Елена Попова – Обичам ги тези минали следи

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Извън времето

“И недейте се съобразява с този век,
но преобразувайте се чрез обновяването на ума”
Римляни 12:2

Животът отмерва часовете
За които греха се фотографира
И часовникът не спира
И не спира.
Животът отмерва минутите
За които истината се проявява
И секундите за които доверието
До дъното на низостта се стопява.
Ще изневерявам с безвремието
Всяка нощ, докато времето
Неотдалечи се от мен
И не поиска ми развод.

 

1001

Хиляда и едно желания,
Хиляда и един цвята,
Хиляда и една мелодии,
Хиляда и една души
Висока на хълма в полунощ.

Хиляда и един гряха,
Хиляда и един спомена,
Хиляда и един изстрела,
Хиляда и един мъртъвци
Ниско в пръстта на сутринта.

И аз от пръст създадена съм
И там ще и отида
Може би сред красива лунна нощ,
Когато звездите ще ме приветстват,
И зората дано да не тъжи за мене.

 

Без годините
Виждам мъгла,
Млечнобяла мъгла,
Между години две,
Които до болка слети са
Единствено в море
От следи.
Едните вече са минали,
А другите са бъдещи,
Като последните завличат първите
Нанякъде и ги давят,
А аз искам да е обратното.

Обичам ги тези минали следи
И за да е обратното,
И за да останат живи
Аз трябва да Те вдишвам
Винаги, когато се унасям
Във водовъртежа на годините.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Здравка Шейретова – Кучета в Рая

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Сириус

Понякога и Луната вие,
по време на своето окръгляне,
когато от Слънцето се отдалечава.
Но изгреят ли кучетата на Орион
с най-ярката си звезда,
тя отново намира себе си.

 

***

Изрязвам болката,
за да я пришия
и към друга дреха,
съблечена или
забравена на пътя
на скъсаните думи,
които вчера хвърлих.
Залепнали са вече по асфалта.
И само зимата
със побледнялото си слънце
ще може да ги заскрежи,
за да потекат отново
стопени
и оловно-сини
под лятното небе на твоите очи.
Смалена –
отново ще пришивам болката.
Но този път към свойта плът.

 

Очите на вярата

изглеждат
точно като онова момиче,
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня.
Но хората вече нямат очи за виждане,
в тях живее самодоволството.
И ръце нямат за ръкостискане,
заети да разопаковат измамното си щастие.
И крака нямат, с които по Пътя да вървят,
обувките на безразличието са тежки.
И те не намират пътя към онова момиче,
което вече има само една ръка
протегната за милостиня,
защото в другата държи сърцето си.
И много иска на нас да го дари.

 

Все още мъжки нрави

Когато Господ е направил
от кал
първо Мъжа,
а после Жената
то е защото все още не е имало
кучета в Рая –
гладни и чакащи
да оглозгат реброто.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Страх и красота

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

1.
Слънчева река
в косите на вятъра
рой светулки

2.
Лятна омара
песен на чучулига
сънувам лято

3.
Клошари в парка
гълъбово гукане
хранят душите си

4.
Бисерни капки
капчуците припяват
танцува дъждът

5.
Грее ябълката
змия между клоните
къде е Ева

6.
Очи на дете
сакурата разцъфтя
на белия лист

7.
Пламъче на свещ
прошепната молитва
стъпала към Бог

8.
Черешата спи
под небе от славеи
косът се бави

9.
Охлювче гали
шията на нарциса
почакай време

10.
Сребърна люлка
люлее тарантула
страх и красота

11.
Две капки роса
в пазвите на розата
очите на Буда

12.
Есенни мъгли
в сребърна паяжина
оковани души

13.
Огнен кленов лист
стъпките на есента
бягат към зимата

14.

Кървава луна
по смълчаната земя
пълзят бедите

15.

