Явор Цанев – Обетът

Ивайло Божинов

 

 

Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се при­сми­вах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.

Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.

Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.

Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на дви­жещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регули­ровчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.

Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:

– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…

Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:

– Сигурно не знаеш историята на тази жена…

Погледнах го. Беше съвсем сериозен.

– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…

– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.

Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:

– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.

– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?

– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.

– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.

– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.

Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:

– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.

Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.

– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.

Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:

– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:

– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.

Не посмях да отвърна.

По такъв начин го каза.

Натъртено.

Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.

 

Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.

Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Тиранката

Ивайло Божинов

 

 

– Това ли бяха всички? Искам да кажа, всички поканени?

– Да, господарке. Само двама… отишли за риба.

– Ами оня, дето лани му дадохме наградата, не му помня името. Беше ли?

– Не, господарке. Замина в чужбина. Той открай време там пребивава. На него, казва, духовният климат на Спарта не му понасял. В Спарта изобщо нямало никакъв духовен климат, само физически упражнения и политически дрязги от най-долно естество.

– Какви политически дрязги?

– Не знам, така казва. Казва също, че у нас духовните хора не били оценявани по достойнство. На тях постоянно им се пречело да проявят своята духовност, направо били мразени. А той – най-много от всички.

– Неблагодарник!

– И още казва, че управниците не се грижели за духовния прираст на своя народ. Че народът въобще нямал духовна потребност, а духовният му приплод, доколкото го имало, бил уродлив и оскъден. Но за това управниците не били виновни. Тоест виновни били, но не сегашните, а предишните. Или пък просто народът си бил такъв, не става ясно.

– Да… Жалко. Защото аз тогава харесах речта му, макар да не я помня. Помня само, че в нея имаше високи слова, които ме трогнаха до дъното на душата ми. Дори си помислих: ей такива хора са нужни на Спарта! Но нейсе, ще минем и без тях, както сме минавали досега. Ами ти, Егидий, откъде се сдоби с тия сведения?

– От вестника, господарке. От свободния спартански печат.

– Свободен, казваш… Разбирай, свободен да се поставя в услуга на враговете ни. Колко пъти да ти набивам в главата, Егидий, че Спарта няма нужда от свобода и че единствената свобода, с която следва да разполага спартанският гражданин, е тази да живее съгласно установения в държавата ред.

– Прощавай, господарке, но според злите езици у нас нямало никакъв ред, а само произвол и безредие. Така казват.

– Безредието също е форма на ред, Егидий. При това толкова висша, че в нея е способен да вникне само опитен държавнически ум. За простосмъртните тя е непонятна. Така и трябва да бъде. Това е основно правило на държавното управление. На теб ли да обяснявам… Впрочем докъде докара твоите науки?

– Вече съм доцент, господарке.

– Нима? Браво! Аз пък мислех, че още не си завършил академията. И откога?

– Има-няма три години и повече.

– Виж ти, виж ти… И си траеш. Вместо да се похвалиш, да вдигнем наздравица в твоя чест, да огласим тая радостна вест пред народа! Ето за такива неща трябва да пише свободният спартански печат, вместо да влива отрова в обърканите мозъци на нашите граждани. Хората имат нужда от добри новини, Егидий, от надежда, от празници. А каква по-добра вест от тая, че един роб е станал доцент! И после разправяй, че Спарта била лошо място за живеене!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Я по-добре ми кажи какви са твоите наблюдения, как приеха подаръка? Възхитиха ли се подобаващо на мрамора и позлатата, одобриха ли статуите на музите, изработени от самия Праксител? Удивиха ли се на топлата минерална вода, изпиха ли виното, което робите щедро разливаха, изядоха ли смокините? И най-вече: как приеха моите думи към тях? Но бъди искрен, Егидий. Аз знам, че ти имаш очи и уши навсякъде, затова недей да пестиш истината. Истината не бива да се спестява, особено сега, когато враговете ни дебнат, по-коварни от всякога. Говори!

– Истината е нещо относително, господарке. Бих казал дори хвърковато. Днес я има, утре я няма. Зависи за коя истина питаш.

– Не увъртай!

– Е, добре. Докладвам: не изпиха виното, смокините само опитаха. На статуите се възхитиха, но към топлата минерална вода не изразиха никакво отношение. Ти сама знаеш, господарке, че духовните хора не се славят с телесно чистоплътие. Прекалено заети със своите духовни дела, те не му отдават подобаващата значимост. Презират телата си, срамуват се от тях и мразят да ги показват. С това си поведение дори развращават спартанската младеж. Тоест, биха я развращавали, ако бяха по-многобройни и младежта им обръщаше някакво внимание. За щастие обаче тя ни най-малко не се интересува от тях. Между нас казано, когато нормален гражданин застане до някой от тези тъй наречени духовни хора, понякога се налага да си запушва носа. Как тогава да бъдат уважавани в обществото? Ами че те миришат по-лошо от роби! И даже не се срамуват от това! Напротив! Гордеят се! Твърдят, че понеже техният умствен труд бил по-усилен от робски, нямало начин да не смърдят. И че тяхната смрад била изискана, благородна. В нахалството си стигат дотам да заявяват, че ако простосмъртен човек бил в състояние да подуши боговете, те също щели да миришат така, че и по-лошо. И това било доказателство, че техният умствен труд бил от божествен произход. Ето защо, господарке, ако ми позволиш и като се осланям на цялото ти благоволение…

– Продължавай, Егидий.

– Та като се осланям и прочие… С две думи, не мисля, че построяването на баня единствено за духовните хора, за разните му там мислители, писачи и всякакви паразити, беше добра идея. Ти рече, господарке, да подсигуриш телесната им благодат и по този начин да способстваш духовното производство, което, колкото и ревниво да си го присвояват, принадлежи не на тях самите, а на народа. И това беше решение на мъдър държавник, далновидност на благосклонен и умен тиран. Но аз те предупредих и повтарям предупреждението си: тези хора не биха оценили щедростта ти и твоето благоразположение. Макар да са граждани на Спарта, те дълбоко в себе си са варвари. Ти им правиш къпалня, чието изящество няма равно в цялата ни държава, а те, като същински псета, лочат водата или пикаят в нея, най-често и двете. Ти ги призоваваш в мирно съжителство да творят безполезните си изкуства, а те скришом се щипят под туниките и сплетничат зад гърбовете на другарите си с нескрита омраза. Ти им подаваш ръка, която днес благоговейно олизват, а утре при пръв сгоден случай стръвно отхапват. И при все това не спират да ругаят под път и над път родината си и нейните управници, като че те самите са пришълци от друга планета. Защо, господарке? С каква цел? И нямаше ли да е по-добре да дадеш тия пари на войската? Или поне да прогониш драскачите от новата баня и да я дариш на нашите смели военачалници?

– Аз искам всички да ме обичат. И ако трябва, готова съм да купя любовта им. Даже не любовта, а само признанието, че е възможно Спарта да има жена-тиран и че тази жена съм аз.

