Виктор Пелевин – Рабинович, откъде си вадите парите?

Димитър Яранов, Психоделично радио, диптих, 2 х 135 х 90 см., масл. бои, платно, 1995

 

– Рабинович, откъде си вадите парите?
– От нощното шкафче.
– А кой ги слага в нощното шкафче?
– Жена ми.
– А кой ги дава на жена ви?
– Аз.
– Та откъде си вадите парите?
– От нощното шкафче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Едвин Сугарев – Двете Българии

Димитър Яранов, Някъде в Македония, 80 х 100 см., масл. бои, платно, 1998

 

Когато говорим за българите в Западните покрайнини, трябва да имаме предвид едно обстоятелство, което е очевидно, но което често сме склонни да пренебрегваме и забравяме: те, както и техните събратя от Македония и Беломорска Тракия, не са имигранти. Не са се изселили в по-богати страни, търсейки препитание, за да образуват там общности с рехава спойка – каквито са някогашните български градинари в Австро-унгарската империя или днешните български гурбетчии навсякъде по света. Не са мигрирали по различни причини – понякога доброволно, но понякога принудително, както бесарабските българи по време на дългата серия руско-турски войни. Те не са заминавали никъде – останали са по родните си места, но са останали без родина – на отнетата по силата на Ньойския договор българска земя. Не по своя воля са се оказали в чужда държава и не по своя воля са приели битието си на чужденци в една среда, която не е била склонна да толерира тяхната етническа идентичност – и която е направила всичко възможно да ги отчужди от родината, да подрива паметта за тяхното потекло и в крайна сметка – да ги асимилира.

Този натиск не само съществува – той е многостранен и често придобива мрачни измерения, които не могат да бъдат определени по друг начин освен като терор над това малцинство и като осветена от държавата стратегия за обезбългаряване на откъснатите от България територии. Това, че българското малцинство е устояло на този натиск в мрачните десетилетия след Ньойския договор и е запазило своята етническа идентичност до днес, е истински подвиг. Става дума за повече от сто години, в рамките на които са се сменили няколко поколения, понесли всички мислими форми на асимилация – от чисто насилствените, доминиращи в миналото, до по-меките и рафинирани методи, скрити зад претенцията за цивилизонато отношение, които можем да забележим и днес.

Това устояване обаче е трудно, то е изплатено с тежката цена на много жертви, на страдания и отчуждения, на отчаяния и покруси. Параметрите на това устояване са свързани и с един необратим процес на изчезване: българското малцинство се топи. Официалната статистика на преброяванията го доказва: към сключването на Ньойския договор в окупираните български територии живеят повече от сто хиляди души, от които около 30 000 се изселват в следващите години, а след това останалите там прогресивно намаляват. Ако през 1961 г. в някогашната Югославия е имало 62 624 българи, то при последното преброяване през 2011 г. са останали само 18 543, от които обаче само 13 337 посочват българския като майчин език. С други думи – две трети от българското малцинство се е стопило в рамките само на 50 години, а днес техния брой би бил още по-малък, като се има предвид ускорената тенденция за обезлюдяване на някогашните български територии.

И трябва да отбележа, че в случая не става дума само за общите демографски процеси, характерни както за Сърбия, така и за България – не, в случая става дума за целенасочена държавна политика към българското национално малцинство, което очевидно не е желано именно в граничните територии, поради старата инерция българската държава да се разглежда като основен враг на днешна Сърбия. Иначе няма как да си обясним факта, че тези погранични общини са най-бедните в цяла Сърбия; че тяхната инфраструктура е занемарена; че в тях не се правят инвестиции, а българските инвеститори са нежелани; че образованието на роден език е ограничавано с всички възможни средства; че религиозните права на малцинството ни съществуват само на хартия; че медиите на български език получават подкрепа в зависимост от това доколко обслужват стратегиите на официалната власт към малцинствата; че Националният съвет на българите в Сърбия работи не за, а против техните интереси; че местната власт прави всичко възможно да неглижира и осуети всяка проява, свързана с етническата и културна идентичност на българите, и същевременно създава условия за просперитет на тези от тях, което са съгласни да заемат позиции в местната власт, но да обслужват държавните политики спрямо малцинството, като до голяма степен загърбят неговите интереси и българския си произход.

Всичко това обаче трудно може да бъде усетено и разбрано, ако съдим за битието на българите в Сърбия по официалните декларации и изявления на сръбските власти. Външно погледнато, всичко изглежда наред – малцинствата са признати от държавата, техните представители избират свои национални съвети, които се грижат за културната им идентичност, за образованието и медиите на роден език, има относително приемливо по европейските стандарти законодателство, регламентиращо техните права. В същото време обаче има и много сериозно разминаване между думи и дела – между това, което се декларира и съществува като законова база, и реалното битие на малцинствата в Сърбия. И големият проблем не е в законодателния им статус, а в това как и доколко законите за малцинствата, регламентирани и от сръбската Конституция, се изпълняват на практика – и как те гарантират качеството на живот на отделните малцинствени общности.

Проблемът на е само български – проблеми имат и хърватското, и румънското, и албанското, и ред други малцинства. При българите обаче проблемът с неглижирането на малцинствените права – тихомълком, на местно равнище, като официално се декларира тъкмо обратното, е вероятно най-остър. И той е такъв не само поради дългата история на насилие и открит асимилационен натиск върху тях, формирал вече и съответните поведенчески модели на страх и примирение пред съдбата, но и поради инерцията на оформилото се в течение на много десетилетия мислене за България като недоброжелателен съсед на сръбската държава. От сръбска гледна точка – и най-вече от гледна точка на сръбските служби за сигурност, присъствието на българско малцинство, обитаващо граничните с България територии, е свързано със стратегически рискове – следователно е добре българите да бъдат разгонени, претопени – да бъдат лишени от етническо самосъзнание, да ги няма.

Подобно мислене трудно се вписва в ценностите и разбиранията на модерния свят. Вероятно мнозина биха казали, че преувеличавам, че градя конспиративни теории, че изкривявам истината за днешните добросъседски отношения между нашите две държави. Логично е – в крайна сметка Сърбия поне на думи декларира своето желание да стане част от голямото европейско семейство, в което пренебрегването на малцинствените права е немислимо, фаворизирането на един етнос по отношение на другите – също. В 21 век сме, живеем в отворен и мултикултурален свят, който непрекъснато променя и преизгражда матриците на социума, и в който митологията и предразсъдъците на еднонационалната държава постепенно отмират. Свят, в който разбирането и приемането на другия, на различния по етнос, религия, обичаи и стил на мислене, е обективна необходимост, без която е невъзможно да се приобщим към ценностите и моралния статус на европейската цивилизация. В днешна Европа не може да има диктат на едно национално мнозинство над малцинствените етнически общности – и не може това мнозинство да се стреми да ги асимилира или да ги подложи на какъвто и да е натиск въз основа на тяхното различие. Който не разбира това, рискува да остане извън голямото семейство на Европейския съюз – и да се присъедини (или да бъде присъединен) към едно друго пространство, мислено в категориите на миналото, което обикновено наричат Евразия.

Затова отношението към националните малцинства е важно – особено за страни, които искат да се присъединят към обединена Европа. Без да разберем и без да уважаваме другия, независимо от пол, етническа и религиозна принадлежност, ние няма как да се впишем не само в ЕС, но и изобщо в цивилизования свят.

Дали, как и в каква степен това се разбира в Сърбия, е въпрос с повишена трудност, чийто отговор е вътрешно противоречив, многопластов и променлив във времето. Тук е необходимо преди всичко да имаме работеща дефиниция за това на какво равнище се проявява отношението на една многонационална държава към живеещите в нея етнически малцинства. Само на равнището на законите, на гаранциите и обещанията на държавните институции ли, или и на равнището на реалния живот на хората от това малцинство по места – в техния бит, стандарт на живот и зачитане на достойнството им от националните и местните власти?

В първия план като че ли всичко е наред. Сръбските закони и сръбската Конституция гарантират правата на националните малцинства по задоволителен начин. Съгласно чл. 79 от сръбската Конституция малцинствата имат право на изразяване, тачене, отглеждане, развитие и обществено показване на националните си, етнически, културни и верски особености; право на ползване на своята писменост и език; право на образование на своя език в държавните учреждения и институциите на автономните покрайнини; право на основополагане на собствени средства за информация, съобразно закона – и още куп други права. Големият въпрос е обаче дали и доколко тези декларирани на хартия права се спазват. Защото за съжаление често има дълъг път между закона и неговото реално прилагане по места – от местните администрации, в реалния живот на хората. Още повече в случаите, в които важи правилото „Бог високо, цар далеко“, а за населените с българи региони то важи с пълна сила.

Изхождайки от своя личен опит на дипломат, пряко отговарящ за българското национално малцинство, мога да посоча редица примери, в които реалността се разминава със закона. Например феномените, свързани с образованието на роден език. Можем да предположим, че става дума за реално обучение изцяло на български език, но ще сбъркаме. В повечето случаи всъщност става дума за тъй нареченото „двуезично обучение“, при което децата имат ограничени часове по български език (обичайно два до четири часа седмично), но реално учат по всички предмети на сръбски език – от сръбски учебници и в съответствие със сръбските училищни норми. Освен това, за да имат и тази възможност, родителите трябва да заявят в специална анкетна карта, че искат децата им да учат български. Тази анкета обаче не е анонимна – в нея се вписват имена и лични данни – поради което тя е равностойна на декларация, че тези родители смятат себе си за българи – а много от тях не искат да го правят, тъй като си спомнят времената, в които подобна декларация е водела до сериозни неприятности с местните власти. Свръх всичко самото обучение на майчин език се смята за непрестижно – тъй като десетилетия наред е нямало такова и тъй като за повечето класове липсват учебници, по които да учат учениците, а самите родители не могат много да им помогнат, защото отдавна вече общуват помежду си на сръбски.

В някои случаи разминаването между конституционната норма и реалността е парадоксално. В град с преимуществено българско население например, какъвто е Цариброд (все още наричан Димитровград от всички официални сръбски институции) би трябвало обучението на роден език да не подлежи на никакви обструкции, тъй като конституционния текст е върховен спрямо всички останали закони и разпоредби. Само че това съвсем не е така – за да може едно училище или една детска градина да въведе не обучение на роден език, а дори само двуезично обучение, е необходимо разрешение от Министерството на образованието, което може да бъде поискано (ако съответния директор дръзне да го поиска), но отговор спокойно може да не дойде в течение на години.

