, че Любовника се прибра сам. Чуваха се само неговите крачки. Представи си как се движи, и как минава покрай входа на кухнята, без да му се обади. Нито извика, нито по друг начин провери дали поне е наоколо. От известно време бяха станали по-близки, подържаха известни взаимоотношения. Поздравяваха се, задаваха си по някой въпрос, обикновено за здравето, или съобщаваха дневните и понякога нощните си маршрути. Най-често му подвикваха, когато минаваха покрай неговото място, да проверят дали се е прибрал преди тях. Сега, кой знае защо, Любовника го подмина. Може да има причина, може и да няма. Негова работа. Ослушва се още известно време докато следеше крачките му по стълбите нагори. Накрая всичко пак утихна. После беше заспал.

         Когато отново отвори очи го видя изправен над себе си, с увиснали рамена и ръце, издаваше хлипащи звуци. Помисли, че сънува. Той ли беше наистина, и защо до него, а не на горния етаж. Сравнително бързо се ориентира. Опита да си извади ръката върху юргана. Не успя както беше затрупан и омотан в завивките.

– Какво се е случило, Любовник? – попита го.

– Посякох го.

– Кой си посякъл?

– Него, кой друг. Моят човек.

– С мачетето ли? Или с друго.

– Няма с какво друго. Двамата разполагаме само с мачете.

– Ама как така. Нали сте приятели. Живеете от доста време заедно. Любовника без задържане се стовари на колене. Хвана се с две ръце за главата и избухна в неудържим рев.

– Сънувах, че ми изневерява – отново чу гласа му. – Каза, нали знаеш, че все някога ще ти изневеря. Няма вечна вярност, каквито и чувства да изпитваш. Даже страст да е. И дори повече от страст. Приятелство и така нататък. Чувствата се променят и пренасочват. Уж всичко беше насън, а през цялото време го виждах. Пред мене беше, съвсем истински. Можех да го пипна, ама не исках, като чух, че ми е изневерил. Стана ми много гнусно. Не съм очаквал, че ще изпитам нещо подобно.

– Преди малко и аз не бях сигурен дали сънувам. Очаквах да си на горния етаж, а изведнъж те гледам над себе си.

– При мене всичко беше напълно реално, Мълчаливец. Виждах го, чувствах  тялото му. Беше топло и меко, каквото го знам. И като си представих, че е притискал някой друг и го е карал да му смуче гърдите, без да се замислям вдигнах мачетето. Признавам си, че го направих.

– Посякъл си Дебелия, защото ти е изневерил насън. Така ли?

– Казвам ти, че всичко изглеждаше съвсем реално. Виждах го, чувах каквото можеше да се чуе. Миризмите, както и топлината, а после и студа. Дори това, за което говореше с недомлъвки, отново се случи пред очите ми.

– Ама нали е било, казваш, насън.

– Сега го разбирам по този начин. Тогава всичко беше прекалено реално. Освен това от следобед се караме. Ей така, както обикновено, без причина. Все пак карането си е каране. Разваля ти настроението, прави те кисел и невъздържан. И не издържах. Замахнах и го ударих веднъж, ама много силно. После продължих да сека още не знам колко пъти. Направих го на парчета. Нали знаеш, че мачетето е остро като бръснач.

         Мълчаливеца най-накрая успя да извади ръката си над завивките. Позавъртя се, и се надигна, доколкото успя изпод тежките завивки. Забеляза мачетето до входната врата. Вероятно Любовника беше го захвърлил там преди да влезе. Опита се да извади и другата си ръка, когато чу стъпки. Само за секунда се напрегна, както обикновено при всеки шум. После отново скри ръце под завивките. Беше сигурен, че не бърка: беше Дебелия.

– Какво правите вие двамата тук? – извика той, подал само главата си. – Ти, приятелче любезно, нали каза, че се прибираш. Заряза ме насред улицата. Коремът те бил заболял.

– Вече не ме боли. Още като се разделихме се оправих.

– Какво правиш тогава тук. Хайде, казвай!

          Любовника беше започнал да се изправя още с появяването му. Стигна до някъде и отново се върна в предишното положение, на колене.  Свали ръце от лицето си и отново опита да се изправи навел глава към издаденото напред рамо. Вдигна ръце, закри мокрото си страни, и изхлипа:

– Ще ми простиш ли?

– Зависи за какво. Ако си ми изневерил, няма прошка. Разбрали сме се, нали?

– Посякох те, Дебел. На парчетата те направих. За това искам да ми простиш.

– Какво посичане, какви парчета. Изневерил ли си ми?

– Само те посякох с нашето мачете.

– Попитах те конкретно. Отговори точно на въпроса. Стига с твоите глупости!

– И после те нарязах на късове.

        Вдигна се до някъде, както предишния път; този път се задържа по-дълго; после отново се върна в предишното положение на колене. Наклони се на една страна и отново опита, без да иска някой да му помогне. Накрая се изправи и промърмори:

– Не мога да повярвам, че си жив.

– Защо да не съм. Много съм си жив даже. Нали ме виждаш. Дори съм донесъл цяла торба кебапчета за вечеря.

– Не искам да вечерям. Не ми е до ядене.

– Няма не искам. Ще ядеш! Я се виж на какво си заприличал. Като вейка си. Хайде, тръгвай пред мен! И ме слушай като ти говоря.

         Любовника се завъртя на пети и пристъпи със странични крачки покрай купчината завивки. Искаше да заобиколи Дебелия откъм гърба, но той се обърна, наведе се към него и раздвижи издадените си ноздри: подуши го. Изглежда остана доволен от миризмата. Завъртя глава, ухилен тръгна след него, наведе се и вдигне мачетето.

