Петко Дурмана, “Двоен портрет #6 – Ив Роше” и „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” в инфраред
(на монитора се виждат Навални и Сталин)
По случай осми март
Да кажа
Единствено през
женският ми труп
Детето ми би рецитирало
Чавдарска клетва
Война
Отдавна съм приела
И разрушението
И злото в себе си
Но как не ми се искаше
Ех, как не ми се искаше
Усмихнатите покрай мен
Да дойдат, без да искат
И да ми го вземат
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
Петко Дурмана, „Момиче 42/34“
Защо не искам да съм простак
умря
сама
през нощта
стара мома
грозен точен израз
толкова посветена
на аристократизма на духа
че не намери за нужно
да се омъжи
В памет на Денди
Чаен остров
Почти невидимо
В широкия файтон
Момиче с ангелски
Коси
Мъж издържащ се
С продажба на
Кокичета
Кондуктор
С аромат на
Индийски храм
Стърчи над жените
Които се смеят в 7
Работнички на джиев
Който падна от
Покрива
Сгради на насилие
Като грозна птица
Върху грозен гроб
Душата пие
Свобода
И да минат
Ще ни видят
Да пием
Скъпи сортове
Индийски чай
Пътищата винаги се
Връщат
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
Петко Дурмана, Дете 39/31
Двата звяра
когато бяхме млади майки
всички съветници наоколо
и сменяхме пелени
в най-тихата стая
и разговаряхме за
по-природосъобразен живот
лудите халюцинираха
и танцуваха под звездите
при нас седеше единият звяр
другият беше отвън при тях
разделени за да не се сбият
тогава отворих вратата
и всички извикаха нееее
хванах го в последния момент
за нашийника и усетих
животинската му сила
как ме дръпна в устрема си да разкъсва
да пази територии да доминира
но аз го задържах
за няколко секунди
Какво толкова се вълнуваш ме питаш
войни има и е имало винаги
да се радваме че не са близо
Ти не знаеш войната отдавна
вече не само е близо а е влязла в мене
Още мама ме подготвяше
със сълзите си без да знам
докато татко изхарчваше всички пари
за лалета за паметника на ленин
И сега вече разбирам войната бушува вътре
и колкото и да я отричам не мога
да погледна света без да мисля за нея
Не мога да говоря за друго без да знам, че
мъжете не бягат за да посрещнат с телата си злото
Не мога да говоря за друго без да виждам
тревогата и умората по лицата на скрити
в мазета, тунели и подземия хора
Аз съм те
Аз съм жената, която хвърли трескаво в куфара
чифт обувки два пуловера и издъхна
надупчена от куршуми на улицата
Аз съм тя
Покрита с платно по което попива кръвта
и в същото време се гледам на първа страница
в супера на щанда за вестници
и не искам да вярвам
безсилието страшно души ме за гърлото
От него ли се ражда бог?
И веднага се питам
да купя ли за всеки случай повече ориз и брашно?
Какво друго остава да бъда – войник или жертва
Имам ли избор или войната
вече ни е разпределила
хора муниции вода дрехи храна
всичко на порции всичко на свършване
до незнайно кога
Затова не ме питай защо се вълнувам
Вече е моя тази омразна война
сребърното кръстче
почерня
сребъната котва
почерня
знак че са от истинско сребро
само сърцето пази спомена
за блясъка
но блясъкът вече няма власт над мен
Не Не Не
Безмозъчна
Глупава дипломирана психоложке
Която разпространява тъпи мемове
На войници приклекнали зад детски колички
И знаменца в които мъжете се кълнат
И твърдиш че вярваш в това
Опростено плакатно изображение
Че си убедена
Че това си е твое лично мнение
И ти имаш деца
И парадираш колко ги обичаш
В социалните мрежи
Със техни бебешки снимки
А те вече са пълнолетни и харесват идиотския мем
Къде е майката в теб
Къде е плодородната почва
Къде е връзката която ни прави силни
Не се гаври с жертвите
Не помагаш. Не си полезна вредна си
Скрий се
Замълчи
Аз познавам един войник
Веднъж го попитах
Убивал ли си хора
Каза ми че за това
Войниците не говорят
Войниците не говорят
За войната
Няма ги в социалните мрежи
Но всички чуваме
Тяхното тътнещо мълчание
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)
Мухльо
Стара ограда
Стар зид
Старо
Руска боя
Дървен град
Под петолъчка
От дърво
И по краката й
Глина
Мухльо.