Ефирна луна
златна монета звъни
в люлякова нощ

16.
Плаче гората
ухание на здравец
в пазвите брадва

17.
Паяжината
дантелената дреха
на самотника

18.

Острата човка
на нечовешка болка
кълве бъдното

19.
Друм към небето
танцуват боси нозе
пее душата

20.
Върху мъх и клек
се любят диви коне
светло красиво

21.
Синьо и чисто
свети окото на Бог
спи езерото

22.

Боса по роса
в косите пее слънце
танцувам със Бог

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Лудите са древногръцки поети

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Рисувам с ориз
Върху пясъка
Първите капки миришат на прах
Дъждът отмива некролозите
Мъртвите лежат
На тротоара

 

В старата италианска вила
Майка дойде
Излязох в езерото до стената
– Да ти помогна
Беше малка и черна
– Излизам да купя кърпа за глава
– Ще посрещам всеки дошъл
Докато се върнеш

 

Лудите са древногръцки поети
Секира и счупено стъкло
За този
Който разби вратата
На 50 годишното момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Луиз Глюк – Конят

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Щастие

Мъж и жена лежат върху бяло легло.
Утро е. Мисля,
че скоро ще се събудят.
Върху нощното шкафче стои ваза
с лилии; в гърлата им
плува слънчева светлина.
Виждам го как се обръща към нея
сякаш за да изговори името ѝ
но шепнешком, дълбоко в устата ѝ –
Върху перваза на прозореца
пропява птица,
веднъж,
после пак.
И тогава тя трепва; тялото ѝ
се изпълва с дъха му.

Отварям очи; гледаш ме.
Почти над стаята,
слънцето се плъзга.

Погледни лицето си, казваш,
държейки своето близо до мен,
за да го превърнеш в огледало.
Колко си спокойна. И огненото колело
преминава нежно над нас.

 

Епиталамий

Имало е и други. Техните тела
са били подготовката.
Поне аз го виждам така.

Като облак от викове.
Толкова много болка в света –
безформената печал на тялото, чийто език
е гладът –

И в коридора, розите в кутии:
те означават само хаос. После започва
ужасната благотворителност на брака,
мъж и жена

изкачват зеления хълм в златна светлина
докато вече няма хълм,
само равнинно поле спряно от слънцето.

Ето ръката ми, каза той.
Но това е много отдавна.
Ето ръката ми, която няма никога да те нарани.

 

Ранен спомен

Преди много години, бях наранена. Живеех
за да отмъстя
на баща си, не
за това което беше той –
за това което бях аз: от самото начало,
в детството, аз смятах
че болката означава
че не съм обичана.
Означавала е че съм обичала.

 

Конят

Какво ти дава конят
което аз не мога да ти дам?

Наблюдавам те когато си сам.
Когато яздиш сред полята зад мандрата
с ръце заровени в тъмната грива на кобилата.

Тогава разбирам какво се крие зад мълчанието ти:
презрение, омраза към мен, към брака. Но все пак
обичаш да те докосвам; викаш
както викат младоженките, но когато те погледна
виждам, че в тялото ти няма деца.
Какво има в него тогава?

Мисля, че нищо. Само забързаност
да умреш преди мен.

В съня си те видях как яздиш коня
сред сухите поля и после
слизаш: двамата се разхождахте
в тъмното, нямахте сенки.
Но аз ги почувствах да идват към мен
защото през нощта те обикалят навсякъде,
господари са на самите себе си.

Погледни ме. Мислиш ли, че не разбирам?
Какво друго е животното
освен изход от този живот?

