Стоян Костадинов – Аз съм добро момче

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

 

Аз съм добро момче,
никога не взимам
чуждите жени,
а ако ги взема,
галя ги с перце
и не ги оставям
никога сами.

Аз съм добро момче,
кимам и показвам,
че разбирам,
даже изявявам
желание да се
колаборирам,
нищо, че
грам не разбирам,
нищо, че днес научих
думата “колаборирам”.

Аз съм добро момче,
правя винаги
каквото трябва,
винаги ще търся
как да ви зарадвам.

Аз съм добро момче,
няма да ви се развикам,
вие знаете това и викате.
а аз си знам да
да мигам,

Майка ми е е научила така,
кротък като тихичка вода,
минавам край живота,
а той край мене,
силен като ураган,
съсипва всичко в моя
тих будистки храм.

и все светът ми е виновен,
аз съм все недоразбран,
искам аз да ви зарадвам,
вие що поливате ме с катран?

Аз съм добро момче,
как да избягам не знам,
някой дава ли
смелост на заем?

– Животът няма смисъл –
спореше един пиян на площада
и смело проповядваше без пощада
тази си злокобна мисъл.

– Ето, виж каква
прекрасна вечер е! –
те му казаха
– Всички сме пияни,
и щастието вечно е…

– Животът няма смисъл!!! –
изкрещя със всичка сила той
и като след ожесточен двубой,
падна на площада (-) кисел,

победен от незнаен опонент,
за него не остана надежда
и един процент,
плещите му,
обезсмислени,
безумно тежки,
не можаха
да изправят
тревогите човешки,
единствено успя
за последен
път да се
облещи
и заспа.

Гледаха го те за малко,
после се развеселиха
и грабнали в ръце живота
с наслада от него отпиха.

 

Изписах тефтер
тъмносив
като моите мисли,
животът красив
и вежлив
си минава край
моите мисли
и моят тефтер
тъмносив,
аз не го забелязвам
той – живота
изглежда ми крив
и в моя тефтер
тъмносив
описвам моите мисли
и живота колко е крив
и понякога,
само понякога,
в моя тефтер
тъмносив
моите мисли
приемат
друг – по-различен мотив
и живота става красив,
и това чувство
ме е страх да изгубя,
кажете сега какъв тефтер
да си купя?

 

На твоя език
знам само да казвам “обичам те”,
не и да обичам
с всички други думи,
колко искам да го науча
този твоя език,
не да се повтарям
папагалски като политик,
ама трябва постоянство,
а има пътища небродени,
песни неизпяти,
устни нецелувани,
върхове неизкачени,
кецове нескъсани,
няма време за учене,
и аз като баща ми ще казвам –
“Ще ми се да бях
наблегнал на английския.”
На твоя език
знам само да казвам „обичам те“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стефани Караначева – 101

Вероника Цекова, „selbSTEINschätzung” (de) (бг. самооценка / КАМЪК), ръкопис върху хартия, въглен, камък, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019

 

 

101

помня, казах ти някога
ще те срещна след 101 живота някъде пак
белезите ми извикаха те
сто пъти по-рано
дишам учестено и кървя
стават чудеса малко преди коледа
наранени двама скитат се в нощта
и аз ги гледам високо от прозореца
тайно си представям ти и аз да сме това
като сняг се сипе под силния дъжд пепелта
изгаряш бавно от вълшебния допир по кожата
трепериш като листата падащи бавно
и аз над теб кръжа ли кръжа
като грозния дим от комините наредени като войници в града
душата ми скита се из улиците, твоята ръка ли е това? нечия чужда, студено-непозната
падам в локвите, топя се и те стават тъмночервени
с мирис на ръждясалите под влаковете железа
виждаш ли, ето, аз идвам
качена на облак от страх
издигам се бавно нагоре, после падам, превръщам се в прах

 

***

погледни ме, виждаш ли
по кожата ми си личи
че под нея кръвта ми
има твоя вкус
и тя ври, усещаш ли? кипи!

прокарай пръстите си
през косата ми
и там остави аромата си
който дълго ще се задържи след теб
и във сънищата ми ще се появява
и понякога съвсем меланхолично ще ми навява
за нашата любов

ще те пазя в тайна
още 333 години
смърт над главата ми да се е надвесила
името ти в устните ми ще е впито

иглите ти зверски нещо са разкъсали
там някъде между гърдите ми
и тече мастило
и ти оставаш там
и те мълвя в среднощна треска

виждам те в сюрреалистичен свят
истински ли си
или измислен?