Ядрени кукли
Когато бяхме деца
И течеше процесът
На Разоръжаване
Много ясно го помня
Министър беше пътувал
Далече, в чужбина
Подписвал декрет
Наш заместник-външен
Истински министър
Във времето
На Врашавския договор
А аз, все пак, си бях дете
Не гледах телевизия
Имах и две кукли
Бяла и кафява
Изпратени
От Източен Берлин
На мама от съученичка
Подарък
Лично за мен
И двете, хубаво
Облечени
Кафявата кукла
Със кафява рокля
С бели кантове
Къпех я в смазката
От Запорожеца
На вуйчо
Нали така е логично
Кафявата –
В кафявата вода
Като в приказките
Бялата я хвърлях
На земята:
„Гадна германка!“
„Хитлерка!“
Логика,
Та дрънка!
Години по-късно
Разбрала
Всичко
И страдала
Мой преподавател
Стана
Онзи,
Ядреният министър
От време на Разоръжаването
Доста остарял
Но мил
Добър, учен
Направих му портрет
И днес съм си такава
Не се харесвам
На простака
Харесвам
На народа!
Путляк
На изгубената украинка Искра
Някои вярват, че Бог е жена
Аз не разбирам вземането
Винаги съм чувствала вина
Когато нещо взимам
А, за да дам, понякога отивам
Чак до панелния блок
На баба Искра, каня я
Да я догледаме със мойта баба
Искра ми крещи, потомка е
На украински бежанец от 17-та
Миналия век… Без внуци
„Leave me alone!“…
Искра и английски
Но страда. Самота…
Без Райна, дъщеря си
А Райна е в Швейцария
Рашка й казват в квартала
Забогатяла там, далече
Аз бих й дала правото на автор
Ако ми кажеше поне
Когато идва в България
В кой дом е майка й
Не иска Рашка да си спомни
Че таткото на баба Искра
Е бягал тука от Украйна
И станал мелничар край Варна
Да помни бедността. Страха…
Но, Бог вижда
И Бог води
Бог не е Путляк.
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
Росен Тошев, Иди на…
Народът богоносец опразва икея
Народът богоносец опразва банкоматите
Народът богоносец опразва опразнените молове
Народът богоносец хваща последните самолети
Народът богоносец обръща парите си трескаво в долари
Народът богоносец седи за последно в макдоналдс
Народът богоносец обича съседите си
Народът богоносец освобождава съседите си
Народът богоносец го посрещат с хляб и сол
Народът богоносец поляга в чернозема на братските народи
Народът богоносец иска да бъде обичан от братските народи
Народът богоносец бомбардира братските народи
Народът богоносец хваща последните самолети
Народът богоносец освобождава съседите си
Народът богоносец опразва икея.
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X
Антон Терзиев, This author has a certificate of correct author / Този автор… (1-5), фотография, принт, вариращи размери, 2016
Кокиче
Земното кълбо сега се сви
около притихналото зимуващо сърце на мишка.
Невестулка и врана, сякаш отлети от месинг,
се движат в мрака навън
лишени от здрав разум ,
с другите смърти. И то преследва целите си,
брутални като звездите този месец,
бледата му глава тежи като метал.
Котаракът на Естер
По цял ден котаракът се протяга, опънат
като стара рошава рогозка, стиснал очи и уста.
Чести битки и съпруги очите
му са дpали и очукали главата.
Като купчина старо въже и желязо
спи до синкав здрач. После пак се пръква,
очите му, зелени изумруди: прозява се дълбоко и червено,
зъбите му, остри шишове, светкат.
Котарак напада някога рицар на кон ,
и стиска врата му като заклещен в капан
а рицарят язди и отбива нокти и зъби.
И след стотици години петното там стои,
на камъка, където пада, умъртвен от котарака:
Това се случи в Барнбъроу. Котаракът още
изкормя скришом някое и друго куче,
и ще откъсне главата на глупавата ти кокошка.