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмил Димитров – На село

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Ерген (Любовта)

Любовта
не ти е потен пехливанин
да го сбориш на мегдана
и да му стъпиш на шията

Шапка невидимка е любовта
тука има тука нема е
А фани я ако можеш

Любовта
не ти е верно дворно куче
да го вържеш с верига
да ти пази спокойствието

Горско пиле е любовта
пее пее па млъкне
Та ти пръсне душицата

Любовта
не ти е пълна тенджера
да си напълниш корема
и да му легнеш на сянка

Захарен памук е любовта
лапнеш нещо глътнеш нищо
И все гладен ходиш

Любовта
не ти е бистра водица
да си умиеш краката
в неделя пред черква

Тъмно вино е любовта
още не си го опитал
А все едно си пиян

Любовта
не ти е бакалски тефтерин
да си пишеш и дращиш
вересията

Бела книга е любовта
по нея с бели букви пише

И нищо не се чете

 

Коминочистач

С черна обувка джвакам
под черна шапка се усмихвам

Всеки как ме види
тича да го оцапам
За късмет ли, за що ли
само той си знае

По покривите седя
и гледам един самолет
да пълзи горе сам
като сребърна буба

Гледам го, гледам го
и ми стане тъжно
та слеза долу
да се развея

С черен панталон се вея
под черна блуза туптя

Всеки как ме види
тича да ме пипне
За късмет ли, за лек ли
само той си знае

Пипайте ме, но полечка
да се не изсипя
някому в ръката

черна изгорела клечка

 

Лудият

Намажете ушите си с мед и масло
Да видите какви неща ще чуете

Ще чуете свинята като славея да пее
Магарето като лъв да реве
Гъската като мома да шъпне
И други хубави неща ще чуете
Само няма да са верни
Натрошете в очите си цветни стъкла
Да видите какви неща ще видите

Ще видите попа на бедните баница да носи
Бирника с топката да рита
Кмета да ви премита двора

Всичко това ще видите

Само няма да е верно

Сложете под езика си сребърна пара
Да видите какви неща ще кажете

Ще кажете на някой че хубаво стъпва
На друг че красиво седи
На трети че го обичате
Чудни приказки ще кажете
Само няма да са верни

Такива слепи и глухи
си лежите по диваните
Телевизора, ковьорчето…
Всичко ви е много хубаво
Само не е верно

Само не е верно

 

Любовница

Косата ми ти е постеля
мислите чуждо възглаве

Смееш ли да си легнеш
или ще ми ходиш из стаята
като рошав сомамбул

Ръката ми ти е чашата
устата черното вино

Наздраве ли ще вдигаме
или ще се разлеем по пода
като за бог да прости

И без ръце ще събираме
Стъкленото на чашата
Дървеното на главата
А на сърцето – пепелта

 

Магаре

Само да се напъна
ще изнеса цялото небе
горе на баира
барабар с опулените звездички
да го фърля в морето

Дето ме налагате с пръчка по задника
реша ли да поспра на моста

Само да ревна с глас
ще фръкне на попа килимявката
Та и цялата църква
със смотаните светии
ще издухам от селото ви

Дето ме хулите и пъдите
когато си почеша гърба в стобора

Само да се засиля
такова чифте ще прасна
в мутрата на слънцето
че ще се разсипе по земята
да ви изгори хамбарите

Дето ме горите с желязо по хълбока
все едно иначе не ме познавате

Само да река
така ще си развъртя опашката
че стадо вълчи облаци ще събера
да ви издавят в дъждове
като слепи мишки

Дето сте ме вързали цял ден на слънцето
без една шапка на главата

Търпеливо тегля
теглото си Господине
че и част от вашето тегля
само не ме предизвиквайте
глупави хора

 

Мартеница

С шепи взимам от боичките
от червената и бялата

да нарисувам пътя ти за утре
и за вдруги ден
и завинаги

По пътя, по който ще минеш
багря дървета и камъни
нищо сиво да не остане
нищо да не те натъжи

Само до бузите ти не стигам
нито до раменете,
нито до косата

Нищо де…
Нека те да ме стигнат някъде
по белия и червения път

 

Плашило

Нека децата напълнят сърцето ми
с шепи царевично зърно
Да се нароят шарени песни
весела перушина да фърчи