Нека оставим държавните институции на мира и да видим как стоят нещата с религиозните права и свободи. Елементарно изискване е религиозните служби да се водят на езика на малцинството, което изповядва тази религия. При българското малцинство просто няма такова нещо. Оправданието е, че във всички ортодоксални църкви службите се водят на църковнославянски. Литургиите да, но проповедта? Във всяка църква тя се води на езика на паството. С изключение на църквите, обслужващи българското национално малцинство – там проповедта е на сръбски. И не би могла да бъде различна, просто защото в тези църкви с едно-две изключения служат не свещеници от български произход, а сърби – в повечето случаи от Босна.

Разбира се, бихме могли да кажем, че Бог е един, на какъвто и език да се обръщаме към него. Други прецеденти обаче не са толкова безобидни. Това са случаите, в които религиозни дейци се оказват замесени в говор на омразата. Например през май 1918 г. беше обявен конкурс на Техническото училище „Никола Тесла“ и църковната община в Сурдулица на тема „Отечеството и свободата – минало, настояще и бъдеще“ сред учениците в основните и средни училища в Република Сърбия, Република Сръбска и диаспората, за отбелязване на една година от обявяването на Светите Сурдулишки мъченици. В обявата се отбелязва, че Сурдулишките мъченици, чиято канонизация е сама по себе си нещо невиждано в цялата християнската история, са страдали от българските злодейства през Първата световна война. Изискването деца, които не познават миналото, да пишат за българските злодейства, представлява заклеймяване на едно малцинство въз основа на събития с давност от повече от един век, по-голямата част от които са просто съчинени с пропагандна цел – и с които реалните негови представители нямат нищо общо.

Трети прецедент: използването на български език като официален от администрациите в регионите с преобладаващо българско население. Независимо от честите уверения в противното, в повечето случаи административното обслужване на населението се извършва на сръбски език. Нещо повече – оказа се, че и протоколите на самия Национален съвет на българското малцинство се водят на сръбски, което само по себе си е парадокс. И още една специфична подробност, която характеризира статуса и смисъла от съществуването на тази структура – първото заседание на новоизбрания Национален съвет през 2018 г. се проведе изцяло на сръбски. Причината: то се водеше от най-възрастния член на съвета, който, както се оказа, просто не знаел български!

Тези прецеденти биха могли да се разчетат като рецидиви от миналото, които противостоят на добрата воля на държавата да реши всички малцинствени проблеми. Поне на думи такава добра воля съществува, но стои въпросът дали е искрена, а също и колко струва тя при очевидния саботаж на равнището на местните власти. По време на срещата между българския президент Румен Радев и сръбския президент Алеиксандър Вучич на 22 май 2018 г. в Цариброд Вучич заяви пред българското малцинство следното: „Вие, българите, които живеете в Сърбия, пазете българския език, пазете българската култура, пазете българското име и презиме, борете се за своя български народ, обичайте своя български народ и държава. Не само че нямам нищо против, но и ви призовавам да правите това. Само ви моля да обичате и почитате държавата Сърбия.”

Може ли едно малцинство да иска нещо по-добро от тези думи, изречени от най-високата инстанция на властта в сръбската държава? Не, не може. Те прозвучаха като гаранция, че отношението на държавата към малцинствата търпи радикален поврат – и мнозина им повярваха. За съжаление много скоро техните надежди бяха опровергани. Ще си позволя да посоча два примера в това отношение.

На същата среща президентът Вучич заяви, че двете конфискувани паметни плочи за загиналите в погрома над Босилеград и околните села на 15 и 16 май 1917 г. ще бъдат върнати. Първата от тези паметни плочибеше подготвена за стогодишнината от тези трагични събития; пред нея се преклони българския вицепрезидент Илиана Йотова, която дойде в Босилеград точно по този повод. Владимир Захариев, председател на Националния съвет на българското малцинство и кмет на същия този злощастен Босилеград, направи всичко възможно да провали нейното посещение, и когато то все пак се състоя, отказа да я посрещне. Защо? Защото тази паметна плоча показвала сръбските воини в лоша светлина, както по-късно най-спокойно твърдеше пред медиите Захариев, показвала ги като „злочинци“. Всъщност става дума за четата на поручик Коста Печанац, която е пресекла българската граница, опожарила е града и селата наоколо, грабила е и убивала наред – включително жени, деца и старци. И тъй като това поставя в неудобна светлина един от героите на Топлишкото въстание, то българите нямат право да си спомнят за жертвите, дадени от дедите им – и нямат право да си спомнят неудобната част от своята собствена история.

След което по искане на същия този Владимир Захариев първата паметна плоча беше конфискувана, а срещу инициаторите за създаването й бяха предприети следствени действия. Година по-късно те поръчаха втора паметна плоча, която също беше конфискувана. Да, наистина, след изявлението на Президента Вучич двете плочи бяха върнати, както той изрично обеща, но въпреки че бяха изпълнени всички административни изисквания, поставянето им не е разрешено от общината и до този момент. И за съжаление съм убеден, че никога няма да бъде. Така българското малцинство беше лишено от едно от базисните човешки права – правото на историческа памет за случилото се с неговите предци.

Другият прецедент е много по-сериозен, тъй като подлага под съмнение самите демократични механизми, чрез които малцинствата в Сърбия упражняват своите права – и по-специално изборът за Национален съвет на малцинството. Смята се, че точно този съвет е органът, който се конституира като партньор на държавата по отношение на малцинствените политики – и който е призван да защитава техните права, а също и да посредничи при помощите за малцинството от страна на държавата майка – в случая България. Тъй като бяха наясно, че досегашния Национален съвет не работи за техните интереси, а най-често против тях – и тъй като беше всеизвестно, че България е оттеглила доверието си от неговия председател Владимир Захариев, българите в Сърбия се обединиха около идеята да се проведе избор, който да гарантира по-добро и по-ефективно тяхно представителство в този орган. За целта беше оформена листата „Съединение на българите в Сърбия“ с водач Зоран Джуров, председател на Общинския съвет на Цариброд. Кметът на същия град Владица Димитров не само че участваше в преговорите за съставяне на тази листа, но и активно се включи в първата фаза на нейната кампания, изразявайки дълбоките си резерви към листата на досегашното статукво в Босилеград – „Това сме ние – Владимир Захариев“. Не мога да не отбележа, че и Зоран Джуров, и Владица Димитров членуваха в управляващата Сръбска прогресивна партия и бяха издигнати от нея на своите административни позиции.

И най-внезапно един ден, в последния възможен момент, листата на Зоран Джуров беше оттеглена, а Владица Димитров се присъедини към листата на своя конкурент. Така българите се оказаха на състезание с един кон, а листата на Владимир Захариев спечели 17 от 19-те места, като 13 от избраните са от Босилеград, а само трима от Цариброд, и от тях двама бяха от стария Национален съвет и съответно привърженици на Захариев, нов беше само кметът Владица Димитров. Разбира се, цялата тази фортификация беше гарнирана с нелепици от рода на това как листата на Зоран Джуров била съставена от сепаратисти, които искали да присъединят Западните Покрайнини отново към България – и как сега двамата кметове били заедно, следователно малцинството било обединено.

Трябва да призная, че тогава с известно учудване наблюдавах как всички си мълчат и се правят, че не знаят истината – включително и тези, които публично подкрепяха изтеглената листа, а такъв беше и самият Владица Димитров.  Противно на всички публични изявления истината  е, че листата е била изтеглена след повече от сериозен партиен натиск – и то, колкото и парадоксално да звучи, от страна на управляващата партия, към която принадлежаха основните фигури в същата тази листа. И натиск на толкова високо равнище, че не е възможно той да е бил направен зад гърба на президента  Александър Вучич.

За съжаление този натиск е само част от манипулациите, с които бяха свързани тези избори. И ако перипетиите около това изтегляне на листата никога няма да бъдат признати, друга една част се вижда повече от ясно. Станахме свидетели на един наистина забележителен феномен: рязко нарастване на извънредните списъци за гласуване на Националния съвет на българското малцинство. Според преброяването от 2011 г. цялото малцинство наброява 18 543 души, а на тези избори българите с право на глас се оказаха 18 106. Как става това, след като е добре известно, че демографските тенденции са негативни и че малцинството намалява, а не се увеличава – и че от общия брой трябва да се извадят всички, които не са навършили 18 години? За сравнение: при изборите през 2014 г. броят в тези списъци е бил 14 900. Откъде ли са се взели тези повече от три хиляди „нови българи“ – както вече ги наричат? Например в община Търговище, където на предишните избори гласувалите българи могат да се преброят на пръстите на една ръка, а при тези се оказаха 343, при това всичките са гласували абсолютно единодушно за Захариев?

Това са тежки въпроси, на които сръбската държава би трябвало да отговори. И би било полезно за самата нея да го направи, ако наистина се кани да пристъпи прага на Европейския съюз. Защото членството там не е нещо като входна карта за клуба на по-богатите, то е преди всичко споделена отговорност и споделени ценности. Би трябвало да е ясно едно – ако Националните съвети на малцинствата се използват не като органи за реализации на техните права, а като средства за упражняване на контрол над тях; и ако техните права съществуват на хартия, а често са заобикаляни на практика, Р Сърбия няма да бъде в състояние да изпълни изискванията на ЕС в областта на човешките и малцинствени права, и ще изгуби позицията си на лидер сред страните от Западните Балкани в процеса на интеграция с обединена Европа. Затова е добре управляващите да се замислят как и доколко покриват европейските критерии за членство в ЕС, преди да е станало прекалено късно.

България от своя страна би трябвало да се замисли дали наистина е редно да подкрепя „безрезервно“ членството на Сърбия в ЕС, след като същата държава допуска драстично разминаване между думи и дела по отношение на българското национално малцинство в нейните граници, и държи значителна част от него в мизерни и полуфеодални условия на живот – с което неприкрито се цели това малцинство да бъде обезверено, разпръснато и асимилирано, а граничните с България територии да бъдат обезбългарени. Със съжаление трябва да кажа, че сме длъжници спрямо тези българи, отстоявали своята идентичност с цената на всякакви жертви, за да се почувстват в крайна сметка изоставени от собствената си родина.

Пиша тези редове, защото не мога да забравя деня, в който за пръв път отидох в Босилеград, през февруари 2016 г., за годишнината от гибелта на Васил Левски. Имах чувството, че съм попаднал в миналия век – такъв, какъвто го помнех от времето на социализма. Мърлявите улички, запуснатите кафани и магазинчета, натрапчивата сивота на битието се долавяха толкова отчетливо, че нямаше как да не направя подобна аналогия. Знаците от миналото също се натрапваха: улица Йосиф Брод Тито се кръстосваше с улица Георги Димитров, а до самия бюст на Левски се кипреше мемориална чешма, издигната в памет на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация. И още нещо – долавяше се ясно и страха на хората. Голяма част от тях се страхуваха от своите управници – и си личеше ясно, че битието им изцяло зависи от тяхното благоволение.