Неубиваем е. От бясно куче,
от изстрел в упор, кожата си
отървава и цял остава когато
на гробището блудства
под пълната луна. Подскача и леко
стъпва по съня, умът му е в луната
и нощем над кръглия ни свят,
над покривите, викът и очите му скитат.
Мисълта-лисица
Представям си гората в миг полунощен :
и нещо друго живо има
освен часовника самотен
и този празен лист, по който пръстите ми сноват.
От прозореца и звезда не виждам:
нещо по-близо но
по-дълбоко в мрака
прониква в самотата :
Студен и лек като тъмен сняг
лисичи нос докосва клон и лист ;
слугуват две очи на ритъм, който
отново и отново
оставя отчетливи следи в снега
между дървесата и куца сянка предпазливо
около пън се помайва, а в кухина
на тяло, смело просеките
прекосило, едно око зелено
все по-отворено и по-дълбоко,
бляскаво и втренчено ,
погълнато от работата си,
внезапно разнася остра лисича воня,
и влиза в тъмната хралупа на главата.
Прозорецът е все тъй беззвезден; часовникът тиктака,
страницата е готова.
Козодой
Дървото дебне на колене.
Мъртъв клон се прицелва в лъч последен.
Присмехулкото е телескопичен.
Побягналото слънце
потреперва, пронизват го
крила от пепел.
Луната, с лунните си пеперуди, пропада
в лицето на птица.
Звезди засияват
от дрезгавия и повик,
и луноедът, хлад усетил,
се прозява в зората
и заспива кората.
Превод от английски Христина Керанова
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
Антон Терзиев, Fire Steps, Performance by Anton Terziev and Ultrafuturo, 2005
Тази уста
Тази уста, дето казва малки и големи думи,
Тази уста, дето може, и да целува, и да мълчи,
Дето е ту котка, ту бухал, ту ябълка.
Уста, която виждаш когато рисуваш цветя,
когато гледаш залеза или в нощта.
Тази уста за мъдрости и глупости,
но само твоя.
Животът е небе
Вятърът гърми в ушите като фанфари.
Люлее се като гневно море.
Облаците дишат.
Слънцето пече.
Стрелкаме се във въздуха
като птиците.
Търсим посока един към друг
и пътуваме в себе си.
Животът е небе.
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
Антон Терзиев, Paintkiller, а performance with the collaboration of Ultrafuturo group, Sofia, Bulgaria, 2007
Виж, мамо, тополите радостно пеят
и разказват за двама ви с тате.
Два бели гълъба над мене се реят,
а аз ги гледам с очи на мечтател,
че сърцето си по тях ви изпращам,
и дворът пълен с цветя, с пеперуди,
а спомени за гърлото здраво ме хващат,
от тях потичат сълзите ми лудо.
Аз рози садих, цветя и дръвчета
и чаках с тях пред мен да изникнете,
защото помня, обещахме си все повече
живот и любов у мен да извиквате.
***
Тополите стари отрязаха, мамо,
онези, още от твоята младост,
които шептяха зад твоето рамо
и надничаха в двора, шумящи от радост.
Небето смрачено увисва над къщата,
отлитат птиците, нямат си стряха
песента им вече не е същата,
те заедно с вас и с тополите пяха.
Вечер, когато изгрее луната
и осветява голото призрачно място,
няма го вече в зелено клонака
и тя е сърдита, светеща страшно.
А аз засаждам всички дръвчета,
за да скрия пустотата у мене.
Тополите горди, няма ги вече
небето дъждовно е, и е ранено.
***
Свети в бяло покривът на къщата,
пълен е със бели стъпки дворът
и кучето е бяло, което все при него се завръща
сънят ми бял не свършва,
не знам какво да сторя?
Все татко виждам как с дървена лопата
на път разресва снежната пътека
и честичко поглежда към вратата,
а белите му думи тихичко оттекват:
„Не се бави, че скоро ще се стъмне „.
Разчисти пътя, сега Луната ще запали
да не сгреша, при него аз да свърна,
да ме прегърне той, а аз да го погаля…
А слънцето е като таралеж бодлив,
игличките на изток си източва.
Сънят се пръска в смях звънлив,
засят е здраво той в мойта почва:
да никнат сънища с пътеки бели,
със светещи от радост къщи,
да ми бъдат дните силни, смели,
а нощите в бели сънища
да се превръщат.