Нека бабите изсипят в главата ми
крина цветни бръмбари
Да бръмне кухата кратуна
да светнат празните очи

Нека жените тикнат в ръцете ми
запалени омайни треви
от най-лютата порода
Чеснов гердан да ми окичат

Нека мъжете подковат краката ми
с газени кутии и разни други железа
Като ходя нощем по калдъръма
стъпката ми да е гръм

И ха да видим тогаз
дали ще остане в село

тежка болест ли било
зла чума ли било
или черна севда

 

Поет

Откога те търся
мое нещо хубаво
Вдън земята ли потъна
Или кокошките те изкълваха
като разпилян овес

Търсих те в дебелите си книги
Гледах и на празното небе
Даже и мазето цялото прерових
Никъде следа от тебе няма
Хей къде си
мое нещо хубаво
Магарето ли те опаса
Или децата те ритнаха
на небето като топка

Уморих се с ръцете си
като мелница да махам
По хорските дворове да те гоня
и уличните кучета да разпитвам
Покажи се
мое нещо хубаво

В шепата ми само
червена шипка се усмихва

От джоба здравеца
глава зелена клати
А на челото
вечно тъмен облак

 

Пътник

Вятърът ми роши косата
влиза ми под дрехата
С вчерашна шумка ме замеря

Спирам да ме отмине
но и той спира

Бягам да му избягам
но и той бяга

Ама че вятър…
Шапката ми падна

Пътят ми раздърпва дрехата
хапе ми цървула
С хитра дупка ме препъва

Свърна да го оставя
но и той свърне

Губя се да го загубя
той все отпреде ми

Ама че път…
За цял живот

 

Тиква

Гледаш ме бате
мериш ме
чак челото ти се сбръчка
И какво сега…
Ще ме купуваш ли?

Аз от кубето на черквата
пò съм златна
от тиквата на царя
пò лъщя

Нема да имаш бате толкова пари
И да ги спечелиш нема

Гледаш ме бате
гладиш ме
чак мустака ти
се навлажни

Иска ли ти се бате
да ме изядеш…

Аз от първа мома
пò съм сладка
от греховете ти
пò тежа

Ще взема да ти
приседна на гърлото
На сърцето
ще ти дотежа

Ами я си фани опинците
и върви се ожени
да има с кого
да ме поделиш

Нареди ги
край трапезата
до бело момиче
рошав момчурляк

Излез с булката
пред портата
Па снеми си също
и капата

И тогава сама
ще се търкулна
все нагоре
нагоре по баира
чак до бедната ти къщица

Да ти бъда слънце
за цял живот

 

Учител

Оранжев ми е гардероба
с отворени крила ме среща

Мята ми веселите дрехи
червената риза и синия каскет
На каскета жълто копче мига
на ризата чернички

Пъстра ми е много дрехата
а душата ми е тъжна

Синя ми е масата
с чиния ябълки червени се усмихва

До нея на жълтия стол
детски книжки си лежат
И китара на него се подпира
звънко ми намига с дупката

Шарена ми е много стаята
а душата ми е тъжна

По стените рисунки кацнали
детски песнички ми пеят

Човечета по дъгата тичат
слон ще става балерина
Човеченцата тънко пискат
слона дебело тръби

Много весело ми пеят
а душата ми е тъжна

Зелен ми е килима
майска ливада е

На него забравени цъфтят
цветни ластичета и моливчета
Разни шарени хартийки
и други детски нещица

От единия ъгъл момченце гука
от другия момиченце

Много, много ми е весела стаята
А душата ми е тъжна

 

Черна севда

Ти сложѝ камък на устата ми
че рошави думи от нея надничат
Ако ги пусна да хвръкнат на свобода
ще ти се завие свят като на панаир

Ти сложѝ камък на сърцето ми
че като лудо шиле се е разскачало
Да не рипне с рогата в краката ти
пътя шарен завинаги да оплете

Ти сложѝ камък на челото ми
да не остава само в тъмното

Да има барем с кого да си говори

Когато си отидеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Слизане

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Пукнатини

Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.
Мраморна. И човешка – от човек е.
Открита неочаквано. Или поднесена от друг.
Плъзгат се по съвършенство.