Не всички се страхуваха обаче. В българския културно-информационен център се бяха събрали тези, които не се бояха да се опълчат срещу местния велможа. Тогава се запознах с Иван Николов, с Димитър Димитров – Треперски, с Александър Димитров, с Драголюб Иванчов, с Радко Стоянчов – все хора, които от много години отстояваха своята българска идентичност и не бяха преклонили глава пред местните дерибеи. Оказа се, че почитането паметта на Апостола на българската свобода тук се осъществява с две различни шествия – едно организирано от общината и оглавявано от кмета (и председател на Националния съвет на българското малцинство!) Владимир Захариев, и едно на свободните хора, водено от председателя на КИЦ Иван Николов. Присъединих се към второто – когато стигнахме до паметника, първото още продължаваше, а чорлавият кмет – персонаж, взет като че ли от филмите на Емир Кустурица, държеше пламенна реч, в която говореше как в гърдите му туптели две сърца – едно българско и едно сръбско, и се обръщаше към Апостола с думите „брат ми Левски“, а към българския премиер с „брат ми Бойко“.

След като свърши и имахме възможност да положим и своите венци, се отбих в общината да се запозная и с него. Веднага ме запрегръща, а неговите подчинени усърдно снимаха; после разбрах защо – той правел предизборните си плакати с колажи от такива снимки – на които се прегръща с разни български авторитети (включително с тогавашния министър-председател Бойко Борисов). След което почна да говори срещу хората, с които споделих преклонението пред паметника на Левски – как били „българи по професия“, как ги интересували само парите, как били крадци и тъй нататък. След като свърши със своята тирада, изнесена, както самият той подчерта, за да не бъркам истинските българи в Босилеград, ме покани изключително настойчиво да изпием по чашка. Оказа се, че под покрива на общината има обширно помещение за хапване и пийване, в което се бяха разположили поканените от него гости, включително и един дошъл от България хор, който посрещаше с песен всеки новодошъл, докато вече пристигналите нагъваха плескавици и пиеха люта ракия – в памет на Апостола, разбира се.

С една дума – едно забутано зад девет планини в десета градче, и то извън родината, и в него две Българии, нравствено и естетически несъвместими. Едната, представена лично от тогавашния председател на националния съвет на българското малцинство, можа само да ме отврати – не бих похарчил и буква за нея. Другата – тази на герои като Иван Николов, които отстояваха своето достойнство в течение на десетилетия в една враждебна среда, съставляваше общност от българи, каквото в самата България трудно бихме могли да открием – може би поради своето откъснато и изолирано битие те бяха съхранили много от патриархалните достойнства и нравствените ценности на стара България, отдавна изтлели в днешните й предели. И тази книга е за тях, за тяхната обречена битка, която трябва да познаем и да помним, и за тяхното днешно битие, за тяхното чувство за отлъченост от родината – което има своите основания и от което би трябвало да се срамуваме.

 

Едвин Сугарев, Елегия за Краището. Съдбата на българите в Западните покрайнини, 2021.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Прекъсването на самсара

Димитър Яранов, Freaky realism (Уродлив реализъм) – триптих, 3 x 95 x 55 см., масл. бои, платно, 2000

 

               Идеалният оранжев кръг беше пронизан от множество начупени червени линии, които се разпадаха на тънки и още по-тънки разклонения и макар да тръгваха от една и съща точка, не водеха никъде. Приличаха на оголените стъбла на пълзящо растение или на речна мрежа. Помнеше такива карти от часовете по география. Учителят ги караше да зубрят имената не само на големите реки, но и на най-незначителните им притоци, заедно с дължината и местата, откъдето извират и се вливат. Това беше отдавна, но той още можеше да извика някои от тях в паметта си. Не беше добър ученик. Когато учителят го вдигнеше на дъската, загубваше ума и дума и забравяше и малкото, което беше научил. Успяваше да каже само, че всички реки извират от планини. Из класната стая се понасяше хихикане, а учителят не тропваше с показалката по дъската и не им правеше забележка. Не предприемаше нищо, за да го спре. Стоеше прав до катедрата и мълчеше, а после с нетърпелив жест го пращаше да си седне, сякаш пъдеше муха. Учителят нито потвърждаваше, нито отричаше неговото твърдение за реките и планините и той дълго не можа да разбере истина ли беше, или лъжа. Чак когато на края на срока му писа тройка по география, заключи, че трябва да е било истина.

               Там, откъдето тръгваха червените реки, имаше малък слънчев диск, подобен на ореол. Оранжевият кръг беше неравномерно изпръскан с жълти точици, които на едно място образуваха цяло съзвездие, като че ли там друго слънце, съвсем като първото, току-що беше избухнало. Беше като снимка на Слънчевата система след милиони години, преди и след нейното унищожение.

               – Ето това е проблемът – рече лекарят и посочи с върха на хладния си, чист пръст взривеното слънце, но без да докосва кръга.  – А също тук, тук и тук. Навсякъде, където се виждат тези жълти натрупвания.

               Той обаче дори не погледна натам и лекарят трябва да беше пълен глупак да му показва. Нали точно затова беше дошъл – защото не виждаше. Опиташе ли се да спре погледа си върху нещо, то мигновено губеше очертания, размазваше се и вместо него зейваше черна дупка с оръфани краища, като от изгорено. По едно време даже си мислеше, че успоредно със загубата на зрение е придобил свръхчовешката способност да прогаря с поглед всичко, което се изпречи на пътя му. Когато синът му идваше да го навести, слагаше тъмни очила и въпреки че като пълен слепец се блъскаше в предметите, отказваше да ги махне. Синът се безпокоеше и понеже не успяваше да изкопчи никакво обяснение, говореше на жена си:

               – Тате май съвсем е взел-дал. Не знам какво ще го правим, ако стане по-лошо.

               Жена му не казваше нищо. Тя беше сигурна, че по-лошо ще стане, и то съвсем скоро.

               И действително, не мина и месец, когато старият падна и си удари главата. Размина се с леко мозъчно сътресение, но все пак го оставиха в болницата няколко дни. През цялото време упорито мижеше и само нощем, в тъмното, посмяваше да отвори очи. Беше убеден, че ако нищо не вижда, никому няма и да навреди. Лекарите го питаха дали го боли главата, направиха му скъпо изследване да проверят засегнат ли е някой важен мозъчен център, но всичко му беше наред.

               – Всичко ви е наред – заяви лекуващият в деня, в който го изписаха, и добави с тънка служебна усмивка, предназначена да изобрази съпричастие – За вашата възраст състоянието ви е напълно нормално.

               Ясно, рече си старият. Разбирай, нищо не е както трябва и всичко е отишло по дяволите, но понеже не ми остава много, няма никакво значение. В този смисъл действително е напълно нормално.

               Бивш полковник от Шесто, той не се плашеше лесно. Професията го беше научила, че не зад всеки обрат на съдбата се крие идеологическа диверсия и че възмездието е форма на опрощение, макар и често недостъпна за човешкия разум. Твърде дълго беше вярвал в Държавата и ако не до архангелите й, беше дорасъл поне до редиците на по-скромните й серафими, където също като обикновените граждани се подчиняваше на нейния ред, но за разлика от тях имаше властта да принуждава и другите да се подчиняват. Държавата и Бог бяха едно и също. Как можеха да не бъдат? И двамата не отговаряха за делата си пред по-висша инстанция, нито се водеха някъде на отчет. Управляваха уж с любов към човека, а за най-дребното наказваха с огън и меч. Старият познаваше и огъня, и меча, и любовта. И когато престана да вярва в каквото беше вярвал преди, почувства, че се е отървал. Разбира се, всяко отърваване беше условна присъда. Някой ден условието се изпълняваше и присъдата ставаше ефективна. Но той не мислеше за тогава. На мястото на бъдещето му зееше черна дупка, като от прогорено, и там нямаше нищо. Човек не може да мисли за нищото. То е толкова близо, че може само да го очаква. И той, вече слязъл от планината, го чакаше без надежда и без страх.

               Когато синът му дойде да го отведе от болницата, старият, все така мижейки, му нареди:

               – Дай ми тъмните очила.

               – Счупиха се – излъга синът. – Бил си с тях, когато си паднал, и са се счупили.

               Замълча. Знаеше, че баща му познава, когато го лъже и реши да зарие лъжата, както куче зарива препиканото.

               – Дадох ги на поправка, но още не са готови. А и за какво са ти? Искаш пак да се потрошиш ли? Кой ще те гледа тогава?

               Старият отвори очи. На мястото на сина му стоеше някакъв странен, безличен фантом с дупка вместо глава.

               – Не бой се. Няма да се строша.

               И двамата тръгнаха бавно по коридора на болницата, сякаш един слепец водеше друг.

               Той беше имал жена. Не майката на момчето, друга. Не мислеше за нея като за втората си жена, а просто като за жена си. Единствената, своята. Беше я срещнал късно и нямаха деца. Тя беше пианистка и композиторка, член на Съюза на композиторите. Не беше едра, нито красива, но осанката й, особено щом седнеше пред пианото, беше величествена и непоклатима, поне той смяташе така. Бракът им беше неравностоен, какъвто винаги бива бракът с човек на изкуството. Той беше момче от село и след като се пенсионира, по цяло лято прекарваше в бащината си къща да гледа пипер и домати. Нейният крак не стъпваше там. На село нямаше пиано, а тя трябваше да твори. Беше темпераментна жена, избухлива. Когато се караха, му крещеше:

               – Кой е артистът вкъщи? Ти или аз?

               Той не отговаряше, оставяше я да се накрещи. То си беше ясно кой е артистът.

               Иначе беше добра, по собствен начин чувствителна. Размекваше се при вида на малко дете, на животно. Понякога плачеше. Прие сина му, обичаше го като свой, нищо, че вече беше голям. Беше прилична домакиня и когато им идваха гости от нейния кръг, готвеше превъзходно. В останалото време готвеше той. Манджите му бяха прости, по селски непретенциозни. Винаги се хранеха двамата. Накрая, когато болестта я прикова към леглото, я хранеше той.

               Вече не можеше дори да чете. Очите му прогаряха страниците на книгите. В най-добрия случай виждаше смътните знаци в началото и в края на редовете. Те не му говореха нищо. Останали бяха само белите полета и ситните цифри, обозначаващи номерата на страниците, които също не можеше да различи. С другото му най-близко същество, телевизора, беше още по-зле. Но той поне му говореше, а старият още чуваше. Гласовете се сливаха в един – могъщ, непреклонен. Старият го слушаше напрегнато, стремеше се да улови всяка дума. Станеше ли му непоносимо тревожно, знаеше, че са новините. Само тогава спираше телевизора и си пускаше някой от нейните записи. Мъчеше се да си я спомни – как седи пред пианото с махагоновата коса и с официалната тъмна рокля със свободни ръкави, свършващи високо над китките, за да не й пречат.

