Вероника Цекова, „KonsumENTEN” (de)
(бг. потребители / ПАТКИ), дигитална графика, 2020
За ковидо ага научийме,
профилактично се пропийме.
С консерви се напънийме,
за Емеката се бийме.
Масчи златни носийме,
с Джак Даниелс се мийме.
Летото се поолабийме,
короната позаборийме.
Се наново откачийме,
аптечите ги изкупийме.
Така и не се усетийме,
чии гушки напънийме!
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015
Отвън надникна въздух злостен
и бе противна пролетта.
Проскърца прах в печални ноздри,
течеше гривеста река.
Стоеше вещер на брега
с чадър и шапка във размах.
Той викна – вижте ме сега,
как ще избягам от пердах!
И като лястовица черна
се стрелна той към своя дом.
Кинжал в окото му се мерна,
в носа му съскаше питон.
1926–1927?
Молитва преди сън
“Господи, посред бял ден
ме е налегнала леност.
Разреши ми да легна
и да заспя, Господи,
и докато спя, товари ме, Господи,
със своята сила.
Искам да знам много,
но не това, което книгите
и хората ще ми кажат.
Ти само ме просвети, Господи,
посредством моите стихове.
Но разбуди ме, дай ми сила
за битка в самия промисъл;
дай ми сръчни ръце в Словото
и прилежно сърце във възхвалата Божия
во веки веков.”
28 март 1931
Юнак-печеняк
Във голямото ведро
ще намеся аз брашно.
Ще пека голяма питка
за кварталната агитка –
със стафиди и коричка,
вкусно да им е на всички!
Гостите ми цяла вечер
пипат, лапат питка печена.
– Я кажете, гости мили,
дали сте я сте одобрили?
– О, такава питка няма
в цялата Земя голяма! –
викат гостите – Брависимо,
питката ти е вкуснисимо!
Ей такъв съм си юнак –
дружелюбен печеняк!
(Съчинено за мистификация в редакцията на “Чиж”, устроена от Д. Хармс и Нина Гернет. Стихотворението е изпратено като “читателско писмо с любителски стихове”, ужким писани от възпитателка в детска градина за възпитаниците. Нина Гернет е ръководила редакцията на детското издание “Чиж”, по-късно става класик на куклената драматургия в СССР.) (б. пр.)
Лъжльо
– Вий знайте ли?
Вий знайте ли?
Вий знайте ли?
Вий знайте ли?
Разбира се, че знаете!
Несъмнено,
несъмнено,
несъмнено знаете!
– Не! Не! Не! Не!
Ний не знаем нищичко,
не сме чули нищичко,
ни сме чули, ни видели
и не знаем
нищичко!
– А вий знайте ли, че ТАТ?
А вий знайте ли, че КО?
А вий знайте ли, че МИ?
Че татко ми си има
четирийсет синове?
Четирийсет здравеняци –
няма двайсет, няма трийсет,
ами точно четирийсет
здрави-прави синове!
– Айде, айде, айде, ай!
Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъж!
Айде двайсет,
айде трийсет –
може и да е така.
Ама точно четирийсет –
туй е връх на глупостта!
– А вий знайте ли, че КУ?
А вий знайте ли, че ЧЕ?
А вий знайте ли, че ТА?
Че кучета-джафкачи
вече могат да летят?
Точно като волни птици –
не бозайници,
не риби –
като ястреби летят!
– Айде, айде, айде, ай!
Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъж!
Кат бозайник,
като риба –
може и да е така,
ала птица,
ала ястреб –
туй е връх на глупостта!
А вий знайте ли, че В НЕ?
А вий знайте ли, че БЕ?
А вий знайте ли, че ТО?
Че в небето
вместо слънце
ще се врътка колело?
Чисто злато ще е то –
не чинийка,
нито питка,
а голямо колело!
Айде, айде, айде, ай!
Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъж!
Ай, чинийка,
айде питка –
може и да е така,
ама кръгло колело –
туй е връх на глупостта.
А вий знайте ли, че ПОД?
А вий знайте ли, че МО?
А вий знайте ли, че РЕ?
Под морето-океана
пази страж със пистолет!
Айде, айде, айде, ай!
Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъж!
Айде с палка,
със метличка –
може и да е така,,
ама чак пък пистолет –
туй е връх на глупостта!
