Николай Колев – Наесен

Димитър Яранов, Цитадела II, 120 x 60 см., масл. бои, платно, 2021

 

***

Не беше красавец –
просто, момче
расло на село
със смътни копнежи…
Татяна, Евгений,
всичко наужким.
Кой ти е чел
или слушал за Пушкин.

22.11.2021
Крумово

 

Наесен
Чувства се
Бог.
Или Месия поне.
Сам избира
коя скилидка да живее
и коя не.
Сее зимния чесън.

22.10.2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – По време на бурята

Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005

 

По време на бурята
Всеки ден си правехме кирпичи.
Омесвахме обвиненията с недоволство
и оставяхме да ги обжари гневът.
Слагахме кирпич до кирпич
и строяхме стена –
ти оттам,
аз оттук.
Не говорехме, а викахме –
ти оттам,
а аз оттук,
а думите се разпиляваха
като мръсни хартии
пометени от вихрушка.
Един ден стената не издържа
и се срути.
И тогава видяхме,
че вече няма никой –
нито оттам,
нито оттук!
Само две дървета
повалени от гръмотевица…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Теодора Пеломиду – Ако

Димитър Яранов, Мажорни небеса, 120 х 150 см., масл. бои, платно, 2002

 

Ако любовта беше искрена
Жилото ѝ щеше да бъде
крило на фрегата
и вятър,
който те понася в сърцето си.
Но острото ѝ жило
променя посоката
Крилата ти остават крехки,
защото си позволил
на слабостта да обича вместо тебе.
Ако любовта беше любов
Жилото ѝ щеше да ти даде свобода
да избереш своята посоката сам.
Ако…

29.06.21

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Епос на марината

Димитър Яранов, Ордени и медали, 100 х 100 см., акрил, платно, 2017

 

Ескимосите опустошаваха Перу.
Дядо се бореше с хуните.
Майка продаваше крекери на бедуините.

Една нощ, при пълнолуние
тя срещна лъв, дъвчещ Лев Толстой.

Бяхме затворници в сиропиталище в Краков;
в затвор в Панама;
в училище за слепи в Генуа.

В Япония ме научиха да ловя призраци
с бамбукови клечки за ориз.
В Амстердам видяхме Коледно дърво
през прозореца в бардак.

Сестра ми обикаляше френски бойни полета
през Първата Световна
да спасява калинки и пеперуди.
Тя щеше да занесе трептящо насекомо
в селска църква и да го остави на грижите на светец.

Нашата Съдба бе изобретателен измамник
работещ в гараж.

В Париж познавахме руска графиня,
търкаше подове в операта
с роза между зъбите си като Кармѐн.

Баща ми играеше мъртвец в немски филм.
Нямо кино. Пианистът-озвучител приличаше
на Едгар По с марокански фес.

На гърба на спяща акула
плавахме в бурния
Атла̀нтик през февруари,
набързо зашивахме дупките
в роклята сватбена на баба –
вместо платно за сала ни.

Следващото нещо, което знаехме
докато стояхме пред розов мотел в Аризона бе да си пеем:
„Обичам те, живот,
въпреки че отново ни се надсмиваш!“

Един ден, се присъединихме към тибетски монаси.
В Тибет имат свещена планина и от там
човек би могъл да види цял Лос Анжелис.

Ястие от Сардиния с козе сирене, Гръцки маслини,
Испанско вино и черен Руски хайвер –
пълен списък:
спомените винаги са гладни.

В Америка киноекраните бяха огромни като пирамидите.
Бродуей беше река, подобна на Нил,
претъпкана с шлепове и туристически лодки
носещи Клеопатра и нейния звяр една нощ в града.

Стояхме на ъгъла на „Четиридесет и втора”
търгувайки с флакони циганска любовна отвара
и статуи на африкански богове,
в очакване на Генерал Вашингтон
на бял кон кимайки с глава в нашата посока.

*Марината – яхтено пристанище (б. пр.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Другото

Димитър Яранов, Миг преди EMP, 180 х 100 см., масл. бои, платно, 2017

 

Отдолу под червата ми, пожълтели от дима,
то чака.
Под очите ми, тези млечни зайчета,
то чака.
Чака.
Чака.

Herr Doppelgänger. Братко. Съпруже.

Herr Doppelgänger. Враг мой. Любовнико.
Когато истината дойде като грак
затваря телефона.
Когато детето се успокоява и почива на гърдата ми
моето друго поглъща лизола.
Когато някой целува някого или измива тоалетната
моето друго седи свито на топка и плаче.
Другото ми бие в сърцето с калаен барабан.
Другото ми развява прането, докато се опитвам да спя.
Другото вика, плаче и плаче
когато обличам коктейлна рокля.
Плаче, когато боцкам картофа.
Плаче, когато целувам някого, Нello!
Плаче и плаче
докато не си сложа маска
и се присмива на страстите Христови.
После ще се изкиска.
То е завинтено.
Неговата омраза го прави ясновидец.
Мога само да подписвам всичко,
къщата, кучето, стълбите, бижутата,
душата, родословното дърво, пощенската кутия.

