Валери Вергилов – Вий, вий

RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см

 

EC1

Шест вечерта в неделя
в градска ноемврийска тъмнина –
часът на нищото,
на тишина, на празно безпокойство.
През прозореца
сградата на балетната школа
извива премерено своята фасада
в дъга от Ърбал Хил към главния път
и нейните огромните прозорци тип Critall
отрязват овални правоъгълници и квадрати
от тъжната неделна светлина на шест часа.

Внезапно
фрагменти от тела и крайници
започват да пробягват, да трептят, да пърхат
в рамките на светлината,
като призрачни танцьори
от платната на Тулуз-Лотрек и Дега.

Как само оттласкват своите дръзки тела,
жертвени,
неподвластни на монотонната тяга на тежестта…
и малко по малко
след шест в неделя в навъсен ноември
един мрачен безрадостен бог е удовлетворен
и светлината на прозорците прошепва желание.

 

Медитация

Аз съм това което знанието знае че не знае
Аз съм удивителният знак след свършека на тишината
Аз съм празното пространство останало след спукването на балон
Аз съм щастие което не е открило цел
Аз съм фрактал който още не се е явил от нищото
Аз съм 88-то ляво краче на стоножка
Аз съм равноденствие – във всяка от ръцете ми слънцестоене
Аз съм квантовата гравитация на сънуването
Аз съм усмивката на невъзможното
Аз съм храм на несъществуващите богове
Аз съм последна гледка от прозорец до смъртно легло
Не съм алфата и омегата,
но съм всяка буква която ги предхожда и следва
Аз съм пласт от грим върху лицето на смешник
Аз съм зададен въпрос въпреки отговора
Аз съм опъната струна в очакване музиката да започне
аз съм безкрайност без начало
аз съм всеки следващ дъх и дъхът след това
Аз съм или съм бил и съм това което предстои да бъда.

 

Серенада SARS-CoV-2

Часовете се менят – от сив в ужасен после мрачен,
към безизходния край на ден без изходи.
Часовете се менят и не оставят следа освен тази
следтечна утайка соленост
лъщяща в празна чаша от уиски,
която събужда ехо от странната дума: Талискър,
може би парола към крехко обещание,
изречено с език на страх и отегчение.
Тропинков-талинков Талискър, талисман
канонада от повличащи срички,
тревожен повик
срещу това самотно, отблъскващо небитие,
срещу тази нереалност на умъртвяващо отделяне –
какво по-несоциално от социалното дистанциране на сърцата?

В този момент една риба се потапя и изплува
в замъглено, но разширено съзнание
под във насред
геометрията на демонови очи
от червени светлини над върховете на кранове
и червени светлини над покривите на празни великани в Ситито
протягащи шии да остържат небето, което го няма,
и вместо него – ниско захвърлени, бавно плаващи облаци
от студен като дъжд, тътрещ в мъглата мрак.
И в него: меко осветени, социално дистанцирани, отделени оазиси
на меланхолични балкони надвесени
далеч далеч от гравитацията над кулите на комплекс „Барбикан“ –
за да наблюдават
ненужния улов на мъртви нощни риби
под погледа на демоновите очи,
надолу и надолу.

 

Вий, вий срещу смъртта на светлината!
Д. Томас

 

Тревожим се:
всеки час се ускорява
и всеки ден издиша
в недовършен край,
всяка следваща година хвърля
шепа непостоянни зарове –
залогът: сърцата ни
изнемощели от дългото жадуване..

Чудим се:
спасителните брегове ще ни посрещнат ли
върху отдаващите бедра на възлюбени,
пътищата без обратен ход ще ни доведат ли
до рай от необетовани земи?

Знаем:
никое познание няма да замести
терзанията на незнанието,
на преследването на тази бледа последна прашинка светлина
и на изчезването.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Roots

RASSIM®, #3 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

Високо

Високо сред редкия въздух
където скалата е изначален
и вечен господар
където плътта се напряга
до границите на възможностите си
а лъжите на битието
потъват в гъстите мъгли отдолу

където безпощадните зъбери
без думи нареждат
философски трактати
стари колкото самата Майка
а песните на орлите
озвучават непроницаемия простор

Където окото вижда
ухото чува
тялото диша
чрез конвулсиите на
собственото си надмогване

Там е където духът живее
там той се разтваря в безграничността,
в самия себе си.
Там е мястото, където ще се завръща винаги
след ефимерните си пътешествия
за да може с беззвучен дъх на наслада
да прошепне
Прибрах се отново вкъщи.

 

За писането

Да започнеш да пишеш
си е цял механизъм
които обикновено клеясва бързо
и хваща дебел и безпардонен
пласт ръжда
ръждата е кожата ми
очите са фарове
дробовете са цилиндри и бутала
които не спират
да предизвикват експлозии
отекващи в безкрая
на времето.
Все си повтарям как искам да съм свободен
как трябва да се отлепя
от слепия битовизъм на времето
как свободата не е нищо
друго освен…

и докато се осъзная
вече пиша.

 

Всяка сутрин

Утрото безцеремонно се изсипа през прозореца
изтръгвайки ме от тревожните селения
на моя сън
мъглата от топящи се облаци
силуети на снощни съпреживявания
се вихри в главата ми
отнасяна на никъде от пустинни ветрове.
Безкомпромисното дихание на битието
упорито се е вкопчило в себе си
и не пуска
змията, която вечно хапе опашката си.
осмицата
полегнала на безбрежен хоризонт.
Един ден ще се събудя
А дотогава и утре ще бъде ден.

 

Roots

Небето е с цвят на маточина
свежо и първично
като листа
на бездушен пролетен плевел
през ранния Мезозой;
хищно, отровно зелено
красивият цвят на първороден грях
намерил пътя си в кръвта на всички ни
преди толкова много издъхвания

С греха идва и грехопадението.
Умът иска да се отлепи от себе си и
от жестокото познание
за своята смъртност;
мятя се като оковано животно
разкъсва части от себе си.
Пищи на всички езици
познати и непознати
фиктивни и действителни.
Бори се със задушаващия вакуум
в който Създателя го е заключил

Шепа първобитни прадеди
си проправят път
през общия спомен на вида ни
и с каменните си копия
разкъсват гръдта
на удобното ни съвремие.