Ненаситни са да разберат – истинско ли е?
Докосна ли го след минута.
Ако е покрито с дреха – същата ли е?
Спра ли да го гледам с очи.

Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?
Или ще остане само чувство.
Опит на върха. Докосване.
Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.

Всяко махване с крила, ако ги има –
ме отдалечават. От Създателя.
И от самия мене. От несигурността,
с която докосвам гладкостта. И твърдината.

Нежното им съвършенство. А накрая
ще попитам: от върха на пръстите ли думите
са излетели. Или от кривите пукнатини.
Щом мраморът отдавна е напукан.

 

Игра

Облаците бавно слизат
към маслиновата гора.
Всеки сам и кръгъл,
носят се, не се докосват.

Първият плавно заседна
сред дървесните корони.
И за кратко се престори
на неподвижно дърво.

 

Движение

Небето примирява крайностите,
разпростряло се с въздишка
между два далечни хоризонта
и дървета от маслинова гора.
Оставя ги стърчащи да се гледат,
как пристъпват и докосват рамена,
събрани от движението на слънцето.
И как изчезват без предупреждение.
Недочакали раздялата със сенките,
осъществили се в усещане
за преминаване от светло в тъмно,
от близко – към наистина далечно.
От желание да виждат и да научават
повече за тази слязла привечер,
дорисувала дървесните корони,
отдавна притаени в тъмнината.
Постепенно се превръщат в дъно,
в поглед и напрегнато очакване.
И накъде ще продължи нощта,
ако не е ясно – идва или отминава.

 

Нагоре

Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатена.

 

Островите

Островите – чувал съм
за тях, разказвали са ми.
Очаквам скоро да се появят,
да изплуват на повърхността,
оттласнали се от дъно,
или от неясни дълбини.

За друго не помислям,
като гледам течащата
от часове зад кърмата вода.
Колкото и упорито да се взирам,
наоколо не виждам повече
от синьото небе и от морето.

Остава ми умората
от продължилото очакване –
ако наистина ги има,
най-интересен е мигът на появяване.
И после съжалението, че лесно
съм пропуснал откога
търпеливо съпровождат кораба
от двете му страни.

Обещават ми с присъствието си,
че има къде да сляза,
даже да се подслоня,
ако морето повече не ме желае.
И както са се появили –
даже постепенно свиквам с тях –
се разтварят в синята мъгла
и потъват в далечината.

Скоро хоризонтът
окончателно ги изличава.
Остава чувството, че по-нататък
отново ще изплуват –
появяването им се бави
и никога не е напълно.
Веднъж изчезнали, до края
не прекаляват с реалността.

 

Слизане

Прекосявах древен стадион,
сред потрепваща от векове мараня.
И усещах, че някога наоколо
било е пълно с хора.

Толкова реални, колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да го усетя.
Но не спрях навреме.

Например по средата,
в неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после слизах към морето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Капрова – Когато вятърът умря и ме остави

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Есен

Играеше си с есенно листо.
Забравила за скапаните делници
За осемте живота пропилени
И на половин деветия.
Въртеше се в тангото на тромпетите.
Не се интересуваше от изгрева.
По залеза не се прехласваше.
Не искаше любов от никого.
Не виеше от липсата на щастие.
Играеше си с есенно листо.
И кучета я лаеха. И хората.
А тя размахваше оранжева история.
И беше понеделник като никога.
И вятърът въздъхна с възмущение.
А пък на нея не й пукаше-
Тя беше котка в настроение.