– Ти това вече си го постигнала и доказателството е, че вдругиден, на избора, ще се явят още две кандидатки. Простолюдието дори се шегува, че щяло да бъде не избор, ами състезание по красота.

– И така да е, нека съдят по красотата тогава. Но ти ме упрекваш, Егидий, че давам много за малко и че хвърлям бисери на свинете. Аз пък ще ти отвърна така: всеки народ има тирана, който му се полага. Но и всеки тиран има народа, който с управлението си е заслужил.

– Нямам какво да ти възразя, господарке. Мога само да замълча.

– Хайде, стига, Егидий, не ми разваляй повече настроението. И спри да ме поучаваш. Може да си станал доцент, но по черногледство си си все същият роб. Я по-добре ми кажи честно: харесаха ли ме? Аз мисля, че да. Особено след като се здрависах с всички подред като с равни. А, и също като им казах, че те са духовният дух на Спарта. Смятам, че ме разбраха правилно. Защото нали има различни видове дух – войнски дух, спортен дух, другарски дух… Та измежду тези духове техният е най-важният. Мислиш ли, че ми повярваха? Аз, докато го изричах, напълно си вярвах. Но по лицата им не успях нищо да разчета. Някои се хилеха насреща ми, други бяха застинали в оцъклена съсредоточеност, а трети стояха напълно безизразни, като животински муцуни, по които не можеш да разчетеш ще те нападнат ли, или ще побягнат. Да ти призная, Егидий, всичко това беше крайно забавно. Там имаше и известни, нали? Неколцина дръзнаха да се приближат и ме заговориха като стари приятели – почтително, но и с нескрита фамилиарност. Какво нахалство! Друг на мое място незабавно би ги осъдил на смърт или най-малкото на мъчения. А на мен ми стана смешно. Особено онази жена с моравия хитон, целият накичен със златни игли и шнурчета. Какъв цвят само! Ами ръцете! До лактите в гривни! Чудя се как изобщо ги движеше. Да не говорим пък за обеците, които се стелеха по раменете, заплашвайки да й откъснат ушите! Сещаш ли се? Същата, дето ми благодари от името на цялата спартанска култура, сякаш тя и спартанската култура са едно и също лице, и така жарко простираше ръце към боговете, че от дрънченето на гривните не й се разбираше и дума. После малко остана да се просне в краката ми и аз дори съжалих, че не го стори, защото вече ясно си представях комичната картина. Коя беше тя, Егидий? Някоя чужденка ли?

– Не, господарке. От театъра.

– Какво?! Да не би артистка?

– Съвсем не, господарке. Поетеса.

– Истина ли говориш? Като Сафо?

– Почти, господарке. Минала покрай нея.

– Виж ти, виж ти… Колко жалко! Понеже аз с ръка на сърцето признавам, че пред духовните хора сто пъти повече предпочитам артистите. Те имат привлекателни лица, някои от тях дори извънредно красиви, стройни тела и мелодични гласове, с които без запъване изричат всякакви възвишени думи. И даже когато мълчат, със самия си вид галят окото. Да не говорим, че притежават вкус и винаги се обличат по последна мода. Изглеждат милички, сговорчиви и извънредно приятни за гушкане.

– Същински малки женички.

– Какво рече, Егидий? Знаеш, че мразя да си мърмориш под носа.

– Нищо, господарке. Изразявам съгласие. Но ти вероятно си чула, че някои причисляват и тях към духовните хора.

– Чувала съм, но не приемам подобно мнение. И на какво отгоре? Един поглед само е достатъчен, за да види човек огромната разлика между тия невинни и весели същества и другите, с тяхната подозрителност и скрито коварство, за което ти, Егидий, с такова усърдие ме предупреждаваш. Да не говорим, че артистите, също като атлетите, поради своето занятие са принудени да поддържат съвършена телесна чистота. Те с радост се ползват от обществените бани, където без свян показват своите прекрасно оформени и съразмерни тела. Ех, Егидий, върви после разправяй, че участта на тирана била лека, защото имал власт и можел да прави каквото си ще! Ако беше така, аз бих влагала парите на държавата само във войската и в театрите. Но ти, заедно с боговете, си ми свидетел, че се грижа за всички граждани като за свои деца, дори за онези, които по силата на суровия спартански закон една майка би била длъжна още с раждането им да хвърли от скалата в името на общото благо и ред. Впрочем за тях като че ли се грижа най-много.

– Така си е, господарке.

– Правилно ли постъпвам? Времето ще покаже. Но струва ми се, те даже не проумяха за какво служат баните. Никой от тях не направи и опит поне да си умие краката. Може би се срамуваха. Може би действително са диваци.

– Докладваха ми, че някой предложил баните да се ползват само за духовни мероприятия. Сигурно заради мрамора и позлатата. Да си четат един другиму произведенията и да си ръкопляскат. Предложили също на входа да се поставят стражи, които да не пускат вътре случайни граждани, за да не размътват водата.

– Ще турим и стражи, щом искат. Значи баните все пак са им харесали?

– Как няма да им харесат, господарке! Такъв царски подарък! Е, имало и недоволни елементи, но на тях никой не обърнал внимание.

– Какви недоволни елементи?

– Ами такива… Казали, че баните били прекалено натруфени и повече мязали на гробница. И че не подобавало на хора с тяхното занимание да се крият край басейни и статуи, а трябвало така, както са си – мърляви и онеправдани – да излязат по площадите и да крещят сред народа. Да види народът, че по нищо не се различават от него и поне малко да ги обикне.

– Но нашият народ не е мърляв и онеправдан!

– Не е, господарке, и аз това казвам. Нашият народ може и да е тъп, но е чистичък и дисциплиниран. По-добър не може и да се желае. А ония, щом копнеят да му приличат, нека първо се окъпят и си изрежат ноктите. Защото човек не може да се принизи до народа на Спарта. Той може само да израсне до него.

– Брей, Егидий, колко умен си станал! Същински трибун! Още малко, и ще ми изядеш хляба.

– Няма, господарке. Твоят хляб не е за моята уста, ще ми приседне. Предпочитам, както досега, да ти сърбам попарата.

– Внимавай, волнодумен робе! Много си позволяваш!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Значи излиза, че в деня на избора може и да не гласуват за мен?

– Възможно е, господарке. Те са свободни граждани все пак. Но са една шепа хора, при това безгласни, така че няма да има разлика. От тях нищо не зависи. Нека си седят в баните, да се съревновават по красноречие и да си ръкопляскат. А ние най-добре още отсега да турим стражи на изхода. За всеки случай. Да не ги пускат навън в деня на избора. Току виж решили и тръгнали сред народа. Макар че нашият народ може да е тъп, но не е прост. И да не те изберат духовните хора, господарке, той ще те избере. И да не те избере народът, пак няма страшно, има кой.

– Кой, Егидий? Кой ще ме избере?

– Боговете, господарке.