Небостъргачите, на които
така удобно се гримираме
в които гледаме сериалите си
и сканираме чуждите живот(н)и
с дигитални микроскопи
са построени в кръвта и умопомрачението,
в безумието на онези
имали смелостта
да живеят преди нас.

На нас ни остава само
да следваме кривата,
начертана в пясъчното око на времето.
И да потръпваме от идеята
че небето всъщност е зелено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – пътешествие към мексико

RASSIM®, Дрога, 1995. Видеодокументация от пърформанс, 90 мин. Фотография: Данаил Вълковски

 

на всички несвършили любови
на карлос

едно мексиканско бяло момче
със раздалечени зъби
дълъг бретон тъмни очи
големи ръце
нисичко и слабичко

неговата кротка и детска усмивка
от пръв поглед ме омагьоса

аз го търсех
и за мое учудване
търсенето
беше взаимно действие
започнахме да се виждаме
да излизаме
да гледаме филми
да обсъждаме живота
бъдещето
семейните драми
провала на социализма

аз атеист
той християнин
вратът му надменно показваше
броеницата на неква си
католическа дева

аз нежно му се усмихвах

той обаче се правеше
на недостъпен
ем ме търсеше
ем не искаше да се привързваме
един към друг
дори не ме целуваше
когато си казвахме чао

такова поведение обаче не се дължеше
на религиозните му възгледи
а по-скоро защото като велик
мексиканец и очарователен
латино-прелъстител
обичаше да омайва мъжете

аз обаче имах търпение
три седмици го свалях
една вечер ходихме в клуб
пихме няколко шота текила
говорихме за глупости и
най-сетне го доведох в нас
гледахме филм ядохме чипс
легнахме да спим
почнахме да се целуваме
да се прегръщаме
след една минута влюбване
усетих надървения му кур
срещу надървения ми кур
преди да го фана за хуя
той ме изпревари
и ме фана за врата
и започна да ме задушава яко
с големите си ръце
с отворените си тъмни зеници
тогава му казах
кво правиш бе
кво е това
ей така
продължавай
ако нещо се случи пирогов е на пет минути
той не знаеше какво значи пирогов
но явно не му пукаше
и продължи да ме задушава
още два часа
на следващия ден се събудих неебан
той си тръгна и аз останах сам
и леко ме болеше шията

до ден днешен продължавам
да мисля за неговите
омагьосващи задушавания
докато слушам блокхед
или бордс оф канада
и си пия сума ти шота мастика
и обнадежден гледам през прозореца
към пирогов

тогава си викам
а бе защо
не ме боли врата
сега

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – В чест на моята вагина

RASSIM®, Олимпия, 2001. От серията GYM, акрил върху платно, 130 х 150 см

 

Боса

Да ме обичаш без обувките
означава да обичаш дългите ми кафяви бедра,
сладки любимци, толкова добри като лъжици;
и краката ми, онези две деца
пуснати да играят голи. Сложните възелчета,
пръстите на стъпалата ми. Вече необвързани.
И още нещо, виж ноктите и
всичките Десет етапа Сутра*, корен по корен.
Всички одухотворени и диви, това малко
прасенце отиде на пазар и това малко прасенце
остана. Дълги кафяви крака и дълги кафяви пръсти.
По-нататък, скъпи мой, жената
пази свойте тайни, малки къщи,
малки езици, които ти говорят.

Няма никой освен нас
в тази къща на сушата.
Морето носи камбана в пъпа си.
И аз съм твоя с боси крака за
цяла седмица. Погрижи ли се за салам?
Не. По-скоро нямаш скоч?
Не. Всъщност не пиеш.
Ти просто ме изпиваш. Чайките кълват риба,
плачешком като тригодишни.
Сърфът е наркотик, крещи,
Аз съм, Аз съм, Аз съм
цялата протяжна нощ. Боса
барабаня нагоре и надолу по гърба ти.
На сутринта тичам от врата до врата
в хижата, „хвани ме!”играя си с теб.
Сега ме хващаш за глезените.
Сега си проправяш път нагоре по бедрата
и идваш да прободеш гладния белег.

––-
* Десетте етапа Сутра (санскрит: Daśabhūmika Sūtra;), е ранна и влиятелна будиска писменост на Махаяна.
Буда описва десет етапа на развитие, през които трябва да премине бодхисатва, за да постигне пълно Просветление и Будателство, както и темата за природата на Буда и пробуждането на стремежа към Просветление.

 

Мистър… златна мина

Забележете как е номерирал сините ми вени
на гърдата. Освен това той има десет лу̀нички.
Сега се движи по-наляво. Движи се надясно.
Изгражда град, град от плът.
Той е индустриалец. Гладувал в сутерени,
и, дами и господа, разкъсван от желязото,
кръвта, метала и триумфа,
от смъртта на майка си. Но той сега започва отначало.
Сега той ме гради. Погълнат от града.
С великолепието на дървото той ме пресъздаде.
С чудото на сивия бетон ме оформѝ.
Изгражда град, град от плът.
Той е индустриалец.
Шестстотин знака улични ми даде.
Докато аз танцувах, построи музей.
Издигна десет билдинга, докато мърдах във леглото.
Когато тръгнах, построи ми надлез.
Цветя му дадох – той построи летище.
За светофарите раздаваше червени и зелени
захарни близалки. И все пак във сърцето си аз бързам бавно.

 

Домашният тиранин

Тази нощ ще има кал върху килима
и във соса – кръв.
Ето го домашният тиранин пак излиза
ето го излиза тоз мъчител
на жени.

Пръст яде, куршуми пие в чаша.
Крачи все напред-назад,
от прозореца аз гледам
как червени късчета той дъвче от сърцето ми.
Святкат днес очите като све́щи в празничната торта
той от камък хляб пече.
А до вчера ходеше
като човек нормален.
Беше честен и консервативен,
някак си уклончив, някак си нечист.
Построи ми град,
опъна тента, за да мога да поспя,
а пък днес ковчег кове той
за мадоната и младенеца,
две жени във детски дрешки
ще излапа като ха́мбургер.
Със език като бръснач ще ни целува,
тримата ще оцветим звездите в черно
в памет на свекървата –
тя с пирони го държеше
прикован към плодното дърво.