А вий знайте ли, че ДО?
А вий знайте ли, че НО?
А вий знайте ли, че СА?
До носа
не се достига
ни с ръцете,
ни с крака,
до носа
не се достига,
ни с колата,
ни с крака –
не се стига
до носа!
Айде, айде, айде, ай!
Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъж!
Със колата,
със краката,
може и да е така,
но да го държиш в ръцете –
туй е
връх на
глупостта.
1930
Превод от руски Иво Балев
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, ON-OFF-object
Висиш на Лъвов мост
И как метафората ще развиеш
Поднесена е наготово
В метонимия звънтяща
На трамвайни релси
Историята мародерства
Под хълбока на Сердика
С оглозган камък
Всеядно стилизира
Липсата на стил
В ликвидни мизансцени
Руините орнаментира
Как мислиш
Може би реликви
Или пък франчайз
Или джентрификация
На сувенирни медальони
Стоиш на моста
лъв император роб
лайф-стайлинговани фланьори
на реминисцентна Ulpia
балкански нобели
на мракобесие
под форма на емпатия
Как мислиш
Се лекува подаграта
С горещата вода
На минерали
До репликата на хотел Максим
неаполинерно
Реката се изтичаше под моста
И в кафене The Bridge
На островния тротоар
Си сменяха местата
Мостови клиенти
На разпадаща се темпоралност
поради липсата
на обективно време
Как мислиш
Дали все още
отсреща в сградата
пред срутване на Гешев
(с предпазни тенти)
Стражарите играят
на ашици
С протезното изкуствено око
на Гео Милев
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019
***
детенце бях старик нажален
ала младея до сега
да ми харесва тъй позор
добих щастливата съдба
да свършвам в здраве – от за упокой
3.4.2006
Превод от руски Мария Вирхов
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
RASSIM®, Тестостерон, 2001. От серията GYM, акрил върху платно, 130 х 150 см
ЗАБРАВЯМ ДУМИТЕ
И ТЯХНОТО ЗНАЧЕНИЕ
ЩЕ ПОМНЯ САМО
ЧУВСТВОТО
БЕЗ КАПЧИЦА СЪЧУВСТВИЕ
КЪМ СЕБЕ СИ
Есенен дъжд
Кому е нужен този ден –
една дъждовна капка
и тази нощ –
тъмносребриста локва
и целия живот на сушина,
кому е нужен?
Стоя – изпръскана и няма –
човек прегазен от кола лежи
и го вали, вали, вали…
Чадърите са цветни
и безстрастни
изникнали внезапно
приличат на отровни
гъби.
В прозрачността
на есенния дъжд
забързан всеки скрито
носи свойта участ.
Като насън
изваждам кърпичка
и бърша си очите,
но те са сухи…
С дъждовни сълзи
се облива
отразеният ми образ,
оставям го във автобуса –
далечен,
стъклен
и самотен –
нека да наднича!
Отново съм в дъжда,
дъжда вали във мен
Събуждам се от
монотонен шепот –
прибягват водни струйки –
безцветни червейчета
по прозореца,
натрапващо припомнящи,
че всичкото това било е вече
и всичко казано е някога преди
преди да завали…
Планетата абсурдно
продължава
все тъй да се върти,
заспиват някъде зелените треви,
пристигат синкави
последни новини:
„Внимание!
Опасно е – дъждовно време,
горивото е на привършване,
внимание – вируси, война!“
А на мене ми се иска да крещя!
ВНИМАНИЕ ВНИМАНИЕ ВНИМАНИЕ
горивото
ЧОВЕШКО
е на свършване!
Мълчание…
Наднича стъкленият образ,
загледан в чуждите лица.
Сфинксове пред телевизори
задрямали!
Ненужен ден,
ненужна нощ,
ненужни мои стихове…
Живот без дух,
живот такъв
не ми е нужен!
Окаменелите уста
не могат
да отронят
топли думи.
А вън като далечно ехо
от поройни чувства,
дъждът барабани…
Bollywood
Не съм джендър
не съм черна.
В тази история
бялата
хетеросексуалната
съм аз.
Имам черен приятел
Black Lives Matter
там се харесахме с него
аз му подадох ръка
и той ме прегърна
оттогава сме заедно.
Имам и друг приятел
той е от другия бряг
той е най-верният мъж,
когото съм срещала.
