Дамян Гочев – Видях една жена

Ивайло Божинов, Papillons

 

Видях една жена,
леко плешива.
Скалпа и прозираше едва,
но много ми хареса.
Спрях я.
Спря и тя.
Аз – плешивата глава
и тя с глава оплешивяла.
– Аз и ти си имаме брада,
нека вървим двама по света!?

 

Ставам всяка сутрин рано, в осем без петнайсет.
С колата тръгвам винаги на време, точно в единайсет.
Сутрин паля първата цигара вдишвайки дълбоко
и без съмнение се мръщя на поредната житейска гадост.
В дванайсет и петнайсет всичко вече е наред.
Скици, кройки и конци чакат моята нагласа.
Отново паля цигара.
На обичайното място с обичайната ми весела компания
и на всичко отгоре съм почти сигурен – валеше дъжд.
В денят преди да дойдеш ти.
Запалих седмата цигара в два и тридесет.
Дори не забелязвам, когато съм в депресия.
Поддържам се с хапче за работният си ден
и наистина съзнателно се задълбочавам във нея.
В осем излизам – това е правило, няма изключение.
Имам навици още в края на училището ни.
Отново паля си цигара,
затварям щорите и всичко тук приключва за деня.
О да, сигурен съм, животът ми бе добър в обичайните си релси.
В денят преди да дойдеш ти.
Качих се на колата в десет и някъде по пътя спрях,
за да си купя малко китайска – доста огладнях.
Сигурен съм – вечерях гледайки нещо по БиТиВи.
Гледах филм по Дейвид Линч, който да, не съм гледал.
Лягам късно, това ми е режим създаден от преди.
Вземам си някаква книга във леглото по това време.
Чета си нещо старо,
по Оруел със чаша топъл чай.
Странно, но нямах чувството, че живея цял живот без цел.
В денят преди да дойдеш ти.
Загасям осветлението и потъвам в сън, сгушен в самотата си.
Дочувах по капчука капките на дъжда.
В денят преди да дойдеш ти.
по АВВА

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – МЕИ и парк „Студентски“

Ивайло Божинов, People I met 7

 

Местата, където не се осмелих да бъда тяло,
за да срещна своите другари и жени,
са вече обитавани от нова раса на времето
и насечени от йероглифа на чужди алеи.
Завръщам се като фантастично създание,
оттеглило се от земята на идния делник,
без да е участвало в легендарна епоха,
невидимо за другите не като безплътно,
а като неразпростряна в дръзновения плът,
получаваща мигрена от пролетния вятър.
И пъпките по клоните са партитурите
на натрапчивия шлагер за пропиляното Тук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Започваме да сме мъртви

Ивайло Божинов, Auto Portrait

 

Студено беше, толкова студено
Че дърветата се свиха в твърдите си шуби
При този вътрешен натиск цъфтежът се откъсна да смилява небето
Да, вече е топло
Но късно
Настава пролет
Безплодна

 

Започваме да сме мъртви
Когато непримиримото се слее в дълга любовна целувка с абсурда
Слизаща птица
Срещнала невидима преграда

 

Камионът за строителни отпадъци ревеше като настървено за бой
невинно животно, отнасящо
разкъсания труп на старата къща
Днес, пред луксозната сграда лежи забравена работна ръкавица,
безпаметна, възнак

 

Една жена изтупва през балкона кувертюра на семейната спалня
Издърпва бързо и сръчно в ръце избледнелите цветове на платнището
Поглежда надолу след себе си
Мъжът й, децата, старата тенджера, здраво скрепени в паното, чакат вечерята

 

Кракът на кухненския стол има дърворезбовани колена
На гърба му е облегната жилетка така
Че прикрива кълбовидната извивка на коляното от едната му страна и бедрото, завинтено в седалището
Това създава илюзията, че кракът, здраво стъпил на земята, е счупен
Наблюдавам това отстрани,
като нещо счупено в мен, с което мога да тичам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Атанас Кръстев – Войниците

Ивайло Божинов, The House

 

Кой очаква войниците?
Калните силуети,
заиздаващи се вяло над разнебитения хоризонт
на счупеното време,
по някое време,
след векове,
когато вече няма как кой да ги чака
в тревясалата тишина.

Да бъдем честни –
в такова чакане има някакво задължително неудобство,
нещо грубо излишно,
като приключилата война,
която е убила всички с безсмислие,
като поднасяне цветя на мъртвите.
Свършена работа.

Дори майките не очакват войниците.
Те просто се надяват.

