Явор Цанев – Стихотворения

Ивайло Божинов

 

 

На стаята стените стенат.
Само, леглото се прегръща.
Коминът без душа стърчи.
Домът превръща се във къща.

Чаршафите са просто плат.
Махалото е гилотина.
Безмълвен, прашен циферблат.
И урна – празната камина.

Ако летиш – лети високо!
Ще има кой по теб да стреля,
защото ненаситно е окото
на завистта в бодливата постеля.

 

Ако летиш – лети високо!
Над тебе слънце само да остане.
Дори когато напече жестоко
и заболят предишните ти рани.

Ако летиш – лети високо!
Крила ще срещнеш, станали на прах,
но те са горе именно защото
летят високо. Другото е страх.

 

Старецът
на площада
рони трохи.

Времето
без пощада
над него бди.

Гълъби
праща му –
да ги изкълват.

До троха
свършва
по залез денят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – От саркофага да се дръпнеш трябва сам

Ивайло Божинов

 

 

Оригиналът

Оригиналът –
просто бъдещо клише,
което всички удивено гледат.

 

Погребението на идола

Най-трудно се погребва собствен идол.
От саркофага да се дръпнеш трябва сам.
Когато мине цялата процесия
и гробницата почнат да зазиждат,
ти имаш шанс да се освободиш,
но знай:
най-трудно се погребва собствен идол –
от саркофага да се дръпнеш трябва сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Кафене в периферен софийски квартал

Ивайло Божинов

 

 

Нищо 7

Сиво-черно-синьото
премина
Клошарката
отмина
Мръсна черна раница
зави
Нямах време да я видя
Нямах време да я разбера
Нямах време да престана да ме няма
Жена на граданицата на
смъртта
Очакване за нищо
Далечно чужда
По дрехите й мога да я сбъркам
те са чужди
Преминава
Разрушена катедрала

24 октомври

 

Две дами на обедно кафе и аз минаваща през парка

49, а може би 60
Годините остават само белези от слуз на охлюв
Бавноскоростни пътеки, на забрава
Две жени, допиват обедното си кафе
Минавам, преминавам и остава само звуков спомен
,,Помня едната и другата ти спалня, но
на балкона ти не съм била….“
Скъпарското кафе разрежда
всички опити да си припомнят истинските думи,
без значение дали им вярват.
Две жени
Не знаят, че са мъртви в своите мечти
да са
доволни,
придобили,
уредили
живота си добре
Устата им
повтаря
и
повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и повтаря и
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря и повтаря и повтаря
повтаря
повтарящи се дизахаридни единици
О, те кафето си, без захар пият !
Естетиката на забравата на смисълът – основната им тема,
за която разговарят.

9 август, 2019

 

Градско напрегнато хайку

градско цвете на забравата
остава
геометрия на паметта

метално сиво
око на дракон
забравен щит в града

повторение и сивота
камък
цвете на забрава

орнаментална тишина
извивка
метала се разяжда бързо

 

Кафене в периферен софийски квартал

Следобед, в уличното кафене
срещу несанирания панелен блок
Времето е спряло.

Улицата е по-спокойна от сърцето на
госпожа в далечна възраст
пуши и пие водка с лед.

Черно куче до черни гуми-колело
на дете, пред кафенето,
а другите говорят, без пауза-причина.

Майката държи умен телефон,
удобно и всички съзерцават кавгата в
квартал в Латинска Америка

Кучето се премести и мястото се зае от
червена кола с излизащ мъж
с множество евтини ланци.

Червено колело срещу червена кола
Улицата е граница на възможностите,
а госпожата привърши и втората си чаша.

25 септември 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Из „Преводи с биография“ (1-7)

Ивайло Божинов

 

 

първи превод от първата препоръчана за четене и дарена книга:

Саболч Варади
Едно непознато

Едно непознато момиче, съвсем младо,
застана за миг при леглото ми,
къде изчезна? И как е влязло в жилището?

Един мъж бе тук. Нищо не ми направи, но
трябва да го потърсим. Не, не,
не съм сънувала. Още не си е тръгнал.

Виждаш ли кутията отгоре на гардероба?
Катерици ли скачат в нея?
Махни, моля, махни оттам кутията.