Тогава мога да заспя.
Може би.
Анонимно подчинение.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Робърт Саутуел – След време може дънерчето пак да се разлисти

Димитър Яранов, Рани върху ландшафта, диптих, 2 х 75 х 100 см., масл. бои, платно, 2003

 

След време може дънерчето пак да се разлисти,
най-голите растения да пуснат цвят и плод;
най-страдащата твар от болката да се изчисти,
в най-сухата земя да се разлее див поток;
менят се времената, случаят върти се в танц,
от благ късмет към лош и от премеждие към шанс.
Морето на Съдбата нивга няма да се кротне,
Тя дава благослов на най-натрапчивата мъка,
с еднакъв жест Тя пуска своя прилив или отлив,
а станът ѝ тъче най-фина и най-груба тъкан;
и няма толкоз славна радост, че да не престане,
ни толкоз лош късмет, че да остане постоянен.
И няма неизменна пролет или вечна есен,
и няма непрестанна нощ или безсмъртен ден;
най-горестната птица има свой сезон за песен,
най-яростният ураган след час е укротен:
с редуване на времена Бог вещо се намесва,
човек мечтае своя връх и се бои от бездна.
Понякога късметът е в загубената порция,
голяма риба да избяга, малка да се хване;
и в нещо всичко, а във всичко нищо не упорства,
и някой има всичко нужно, никой всичко щяно.
Безпримесното щастие човек не го е виждал.
Най-бедният е с нещо, най-богатият – не с всичко.

 

Превод от английски Венцислав Василев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Селският автобус изгуби някъде по пътя своето разписание

Димитър Яранов, Краят на шоуто, 120 х 210 см., масл. бои, платно, 2005

 

Селският автобус изгуби някъде по пътя своето разписание.
Шофьорът мълчаливо допива бирата си облегнат на волана.
Мик Джагър и неговото сладко момиче правят любов по радиото.
Звездите сочат 14:14 на събудения първоноемврийски следобед.
Часовникът от таблото в бъдещето показва 00:46.
Качвам на гръб деветдесет и три годишен дядо и потегляме.

 

Вятърът изтръгна спомен,
стар ръждив пирон,
от кривите греди
на вчерашното аз.

 

Парадайз ирония от мола,
властта се включи онлайн,
изпод оградата на рая,
смисълът пиян изфъфли поздрав.

Срв. The word „paradise“ entered English from the French paradis, inherited from the Latin paradisus, from Greek parádeisos (παράδεισος), from an Old Iranian form, from Proto-Iranian *parādaiĵah – „walled enclosure“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Шумолят листа

Димитър Яранов, Трафик, 100 х 125, акрил, платно, 2005 (част от триптих)

 

Дерзай в трънливи стъпки
по солта на утринни терзания.
Ближи си раните навреме
преди лунен час на изстъпление
да окъпе в корозия
намерения за свян в натура.
Еквилибристика със мъдри мисли
заглушава стъпките на паяка в устата.
Но една пръсната крушка в светлината на деня
кани всички стари навици на пиршество.

 

Шумолят листа.
Глухота в резедаво
дави минувачи,
стиснали торби и смут.
Градът, свел поглед,
дъха астматично,
замъглява погледи,
взиращи се в нищо.
Птичи зов в пожарище
не тегне с тази самота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Трохи от хляб, петна от вино

Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005

 

Лаврово дръвче е разперило пръсти
Съединени в очакваща длан
Под короната на безплодна смокиня

 

Излизам, бързам, вървя,
забавям ход,
имам ли нещо забравено:
пари, телефон, очила,
цигари, запалка,
и в най-малкия вътрешен джоб,
затворила жълти очи,
смъртта.
ускорявам

 

Живущите в нашия вход наброяват жителите на едно изчезващо село
Тази сутрин на вратата се появи още един анонимен некролог
Бял с черен надпис
Като обява за недеклариран наем
Зима е. Напролет ще светне празното място на пейката

 

Смъртта опира прояден наркомански нос
в моя, все още запазен. Наблюдава ме отвътре
с празните си кухини. Притиска ме със задушаващи
тонове пещерен студ. Животът някъде дълбоко гние.
Изпуска синхронно неприлични газове. Ставам
от дълбокото легло. Излизам през плитката врата.
Надрусана с работа, книги, алкохол, много стил и скандали,
държа лопата, с която мога да го изкопая, или изведнъж
да го ударя по главата, но изравям видения
криптовалути с маховик от въртящи се лакти,
в които мимове навиват на макара дълги черва,
свързани с печено пиле, свежа салата, къпана баница.
Втасва плътта ми. Студените кухини
на пещерата са пълни и с други балони.
Скърцаме упоително в минорно кресчендо

 

Трохи от хляб, петна от вино
Вали сняг
Врабци се бият

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Като Пилат

Димитър Яранов, Портрет на мъж с противогаз, 70 х 50 см., акрил, платно, 2008

 

Опитомяване

Приближавам нещата.
И присъщо на моята същност
се опитвам да правя нещата
подобни на себе си.
А нещата не искат, не искат.
Не искат.

 

Като Пилат

Съзерцавах рибата
в тавичката с дафиновия лист
и магданоза.
Съвършената форма,
сребристата кожа.
В очите ѝ прозрачни се видях
като в прозорец без завеси –
как поря корема ѝ
с острия блясък на ножа,
как изтръгвам хрилете, червата,
сърцето ѝ
с окървавени пръсти.
Осолих я със сълзи,
преди да я сложа
във фурната.
И си измих ръцете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X