–––––––––––––––––––––––––––
какво му трябва на поета
да стига слънцето с перото си
да литва със глухарчето в полето
„обичам те“
да може да чете
изписани върху лице любимо
какво му трябва на поета
наместо пресен хляб
в нощвите
звезди да меси
и лятна песен от щурче
когато нощите са сенокосни
какво му трябва на поета
дори през хулите да мине
отново бял
с душата си – скроена чиста риза
и с най-влюбените си очи
светът да може да опази
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
Антон Терзиев, Anton, Katy and Oleg Mavromatti are playing Tic-Tac-Toe with razor blades, on their backs, until “ the argument conquers the mind”
Обвивка
Аз съм обвивка на атомна бомба
Отвътре ексползиите разкъсват
Трайно стоя обездушена обезлюдена
Тишина се стели на талази
Мъгливо е с тежки мисли
Парчета откъснати спомени се удрят едно в друго
Всяко щастие бива съсипано
От нечия смърт
Реална или измислена
Вътре като в буре
Е бурята
Вън е светло и всички си наливат вино
Водата
Превърната в вино
Съм
10.06.2021
Небето е отпушено и високо
Толкова високо небе съм виждала
като дете
на село в равнината
Шляех се по прахоляка на края на лятото
Всичко беше сухо и жълто по земята
но аз не я виждах
защото небето
и облаците
бяха високо
дълбоко високи
Усещах че праха и шумата се въртят около тях
Стъпвах с очни дъна по небесното безвремие
Беше горещо
Но синьото ме разхлаждаше
Душата ми беше лястовица
и се готвеше да отлети на юг
30.10.2020 – месец преди мама да си отиде
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
Антон Терзиев, Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021.
From No Time For Losers seria – detail
Dissident Poem
Защото сложихме в гърлата тапа
да не крещим във тъмнината…
Защото думите увисват непонятни,
откъснати
от свойта същина…
Както висят рогата на елени,
в самотната си хубост,
унизени.
Каква кармична красота!
Мишена ярка на гърба на тъмнината.
Създадена – да бъде повалена.
Ловците чакат и опъват тетива.
Не би могъл еленът да се слее със пръстта,
над него винаги ще тегнат,
разклонени,
безценните еленови рога.
***
Когато мислиш, че ловците тропат
в прозореца, а не дъжда…
Когато почнеш да трепериш в мрака
при мисълта
за шлиферите им зелени.
И нямаш нищо под ръка.
Ни брадва, нито нож, нито отрова,
високо викай – да ги стреснеш.
Жена си ти. Жена в беда.
Викът е твоето спасение.
Гласът е твоя свобода.
Отровни върхове
Победите
водят наникъде
(омразата има цена),
глухари са в свойто обичане,
койоти всеядни в страстта.
Отиват си
хората истински
след всяка ненужна война.
Успиват те думи-измислици,
подменят със лека ръка:
приятелства,
кръвното вричане
на длани, с резки от кама.
Оронени сини метличини
в писмо от любима жена.
Куршуми,
пронизали снимките,
в ковчега, увит в знамена.
Далечният плач на цигулките,
последната мъжка сълза.
Отровни са вече посоките.
не можеш
да върнеш назад,
да търсиш по пътя убитите,
да искаш да се съживят.
Един да е верен – достатъчно!
Но верните
мъртви лежат.
Пързалка е всяко изкачване,
а пътят обратен е ад.
Оставаш, с петите занитени
към връх,
като тънка игла.
Велик си, а всъщност си никакъв,
защото си сам на света.
И когато се събудихме…
Във скотобойната
печатът e сменен.
И вчерашното „да“ не чини нищо.
Притихнал е площадът разгневен,
под нож е
сантиментът му излишен.
Кому е нужен ланшен сняг стопен,
на Орлов мост
самотните орлици?
Посоката е – „Нов тотем свещен!“.
А клетвите – протрити броеници.
Слепци се раждат
в изгрева студен,
залитат и посоките оплитат.
На изток, запад… Изходът – решен.
Дъждът, единствен,
рие със копита.
Жесток и непреклонен, идва ден.
Със меч във виртуалната десница.
С дръвник,
от алгоритъм построен.
Народът ще е жертвената птица.
списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X