Виж, по стената, виж, подобни насекоми
досега не съм виждала. Направи нещо.
Пъплят си и си пъплят.

Търся, хващам, убивам, момиче, мъж,
катерица, насекомо, може да спиш, спи,
няма ги, няма ги вече. Скъпа мамо.

Из De mennyire, Magvető, 2019

 

Ищван Кемен: Новата прахосмукачка

От два дена стои и лежи, едновременно, знаеш,
както прахосмукачките, на пода в кухнята,
разопакована от кутията,
сглобена, изправна, но още
неупотребявана, като подрастващ.

Появява се куче, спира при нея, гледа я.
Въздъхва. Капе му козината. Появява се и човек,
гледа ги. Въздъхва. Съжалява ги. Слага си кафе,
разсипва от утайката по пода, но не я смита.
Отива в стаята, следван от кучето.

От два дена стои и лежи на пода в кухнята
търпеливо: малка поклонническа църквица,
жертвено животно, чакащо да мине под ножа,
празен Агнец Божи, новата прахосмукачка, на едно кафе
преди първото почистване.

Бяхме в антрето, за нещо говорехме, вече не помня какво, МА хвана прахобърсалката в цветовете на дъгата, протегна да избърше разни паяжини и нишки прах, не ги достигаше, взех я от ръцете ѝ, понадигнах се на пръсти, тя и бедната чистеща апартамента била нисичка, да, да, казах, и продължихме нещото да говорим, докато позабърсвах пухчетата, нишките, паяжинките по горните ъгълчета.

 

Дьорд Петри: Добрите романи
на Ализ Мошони

Добрите романи се сбъдват
безпогрешно, като съдбата.
Копнея по жълти романи,
където има късмет и има прошка,
и логичните последици
не се случват.

Разказвам на МА как питат Едина Сворен в интервюто в ЕШ (вече съм видял авторката на интервюто Ники Секереш да го рекламира във фейсбук), за хепиенда, и как ЕС говори, че е сравнявала преживяванията си при четене с тези на другите и установила, че те помнят края, което пък мен ме учудва, края е важен, когато не е край, казвам, когато е начала към хиляди други светове и истории, когато е вход към океаните, тя се сеща за единственото стихотворение на Дьорд Петри, посветено ѝ, за добрите романи, как му е разказвала, че чете като дете, с пълно вживяване в историята и иска всичко да свърши добре, но много добре знае, добрите романи свършват зле, завършват трагично, нещата не се оправят, има смърт повтаря (разказвал съм ѝ преди това как след четенето на актьорите срещу поетите съм прочел отново стихотворението за смъртта на едно врабче, защото артиста дори не си е бил научил текста, камо ли да го е разбрал, да е чул ритъма му, да не направил валидна интерпретация, та след четенето съм се видял с едни приятели и майката ме е помолила да кажа на осемгодишната им дъщеря, че това съм си го измислил, и аз съм се колебал, и съм питал тя вярва ли в дядо Мраз, в баба Мразка се е провикнала една от поетесите, накрая все пак – като са си тръгвали, съм се провикнал, че всичко е измислено, потвърдил съм измислеността на смъртта, много неубедителен беше, каза една друга поетеса. Да, смъртта е част от живота, съгласили сме се, разказва как децата имат интензивни периоди на интерес към смъртта, 3-4 годишни, после пак, как веднъж пътували за-не-знам-си къде 1300 километра без спиране, и как като внучката ѝ (или правнучката?) се събудила на новото място, видяла я надвесена над нея и ѝ казала: стара си бабо, ще умреш. Как наскоро правнука ѝ намерил синигер, болен, прибрали го, нахранили го, на другия ден умрял, погребали го. Да, работата по траура, вметвам, толкова липсваща и като дума в българския и разказвам етимологията на унгарската дума munka).

 

Дежьо Тандори: Всичко как се разшири

Всичко как се разшири, откакто
се отмествам от вглеждането.
То не закрива вече с образите си
онова, чието име дори не зная,
в което само по гръб мога да падна.
Пропадам през съзнанието си.
Постоянно следвам.