Тази вечер всичките червени вълци вият в страх,
майката и дъщерята във прегръдка впити
чакат той да се завърне
и да бъдат двечките убити.

 

Балансът на колелото

Аз, която ръкоплясках от небето,
чаках твоята любов като Февруарски сън,
виждах птиците да се чифтосват, да се размножават
на едно дърво в преплетените клони, като люлка за спасение
във обятията на Април, идващи от юг, за да притиснат
колене́те бавни на земята, като винтчета към колело.
Виждах как изграждат въздуха с движение, с малката подемна сила на крилата.

Аз, която ръкопляскам от небето
и разбирам любовта, като си припомням Августовските пожари, виждам птиците прелитащи край мрачното замръзнало бедро на Есента, празното гнездо, размахването на крила
във по̀лета на юг, и свиването им до точици в небето
като белезите по рождение върху прекрасна буза.
Виждам как изчезват птиците във въздуха, загиват заради това, което търсят цял живот във висините.

 

Менструация на четиридесет

Мислех си за син.
Утробата не е часовник
нито звънец,
но в единайсетия месец от живота
чувствам Ноември
в тялото си, както и в календара.
След два дни е рожденият ми ден
и както винаги, земята се тресе с жертвата си.
Този път търся смъртта,
нощта, към която се навеждам,
нощта, която желая.
Добре тогава –
говорѝ за това!
Беше в утробата ми.

Мислех си за син …
Ти! Никога нероден,
никога незасят, никога непокълнал или захванат
от гениталиите ми, нещо от което се страхувах,
стебло и дъх на па̀ленце.
Ще ти дам ли очите си, ще вземеш ли неговите?
Ще бъдеш ли Давид или Сюзън?
(Тези две имена избрах.)
Можеш ли да бъдеш мъж като твоите бащи –
с мускулестите крака, създадени от Микеланджело,
с ръце на селянин от Югославия, Славянин и решителен,
оцелелият, изпълнен от живот
и възможно ли е всичко
да поглдне с очите на Сюзън?

Всичко това без теб –
два дни лежа в кръв.
Ще умра без кръщенѐ,
за третата дъщеря не се притесняват.
Ще умра на именния си ден.
Какво му е на деня?
Това е само слънчев ангел.
Жена,
тъче мрежата си над теб –
тънка и заплетена като отрова.
Скорпион,
лош паяк—
умира!

Моята смърт ще пререже китките,
с две имена на висящия край,
а кръвта като корсаж
ще разцъфти,
едното отляво другото отдясно—
в топла стая,
мястото на кръвта.
Оставѐте вратата отворена
да се полюшва на пантите си!

Два дни от смъртта ти
и два дни до моята.

Любов! Тази кървава болест –
година след година, Давид, правиш ме дива!
Давид! Сюзън! Давид! Давид!
Пълни и разрошени, съскащи в нощта,
никога не остаряват,
чакам ви винаги на верандата …
година след година,
моето морковче, моята зелка,
щях да те имам преди всички жени,
крещя имената ви,
наричам те мой.

 

Описание на сбогуване

Имам пакет с писма,
Имам пакет със спомени.
Можех да изрежа очите на двамата.
Можех да ги залепя с лепенки.
Можех да ги изпера в пералнята
и може би част от болката ще изплува като мръсотия?
Може би с тяхното обезвреждане щях да уредя загубата.
Освен това – каква сделка – няма скъпи телефонни разговори.
Без продължителни пътувания със самолети в мъглата.
Никакъв маниакален смях или благословия от странен жрец.
Този свещеник вероятно все още плува върху възглавница от мъгла.
Благословѝ ни. Благословѝ ни.

Трябва ли да ви благословя
докато седя тук с тромавата си душа?
Времето за агитация приключи.
Седя тук на върха на истината.
Никой не ме мрази, освен тънката риба на паметта
която се плъзга в моя мозък и извън него.
Никой, когото мразя, освен острото усещане на нощницата
чувствам тялото си като светлина, която е угаснала.
Припомням си измислената ни целувка, с езици като стихотворения,
среща, връщане, покана, трескаво желание.
Смях, карти, касети, докосване, пеене по пътя –
всичко да бъде счупено и положено в тесен сандък.
Скучните мъртви ме затискат и има само
черно в черно, което стърчи от сандъка.
Трябва да го освободя и след това да настроя сърцето, краката,
на двама, които бяха едно върху дървения стълб
и да се запаля, както веднъж се запалих, и да го оставям да се гърчи
в пламък, достигащ до небето
което го прави опасно червено.

 

Любовно писмо, написано в горяща сграда

Аз съм в щайга, нашата щайга, а тя беше
пълна с бели ризи и зелени салати,
ледената кутия почукваща от нашите приятни чукания,
и аз носех филмите в очите си,
и ти носеше яйца в тунела си,
и си играехме на чаршафи, чаршафи, чаршафи
по цял ден, дори във ваната като лунатици.
Но днес подпалих леглото ни
и димът сега изпълва стаята,
става достатъчно горещо, за да стопи стените
и ледената кутия, и лепилото, и белия зъб.

Сложих маска, за да напиша последните думи,
и те са само за теб, ще ги поставя
в ледената кутия, пазена за водка и домати,
и може би тя ще продължи да ги пази.
Кучето ни няма. Петната му ще окапят.
Старите букви ще се стопят като черна пчела.
Вечерните рокли вече се разгарят
като хартия, жълтото, червеното, лилавото.
Леглото – добре, чаршафите стават златни –
твърдо, твърдо злато и матрака
се целува в камък.

Що се отнася до мен, най-скъпи Foxxy,
моите стихотворения за теб
могат или не могат да достигнат ледената ни кутия
и нейната обнадеждаваща вечност,
защо, това не е ли достатъчно?
Единствената , на която ти даде име,
името ми направо в P.R.?
Ако пръстите на краката ми не поддаваха
бих разказала цялата история –
не само епистоларната,
но историята от игла до конец
история за любопитни клепачи
история с кисело уиски върху циците ми
и да изтласкам нашата любов там, където й е мястото.