 

*   *   *

– Къде си? Къде си, Егидий? Криеш ли се, куче презряно? Или като плъх предвидливо вече си напуснал кораба? Ах, сама съм. Ясно. Можеше да се очаква. Аз отдавна съм сама, толкова отдавна, че друго не помня. Тиранството е самотна професия, нали навремето затова я избрах. А бях млада! Обичах да яздя, да стрелям с лък, дори да се упражнявам в борба редом с момците – същинска Диана! Четях съчиненията на философите и понякога ги разбирах, познавах звездите, пеех като Калипсо с омаен глас… Можех да стана военачалник, учен, лихвар, прочута хетера, а защо не и поетеса, като онази смешна жена. Но на мен не ми стигаше да съм само едно нещо. Исках да съм едновременно всички неща на света и много повече. Боговете ми бяха по-мили от хората, какво, че нито веднъж не им зърнах лицата. Казват, че по нищо не се различавали от тези на простосмъртните и че също както при простосмъртните, ако се взреш отблизо дори в най-хубавите измежду тях, те се превръщат в отблъскваща маса от пори, косми и пъпки. Ето защо първата ми заповед, когато станах тиран, беше никой да не се приближава на по-малко от десет стъпки от мен под страх от смъртно наказание. Само моят верен Егидий… Но той не се брои, понеже е роб. А е и толкова трогателно грозен! Аз мисля, че с грозотата си би могъл да затрогне и най-коравото женско сърце по-умело от всеки изкусен красавец. Пък и така умно говори! Ако бях узнала по-рано, че е станал доцент, отдавна да съм го пратила да управлява някоя далечна провинция. Или направо да го бях дала на палача, така щеше да е най-лесно и после никой нямаше да роптае защо за управител бил назначен този, а не онзи. Да, Егидий беше станал опасен. Беше. Е. Ами като не знам какво му се е случило, къде се е дянал… И все пак ми беше скъп, по-скъп от мнозина други. Но ако тълпата го е разкъсала, няма да заплача за него. Ако ще плача за някого, по-добре да плача за себе си, защото друг никой не би ме ожалил. Народът на Спарта излезе тъп и жесток. А уж ме обичаше… И тия спартански граждани с техните атлетически мании, с идеите им за вечна младост, със спаружените им от тренировките умове! Не, няма да заплача. Няма да им доставя такава радост. И за какво да плача? Ами че аз, едно момиче от забутаните провинции, управлявах Спарта повече от двайсет години! На мен ми се смееха. Подиграваха ме, че не изговарям правилно думите. Че хитонът ми бил простичък и износен. Че ръстът ми бил по-дребен от средното. Не просто ме оставиха да взема властта, а направо ми я връчиха, както се връчва букет на маймуна – за да видят какво ще направи с него. Да се погаврят за кратко, после да я прогонят с тояги и камъни, а защо не и да я убият, за да удължат забавлението. Така щели да покажат на света колко силна е демокрацията на Спарта и как народът на Спарта, огромното мнозинство от който не знае да чете и да пише, бил способен сам да се управлява. Е, видя се. Аз може и да не съм завършила академията, но поне съм грамотна. Въпреки че за един тиран грамотността няма никакво значение. Все ще се намери някой Егидий да му пише речите и да му чете посланията от други владетели. И все пак още не ми се умира. Но защо е толкова тъмно? Мраморът не блести, позлатата не сияе, даже плисъкът на водата не се долавя, сякаш вече съм в Хадес. Да имаше поне лампа или друга светлинка… И един-единствен лунен лъч би свършил работа. Ами стражите? Дали са още на своя пост, дали пазят? Впрочем те не знаят, че съм тук. Никой не знае. И дори да са завзели двореца, едва ли ще се сетят да ме търсят в новите бани. Това е добре, но не бива да се задържам дълго. Съмне ли, ще е късно да се измъквам. А съм толкова уморена! Ще си почина съвсем малко.

– Пст!

– Кой е там?

– Пст!

– Има ли някой?

– Аз съм, господарке. Егидий.

– Къде си, негоднико? Нищо не виждам!

– Ей тук, господарке, в източния ъгъл. Зад статуята на Мелпомена.

– Много знам в тази тъмница къде е изток и къде – запад! А и коя от всичките беше тая Мелпомена?

– Муза на трагедията, господарке. До нея пък е Талия, тя отговаря за комедията. Лесно ще ги познаеш. Ела, приближи се. Няма страшно.

– Приближи се, приближи се… Ами като не виждам нищо! По-добре ти ела насам.

– Аз също нищо не виждам.

– Как тогава разбра, че съм тук? Проследи ли ме?

– По гласа, господарке. По думите.

– Значи си чул всичко?

– Чух, господарке.

– Хм… Сам ли си?

– Съвсем не, господарке. Нали сме двамата с теб.

– Хитрец си, Егидий. Не падаш по гръб. Е, хубаво. Кажи накъде да вървя?

– Стой си там, господарке. Сам ще дойда при теб. Ти само си протегни ръката, за да не те уплаша в тъмното. И аз ще протегна моята, ето така.

– Ох! Какво беше това? Заболя ме!

– Нищо, господарке, дребна работа. Драскотина.

– Нещо топло тече по дланта ми! Мокри пръстите! Нищо не виждам! Кръв ли е? Нима моята?! Помощ, Егидий! Някой се спотайва в мрака и се опитва да ме убие!

– Тук сме само ти и аз, господарке.

– Само аз и… Значи ти, ти…

– Без да искам те закачих с кинжала. Съвсем лекичко. Стига си пискала!

– Помощ! Помощ! Народе на Спарта! Убиват ме! Убиват спартанската демокрация!

– Млъкни, жено! Не ме карай да ти запуша устата!

– Уби…

– Предупредих те! Хайде викай сега, де! Викай своя народ на Спарта! Викай го! Колко си глупава! Сега народът на Спарта съм аз. Чувала ли си за оня закон, според който всеки гражданин е свободен да убие тирана, ако тиранът с нещо не му допада? Ако се погаври с брат му или със сестра му, или просто му се усмихне накриво? Чувала ли си? Защото суверенно право на народа е, когато му омръзне тиранът, да го заколи и да си избере нов. Но разбира се, народът само си въобразява, че има права. Истински права биха могли да имат единствено боговете, но на тях за какво са им? Правото служи на онеправдания, за да оправдава неговата онеправданост. А боговете, които нямат никакви задължения, съответно нямат потребност и от права. Едничкото им задължение – или пък право, както щеш го наречи, няма разлика – е да се плодят и множат, което те извършват с голяма радост, понеже нямат с какво друго да запълват космическото си време. Аз предвиждам, че съвсем скоро те ще станат по-многобройни от хората и тогава… Е, тогава не знам какво. Може би законите на света ще се обърнат и хората на свой ред ще станат богове. Само че ние с теб отдавна ще сме умрели. Дотук съм стигнал. Сега забелязвам обаче, че май трябва още да доразвия разсъжденията си. Толкова бързах, че изглежда тук-там съм попретупал. Нищо де, може да се поправи. Просто имам чувството, че стои недовършено, сякаш увисва. На теб не ти ли се струва, че малко увисва? Съвсем мъничко? Ай! Ухапа ме! И колко злобно, като бясна лисица! Сигурно си ми пробила кожата! Ами ако се възпали?