Бях облякъл червената тениска, не става, каза Ленке, нещо по-неутрално и си облечи някакво сако, че много ще контрастират и окосмените ръце. Миша се втурна след Ленке с радостен лай. С очила или без, попитах. Както искаш. Както е по-добре. Без. Излязохме на стълбището на улица Пала [Шисти, Шифер], в горната част, грееше слънце, завързахме Миша на сянка за перилата, потях се в сивото сако, гледах сериозно, не се усмихвах, вече знам това не върви. Ленке снимаше. Сядах, врътвах глава насам-натам, опирах ръка, търсех уж естествената поза, гледах в обектива, някога така застивах като гол модел в Художествената академия, дай крака по-наляво, ръката вдигни, главата надолу (ама много отговаряте, каза един от професорите, ще станете знаменит модел). По едно време заразтривах глава, поемайки в шепи лицето си, разтърсвах я. Поглеждах в обектива. По едно време каза: тази е почти спонтанна. Мина младеж по къси спортни панталони, спортен, с девойка, реши да погали Миша, Миша го олая, той стреснат се дръпна, приседнах до Миша, вперихме поглед в обектива. После снимахме и в градината, накрая в стаята, където спях. После показвах снимките на МА, тази не е зле, ма какъв паметник, а, ето тук революционера, дето ще взриви света, крои заговори и съзаклятия. Много е добра. Ленке. Светлината, игрите на светлените, ето тук си в ореол от светлина. В Приказки за магазинчета, една е за нея, каза, помниш ли я, не я помнех, но я погледнах и набързо преведох:

Магазинчето на обления в светлини фотограф

Обленият в светлини фотограф спи по цял ден, магазинчето му е затворено. През нощта става, отворя вратата, мац!, мац!, айде, време е за фотография. Намъкват се кекавите, скитащи котки, промушват се през комина, настаняват удобно и чакат Обления в светлини Фотограф да ги фотографира. Тук те не се бият, не се дращят, не се хапят, дори не извиват глас, седят си спокойно да им дойде редът, докато Обленият в светлини Фотограф не ги погледне, мац, мац, щраква с пръсти, всичко се облива в светлина, и фотографията е готова. Няма си Обленият в светлини Фотограф фотоапарат, не му е и нужна никаква машинария, той така си фотографира, мац, мац, и хоп ето ти прекрасните снимки, светят мустаците на котките, светят кожусите им, припламват очите им, ще отнесат у дома за спомен прекрасни, облени в светлини снимки.

 

Дежьо Тандори: Ренде за стихотворения

 

Транспонации
да, да, не, не.

най-лошото: да не правиш нещата всеотдадено.
най-гадното: безсилието пред властта.
най-тъжното: да познаваш човеците.
най-страшното: да те третират като нечовек и да се самотретираш като нечовек.
най-глупавото: да се вземеш насериозно.
най-краткото: кратката.
най-голямото: най-малкото общо кратно.

най-доброто: добруването, доброплодието, добротата, доброволството, добродушието, добросърдечието, добросъвестността, добросъседството, добрините и правдините.

най-радостното: надвицването с унгарския пианист, отбил се случайно, докато си гостувал и разказал като поанта, тръгнал си да си тръгва, анекдота: големия унгарски писател жигмонд мориц посрещал двама преводачи, седят си на верандата в селото, селяните гледали, гледали с почуда и респект и попитали:
– уважаеми господин писателю, тези какви са? преводачи, отвърнал мориц, аз пиша романите си на унгарски, единия ги превежда на немски, другия на английски.
– да-да, уважаеми писателю, паднало ви се е най-лесното.

най-веселото: брадатите вицове: морицка пита учителя, след като той е обяснил в час по вероучение, че господ живее навсякъде:
– живее и в софия?
– да, морицка.
– живее и на нашата улица.
– да, морицка.
– живее и в нашия блок?
– да, морицка.
– живее и в нашето мазе.
– да, морицка.
– ха, ние си нямаме и мазе.

най-смешното: последното най-смешно: да се смееш, четейки на унгарски книгата Кралицата чете от Алан Бенет в превод на Жужа Раковски, в сумрака на стаята на улица Пала, в птичия чурулик, в песента на разпяващия се Ш., в трелите на цигулката му.