Въпреки моите азбестови ръкавици,
кашлицата ме изпълва с черен и червен прах прониква през моите
вени,
нашата малка щайга е толкова публична
и без да го разбираш, означава, че това е солов акт,
кремация на любовта,
но вместо това сякаш се спускам на улицата
на онзи руснак,
пламъците издават звука на
бич, който пребива коня,
камшикът обожава човешкия си триумф
докато мухите чакат, удар след удар,
направо от United Fruit, Inc.

 

В чест на моята вагина

Всичко вътре в мене пее като птица.
Пляска с цели криле.
Искаха да те изрежат
но не би.
Казаха, че си напълно празна
но не си.
Казаха, че ти си болна, ще умреш,
грешаха.
Пееш като ученичка.
И не си разкъсана.

Сладко бреме,
прославящо жената в мене,
съществото и насладата му вечна.
Пея за теб. Осмелих се да живея.
Здравей, дух. Здравей, чаша.
Заключете и покрийте! Покрийте съдържанието!
Здравей, почва, полета.
Добре дошли, корени.

Всяка клетка живее.
Има живот, достатъчен да задоволи нация.
Достатъчно е населението да притежава тези атрибути.
Всеки човек, всяка държава би казала:
„Добре е тази година да засаждаме отново
и да мислим за реколтата напред”.
Много жени пеят в хор за това:
една във фабриката за обувки ругаейки машината
една в аквариума отглеждайки тюлен,
една скучаейки върти волана на семейния си Форд,
една събирайки автомобилни пътни такси,
една завързвайки въжето на телето в Аризона,
една разкрачена над виолончелото в Русия,
една докато мести тенджерите върху печката в Египет,
една рисувайки стените в спалнята си в лунен цвят,
една умирайки си спомня за закуската,
една докато се разтяга на постелката в Тайланд,
една докато бърше дупето на бебето,
една се взира през прозореца на влака
в средата на Уайоминг, о, да
навсякъде, те са навсякъде, и всичките
изглежда пеят, макар че някои едва ли могат
да изпеят нота „до”.

Сладко бреме,
прославящо жената
дай ми да нося десет-футов шал,
дай ми да ръкопляскам на деветнайсетгодишните,
дай ми да нося купи за жертвоприношение
(ако така ми е писано).
Позволи ми да изучавам сърдечно-съдовата тъкан,
да изследвам ъгловото разстояние на метеорите,
дай ми да всмуквам стъблата на цветята
(ако това ми е съдбата).
Позволете ми да заемам определени племенни пози
(ако ми е писано).
От това нещо тялото се нуждае,
и аз пея за нея,
както за вечерята,
както за целуването,
и за вярното
„да”.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Едуард Багрицки – Последната нощ (Поема)

RASSIM®, #4 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

Поема от Едуард Багрицки, превод и бележки Иво Балев

 

Предпролет се стаява
във хладните звезди.
На кривия ни явор
чер дрозд ще долети.

Фазанът се пръсна като фойерверк.
сачма го издърпа от клоните. Той
като перната комета се спусна надолу
в суматохата от пролетни треви.

Ерцхерцогът се прибра у дома.
Съблече се. Пи глътка вино.
Коприненият сетер в нозете му
се разположи като сфинкс.

Револверът, с който бе убит
(не помня модел и система)
още си лежеше на пусията
между спининга и ножа.

Бъдещият убиец дремеше засега,
положил глава
на твърдия юношески юмрук
с кафяви власинки.
…………

Одеските кестени – облечени в дим
и вечер морето
с хрип се върти на оста си,
подобно на колело.

Прозорецът ми гледаше градината –
и в сумрака, между листата,
синееха газените фенери
над кръчмите и техните табели.

И върху тая сипнала светлина,
гърмейки с милион крила,
скорци налитаха и падаха разкъсани
под стъклата и под жиците.

Пролетта ги подгони от черните ридове
с бичовете на морските ветрове.

Излязох…
След мен се затвори вратата.
Нощта със завъртане около мен,
разлюляла криле, цветове и звезди,
възникна из целия град.

Вървях край еврейските къщички.
Дочувах свирепото хъркане
на докерите, заспали на дока.
И видях през прозорците как

Съботата с пурпурна перука
пристигна със свещ в ръката.

Аз бях на едва седемнайсет,
поради това тази нощ
се надигаше в мен, дишаше с мен
и крачехме рамо до рамо.

Бях нейно огледало и двойник,
и втора вселена бях.
Планетите ме изпълваха
от край до край, като чаша вода,
а мен ми се струваше – сякаш светлик
се процежда през порите вместо пот.

Отминах трамвайната спирка,
зад нея – неведом и бял като дим
отлиташе пътят асфалтов, разсеян
на запад извит към вълните в морето.

Внезапно дочух протяжния звук –
над света прелетя тръбен зов,
отмалял от страст. И аз отбелязах:
– Ето ги първите жерави.

Над облаци прах и над моята младост,
тръбеше зов.
Звездите трепнаха, уплашени
от широкия размах на крилете.

Още един сериозен завой –
и морето приближава към мен,
то влачи отломки от стари планети
и сенките на прелетните птици.

Беше такава синевина,
такава прозрачност на целия свят,
че няма да се повтори никога пак
такава изключителна нощ.

Тя сви гнездо във всяко кремъче
с венец от сребърни лъчи;
тя превърна сухия буренак
в хладен дворец от кристал;
тя се постара да всели себе си
в тревичката, в пясъка, в всичко –
от най-отдалечената звезда
до бутилката на брега.

Зад зеленясалите колчета и мрежите,
където денем киснат рибарите,
внезапно съзрях човек,
неподвижен като молоз.*

Млад беше тоя човек,
още юноша даже –
с ученическо кепе, голяма кокарда,
в тужурка**, ушита по мярка.

Вгледах се:
странен изглеждаше
този човек:
старчески превита снага
и младежко лице.