 

Орисница

Протяга се времето в късния залез
и бърка с ръце във очите ми.
Морето на отлив, главата ми празна,
но всичките бебета са орисани.
Ще чакам да мръкне и паля метлата
и връщам се в близкото минало.
При черната котка и пепел в косата.
И някакво евтино пиене.
Ще съмне. Ще мръкне. И пак ще я чакам
да се отбие и мойта орисница.
Децата пораснаха. Аз се облякох.
А любовта ми съвсем се разплиска.

 

Ангел-Хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Върна ли се?

Заспала съм.
Не съм те чула
кога се върна в сляпата ми къща.
Когато вятърът умря и ме остави
затрупана във пепел от огнището?
Когато приливът се върна и тогава
гларусите плуваха по гръб към нищото?
Или когато виеха в нощта чакалите,
А нямаше луна да ги оплаче?
Или пък слънцето когато не изгря?
Забрави ме на прага да го чакам.
Заспала съм.
Не съм усетила.
Сега да ти направя ли кафе?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Олд-скуул идилия

Атанас Тотляков, Предложение за мануален знак, 120/240 см.,
дигитален печат, винил

 

 

Нека с кирката изчопля и подпиша
и превържа
твоя знак на кръв и глад.

Нека никога не спомня и препиша
и цитирам тротоара, улицата в този град.

 

Свидетел съм на беззъбите. Има ги.
Те са мои братя… и сестри.

 

Стихотворение посветено на Прометей и което е по-кратко
от заглавието му

Вече
свети
огън
в мрака.
Всеки
някъде
окова
го чака.

 

Палестинско 1

Хей момче дали разбираш
блъскайки с приклада по жената,
че твоята майка не би похвалила,
кръвта останала върху стената!

 

Остър вой
Дълбае в мен
Думичката “Botev”

 

Олд-скуул идилия

Богат съм със свойта мистрия
Когато тухлите в редове шия
Сребърни капки на чело
Познава ме целото село
Ах мои ситни главици!
Надявам се да сте сити…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елица Златанова – Завъртам кранчето до края

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи, 2019

 

 

1.ЕДНО

Ти си в края списъка.
Написан с малки букви.
Незабележим.
Силуетът ти размазан
държи спусъка
на изчакващ режим.
Ти си буря на другия бряг.
Усещам…
Мирише на електричество.
С премрежен поглед.
Една крачка назад.
Далеч от окото на чувствата.
Някъде валиш.
И земята трепери под теб.
Но тук вече премина.
Преди да достигнеш кулминация.
Преди да натиснеш спусъка.
Ти забравих името.

 

2. ДВЕ

Сякаш съм от прах.
От пясък.
От въздишки.
Сякаш съм прозрачен облак.
Нося се в нищото.
Сякаш съм мъгла.
Лепкава и сива.
В разголена прегръдка
те скривам.
Заспиваш.
Сякаш съм без…цветнаq
без смисъл,
без име.
Вече дишам леко.
Освободи ме!
Сякаш е прераждане.
Друга съм.
Намери ме!

 

3. ТРИ

Безобидна.
Тиха.
Скучновата.

На повикване.
Със задна дата.

Втори план.
За всеки случай.

Бях за теб.
И съм.

Научих,
че не виждаш цветове.
За теб ще си остана сянка.

В други светове, но не и в този,
може би ще различаваш …

Слънцето
от жалки отражения.

 

4. ЧЕТИРИ

Стана нещо миналата зима.

Беше топла,

мека,

проходима.

Някъде във хаоса на палтата

и дебелите чорапогащници

и самотата

се присетих, че те има.

Присещане.

Сърцето ми се сви в неверие.

Извика!

строполи се,

във истерия.

Там на тротоара,

докато те мислех.

Вкочених се.

Върху мен валяха мисли.

Уличната лампа ми намигна.

Намръщих се.

До вкъщи все ще стигна.

Дори и тя се подиграва,

и зимата от мека става…

Зла

Нелепа

Аз клетата!

Ръкавиците, палтото, шала

Не могат да ме скрият вече.