най-мекото: омайното.
най-нежното: ласкавата ласка.
най-сладкото: родната реч.
най-родното: живата реч.
най-речовитото: тишината.
най-мъдрото: да се откажеш от мъдростта.
най-твърдото: от нищо непоклатимата крепостна стена.
най-нетрайното: всепомитащото гюле.

най-грубото: учтивия смраз от ризницата на неуместната, несъразмерна, непристойна учтивост и възпитание.
най-соленото: мъртво море.
най-мръсното: да мърсуваш, определяйки за срамна работа взаимната радост от срещата на две човешки тела.
най-студеното: студената усмивка.
най-излишното: да властваш.

най-бързото: светлината.
най-бавното: галапагоската костенурка: най-бавното в света влечуго с продължителност на живота около 190 години, с тегло около 300 килограма.

най-топлото: топлосърдечието.
най-хладното: оръжието.
най-чистото: чистия лист, чистата печалба, чистата фантазия, чистите ръце, чистите помисли, чистата глупост, чистото сърце, чистата работата, нечистото изкуство.

най-нужното: разказва ми: никога не била звъняла на 112, вечерта вкъщи, точно преди да си легне с дъщеря си се заливали от смях. слушали една песен, а дъщеря ѝ вместо да я пее, показвала с движения думите. легнали, било към 22.00. дъщеря ѝ заспала веднага. прозореца бил отворен. изведнъж улицата под прозореца им се озарил, и тази светлина била придружена с много силно шумолене, след секунда последвал силен взрив. скочила да види какво става. срещу тях, в дворчето на необитаваната сграда горяло малко пламъче. спомнила си ужаса от огромни пожар в детството. стояла и го гледала. защо стоя и гледам, се запитала. за броени минути малкото пламъче доста пораснало. миризмата на пушек навлизала в стаята и тя затворила прозореца. и така гледайки, в рамката на прозореца, най-после се обадила на 112. веднага се свързала, спокоен мъж я разпитал къде е, как се казвала, а тя му обяснявала. обяснила накрая, че детето спи. затворила телефона. стояла и гледала, очаквайки да дойде голямата пожарна. последните ѝ, драматично казани думите били: побързайте, побързайте!
представяла си как двете близо стоящи коли ще се взривят, чудела се как да проветряла, огъня берял пред очите ѝ бързина, растял си на воля. и тогава дошли едни мъже, единия прескочил оградата, подали му няколко кофи с вода и огъня бил овладян навреме. момчето прескочило обратно оградата и си тръгнало, люлеейки празната червена кофа. вървяло, сякаш съвсем нищо не е направил. след минути огромната пожарна завивала по тясната улица, опитвайки се да не закачи паркираните коли. пожарникарите разбили една врата и влезли да огледат изгасения огън. тя също имала кофа. легнала, туптяло сърцето, туптял мозъка, дишала все по-наситения с кислород въздух.

най-трудното: най-лесното.
най-лесното: да не спираш да играеш на сътворяване.

най-единичното: как ми разказва: седели в кухнята. голата крушка ги обливала в голата, разголваща светлина, майка му била на дивана, под шкафчето с чаши от СБХ, той ѝ казал, че е хомосексуален, тя отговорила: това е перверзна аберация.
най-многоликото: боговете.

най-божешкото: сътворяването.
най-човешкото: страха от смъртта

(по Илеана Стоянова, Най-най, из Море завинаги)
(използвани с разрешение чужди истории)

 

Балаж Дьоре: [по кожата си чувствам]

по кожата си чувства
тъгата ви
написа ми на вие
донесете оздравяването
вместо отговор
питам във водата
какво има под кожата ми
на вие ми говори не на ти
като българското момче
това му е
по-трудно
пъстрошапчест Николай
голошапчест аз
има червена кола
всеки ден пише
да оздравее ще е истинско изкуство
за стрелите сърцето
е колчан

в Прекъснах един роман, Калиграм, 2004, 36 с.

Бележка от ушенцето [крилцето] на Вътрешен ангел, Атила Яс, Kortárs [Съвременник], 2019
„Един ангел снима с камера в мен, когато не говори или мълчи; почти е все едно къде съм, дали пътувам, чета, или слушам концерт, или си седя в градината, не ме оставя на мира, ръчка ме, предимно, когато съм направил не това и не така, както би искал, както си го представя, и разбира се, накрая исканото се случва, под формата на картички, записки в дневник или наброски, лека-полека трансформирайки многогодишно сътрудничество в стихотворения“ (авторови думи)

 

Споменуване на Силард Борбей
Последна среща

Не умря, не почина, не си отиде,
самоуби се.