 

***

душата ми е някак празна
като стаята, в която днес седя,
тя е пълна само с едно легло
наполовина изгорено,
там където искала съм да си ти
спомени разпръснати са по земята

навън е тихо
и само вятърът стене
вика зимата
своята тайна любовница
и тя отдалеч го гледа с тъжни очи
подава му ръката си
и едва се стигат
подхвърля му сърцето си в отливка
и той го изпуска ненадейно в морето

и пак тъй жално вие
ей тука
аз гледам тяхната история
горя
мислейки си
колко много ми напомнят
на теб и мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Симона Хальова – Аз бях чумата на твойте сетива

Вероника Цекова, „Fe•male” (en) (бг. (от) женски (пол) / желязо • (от) мъжки (пол), желязо, магнит, гравирани, 2018

 

 

Агне(с)

Агнес бе майка в минало свършено време,
на Агнес й взеха туптящото още сърце.
От Агнес отмъкнаха плода на щастието й,
и го оставиха да гние в масов гроб.
Агнес бе майка, но и жената в нея гореше,
Агнес бе създадена за любов.
Агнес бе кротка като агне,
но сърцето бе проядено от вълци.
Пороците, като гарвани, усетиха кръвта в празнината,
и отнесоха със себе си последния майчин инстинкт.
Тя е Агнес- жена, отдадена на ласки,
душа в празно пространство,
дърво с увехнали корени,
осиротяло сърце на конци.
Денем и нощем около нея,
като гладни хрътки обикаляха мъже,
а споменът като сираче стоеше на прага,
и похлопваше глухо по изгнилата порта.
„Мамо!“ Чуваше писъци,
Смъртта се бе сгушила с часовник в ъгъла
и като книга прелистваше миналото.
„Къде изгуби сърцето си, мамо?“
„Защо ме остави на гладните вълци и гарвани,
и остави спомена да изсъхва като есенен лист?
Защо си толкова студена, мамо?“
Агнес бе жив човек в минало време,
Агнес бе кротко агне в необятна кошара.
В онази нощ тя чу вика на спомена,
остави всичко, що е ценно пред вратата.
Надяна вехтото овче палто,
и последва в отвъдното своето дете.

 

Пияният пианист

Прощавай, мила!
Поседни до мен.
Спомни си онази наша дивна вечер.
Спомни си онзи тъмен бар,
в който цветовете се размиваха в цигарен дим.
Завесите миришеха на изсъхнали рози,
а пианото бе проядено от дървеници,
от него аз създавах непознати светове.
Ти седеше до мен, по-красива от Изтока,
ти беше капан за хорските погледи.
Аз бях пиян. С треперещи пръсти създавах изкуство,
съграждах основите на неговата душа.
Аз пиех отровата на зелената фея,
а тя ми се смееше ехидно в чашата.
В очите на другите аз не съществувах,
музиката беше фон на твойта красота.
О, Боже, младостта е толкова преходна,
скъпа, погледни красотата сега.
Красива със своите сребърни нишки,
и загадъчни извивки по остарялото лице.
Скъпа, чуй пианото, този оглозган от дървеници скелет.
Няма вече размиващи се цветове.
Виж остарелите пръсти, те отново треперят,
аз съм пиян и мъртъв, но изкуството не е.

Тя плаче нощем с мен
Аз съм роб на всички пороци,
аз съм същество, непознаващо сънища.
Денем гоня облаците в прогнилото небе,
нощем гния сам в чашата с бренди.
И изгнил до последното парче прокажна плът,
лягам до нея и костите ми тракат като стрелки на часовник.
Чувам сърцето си, в синхрон с нейното
и двете на мъртви и празни тела.
Денем не мога да плача,
костите са обездвижени.
Тя. Тя е душа без дяволски мисли.
Тя обича. Тя плаче нощем с мен.
Тя лови пеперуди с ръце,
живота им в тях съхранява.
А нощем прегръща мойто сърце,
и оставя нейното да се разкъсва.
Тя плаче за моите пороци,
крещи и се моли за мен.
Викът прокънтява в празното тяло,
тя плаче нощем с мен.