Веднъж с мен сподели
– Жените не сте вече
жени,
но ти ставаш за моя
приятелка.
Ще ти бъда верен
до гроб
за разлика от този,
по когото въздишаш
(предчувствие някакво
сякаш го осени).
После бавно добави
– Отстъпи ми го –
и аз го отстъпих…
Сега сме приятели
тримата
и заедно пишем
сценария
с фреш и текила
на една романтична
мансарда.
На финала
ще трябва да убия
единия от двамата,
за да получа ролята
ролята на убийцата.
Иначе няма как да стане
в BOLLYWOOD
да лансират сценария
и аз автентично да изиграя
ролята на убийцата.
Бяла съм
лоша съм
хетеросексуална съм
идеалният типаж.
Кого да убия от двамата?
Жертва да падне
приятелят от другия бряг
публиката за него да страда.
Така преценяват
в BOLLYWOOD.
И аз нямам търпение вече
ще убия,
щом е по правилата
на BOLLYWOOD,
но ще получа ролята
и тримата ще станем известни
в BOLLYWOOD свободния
в BOLLYWOOD прекрасния
камертон
за добро и зло
за нов ред и ново начало.
THE END
ИМА ЕДНА СТАЯ,
в която влизаха
само двама мъже
и се разбираха,
без да разговарят.
Единият е
Тарковски
другият –
Бергман.
Понякога скришом
влизам и аз
за малко…
На пръсти съм
на прага съм
и преливам от любов
сама съм
тях вече ги има
някъде другаде…
Излизам от
сакралната стая
и тогава ме поглъща
окото на тъгата
винаги отворено
за още…
До кога?
Гърдите ми
се пръскат
от кипналото
мляко.
Видяно от брега
Високо в небесата
зареяна
лети свободно птица…
Сама лети,
а другите в триъгълници
прегрупирани,
поупражниха се
и си заминаха без нея.
Описа птицата
самотен кръг
широк и волен
в слънчевата долина
на птичите видения
блестяща сви крила
в опустялото небе
изстреля се и се разби
в скалата
ведно с вълната,
която я догони
обгърна
и отнесе…
2-ри септември
Изпепелени думите
са си боклуци,
обърнати с хастара
наобратно,
разпадащи се в нищото
сентенции
изключват се взаимно –
верни и неверни…
Какво е ляво
и
какво е дясно,
щом всякаква човечност
липсва?
Вкопчен в курвата,
за да е заситен,
човекопитека се обръща
ту на лява, ту на дясна
кълка…
Какво е да си умен
или глупав –
човекът за човека
все е вълк,
а брата – псетата го яли…
Готова съм за бунт
безкрайно безначален
бунт!
Елате… Разнолики
– псетата ни яли –
ще бъде дълга
тази наша есен…
Разчистване след погребение
Прехвърлям
рокли и чинии
стари снимки
смесени
на хора, които
може би познавах
може не съвсем,
а снимките на мама
не мога да открия…
От толкоз роли
изиграни – ни една…
Дали не ги е
изгорила?
Във тази къща
няма да се върна
никога…
оставям я на брата си
(навярно все някога
ще се завърне от Америка)
Ще взема само
на спомена багажа
и старите тефтери,
в които сигурно
би трябвало
да съм написала
неща, в които днес
сама не вярвам.
Обличам роклята,
шармантната,
която колкото и да е стара,
няма как да я изхвърля.
Вещите и хората
така зловещо са преплетени,
че колкото и да гориш
все нещичко остава.
Сега отивам на площада
и нищо, че е безнадеждно
ще викам до припадък
срещу неправдата,
която ден след ден
живота умъртвява.
ТОПЯТ СЕ АЙСБЕРГИТЕ –
недостижими за мозъците светове…
Поглъщат плажа,
момичетата и момчетата, безгрижието
на измислени слънца…
Топят се айсбергите –
каменно паметни блокове
мозъци скрежно разлистени
ближат солените зъбери
на обезлюдените острови…
Жадни изпиват ефира
Музика! Танци за всички!
Жадни сме всички за спомени –
стреляме в минало време…
Сковани светове
отприщени потичат
аерозолни думи
по повърхността
клокочат.
Мастилени петна
по устните избиват мастилени петна –
бездушен мрак!
Крещи небето…
Нарекохме го наше?