Срещнахме се в Книжарницата на писателите
Нямаше време Влака за Дебрецен тръгваше след около час
Поехме към Нюгати Седнахме да пием кафе в Макдоналдс
Получихме някакъв бълвоч вместо капучиното
Не се пиеше Предложи да го хвърлим и да купи нови
Не-не казах Отидох на касата Показах бълвочите
Заявих че не стават за пиене и биха ли били така любезни
да ги сменят Да-да уморено казаха Може ли касовата бележка
Върнах се Той някак присветнало-учудено-невярващо гледаше
Тоа какви ги върши Донесох новото ухаещо на кафе и мляко капучино
Изпихме го Изпратих го до влака Поехме по пътя нататък

На първи юни 2019, към седем и седем сутринта ми се причете нещо от Борбей Силард, поразрових се на рафта в библиотека в Преводаческата къща на Балатонфюред, взех си да чета Към Тялото. Четох. Чудех се кое да преведа Криворазбирането (с.128) или Към тялото (в книгата са няколко към тялото, това конкретно е: Лилията на Дьо Сад) (с.112). Някъде в мейла трябваше да имам ръкописа на книгата, потърсих го. Не го намерих, намерих това писмо (оказа се, пили сме какао, по всяка вероятност въпросителната след капитал е правописна грешка в оригинала):

Скъпи Николай,
дори второто все пак не беше истинско. Но във всеки случай беше геройска постъпка от твоя страна, че се нагърби с тази борба за свобода [така наричат на унгарски националните войни за независимост,бел. моя], с която победи гадния, мултинационален, смучещ свръхпечалба от унгарската нация паразит, лешоядския капитал? Да не би да си случайно български, фидески, унгарозащитник борец за свобода?
Да пратя ли стихотворение? В духа на горното? Възславящо? : – )
с
(чт, 15.11.2012 г., 12:27 ч.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Когато отворих вратата на банята

Ивайло Божинов

 

 

В този късен час
ние с тебе сме единствените пътници в търбуха
на раздрънкания метрополитенен червей
Две прилежно сдъвкани човешки хапки
приковани здраво за паянтовите си седалки
(Гарвани разкъсват черния ми дроб)
Все по-често погледите ни се срещат
(Твоето лице е с цвят на череп
махнал своето палто от плът)
и смутено се откланят
някъде встрани
(Някъде встрани където
разни нечетливи тагове
са единствено убежище на смисъла)

 

чрез мисловната си хидролуга трансформирам
в първокачествен сапунен бaр
натрупваните ти
подкожноразтопени в съешаването на телата ни
имаго-фази
на излишноконсумирана храна
за да почистя
наслоените нечистотийни впечатления
във фугите на моя мозък

 

Поставя своята ръка
върху вратата на тоалетната
Пет пръста с дълги нокти
лакирани от вътрешната им страна
с нечистотия
Миниатюрнофигурното черноцветоплоско уринаторче
пикае със скрибуцащ звук в гърнето си

Ароматът на препълнен памперс
Тя повдига роклята си на оклюмали цветчета
смъква своето бельо
и поставя голия си задник на тоалетната чиния
Малко след това прегризва свързващата я с плача
омфална връв
и чрез пускането на водата го запраща към пастта на
всичкоядната канализация

 

По повърхността на второто ми тяло
бих могъл да го наричам и „душа“
е израснала коприва
Множеството жилещи власинки по стеблата и листата ѝ спъват моите усиля да се сближа с останалите влизащоизлизащи въвот живота ми човешки същества
Господи как мъчно е общуването
Хлопане и удряне
ритане и блъскане
страшно зверско и свирепо
биене с чело по неоткрехваща се порта
Все по-често се запитвам
има ли изобщо смисъл да приказвам
с друг освен със себе си
Има ли изобщо
някой сред човеците
с който бих могъл да съм приятел

 

плужек

когато отворих вратата на банята
голият човек се стресна
и понечи да прикрие срамните си части
със своите отрязани ръце
но те не стигаха дори до пъпа му
но те не стигаха дори до пъпа му