Тя бе русалка,
затворник в мръсен аквариум,
плуваше в свои сълзи,
и „домът“ й много често преливаше.
Аз бях самотен рибар,
заключеник в мрачна и празна реалност.
Нощем до мен лежеше красива,
смъртта, в облика на тъжна жена.
Тя ми шепнеше за пясъчния си часовник,
и за свещите, догарящи пред олтара.
А аз не заспивах, и с времето разговарях,
бях неспособен да улавям сънища.
Знаех, краят е близо,
стъклото ще се счупи, ще изтече водата.
И любовта човешки облик ще добие,
ще се отпуснат хрилете, ще спре сърцето.
И тя ще падне, покосена,
а моето сърце ще потъмнее от мъка.
Тя бе русалка с тъжен поглед,
тя бе човек в минутите преди и след смъртта й.
Аз бях човек с тъмна бездна в гърдите,
аз бях смъртта й в облика на тъжен мъж.

Аз бях чумата за твойте сетива,
аз бях чумата на Камю.
Квазимодо в твоите очи,
чужденец за твойте силни чувства.
Аз бях нервния срив в съзнанието,
менструалната болка в нощите,
безкрайният плач на вътрешното Аз.
Аз бях твоята телесна болка.
Аз бях наплашен от живота, мила моя.
Аз търсех критиката в погледа ти,
изневярата в думите ти,
страха от личността ми в обичта ти.
Аз бях наплашен, бях пустинен вълк.
Ловях светулки в капан за мечки.
Търсех ангели в малкия ми роден град,
и богини в голямата прашасала столица.
Теб намерих някъде в морето,
аз бях удавник, ти бе спасението.
Като Бастет те почитах,
на пиедестал поставена,
мила моя, ти си лек,
мила моя, аз съм чума.

„Слагайте маски, няма да ви загрозят.“ -каза човекът с грозна душа, наплашен до смърт от пушача, който кашля рано сутрин.
Каза човекът, до когото седи Смъртта,
брояща всяка песъчинка от часовника му,
която вода излива върху догарящата му свещ.
А аз, по дяволите, бях си сложил шибаната маска.
Автобусът- змийско гнездо от незадоволени дами,
върви в голямата мръсна Шопия.
„Маските са, да мълчите.“
Ама моля Ви, мадам, махнете си я от очите.

Предсмъртно на палача
„Тик-так”- часовникът говори с часовете,
а те с досада си отиват.
Но отново връщат се като виновник
за изповед пред тъмната икона.
***************************
Аз грешник съм,
ще ме осъдят.
Договорът е подписан с кръв.
Решено е.
С куршум ще се превърна в спомен.
Ех, палачо, от смъртта изхранваш се,
пиеш водка от страдания.
Пари, спечелени от плач,
и охолство от последните молитви.
Ех, как завиждам, че живееш,
и след този миг ще си отидеш.
Ще захвърлиш пистолета на дивана,
и децата ти ще си играят с него.
Нощи с мирис на последното уиски,
и утрини на първата цигара.
Ех, палачо, ти прощавай.
Стреляй… и не съжалявай,
че със смъртта ми тази нощ ще се напиеш.

Обезглавена душа
Чий грях изкупвам, Боже,
да виждам изкривени лица?
И в чия църква да се моля
за избавление и блага дума?
Кой ми взе сърцето от душата,
както аз отнех животите?
Кой отдели го, и го отнесе,
така, както аз отделям главите?
По мен вървят живот и смърт,
покорно, като сити вълци.
И чувам неуморния часовник,
в диалог с изтичащото време.
След всяка последна молитва, боли ме,
след всеки празен поглед, умирам.
А после отново, сякаш съм жив,
вкусвам от топлото вино.
И в него оглеждам се, и се давя,
потъвам в безжизнено опиянение.
За него тази нощ ще вдигна тост,
за грешника, обезглавил душата ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Молитва

Вероника Цекова, „hEAR clEARly” (en) (от серията “EAR”) (бг. чувам ясно / УХО), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

 