        Обърна се и попита:

– Мълчаливецо, ти ял ли си?

– Не съм. Ама не мога дори залък да хапна.

        Искаше му се да обясни, че него също до скоро го болеше корема. Вярно, беше му преминал и почти нищо не чувстваше. Но ако хапне, каквото и да е, болката със сигурност щеше да се появи отново. И заради предчувствието, а и заради всичко, на което беше свидетел, или го принуждаваха да бъде, се надяваше по-скоро да заспи. Искаше да избяга поне за известно време и от живота наоколо, и от собственият си живот. Придърпа последователно одеялата, накрая с два пръста изтегли отгоре юргана и скри ръце отдолу, само рошавата коса и част от лицето му се виждаха. Дебелия се върна, в движение пъхна под мишницата мачетето с острието назад и бръкна със същата ръка в торбата, овесена на врата му. Извади няколко кебапчета на разперената си мазна длан. Наведе се и ги отърколи в края на одеялото към главата му. Мълчаливеца изчака да излезе и с едно движение изчезна под завивките. Искаше да се скрие от миризмата на кебапчета. Откъде ли беше ги взел? Не го попита. А и нямаше значение. По-важно беше, че са го посекли само насън.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Обич…

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

„Обичаш ли Ме? – Гласа е тих, но настойчив.

 Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас се усилва.

Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас вече крещи.

Мълчание.

Гласа се изнервя, блъска се в стоманените стени на Клетката. В ледения метал болезнено се впиват и изпочупените нокти на Неволника. Зловещият Куб на затвора му е без прозорци – не може да види, че е захвърлен сред ледена пустош. Под дрипите му се съзират изнурени телеса,   през дупките на някогашните му одежди се провират  парчета от  татуировки,  мяркат се   озъбени  лица на бивши негови  съкилийници,  а върху  далечната стена на  леденеещия Куб тържествено и достолепно  се изтъпанва  цветен масивен лик на самодоволен екземпляр  с  бръсната глава, лъщящи бузи  на охранен тип  и  надменен поглед на недосегаем властелин. Съзира се в енергично шарещите  му очички  готовност  да убива,  застрашителна  непоколебимост  и  вроден  талант към сътворяване на  ефектни  лъжи.  Неволника  вторачва  страдните си очи в цветния образ и разбира, че ще бъде наблюдаван до сетния си дъх, ще бъде следена всяка негова дума, всяко негово движение, всеки негов опит за протест, за съпротива и  неподчинение. Нечистата превръзка обгърнала гръкляна му поаленява  от напрежението. Бушува то под нея, озаптено безнадеждно и мъчително…

Не успя да поживее в доведения рай на земята въпреки обещанията, а сменените  водачи са предишните, одеждите им са други, но под тях се стелят същите миризми, които са неунищожими, все така зловонни, все така гнусни, киселеещи, които парят при допир. Неизброими такива клетки-кубове  са  разпръснати  из околностите на всеобщото пространство и променят  направата на естеството.  Различни са те – някои са жестоко аскетични, други са обзаведени  със  собствена течаща вода и индивидуална тоалетна, а други, малко на брой, са приютили в утробите си лукс, удобства и дори сечива за глезене, предназначени за специални люде. Тяхната  специалност  живее защото  са нарочени  да бъдат специални. Самонарочват се и  извоюват  месторазположението си  с помощта на модерни оръжия – лъжи, неизпълними обещания,  внимателни и по-груби заплахи, различни видове изнуди, сеене и отглеждане на  разноцветни страхове, потупвания по рамото, както и цялата многообразна гама от користолюбиви поощрения.

Неволника е объркан, разсъдъкът му е  смутен от привидно неосезаемите  непрекъснати изтезания – дните му са боядисани в еднакви,  трудно различими цветове, а нощите му се посещават от  чудовища, които нежно  милват  изнурената му Душа с прибрани нокти, които всеки миг могат да се покажат. И само Образа Му  е  цветното петно, което неотклонно и последователно, вечно като невидимия изгрев,  се  появява върху премръзналата стоманена стена на слепия Куб. Понякога Той излъчва и Глас  и тогава отново се чува:

„Обичаш ли Ме?“

Повтаря се въпросът многократно, монотонно, с  постепенно усилване, което се долавя сред вибрациите му,  пронизващо блясват угрози, замаскирани  под прикрито лицемерие. Дори се чува:

„А бяхме заедно, помниш ли? Изостави ме…“

Неволника, изнурен, омерзен, погнусен и сломен не иска да си спомня за подвизите им – пребивания, чупене на човешки удове, заплахи отправени и изпълнени, всякакви видове екзекуции, принуди и гаври, мръсни форми на забогатяване, както и разнообразни жестокости сътворени за развлечения. През многократно контузваното му съзнание се влачат вяли спомени, които парят…

Той вършеше престъпленията, той донасяше за себе си. Понеже тъй или иначе щяха да научат, нека го знаят от него. Аритметиката му: че е престъпник е лошо, че се занимава със самодоносничество, е добре – и ще му простят.“/*

В мразовития Куб  няма Време,  забранено е от Образа Му. Опитва се Той да стори същото и във всички останали разпръснати сред Естеството неволнически обиталища, но все още не успява напълно – малкото останали Волнодумци му пречат. Излъчват те неосезаеми повици, опитват се да запълнят Пространството с нетърпимост, с материя, която унищожава при допир ариманическите послания, които струят  изречени от Образа Му. Могъщ  е, цели се  в  бъдното, ехиден е, безпощаден е, плаши се само от анихилация, но тя избухва рядко – материята и антиматерията обикновено взаимно се избягват… Неволника живее без надежда, опитите му да забие нокти  в премръзналите стоманени стени, най-вероятно, са останали от предишно Време и от предишен живот.

