Ан Секстън – Другото

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Миг преди EMP, 180 х 100 см., масл. бои, платно, 2017

 

Отдолу под червата ми, пожълтели от дима,
то чака.
Под очите ми, тези млечни зайчета,
то чака.
Чака.
Чака.

Herr Doppelgänger. Братко. Съпруже.

Herr Doppelgänger. Враг мой. Любовнико.
Когато истината дойде като грак
затваря телефона.
Когато детето се успокоява и почива на гърдата ми
моето друго поглъща лизола.
Когато някой целува някого или измива тоалетната
моето друго седи свито на топка и плаче.
Другото ми бие в сърцето с калаен барабан.
Другото ми развява прането, докато се опитвам да спя.
Другото вика, плаче и плаче
когато обличам коктейлна рокля.
Плаче, когато боцкам картофа.
Плаче, когато целувам някого, Нello!
Плаче и плаче
докато не си сложа маска
и се присмива на страстите Христови.
После ще се изкиска.
То е завинтено.
Неговата омраза го прави ясновидец.
Мога само да подписвам всичко,
къщата, кучето, стълбите, бижутата,
душата, родословното дърво, пощенската кутия.

Тогава мога да заспя.
Може би.
Анонимно подчинение.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Робърт Саутуел – След време може дънерчето пак да се разлисти

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Рани върху ландшафта, диптих, 2 х 75 х 100 см., масл. бои, платно, 2003

 

След време може дънерчето пак да се разлисти,
най-голите растения да пуснат цвят и плод;
най-страдащата твар от болката да се изчисти,
в най-сухата земя да се разлее див поток;
менят се времената, случаят върти се в танц,
от благ късмет към лош и от премеждие към шанс.
Морето на Съдбата нивга няма да се кротне,
Тя дава благослов на най-натрапчивата мъка,
с еднакъв жест Тя пуска своя прилив или отлив,
а станът ѝ тъче най-фина и най-груба тъкан;
и няма толкоз славна радост, че да не престане,
ни толкоз лош късмет, че да остане постоянен.
И няма неизменна пролет или вечна есен,
и няма непрестанна нощ или безсмъртен ден;
най-горестната птица има свой сезон за песен,
най-яростният ураган след час е укротен:
с редуване на времена Бог вещо се намесва,
човек мечтае своя връх и се бои от бездна.
Понякога късметът е в загубената порция,
голяма риба да избяга, малка да се хване;
и в нещо всичко, а във всичко нищо не упорства,
и някой има всичко нужно, никой всичко щяно.
Безпримесното щастие човек не го е виждал.
Най-бедният е с нещо, най-богатият – не с всичко.

 

Превод от английски Венцислав Василев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Селският автобус изгуби някъде по пътя своето разписание

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Краят на шоуто, 120 х 210 см., масл. бои, платно, 2005

 

Селският автобус изгуби някъде по пътя своето разписание.
Шофьорът мълчаливо допива бирата си облегнат на волана.
Мик Джагър и неговото сладко момиче правят любов по радиото.
Звездите сочат 14:14 на събудения първоноемврийски следобед.
Часовникът от таблото в бъдещето показва 00:46.
Качвам на гръб деветдесет и три годишен дядо и потегляме.

 

Вятърът изтръгна спомен,
стар ръждив пирон,
от кривите греди
на вчерашното аз.

 

Парадайз ирония от мола,
властта се включи онлайн,
изпод оградата на рая,
смисълът пиян изфъфли поздрав.

Срв. The word „paradise“ entered English from the French paradis, inherited from the Latin paradisus, from Greek parádeisos (παράδεισος), from an Old Iranian form, from Proto-Iranian *parādaiĵah – „walled enclosure“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Шумолят листа

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Трафик, 100 х 125, акрил, платно, 2005 (част от триптих)

 

Дерзай в трънливи стъпки
по солта на утринни терзания.
Ближи си раните навреме
преди лунен час на изстъпление
да окъпе в корозия
намерения за свян в натура.
Еквилибристика със мъдри мисли
заглушава стъпките на паяка в устата.
Но една пръсната крушка в светлината на деня
кани всички стари навици на пиршество.

 

Шумолят листа.
Глухота в резедаво
дави минувачи,
стиснали торби и смут.
Градът, свел поглед,
дъха астматично,
замъглява погледи,
взиращи се в нищо.
Птичи зов в пожарище
не тегне с тази самота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Трохи от хляб, петна от вино

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005

 

Лаврово дръвче е разперило пръсти
Съединени в очакваща длан
Под короната на безплодна смокиня

 

Излизам, бързам, вървя,
забавям ход,
имам ли нещо забравено:
пари, телефон, очила,
цигари, запалка,
и в най-малкия вътрешен джоб,
затворила жълти очи,
смъртта.
ускорявам

 

Живущите в нашия вход наброяват жителите на едно изчезващо село
Тази сутрин на вратата се появи още един анонимен некролог
Бял с черен надпис
Като обява за недеклариран наем
Зима е. Напролет ще светне празното място на пейката

 