Дните

Този ден
е облечен в сиво.
Небето зашива
разпокъсани облаци
с иглата
на ярка светкавица,
очертаваща
огнен тегел.
И е просто
поредната сутрин,
възвестена от глас
на петел,
наводнена
от летен порой,
мъглива,
с предчувствие
за утрешни мигове,
в които зеленото
ще си отива,
в които слана
ще съсирва кръвта
на земята,
а птичият хор
ще е ехо
от земи непознати.
Една снежна кралица
се готви да бъде
щастлива…
Така тежи това небе –
с подгизналите облаци,
надвиснали
върху комините,
готови да премажат
селото,
донесли само мрак
и някаква тъга,
която се увива
по хълмовете,
разтревожена мъгла –
змия, която ще погълне
къщите и хората.
А хората сме аз и ти,
поостарели
Кай и Герда,
последните,
изправени едва – едва
до гнилите дъски
на земната ограда.
„Той взе, що му се пада“ –
казваш ти,
а аз ти се усмихвам.
Жива плът
до жива плът.
И някак леко,
сякаш без да искаме,
пием на живота
горчивата отвара.
А думите потъваха
в комините на къщите,
блъскаха се
в керемидените покриви,
режеха усмивки
в процепите на стъклата,
пироните ковяха
чистите им ризи
по стените.
Думите от моята
молитва
литваха съвсем
безпомощни,
губеха се като дим
(един поет
в това сравнение открил
на равнодушието
страшната отрова),
а господ примирено
сменяше
красиви багри
в четири сезона.
И плуваха
към тъмнината
къщите –
отвъд пространството
и времето,
затъваха във залеза,
а думите ми
глъхнеха,
затворили у себе си:
на хълмовете
тихите въздишки,
зеленото
на дивата трева
и тези жълти,
дребнички цветя,
които нощем мигаха
срещу звездите.
И в някоя космическа
година
за някого (навярно)
можеха да се превърнат
във откритие…

 

Молитва

От дъното на локвата
ме гледаше морето
с очите на удавена жена.
Паветата проблясваха
със песъчинки, дето
подхвърляше, изронена, луната.

На дъното на локвата
по пламък от прозорец
гадаех пак любовната ти вечер.
В зеници електрически
надничах и се молех
безмълвно-даже господ нямах вече.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Последен пристан

Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020

 

 

на А д’К и V.S.

Тази заран ще метем тавана във „Последен пристан“
А също и талаша смесен с наште си останки
Опашки плавници
Хриле
Изпечен е гръбнакът – може да се
Изяде – ако чироз си
О, християнски риби празнувани в картината
Францискова, в кантината
„Francisco Franco – pescador“ Аликанте
И в доковете Лисабонски – лов на „Лорна“
кораба последен от Великата Армада
граблива птица – шотландско гадже
непостлало
Никому легло сега лежи до кея – на дълъг шлейф Начало
от удавени делфини, черва от риба трупна смрад от брашното рибно, бумтящи пещи
подвижен Крематориум – полярна рибна морга с
Прегледно подредени ледени ковчези в трюма
минус двайсе седем А тази сутрин
профсъюзната Florabela F сбира профсъюзните момичета
изчукали корпусите корабни изчукали ръждата от моряците
Е литургично утро по стълбите нагоре към
sao Francisco de Paula
a аз със устни прилепени към основата на стълбата – гръбнак
мириса на тинята благословена
Вдъхвам
О християнска рибо, избягала през прозорците на мрежата – 8 сантиметра
снощи плътта си ядохме с избелени от ярост и зехтин
Очи от нас и люспа не остана
а Florinda F ми рече
с устни потопени в ухото
„Да пием за ония, които са в морето, че ако се завърнат – за нас и капчица не ще остане.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – На пристигане у дома

Вероника Цекова, „hEAR clEARly” (en) (от серията “EAR”) (бг. чувам ясно / УХО), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

на пристигане у дома

в кухнята зад пералнята паяче потрепва краче
в моята стая като стана 20 градуса миризливка забръмчава

 