„За да живееш в действителността и да  я понасяш, трябва постоянно да си представяш нещо измислено и недействително.“/** ,

чува все по-често и се чуди как се промъкват думите през забраните на Образа. Как тайнствените следи от кемтрейлс/*** ясно се виждат през стоманения таван, как сред замръзите  на всеобщата ледена пустош промръдват  зачатия сътворени  като от изпуснат живот. Всички Кубове-неволнически обиталища са снабдени с по един такъв Образ. Бди Той за правилната линия на поведение следвана от Неволниците, следи Той да няма отклонения, нито криввания в престъпна  посока, същински цербер е този аватар, неподкупен като политик и чист като гювендия. Търси  обич Той, преследва я,  непоколебим е, във въплъщение/****  се  превръща, същински Буда, Вишну  зове на помощ, целеустремен е като препускаща хрътка и бърз като затичан ягуар. Масивното Му туловище  понякога излиза от екрана, запълва със зловонието си мъчното пространство на  угнетения Куб, притиска Неволника до някоя от скрежосаните стени и още по-натрапливо пита:

„Обичаш ли Ме?“

Сред вековечното мълчание на Неволника се дочува  крехкото стенание на победения човек, който мълчи:

прегърнати треперещи от страх

преструващи се на заспали да не би

да ни познае слънцето

с всевиждащото си око

и златното махало да не ни погуби“/***** 

После, отвратен от ината на  пленника Той се покачва отново върху екрана, суетливо пооправя плешивата си прическа, вглежда се в бъдещите си победи, праща в присвоеното си Пространство поредната  безсмислена заповед и събира сили за нови престъпления и злодеяния. Не се смущава, че всички го смятат за пунгаш и злодеец, че клетви и неприязън засипват битието му, че заплащането винаги настъпва, независимо колко дълго е отлагането. Сега Той търси обич – фалшива макар, изтръгната с  изнуда, с безчинство и безчестие, но обич, показна и парадна, предназначена да гали и да маже с обезболяващи мехлеми каверните  по уродливата Му душа…

През стоманените стени на зловещия Куб ясно се вижда как Природата се сгрява, безбрежните измръзнали полета постепенно  захлъзгавяват, вкочанената им доскоро повърхност залигавява обдухана от непонятен енергиен полъх.  По самите кубови стени просълзяват капки, чийто произход най-вероятно е свързан с топящи се замръзи,  сътворени от издишан влажен дъх и от студа обитаващ вътрешността на Клетката. Това плахо затопляне  води след себе си  появата и разполагането в Пространството на неочаквана вода, която незабележимо започва да повишава незначителното си равнище. По време на първите стоплени мигове  Неволника не усеща  промяната, не разбира и новопоявилото се ехидство  вселило се в Образа Му. Едва когато изранените му неволнически  стъпала  усещат  ледена влага да  ги залива, когато забелязва, че тя вече доближава прангите  му  закопчани над глезените, тогава едва се вглежда той в злъчния израз на лицето Му. Съзира там познатата му готовност да убива, непоколебимото му запътване към харесаната цел, както и липсата на милост към нарочената  жертва.

Нивото бавно, без да бърза, се надига, стига до черяслата му, залива ги, ледено ги попарва, подминава ги, покачва се към гърдите му, дрипавите му дрехи подгизват, водната напаст неумолимо се насочва към устния му отвор, към органите му за дишане. Образа Му също е полазен от мокротата, но Той не мръдва – най-вероятно екранът е водоустойчив. Непоколебимостта Му да убива запазва силата си, не трепва решимостта му непременно  да се сдобие с  обич. Гледа с нарастващо любопитство  покачването, водата го обнадеждава, а външната Природа става все по-влажна и нейното водно равнище също се покачва. 

Когато  течността задминава гръкляна му Неволника се опитва да се издигне, така че да поема от малкото останал пресован въздух. Прангите го дърпат към пода, той се стреми към кубовия таван, Образа Му наблюдава с интерес  този  трагичен воден плясък, тази нечовешка битка с предопределен модус  и  вече е  почти готов за  ликуване.

Когато темето на Неволника опира в стоманения потон на клетката Образа Му се оживява. Предвкусва Той недалечното си възтържествуване, своето окичване с поредния скъпоценен медальон, в чиято вътрешност ще бъде изписано с позлатени  букви Обичам Те. Кръвта по буквите ще е незабележима – неговите адепти винаги виждат това, което Той иска да бъде видяно.

Настава мигът, убийствената мокрота пълни устния отвор на Неволника и изпод водата се чува:

„Обичаш ли Ме?“

В теснотията между течността и таванската твърдина проехтява:

„Нее…“

Гласа на Образа Му е почти стъписан.

„Обичаш ли Ме?“, вече се чува крясък.

„Нее, неее, неееее“, с бълбукащ глас отговаря Неволника.

И решава да е умрял.

По-лесно е…

 

*/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)            

**/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)  

***/според някои изследователи това са химични следи, които са част от геоинженерството на климата (kreport.eu)

****/в индуизма Буда е един от десетте аватара на Вишну и се разглежда като негово въплъщение, което изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и така ги обрича на гибел (бел. авт.)

*****/от поетичната книга „Ексхумация на слънцето“ от Юрий Лучев (Издателство „Жанет 45“, 2018 )

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Вторият живот на книгите-клошари

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима.

Птичите трели му връщаха отдавна погребани спомени и на душата му стана топло и светло.

Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си  находки от контейнерите – изхвърлените книги. Днес беше особен ден – попадна на „Улица консервна. За хората и мишките“. Любима книга от оня живот. Почти любовно изтри с ръкав прашясалата корица и запрелиства страниците. Не беше пострадала много от престоя в контейнера. Вече знаеше къде ще я сложи – на малкото останало място под прозорчето на юг.