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Там някой е прострял килимите

Ивайло Божинов

 

 

Граница

Наполовина мек матрак,
наполовина корав ръб –
синхрония на събуждането,
плувнала сред мътен зрак.
Очите ми – така тъмни –
чакат да се анихилират със слънцето,
за да доизносят утрото
и да се роди денят, да съмне.
Наелектризирани до живо косми,
оплитащи примамки по възглавницата,
нищят сънищата ми подобно Ариадна,
обездушават чудовищата ми, обезкървяват ги до постни.
В този миг съм точно до смъртта
и най-дълбоко във живота,
защото ги желая непорочно до разкъсване
преди да профанирам разделителната им черта.

 

Постапокалиптичен антиутопичен щрих

Има светове
на един плексигласов сантиметър
от действителността –
синтетични, незрими,
без мирис,
с номера фабрични
от имагинерни стойности
и все пак серийни –
конвейерни и предвидими.
Антроподистанциран център за разпределение
разпръсква пресните партиди
на премерени отстояния на отчуждение.
Нужна е титанична бозонова дупка,
за да се облъчи прозрачната обвивка
и световете ни да се разпадат и достигат,
хромозомите ни да се сгърчат
в мутационна еволюционна стъпка
и да пренарисуваме клиничната картина
в шедьовър с уникален код –
мемориал на реалността.

 

***

Мисълта си ти отдавам,
тънка като шушляк,
избягва ловко атмосферата,
вътрешно шепти…

Там някъде с разпуснат взор
по протежението на градските жици
на квантово ниво любовта ми е двор –
синаптични лабиринти от докосвания,
огънати през гълъби и други птици,
проветрени из раздраната от лято перушина.
От висините на проводниците,
разчертали облаците с линии идеална историчност,
всичко ми блести и заслепява общата реалност.
Яде от мрака на очите ми
и те изчезват като знаци на модалност –
изпилени всестранно гюлета от погледи
генерират тотална кривина
с нулев разход на смисъл.
Точката.

 

Носталгия

Някой е прострял килимите –
през нощта, изпод нозете ни,
да ги жари слънцето в зенита си,
да ги чисти с огън от безветрие.

Ех, да стъпя дръзко с мисълта си върху тях
и всичко, що промита, да поема,
да попие чрез потта със малко прах
и с ахкане от бабите на дневна смяна,
приседнали дълбоко в своя вечен страж.

Ще вплета на ярки нишки в тъканта
всичките си видове носталгия, узряла
във въпросите за цялата земя
и с горчива колебливост соковете им приела.

И килимът ще се врасне по плътта ми
да подшива кожата ми с образи чудесни –
кални детски пръсти от игра,
придържащи припряно къмто жадни устни
най-червения домат,
опънал изтънялата си ципа
по разпятието на последните си летни дни.

Там някой е прострял килимите
и те издишват облаци от тъжен смях,
замъгляват позахлупената острота на очите,
овлажняват улеите на нашарените бръчки
и бунтуват пазвите на бабите до тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Нели Селимска – Някога

Ивайло Божинов

 

 

Обещание

Ще те защитя от ветровете по пътя,
от страховете ти – утре, вчера и днес;
ще оздравееш от мнения, мътните.
Ще остарееш красиво и лесно.

Когато докосваш ръцете ми леко,
разбирам, че тука вече ме няма.
При двата сокола, отишла далеко-далеко,
прегръщам твоето силното рамо.

 

Днес

Днес си донесъл няколко капки от пот,
а домът ни е гладен и на хладния под
са удавени в сенки моите мисли,
когато те чакам и тихо прелиствам
албуми, чинии, книги и ризи …
Днес си донесъл цялата своята кръв;
с нея пак да ме върнеш в твоя си свод;
пак да ме вържеш в сигурна връв,
твоите длани – прегръдка и брод.

 

Огледало

В това огледало по залез бегло съм спряла
да разгледам твоето странно момиче.
Бързат по фона открехнати лъскави влакове –
хоризонта синджирно накичили.
Холограмно в косите, през вятър,
кацащи птици на мене внезапно приличат –
в ширни зеници с пет пианиста и ъгълче бяло.
С ръкави от диви надиплени китки
на биле от поглед до корен дълбоко мириша.
В това огледало днеска се спирам да впиша
актуално от мене различие,
със свян и тревога, и мамещо уж безразличие.