Топят се айсбергите
консервирани
птичи черепи
зеят –
пей, пей, пей…
Топят се айсбергите
притискат ледени чела
в челата ни –
некрополи от малодушие…
Безмозъчен Апокалипсис!
За някого все още
от небето
струи ли светлина…
УБИЙСТВОТО ОТ УПОР
на косатки в Торсхавън
е празникът очакван
с нетъпение.
Ще има кръв и угощение!
През лятото във залива
разпуканите ледове
приличат на огромни
салове, ограждащи
скъсеното пространство
на водата, която
за клетите косатки
ще се превърне във
капан.
Ще има кръв и угощение!
От ранна утрин
в хайки настървени
мъжете са се пръснали
по ледовете,
въоръжени с арбалети.
Наконтени жените
на брега
със нетърпение ще чакат
да видят как
труповете на косатките
мъжете им ще извлекат
в краката им.
Как после ще изкъртят
зъбите
на бременна косатка
и тя най-сетне ще спре
да се усмихва.
Децата ще заскачат
радостни…
Защото мама ще получи
нов гердан.
И заливът
със седмици ще си остане
все така
червен.
И ледените салове
ще са опръскани от кръв.
Черно-бяла косатка съм аз
и плувам устремена
към Фарьорските острови,
където ме чака
моят любим,
да потъркаме
белите си кореми
в любовна наслада
под ледовете…
Черно-бяла косатка съм аз,
върховният хищник
на Океана –
бялата акула
свива перки пред мен,
клетките ни помнят
кой кой е
още от миоцена.
Край Фарьорските острови
днес ще умра
заедно с моя любим.
Сега още нищичко не знам,
с моя пасаж плувам натам,
където с моя любим
ще попаднем
във воден капан
между разчупените ледове
и когато отскочим към небето
с най-високия скок
в нас ще се забият
от упор
автоматични откоси
ще ни избият всички
там
братята и сестрите ми
и няма да остане
нищо
от красотата ми
когато ме извлекат
на брега
овъргаляна в кръв и пясък.
Върховен хищник съм аз,
идвам от Миоцена,
убиха ме в упор
в тясното водно пространство,
докато си вземах
въздух
край Фарьорските острови,
където водата в залива
е червена
от моята кръв.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
RASSIM®, #3 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.
Проекция на подсъзнателното
Сънят е прошката. И корабът небесен.
И аеродрумът му във твоето легло.
Хралупа с горски мед.
Капанът тесен.
Оракулът с кристалното кълбо.
По него лепне в намагнитените нощи
прахът на спомена с опърлени крила:
Моряци, скупчени на корабния мостик,
между завряла,
девет-балова, вода.
Сънят е спуснатите в залива таляни,
рибарски мрежи. И трофейното въже.
Той е фуражките на мъртви капитани,
между делфини
във пенливото море.
Той е писма от раздавачи закъснели,
където времето тече отзад напред.
Заблуда сладка за жените овдовели.
Вестителят на
недобър късмет.
Сънят е Коледа. И детството, събрано
в чувал с подаръци. Фунийка сладолед.
И непревързано, раненото коляно.
Ръка грижлива на добрия ти съсед.
Денят е делвата. Живот ти, източил
от нея виното, размесено с вода.
На сън единствено безгрешен си. И точен:
Целиш „в десетката“
при всякоя стрелба.
Купи си сънища на метър или миля.
Приший пагони. И ще станеш адмирал.
Над тебе плува поднебесната флотилия.
А ти си нейната
проекция от кал…
„Чочарка“
Нощта е
изнасилена Чочарка*!
Жена, с оплетена във палките коса.
Търкаляна под звездната бърсалка
от легионите с бронирани лица.
Печат от грайфери в разкъсаната рокля.
Език прехапан между зъбите кърви.
Септември, месец от година високосна,
е изтърсакът във изтеклите води.
Дори и с Господа годината да спори,
да трие с гума, да отсича със тесла
от календара датата си: „втори“,
денят със гвоздей я забива в паметта.
Нощта е демонът! И чапла беззащитна.
Хиена с нокти или ангелска душа.
Лице еднакво и във всеки миг различно.
Ръце – във белези. С наритани крака.
На живо, времето зашива рани в нея.
Не пада болката по гръб, до кръв дере.
Ала по котешки, тя пак ще оцелее.