– Ах ти, жалък робе! Ако ще ме убиваш, направи го по-бързо! Не издържам повече да слушам безумния ти брътвеж. Щом съзнанието ти дотам се е помрачило, вдигни кинжала и го забий без повече бавене, моля те. В противен случай ще го изтръгна от ръката ти и ще си го забия сама.

– Ама ти съвсем нищо ли не разбра, господарке? Изобщо ли не ти хареса?

– Кое да ми хареса?

– Монолога, който ти произнесох. Той е от финала на моята нова пиеса.

– Не съм подозирала, че пишеш пиеси.

– Тази е първата.

– Нещастник! Пропаднал, развратен дегенерат!

– Страшно бързах да я завърша и вчера най-сетне успях. Веднага я занесох в театъра и там се прие с акламации. Дори актьорите се определиха.

– Бързал си, докато сме още на власт!

– Добре де, какво лошо има? Нали и властта все за нещо трябва да служи. Пък и аз самият нямам нищо общо с властта. Аз съм просто един доцент.  

– Имаш, Егидий, имаш. Ти може и да не си имал общо с властта, обаче тя е имала общо с теб, което е още по-страшно. Затова ли се опита да ме убиеш?

– Кълна се, кълна се, господарке, не съм имал подобно намерение! Ами че кинжалът е дървен. Реквизит. Намерих го захвърлен, когато излизах от театъра. На, пипни да се убедиш, че не реже.

– А какво ме прониза тогава?

– Някоя тресчица трябва да се е забила. Утре, на светло, ще ти я извадя. Какво да правя, като винаги съм се изкушавал, а не ми достигаше смелост. И когато се обяви ден за избор, си рекох: сега или никога. После може да е късно. Може дори да не ме пуснат повече да припаря до театъра, нали съм роб.

– Бивш роб.

– Все тая. Дойде ли дотам, те всичко ще си припомнят и за всичко ще потърсят сметка. За късмет обаче, понеже изборът така и не се състоя…

– Как не се е състоял?!

– Ами нали се отмени… Отмени го съветът…

– Но аз ясно чух народът да крещи под прозорците „Долу тирана“!

– И на мен ми се стори, че това чух, и хукнах да те намеря, но понеже те нямаше никъде, уплаших се и от твое име разпоредих да се свика съветът, уж, че ти така си ми заповядала. След продължително заседаване същият стигна до извода, че тъй като подобни прояви на капризния народен характер поставят в опасност сигурността на държавата, а многобройните ни врагове това и чакат, то първото, което следва да се установи, е какво точно иска народът. За тази цел членовете на съвета прекараха дълги часове в мълчание и в напрегнато вслушване, макар никой да не посмя да отвори прозорците, което направи задачата им още по-тежка. Отначало чувахме едно и също – долу тирана, та долу тирана. После обаче полека-лека всички взеха да чуват различни неща. Народът от своя страна като че ли също се поумори, защото вече нищо не му се разбираше и стана трудно дори да се определи дали там са се събрали свободни граждани или стадо подивели чифтокопитни животни. Най-сетне, тъй като решението не можеше повече да се отлага, съветът постанови, че народът всъщност е викал „Долу изборът на тирана!“ Това се извърши по следния начин: преброи се кои думи тълпата реве най-често и яростно и въз основа на тяхното постоянно повтаряне беше преценено, че са тъкмо въпросните три – „избор“, „тиран“ и „долу“. Оттук членовете на съвета заключиха, че ако това е желанието на народа, то е  напълно законно и даже похвално, понеже било неразумно управлението на Спарта, тази най-могъща и страшна държава в света, да зависи изцяло от волята на народа и че много по-далновидно било грижата за бъднините й да се остави в ръцете на на боговете като далеч по-свършени същества. Ето защо съветът постанови, че в изпълнение на волята на гражданите и като върховен израз на спартанската демокрация, изборът се отменя. Вместо него незабавно беше проводен пратеник с питане към най-великия от всички велики оракули, делфийския, кой да бъде следващият тиранин на Спарта. Когато пратеникът се върне с отговор, съветът пак ще се събере, за да го разтълкува, и ще съобщи на народа името на посочения.

– Ти си измисляш, Егидий! И това ли е от бездарната ти пиеса?

– Не, господарке, кълна ти се! Дума по дума е вярно. А и пиесата ми изобщо не е бездарна, с твое позволение. Вчера в театъра…

– Ами народът? Как го прие?

– Никак. Беше се разотишъл. По-скоро войската го разгони, което е почти същото.

– Значи още има надежда?

– За кое, господарке?

– За нас с теб. За Спарта. За нейната участ.

– Аз на твое място не бих се тревожил за участта на Спарта. Тя ще продължи да бъде жестока, бляскава и безсмислена, каквато винаги е била, докато на боговете не им омръзне да си играят с нея. Ти по-добре гледай себе си.

– Защо? На мен какво ми е? Нали от твоя разказ току-що излезе, че всичко си е както преди. Мисля, че дори вече знам какво ще каже оракулът.

– Нищо няма да каже, господарке. Оракулът е просто един бронзов дебил с шарени камъчета вместо очи. Казват даже, че отвътре бил кух, понеже скулпторът пестил материала.

– Пак си мърмориш под носа, Егидий. Дума не ти разбирам. Ох, толкова съм уморена! И как ми се спи! Дали още сега да не се върнем в двореца? Копнея за леглото си! Или все пак за по-сигурно да останем тук до сутринта. Знаеш ли, Егидий, тия бани всъщност са доста приятно местенце. И какво не им харесват? Ако продължават да ме ядосват, ще ги оставя за себе си. Само дето мраморът ми студенее на дупето и в тъмното ми се привиждат разни неща. На всичкото отгоре и убоденото не спира да ме боли. Ама и ти си едно говедо! Утре ще наредя да те накажат, и то така, че хрумне ли ти пак някоя щуротия, да ти държи влага. И това ми било доцент! Драскач, памфлетист, нещастник! Възможно ли е една нищо и никаква тресчица толкова да боли. Я погледни! Сигурен ли си, че няма кръв? И краката ми почнаха да изстиват… Защо ме оставяш да мръзна тук, робе? Защо не ме прибереш у дома? Какво чакаш?

– Ще стане, господарке, всичко ще стане, само да съмне.

– Но кога ще съмне? Кога? Аз не виждам да съмва. Няма никаква разлика между преди и сега.

– Има разлика, господарке. Има огромна разлика.