Всичко е намек за живот
– един възможен отговор на Наталина Гачкова –

Сряда вечер
след като си спал цял следобед
Срещи с непознати
Вървежът в града
където краката сами знаят посоките и пътя
Покупките на домати чушки и кисело мляко
Вие сте млад Не помните Такива мрежички ползвахме в социализма
Линзера в сладкарница срещу Спортната зала
Началата на есента
Началата на любовта
Болчиците в тялото
Болежките на душата
Потракващите капачки във вятъра гонещи гълъбите
Колите пропърхорващи отвън
Шурците дори при затворена врата
ей, гошо
в неучленимите човешки гласове и на отворена
Ученическите ти бележници
пълен отличник
без документирана двойка тройка и само една четворка
всичките ти забележки от четвърти до единайсти клас:
(Подсказва в час по химия.
Ученикът не изпълнява задълженията на дежурен.
Геометрия – Ученикът е без домашна работа.
Без домашно по алгебра.
Като дежурен закъснява за час и не си изпълнява задълженията.
Без речник по литература.)
Бележниците с адреси и телефони

Лексиконите
(Спомени, Ястребино 1981

Течат водите на Амур
обичам само теб сладур
(подписани с прободено сърце и котва)

Желая ти да си намерих идеал
със храбоста на Зевс със силата на
Херкулес със красотата на Аполон
и със очите на Ален Делон
(правописа е по автора, имената на гръцките антични герои първоначално са написани с малка, но поправени на голяма буква)

от Петър Петров от град еди-кой си)

Писмата от пубертета

(23. 11. 85
Здравей, Ники,
Днес Бургас е кофти град. Студено е и вали. Р. много се зарадва като видя, че си му посветил стихотворение. На мен обаче то не ми хареса по няколко причини:
1. Не си овладял все още вътрешния ритъм на белия стих.
2. Идея има, но не е защитена.
3. Понеже е късо и почти фрагментарно, би трябвало да бъде по-концентрирано и недвусмислено, т.е. всяка дума да тежи на мястото си и да не може да се премести от тях.
Във второто стихотворение, което си ми пратил има напредък, в сравнение със старите ти неща. Но стига толкова за поезия. Човек не трябва да плещи много, много за нея; а да я прави.
Не зная как си с математиката. Но за себе си отчитам спад в нивото си. Изглежда с всеки изминат ден се отдалечавам от математиката, а не искам да е така. Утре вечер от София ще идва Иван Димовски да ни чете серия от лекции по топология. Сега наближава голямото междучасие, така че трябва да си потърся цигарите, та да пална сетне един тютюн. Само дано не ме пипнат, щото така са се развихрили. Ама и ние не стоим мирни.
Получих вчера писмо от М. Тя била рекордьор в класа по неизвинени отсъствия. През зимната ваканция, след състезанието в Русе, мисля да ходя на лагел във Велинград с класа. За сега това е всичко.
(подпис Х. (тя))

Стихотворенията ти на унгарски от студентските години
(заглавие: Битието на стихотворението

Когато се нанесох в общежитието
видях на стената надписа:
Римата най-главна е
леля Мари меси тесто
(превод мой))

Оправданието на Мехмед Мереджан
светещо от калъфа на нощната лампа
преди да кажеш
(да познаеш неразмътеното дъно
сладкото на горчивото
обяснението в любов на дъжда
окосяването на трева в късния следобед
прибирането на смеха на окото и устните
болката да ощипеш до посиняване
грехът на други за свой грях да вземеш
изплакал прашеца на Времето да посегнеш към чашата, пълна с отрова):

Животът е хубав и всичко има смисъл

 

Вместо стихотворение за най-красивите неща преди да пропеят птиците
на Владимир Сабоурин

тиктакането на часовника, чуващо се само в утринните тишини
изтрополяването на остатъчни капки дъжд по ламарината на остъкления балкон
пробучаването на кола, преминаваща по улицата пред блока
капчукането на капките от чешмата в легена в банята
мъжки глас, не учленявам какво казва, но не мога и да измисля нищо, проговарящо тук
проскърцванията в мрака, докато вървя към прозореца
за да видя дунава, вече забулван от избуяли дървета
явяващия се спомен за лунната пътека, вбридана
във водното му, черно огледало

муха отбръмчава

19.07. 2020, 4.47

 

из Преводи с биография (138)

Семейство Шьонберг, 1907; Петер Кантор

Какви са били семейство Шьонберг,
едва ли ще научиш от платното на Ричард Герстл.
Имало един мъж (Арнолд) и една жена (Матилде),
и те имали две деца. Вън, сред природата
нито един от тях не се вижда ясно: светлината
вибрира и скрива детайлите.
Четири взаимосвързани фигури – поне
платното ги свързва. Герстл е художникът.
Обичал жената, която тук няма лице,
да му се усмихва в отговор. Главата
на мъжа е като огромна нота, с две
отдалечени черни точки в нея, очите.
Шьонберг е композиторът. Нему принадлежи
главното място в композицията. Всеки него
гледа. Съпругата му се е върнала.
А художникът е сложил примка на врата си.