Така е рано през септември да се мре!
Първо ще плаче, после ще се смее.
Ще скрие белега с разрошена коса.
Над раменете й като крило се вее
трицветно знаме,
вместо роклята с кръвта.
*Героиня от едноименния роман на Алберто Моравия (б. а.).
Decadence
Прерових купи със сено
и търсих смисъла,
иглата с връх от диамант, „Цветя на злото“*.
Край мене струните от думи се разлистваха.
И се превръщаше в светулка
всяка нота.
В гората листите откъснати покълваха
в бодливи рими на „прокълнати“ поети.
От песента им слепи бухали осъмваха
в „един-единствен лъч“**,
оставен да им свети.
Вълчица в мръкналото, тъмна неизвестница,
с гръклян прегризан, вия нощем към луната.
И капят стихове под клоните, дървесните,
за да ги лочи, до повръщане,
земята.
*„Цветята на злото“ – стихосбирка на Шарл Бодлер (б. а.).
**Салваторе Куазимодо (б. а.).
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
RASSIM®, Олизана скулптура, 2013. Каменна сол, обект с интервенции, 21 x 35 x 35 см
Чува се
През отворения прозорец на къщата ти
съседите чуха как влизам.
Чуха стъпките ми, превъртането на ключ
и на гардении мириса.
Чуха как захвърлям сандалите си
към най близкия ъгъл,
а ти (без да мръднеш от мястото си),
да казваш колко съм хубава.
После звук от наливане в чаша
и въпрос върху устните ти.
Падналата от рамото ми презрамка
и усмивката ми на блудница.
Твоето дръпване от цигарата,
моето тихо въздъхване.
И разбраха, че вечерта е наша,
и ще има много за слушане.
Твоето първо проникване,
първият ни оргазъм.
Сомнамбулите чуха и втория,
а след третия се отказаха.
И как стаяваш дъх,
за да не ме събудиш.
Как крещя в ръцете ти,
но не защото са груби.
Продължиха да слушат дните ни
и как заспивам на коленете ти.
Чуха и онова гладно коте,
което прибрах от контейнера.
И смеха ни, моят и твоят-
този коктейл от ноти.
И проумяха, че смисълът
е в отворените прозорци.
А после чуха, разбира се
и едно неловко мълчание.
Строшена чаша на пода,
(втълпиха си, че е по невнимание).
Чуха как търся обувките си.
Теб, по средата на стаята.
Дали каза колко съм хубава
(за това можеха да гадаят).
И пак превъртане на ключ,
но този път наобратно.
И котето, което усещаше,
че във къщата захладнява.
И…
Прозорецът се затвори…
Подразбраха го от въздушната струя.
Но не като след любов,
а като преди боледуване.
После всички разказваха
колко често си го отварял.
Но не са чули нищо.
Явно просто си проветрявал.
В една-единствена, дълга секунда
Двамата бързаха в различни посоки.
Той блъсна рамото ѝ,
събори дамската чанта,
наведе се, вдигна я и вдиша –
Жълто-зеления хлад на погледа.
Властната посока на зениците.
Кокетния присмех.
Чаровния бяс.
Опасната лудост.
Змийското търпение.
Котешкия адреналин.
Гладкия пубис.
Латексовия аромат на кожата ѝ.
Горещия восък по гръбнака.
Детинската пакостливост.
Циничната философия.
Влечението към огъня.
Ужасът от укротяване.
Гордостта на богиня.
Фобията от пристрастяване.
– Извинете – смотолеви,
стискайки чантата.
Тя трепна и подуши
Старите лаври на плейбой.
Сто и осем годишния брак.
Тежкия кредит.
Високото кръвно.
Ранното ставане.
Късното порно.
Свития пенис.
Опротивялото лягане.
Мокрите сънища.
Животинския глад.
Суетата на дребния.
Маниера на двуличния.
Позата на блажения.
Захвата на мастурбиращия.
Склонността към предателство.
Кварталните кръчми…
– Няма нищо! – отвърна,
разкопчавайки нежно пръстите му.
Остана зад своята граница,
намигна и се изгуби.
Една малка частица
Ще изпитам съвсем мъничко болка, като при евтаназия.
Ще изтека между запетаите преди да съм донаписана.
Във едната ръка за кураж ще стисна фантазиите си,
а във другата-кой каквото ми е харизал, по милост.