Бараката откри след дълго обикаляне из покрайнините на града. Когато я съзря сред занемарената ябълкова градина, веднага разбра, че тук ще протече следващият  етап от живота му.

Преди седем години имаше всичко или поне всичко – дом, семейство, работа. Даже беше един мандат кмет на тяхното село.  Една необмислена постъпка повлече след себе си лавина от грешки и изгуби всичко. Остана му само прякора Кмета и улицата, която му стана дом.

Аверите от парка се отнасяха   с уважение към неговата начетеност и богат опит. За тях той стана Бащицата, Кмета на тяхното бездомно общество. А той беше щастлив, че има пак за кого да се грижи.

Думата му беше закон за тях , макар понякога в изпосталелите им от глада и алкохола мозъци да се прокрадваше бунт  срещу някоя негова заповед.

Макар и килната на една страна, ламаринената барака беше със  здрав покрив, а това беше най-важното. Почистиха я, затвориха с полиетилен прозорчетата, от сметището довлякоха едно кюмбе за през зимата и домът беше готов да приюти малкото им дрипаво общество.

Клошарството си имаше и своите добри страни – сега Кмета установи, че разполага с много свободно време. След сутрешната обиколка по контейнерите , той можеше после с часове да се отдаде на любимото си занимание – четенето на книги. А книги, колкото искаш, изхвърлени сред отпадъците. Понякога той се питаше какъв човек трябва да си, за да изхвърлиш на боклука Яворов, Достоевски или Фокнър.

Когато книгите станаха много, Кмета започна да ги реди покрай стените на бараката и  тя придоби почти приказен вид. Освен това книжната тапицерия предпазваше през зимата  от студа, а през лятото – от жегата. И винаги му бяха под ръка.

Веднъж Кривундела посегна да хвърли книга в кюмбето – дървата бяха свършили, но един солиден шамар зад врата завинаги го отказа от такова светотатство.

Кмета запълни с днешните книги и последното празно местенце покрай стените. А какво ще стане с книгите, които всеки ден пълнят контейнерите. Тази мисъл  не му даваше покой!

И откри решението. Събра клошарите, раздаде им бели листа, по един червен фулмастер и лепило.

На сутринта   всички контейнери от техния район грейнаха с надписи: „Не захвърляйте книгите и клошарите на боклука! И те имат душа!“

Градът се събуди за новия ден удивен и усмихнат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Сърнето

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Lapse of memory, 35×110

 

Разказ по действителна случка

 

Видях го отдалече. Първо помислих, че е голям камък, но като го доближих, разпознах, че е животно. Бе сърне, легнало до горския път на трийсетина метра от къщата. Изглежда спеше. Забавих ход, извадих телефона си и включих камерата. Щях да го издебна възможно от най-близо, да го снимам, преди то да е побягнало, и да го изпратя в България на близките ми, за да видят, че съвсем не бях сам в Алпите.

Щракнах няколко пъти и продължих – бавно и тихо, затаил дъх като същински ловец, какъвто не бях.

Стигнах вече на два метра от животинчето, пак снимах, но то не помръдна. Гледах го през екрана на мобилния как си лежи блажено, огряно от обедното априлско слънце. Каква находка! Зарадвах се. Включих видеото и след няколко крачки се озовах до сърнето. Чак сега забелязах, че то нямаше глава. Вероятно я бе скрило под тялото си. Изумих се, но не се изплаших. Сърцето ми обаче се разтуптя. Прибрах телефона и се вгледах в сърнето. То не помръдваше. Побутнах го леко с крак – никаква реакция. Повторих, вече по-силно – сърнето остана да лежи неподвижно на лявата си страна. Нямаше никакво съмнение, че бе мъртво.

Клекнах до трупа и го заразглеждах, още по-развълнуван и озадачен. Да, главата наистина я нямаше, вратът – също. Вместо тях се виждаше малка черна дупка и нямаше никаква кръв. Който я бе отрязал, го бе сторил с вещина и най-вероятно след смъртта на животното. Явно бе опитен ловец или лесничей. Но защо не бе взел тялото?

Не пожелах да докосне сърнето. Беше ми гадно, дори някак гнусно и веднага си помислих, дали това не бе нелеп и лош знак. По видимата страна на козината нямаше никакви следи от наранявания, от сачми или куршум. Освен това вчера тук нямаше никого, а и щях да го види или поне да чуя изстрела. През цялото време си бях в къщата, четох Мопасан на терасата, която се намираше на не повече от петдесет крачки и гледаше точно към лобното място. После стоях до късно през нощта и не чух никакъв шум; дори и с лък да го бяха простреляли и то във врата, пак, мисля си, щях да усетя свистенето. А дали? Не, изключено бе някой да го е убил особено в размножителния сезон и то в страна като Австрия, където грижите за животните бяха не по-малки от тези за хората. И все пак, как ли бе загинало, горкото? Може пък да е умряло от естествена смърт, от някакъв сърнешки инфаркт или инсулт, или просто от страх, или от хищник? Глупости! Хищникът, вълк или рис, да речем, щеше да остави следи и нямаше така фино да отреже главата. Човешко дело бе това, само човек е толкова прецизен, само той слага глави на убитите от него животни по стените. Нарича ги трофеи и дори се гордее с тях. Спрях да разсъждавам – никога нямаше да разбера как е приключило земния си път това малко и невинно създание. Повдигаше ми се, но не можех да откъсне очи от зеещата дупка. Колко грозно и необяснимо! Така ли би изглеждал обезглавен човек? Не бях виждал на живо обезглавен човек освен по филмите, но едва ли неговият труп щеше да е по-малко зловещ. Изправих се и тръгнах към къщата.

