Гергана Валериева – Искам да пиша за щастието

Камелия Щерева, пирография

 

 

Отдавна

Помня едни звездочели нощи,
топли като дом,
светли като вяра.
Помня един меден глас, който идваше
на оранжеви вълни към мене
и грееше като слънце,
и пееше като фонтан.
Помня светлини, сияния и сенки,
отразени в една мътна река,
позлатена от струните
на арфата от слънчеви лъчи.
Тя днес, изоставена,
може би не си спомня за мене.
Помня ослепителните пътища –
бели и каменни –
които, понесли цялото минало в себе си,
не са могли да понесат моето бъдеще.

 

Часовете на изгубеното време

Заключваме времето,
така че зловещото му цъкане
като на бомба
да не стига до нас.
Избликват водоскоци смях
от недрата на стаите,
стават на златен прах
и посипват пътя към утрото,
осветен от светулките на нашето щастие.
Не светулки, а двадесет добри звезди,
слезли от Млечния път,
завърнали се сякаш като птици от юг.
Въздухът е течен,
ухае на пъпеш
и може да се плува в светлината
без да се удавиш.

Безкрайни часове изгубено време
лежат до мене
и ме гледат с очите ти.
Най-сладките часове на тоя свят.

 

Закуска

Бялата песен на зимата
озвучава въздуха на петна.
Те се разтапят
и стаята има вкус на мляко.

Времето се е върнало
до оная точка на замръзване,
когато сякаш няма да съмне вече.
Възкръсват безкрайните нощи на декември
и заключват блясъка на април
в бутилката, от която са се спасили.

Отварям бурканче лято
с вкус на следобед и слънчеви зайчета,
гонени от кестенови сенки.
Има цвят на ленива привечер,
безкрайно дълга,
светла като райска птица,
когато няма нужда от думи
и светът обещава да е вечен.

 

Март

В моя дом със стени от топли сънища
плачат очите
на една тъжна синева,
гледана от прозореца.

Искам да пиша за щастието.
За онези летни ягодови вечери,
ухаещи на рози.
За едно ярко слънце,
по чиито лъчи свири лятото
най-безгрижната си песен.
За златния август,
който вярваше в своето безсмъртие.
За щедрите му нощи –
топли и светли като огнище.

А сега е тихо.
Много тихо в мене.
И сънищата изстиват,
заключени зад стъкло без хоризонти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анна Грозева – Дом ли е квартирата

Камелия Щерева, пирография

 

 

хич не ме наричай приятел
ако има нещо на света
което не искам да бъда
то това е да съм ти приятел

като те гледам
как си играеш с децата
как танцуваш по улиците
и как тичаш с любов към всички кучета

като те слушам
как си измисляш несъществуващи думи
как си говориш с възрастните по спирките
и как въодушевено разказваш за книгите

като знам
как си по детски наивна
колко разбъркано ти хвърчат мислите
и как все се смееш дори ако очите ти са тъжни

най-малко мога да опиша
какво ми е отвътре тогава
как искам да я взема всичката тъга от тебе
до последна капчица да я изплача

така се чувствам до тебе
все едно съм окован в някой ъгъл
протягам се с всички сили
но не мога да стигна до тебе

моля те, разбери едно –
ако не мислиш да хванеш ръката ми
то тогава бъди непозната

бъди студена, далечна
и груба бъди
излей ми уиски в лицето
удари ми демонстративен шамар
метни надменно коса настрани
гледай ледено през мене
каквото искаш прави чу ли?

само едно недей
не ме наричай приятел

 

колко много може някой да обича?

и как разбираш, че си на предела
че повече не можеш
че още малко ако заобичаш
сърцето ще се пръсне
на хиляди малки парчета

как все имаме чувството
че повече не можем
а после все се изненадваме

просто момент
дори някой би казал – нищо особено
а на теб ти се струва
че с часове падаш в бездна

искаш да заплачеш
да извикаш
да опишеш
как трепти сърцето
като крила на малка нощна пеперуда

и тогава
започваш да сричаш –
о – би – чам те,
повече от вчера
по-малко от утре
и така до предела

докато нечие сърце
не завали от небето
на хиляди малки парчета 

 

не ми се крий
под старото овехтяло одеяло
голотата ти отива
и не говоря за красивото ти тяло

говоря за това
дето все го криеш по джобове
или под стълбите в антрето
заключено в часовника

това което
само понякога
в някои късни нощи
и особено ако има много звезди

ако много дълго си говорим
ако много нежно те докосвам
ако ти стане както го наричаш
топло на сърцето