Едно леко убождане и движенията ще се превърнат в картини.
Отдалеч в перспективата някой ще хукне да ме спасява.
С тази малка подробност, че ще затъне до кръст в терпентина,
а пък аз (в едър план) ще внуша, че заспивам за кратко…
И лица-светлосенки покрай мен ще се струпат. Не може
ей така да напуснеш този лъскав парад, без свидетели!
Алтруизмът ще търси по ръката ми пулс разтревожено,
а от другата някой вече ще е плячкосал копнежите ми.
Ще се чуе и хлипане – меко драсване в няколко тона.
Но така разводнено, че ще попие под мен, в канавата.
И едва ли някой ще се вгледа над главите на множеството,
за да види как изчезвам през рамката от зловещия кадър.
Не плачете, бе хора! Аз не съм се погребала цялата!
Само малка частица от мене-объркана, никаква.
Разпръснете се! Знам, че най-вече на трупове почест отдавате.
Ала този, специално, не заслужава дори симулиране…
Неподредени залезни мисли
Лежа гола на плажа
и съзерцавам медната кожа на залеза.
Два облака-дракони се сношават
като в картина на Блейк.
Между линията на ума и сърцето
по ръката ми е полепнал пясък…
Аз все още съм нечий сън
и нечий кошмар. Подновен…
И все още някой усеща парфюма ми
в гънките на тълпата.
И гърдите ми в полусвитите длани
на някой тежат.
Но само насън,
защото аз лежа върху пясъка и съм ничия…
Двата облака свършват със дъжд.
Необичайно студено
Ще бъде едно много студено лято.
Ще се пресяга със сенките на дърветата да се завие.
Ще си ляга преди слънцето да напусне земята
и на топло в скалистите пукнатини ще се свие.
А може би точно, защото ще е премръзнало,
ще присяда на ръба на бордюрите и ще проси…
Ще се предлага за дребни прегръдки зад ъгъла,
за да се сгрее с отразената топлина на пешеходците.
И накрая ще се разплаче – от гордост, от срам, от безсилие
и ще се втурне към най-тъмните кътчета на необятното.
Ще се принуди от очите на любопитните да се скрие,
за да умре като котка – тихо, самотно, отчаяно.
Ще бъде едно много студено лято…
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
RASSIM®, #1 Живо и Мъртво. 2018. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.
Време
Той се върна назад
в крачка бавна,
в захлас,
вперил поглед напред.
Тъй умислен за нещо,
той понечи да тръгне,
ала пак се поспря.
И досадно е много,
тъй да тръгва и спира,
тъй начало и край
във едно да събира.
Сякаш двете са същи,
ала те май не са
или така обичат
да мислят хората
по света.
Но знае ли някой
дали край
в начало може
да се скрие?
Дали с два заека
един куршум
някой може да убие?
И той чу ме и назад се върна
сам истината да открие.
Молитва за дъжд
По радиото Георги
молитва поръча
молитва за дъжд,
не молитва за суша.
Излезе навън,
извади си столче
и седна да дремне
като жално отроче.
Заспива и в сън
бесни, буйни морета
с океани се сблъскват
и давят полета.
Градове се потапят,
всичко живо загива.
Всеки писък и плач
в глухота се облива.
Той, уплашен,
плува, плува нагоре,
но водата се сипе
и не мисли да спира.
Отваря уста
за капчица въздух,
но капчица няма
и Георги загива.
Молитва за дъжд
се чува далече,
Георги разсънва,
и що той да види,
сушата там е,
а той удавил се беше.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см
Животът, борбата и смъртта
Винаги съм се питала
дали от едната страна на света и от другата
небето блести по един и същи начин…
Бих искала да мисля че е така,
да се убедя в идеите ми.
Дори всички да ми казват:
„Истината не е това”.
Раждаме се на този свят без нищо:
без дрехи, подслон и възглавници.
Така обикновени умираме,
молейки се на Богородица
да не бъде толкова силна тъгата.
Избягваме лошите пътища,
винаги искаме да сме свидетелите,
а не подсъдимите,
тези, които пропиляват живота си
в защита на лъжи.
Борим се за високи позиции,
за признание и цветя,
за една добра работа и надарени деца.
Такъв е стереотипът на обществото.
Всички хора смятат това за свобода.