В 5.02 съм записал този превод, реших да прилегна в кухнята, съседката излезе на нанякъде, избуботи асансьора, после остана жуженето, все още свиреха щурци, мислех няма да мога да заспя, в съня си се питах буден или заспал съм, в съня се будех и проверявах в какво състояние е стаята, в която спяха родителите ми и където съм струпал нещата – едни за изхвърляне, други за прибиране, трети за евентуално оползотворяване – и си казвах, а значи спя (моментното ѝ състояние не отговаряше на образа в съня), по едно време се събудих отново в съня си, сестра ми се беше прибрала, светеше в стаята, в която спяха родителите ми, държеше плика с празните опаковки на лекарства, неизхвърлени от майка ми, и остатъка от лекарствата (кутии, блистери и пр), останали неизползвани, бяха се смесили, после ги изпусна на пода сред разпилени хартии, бяха сортирани, казах, отново ще се върши тази работа, появи се и майка ми, беше с младо лице и късо постригана, нищо не съм изхвърлил, казах, дори и боклука пазя, после изотнякъде изскочи десетгодишната ми племенница (дали не от гардероба?) и покрай нас се разтича, и нещо жизнерадостно цвърчеше и любопитстваше. Когато се събудих, полежах в полусън, припомняйки си съня, станах, включих лампата в кухнята, сложих кафе на котлона (в метална купичка за супа сипвам вода, премерена в чашата от костен порцелан, включвам на три, по някое време закъкря на слаб огън), включих компютъра, беше 5.50, седнах да фиксирам в думи съня. Сега на привършване чувам, навън още свирят щурците, кафето къкри, корема ми изкъркорва, птиче изписква.

31.08. 2020, 6.06

 

Равносметка

най-доброто на карантината:
може да ядеш чесън когато поискаш
на първа закуска
на втори обяд
на четвърта вечеря
на среднощен пир на чесъна

най-лошото на карантината:
че свърши
като свърши проумях
не искам никъде да излизам
че мога да живея в дома си
до края на света в карантината
стига на имам минимално задоволение
с храна вода ток интернет телефон

 

Обяснение в любов

Сложих тенджерата на печката.
Ръснах последния естрагон, после чушки и карфиол от фризера, следваха картофите.
Къде ли ми е картофобелачката, металната?
Нямаше я при металните кухненски инструменти,
нямаше я при металните прибори, нямаше я при измитите прибори,
нямаше при приборите, останали от майка ми,
нямаше в шкафа с тенджерите, в шкафа с чашите и чиниите,
нямаше и разните други шкафове, които не отварям,
нямаше я отвън на балкона при бракуваните,
никъде, никъде я нямаше,
намерих ножицата, която се беше загубила,
намерих цедката, която се беше загубила,
намерих тигана, който се беше загубил,
оттук нататък, казах си, няма мърдане,
всяко нещо на местото му, немедлено и обезателно,
обелих картофите с нож, нарязах ги, нарязах лука, праза, морковите.
Закипя супата, приседнах и се присетих, никога не съм имал метална картофобелачка,
метална картофобелачка имаше на Козàра 13/а, в стана 3г.
И заповтарях Кòзара, Кòзара, Кòзара, Кòзара, Кòзара.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Михаил Ламас – Основаване на дом

Вероника Цекова, „bORDER“ (en) (бг. граница / РЕД), интерактивен хартиен обект, 2015

 

 

Три картини
(По стихотворение на Алваро Мутис)

І
Денят се вкаменява в службата, светлината се разболява. Почти сме ослепели: може да видим живота единствено през екрана. В помещенията въздухът е поражението, което ни диша. Чистачката залепя в сервизното помещение икона на апостол Тадей, по-късно ще направи приношение в казиното. На прага на конгресна зала плешив мъж се опитва да скрие ерекцията си, секретарка го следи с крайчеца на окото, спомняйки си вечерта с любовника си. В обществена баня, половин час преди да потегли, коленичил мъж се моли, за да се взриви всичко.