               По случай годишнината от смъртта й организира концерт с нейни произведения в голямата зала на Съюза на композиторите. Покани всичките й колеги, а също и прочутия баритон, на когото дълги години беше акомпанирала. Раздаде покани и на неколцина съседи, внимателно подбрани. Лично позвъни на вратата на възрастния писател, който живееше в съседната кооперация. Предаде поканата на дъщеря му. Писателят и дъщерята дойдоха, издокарани подобаващо. Той се здрависа с писателя, с когото понякога си говореха по комшийски през балконите, а на дъщерята целуна ръка. Стана му драго, че се събра такава изискана публика. Не дойде единствено баритонът.

               Седнал на първия ред, трепереше от вълнение и следеше всичко да върви по програмата. Колегите на покойната произнасяха прочувствени слова, разказваха спомени със сълзи на очи и той им вярваше, вярваше, защото на какво друго да вярва човек, ако не на любовта на ближния. И също се просълзи. Повечето бяха жени като нея, в напреднала възраст, напълнели, театрално приповдигнати, с дантели и буфани, каквито отдавна никой не носеше и след изпълненията си се покланяха дълбоко, смирено и страстно, а той ставаше и на всяка подаряваше по една червена роза.

               Концертът се проточи. В дъното на залата някой постоянно изпускаше върху паркета стотинки, друг сподавяше мъчителна кашлица, а дъщерята на писателя дискретно извади от чантата си шоколадче, разкъса внимателно станиола и го подаде на баща си. Седнал на първия ред, той не ги чуваше, нито видя как след втория час залата тихомълком се беше опразнила. Имаше уши само за музиката и за словата. Преглъщаше тоновете сухо и жадно, сякаш не му достигаше въздух.

               Музиката й беше ужасна. Никога не я беше разбирал, не беше й казвал. Сега, когато беше останал окончателно сам и беззащитен, тя го връхлиташе с цялата си отвратителна атоналност, с цялата безсмислена претенциозност на едно старомодно и никому ненужно концептуално изкуство. Жена му го наричаше „сложност на чувствата“ и твърдеше, че не може и не бива да се обяснява, че всеки опит за обяснение убива изкуството и че не намира нищо лошо в това нейните произведения да са достъпни само за посветени. И ето, че сега посветените, колкото бяха останали, се бяха събрали в голямата зала на Съюза и дори ония, които приживе се бяха присмивали зад гърба й и я бяха одумвали, се качваха на сцената и изпълняваха въпросните произведения ако не с чувство, то поне с достоен за уважение професионализъм.

               Тя никога не беше имала подобен концерт.

               Как ли би се радвала, ако можеше да го види! Естествено, щеше непременно да подхвърли нещо ехидно, ако не за изпълнителите, то със сигурност за посмъртната слава. Но тя си беше такава и това нямаше да накърни радостта й – напротив, щеше да я направи още по-голяма.

               Синът му предложи да остане някой и друг ден у тях. Старият отказа категорично и той повече не настоя. Така щеше да е най-добре за всички.

               Нищо не го болеше. Казаха му да избягва четенето и гледането на телевизия, а също и да стои на тъмно. Старият се беше изсмял. След удара в главата му се въртеше едно подозрение и колкото повече разсъждаваше, толкова повече стигаше до извода, че е вярно. Беше попаднал в друг, уж познат на пръв поглед свят, а всъщност напълно чужд. Свят, населяван от привидения с дупки от изгорено вместо глави. Очевидно и синът му се беше превърнал в такова привидение, или по-скоро привидението се преструваше, че му е син. Той не се запита как, откога и защо. Последователността между причина и следствие беше без значение. Важни бяха единствено доказателствата. От опит знаеше, че истината не е субективно или обективно явление, а чисто и просто въпрос на доказване.

               Повече не попита за черните очила.

               Външно изобщо не се беше променил. Беше си все същият. Донякъде беше дори благодарен, че вече не може да се види. Не се и опитваше, нямаше смисъл. Най-много оттам да го погледне друго някое привидение, досущ като него, но без глава. Той обаче беше тук и главата му още си беше на мястото. Потвърдиха го даже лекарите в болницата с прескъпото си изследване, което синът му плати.

               Горкото момче, рече си тогава. Така и не се отучи да си харчи парите за глупости.

               Това беше последният път, в който си помисли за сина си като за син.

               А после всичко започна да се отдалечава и когато вместо новините си пускаше нейните произведения, понякога на средата запушваше уши и вътре в себе си горчиво се смееше. Музиката й действително беше ужасна, като самата нея. Тя беше една дребнава, сприхава, дълбоко заблудена жена и той я беше обичал точно такава.

               Беше. Защото сега повече нямаше сили да обича никого. И както го беше уверил лекарят, за неговата възраст състоянието му беше напълно нормално. Слава богу поне, че беше извадила късмет и не беше доживяла да се превърне и тя в привидение.

               Оранжевият кръг, пресечен от червени реки и обсипан с избухващи слънца и звезди, беше уголемена снимка на задната страна на окото му. Очният лекар му изнесе обстойна лекция, изпъстрена с термини, които той не разбираше. Беше млад доктор, много по-млад от сина му, още хлапак. Старият не го слушаше, само кимаше. Ако го накараха да повтори нещо от чутото, щеше да се затрудни. Защо тогава беше дошъл? И той не знаеше. Може би в търсене на доказателства. Но за какво? Доказателствата бяха навсякъде и кои от тях ще подбере зависеше изцяло от онова, което имаше да доказва. Полковникът нямаше нужда от потвърждение. Макар да не виждаше вече, не беше чак дотам изкуфял. Напротив, умът му работеше с привично хладнокръвие, бързо и безпощадно, както не беше работил от години. Сякаш едва сега се пробуждаше и бърборенето на доктора го достигаше нереално гладко, подредено и самоуверено, като че снемаше показания на лъжесвидетел.

               Когато човек говори истината, помисли си, той се запъва и сам не си вярва. Защото истината е трудна за изричане. За нея няма думи. Думите са за фактите.

               – Дистрофия на макулата в напреднал стадий. Възрастово изменение – рече най-после лекарят и погледна чистия си, хладен пръст отчуждено. У него остана чувството, че през цялото време беше говорил на пръста си.

               – Има ли лечение?

               – Е, все нещо може да се направи. Съществуват различни методи. Възможно е процесът да се забави.

               – Но има ли лечение? – нетърпеливо настоя пациентът.

               – Всяка терапия е лечение – рече докторът и пресилено се усмихна на стария, който му беше несимпатичен. – Но ако питате за окончателно излекуване… Погледнато така, прогнозата не е оптимистична.

               Хе, помисли си старият, прогноза! Прогноза се прави за времето. При човека няма прогноза. Там има само…

               Но и той не знаеше какво има там.

               – Ще ослепея ли?

               – Не напълно – бодро отвърна лекарят и на свой ред си помисли: няма да изкараш толкова. – Но вие и близките ви трябва да се подготвите за състояние на частична слепота. При подходящо лечение, можем да опазим периферното зрение. Ще виждате цветове, контури, петна…

               – Нямам близки – прекъсна го пациентът.

               Лекарят замълча.

               Цветове и петна. Струваше му се, че цял живот беше виждал само тях. Може би това жена му наричаше „сложност на чувствата“. Някаква нищо незначеща какофония, поругаване на слуха. Как не й хрумна ни една проста мелодия – да му влезе в ума, да може да си я тананика. Но тя презираше простите неща. Кой знае, може пък и него да беше презирала.

               Той плати за прегледа и излезе от клиниката сам, висок и вдървен. Пътят му беше дълъг. Можеше да хване тролей, но тогава щеше да се наложи да пита за номера и да моли да му съобщят спирката, на която щеше да слезе. Затова предпочете да върви.

               Един ден на вратата се позвъни и той се стресна – не чакаше никого. Помъчи се да си спомни някакви дати и часове, но не успя. Отдавна живееше извън датите и часовете. Сигурно беше инкасаторът. Той идваше без предупреждение и когато валеше, оставяше кални следи.

               Пред вратата стоеше дребен мъж с опечено като кирпич лице. Очите му бяха две цепки и мъжът се смееше с цепките, но не и с устата си. Старият си рече, че сигурно е от малцинствата. Напоследък даваха на малцинствата евтина работа, която нямаше да оплескат. Такава беше политиката на държавата. А за отчитането на водомерите едва ли се искаше висше образование.

               Мъжът, който се смееше с цепките на очите си, сега се засмя и устата.

               – Ринпоче!

               – Елате – покани го старият. – Ще ви покажа къде е банята.

               – Ринпоче – повтори мъжът.

               Старият не го чуваше, или се преструваше.

               – Насам, насам…

               Той ясно виждаше лицето на дребния мъж – очите, устата, обръснатата до синьо глава… И не разбираше, не проумяваше. Заведе го в банята, посочи кутийките на водомерите и зачака. Мъжът от малцинствата се приведе покорно. После извади тефтер и взе да драска.

               Само да не ми надпише пак сметката, разтревожи се старият, но нищо не каза.

               Онзи си тръгна бързо, без да остави кални следи. Навън беше лято, липите цъфтяха. Отдавна не беше валяло. Старият си помисли, че за пръв път виждаше инкасатор да се кланя на водомерите и тази мисъл известно време не му даваше мира, а после забрави.

               Когато отново излезе, за да си купи хляб и кисело мляко, установи, че е съвсем ослепял. Какво пък, каза си, нали поне краката му бяха здрави. И продължи да върви натам, накъдето винаги беше вървял. Някой на улицата го поздрави. Старият го погледна с пусти, любящи очи и отвърна на поздрава. Човекът – жена или мъж – го подмина. Вече нямаше привидения с изгорени глави, а само светлината на избухващо лятно слънце.

Той тръгна към нея с предварително приготвените пари и с празната торбичка в ръка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Виктор Пелевин – Разказ за хлебарката Жу

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

Хлебарката Жу непреклонно се движи напред към смъртта. Ето – на пътя отрова. Трябва да спреш и да свърнеш встрани.

„Успях. Смъртта е някъде напред“ – отбелязва хлебарката Жу.

Ето – излива се вряла вода. Трябва да я избегнеш и да избягаш под масата.

„Успях. Смъртта е някъде напред“ – отбелязва хлебарката Жу.

Ето – в небето се появява ток и, нараствайки, се носи към земята. Вече няма как да се избегне.

„Смърт“ – отбелязва хлебарката Жу.