Челото с придадените му очи
беше недетски грубо
и брадичката му стърчеше напред,
изработена сякаш от кремък.

Ето тука разбрах, че това е той –
самата душа на тишината;
че тежестта на изгасналите звезди,
превива раменете му;
че сам несъзнавайки това,
той съвместява в себе си
вика на жеравите и цъфтежа в тревата
на последната пролетна нощ.

В този миг аз разбрах:
ще погине нощта
и заедно с нея ще падне
къс от света, в който той
се роди, проходи и дишаше.
И само мехурче ще се издигне нагоре,
ще се издигне и ще пропадне.

Отново звезда. И водата потрепна.
И лодка отплава за сън.

През туй време се вдигна зората.
И ето, с грохота на ведрото
пристигна рибар, седна в ниска скала,
с плавките си надупчи повърхността.

През туй време се вдина зората
и ето на кривия бор
възви флейта черният дрозд
за среща с цъфтящия ден.

А ние какво да правим?
Ние се помъкнахме
към спирката, покрай вилите…

Дрънчеше вече трамваен звънец
след обръщалото.
И с бледна немощ мъждукаше фенер,
неугасен сутринта.

И тъй – тука приключваме! Два пътя!
Два прашни маршрута към хоризонта.
Два различни трамвая към двата края
сега ще ни отдалечат!

Но ниският юноша с грубо чело
към слънцето вдигна очи,
Промълви:
– Страшна бе тази нощ,

а вие бяхте до мен.
Светът вече няма да има
такава нощ немислима…
Тази беше последната. И край!
Довиждане, прощавайте! –
И той си тръгна.

Тогава, разтворил в стъклата зората,
целият в мълнии и звънци,
пламтящ в лакирана жълтевина,
към мен се понесе трамваят.

Револверът е измъкнат от кобура,
хлапакът е сложил пълнител.
Иззад ъгъла, откъм навеса с кафето
ерцхерцогът се прибира у дома.
……….
Нещастни деца, какво знаехме ний,
когато на дългите маси
лекарите почукваха хлътналата гръд
и с боен вик ни записваха: “Годен!”…

Нещастни деца, какво знаехме ний
Когато, преминали целия ден
с партенките черни от пот,
ний падахме по матраците,
и дрямката ни отбягваше даже.
Преди да пукне зората,
казармената тръба разриваше
отроческия наш покой.

Недоспала, недолюбила,
младостта ни така си вървеше.
Аз търсех за себе си спътник –
може би, той ще ми каже
какво да мечтая, в кого да стрелям,
какво да си мисля, какво да говоря?

Ето че неочаквано го видях
близо до павилиона.
Той се изпъна. Войнишкият френч***
му стоеше като доспехи,
раменете, които тежестта на звездите
притискаше яко надолу,
красеше чиновнически пагон;
и челото, по което наскоро биеше
предсмъртният огън на планетите,
пречистото грубо чело,
надупчено с хиляди пъпки,
разсечено от жилите.

О, нощ последна, де ти е блясъкът,
Де ти е дроздът певец!

Полянка – посред нея ботуши
до коловозите на оръдието.
Консервна кутия – разбита
с приклада. Зелена супа
изтича от дупката. Песът бродяга
облизва тревата.
Селата са в пепел.
Житата – потъпкани.
А вечер – право в прахта –
кръвта на планетите гъста тече,
тревожно тръби тръбач.
Димят в огньове големите пътища.
Войниците бият въшки.
Над Франция дим.
Над Прусия вихър.
И над Русия мъгла.

Ний плакахме над тела на приятели;
любовта си погребвахме ний;
на мъртвите другари имената
до днеска са ни още на езика.

Над честната им памет хълмовете бдят,
поклащат се магарешки бодили,
селските коне тъпчат пелина,
поникнал от сърцата –
и много нарядко се случва плуг
да изгребе копче с орел.****

Ала ние – още сме живи комай!
Преболедува и се отръска
от скарлатинозната шлака
заобикалящият ни свят.

Нашата вечер е трудолюбива и тиха.
И словото, с което ние
цял живот бяхме в борба –
сега е подвластно на нашта ръка.

Ние добихме войнишки навици –
търпение и очите нащрек,
да можеш да хитруваш, да мълчиш,
да можеш и да гледаш в очите.

Но ако падне безсилна ръката,
недописала строфата,
ако застине погледът и долната устна
увисне към брадата –
тогава другарите ни ще плюнат
на ръцете си, ще ни отнесат
в клуба да се разлагаме
сред лампички и цветя –
и нека юношата (студент или поет,
или шлосер – все ми е едно)
да дойде и да застане на караул,
без да изтрива сълзите си.


___________
* Молоз – голям объл камък. От молозите се образуват моруните.
** Тужурка – куртка, връхна униформена дреха.
*** Френч – също вид куртка.
**** Копче с орел – тоест копче от униформа на царската армия, с царския герб.


__________
„Последната нощ” е част от последния прижизнен цикъл поеми на Едуард Багрицки.
Поемата съдържа реминисценции за младостта на поета в Одеса и последните му години в Москва, както и цялостен поетичен завет. Писана е през 1932, две години преди смъртта на поета. Другите две поеми от цикъла вече са представени в сп. „Нова социална поезия”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

е.е. къмингс – Уморена

RASSIM®, Стари картини. Пусен. Спяща Венера и Купидон, 2017 – 1630. От серията Органични картини, холографският код на художника: урина върху хартия, 150 × 205 cm 

 

***

забрави – онази
гневна дума престъпена
клетва или
обещание дълго
неудържано – забрави го то
е нарочено
да го забравиш

забрави – онези
честни лъжци и
фалшиви верни приятели
и всички двамата или
никой – трябва да ги забравиш те
са създадени
да бъдат забравени

забрави всички – онези
големи малки средни
високи огромни наистина
огромни и всички
неща – забрави всичко
скъпа

за да дойде любовта

 

Живял някой си в доста приличен град

живял някой си в доста приличен град
(камбани летели нагоре и после назад)
пролет лято есен зима
той пеел ако не успеел, а успеел ли танцувал