Там бързо си налях чаша вино и излязох на терасата, за да пуша и да се чудя, що за злодеяние бе това, истина ли бе или от безсънните нощи, от самотата и преумората вече имах видения. Погледнах към лобното място. Част от трупа на сърнето, задницата, се виждаше зад избуяващата трева. Нямаше лъжа, нямаше измама! Сетих се, че бях снимал сърнето. Проверих и в телефона за всеки случай – не сънувах: горкото трупче си лежеше бездиханно, огряно от обедното априлско слънце. Вторачих се отново в него и започнах да мисля какво да предприема.

Намирах се в югоизточната част на австрийските Алпи, само-захвърлен и отдалечен на десетина километра от Шванберг – последното що-годе голямо селище с църква и аптека. Най-близките ми съседи бяха на около хиляда крачки от голямата къщата, която обитавах сам-самичък; бях измерил разстоянието още в началото, при проучването на района, а после започнах всеки ден по обед да се разхождам през гората до там. Вечер виждах единствено светлините от прозорците им, които прозираха сред високите иглолистни дървета. Денем по ливадата над тях пасяха кравите им – вимести и неподвижни, щръкнали като замръзнали скулптори, сякаш за да подсилят клишето на алпийския пейзаж. Бях дошъл да започна нова книга, но вместо да пиша, предпочитах да препрочитам любими автори, които си бях качил в електронния четец; няма по-изтънчено оправдание от четенето, когато трябва да пишеш. Минали бяха вече девет дни, а аз не бях написал и девет страници. Приспособявах се към чуждата земя, към гордите ѝ планини, чиито побелели, каменисти върхове и хребети в далечината подсилваха усещането ми за незначителност.

И докато се чудех как да постъпя с трупа на сърнето, тъмни облаци подло скриха слънцето. След малко същите тия страховити върхари изчезнаха в непрогледна мъгла, която минути по-късно забули всичко наоколо ведно с мъртвото сърне. Накрая, за да ме унижи и прогони, мъглата нахлу и на терасата и започна да се впива в тялото ми. Природо, майко, възкликнах, не ми ли стига обезглавеното животинче! Милата тя, чу ме и изведнъж рукна пороен дъжд. Скрих се на часа вътре, без да ѝ се сърдя, по-скоро облекчен, че при създалите се обстоятелства не ще мога да предприема нищо с разлагащото се в тревата тяло.

В стаята бе топло и уютно. Вещите ръце на хазяите ми, Денис и Густав, бяха оставили своя отпечатък във всеки един предмет и мебел, подредени с любов и вкус в просторното помещение от четиридесет квадратни метра. В него и на обширната тераса пребивавах и ден, и нощ; слизах на долния етаж, само за да се храня. Голямата чугунена печка бумтеше, огънят зад стъклото ѝ обладаваше няколкото цепеници, които предвидливо сложих, преди да изляза на терасата. Седнах на отсрещния диван и се загледах в пламъците.

Бедното сърне не ми излизаше от ума. Не мислех вече кой и как го е убил, а защо? За жалост, не успях да го възпра и този въпрос излезе от частния случай, за да лумне заедно с огъня в изгарящото и вечно питане: защо хората изобщо убиват? Свикнал съм с най-лесния отговор: защото такава е хищническата, животинска им природа да се бият до смърт за храна и територия. Пренесени в обществените отношения, мислех си, тези инстинкти ги тласкат към борба за земя, богатства и власт, за които те проливат кръв, без оглед на средствата. Така е в безмилостната природа, така е и с човеците – жалки и жестоки създания, измислили богове, закони и пари, за да прикриват лакомията на нагоните си и да оправдават тлеещия в тресавището на душите им атавистичен канибализъм. Тяхната история е зловеща хроника на войни и позорни убийства, а аз съм седнал да се стъписвам и жаля за смъртта на едно сърне! Никой днес не си задава подобни въпроси. Може би беше заради нарастващата самота, или заради Алпите… Знаех, че бе наивно и глупаво, но за миг, все пак, си представих, че това може да е последното сърне на света и ми стана тъжно, чак безпомощно; не можеш да вървиш срещу природата, колкото и да я облагородяваш. Свирепата душа на убиеца е постоянна величина, която не се съобразява с божии заповеди.

Дали от топлината, дали от безсилието, но май леко съм се унесъл или по-скоро съм се събудил в унеса на своя сън, защото в един миг осъзнах, с очите си видях, че вече не бях сам. В разпокъсаните си разсъждения бях стигнал до видовете убийства и възможните оправдания за тях – при самозащита, при убиване на убийци и насилници, с което спасяваш невинни жертви, при чиста и нелепа случайност, при опазване на реда, при вероломни и непредизвикани нападения на отечеството (войната е с двояк характер – оня, който се брани и убива е оправдан от историята за разлика от агресора) и прочие случаи на непредумишленост. Не, казвах си, колкото и да е оправдан от закона, неволният убиец ще носи белега на Каин, дори и да е морално оневинен, особено ако е премахнал убиец на дете. Но може ли, не спирах аз, да се оправдае този изверг, обезглавил едно невинно животинче, за чийто труп сега плачат алпийските небеса?