ІІ
Тази улица, по която са се разхождали жертвите и техните убийци, където двама мъже се целуват, подслонени от богинята на щастливия случай; права линия, на която никой не намира никого, единствено пищния упадък на героите и ръждата им. Може би е кулисите на победените, последен маршрут, отвеждащ към сънищата.

ІІІ
Никой не е сигурен какъв е произходът на тази песен. Зародила се е във времената на големите чудеса и великолепните ереси. Други смятат, че се е родила като глас сред плантациите за кафе, в гръдта на жена, обсебена от демони, или по-скоро на брега на река, където обитават човеци, които едва прикриват половите си органи. Може би в гора, където баща изоставил сина си в мига преди бурята, или много по-рано на Синайската планина, като непозната заповед. На никое от тези места не са останали богове, които да потвърдят съществуването й.
Един ден застана пред мен и остана в стаята ми. Днес излезе и кацна до гълъб на жиците, където е увиснал следобедът и нетрайното.

 

Из Основаването на къща

І
Основахме дома на четвъртия етаж.
Като изключим самолетите,
Никой не живее над нас.
Тя очерта границите на своите владения, не са много,
Апартаментът е малък.
Не е трудно да се срещаме на всяка крачка,
малко по малко преставаме да сме непознати.
Позволява ми да влизам в кухнята,
да приготвям храната не означава
нахлуване на не нейна територия.
На масата в гостната е работното ми място,
оттам съзерцавам лавиците с книгите
и близо до гръбчетата световна история
стои снимката от сватбата.
На нея не приличам на човека, който съм всеки ден,
изглеждам щастлив по различен начин,
по различен начин от сега.

ІІІ
Лусия има дръпнати тъмни очи и черни коси.
Мрази неделите и дъждовните дни,
но още повече мрази дима от цигари.
Тялото й, вярна родина на ръцете ми,
е смугъл следобед клонящ към края;
също толкова смугла е носталгията й.
Блясъкът му, променил се,
следвайки студа на този толкова голям град,
увеличава желанието ми.
Затруднява я пътуването с метро,
казва, че мъжкият поглед полепва по дрехите й,
затова се съблича веднага щом се прибере у дома.
Губи се лесно навсякъде,
ако я оставя насред някой търговски център,
трудно би намерила изхода.
Изглежда естествено никога да не се разделя с нея.
Без видима причина полудява от ревност,
понякога плаче след като сме правили любов
малко като първия път,
когато плътта ни подари своето раждане.
Не знам защо го прави,
каква борба вътре в нея се превръща в плач.

ХІІ
Наситена кожата й,
обгърната плътно от тялото ми,
така, че дори в дишането й
любовта ми разгръща
каменното цвете,
розата, която застива.

Времето шлифова в нея
прецизния си диамант, незаличима следа
пребъдваща твърдо в моето тяло.
Ясновидски кристал,
който ме вижда да падам в нейните очи.

В огъня, който прикрива от мен
умиротвореното целомъдрие на движенията ти,
в него пропадам
все едно става дума за гроб,
винаги гостоприемен.

Тъй разпростира ръката ми,
призована да прекоси това разстояние,
изгарящия досег,
където можеш да спечелиш
най-потайната слава на телата.

XVIII
Предлагам ти да превърнем любовта в нещо просто.
Да допуснем, че трябва да придобие нагласа към послушание.
Ще трябва да галим гърба й,
за да усвои от господарите си нежността на досега.
Да я оставим спокойно да броди из къщата.
Да й имаме вяра.
Но да не забавяме кучешкия й нрав,
винаги хапе ръката, която я храни.

Тя е тази, която се грижи за нас,
която с голяма грижовност поддържа дома ни.
Затворници на собствения ни звяр,
да живеем боейки се лишим от беса й.