Жени и мъже (и големи и малки)
грижа за някой си нивга си нямали
сеели каквото нямали и после жънели същото
под слънцe лунa звезди и дъжд

Децата се досещали (но малко били
и забравяли все повече както растели
(есен зима пролет лято)
че обича го никоя толкова много

като сегашно и минало, като листо и дърво
тя с него се смеела и с него тя плачела
птичка в снега и вятър в степта
бил всичко за нея на тоз някой света

a женели се някои за вечните любими
през плач се смеeли и танцът си танцували
(ставай погледни вярвай и следва )
за нестореното съжалявали заспивали и сънували

звезди дъжд слънцe и лунa
(само снегът може да обясни едва
как децатa забравят за да помнят все пак
а камбаните литват нагоре и после назад)

и един ден предполагам тоз някой умрял
(но целувка за сбогом никой не му дал)
хора забързани един до друг ги погребали
малко по малко било по било

стъпка по стъпка ден след ден
лека-полека в по-дълбок сън
някой и никоя в гроб през април
жадният дух всички да и ако примирил.

Жени и мъже (и динг и донг)
лято есен зима пролет
пак посятото жънат и обратно се връщат
под слънце луна звезди и дъжд

 

***

по времето на нарцисите (които знаят
че на живота смисъла е да пораснат)
забрави защо, спомни си как

по времето на люляка възвестяващ
че има смисъл да си буден ако мечтаеш,
помни това (забрави за сякаш)

по времето на розите (които ни удивляват
как сега и тук в рай преобразяват)
забрави ако, спомни си да

по времето на прекрасните неща отвъд
това, което умът може да разбира
помни търси (забрави намира)

и в загадъчното бъдно
(когато време от времето ще ни избави )
забрави ме, и ме помни.

 

Умът ми

умът ми е
голям къс от все същото нищо, което
докосване,
миризма, вкус и зрение непрекъснато
нападат и
рушат с остри убийствени инструменти
в агония под чувственото длето аз
се треса в конвулсии
хромово жълти и вървя с крачки кобалтово сини
но пак
усещам, че някой умело ме променя и
малко по малко
ставам нещо различно, себе си
всъщност
и тогава надавам лилави писъци и
ален рев.

 

***

Нося сърцето ти с мен (нося го в
моето) с него съм винаги (ти си там
където съм аз, скъпа; ти си в това
което правя, любима)
не се страхувам
от съдбата (защото ти си съдбата, мила моя) света
не желая (защото ти прекрасна си моят свят, истинският)
ти си смисълът на луната
и вечната песен на слънцето си ти

ето я най-дълбоката истина на никого неизвестна
(коренът на корените, напъпил цвят на цветовете
и небето на небето на дървото наречено живот; а расте то
по-високо от това, което душата очаква или умът крие)
ето го чудото, което разделя звездите

нося сърцето ти с мен (нося го в моето)

 

Уморена

Уморена си
(предполагам )
от пъзела на живота вечно забързан;
и аз съм така.
Ела с мен тогава
и ще оставим това далече, далече зад нас –
(само ти и аз сме наясно!)
Ти си игра
(предполагам )
и счупи най-любимите играчки
и си някак уморена сега;
Уморена от чупливи неща и –
просто уморена.
И аз съм така.
Но днес идвам в очите с мечта
и с отчаяна роза по вратата на сърцето ти чукам –
отвори ми!
Ще ти покажа места, които Никой не знае
а ако искаш
и любими места на Съня.
C мен ела!
Ще надуя чудесния лунен балон
който вечно се носи над нас;
Ще ти изпея рубинена песен
за звездите вероятни;
ще бродя в спокойната степ на съня,
ще намеря Едничкото Цвете
което ще пази (предполагам) твоето малко сърце
докато луната от морето излезе.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Лангстън Хюз – Нека Америка да бъде отново Америка

RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.

 

Нека Америка да бъде отново Америка
Нека да бъде мечтата която беше.
Нека да е пионерът в прерията
Търсещ дом и свобода.
(Америка никога не беше Америка към мен)
Нека Америка да бъде мечтата на мечтателите –
Нека да бъде онази велика силна страна на любов
Където ни крале заговорничат, ни тирани лъжат
Или човек е стъпкван от друг.
(Тя никога не беше Америка към мен.)
О, нека моята земя да бъде земя на Свободата
Без корони и венци от патриотичен фалш
Където шансът е истински, животът е свободен
И вдишваме Равенство
(За мен никога нямаше равенство
Нито свобода в “родината на свободните”)
Кой си ти, недоволстващ в тъмнината?
Кой си ти, спускащ върху звездите завесата?
Аз съм беден, бял, излъган и разбит,
Аз съм негърът носещ на робството белегът.
Аз съм червенокожия изгонен от земята ми
Аз съм имигрантът уловен за надеждата търсещ –
И намирам същия стар тъп план
На кучешки живот, на силния слабия мачкащ.
Аз съм младия, пълен със сила и надежда,
Заплетен в безкрайната древна верига
На печалба, сила, на „грабѝ земята!“
На „грабѝ златото!“ Грабѝ за да си доволен!
На „Карай ги да работят!“ „Вземи парите!“
На притежаване на всичко за собствената алчност!
Аз съм фермера, закован за земята.
Аз съм работника продаден на машината.
Аз съм негърът, слуга на всички вас.
Аз съм народът, смирен, гладен, лош –
Гладен и днес, въпреки мечтата.
Бит и днес – О, Пионери!
Аз съм онзи, който никога не мина напред,
Най-низшия работник изтъргуван през годините.
И все пак, аз съм онзи който мечтаеше простички мечти
В Стария Свят все още слуга на крале,
С мечта толкова силна, истинска, смела,
Който дори и със силата си пее
Във всяка тухла и камък, във всяка преобърната бразда
Която е направила Америка това което е
О, аз съм онзи, който преплува морета
В търсене на заветен дом –
Аз съм онзи, който тръгна от тъмния Ирландски бряг
От равнините на Полша, от зелените английски ливади
И откъснат от Черна Африка пристигнах
За да построя “земята на свободните”
Свободните?
Казахте свободните? Не мен?
Едва ли е за мен? За милионите на помощи?
Милионите посечени, когато сме на стачка?
Милионите не получаващи нищо за труда си?
За всичките мечти, които измечтахме
И всичките песни, които изпяхме
И всичките надежди, които опазихме
И всичките флагове, които окачихме,
Милионите с празни ръце сега–
Освен една почти мъртва мечта.
О, нека Америка бъде Америка отново–
Страната която все още не е била
А все пак трябва е – страната, където всеки е свободен.
Земята която е моя – на бедния, на индианеца, на негъра, на МЕН
Който издигна Америка
Чиято пот и кръв, чиято вяра и тъга,
Чиито ръце в леярната, чието рало в дъжда,
Трябва да възвърнат нашата мечта.
Наричайте ме с грозни имена
Стоманата на свободата няма ръжда.
Заради тези, които живеят на други на гърба,
Нека завземем отново земята,
Америка!
О, да,
Отново казвам ясно,
Америка никога не беше Америка към мен,
И вричам се сега –
Америка ще бъде!
От разрухата и развалините на нашата гангстерска смърт,
От насилие и гнилоч на подкупи, измама и лъжи,
Ние, народът, трябва да изкупим
Страната, мините, горите, реките
Планините и безкрайните равнини –
Цялата зелена и прекрасна земя –
И да направим Америка отново!