– Странно… Винаги съм мислила, че кинжалите в театъра са истински, че там артистите наистина се убиват… Жалко, че не мога да видя твоя, Егидий. Боядисан ли е? Острието му блести ли като сребро?

– Блести, господарке.

– А казваш, че не бил истински… Ами ние с теб, Егидий? А народът на Спарта? Истинска ли е Спарта, Егидий? Или е нещо друго, нещо между преди и сега? Когато ми е студено на дупето и на краката, не мога да мисля. Как се нарича това? Ами когато е по-нагоре? Аз винаги съм разбирала всичко, Егидий. Едно дървено острие с блясък… Там, където боли, до края остава топло. Болката е топлина. Струва ли ми се, или тази нощ в небето на Спарта няма нито една звезда? А, да, вярно. Прав си. Това не е небето на Спарта. Това е празното между преди и сега. Как го каза? Огромната разлика. Най-сетне и аз да науча нещо от теб, робе. Не се ли радваш? Нима не ликува душата ти? Плачеш ли? Или се смееш? Аз се смея и плача, и душата ми ликува. Нарича се свобода. Защо мълчиш, Егидий? Защо нищо не казваш?

– Не аз мълча, господарке. Боговете мълчат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Прогонването

Ивайло Божинов

 

                                                  Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

                                                                                                                                                      

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Нежни думи по вълните

Ивайло Божинов

 

 

Борис превъртя ключа и бавно открехна вратата на съседния апартамент. За първи път влизаше в него. Получиха го като дарение още преди месеци, но обстоятелствата около него и смъртта на бившата му собственичка някак го спираха да започне да мисли за свързването на двата апартамента в едно голямо жилище.
Лъхна го застоял въздух и странното чувство, че от ъглите го наблюдават тихите очи – метличини на покойната Люба.
С нея бяха съседи повече от 10 години. Децата им израснаха покрай нея, защото жена му много често прибягваше до помощта й да наглежда децата, когато се налагаше да отсъстват за час-два…
Люба живееше самотно, затворена в малката си гарсониера. Нямаше близки роднини. Рядко някоя колежка идваше на по чаша кафе и домашни сладки. Работеше в счетоводна кантора и домът й беше подреден и спретнат, като счетоводна книга. Единствени цветни петна в това еднообразие бяха морските репродукции, които развеселяваха белите стени. Явно много е обичала морето, не й е било достатъчно да го вижда от прозореца там, някъде далече, зад високите панелки на комплекса…
Борис малко беше разговарял с Люба. По-скоро жена му беше близка с нея – нали винаги й се притичваше на помощ, я за чаша захар, да си споделят някоя нова рецепта или да се грижи за децата, обикновено вечер…. Децата я обичаха много и за тях тя беше любимата леля Люба, която им носи винаги топли домашни лакомства и не пропуска рождените им дни.
От кратките им разговори, Борис беше запомнил предимно онази необикновена синя светлина, която струеше от очите й. Сякаш в тях се бе настанило завинаги морето преди изгрев…
Когато преди половин година Люба получи тежък инсулт, жена му пое грижите за нея. Люба си нямаше никого или някой, който да се безпокои за нея. Тичаше по болници, по лекари, после пое грижата за нея вкъщи. Нали Люба толкова години се грижеше за децата им. Един ден жена му сподели, че съседката им иска да й завещае гарсониерата и скромните си спестявания срещу договор за грижите, положени от нея. Борис го прие с радост, защото децата вече бяха пораснали и малкият им апартамент отесня. Една междинна врата между жилищата щеше да даде нужното разширение.
Жена му беше неотлъчно до нея, но крехкото телце на Люба се предаде, не можа да пребори болестта и преди месец я погребаха.
Борис изчака да минат 40 дни от погребението, нека душата на Люба спокойно да се отправи към Божиите селения и затова едва сега идваше тук, да огледа и прецени какви преустройства ще са нужни.
Разтвори широко вратата към терасата и скоро притихналото жилище се изпълни със свеж въздух и далечната песен на корабните сирени….
Реши да премести една етажерка с книги от мястото, където мислеше да избие междинната врата. По нея имаше доста книги. Не искаше да я разтовари, просто да отлепи единия край от стената и да притика малко встрани. От залюляването се отвориха вратичките на най-горното шкафче и от там изпадна голяма кутия за обувки. От нея по пода се посипаха стотици бели хартийки, изписани ситно, ситно….
„Сигурно са някакви документи!…“ – помисли Борис и посегна към едно от тях….
Но това не бяха документи. Това бяха писма, които Люба е писала до него. Неизпратени писма.
Ден след ден Люба беше споделяла с белия лист чувствата си. Тихо и кротко, както и беше живяла. Тя не искаше нищо от него, просто е била щастлива, че го има в сърцето си.
Борис бавно приседна на дивана и усети, че в него зейва празнина. Изпита болка, че е загубил един толкова скъп приятел, който никога не беше показал какво бушува в душата му.
Докосването до тази безрезервна и светла любов го остави безмълвен и объркан. Защото това беше любов не рушаща, а възвисяваща….
Борис изпита облекчение, че е сам. Не биваше жена му да види тези писма. И Люба не би искала това.Тя не е искала да разруши неговия свят, техния свят. Просто го е въвела в своя малък свят от цифри, море и светла любов.
Борис се съвзе от шока бавно. После трескаво затърси някакъв сак. Откри в килера и сложи кутията с писмата в него. Вече знаеше какво трябва да направи.
Когато стигна рибарската буна, вече се свечеряваше. Седна на мокрите, хлъзгави скали с кутията на коленете си.
Изваждаше писмата, едно по едно, и правеше корабчета от тях. Пускаше ги в притихналата свечерена вода и скоро цяла флотилия потегли към безкрая. Нежни думи по вълните…
Беше сигурен, че там, Отгоре, Люба му се усмихва с любов и благодарност.

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Малко късмет за по-късно

Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Богомил Иванов-Боге – Полето

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015

 

 