Присещане за теб в метрото.

Да, стана нещо.

Ти отрече.

Каква ли ще е тази зима?

 

5. ПЕТ

Следващия път, когато
ме повикаш,
Ще притихна в ъгъла.
И ще покрия
косите си със прах
и сенки.
Ще се слея със стената.
И ще дишам разредено.
Ще заглуша сърцето си
сломено.
Защото иначе ще дойда.
Искам!
Но боли и е
Безсмислено!
Понякога
затваряме очите си за истината.
Умирам,
Когато ме повикаш и не идвам.

 

6. ШЕСТ

Искам да ти кажа..

Събудих се във 4.
Сърцето ми го нямаше в леглото.

То беше тръгнало,
Защото

го предадох.
Както винаги.

И за пореден път ще го открия
пред вратата ти

или на улицата, по която всеки ден минаваш.
То ще е там.

Дори и уличните кучета
вече го познават.

Малкото сърце – перце.

Искам да ти кажа…
Така започва утрото.
И думите, нанизани в гердан,
аз нося.
Тежи и реже като нож.

И за какво са
ни
сърцата, ако скитат
боси?

И всеки път, когато се завръщат,
са все по износени.

Искам да ти кажа,
Че
Съм
Твоя!

В безтегловност.
В отрицание.
В голо
Обожание.

Но няма кой да прибере
Във вкъщи
несподелени чувства.

Нищо, че е зима.

Замлъквам.
Тихо.
И сърцето пак излиза.

Не, няма смисъл.
Няма да ти кажа.

 

7. СЕДЕМ

Когато си наблизо усещам
топъл и студен въздух
да се сблъскват в гърдите ми.
И се случва светкавица.
А после вали.
Но не дълго, а има и гръмотевици.
Сърцето ми прескача един удар.
Минимум.
После поемам една глътка въздух.
Забравила съм как се диша,
но рязко си припомням,
когато
ми казваш, че драматизирам.
Че ще мине.

Ще мине, когато
се сблъска топлият ти дъх с моят
(на мен ми е все студено).
Ще мине, ако
пръстите ти допрат моите.
И има и светкавици, а после гръмотевици
Или беше обратното?
Без значение!

Тогава ми кажи..
Ще мине.
Ще го преживеем.

 

8. ОСЕМ

Видя ли!
Не било толкова страшно
поне веднъж да ми кажеш истината.
Поне веднъж да не мислиш
за себе си
И да не позволяваш
да вярвам в
измислици

И в сънища,
И в знаци,
И в тълкувания.
Дали ме обичаш?
Дали ме мислиш?
Дали да рискувам?

Но не си струваш риска
И беше прав…
Не заслужаваш.
От мен
взе достатъчно.
Без нищо да даваш.

А аз съм още будна.
Прекосявам премръзнала мислите си.
Заблудите се разголват в тъмното.
Опитвам се да те намразя истински.

Уби ме, но ти го знаеш.
Оправдавам те и си лягам.
Объркано те притискам в себе си.
Такъв какъвто те създадох.
…………..
Каза, че не ме искаш.
Да си го татуирам ли на сърцето?

 

9. ДЕВЕТ

Като неизмити чинии в мивката
твоите думи мухлясват в душата ми.
Завъртам кранчето до края
и чакам да потече истината.
Мивката прелива и вадички с чернилка тръгват към пода.
Килимът е подгизнал и скоро ще потече при съседите.
Газя в локвите от празни обещания и чувства.
Само в нашият дом водата не е мокра, а лепкава и гнусна.
Вървя надолу по улицата и се смея истерично.
Скоро всички ще се удавим, ще умрем.
Си мисля.
Почти гола вървя по улицата
Размазвам си червилото, докато се опитвам да си запуша
Устата.
Никой не трябва да знае какво направи с тялото ми, когато ме уби.

Няма ме, недей да ме търсиш.
Няма ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X