Но нещо ми подсказва,
че сме забравили същината.
И че да живееш не е да оцеляваш
в жестокостта на действията на другите.
Затова успокой ума си,
не тръгвай да се биеш с нокти и със зъби.
Този звяр има друг начин да бъде победен.
Удави душата му в пълно невежество
и отнеси тези думи
в гроба с теб,
когато вече нищо не ти остава.
Светлината, какво покрива?
Виждам те
в тъмнината,
в онзи мрак, който те опиянява,
който те прави силен,
който ме влудява,
когато не намирам искри, нито крушки запалени.
И седя на дивана, мислейки какво би било, ако не беше…
Свръх-мисленето навярно е моята фаталност.
Защото винаги ме води към ефимерното.
Но не, траекторията свършва и започва друга,
в която вече не си ти, а някой друг.
Където дори и да избягвам и изчислявам,
се повтаря все същата история.
Как мога да знам,
ако все още не те познавам?
Че горя отвътре
и искам да изляза от приюта си.
Нека природата ми покаже
пластмасовите маски,
да знам на коя страна да седна
когато ме повикат.
Ъглите – какво ще кажат?
Животът – какво премълчава?
Умовете – какво чувстват?
Хората – какво забравят?
Светлината, какво покрива?
Прикривам ушите си, за да не слушам
вика на бедните.
Толкова е силна болката,
избутва ни към пропастта.
Заради такива моменти живеем,
за да усетим слънцето
върху кожата ни след студа.
Нов абзац
Питам се каква е съдбата ми.
Да обръщам внимание на хората или не?
Все по-малко вярвам в тях.
И обсъждам в мойта самота
да запазя ли спокойствие или да избухна.
Всяко нещо с времето си.
Не съм родена да задоволявам желания на другите,
нито да следвам съвети,
които нямат нищо общо с реалността.
Може би трябва да бъда сама
и никога да не се интегрирам в обществото.
Ще попадна в стереотипа на писателите,
на отрепките и други странни типове.
Ще чета и ще пиша, докато умра.
До вечността.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Бакхус, 2015 – 1640. От серията Органични картини, холографският код на художника: урина върху хартия, 66 x 55 см (детайл)
«Окото вижда
как небето се разтваря» –
написано на дъното
на царското цукало.
И нарисувано око.
Не те обичам повече,
човечество,
защото
окото ти е вперено все там.
И все това ти е небето.
Не съм дърво –
ми вика
и си закопчава ризата.
Прозрачна си ми,
правиш се на евтина…
Дърво си, викам,
палиш се при триене.
А съм прозрачна
като кехлибарените топчета
на дядо ми от броеницата.
Там всяко топче е една молитва.
Пък дядо беше много, много беден.
продавачката в траурния магазин
си купи оранжеви гащи
така добре й стояха
заради мургавия тен
и стегнатия корем
и заради нейните
двайсет и осем години
беше хубава с тях
и когато ги носеше
на работа
беше й гузно
да продава венци и жалейки
и ковчези
особено малки ковчези
и евтини шалчета
от дантела
и оранжевите й гащи
нямаха нищо общо
с това
нито че понякога се напива
в работно време
знаеш ли какво ще направя
ако имам много пари
пита
и си отговаря
ще наема най-скъпия хотел
или най-скъпата яхта
и
и
не теб
ще поканя бившите ти любовници
цяла седмица
да ядат и да пият
да изтрезняват
и отново да пият
да чукат чаши
да се побратимяват
и в последната нощ
да им кажа
благодаря ви момчета
благодаря
че сте я имали
и че сте я оставили
защото тя
не е жена за един мъж
а сега е само за мен
Здравей!
Ако четеш това,
значи не съм умряла,
както ти обещах.
Приятелите ми
се събраха отново
като мускетарите
на Дюма,
вече толкова седмици
ме следят
да не хлътна в някоя
от кръчмите
на самосъжалението,
където дебнат твоите агенти,
пазят ме даже в леглото
и от време на време се правят,
че отиват до банята,
за да мога да ти напиша това.
баджовете им висят
над салатите
с рукола
за половин час
едното око в телефона
другото в часовника
потта им мирише на Boss
както мирише стръвта
на успеха
и нямат жени
и нямат мъже
не и такива
които да им кажат
че животът е друго
не надпревара с безумието
между девет и шест
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