Смучете деца. Румънски цигани хранещи се от години по полета и строежи, паралии у дома. И вие испански пънкари, растафари, гръцки музиканти, португалски скитници с китари тръгнали с една раница и колело, обикалящи в последния момент. И носещи се с колелото из неясната светлина на съдбата, намиращи онова което им трябва-палатка, дрехи, храна от контейнерите и редове, редове, редове с ягоди. И ние българи, станали и нестанали художници. Всички, деца на свободния избор, не намерили нишата си в онзи претрупан свят, в онези офис работи, не затворили се в делничните смени, изкарали младините си в пирове на думи и идеи, и неориентираност към приетото битие. Смучете деца от земята и плюйте кърмата в ръцете на онзи, който ще ви подаде зелената консерва. Смучете деца припрени от усмивката на шефа, гонещи края на реда, сигурни че друго гладно дете ще се хване за дългото виме от което цокате и вие. Надпреварвайте се с ръцете си към по-голямото парче на летния хляб. Ситостта му държи до пролетта.
Надигравайте се с незнанието на датчаните. С хората на големия град, не видели кривините в природата и растящи с рисунките-с илюзиите изобразяващи перфекността на всичко. И вие търсете това съвършенство, НО потъпквайте го от дъжд на вятър и плюйте горчивинката от дъното на земното виме. Плюйте и по-белите, и по-малките, и по-кривите ягодки там долу. Скътавайте ги под хартиените си езици, панерите за стотинки, и ги подавайте с червените цветове на тяхното илюзорно съвършенство най-отгоре. Нека се учат датчаните от нашите маниери да изкараме повече, че красотата на природата е в многообразието.
Смучете деца и от познанието. Смучете от схемите за данъците, от грешните онези два-три палета повече, за които заплащането ви прехвърля в по-високите данъци.
Смучете и от щастието. От работата, от слънцето, от усмивките на всичките спокойни лица, дошли просто да заграбят някой повече лев за себе си от уредения свят на хората с министерство на щастието. За да го приберат в родния хаос, където лицата са разнообразни. И карайте вечер между градините, между градовете и най-вече между магазините. Там е печалбата от неработа. В оставените богатства, които системата е разпоредила да се изхвърлят. В пакетираните храни, неиздържали, недочакали да бъдат взети, защото сроковете са кратки. Защото всичко подлежи на бърза и жестока подмяна, за да продължава да е прекрасен и уреден светът. Ровете в контейнерите и се смейте! Забавлявайте се и се дивете на онова което извира от тях. Безплатни банани, праскови, зеленчуци, сладолед. Отнесете го пирати, седнете на маса с вашите и яжте, яжте! Богатия свят черпи без дори да знае, а нашето щастие така силно от намерената кайма в контейнер, както не може да е ничие месо, опечено в техните фурни.
Редовете набъбват от ден на ден, ягодите стават все по-големи и нашите цели се успокояват. Златото придобива червения си цвят. И погледите ни се ощастливяват дори повече, без да стават като небрежните, леки усмивки на местните. Нашето е усмивката на заситения гладник, тяхното, просто лекотата на вечната ситост. На скалпираните души, живущи без трудности, без неуредности, на голите, изпънали се физиономии, скандинавско бяло изпечени от финансовото си слънце.
Хайде деца! Редовете ягоди са наши, приказките сродяващи световете ни също. Нощните обхождания, разбитите колелета, болките тук там по гърбовете и смеещите се приказки за всичко това. Сладката почивка, импровизираната кухня, детската усмивка към цялото това приключение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Роберто Боланьо – Среща с Енрике Лин*

Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 2, Дигитален печат, 100/70 см., 2017

 

 