1935

 

Превод от английска Бистра Желева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Блок – Непознатата

RASSIM®, Стари картини. Рембранд. Батсеба в банята си, 2016 – 1654. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 200 х 140 см.

 

Застинал съм в кръчмарска стойка…

Застинал съм в кръчмарска стойка.
Отдавна вече съм пиян.
Вън щастието ми − на тройка,
димът сребрист е разпилял…

Лети на тройка, в глъбината
на снегове и векове…
И под подковите душата
в сребристата мъгла снове…

И в мрака глух искри се мятат,
светлей нощта, светлей нощта…
Звънче бърбори под дъгата,
че радостта си отишла.

И само златният хамут се чува,
и вижда се през цяла нощ…
А ти, душа… душата глуха…
пияна си… без капка мощ…

26 октомври 1908

 

Излязох. Бавно се явиха…

Излязох. Бавно се явиха
надземни зимни мрачини.
И дни от младост приближиха
с доверие от тъмнини…

Дойдоха и зад мен стояха,
и пееха за пролетта…
А стъпките ми тихи бяха,
за да прозра във вечността…

О, дните чудни живи бяха!
От дебрите на песента
излезе здрача над земята
и се събуди вечността!

25 януари 1901. С.-Петербург

 

Така е всичко днес нищожно…

Така е всичко днес нищожно
тъй както сив е този ден,
и за сърцето − невъзможно
да вникне в сенчестия плен.

На бъдеще печална сянка
блуждае, вие се над мен,
наоколо живот безкраен
кипи над морски брегове.

Така е всичко днес нищожно,
предвиждам Зло във бъдещ ден,
и се стремя да е възможно
да върна Спомена свещен.

И спомням си за дните стари,
кога душата ми цъфтя,
где всичко онемя без вяра,
щом Злото в бъдеще узря .

26 януари 1899
С.-Петербург

 

Потопих се в море детелина…

Потопих се в море детелина
и във приказен сън на пчели.
Ала вятър от север премина
и сърцето ми детско откри.

Призова ме на бой в равнината,
да се боря с небесния дъх.
От пустиня към мрака в гората
ми посочи виещ се път.

Аз по него вървя през скалите,
непрестанно се взирам далеч,
а пред мене, невинно, открито,
крачи моето детско сърце.

Нека гаснат очите в умора,
а прахът да завий, пламеней…
Мен пчели и цветя ми говорят −
светла истина в мене живей.

18 февруари 1903

 

Бавно и трудно, и вярно…

Бавно и трудно, и вярно
в черната нощ аз вървя,
пълен с надежда безкрайна,
думи с молитва мълвя,

зная – молитва помага,
виждам надежда в света,
силната вяра полагам −
камък основен в труда.

Бавно и трудно, и вярно
пътища меря в нощта:
пълен със вяра безкрайна,
стигнал бих до сутринта.

1900

 

Девойка пееше в хора на храма…

Девойка пееше в хора на храма
за всички морни в чужди страни,
за всички кораби нейде в океана,
за всички, забравили радостни дни.

Звънтеше гласът й, кръжащ под купол,
над бялото рамо лъч огря,
и всеки през мрака се взря да слуша,
как бялата рокля в лъча запя.

И виждаха сякаш, радост незрима,
че кораби всички в залив са тих,
че морните хора, там от чужбина,
своя живот създали честит.

Лъчът бе изящен, гласът бе сладък,
и само до знатни, Царски Врати,
с Причастни Тайни − детенце плака,
че никой назад не ще се яви.

Август 1905

 

Непознатата

В вечерен час по ресторантите
в задушен въздух, заглушен,
завихрят с викове пияните
дух пролетен и развратен.

Далече в улицата, прашната,
над скука в дачния пейзаж
златей краваят във пекарната
и се разнася детски плач.

И всяка вечер зад бариерите,
с бомбета важни на глави,
се движат дами с кавалерите,
прочути с острите шеги.

Над езерото скърцат клинове
и се раздава женски вик,
а на небето, както винаги,
безсмислено криви се диск.

И всяка вечер съм с приятеля,
във мойта чаша отразен
с тръпчива влага, с тайна всякаква,
и той смирен и оглушен.

Край масите, съвсем до нашата,
сънливите слуги търчат,
пияници с очите заешки
«In vino veritas!»* крещят.

И всяка вечер, точно, винаги,
(или за мен е само сън?)
девичи стан, увит в коприните,
явява се в прозорец вън.

Минава бавно край пияните,
без спътник, винаги сама,
в мъгла облъчва с ароматите
и сяда до прозорец тя.

Старинен дъх витай от древните,
стаил в коприната следа
и в шапката, с перата, черните,
в халки на тънката ръка.

И странна близост приковава ме,
зад тъмния воал съм взрян
и виждам бряг в очарование,
в далечина омайващ чар.