ей тогава и само тогава
откриваш ми по мъничко от него…

а как красива би била
ей тук и ей сега

да разплетеш пуловера си от задръжки
и страховете си от роклята под него
да си събуеш гордите обувки
чорапите с предубедени точки

ей тъй съвсем да се разголиш
че да видя какво криеш
под голотата си

 

хайде пак
да скачаме в локвите
да се гледаме без да мигаме
да ходим по ръба на тротоара
да се изгубим в някое село
да ни нагости някоя баба
да се катерим по дървета за шепа джанки

хайде пак
да ми разрошиш косите
да ми крадеш цветя от градините
да ми броиш съзвездия
да ми хвърляш камъчета по прозореца
да ми пееш фалшиво измислени песни

хайде пак
да обичаме като деца
стига вече сме играли на мълчанка

 

ще те последвам
в заешката дупка
дори завинаги от там насетне
да падам
без да стигам никъде

ще те последвам
в небивали земи
дори завинаги да се загубя
в горите им
преследвана от капитани

ще те пазя
от обиди
и от вятърни мелници
само както един алонсо
би пазил дулсинея

ще търся вълшебник
с надежда, че ще ми посочи
път към онова което липсва –
капка разум, капка смелост
малко споделеност

само там съществуваш
зад черни красиви корици
ти още носиш аромат на мастило
аз още много имам да пиша

 

дом ли е квартирата
където са книгите ми
музиката ми, картините
там, където готвя
там, където спя
дом ли е мястото,
където живея
и домът всъщност място ли е?

когато сакът ти е до вратата
якето на закачалка
а ти си по пижама
когато сутрин ме събуди
ароматното кафе
и рошавата ти усмивка
когато усещам присъствието
преди дори да съм отворила очи
когато ми напомняш вечер
дори в сънищата
дърпайки смело завивката
че си тук и че те има
тогава съм си у дома

сега живея в жилище
в квартирата на първия етаж
оставила съм празна закачалка
и чакам да се върна у дома

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Гренландия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Лисица

В най-силната любов е слаба,
в най-северното място й е жега.
Във най-върховния момент
на плътен и сгъстен екстаз
в дълбокото пропада.
Най-тихите ти думи чува най-добре,
най-краткият ти поглед за нея е Вселена.
Лисица е, определи Екзюпери.
И то опитомена…

 

Звук от тънка струна

Ще бъда дълъг и протяжен звук
от тънка струна.
И по полегатия китарен гръб
на времето се претъркулвам.
Изравям се от теб,
защото нужно ми е
да остана себе си.
Дали животът ти ще ме открие,
дали ще ме изсвири
или ще си остана вятърна?
Въпроси, на които няма кой
да отговори бързо
и не бива…

 

Кои сме ние?

Минавам от едното ти око в другото,
когато съм на пътеката край блока ти.
Какво има отсреща, питаш ме.
Гледам отраженията ни дали
са заедно, отговарям ти.

 

Дишането спира

Опитвам се да те изплача,
а си заседнал в гърлото ми
и не мърдаш.
Рибя кост напряко,
дърво в потока,
хвърчило в клоните на елата.
Опитвам всячески да се разклатя
и да отприщя най-дълбокото на тялото си.
Така ми се прегръщаш и целуваш бясно,
че дишането спира, а плачът не идва.

 

Самодоволно вдига вежди

Луната е зелена още,
небе прозира в нея.
В смеха на нашите приятели
сме само светещи.
Оттичат се по улеите хора,
животът отминава бързо.
Остава само закръглената самота
самодоволно да повдига вежди.

 

Любовта ни

Сладка като три бъчви смокини и
горчива като хинин.
Като козя пътека е стръмна
и по нея вървим.
И са мокри с роса
крилете ни, с които
в мечтите летим.
И се влачат след нас-
две боси деца, които
се смеят със глас.
Но ще можем ли,
преди да свърши денят
и да ни приласкае
нощта да заспим
всички грешки и лудости
на другия да простим?

 

Гренландия

Небето ми е цялото със страст,
а тялото ми е Гренландия.
Осеяно със заледени късове и стръмни падини,
в които няма звук и светлина.
Очите ми са като северно сияние,
устата – няма пещера,
където обли камъчета търкалят думи,
докато ги смелят много ситно,
за да станат прах и
във прахта се върнат.
Защо е цялото великолепие в света,
ако те няма теб…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Йосиф Бродски – Аз съм твой

Камелия Щерева, пирография

 

 

***

Не излизай от стаята, не прави тази глупост.
За какво ти е Слънце, щом Шипка пушиш до лудост?
Навън е безсмислено всичко… и щастието вероятно,
иди до тоалетната само, а после се връщай обратно.