За Селина Мансони

През 1999-та, след връщането ми от Венецуела, сънувах, че ме водят в дома на Енрике Лин, в страна, която спокойно би могла да е Чили, и в град, който спокойно би могъл да е Сантяго, ако вземем предвид, че Чили и Сантяго някога са приличали на ада и че тази прилика, в някой субстрат на реалния и на въображаемия град, винаги ще е налице. Аз разбира се знаех, че Лин е мъртъв, но като ме поканиха да се запозная с него, не възразих. Може би предположих, че е шега на хората, с които бях, до един чилийци, може би очаквах възможността на чудо. Най-вероятно не съм предположил нищо или пък съм криворазбрал поканата. Истината е, че се озовахме пред сграда на седем етажа, фасадата бе боядисана в избледняло жълто, на първия етаж имаше бар с внушителни размери, с дълъг плот и няколко сепарета, и моите приятели (макар че ми е странно да ги наричам така, по-добре да кажем: ентусиастите, поканили ме да се запозная с поета) ме отвеждаха в едно сепаре – и там беше Лин. В началото едвам можех да го разпозная, лицето му не бе същото като на снимките в книгите му, беше отслабнал и подмладен, беше станал по-привлекателен, очите му бяха много по-красиви от черно-белите очи на задните корици. Всъщност Лин вече не приличаше на Лин, а на холивудски актьор, един от онези второстепенни актьори, които се появяват във филми, направени за телевизията, които никога не стигат до европейските кина и направо попадат в мрежата на видеотеките. В същото време обаче беше Лин, макар вече да не приличаше на него, в това бях сигурен. Ентусиастите го поздравяваха на малко име, с едно „ти”, в което имаше нещо фалшиво, задаваха му въпроси, които не успявах да разбера, след което ме представиха, макар че аз всъщност нямах нужда да бъда представен, защото известно време – за кратко – бях разменял писма с него и неговите писма ми бяха помогнали в известен смисъл, говоря за 1981-а или 1982-а, когато живеех затворен в една къща в Хирона почти без никакви пари и перспективи да се сдобия с тях, и литературата беше обширно минно поле, където всички, като изключим някои класици (при това не всички), бяха мои врагове, и аз всеки ден трябваше да се разхождам по това минно поле, като се опирах само на стихотворенията на Архилох, а всяка грешна стъпка можеше да бъде фатална. Това се случва на всички млади писатели. Има момент, в който нямаш нищо, на което да се опреш, нито приятели, още по-малко учители, нито има някой, който да ти протегне ръка, публикациите, наградите, стипендиите са за другите, онези, казали „да, господине” многократно, или говорили с мандарините на литературата, безкрайна орда, чиято единствена добродетел е едно ченгеджийско възприятие за живота, тези не пропускат, не прощават нищо. Та, както казвах, няма млад писател, който да не се е чувствал така в определен момент от живота си. Но аз тогава бях на 28 години и по никакъв начин не можех да се смятам за млад писател. Бях в оскъдицата. Не бях типичният латиноамерикански писател, който живее в Европа благодарение на меценатството (и патронажа) на държавата. Не бях известен на никого, не бях склонен да щадя и да моля за пощада никого. Тогава почнах да си разменям писма с Енрике Лин. Естествено аз му писах пръв. Отговорът му не закъсня. Писмото беше дълго и с „лош гений” – в смисъла, който влагаме в Чиле в тази фраза – ще рече, мрачно, раздразнително. Отговорих му, разказвайки му как живея, за къщата извън града, на един от хълмовете над Хирона, пред къщата средновековния град, зад нея полята или празнотата. Разказах му също за кучката си Лайка и му казах, че чилийската литература – с две-три изключения – ми се струва куп лайна. При следващото му писмо вече можеше да се каже, че сме приятели. Последвалото бе типично за случващото се между един утвърден и един неизвестен поет. Прочете стихотворенията ми и ме включи в нещо като поетическо четене на съвременна поезия, което организирал в някакъв чилийско-щатски културен институт. В писмото си говореше за тези, които той смяташе, че ще бъдат шестте тигъра на чилийската поезия през 2000 година. Шестте тигъра бяхме Бертони, Макиейра, Гонсало Муньос, Мартинес, Родриго Лира и аз. Доколкото си спомням. Може да са били седем тигъра. Но ми се струва, че бяха само шест. И трудно щеше да бъде през 2000-та шестимата заедно да бъдем нещо, защото тогава Родриго Лира, най-добрият, вече се беше самоубил и от няколко години гниеше в някое гробище или пък пепелта му летеше, смесена с останалите нечистотии на Сантяго. Вместо за тигри по-скоро трябваше да говори за котки. Бертони, доколкото знам, е нещо като хипи, живеещо на брега на океана, събирайки раковини и антарктически водорасли. Макиейра прочете прилежно антологията на североамериканска поезия на Карденал и Коронел Утречо, след което издаде две книги и се посвети на пиенето. Гонсало Муньос се изгуби в Мексико, но не като консула на Лоури, а като изпълнителен директор на рекламна агенция. Мартинес прочете внимателно Duchamp des sygnes** и после почина. Родриго Лира – добре, за него вече казах какво правеше в годината на поетическото четене в чилийско-щатски културен институт. От където и да го погледнеш, по-скоро котки, отколкото тигри. Мачета от една изгубена провинция. Както и да е, това, което исках да кажа, е, че познавах Лин и затова нямаше нужда от никакво представяне. Въпреки това ентусиастите продължаваха да ни представят един на друг и както Лина, така и моя милост не възразявахме. Така че бяхме там, в едно сепаре, и някакви гласове казваха това е Роберто Боланьо, и аз протягах ръка, ръката ми се врязваше в тъмнината на сепарето и посрещаше ръката на Лин, една леко хладна ръка, която стисках в продължението на няколко секунди, ръката на тъжен човек, мислех си тогава, ръка и ръкостискане, които съответстваха съвършено на лицето, което в онзи момент ме гледаше, без да ме разпознава. Едно жестово, морфологическо съответствие, преддверието на едно непрозирно красноречие, което не казваше нищо или не ми казваше нищо. След като този миг отмина, ентусиастите продължиха да говорят и тишината остана зад гърба ни: всички искаха от Лин мнението му за най-странни неща – и в този момент пренебрежението ми към ентусиастите изведнъж се изпаряваше, защото разбирах, че тази група беше като мен едно време, млади поети без нищо, на което да се опрат, младежи, маргинализирани от новото лявоцентристко чилийско правителство, които не се радваха на никакво подкрепа, на никакво меценатство, имаха само Лин, който, от друга страна, не приличаше на истинския Енрике Лин от фотографиите на неговите книги, един много по-красив Лин, много по-готин, един Лин, който приличаше на стихотворенията си, разположил се във възрастта на стихотворенията си, живеещ в сграда, сходна със стихотворенията му, и който можеше да изчезне със същата елегантност и категоричност, с която понякога изчезват стихотворенията му. Спомням си, че като разбрах това, се почувствах по-добре. Искам да кажа: почнах да откривам някакъв смисъл в цялата ситуация и почнах да се забавлявам с нея. Нямаше от какво да се страхувам: бях си у дома, с приятели и с един писател, от когото винаги се бях възхищавал. Не беше филм на ужасите. Или не беше просто филм на ужасите, а имаше и голяма доза черен хумор. И тъкмо мислех за черния хумор, когато Лин извади от джоба си шишенце за лекарства. Трябва да пия по едно на всеки три часа, каза. Ентусиастите отново замълчаха. Сервитьор донесе чаша с вода. Таблетката беше голяма. Така ми се стори, когато я видях да пада в чашата с вода. Но в действителност не беше голяма. Беше плътна. С лъжичка Лин започна да я раздробява и тогава си дадох сметка, че таблетката приличаше на глава лук с безброй слоеве. Приближих лице до чашата и започнах да я наблюдавам. За миг изпитах абсолютната сигурност, че става дума за една безкрайна таблетка. Стъклото на чашата ми служеше за лупа: във вътрешността си таблетката с бледорозов цвят се разпадаше все едно способстваше за раждането на галактика или вселена. Но галактиките се раждат – или умират, вече не си спомням – прибързано, през стъклото на чашата с вода виждах като на забавен кадър, всяка неразбираема фаза се разгръщаше пред погледа ми, всяко възвратно движение, всяко сътресение. После, изтощен, отместих глава от лекарството и очите ми се срещнаха с очите на Лин, които сякаш ми казваха: без коментари, стига ми пиенето на този бъркоч на всеки три часа, не търсете символизми, водата, луковицата, бавния ход на звездите. Ентусиастите се бяха отдалечили от масата ни. Някои стояха на барплота. Другите бяха извън полезрението ми. И тогава отново поглеждах Лин, а до него стоеше един ентусиаст, който му казваше нещо на ухото, и после излизаше от сепарето, за да отиде при приятелите си, пръснати из бара. И в този момент разбрах, че Лин знае, че е мъртъв. Сърцето ми вече не функционира, казваше. Сърцето ми вече не съществува. Тук има нещо, което не е наред, мислех си. Лин почина от рак, не от инфаркт. Налягаше ме огромна тежест. Затова станах и излязох да направя едно кръгче, но не останах в бара, а стигнах до улицата. Тротоарите бяха сиви и неравни, небето приличаше на огледало без амалгама, място, в което всичко би трябвало да се отразява, но в което в крайна сметка нищо не се отразяваше. Цареше обаче едно усещане за нормалност, обуславящо всичко, което виждах. Когато ми се стори, че вече съм подишал достатъчно и исках да се върна в бара, се сблъсках на едно от трите стъпала на входа (каменни стъпала, изрязани и солидни като гранитни блокове, лъщящи като скъпоценни камъни) с някакъв по-нисък от мен мъж, облечен като гангстер от 50-те, имаше нещо карикатурно в него, с вида на опасен, но любезен килър, който ме взимаше за някой свой познат и ме поздравяваше и аз отговарях на поздрава му, макар че ясно осъзнавах, че не го познавам и че онзи се е припознал, но аз се правех все едно го познавам, все едно и аз съм се припознал, и така се поздравявахме двамата, докато безуспешно се опитвахме да се изкатерим по блестящите (и ужасно скромни) каменни стъпала, но припознаването му не продължаваше повече от няколко секунди, килърът бързо си даваше сметка, че се е припознал и ме поглеждаше по друг начин, все едно се питаше дали и аз съм се припознал или пък напротив от самото начало се ебавам с него, и тъй като беше несръчен и недоверчив (макар парадоксално също и хитър), ме питаше кой съм аз, спомням си, питаше ме с една язвителна усмивчица на устните и аз му отвръщах, мамка му, Хара, аз съм, Боланьо, и от усмивката му за всеки би станало ясно, че той не е Хара, но приемаше играта, сякаш изведнъж, ранен от лъч, но това изобщо не е стих от Лин, му се приискваше да живее за няколко минути живота на този непознат Хара, който той никога нямаше да бъде, освен в онзи момент, спрял на последното от трите блестящи стъпала, и ме питаше кво правя, питаше ме (по-неловко не можеше да бъде) кой съм аз, приемайки всъщност, че той е Хара, но един Хара, който беше забравил за съществуването на Боланьо, което, от друга страна, също беше възможно, така че му обяснявах кой съм аз и мимоходом му обяснявах кой е той, и така създавах един Хара по моя – и негова – мярка, ще рече по мярката на онзи момент, един неправдоподобен, интелигентен, смел, богат, щедър Хара, един Хара, влюбен в една прекрасна жена, радващ се на взаимност, дързък – и тогава мутрата се усмихваше, все по-убеден, че се ебавам с него, но неспособен да сложи точка на епизода и да ми даде урок, все едно изведнъж се беше влюбил в образа, който му предоставях, навивайки ме да продължа да му разказвам – вече не само неща за Хара, а и за приятелите на Хара и накрая за света, свят, който дори за Хара ставаше прекалено голям, свят, в който самият Хара беше мравка, чиято смърт върху блестящо стъпало нямаше значение за никого, и тогава най-сетне изникваха приятелите му, две мутри, по-високи от него, костюмирани с двуредни светли костюми, които ме наблюдаваха, поглеждайки и към фалшивия Хара, сякаш го питаха кой съм аз, и на него не му оставаше друг изход освен да каже това е Боланьо, и двамата килъри ме поздравяваха, стисках ръцете им, пръстените, скъпи часовници, златни гривни, и когато ме поканваха да изпием по едно, аз казвах не мога, с един приятел съм, отмествах Хара от входа и се изгубвах във вътрешността на бара. Лин още беше в сепарето. Вече не се виждаше никой ентусиаст край него. Чашата бе празна. Беше си изпил лекарството и чакаше. Без да кажем дума, се заизкачвахме към дома му. Живееше на седмия етаж и се качихме на асансьора, огромен асансьор, в който можеха да се скупчат над 30 души. Апартаментът му бе по-скоро малък, особено за мащабите при чилийските писатели, чиито домове обикновено са големи – и нямаше книги. На моя въпрос ми отговори, че вече нямал нужда да чете почти нищо. Но книги винаги има, каза. От апартамента му се виждаше бара. Все едно подът беше от стъкло. Известно време, коленичил, наблюдавах хората там долу, търсех с поглед ентусиастите, трите мутри, виждах обаче само непознати, които ядяха и пиеха и най-вече непрестанно се местеха от маса на маса, от сепаре в сепаре или от единия край на барплота на другия, обзети всички от трескава възбуда – все едно четях романи от първата половина на ХХ век. След като бях наблюдавал известно време, стигнах до извода, че нещо не е наред. Ако подът на апартамента на Лин беше от стъкло и таванът на бара също беше стъклен, какво ставаше с етажите между втория и шестия? Също ли бяха стъклени? Тогава погледнах отново надолу и си дадох сметка, че между втори и шести етаж беше празно. Това откритие ми присви стомаха. Мамка му, Лин, къде си ме довел, мислех си, макар че по-късно си помислих, мамка му, Лин, къде са те довели. Предпазливо се изправих на крака, защото знаех, че на това място предметите бяха по-крехки от хората, точно обратното на обикновеното положение на нещата, и почнах да търся Лин – той вече не беше до мен – в различните помещения на жилището, което вече не ми се струваше малко като домовете на европейските писатели, а голямо, извънмерно, като дома на чилийски писател, писател от Третия свят, с евтина прислуга, със скъпи и чупливи предмети, дом, пълен с подвижни сенки, стаи в полумрак, където открих две книги, едната класическа като гладък камък, другата модерна, извънвремева като лайната. И докато търсех Лин, на мен също ми ставаше студено, и все повече се изпълвах с яд и студ, и се чувствах болен, сякаш апартамента се движеше около имагинерна ос, докато отворих една врата и видях басейн – и Лин беше там, плуваше, и тогава, преди да отворя уста и да кажа нещо за ентропията, Лин каза, че лошото на лекарството му, лекарството, което пиеше, за да продължава да е жив, е, че го превръщаше в опитно зайче на фармацевтичната индустрия, нещо, което аз донякъде очаквах да чуя, сякаш всичко беше театрална пиеса и изведнъж си бях спомнил моите реплики и думите на онези, на които трябваше да отговарям, и после Лин излезе от басейна и слязохме на първия етаж и си проправихме път сред хората в бара, и Лин каза свърши се с тигрите, и: беше хубаво, докато продължи, и: макар и да ти е трудно да повярваш, Боланьо, обърни внимание, в този квартал само мъртвите излизат да се разхождат. И в този момент двамата бяхме прекосили бара и се надвесвахме през един прозорец, гледайки улиците и фасадите на този толкова особен квартал, в който само мъртвите излизаха да се разхождат. И не спирахме да гледаме и фасадите несъмнено бяха фасади от друго време, и тротоарите също, където бяха паркирали коли от друго време, едно безмълвно и въпреки това подвижно време (Лин виждаше как то се движи), ужасяващо време, което продължаваше да съществува без никакъв смисъл, единствено по инерция.