Неясни тайни са ми връчени
и слънчево за мен кълбо,
и цялата душа облъчена
пронизва тръпното винО.

Склонените пера на щрауса
във мозъка ми веят хлад,
а сините очи без дъно са,
в далечни брегове цъфтят.

В душата ми лежи съкровище
и ключът му е само в мен!
О, право е пияното чудовище!
Във вино истината е.

24 април 1906
Озерки

* «Във виното е истината!» (лат.) (Бел. пр.).

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Даниил Хармс – Не обичам деца, старци и старици

RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Леда и лебеда, 2017 – 1601. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 150 x 190 см.

 

Покрай масата залита
С пача задавил се Григории
Домакинята ридае
На госта си нахал сърдита
Над празна чашка
Плаче
Домакиньо, По-добре гадай на карти
Тръгна си Григории позор и срам
Да му се сърдиш няма смисъл
Пачата ти е от копита
Всеки би се затруднил

Тичат замислени хора
Къде отиват? Защо бързат?
Дамите поклащат гръди
Кавалерите шумят с бради

Захвърлен бях под стола
Бях слаб и глупав
Хладен вятър духаше в комина
И в моя зъб
Да лежа так ми беше неудобно
Бях слаб и глупав
Ако да не бе тъй хладно
Лежал бих тихо на постелка от кожух
Но да се лежи така е много скучно
Бях слаб и глупав.

 

Сложил очила, Семьон Семьонович гледа една хвойна и какво да види:
На хвойната седи мъж и му се заканва с юмрук.

Семьон Семьонович сваля очилата, гледа хвойната
и вижда, че на хвойната няма никой.

Семьон Семьонович слага очилата, гледа хвойната
и отново вижда – на хвойната седи мъж и му се заканва с юмрук.

Семьон Семьонович сваля очилата, гледа хвойната
и вижда, че на хвойната няма никой.

Семьон Семьонович отново слага очилата, гледа хвойната
и отново вижда – на хвойната седи мъж и му се заканва с юмрук.

Семьон Семьонович отказва да повярва на това явление.
смята, че това е оптическа илюзия.

 

Не обичам деца, старци и старици, както и благоразумни възрастни хора.
Харесвам, само млади, яки и пищни жени.
Към останалите представители на човешкия род се отнасям с подозрение.
Винаги съм се интересувал от жени.
Винаги са ме вълнували женските крака, особено над коляното.
Мнозина намират жените за порочни същества. А аз ни най-малко. Дори напротив, намирам ги за много приятни.
Щом казвам, значи е така
Никого не съветвам да спори с мен. Все едно ще загуби, защото печеля всеки спор.
Не ви приляга да се мерите с мен. И по-умни от вас са пробвали. Всички победих. От страни не изглеждам особено речовит, но започна ли няма спиране.
Всичко ми се отдава с лекота. Дори мога да летя.
Но няма да говоря за това, защото никой няма да ми повярва.
Хората се опират на мен, цитират ме, удивляват се на постъпките ми, но не ми плащат за това. Глупави хора! Носете ми повече пари, ще съм много доволен.
Всички ми се чудят. Каквото и да направя, намират го за увдивително. А аз дори не се старая. Получава се от самосебе си.
Чуйте приятели. Не може такова преклонение пред мен. Аз съм същият като вас, само че по-добър.
Имам всички основания да се смятам за велик човек. И аз мисля, че съм велик.

 

Превод от руски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Луиз Глюк – Мит за невинност

RASSIM®, Автопортрет. Becoming-animal, 2010. фотография, вариращи размери. Фотография: Ивайло Станев

 

Червеният Мак

Чудесно е
да нямаш
осъзнание. Чувства:
тях да, имам ги; те
ме управляват. Имам
и повелител в небесата
нарича се слънце, и открита
за него, му показвам
огъня в сърцето ми, огън
като неговото присъствие.
Какво друго би било това великолепие
ако не сърце? Братя и сестри мои,
и вие ли като мен бяхте, някога, отдавна,
преди да станете човеци? Дали
си позволихте
да се отворите един единствен път, вие, които никога
повече не бихте се открили? Защото в същност
сега аз говоря
като вас. Аз говоря
защото съм разбита.

Превод от английски Бистра Желева

 

Мит за невинност

Едно лято тя излиза сред ливадите
и както обикновено се спира за малко до вира,
където често се вглежда в себе си
търсейки някакви промени.
Вижда се същата,
все още загърната в ужаснaта мантия на дъщеря.

Във водата, слънцето изглежда много близко.
Сигурно е вуйчо, който отново ме шпионира, мисли си –
всичко в природата е някак си по роднински свързано с нея. Никога не съм сама – размишлява тя,
превръщайки мисълта в молитва.
Тогава се появява смъртта, като отговор на молитвата.

Вече никой не разбира колко красив беше той. Но Персефона си спомня.
Също, че той я прегърна, точно тук,
докато вуйчо ѝ наблюдаваше. Спомня си как слънчевата светлина проблясва по голите му рамене.

Това е последният момент, който си спомня отчетливо. После богът на тъмнината я отнесе със себе си.

Спомня си също, не толкова ясно,
смразяващото мисъл, че от този момент нататък
не ще може да живее без него.

Момичето, което изчезва от вира, не ще се върне никога. Ще се завърне жена, търсеща момичето,
което е била някога.

Тя стои до вира, и от време на време казва,
бях отвлечена, но това ѝ звучи някак погрешно,
различно от това, което беше усетила.
Тогава казва, не бях отвлечена.
И после казва, аз сама се предложих,
исках да избягам от тялото си. Дори понякога
желаех това. Но невежеството

не може да пожелае знание. На невежеството
му трябва нещо измислено, за което да си въобразява,
че съществува.

Всички тези различни думи –
изброява ги подред.
Смърт, съпруг, бог, непознат.
Всичко звучи толкова просто, толкова обичайно.
Трябва да съм била, мисли си, най-обикновено момиче.

Тя не свързва спомена за себе си с това момиче,
но продължава да мисли, че вирът ще запомни и
ще обясни значението на молитвата ѝ,
така че да разбере
чута ли е била или не.

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X