 

Глад

Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми белите листи за стих.“
На гладни за стихове листове писах,
че гладни за вятър, прозорци блясък извиха,
щом ги отворих рязко до звън и до писък.
За гладен простор, за свежи признания
песен извиках от мъртвия славей.
Извиках и три водопада – звънки, призвани.
Дойдоха делфини, миди, рапани. И два корморана.
Дойдоха стотина нелепи, но ярки реклами.
Дойдоха малцината сити. Дойдоха и гладни.
Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми дните. Без тебе съм тиха.“

 

Без чувство

Неми са всички дървета без птици,
нищо че в тях с върволици
кацват – отлитват ли птиците.

Тъмнеят стъклата на моя прозорец,
дори че в перденце разтворено,
лъчиста зората с вятър се гони.

Горчат ми достигнати извори,
макар че водата е моят ми избор.
Пия, харесвам, но себе си моля…

Отново и нека сладко се стресна
от птичите песни, от слънцето блеснало!
Сетивата без тебе са болни, нелесни.

 

Половин квадратен метър

Половин квадратен метър усамотение
е колкото всички известни вселени,
умножени по няколко с моето темпо.
Половин квадратен метър усамотение
съдържа моите верни идеи “педя на педя” –
ходилата ми двете с едновременни смени,
когато стоя си до мене и мисля за тебе.
И малко околно по вените – небето и сенки,
обиколните залез и изгрев, врабчето, човека,
новини и снежинки, и цвете, и питане в риск.
Квадратният метър в частта за моето мнение
е с мисъл за тебе и нито е сън, и нито е бдение.

 

Причина за дъжд

Нека лозата ми в двора днеска да спре!
Че в пролет и лято, с ластари,
е стигала с ластици квантови хребети.
Да види, успяла, небесните бели коне,
дочула е коса, осите, враните… мене.
В красивите нейни – морни и влажни нозе,
с грозде поронено, моето време е спряло.
Колко е сладост, колко е есен и връщане!
Колко е мъдра и блага! Причина за дъжд.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Заболоцки – Самотният дъб

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Дъжд

В мъгляво утро, на парцали
разкъсал облачния свод,
той сякаш беше нереален,
лишен от форма на живот.

Зародиш, сукал висините,
той развълнуван закипя
и в миг, изпълнен със величие,
удари в струните, запя.

И блесна цялата дъбрава
с мълниеносните сълзи,
и всяка клонка се разшава
с листата в мокрите брези.

Завързал здраво със конците си
небето с нашта равнина,
нахлу в потока от събития
бегом, с наведена глава.

Той падна отдалеч, наклонен
към древната зеленина;
и пиеше го с мощно лоно
във трепет цялата Земя.

1953

 

Не позволяй душе лениться…

Не позволявай на душата
да кара тъй – през куп за грош.
Душата трябва без заплата
да бачка здраво ден и нощ.

Разкарвай я по сто квартири,
влачи я по етапен ред,
бегом по стръмните баири –
през киша, преспи, кал и лед.

Не давай да се излежава,
щом пукне светлата зора;
тя друго и не заслужава –
седло, самар, камшик, юзда!

Оставиш ли я да излиза
без работа насам-натам,
тя и последната ти риза
от тебе ще свали без срам.

Ти я стисни за двете плешки,
измъчвай я до късен мрак –
да се научи по човешки
със тебе да живее пак!

Тя е робиня и царкиня,
а ти бъди началник лош –
тя трябва срещу милостиня
да бачка здраво ден и нощ!

1958

 

Самотният дъб

На лоша почва, твърде възловат
е тоя дъб. И без великолепие
във облеклото. Там висят
листа като парцалчета наклепани.

А сключените в мъртва хватка стави
и гръм да ги удари, ще е дар –
като камбана ще кънти и слави,
от ствола ще прокапе кехлибар.

Но я го виж – тъй важен и спокоен
сред своите безжизнени поля.
Кой ще му каже, че самичък не е воин?
И сам в полето – воин е това!

1957

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X