 

Питър Пан протестира

И някой ден ставаме възрастни,
и отиваме на работа, сложени в калъфа на костюм,
но в главата ни се е загнездил риф на Нирвана
и това е единственият ни амулет.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Мика Сийминеен – Кѫдѣ отивахте глупаци

Вероника Цекова, „KonsumENTEN” (de)
(бг. потребители / ПАТКИ), дигитална графика, 2020

 

 

Кѫдѣ отивахте глупаци
Слѣдъ
Брадати дебелаци,
И козли крҍсливи,
Съ души крадливи
Слѣдвайки
Тайни и явни содомити?
Така минаватъ днитѣ
Прѣхода не свършва
Но грабежътъ продължава
Вий мълчитѣ
Да признаетѣ
Въ душитѣ ваши
Смелость нѣма,
Че сгрѣшихте страшно.
Всичкитѣ надежди
Тамъ умрѣха
На сивитѣ площади
Въ прахъ и дъждъ
Свѣтлината
Въ каря на тунела
Азъ видѣхъ…
Видѣхтѣ я и вие…
Показа
Срѣденъ пръстъ
Изпънатъ въ цѣлия си ръстъ…

М.С. 03.12.2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мая Данева – Говорих си с лабиринт

Вероника Цекова, „BAUManagement“ (de) (бг. строителен мениджмънт / ДЪРВО), дигитална графика, 2020

 

***
говорих си с лабиринт
в стара катедрала
всичко разбрах
само не разбрах
за моя живот ли говореше
или за живота на
тези преди мен

 

***

един писател казва
докато разказваш, не живееш
аз съм психолог
давам убежище на всеки
който има нужда
временно да спре да живее

 

***

Майка ми е Шехеразада
Подслоняваше болки, 1001.
Разказваше ги на тишината.
Слухтях всяка вечер.
Попивах 1001 тишини.

Тя и смъртта
Смъртта отвори вратата без тя да я чуе.
Завари я натежала от спомени. В много формати.
Ярки, крещящи
голи, димящи.
рохки, дискретни,
вълнени, летни,
мъхести, грапави,
тревисти,
снежни, воднисти,
изсечени с брадва, полирани,
плътно лакирани…
Те всички гледаха в ‘en face’.
Дъх затаила, смъртта наведе очи
после на пръсти излезе
без вратата дори
да затвори.

Канадска есенност
индийско лято
рисуват дърветата –
червен клен ли е
или червени са вече
листата на зеления клен?
червено кану
в червеното отражение на
кленовата гора в езерото
добавя плътен нюанс
греблото сбръчква водата
попиват в нея
меките сенки на залеза
канадска есенност:
когато червените отражения на елементите
се срещат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Китайски писма и вопли

Вероника Цекова, „POesie” (de) (бг. поезия / ДУПЕ) (от поредицата „PO“), калиграфска рисунка, мастило върху хартия, 2019

 

 

Очите ти дръпнати
Очите ми дръпнати
Китайски гъз
Родна стряха

 

Малката ти пишка
събужда
големия ми звяр

 

Обезкосменото ти тяло
привлича
гривестия ми кур

 

Черният ти гъз
се откроява
пред юмрука ми

 

Тесният ти гъз
се разтваря
след като го натъпча

 

Гъзът ти мирише
на попърс и мастика
слюнката ми протича

 

Ти стоиш целия разкрачен
Курът ми е насочен
готви се да стреля

 

Слюнката ми среща
протичащия лубрикант
по повърхността на ануса ти

 

Сладко-киселата ти сперма
среща
палавия ми език

 

Застанал си на кучешка
Гъзът ти е отворен
Светлото бъдеще предстои

 

Ебем се
Свършваме
И пак се ебем

 

Гладкото ти телце
е покрито
с гъстата ми сперма

 

Ебем се
Ебем се
С часове

 

Като видя усмивката ти
направо
ми се доебава

 

Фащаш ме за пакета
Фащам те за дупето
Край

 

Еба те в устата
Еба те в гъза
Кримпай

 

Кур
Кур
Бой с мечове

 

Още си на кучешка
От ямата ти протичат
Моите неродени чавета

 

Намалявам-увеличавам ритъма
Стенеш като курва
Музикалното китайче пее

 

Защо трепериш целия пред мен
Защо така ме поглеждаш
когато го вкарвам в теб

 

Яздиш
Откачваш
Скачаш
Трепериш
Танцуваш
Настръхваш
Движиш сa
Спираш
Продължаваш
Молиш сa

Свършвам

 

Я ми седни на лицето
Я ми отвори ципа
Я ми подай тоя гъз
Я ми лижи кура
Я ми
Свърших

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X