„В случая не може!“, чух напевен, леко носов и благ глас, който потвърди съждението си с едно провлечено и замислено „Дааа“, сякаш сам себе си убеждаваше в своята правота. „И може!“, додаде друг, някак глух, но безцеремонен глас, идващ по-скоро като изнемога или отегчение от говоренето. „Кои сте вие?“, попитах аз и чак после ги разгледах. Благогласният, седнал до вратата на терасата, каза, че е роден в българско село, кръстено на детето-цар Калиман I Асен, което село днес лежало на дъното на голям язовир. Духовете на някогашните му жители излизали нощем и пеели като водни бикове около кубето на селската църква, оцеляла единствено и напук на водата, за да стърчи над повърхността ѝ със своя умърлушен кръст отгоре. Когато нивото спаднело, църквата се показвала в целия си вид, изпита от водата, и макар вече да не била достолепна, духовете се събирали в нея, за да си разговарят. Този мъж се казваше Йордан и имаше спечено като керемида лице, с голям нос и топли очи, които всеки миг щяха да се разплачат по нещо негово си и неосъществено или по скоро по неосъществената човешка орисия, която той мъдро бе наблюдавал през целия си живот.

„Аз съм Томас“, додаде другия, без да ме погледне. Приглади сресаната си назад коса зад огромния си оголен лоб, като не сваляше шарените си проницателни очи от засилващия се огън. Стори ми се, че хич не му се нрави да е с нас, дори изпитваше леко презрително отношение към случващото се. Бил австриец, с година и половина по-малък от Йордан; и той като него бил юноша през Втората световна, а сега заедно служели в небесната казарма. Господ, когото той скришом ненавиждал, ги събрал в ротата на словесните бесогонци, на „химеричните човеци от бездната“, така се изрази, дето цял живот проправяли път през студ и лед към отчаянието. Тук старият войник Йордан се подсмихна и вметна по нашенски: „Араламбене му е майката, Томас!“, на което строгият австрийски бесогонец почти изсъска: „Не ме въвличай в разговор! Знаеш, че мразя разговорите, особено, когато са безсмислени, а те винаги са такива!“ Послушал го бил да ми се явят, защото съм бил объркан и самотен в съдбовните му Алпи (иначе бил роден извънбрачно в Хеерлен, Холандия), където всеки камък, всеки мирис дори, бил прикован за някакво престъпление или гнусна случка като тази със сърнето. А самотата, подчерта той, била най-сладката горчилка, която сме засмукали още в утробата преди първата капка майчина кърма. Дори името му, Томас, прочетено отзад напред, означавало на български „самот“-а, макар той (както Йордан отлично вече знаел) да не признавал преводите.

„Дааа!“, съгласи се благовато Калиманеца. „Всеки носи самотата си навсякъде, както щъркелът носи насраното си дупе, където и да отлети.“ Веднъж, когато бил на Витоша, той съгледал една самота, която се катерела към Черни връх. Отивала на среща с други самоти, които се събирали на високото, за да пипнат с пръст небето. Така щели да се превърнат в щъркели и да поемат към топлите страни. „Не зная какво беше дупето на тая самота, но душата ѝ беше чиста и непорочна; и най-важното – не хленчеше!“

Малко е да се каже, че бях стъписан. Станах, за да прогоня виденията и отидох до прозореца. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът плющеше поройно, съзнаващ сякаш надмощието си над живите твари, които сега се таяха в убежищата си, подплашени от смътния спомен за потопа. Трупът на сърнето едва се виждаше зад проливните струи. Дали водата нямаше да го отнесе надолу, към другата поляна, а после още по-надолу, към дерето… „Няма!“, подсказа ми Йордан. „Тялото е полегнало на равно, а и е достатъчно тежко, за да преодолее земното притегляне поради някакъв си дъжд.“ Земята тук била свикнала да поема много влага, добави Томас. Само преди месец снегът бил осем метра. Тя била научена да търпи двояката същина и на природата, от която била само нейна повърхностна част, и на непристойното двуличие на човеците, които я използвали по всевъзможни начини, за да оцеляват. Йордан отлично знаел как те майсторски се прикриват зад привиден ред и хармония, за да сеят иначе смърт и разврат в рохката ѝ пръст. Така от нея избуявали нови чудовища, още по-ненаситни за плът и кръв. „Ами, любовта? Къде оставяш любовта!“, не се сдържах. Тук Томас сви рамене, после по лицето му се изписа погнуса от глупашкия ми въпрос, а Йордан се подсмихна снизходително над наивността ми да разчитам на измамната илюзия на сетивата, на която придаваме такова значение. Трупът на сърнето не помръдваше, но тях двамата това не ги вълнуваше, както не ги вълнуваше и сподавения ми поплак по любовта. Те бяха нахлули неканени в самотното ми бълнуване и като същински привидения изпитваха към мен по-скоро безразличие отколкото съчувствие. Подтикваха ме към изповед, за да ми се надсмиват после от висотата на безсмъртната бездна, която обитаваха.

А аз бях жив и, признавам, бях влюбен, затова съвсем умишлено бях избрал уединението в австрийските Алпи, за да се отърва от една невъзможна връзка, от болезненото и неравностойно пилеене на чувства по жена, чиято себичност и богаташка разглезеност ме травмираха вече повече от година. Трябваше най-сетне да сложа край, колкото и да ми бе трудно. Разчитах на самотата и на наркотичното лечение със слово, което, надявах се, щеше да ме пречисти от подобна, обречена, любов. Терапията ми започна успешно, възвишеността на планината ме изпълваше с възхищение и небесна радост, мисълта ми вече преборваше измамите на битието, оттласкваше се към красивото пред и отвъд сетивата ми. Докато днес не срещнах обезглавеното сърне! Явно съдбата нямаше да ме остави на мира и щеше да ме тегли към грозното, към дяволското, каквото бе убийството на едно невинно животинче. А тъкмо бях намерил верния път! Сега пък се появиха и тия…

Започна да се здрачава, след малко съвсем щеше да се стъмни, дъждът продължаваше да вали, а те дремеха още в моя унес. Нищо не казваха, само подсилваха терзанията ми с величавото си, но и някак нахално, присъствие, което ме натоварваше още повече. Идваше ми да им кресна, че са безплътни и че нищо не разбират от любов. Вместо тях да бяха ми се явили двамата Анри (Стендал и Мопасан) – те имаха богат опит в любенето и обожествяваха жените, вероятно щяха да ме посъветват как да постъпя, но не би! Провидението ми прати Йордан и Томас, които и приживе си бяха не по-малко безплътни, чисти и непорочни. За тях жената си остана благочестива метафора.