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Денис Нуф – В сянката на щастието

Ивайло Божинов

 

Предстоящите редове са извадка от страници на дневник, намерен в туристическа хижа, разположена сред гъстите гори на Стара Планина.

 

„15-04-2015

          Соня успя да ме убеди, че имаме нужда от тази почивка. Съвсем вярно е, че стресът на работа започва да ми се отразява все по-зле, а и ненавременната смърт на брат ми още повече навреди на нервите ми. Това, което Соня отказва да разбере е – ние имаме нужда от тези пари. Ето, тя вече е в третия месец, а ние дори не сме пребоядисали втората спалня, не сме купили нищо от така нужното като количка, кошара, памперси. Тя ме уверява, че имаме време за всичко, че всичко ще се нареди, но това дълбоко чувство на тревожност не ме оставя на спокойствие. Трябва да работя. Усещам, че ако продължавам с това темпо, съвсем скоро ще ме повишат и тогава, може би, нещата ще се поукротят. Не исках да си вземам почивка. Шефът настоя, че имам нужда от такава. Въпреки нежеланието си, удължих отпуска си и след погребението на брат ми, вместо да се върнем във Велико Търново, продължихме към планината. Соня вече беше резервирала тази прекрасна хижа, сгушена сред вековна гора. Понякога си мисля че жена ми е говорила лично с шефа ми, за да го помоли за тази почивка. Не виждам друг начин г-н Делов да разбере за самоубийството на брат ми. Не помня да съм му споменавал дори, че имам брат. Имах. Трудно ми е да мисля за него в минало време. Обвинявам себе си, че го изоставих сам в Рибарица, можех да го прибера при себе си, да му помогна да стъпи на краката си. След смъртта на родителите ни двуетажната семейна къща опустя, а брат ми така и не успя да си намери жена. Живя сам в голямата къща до последния си ден. Намерили го полицаите, които били извикани от съседите, защото кучето не спирало да лае. Опитвам се да си спомня последния ни разговор, но паметта отказва да ми припомни. Сега стоя на кухненската маса на тази топла хижа и пиша тези редове в тефтер, който намерих в шкафчетата. Не мога до обясня това спонтанно желание да изпиша мислите си, може би, просто не искам да товаря Соня с тези чувства. В ученическите години бях проявил желание да стана писател и дори бях публикувал няколко разказа в местния вестник на Рибарица, но след гимназията това желание се изпари и бързо се насочих към икономическата сфера. Определям този завой на интересите като много правилно решение. С писателство нямаше да мога да осигуря на Соня живота, който тя заслужава. Може би дори нямаше да можем да си позволим тази почивка, тази хижа. Но желанието за писане от време на време се появява и неистово ме побутва към съзидание. И тази вечер така се случи. Станах от дивана, на който гледахме вечерните новини и затърсих лист. Соня е свикнала с тези мои спонтанни изблици и не ме закача, когато седна да пиша. Сигурен съм, че осъзнава благотворното въздействие на писането върху мен и може би се надява, че така ще преживя по-лесно загубата на брат ми. Сигурен съм, че ако ѝ споделя за вината, която чувствам, ще ме укори и ще започне да ме убеждава, че нямам такава. Аз съм на мнение, че каквото се случва с близките ни има косвена връзка с нас и нашето отношение към тях.

Преди да се запътя към топлото легло при Соня, искам да споделя впечатленията си от местността. Възхитен съм от гъстата гора, килимът от елови иглички меко пружинираше под краката ни, докато пристъпвахме към дървената веранда на къщичката. Наоколо няма никой, нищо. Най-близкото населено място е на четири километра през гората – малко селце със странно име, което не успях да запомня. Тук, на високото, е все още хладно, но след като запалихме камината пространството бързо се затопли и уютът на този временен дом ме омагьоса. Ще се опитам да се отпусна, няма да мисля нито за работа, нито за брат си, нито за всички грижи, които ме очакват в града. Днес не успяхме да се разходим, но обещах на Соня утре да отидем до близкия връх, сигурен съм, че чистия въздух и приятната гледка ще ме отпуснат достатъчно, за да се насладя на почивката.

16-04-2015

          Събудих се с мисълта за тези бели страници. Отдавна не се беше случвало два дни подред да искам да пиша. Реших, че да попълвам това подобие на дневник още сутринта би било нелепо, затова успях да удържа желанието поне докато се приберем от обещаната разходка. Надигайки се от леглото, се надявах, че ще има какво да запиша тази вечер. Въпреки кратката разходка, която направихме, имам какво да разкажа. Още сутринта, докато Соня си вземаше душ, а аз приготвях кафето, ми се стори, че забелязах силует сред дърветата. Отдадох това мимолетно видение като резултат на все още събуждащото ми се съзнание и на изпаренията от завиращата вода на котлона, играещи бурния си танц пред прозореца, защото, когато се  вгледах, където ми се стори, че видях сянката, там нямаше нищо друго освен дървета и храсти. Когато седнахме на верандата с горещите кафета в ръце, аз вече бях забравил за тази игра на сенките. Соня се разприказва за нейните приятелки и колеги, забелязах, че гальовно гали корема си. Тя няма търпение да дойде шестият месец, когато ще излезе по майчинство и няма да се върне на работа следващите три години. Въпреки бременността ѝ, мениджърът не я оставя на спокойствие и все така ѝ надува главата с личните си проблеми. Соня често говори за него, понякога си мисля, че между тях може да има нещо повече от колегиални отношения, но не си позволявам да задълбавам в тези мисли. Вярвам на Соня безусловно. Когато я срещнах, в последният курс на университета, се влюбих в нея до уши и още тогава знаех, че тази лъчезарната блондинка някой ден ще роди детето ми. И, ето, пет години след онази среща в двора на университета, тя носи в корема си нашето дете. Оженихме се на третата година, но изчакахме докато тя успее да се установи на работа в рекламната агенция. Мисля че на сватбата ни за последно се видях с брат ми… Аз съм отвратителен по-голям брат. Оставих го там сам… Не! Отказвам да мисля за това, а още по-малко да пиша за това. Докато допием кафетата си, слънцето вече беше високо над хоризонта; часът минаваше 13:00, когато стегнахме малките раници и тръгнахме по криволичещите пътеки през гората. Наситеният въздух разшири дробовете ми, крачехме бавно покрай дърветата, а когато стигнахме на открита поляна над гората пред погледите ни се разкри целият хоризонт. Под над се простираше гората, а в далечината се мержелееше селото, чието име не успях да запомня. Нашата къщичка се губеше сред сенките на гъстите дървета и колкото и да се взирахме не успяхме да я открием. Вече на върха, хапнахме сандвичите, които си бяхме приготвили и сладко допихме горещия чай в термоса. Усещах, че под зимното яке гърбът ми се поти, вадичките се стичаха по гръбнака и гъделичкаха кожата ми. Съвсем лекия полъх галеше лицата ни, а слънцето топлеше грижовно. През цялото време си представях как по-късно на кухненската маса ще опиша тези равнини, долини, колко тъмни са сенките на гората и колко кървав е залеза.  Когато слънцето тръгна към заник, облаците се разпокъсаха над нас, заревото на последните лъчи обагряше всичко в оранжево и все по-червено на запад. Преди слънцето съвсем да се скрие зад хоризонта, вече бяхме тръгнали по пътеката. Тишината беше умопомрачителна, отчетливо чувах дишането на Соня, долавях дори собствения си пулс, замаскиран под шушукането на якетата ни. Когато седнахме да вечеряме, нощта се беше спуснала над местността и всичко тънеше в непрогледен мрак. Малката лампа на верандата светеше леко, колкото да отпъжда животните, осмелили се да доближат нашия уют, но светлината ѝ не докосваше мрака на гората. Докато миех чиниите, а Соня вече се беше излегнала на дивана, отново ми се стори, че видях нещо сред мрака, но не обърнах внимание на виденията, които умореното ми съзнание ми пращаше. Засмях се на плашливостта си и седнах на запиша впечатленията си от деня.

Тук ми харесва. Иска ми се да можехме да останем завинаги.

17-04-2015

          Днес вече съм сигурен, че видях някого сред дърветата. Приготвяхме закуската си, а Соня отново говореше за мениджъра си. Започнах да се дразня от този факт, но нищо не ѝ казах, все пак, и тя има право да се оплаква от работата си. Просто ми се иска, докато сме на тази почивка, да си позволим да забравим всички тревоги, които ни очакват във Велико Търново. Докато тя режеше домат на слайсове и прилежно ги подреждаше до сиренето, а аз запарвах чай, погледът ми неволно се зарея през прозореца. Тогава видях силуета, който стърчеше между дърветата като огромна сянка. Веднага насочих вниманието на Соня. Сподели, че и вчера ми се е сторило, че съм видял нещо. Тя гледаше в посоката, която сочех, но така и не видя силуета, който отчетливо се открояваше сред тъмнозеленото на гората. „Въобразяваш си, сигурно е просто сянка, там няма нищо“, усмихна ми се, но съм сигурен, че видях съмнението да обрамчва погледа ѝ. Когато върнах погледа си от нея към мястото, между дърветата наистина нямаше нищо. Нито гората, нито нейната тишина помръдваха в априлската сутрин. Съгласихме се, че фантазирам и тя продължи да говори за шефа си. След закуска се случи това, което си струва да запиша тук – намерихме си приятел.

 Както и вчера, решихме, че отново ще се качим на върха. Разходката вчера беше оставила приятни впечатления и искахме отново да се потопим в свежата хладина на планинския кът. Съвсем в началото на пътеката, иззад дърветата към нас изскочи малка черна топка – кученце. В първия момент, стъписани от появата на тази пухкава топка, не успяхме дори да се зарадваме на добродушието на животинчето. Соня първа клекна и прегърна кучето, изобщо не се притесняваше, че може да има бълхи или че може да е болно. Кучето веднага я заблиза по лицето и ръцете. Късата опашка се мяташе диво от щастие, че среща хора в тази пустош. Когато посегнах да го погаля животинчето ме клъвна по пръста и оголи малките си зъбки. „Не те хареса“ разсмя се Соня, „ще свикне, няма страшно“, не разбрах на мен ли говореше или на кучето. Решихме, че най-малкото, което можем да направим е да го приберем сега, за да го върнем в селото, когато се връщахме. Може би някой си го търси?