О, не излизай от стаята, не викай такси и хора,
защото пространството почва тук, в коридора,
а свършва с брояча. Дори ако влезе сирена
при тебе, мучейки и без сутиена, гони я от плена.

Не излизай от стаята, смятай, че си настинал.
От стената и стола ти има ли нещо по-мило?
Защо да излизаш оттам, където ще влезеш довечера
със същите бавни стъпки, а може и по-обречено.

О, не излизай от стаята. Танцувай в ритъм боса нова
палто на голо облякъл, пантофи – на бос крак отново.
В антрето на зеле и вакса за ски мирише…
Написал си много букви, тази ще е излишна.

Не излизай от стаята. Нека само тя неуморно
се сеща, как ти изглеждаш. Изобщо инкогнито
ерго сум — както ядно подхвърли формата на субстанцията.
Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?

Не бъди глупав. Стани по-различен от плевела.
Не излизай от стаята. Затрупай се с нови мебели,
слей се с тапетите. Скрий се, барикадирай се
в шкафа от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.

 

Натюрморт

<…>

10.
Майка пита Христос
– Син ли си ми ил’ за мен
Бог си. На кръста си разпнат бос…
Как да си ходя без теб?

Как да отлостя врати,
щом не разбрах, не реших,
син или Бог си ми ти,
мъртъв ли си или жив?

Казва й ето какво:
– Жив или не – не се бой,
жено, всъщност е все едно
Син или Бог. Аз съм твой.

Превод от руски Мария Ширяева, редакция Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Вирусът като форма на живот

Камелия Щерева, пирография

 

 

В готическата естетика чудовището предположително означава предупреждение и спектакъл.
Предупреждението, че всички ние сме, може да бъдем или ще бъдем чудовища с девиантни, болни, деформирани тела.
Така увредените тела в готическото въображение са карнавални тела не само в своята гротескност, но по-важно, в своята функция като подривни гнезда, тоест напомняне, че същото може да се случи със здравите тела по всяко време и без предупреждение.
Другостта на готическото тяло на чудовището е с флуидния потенциал да разруши нормалните бинарни деления, примерно, на младите, красивите и умните срещу старите, грозните и юродивите.
Идеята е, че всички имаме своите демони вътре в нас, проблеми, на които да погледнем лице в лице.
Прикаченото чудовище на вируса сякаш се изплъзва на това определение, само за да го потвърди.
Другият в термините на телесна ненормалност е изравнен с нормалното тяло, което се оказва идеологическо-медицински конструкт, лесен за компрометиране – зрелището се прехвърля към нормалното, всички тези циркове, с които се защитават от вируса.
Но кой е Другият? Лакан ползва големия Друг като име за социален авторитет, една анонимна сила, която поставя имплицитните и по необходимост неконзистентни правила за социално взаимодействие. Когато заявява, че големият Друг не съществува, Лакан просто настоява на неговата неконзистентност и неспособност да оторизира дефинитивно всяко изявление.
Именно демократичната истерия е насочена да се излива в тази неконзистентност и аморфност на Другия, в празното място на властта, в пустите дхарми, и да извлича принадено наслаждение от това (surplus jouissance) (Lacan’s plus-de-jouir).
Вирусът е въплъщение и симптом на това травматично наслаждение в момента, когато предупреждение и спектакъл са се омешали непоправимо.
Наслаждението като пренаписване на влечението към смъртта с вируса на езика – ние го искахме, но вирусът го направи, кой вирус все пак?
Истеризираните изкуствено чудовища на демократичния режим – едновременно да се обличат и да си късат дрехите – буквално се припокриват с евентуалните жертви на вируса с техните карнавални маски.
А какво за предупредителния спектакъл на мигрантите – не спектакъл, а съкрушителен удар срещу нормалните понятия за раса, нация, джендър, сексуалност, класа.
Но може би Другият е бог. Кой бог все пак?
Също като прикачения вирус, бог е тази неконзистентна монстрозност, с която сме неспособни да скъсаме връзка – бог e предлог, с/със.
Как се наказват тези, които искат да скъсат връзките и да отхвърлят въжетата?
Втори псалм:
Тоя, който седи на небесата, ще се смее/Господ ще им се поругае
Горко на този, който не се е научил в стила на Майстер Екхарт да се смее в лицето на бог, да се уповава на взаимния смях, а с дезертьорски индивидуализъм търси спасението в грешна посока.
Но ако не старозаветен бог с неговата смехова терапия, тогава Лейди Гага:

When they’re young all little monsters learn that they are scary,
ugly, stupid, shunned by cupid, overweight and hairy,
but every monster needs to find that secret deep inside
that transforms doctor Jekyll into sexy Mr. Hyde! (…)
Monsters don’t need implants or a bitchin’ monster car,
monsters only need to love the monster’s that they are.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ю Дзиен 于坚 – Епохата на епидемията

Камелия Шерева, пирография

 

Ю Дзиен 于坚 (1954) – роден в Кунмин, провинция Юннан. От 80-те години е неизменно сред най-активните поети на “неофициалната” поетическа сцена. Пише и есета, разкази, критика. Занимава се с фотография и документални филми. Преподава в Юннанския педагогически университет (б. пр.).

 

Изгубил съм онази печал

пролет без празник без шамани
без сняг покрил света с чиста белота и подготовка на невестата
не тя е тук отдавна дошла както винаги
в парка където се разхождах миналия февруари
мистичен снежен човек самоубиващи се цветя
стъпките са на съседа не знам накъде са руините
просто не съм забелязал нощес подухнал пролетният вятър
и дървесата се окичили в цвят изгубих онзи език
онази старинна печал не в света е мракът

 

Към любимата

тогава казах на великата маска
обичам те
любов на живота ми
мой мъничък затвор
запуши ми устата

 

„Ясно ли е“*

онези дето скоро ще бъдат прозраци
излизат от мрака с маски и лица озарени
дали ще вали сляпa вярa в прогнозата за времето
в понеделник не носят чадър
вливат им от същия разтвор като на евреите
заради великото предупреждение “Ясно ли е”
цяло семейство скоропостижно умря превърна се в поредица цифри
в деня когато навърши три годинки детето ще каже
“нямам си майка” каква грохнала пролет
навсякъде по пътя цъфнали вишни бледни и в очакване
като момиче втренчено в огледало на актьорска гримьорна

* “Ясно ли е” – повтаряща се фраза по време на полицейския разпит на Ли Уънлян – първият лекар, съобщил за опасния непознат вирус, и впоследствие жертвал живота си в борбата срещу него (б. пр.).

 

Двете статистики

имената се броят само веднъж
Уан Ър-уей веднъж
Лиу Чунтао веднъж
Ду Фу веднъж
Су Дзъ-йен веднъж
Лао Шъ веднъж
Коби Брайънт веднъж
само веднъж статистиците на смъртта обаче
ползват друга методика
Посочиш ли пътя,
той не е вечният Път.
Именуваш ли го,
не е вечното Име.
а после броят на общо основание
1 случай 2 случай 3 случай
4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай случай
случай

 

Триумф на филологията

без маска хората са уродливи
носете маска решително
непринудено без стеснение
да я носим с открито сърце
в пълен блясък
по най-прекрасен начин
да я носим на заседание
на кухненската маса
да я носим като лекарите
като болниците
да я носят болните
да я носят излекуваните
да я носят и добрите и лошите хора
да я носят мъртвите
затваряй си човката без приказки запуши си устата
филологията победи

 

Старокитайски език

по време на епидемията
89 годишната ми майка затворена вкъщи гледа телевизия
и внезапно изрича:
не сторвай другиму което на теб не желаеш да сторят
за първи път в живота си учителката по математика
проговори на старокитайски

 

Човекът без маска

аз нямам маска
когато звъня по телефона за помощ
се старая да звуча невъзмутимо елегантно да се изразявам
сякаш съм в каюта първа класа на потъващ кораб

 

Песен за здрача

прилепът каза човеко
не ме клеветѝ
и смъкна престарялата маска
златистата привечер изписка в небето
летящо мишле пее за здрача
баба излезе от кладенеца с пълно ведро

 

Познавам мрака    не и враната

враните подскачат оттук-оттам с полуразтворени криле
враните oглозгват труп на плъх
враните носят ковчег към гарваново-черни облаци
човките на враните не знаят умора
летят и злословят небето
враните куцукат по терасата на двореца
враните кълват враните върху короната
враните пишат писмо до бездната
с почерк четлив като техния полет
враните не поглъщат нощта в името на светлината
враните в черен костюм седят в съдебната зала
бялва се дупето на деня врани прикриват с мрак слабините
светът произвежда черна материя чрез политика агресия любов
чрез дебнещата в Сицилия мафия
чрез стих след стих сбирщина прославя враните
светът не ще надмине мрака на враната Бог не смее да разкрие пъкления ѝ план
нощен скитник в озарения ден аз зная що е мрак
но не и бездънния мрак на една врана

 