„Не бъркай любовта със секса!“, сепна ме изведнъж Томас, сякаш бе прочел мислите ми. Според него аз съм бил най-обикновен женогонец, който възприемал телесната наслада за любов. Тя била утвърдена и съществувала по-скоро чрез словото, въздигнало биохимичния процес на жлезите до измамни митологични и естетични висоти. И тя винаги се сгромолясвала, така както и ние накрая свършваме в гроба. Убиецът на сърнето, наред с удоволствието от причиняването на смъртта, ще преживява пак и пак този акт при вида на трофейната главица, окачена на стената му. Утре той щял да търси нов дивеч за ново удоволствие. Аз би трябвало да се отърва от подобно разстройство и да се стремя към кристалното съвършенство, плод на вездесъщото въображение – този необясним хаос на душата. Жаждата за още и още плът убивала фантазията. Всички водели само полов живот, а той не бил живот. „Превърни болката от невъзможната любов в изящен сън, който да те спохожда до края на дните ти. Съхрани я като велик спомен – най-истинското удоволствие, което единствено ни оттласква от смъртта.“

„Не стряскай земляка, Томас!“, намеси се Йордан. „Не му отнемай правото да си вярва в любовта, пък била тя и невъзможна.“ Не бивало да бъде толкова прям и така да я разкоствал. Любовта не била приумица, а дар от съдбата, един вид жребий подобно на насечените (щом ще разкостваме!) купчинки месо от диво прасе или сръндак, които се падали на ловците след излет и според нарочните номера, които те слагали в шапка и всеки сам си теглел накрая. „Може твоя дял да не ти хареса, но такъв ти се е паднал и човек не бива да страда, защото дори и по-хубав да му е отредила съдбата, то той пак може да остане недоволен, защото човек вечно е недоволен от своя жребий. Иначе ще изглежда самодоволен, а това чак е неприлично.“

„Хората не са отговор и не биха могли да бъдат – нито мъртвите, нито живите“, отсече глухо Томас.

„Даааа, вероятно си прав и няма причина да не си. Ние с теб, мисля си, по-скоро сме питанки, даже и в това нелепо, привидно измерение, в което сме се явили сега пред моя съотечественик, за да разнообразим самотата му и да го утешим, може би, с някоя друга питанка за изостряне на фантазията, както правилно се изрази.“ После добави колко възхитително било да се радваш на любим човек и на добрите му постъпки и как той също се радва на теб и твоите добри постъпки, все едно сте някакво радостно цяло, което си подсвирква безгрижно през живота напук на смръщената бабичка, която един ден ще ви хване за ухото и ще ви доведе при нас. „А половият живот, струва ми се, си е живот, щом хората го водят.“ На едни било отредено да го водят повече, на други – по-малко; отново жребий. Томас се намуси, а аз не се стърпях: (Като не можех да ги прогоня от бълнуванията си, реших и аз да се превърна в една питанка, щом не биваше да съм отговор.)

„А жребий ли е да убиваш?“

Настана тишина. Навън вече бе тъмно, трупът на сърнето не се виждаше, а това донякъде ме успокояваше, сякаш престъплението не се бе случило. Дъждът не спираше. Притиснат от него в своето будно съновидение, аз чаках да чуя мненията на двете ми неволни привидения, дали съдбата отрежда кой да бъде убиец и кой – не.

Пръв проговори Йордан. Убийството било смъртен грях, заложено у човека от Адамово време. Първият убиец Каин погубил брат си, защото Господ погледнал Авел по-благосклонно; сиреч от ревност. То не било избор или решение някакво на съдбата или провидението, а заложба, белег на нашата нещастна природа. „Може и да е генетична грешка, аз не знам, но ние ще носим този белег, докато свят светува.“ Убиецът дремел у всеки от нас, въпрос било на отделните обстоятелства кога и у кого той щял да се събуди. У едни той изобщо не спял, у други се събуждал бавно, а у трети – никога не отварял очи. „Вероятно Авел би убил Каин, ако Бог бе сторил обратното, отдавайки по-голямата си обич на Каин.“ В случая със сърнето ставало въпрос за патология. Самият Йордан бил ловец, но не можел да приеме подобна постъпка с такава една невинна твар. После разказа история за един свой по-стар приятел, също писател, който от радост спал с новата си пушка (шедьовър на оръжейното изкуство), закупена в Париж, сякаш бил малко дете, което се радвало на играчката си. „Мисля си, че тоя мой приятел нищо повече не отстреля след това с тая пушка.“

„Ловът е узаконено убийство на невинността!“, намеси се Томас. Въпросът ми обаче бил наивен, да не кажел глупав. Да се пита човек защо хората убиват, било все едно да се питаме защо слънцето свети. „То е звезда, а човек е говорещ звяр.“ „И пишещ!“, добави Йордан. „Все едно!“ За човешката глупост нямало лек, убиването е най-зловещата ѝ част, без която тя не би съществувала. Хората са невежи, хранят се със смърт, затова и получават смърт. Подобните на него и Йордан не са станали убийци, защото са избрали да бъдат „фокусници на съвършенството, които дишат с мозъците си, а не със стомасите си“ (точно така се изрази). И те като музикантите, които изпитвали наслада от нотите, предпочели да изпитват наслада от думите, пристрастили са се към тях, писали са, за да дишат и за да се спасят от задължението да проливат кръв – косвено, че и пряко. „Повече нищо няма да ти кажа, защото се изморих от безсмисления ти сън!“

„Същински верблюд е , нали?“, посочи го Йордан. Томас не го видя. Бе легнал по корем на дивана и бе скрил лицето си. Ако можех да го видя, сигурно щях да забележа, че е тъжно и отегчено. Йордан продължи: „Един такъв човекомразещ, но добър верблюд, който рядко се среща по нашия Северозапад, макар той да е пълен с чешити.“ Казвал му той, че всичко било пръст и плява, и кърпеж, но Томас не искал и да чуе.