 Цял следобед Соня си игра с черната топка, която шеговито нарекохме Белчо, смехът ѝ кънтеше из долината, имах чувството, че я чуваха и в селото. Не опитах повече да доближа животното, то ясно показа несъгласието си да общува с мен. В него момент, докато гледах как Соня завира усмивката си в козината на Белчо, усетих ревността да завладява душата ми. За щастие Соня се съгласи да не го вкарваме в къщата и го оставихме на верандата. Надявах се, че ще избяга обратно в гората, но когато след вечеря надникнах към верандата Белчо лежеше на дъските, заровило муцуна в козината си, до него се търкаляха остатъците от храна, която Соня му остави. По време на вечерята отчетливо чух почукване по стъклото. От рязкото движение вратът все още ме боли. Соня ми каза, че си въобразявам, „сигурно са клони“. Наистина имаше вятър. Мракът зад прозореца беше непрогледен. Опитвам се да не мисля за притеснението, което ми се стори, че пробяга по лицето ѝ. След вечеря тя се настани на дивана и за първи път от идването ни в хижата я видях да си гледа телефона. Чатеше си с някого, но когато я попитах, отвърна, че коментирала снимка на приятелка. Тази вечер си легна рано. Умори се от непрестанната игра с Белчо. Аз отново седнах на кухненската маса и извадих тефтера. Опитвам се да не поглеждам към прозореца. Чух почукването по прозореца отново, но не обърнах поглед. Тревогата я усещам дълбоко в себе си като рана, която се разширява и поглъща всичко останало. Иска ми се да пийна нещо. Няма.

Ще погледна Белчо и лягам при Соня.    

18-04-2015

          Третият ни ден в планината започна прекрасно. За съжаление не продължи така.

Събудих се от лъчите на изгряващото слънце. Спящата до мен Соня дишаше равномерно, притворените ѝ устни ме възбудиха и преди да разбера вече я галех по набъбващия корем и плавно пусках ръце надолу. Тя бързо отвърна на ласките ми. Любихме се дълго. Усещах електричеството на гъвкавото  ѝ тяло да преминава през мен на тласъци и пулсации, които, в крайна сметка, изригнаха в експлозия на удоволствието. Сексът на дългата връзка не е като сладко-киселата бурна страст на младата любов, а като пролетната капка роса по венчелистчето на кокичето – искряща и продължителна. Соня стана първа, искаше да сложи храна за Белчо, а аз останах в леглото да съжалявам за ревността, която се разширяваше в душата ми зад булото на изживяното щастие.

 Писъкът на Соня ме изхвърли от леглото. Все още по нощница, тя се беше свлякла на колене на верандата, цялата се тресеше под тънкия плат. Купичката с храна се търкаляше до това, което беше останало от Белчо.

 Плътта бе разкъсана и висеше на кървави парцали на прага. Смес от козина и вътрешности чернееше по дъските на верандата. Единственото здраво око ни гледаше изцъклено. Имах чувството, че ме обвинява. Прегърнах Соня и я изнесох от студа. Настаних я на дивана и запалих камината. Тя се тресеше цялата. Погледът ѝ, замъглен от ужас и мъка, не се откъсваше от пламъците. Направих ѝ кафе и закуска, но тя не се докосна до нищо. Когато най-сетне проговори, денят беше превалил по-голямата си част и плавно пълзеше към нощта. Искаше да си тръгваме. Излъгах я, че съм говорил със собственика на хижата. „Сигурно е мечка или вълк ми каза“, но това не я успокои. Настояваше да си тръгваме. Разтворих сънотворно в чаша вода и я накарах да я изпие. Сега спи дълбоко. От време на време чувам стенанията ѝ, но нищо не мога да направя. Отвън е вечен мрак.

Чукането по прозорците е все по-настоятелно, но аз няма да го пусна.

Няма да го пусна.

То не трябва да влиза.

Късно е.

То вече е в къщата.“

 

На петият ден собственикът, който не е успял да се свърже със семейството, пристига в хижата. Останките на кучето все още били на прага. Същинският ужас обаче го застига вътре. Жената била намерена в леглото. Както са установили разследващите по-късно с 13 прободни рани по тялото и дълбока прорезна рана на врата. Кухненският нож бил сред окървавените чаршафи. Мъжът бил открит в мазето, провесен за врата на таванските греди – самоубийство.

Последното изпратено съобщение от телефона на Соня гласяло –

„Наско се държи странно, не мисля че тук му понася. Страх ме е“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Господинът, който всяка сутрин спираше своя ход

Ивайло Божинов

 

Господинът, който всяка сутрин спираше своя ход, за да се поклони на някой гениален дух. Тавтологията го смущаваше, понеже „духовен дух” не му звучеше правилно и затова ги наричаше само духове. В главата му зазвуча мелодия написана от духа на Йохан Себастиан Бах, изсвирена във вариация от духа на Глен Гулд. Моментално спря и се поклони. Спирането му на място предизвика верижна катастрофа от забързани пешеходци, които го блъснаха в гръб, след което и стъпкаха, без дори да го забележат, устремени към работните си кубове.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Баба ти на дърти години полудя

Ивайло Божинов

 

Баба ти на дърти години полудя

И като я водеха в инвалидната количка, си повдигаше полата и на всеки показваше каквото имаше отдолу. Не носеше гащи. На гинеколог се ходи по пола и без гащи – поучаваше тя. Какво ще му се събуваш и обуваш да губиш време. Отиваш и по същество. Лягаш направо и се разкрачваш. Нали така е по-делово, без емоции. Пък и ако има един студент на практика, да се упражнява на теб, още по-добре – нищо лично – наука. Ама винаги съм се чудела, защо млад мъж ще се запише да учи гинекология. Какви са му мотивите искам да знам. Толкова ли пък е загрижен за половото здраве на жените. Или да кажеш да е някаква блестяща кариера, с която да показва мъжество и талант. Не знам аз, не мога да се начудя. Така говореше баба ти. Нея я бяха възпитали да е фина дама. Добре да се облича, спретнато и да говори само с красиви думи. Стойката на балерина още си я пази, нищо, че е вече в инвалидна количка. Само от светските маниери вече нищо не е останало. Псува всички наред и повдига полата. На ви, на. На всички ви, ей това заслужавате. Да ви приседне дано. Гинеколози.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Ние сме от милицията

Ивайло Божинов

 

(Глава 5, откъс от романа „Кода Импекс“)

 

Една от многото въпросителни е кога Миладинов се запознава за пръв път с Борян Ростиславов?

Романите на Ростиславов, по това време широкоизвестен писател, много от тях филмирани, самият той – член на ЦК на БКП и „отявлен негодник“, по думите на съвременниците му от Съюза на българските писатели, където отдавна е успял да разчисти конкуренцията си и да наложи догматиката на социалистическия реализъм, са пропити, парадоксално, с екзистенциалната тъга на аутсайдера, налагат фигурата на единака, изследват диалектиката на конфликта между „чистия“ наблюдател и морето на идеологическия порок. Не е случайно, че Борян Ростиславов е насочил вниманието си към фигурата на Миладинов. Това рано или късно е щяло да се случи, като имаме предвид кръговете, в които писателят се движи, достъпа, който има до тайни, недостъпни за простолюдието и дори много от партийните функционери, близки до върховете на властта.

Ако едни от писателите в този изключително интересен период на промени, но и надвиснала икономическа криза, прекарват времето си в писане из ведомствени вили на морето, лов на пъдпъдъци в компанията на партийни фигури или по писателски събрания и симпозиуми и публикуват книга след книга, то Ростиславов някак се е притаил. Вече е написал достатъчно шпионско-криминални романи и лежи на славата си, така че е обърнал поглед към онова, което му убягва. Големия опус, неуловимото коронно бижу в творческата му биография, което ще му заслужи лавровия венец на певец на социалистическия реализъм, на лошото момче на интелигенцията (както прозирно си личи от очерците за личността му из пресата, одобрявани лично от него), което дели хляб както с най-висшите, така и с хората от народа, солта на все още младата нация.

Ростиславов прекарва около десетилетие в прекрояване на политическия пейзаж в редовете на писателите в България и в края му, около 1985 година, резултатът от действията му наподобява асфалтирана ливада. Идеологически ненадеждните са изселени, талантливите внимават какво говорят, обещаващите печатат усърдно на пишещите си машини и сътрудничат на литературните органи по утвърдени стандарти. Мнозина по онова време го наричат не само канибал, но и през стиснати зъби му признават заслугата писателите да получат толкова висока санкция, че на практика работата им да се превърне в професия с месечна заплата, в приказни облаги и привилегии, в планиран отрасъл от родната лека промишленост.

В края на 1985 година обаче предизвикателството е изчезнало и Ростиславов, по него време наближаващ шейсетте, е отегчен. И вероятно тъкмо тогава пътят му отново се пресича с този на Миладинов и едно от по-мащабните наблюдения на софийската престъпност, провеждано от Народната милиция.

* * *

На 23 декември столицата е покрита с тънка снежна покривка и в опушения от комините въздух прехвърча типичната софийска суграшица. От дни небето над града е схлупено и избеляло сиво, а минувачите по улицата зиморничаво претичват през пешеходните пътеки, блъскани от поривите на острия вятър. Привечер в сладкарницата на комплекс „Сердика“, част от която е и грандхотелът със същото име в центъра на София, атмосферата е топла. Нощният живот на столицата е умерено до недоловимо шумен, но укрепнал и сладкарницата не прави изключение в това отношение. Минава седем вечерта и редиците от кръгли маси и сепаретата са почти празни, с тук-там пръснати из тях чуждестранни гости и – напълно предвидимо – една по-специална група, съставена изцяло от така наречените „софийски тарикати“. Вниманието на групата е погълнато от нелегален хазарт.

В едно от донесенията на „аг.(ент) Донко“, който сътрудничи на милицията в разработката на криминалния контингент на територията на Ленинското районно управление на МВР, пише следното:

„В понеделник в сладкарницата на „Сердика“ се бяха събрали комарджиите Иво Гадняра, Петър Ушев, Сашо Дебелия, Салинаса, Добромир Добриев – Генерала, Чичо и др. Седят в други дни в едно от последните сепарета до вратата, но тази вечер бяха на една от масите. Играеха със зарове, които хвърляха на масата. Парите си даваха след всяко хвърляне, а когато идваше сервитьора, спираха. Към 20 ч. до тях се приближи сервитьорка и им каза нещо, а те изгледаха сърдито двамата мъже на една от далечните маси и после се разсмяха и ѝ отговориха. Сервитьорката се върна при двамата мъже и им прошепна отговора им, а двамата мъже станаха и на отиване към бара, който вече отваряше, минаха покрай тарикатите. Единият от двамата мъже им кимна, на което те реагираха с ледено мълчание, след което си продължиха необезпокоявано играта на зарове. Генерала, изглежда, не хареса кимването, защото на няколко пъти погледна след двамата мъже, преди да изчезнат.“

Това колкото рутинно, толкова и психологическо наблюдение на агент Донко с хирургическа точност ни предоставя непокътнат кадър, през който минават сценичните сенки на двамата големи играчи Б. Ростиславов и Ст. Миладинов. И наистина, има ли по-знакови място и момент от комплекс „Сердика“ и бавната понеделнишка вечер, когато столицата е скована от първите признаци за зимна хибернация на този иначе горещ град? Планинските курорти вече са отворили врати и народонаселението планира отпуските си. Черните стръмнини на Витоша са побелели от първите пръски на снеговете. Из крайните жилищни комплекси мъждивожълтите колони на прозорците греят беззъбо и трудещите се почиват след изнурителния ден, а по широките ленти на булевардите в източна и западна посока минават само по някой празен градски автобус или закъсняла жигула с димлив ауспух. Никой от играчите не знае какъв ще бъде късметът му през следващите няколко дни, но на всекиму е известно какви са репликите му в този филм – пир за  писателя, който нехайно разговаря с Миладинов нагоре по стълбището за бара, докато зад гърба им вялото вариететно представление в сладкарницата върви към своя край и конферансието приема единичните ръкопляскания на публиката, заобиколен от няколко смеещи се танцьорки и два пудела, които се въртят на задни лапи, вдигнали муцуни към ръцете на дресьора си.