Смъртта опира прояден наркомански нос
в моя, все още запазен. Наблюдава ме отвътре
с празните си кухини. Притиска ме със задушаващи
тонове пещерен студ. Животът някъде дълбоко гние.
Изпуска синхронно неприлични газове. Ставам
от дълбокото легло. Излизам през плитката врата.
Надрусана с работа, книги, алкохол, много стил и скандали,
държа лопата, с която мога да го изкопая, или изведнъж
да го ударя по главата, но изравям видения
криптовалути с маховик от въртящи се лакти,
в които мимове навиват на макара дълги черва,
свързани с печено пиле, свежа салата, къпана баница.
Втасва плътта ми. Студените кухини
на пещерата са пълни и с други балони.
Скърцаме упоително в минорно кресчендо

 

Трохи от хляб, петна от вино
Вали сняг
Врабци се бият

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Като Пилат

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Портрет на мъж с противогаз, 70 х 50 см., акрил, платно, 2008

 

Опитомяване

Приближавам нещата.
И присъщо на моята същност
се опитвам да правя нещата
подобни на себе си.
А нещата не искат, не искат.
Не искат.

 

Като Пилат

Съзерцавах рибата
в тавичката с дафиновия лист
и магданоза.
Съвършената форма,
сребристата кожа.
В очите ѝ прозрачни се видях
като в прозорец без завеси –
как поря корема ѝ
с острия блясък на ножа,
как изтръгвам хрилете, червата,
сърцето ѝ
с окървавени пръсти.
Осолих я със сълзи,
преди да я сложа
във фурната.
И си измих ръцете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Михаил Лермонтов – Аз вървя в пътеката самотен

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Цитадела I, 120 х 60 см., масл. бои, платно, 2021

 

***

Аз вървя в пътеката самотен;
белокамен път в мъгла блести;
нощ пустинна се заслушва в Бога
и звездата на звезда шепти.

В небесата – чудно и спокойно!
Спи земята в ореола син!
Що ми е тъй трудно и тъй болно?
Чакам ли? Жалея може би?

От живота си не чакам нищо
и не жаля миналото аз;
свободата и покоя искам!
Да забравя всичко и заспя!

Ала не в съня на гроба хладен…
Бих желал навеки да заспя,
тъй, че в мен да дремят сили млади,
да въздиша тихичко гръдта;

всяка нощ и всеки ден да милва
моя слух любовния рефрен,
а над мене да шуми неспирно
тъмен дъб, приведен и зелен.

1841

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Данаил Досев – Природоинженеринги

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Площад ,,Демокрация“, 100 х 100 см., масл. бои, платно, 2009

 

природоинженеринги
благой димитров сечеше ред
антвертпен каски от дъжд бирички бирички
нощ, белгия след ангел кънчев
ах мой мил августин или друг а дойде
фърчат цитатите
инжекция за лудите е истина в езика

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Музика отвъд мозъка

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Места за взривяване II, 100 х12о см., масл. бои, платно, 2020

 

есен .2021

Кестен нагрян от слънцето
сърцевина
в която детството
още се случва;

Маска от есенни нюанси
маскарад
от криви лица на съвременници.

Объркани сме,
задушаваме се
в дигиталната плът
на празното съвремие;
стенем пред стена от противоречия
убиваме ближния
с патологична загриженост.

Бучката захар
се топи на асфалта;
миниатюрни кристални решетки
се стичат
в плетеница от спомени,
кълбо от измамни същности,
дъх на нещо несъстояно.

А аз още съм тук
и още ме има;
Издържам на ураганните пориви
и на масовото втечняване
поне дотолкова, че да си спомня
че си падам по есенни багри.

И това ми стига.

 

Музика отвъд мозъка

Танцувам
в празната стая
за която давам половината си заплата
сам.
Разглобявам се
на съставни ампери
въртя се сякаш светът е в джоба ми
а джобът ми е скъсан.
Мелодията ме опиянява
като философска сентенция
обръща очите ми
назад към мозъка
за да мога така
да се погледна по-добре.
Излизам от панелката
Навън е есен.
Разминавам се със съседите,
с хората на спирката
с всички онези които бързат
бързат
бързат
за да стигнат до края на дните си
Вървя по тротоара
И прескачам сенките
и танцувам
И пак съм сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Рупчев – Церемония

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Тъмни земи III, 75 х 50 см., масл. бои, платно, 1996

 

Ще дойдат скоро, вече са повикани.
Ще дойдат скоро, тъй отдавна чакаме.
Оранжеви цветя се вият над главите ни,
фучат като китайски дракони.
И все така седим край кръглата си маса
в едноминутно общо главоболие.
Родени да предаваме живота и кръвта си,
играем наследените си роли.
Пътуващи към нас, защо все още не пристигате?
Стрелките минаха през вечността, прободоха душите ни
и те изтекоха набързо, гъсти и несигурни,
а времето премина оглушително.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Те вече са повикани, ще дойдат скоро.
И ето ги да влизат в стаята,
и ето:
извеждат херцогинята, наметната с оранжево одеяло.
Станете да направим път,
станете,
за да откарат полудялата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X