Винаги ще се намерят само
няколко пощръклели момичета,
които са винаги и навсякъде,
разпънали щедрите си усмивки
като хвърчила на Зачатието
на невойниците от войниците,
на вечния мир, който искат
за своите синове,
за които също после да се надяват.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Валентина Янчева – Шепотът на душата

Ивайло Божинов, Sofia

 

И стадото в края на пътя е.
Овчарят е мъничка точица,
мъждукаща в края на залеза.
Далече са песните, танците
Отвъд тишината на мрака
и Лазар отдавна при мъртвите е
и няма кого да попита душата.
И тя е във края на залеза,
настъпващ отвъд тишината.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Нощна смяна

Ивайло Божинов, Burn

 

Детето на глухонемите

Гласа му отеква
Когато се спуска по пързалката

При битките в пясъчника
Не се в впечатлява от нечии крясъци

Бори се мълчаливо
Игнорира разгневени родители

Няма по-тих и прецизен
Разговор между баща и син

 

Пътуане до Икеа

ова е платено съобщение
Каквото е всичко отдавна не излизам
От махалата за първи път предприемам
Това далечно пътуване с прекачвания
Откакто има навигация на телефоните
Разчитам че мога да се справя понякога
Картите на града от детството ме подвеждат
Но все пак стигам до набелязаното място
Минавам под огромна естакада набелязвам я
Като спомен за да мога да се върна обратно
Следвайте стрелките на пода казва
Охраната на входа аз съм стар емигрант
От друга страна в която за пътя се питаше
Но тук няма кого да се пита надлъж и нашир
Бременни жени които внимавам да не бутна
Въпреки огромните пространства на някакъв
Кошмарен дом чийто стопанин вече е мъртъв
На връщане питам отново охраната на изхода
Как да стигна до спирката за навръщане
Това ще е първият фотьойл в живота ми
Който ще сглобя.

 

Хек на детска площадка

Само кучето лае
Гонейки топката
Само щастливо дете
Следи безмълвно играта
Само сияйни усмивки
И гърлен смях на играчите
Само тихо пролетно слънце
Глухонеми са.

 

Нощна смяна
На случайна бензиностанция
Христос воскресе

Не просто шампион, а легенда
Божествен циганин на уембли
Христос воскресе

Клещите на гудериан
И раждането на една нация
Христос воскресе

Петно рапица пламти
С биодизела който ще произведе
Христос воскресе

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хейко Кайми – Не става въпрос за вина

Ивайло Божинов, Dead End 3

 

Не става въпрос за вина
– виновни са всички –
не става въпрос за причина
– всеки греши –
Не е въпрос дали обичаш някого, друг или никого
– всички се правят на идиоти –
Става въпрос за бомби, война, умиращи хора
– с оръжие или без –
а за сълзи, болка, трагедии
умиращи хора
отказана свобода
– също въпрос и на размисъл
И да, господа, чуйте и “нас” –
(За предпочитащите “нас” и “тях”
Защото всички расисти и войнолюбци
никога не са се замисляли
“ами ако беше баща ми, майка ми, брат ми,
сестра ми, моят син, моята дъщеря „)
и пак: семейство, дом и любов
за обич и мир
за мир, мир
за живот който разцъфва.

Да не загива тъй внезапно
под истинските бомби
и под обещаните.

Не става въпрос за бомби
а за смърт.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Азам Обидов – Жена в памуково поле

Ивайло Божинов, From the Window 2

 

Жена в памуково поле

Една жена в полето –
Изглежда сякаш е забравена.
Нейните надежди и мечти са разпръснати
Над прашен памук.

Памукът е като косата ѝ;
Навежда се, после събира и говори
С нейните думи на глас,
Топли сълзи се спускат по бузите ѝ.

“Петдесет копейки на килограм:
Ще спечеля цял чувал пари!
Ще направя приказна сватба
За моя драг син.

Нека само дойде!
Или далече е Русия?
Дали не е задържала гурбетчиите
завръщащи се у дома?

Наблизо,
покрай пътя
Огромен бял осветен билборд
С веселата снимка на текущия
Президент, усмихнат,
и неговото предизборно мото:

“Всеки един човек има
върховна стойност за нас!”

Тих глас в гърлото ѝ
Като на кротко агне,
(Жената обича Стойността!)
“Вземи моя дъх и глас
Но ми върни сина…
Можеш ли?”

Една жена в полето…

 

Награда

Първата награда
в категория
“Най-добрия водещ на награди”
Отива при
Държавния глава
За всеотдайността и неуморните му усилия
Да подписва разни почетни награди
за всички висши служители
в правителство, което обича наградите.
Във времена на скръб,
икономическа криза
и бедствия.

 

Превод от английски Катя Герова и Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Пъпките се разпукват

Петко Дурмана, Езеро 43, дървета 62

 

Пъпките се разпукват
с гръм с трясък
с колко осколки е запълнена пролетта
Както е пълна-препълнена с чер пясък
на удавника незатворената уста

По вълната се стрелкат хора и китове
тежат и летят и отново тъжат
С колко шрапнела
наситнен и наситен е
жълтъкът на яйцевидния път

С вечния ГРАД
се прицелват сирените
Окото на мушката –
като мушкато е то
Бедняшкото цвете, казваше Жана, и слезе от Арката
Аркадия се отлага
по стените на вените.
Така по съда се прилепва листо
от някакъв БУК,
от някакъв ГРАД ли
одесисиатли
от мини отминали

валчести са вълните
и деветият вал често
се разпуква с прелетен звук

Чуй! Вишшш…
Вишшшчуй!
Окото на мушката
е с мушкато намушкано
Имаш девет секунди
да кажеш: „изплюй
пясъка чер“ на удавника
Преди морето да падне до теб
изтърбушено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X