В този момент от трета маса, досега изцяло извън вниманието ни, се надига друг мъж – с късо подстригана руса коса, добре сложен, по-скоро нисък. В ръката му има цигарена кутия и запалка, носи скъпо кожено яке и спортни обувки.

Мъжът на свой ред минава покрай групата на комарджиите и поглежда към тях – стопирайте и този кадър за досието му, изцяло запазено в архивите на Държавна сигурност заедно с многобройните му донесения до органите на МВР от негласното наблюдение, с което обезпечава почти през цялата 1985 година посетителите на знаковите сборища из София като „Медовина“, „Бразилия“, „Сердика“, „Хавана“, „Кристал“, „Славянска беседа“ и т.н.; оставете черно-бялото изображение от диапозитива да се отпечата добре в съзнанието ви: Пейко Филипов (псевдоним „Донко“), човекът, който в този момент дори не подозира, че ще се окаже в служба на Миладинов, е тук със задачата да го проследи и да докладва за намеренията му на обезпокоените отговорни лица във Второ главно управление. А човекът, който отвръща безизразно на погледа му, отново е Добромир Добриев.

Още една от големите въпросителни е доколко случайно е хвърлянето на заровете във взаимоотношенията на тези актьори? Миладинов, Ростиславов, Добриев и Филипов са полюси в четирите крайности на динамиката от подбуди и несъвместим произход, но имат и някои интересни прилики, като една от тях е безмилостната им природа.

Биографията на Миладинов на офицер от разузнаването го поставя в най-силна позиция, но го улавяме в етапа на рискован ход на чужда територия, дълбоко в тила, където срещу него автоматично възникват подозрения за мотивите му. В края на 1985 година е изключено подозренията да са оправдани – по това време Миладинов още не е достигнал до прояснението от преживяването си на окървавената парижка улица – и с голяма доза сигурност можем да допуснем, че причината да бъде в София е прозаична, и знакова заради срещата му с Ростиславов, който вероятно е научил чрез връзките си за визитата му и се е възползвал от възможността да допълни проучванията си за неуточнения ръкопис, върху който работи.

Миналото на Ростиславов е неопетнено и високонадеждно – произходът на писателя не само е осят с бележити партийни интелектуалци, но и цялата му дейност след 44 година е белязана от ожесточена служба на партията. Ростиславов още тук прави впечатление и привлича вниманието на останалите участници по малко по-различен начин.

Филипов е кадър, стъпил с единия крак на страната на закона, а с другия в престъпните среди, които през осемдесетте надигат непокорно глава и поставят на дневен ред пред органите на реда редица главоболия. Сам по себе си той е интересен персонаж и по ирония, и неподозирано за Ростиславов, се вписва в идеала, който писателят налага в ранните си романи, населени с издигнати над гмежта следователи, шпиони на честта и разузнавачи, оплетени в двойни игри – в крайна сметка отчуждени и поради това трагично опетнени, превърнали се в огледало на несправедливостта и злото, срещу които се съпротивляват. Идеал, към който и в който Филипов, също по ирония, нито се стреми, нито се припознава.

И най-сетне: софийският тарикат Добромир Добриев – Генерала, легендарен комарджия, родом от провинцията, с непартиен произход, всъщност с толкова чисто минало, че никога не е излежавал присъда, поради което, както и заради свръхестествено разумните му решения в моменти на най-високо напрежение, сред средите на столичната престъпност бързо се налагат както прякорът му на човек под контрол, така и слуховете, че позицията му е много по-важна, отколкото подсказват неяснотите за деянията му, двете – достатъчни да му осигурят редовно място на кръглата маса в студени декемврийски вечери като тази.

Кой от четиримата ще спечели неочакваната възможност за успешен гамбит, съзряна през тази вечер? Кой от тях ще напусне масата, без да е понесъл дългосрочни загуби в надвисналия сблъсък на интереси?

* * *

Името, което дешифрира тази малка главоблъсканица, е и един от участниците в нея – Пейко Филипов.

Агент Донко завършва руска гимназия в София. След като отбива военната си служба, известно време остава безработен, но се подвизава из заведенията на София, където е привлечен като „негласен сътрудник“ от криминалната милиция. През 86-а година започва работа като митничар на граничния пункт в Калотина, където е вербуван от Държавна сигурност.

Но една от най-особените подробности за агент Донко е, че с малки изключения (които са важни), и за разлика от други разкрити след промените агенти и контраразузнавачи, всички негови донесения или написани лично от него материали са запазени заедно с характеристиките и атестациите за работата му. Нещо почти немислимо и откровено подозрително, при положение че досиетата и докладите на много негови колеги от този период изчезват, преди да бъдат разсекретени. Нещо повече – предвид участието му в обира през юни агент Донко става още по-невероятен герой, защото надживява мнозина от извършителите на обира и дори се издига в митническата йерархия, без да прекъсва работата си в държавните структури и след промените.

С една обезпокоителна подробност: поради неизвестна причина в досието на Пейко Филипов след 1986 година е вписано, че е завършил „немска гимназия“.

Случайно несъответствие ли е това? Административна грешка ли е допусната, или озадаченият изследовател става свидетел на прескачане на плочата на историята? Един и същи човек ли са агент Донко до 1986 година и агент „Донко“ след събитията в хотел „Метропол“?

Кой е искал Пейко Филипов, ако това е истинското име на този любопитен персонаж, да остане „на светло“?

Като имаме предвид всичко дотук, Филипов е един от главните ни източници на сведения за събитията малко преди Нова година през 1985-а – а те, още по-влудяващо, не ни казват много освен онова, което режисьорът на маскарада е искал да научим.

„Барът беше още полутъмен, защото отваря в 20:30 часа – пише в донесението си Донко, нашият разказвач. – Единият от барманите, Ставриос, българин от смесен брак, който се занимава с незаконна обмяна на валута и понякога държи в себе си големи суми пари по време на внезапните обиски на милицията, за да помогне на комарджиите в заведението, забърсваше тезгяха и редеше чисти чаши. Поздрави ме, като се настанявах на бара, защото се ползвам с доверието му и съм чест посетител, наля ми коняк и мълчаливо посочи с глава към единствените други двама посетители в сепарето до вратата. Непознат за мен мъж около четирисетте и по-възрастен от него човек, когото разпознах като писателя Борян Ростиславов.“

„Двамата – допълва нашият протагонист – бяха заняти, както ми се стори, в дълбок разговор, без да обръщат внимание кой влиза. Направи ми впечатление, че са се настанили в сепарето, в което обикновено се събират да играят комарджиите.“

А така също: „Към 21 часа, когато започнаха да пристигат и други гости на хотела, в бара се качи и компанията на Генерала, общо петима без Салинаса и още едно момче от провинцията, които сигурно си бяха тръгнали. Компанията се настани в сепарето при Ростиславов и непознатия му събеседник, поръчаха бутилка и след петнайсетина минути взаимно представяне и приказки със смехове на висок глас, започнаха да играят.“

Игра с високи залози, която ще струва скъпо на три от четирите полюса в тази странна ситуация и половин година по-късно ще доведе до смъртта на трима контраразузнавачи и раняването на най-малко петнайсет служители на хотел „Метропол“ и негови гости в една от най-тежките гангстерски престрелки в историята на Народната република.

* * *

София от средата на 80-те. Студената лепкава мъгла прониква през разсъхнатите уплътнения на вратите и вледенява увития в скъпото си кожено яке млад мъж зад волана на тъмнозелен москвич, паркиран на хотелския паркинг пред комплекс „Средец“. Под жълтата светлина на близката улична лампа от време на време минават закъснели чужденци или групи младежи, които вече изпълват задимения бара горе и опитват да надвикат силната диско музика, смеховете, звъна на чаши и валящите поръчки за твърд алкохол.

Известно време Филипов е разговарял със своя позната на бара – която лично е вербувал и използва като дребен информатор в замяна на дребни услуги в нейна полза, – а сетне я е оставил, за да се здрависа с неколцина приятели по съседните сепарета и столове и да излезе в студената вечер пред комплекса, воден от натрапливото предположение, че ставащото в сепарето на комарджиите е само претекст за нещо по-голямо и невидимо за непосредствения наблюдател.

Оказва се прав. Докато Ростиславов, Миладинов и компанията от софийски тарикати на Генерала разиграват умопомрачителни суми на зарове и шансът спохожда ту един, ту друг, без да определя – все още – големия победител, тясната улица до комплекса на грандхотела се озарява от острите светлини от четирите фара на LADA 1500 (ВАЗ-2103), които лудешки излизат на жълтите павета на площада, безразсъдно правят почти сто и осемдесет градусов завой на паркинга и спират със скърцане на спирачките точно до москвича, от който извършва наблюдението си скования Филипов.

От пристигналата кола излиза „Салинас“, по-късно изяснен като Весо Николов, възпитаник на спортно училище „Генерал Владимир Стойков“, в този момент студент в педагогическия факултет във Висшия институт за физическо възпитание и спорт (ВИФ), години по-късно загинал в престрелка между борчески бригади на улица „Раковски“ в София. Салинаса бърза, почти тича на влизане през вратата на хотела, и е последван също толкова бързо от Филипов.

Сгорещеният въздух на увеселителното заведение го блъска в лицето, когато отива до хромирания бар и се навежда към Ставриос, за да му зададе въпрос, без да изпуска от крайчето на окото си ставащото в сепарето. В този момент Салинаса опитва да надвика „По този начин ми харесва“ от стереоуредбата и шепне нещо в ухото на Генерала. Генералът се усмихва, изважда двайсетлевова банкнота и я дава на младежа.