1999-2000

* Enrique Lihn (1929-1988) – чилийски поет (б. пр.)
** Всъщност Duchamp des signes, сборник с текстове на Марсел Дюшан, събрани и представени от Мишел Сануийе, Фламарион: 1975 (благодаря на Соня Александрова за библиографската справка, В. С.) (б. пр.).

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Илияна Илиева – Един свят време

Борислав Янев, В галерията, 42х33см.

 

Бръчки

Душата няма бръчки,
а е набраздена с белези
от хубави неща
и не малко лоши случки

Душата няма бръчки,
но в гънки се превръща
и е мозъкът на чувствата ни

Душата няма бръчки,
а само линии от бремето
и колкото са по-дълбоки
толкова по-напред
препуснали сме с времето

 

На поезията ми

Човек е поезията си,
красотата му е поезията му,
ако има хубава поезия
значи е красив,
Красотата е много
Ако си без поезия си просто
Красота, а в поезията откриваш красотата на годините,
пълната красота
Другото е плоска красота
Привидна, безсмислена..
Поетичната красота е пълнотата на празното,
празнината в най-пълното.
Тя е това което другото изкуство не е е и не е това, което другото изкуство никога няма да бъде
Поезията е изкусно изкуство
Чудото на света
Светът без поезия би бил суета

 

Ентропия

Разбъркани частици, въртящи се в пространството,
търсят изход от този въртеж,
Блъскат се и се мъчат да минат през процепа тесен, но оттам може да минат само една по една, никога заедно

Невидима ръка започва да ги подрежда в колона една зад една,
измина един свят време преди първата да премине през тесния процеп,
и в тази секунда хаосът се подреди в ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Душа

Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.

 

Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.

Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани  от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…

Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…

Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.

От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й  и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…

„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.

Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.

С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.

Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.

Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и  чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.

Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.

Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:

Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

„Яворов…“ – прошепна майка ми.

Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.

Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от  бурите и времето тяло.

Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!

Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Илияна Илиева – Очите на Атия

Мрачни фигури 2, 110х90см.

 

Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?

За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X