В този момент небето се освети от мълния, мигове след това се разнесе грохот, а дъждът рукна още по-силно и забуча като водопад. Беше страшно да го слушаш как кърти земята и я подритва като дете топка с мокрите си крака. Горкото трупче, помислих си, макар на него да му бе все едно дали щеше да остане на лобното си място или пороят щеше да го отнесе някъде из алпийските дерета. Стаята се изпълни със страх и зловещина, а аз се сгуших в леглото, потръпващ от ужас, дали поредната светкавица няма да порази къщата; слава на Господ – предвидливите австрийци бяха сложили гръмоотвод. Двете привидения станаха още по-безплътни, дори някак мрачни и грозни като небесата, от които бяха слезли. Не бяха уплашени, а вяли и безразлични пред природната стихия; Томас дори не трепна, а Йордан гледаше празно в пламтящата печка.

Дали подплашена от тътена, дали подмамена от моето бълнуване, но в стаята прелетя птица. Бе катранено черна, ала не бе гарван. Стрелна се за частица от секундата под тавана, а после се спусна в коридора на стълбището, откъдето бе дошла. „Какво беше това?“, чух се да питам на глас, на което Йордан отвърна: „Прилеп! Chiropetra. Не е птица, а бозайник и ражда малките си, не снася яйца.“ Не бивало да се плаша излишно, тъй това било добра поличба. Прилеп в къщата предпазвал от нещастие и беди, а неговата мощна магия носела късмет в любовта. „Която мома си пожелаеш, ще прилепне за теб като прилеп. Дааа!“ Нали съм страдал от невъзможна любов; да съм си го пожелаел и тя щяла да стане възможна. После Йордан се обърна към Томас, който още лежеше по очи на дивана, побутна го леко и рече: „Хайде, време е да тръгваме!“

Томас не се възпротиви, а веднага се изправи на крака като млад войник, какъвто бе за своя небесен съказарменик. Двамата тръгнаха по стълбите към долния етаж и аз ги последвах, без да мисля, увлечен от безплътието им. В просторното антре Йордан ме спря с ръка и каза: „Ти си до тук!“ Подчиних се. За моя изненада прилепът лежеше на пода с разперени криле, щръкнали уши и тлъсто черно тяло. Стоях вцепенен и не знаех що да сторя. Бях далеч по-безпомощен, отколкото днес пред трупа на мъртвото сърне. И тогава се случи нещо изумително – прилепът започна да расте и расна, расна, докато не стигна размера на мотоциклет; можах вече да видя всяка негова подробност: от едрите му, изпъкнали и саркастични очи – до фината кожа по краката му, с които се закачваше да виси, където свърне.

Йордан пръв го възседна като по-старши, Томас се настани зад него и го обхвана около кръста, сякаш бе дама-спътница на своя рокер. „Какво чакаш! Отвори вратата!“, чух го да ми подвиква и аз, забравил и ума и дума, го сторих. Прилепът мина през отвора и понесе двамата бесогонци към тяхното обиталище. Стори ми се, че за миг ги зърнах в непрогледния дъжд как ми махат с ръце за довиждане. Върнах се обратно в своя сън по-изтощен от всякога. Преди да заспя съвсем дълбоко, видях осиротялата глава на сърнето да виси като икона на стената пред мен. От очите му се стичаха сълзи. Заплаках и аз.

Събудих се рано сутринта и веднага се запътих към трупа на сърнето. Дъждът бе спрял, земята си отдъхваше от пороя и бълваше своите хладни изпарения на възбог. Стигнах мястото и що да видя – мъртвото тяло го нямаше. Тук-там се виждаха късчета козина, което доказваше, че всичко все пак бе истина. Разходих се наоколо, но не го открих. Кой знае в кое дере го бе отнесла стихията! И тогава чух някой да ме вика по име. Господи, казах си, няма ли отърваване от тоя кошмар! Беше хазяинът Густав. Отдъхнах си. Бе дошъл да си вземе електрическото колело, за да не ходи пеш по улиците на Виена. Попита ме какво търся, а аз му разказах случката със сърнето; спестих му призраците на Йордан и Томас. Густав се позасмя и каза, че недалеч, в гората, живеел някакъв странен човек на име Херман. Бил затворен, почти психопат, с никой не общувал, та може и той да бе извършил пъкленото дело, макар на Густав да не му се вярваше. „За всеки случай не ходи в тоя район!“, предупреди ме. Чувал бил Густав, че Херман бил суровоядец, та едва ли ще да му е притрябвало месото на едно сърне. Отвърнах, че светът е пълен с какви ли не, той се съгласи, после отидохме да пием бира в недалечния ресторант на негов приятел; аз пих превъзходен сок от алпийски бъз.

Още същия ден заминах за Загреб; градът се слави с красиво гробище, музей на разтрогнатите връзки и глаголически надпис в католическа катедрала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X