Барманът отговаря на Филипов, че само преди няколко минути заровете на масата в сепарето са били подменени и зачервеният от алкохола Ростиславов кърви стотици левове при всяко хвърляне, а Филипов, който вече знае какво ще се случи в следващия половин час, трябва да вземе най-важното решение в живота си.

* * *

Не е ясно какви са подбудите за действията на агент Донко през тази съдбоносна вечер. В позицията си на информатор на криминалната милиция той е удобен, всъщност – трудно заменим. Запознат е в подробности с деликатните взаимодействия в подземния свят, част от който е и той самият. Понякога седи редом – разбира се, по-често из съседните маси – със същите софийски тарикати, срещу които по необясними причини решава да действа фронтално, с огромен личен риск да бъде разкрит и дори пребиваването му в столицата от този момент нататък да бъде на практика изключено.

Впечатлен ли е Филипов от името на големия писател, когото му посочва барманът в началото на нощта? Преплита ли се в подбудите му неясното усещане, че в противен случай би избрал грешната страна, особено в момент като този, когато възложената му задача е да докладва за движението на Миладинов?

Преди Пейко Филипов да напусне отново бара след излезлия Салинас, очите на двамата – обиграния играч Миладинов и презрения доносник със сърце на ченге под наем Филипов – се срещат и това като че ли казва всичко на първия. Докато писателят Ростиславов все още не може да признае дори пред себе си, че става жертва на изпипана измама – докато даже не може да допусне, че нещо подобно би му се случило в присъствието на могъщ закрилник, и по всяка вероятност прототип на героя от поредицата му успешни романи, като Миладинов, – дребният софийски доносник взима по две стъпалата надолу по стълбището от бара и излиза тичешком през вратите на грандхотела, за да види как ладата вече завива надясно по близкия булевард „Толбухин“ и изчезва с висока скорост зад ъгъла на комплекса.

Филипов има по-малко от минута да се хвърли зад волана на москвича, собственост на възрастния му баща, и едва да не предизвика катастрофа в центъра на столицата, докато с мръсна газ и пищящи гуми лавира между два спрели автомобила на тихата светофарна уредба пред Софийския университет, за да завие по петите на Салинаса.

В донесението му е отбелязано, че известно време кара без ясна ориентация и вече е почти сигурен, че е изгубил студента. Но в последния момент от далечното дъно на булеварда до него достига ревът от двигателя на набелязаната кола, която също не се церемони на светофарите, макар и да спазва правилата за движение. Още минута по-късно, и ладата е в полезрението му, а Филипов пали цигара със съвсем леко разтреперана ръка, намалявайки дистанцията помежду им до абсолютно допустимия минимум по пътя им към източните квартали на столицата.

Както се изяснява в хода на разследването, съпругата на Ростиславов е извън града и апартаментът им е празен. Филипов разработва такива среди, че многократно е ставал свидетел и е докладвал на милицията за не един и два обира на доверчиви наивници, попаднали на мушката на криминалния контингент. Писателят, който е довел до изкуство романа, посветен на престъплението и двойната игра, сам става жертва на добре смазания механизъм на измамата. Вечерта, която е смятал да посвети на проучвания от непосредствена близост на героите в следващата си голяма книга, вместо това е посветена на освобождаването му от значително количество златни накити и конвертируема валута, а така също и ценни произведения на изкуството, които държи в уютния си дом.

Филипов спира на една пресечка по-надолу по мъгливата улица, губи време само колкото да увери, че е видял в кой вход влизат обирджиите, след което звъни в милицията от уличен телефон и прави още нещо, в което няма никаква логика предвид положението му на информатор: влиза след престъпниците във входа на жилищната кооперация на Ростиславов и тръгва нагоре по стълбището, без да пали осветлението, в мрака на заспалата четириетажна сграда.

В доклада му събитията са описани в един кратък параграф, от който става ясно, че изненадва обирджиите и се сбива с тях, успява да ги неутрализира и, замаян от удар по главата, дочаква пристигането на две дежурни милиционерски коли. В действителност описанието му подсказва за ужасяващ сблъсък в пълно мълчание и почти пълна тъмнина, когато е изненадан от оставения на пост зад взломената врата съучастник на Салинаса – самият той вече претърсващ апартамента на Ростиславов. Филипов и съучастникът влитат, вкопчени един в друг, във всекидневната, където в този момент е Салинаса, и в следващите две минути се води интензивна ръкопашна схватка без каквито и да е правила или чест, двама на един, от която Пейко Филипов излиза неочакван победител противно всички шансове в света на подменените зарове, в който той е безволен наблюдател и от който постепенно е започнал да става неделима част.

Щателните проучвания за събитията след това разкриват още подробности, които допълнително приковават вниманието ни.

Весо „Салинаса“ Николов и съучастникът му са задържани и са им предявени обвинения за обир с взлом и съпротива при арест. Съгласно показанията, които още същата вечер на драго сърце дават, като организатор на обира е посочен Добромир Добриев, също задържан от органите на реда, но седмица по-късно мистериозно освободен поради липса на преки доказателства, а показанията на същинските извършители са обявени за невеществени. Същинските извършители са осъдени на три и две години затвор и няма информация, че Ростиславов написва своя роман, макар след промените да пише биографията на дъщерята на висш партиец, в която засяга климата на зараждаща се организирана престъпност в столицата от средата на 80-те.

А Пейко Филипов, най-големият печеливш от простия механизъм на измамата през онази декемврийска вечер – заедно с другия изцяло неназован в събитията – остава в плътната сянка на мълчанието и за следващите му действия в разиграващата се пиеса говорят още няколко спорадични донесения до март-април на следващата година, когато се прехвърля на работа в митницата на Калотина… и поне на документи започва да работи за Държавна сигурност.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Заекът

Ивайло Божинов

 

Знаеше къде живеят хората, знаеше къде се навъртат вълците и лисиците и това му познание бе помогнало да доживее до преклонна заешка възраст.

Свит във високата трева, помръдваше нервно с муцуна и се ослушваше, без да смее да изпъне уши.

Бе валяло преди два дни и земята бе леко влажна. Още малко трябваше да изчака и след това щеше да хукне с дълги подскоци право към крайните къщи на хората. Много пъти се бе измъквал така.

Чу шума, за който се ослушваше.

После отново стана тихо.

Лисицата се бе приближила. Нямаше грешка, бе надушила посоката и той трябваше да се спасява с бяг.

Сърцето му заби още по-бързо. Мъничък мотор, който очаква старта за надбягването на живот и смърт. Изчаква. Изчаква… и не може да чака повече.

Хукна презглава.

Дългите подскоци завършваха, сякаш задните му крака стъпват малко преди муцуната. Оттласкваше се с всичка сила и с всеки скок променяше малко посоката, за да залъже преследвача.

Рязко спря и наостри уши.

Чу я. Лисицата го следваше.

Сърцето-мотор заблъска, краката го тласнаха отново и след няколко подскока видя покрива на първата къща. Видя и едни чудесни храсти, в които можеше да си поеме дъх.

Остана в тях не повече от половин минута – напълно достатъчно, за да събере сили за следващия спринт. Бе сигурен, че лисицата не се е отказала.

Когато хукна отново, чу шумоленето зад себе си. Оказа се, че преследвачът е по-близо, отколкото смяташе. С удвоени от страха сили се впусна към плета и се шмугна в дупката – една от многото, които знаеше, че са там.

Втурна се покрай оградата, чу как лисицата първо се блъсна в нея и после се провря. Следваше го, а той я водеше право там, където обикновено намираше спасение.

Когато притича край курника, птиците вътре се разшаваха, а миг след това, когато лисицата спря раздвоена до мрежата, зад нея дузината кокошки вече пърхаха и надигаха такъв шум, че нямаше как да не обсебят изцяло вниманието й.

Заекът се промуши през друга позната дупка в плета и продължи да бяга, докато се почувства на безопасно разстояние и намери една чудесна ямка под бодлив храст.

Сърцето-мотор постепенно забави хода си.

Ноздрите и ушите останаха на пост.

Засега опасността бе преминала.

Засега…

Хищниците са предвидими. Ако видят по-апетитна плячка от теб, те зарязват. Достатъчно е да тичаш бързо и да ги заведеш до нея.

Хората, с техните кучета, действаха по подобен начин. Когато те подгонят, е достатъчно да успееш да ги закараш до дупката на лисица или до мястото, където се навърта вълк. Щом го видят, веднага спират да се интересуват от теб и подгонват по-големия улов – хищника.

Много гонки бе преживял заекът, докато се оформи тази стратегия, много късмет и забързано до пръсване сърце му бяха нужни през годините. Но сега притежаваше завидна заешка мъдрост.

С хищниците и хората нещата стояха по един и същи начин. Знаеше къде живеят хората, знаеше къде се навъртат вълците и лисиците и това му познание бе помогнало да доживее до преклонна заешка възраст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цонка Христова – Гримаса

Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

Физиономията на генерала приличаше на двоен Биг-Мак с повече горчица и недоизпържени картофи. Баритоновият му глас прояждаше коприната на тишината като досаден молец и се опитваше да се усуче около шията на снежнобелия като пряспа кон. Пъчейки се върху него, Генералът влетя в анемичната столица – болното сърце на лъва, проскубан и измършавял от старост и толкова много отчаяни надежди за прераждане. Можеше да избира между нашумяла фолк певица, чаша мъжка бира, телевизор, програмиран да го поздравява на закуска, държава с неясни граници, вечно променящи се съюзници и нищо не подозиращ враг-съчетание от герой на масонски заговор и полуграмотен селянин с лице на алабаш и шапка като преобърната продънена кофа. Що за избор беше това?… Дали първо да изпие бирата, после да преглътне държавата и блондинката да му лекува махмурлука, или може би първо да спаси блондинката, два –три шпионски сериала, в които той разкрива масонския заговор и ангелите го провъзгласяват за папа и патриарх едновременно а полуграмотният селянин му посвещава сонет?… Или пък да ограмоти сънародника, като го направи писар на вселената и за награда го почерпи с бира?…

Годините се сменяха като страници на книга, която беше толкова скучна, че Бог заспа още в началото, защото осъзна, че не беше я писал той и източният вятър я превърна в хвърчило. Децата, вече мъже, опитаха да изпият цялата бира на земята, но тя ги погълна и изпразнените им от смисъл лица надничаха от бълбукащите мехурчета. Масонският заговор се провали, защото някой се сети, че царят на вселената, дори и гол, с лице на алабаш и смешна шапка, все пак е смъртен и въздухът отново се насити с аромат на думи. Бог се събуди и обяви къщата на Генерала за продан, но никой не искаше да я купи. Казват, че всяка нощ в двора й бял като светкавица кон търси призрака на поредния Генерал, за да го изправи пред поредния фатален избор.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X