Нетрайност

не мислеше лошото никому нито проклинаше съдбата
все вярваше че животът ще признае
него, младока, за свой господар
луд по ядене и дрехи любител на кулинарните книги стриктно спазващ лекарските предписания
играеше бадминтон сякаш чайка от небесни висини
пронизва морето поливаше грижливо кливията
бе толерантен към бездомните демони по примера на баба си
им поднасяше храна всяко утро простираше на балкона
чифт мокри къси панталони внимаваше за солницата на съседа боготвореше Коби Брайънт
нямаше представа за небитието докато една пролет
умря с лазурна маска на лице от същия модел като небето
случи се в тридесет и седмата година от традиционния календар тази епидемия
беше атипично необяснима погубваше само обикновени хора

 

Епохата на епидемията

щом се пробудих открих че съм жив
още нося маска не кашлям
не горя и гърлото не ме боли
въздъхвам облекчено булевардът пустее
една врана излиза от черната дупка
слънцето огрява както вчера
колко евтино е щастието

Превод от китайски Веселин Карастойчев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Настана ден

Камелия Щерева, пирография

 

настана ден
когато хората останаха по домовете си
и още един ден
и още

тогава зверовете
престанаха да се крият
запълниха безлюдните улици
площади, булеварди

в Израел чакалите доближиха къщите
Лондон беше завзет от лисици
в каналите на Венеция се появиха риби
лебеди и делфини

зверовете изпълниха
пустите градски паркове
търговските центрове и кината

много бързо
светът отново стана див
и епохата на човека
стана полузабравен сън на Гея

– – настана ден

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Подслон

Камен Старчев, Без звук 5, 53х200

 

 

Абстракция

Криволичещ път,
стъклото на автобуса
пречупва хоризонта
в абстрактни картини.
Мислите ми пълни с липси
от притаени невъзможности
да прекрача измислената граница
създала страхове в съзнанието.
Слънцето се скрива зад склона,
като изгубен Граал…
Жената от ляво звучно дъвчи чипс,
а отпред се чува телефонен разговор,
който никой не иска да слуша,
музиката съвсем тиха,
опитвам да я чуя…
Дървета – победители,
в скалите пуснали са корени,
самотно си стърчат
оглеждайки се за себеподобни.
Реката замръзнала,
упорита капчица вода
се опитва да пропука леда…
Мирис на сладникав парфюм се долавя.
И някакъв човек обяснява
на съседа по седалка,
че няма да остави майка си сама,
пътувал от цели три часа,
после си отваря бира,
изпива я почти наведнъж.
Мисля си, аз ли не принадлежа
на този свят или той на мен?
Само аз ли виждам теб
в небето и съвсем за кратко,
дори забелязах, че ми се усмихваш?!
Стъклото пречупва мислите ми…
в абстракция…

26 януари, 2020

 

Пътят към теб

Препускам между вселените.
Палач съм на истини.

Угасих осветлението
и липсите ме полазиха…
Имам панически страх
от буболечки…

Истерия…

Усмирителна риза сложете ми!
Завържете здраво ръкавите!
В бялата стая и толкова мека,
защо не мога да разбия вината?!

Подушвам присъствието ти…
Мозъкът ми се шегува…
играе си с мен.
Рисувам с пръстите на краката си
по стените щрихи от спомени.

После се къпя в светлината
на лампата
представям си, че е
пролетен дъжд…
Ключът завъртя се
в ключалката…
прилича ми на смеха ти.

Обърках всичко…
Дали ще намеря отново
пътя към тебе?!?…
или ще се погубя…
в синева от безвремие…

19 февруари, 2020

 

Подслон

небето гори в пламъци
очите ти мое убежище
ще намеря подслон
няма да боли
нито ще е сиво
безметежно…
смълчаваме душите си
реалността е граница

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Чешо Пухов – Мечешка услуга на поезията

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

***

Олеле, рибата меч
взе, че хареса си мечка –
сготви и́ вкусен гювеч
върху подводната печка.

Мечката хапна с мерак,
но се задави, горката.
После докопа я рак
и я завлече в реката.

 

***

Ах, ще яхна бяла мечка
или – може – черна печка,
или – най-добре – камина
и през зимата ще мина!

 

КРИТИКА

Втурнала се баба Меца,
па излапала твореца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Тома Марков – Стихотворение

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180

 

 

което да започва
с Бабо Мецо ела изяж ме
не бива да има
стихотворението е думи
а те нараняват
да напишем стихотворението
но няма да ни изяде мечката
но няма да ни обича мечката

нито малката
нито голямата

–––

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X