Бояна Петкова – Никога няма да разбера

Ивайло Божинов, Industrial Dream 8

 

никога няма да разбера
как така земята не спира да се върти
и от внезапната загуба на инерция
не изпадаме всички в безкрайния космос
как така

а усещането е точно такова

че ти е спряло сърцето
а то продължава да провежда електричеството си
само малко ускорява ритъма
после пак утихва
как така

няма никаква логика

това е на ръба на мислимото
казваше той

не, мили мой

отвъд е

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Бисер Стоилов – Черешите в градината на баба

Ивайло Божинов

 

***

черешите в градината на баба
останаха необрани
и тази година

а старата ѝ бархетна престилка
която едно време ухаеше
на козе мляко и препечени кори
на черен хляб
на спомени
ограбени
от дъждове и лято
в което
още се гонят
посоките на вятъра
сега е яхнала метлата
с проскубани коси
от закъсняло злато

с нея всяка есен
дядо замиташе листата
от стария двор
омесен
с глина пръст и неочаквани сълзи
от щастие

сутрин
небето оглежда живота
в пресъхналото гърло
на дълбокия кладенец
а времето смалява
гърбицата на баба

върху дървената порта
с ръждясали от мълчание панти
черните врани приличат отдалече
на жалейка
в своята смълчаност

и хребета на слънчевия сплит
ще се изгуби
в полета на тази безнадеждност
а сърцата на градината
ще плачат
с кръв и сълзи
от черешите на баба

сънувайки беритба

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Няма какво да си кажем

Ивайло Божинов, Industrial Dream 6

 

няма какво да си кажем
освен „пак заваля”
няма и смисъл –
пак не се чуваме
от барабанния шум
по листата на дърветета
оглушели за ситния дъжд –
не е спирал
не е спирал от седмици

 

До сутринта вече ти е безразлично
Отиваш до махалата
Да ти го вкарат
До дъно
Но днес си на погребение
Благодарно подстриган и избръснат

 

Кенсъл културата е дете на майки без лица
Захвърлили ги
във взрива на раждането

 

Сутрин, тихо е
Чува се отчаяният писък на отдалечаващ се влак
Чува се часовникът на времето
Тик-так, тик-так
Бастунът на стареца

 

Камбаната би
Луната е сварено яйце с черупки по себе си и синьото плато
Котките се измъкват
Извиват гръб и притичват с посърнали
от студ опашки
Сякаш днес нещо ще се случи

 

Строи се нов жилищен комплекс
Модерен, с поглед към бъдещето
До инсинератора и ЖП гарата

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – В моя си стил

Ивайло Божинов

 

В моя си стил
Хапнах супа днес,
Сготвена от дама на 90 години

Докато я има
Бабата-готвач, ще има и спомени
От войната даже

Или, това беше целта на Прехода,
Да убие младите –
За да убие спомена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дима Благоева – В деня, когато умрях

Ивайло Божинов, Industrial Dream 4

 

Открита рана съм,
кървя, не се затварям,
плътта от ръбове,
промивам се, лимфата засъхва –
присъствам.

Заздравяла рана съм,
зашита, кораво смачкана.
Белег ще остане,
но аз отсъствам.

 

В деня, когато умрях,
откъснах стрък и сдъвках върха му.
Безвкусен се оказа страха,
изплют през последните зъби.

В деня, когато умрях,
изпитах онази тръпчива тъга
на гнилия плод, на солена вълна,
на раздяла с неказано сбогом.

В деня, когато умрях,
с изпънати боси крака и отворени длани
полегнах, прие ме земята,
отгоре ще израсне трева.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев – Елегия Рафти

Ивайло Божинов

 

притискаш оста на грънчарско колело между дългите стени на твоите бедра – ваеш ме от глина смесена със вино и вода от Еридан а аз съзирам златно руно – не е във Колхида то – дали със жадни устни зърната златни да сбера или като пиян тракийски конник да полегна между тях? Ще дойде ден – ще стъпиш върху мен – превърнат в прах от чирепи за остракизъм – събуй сандалите с отпечатана цена – по линиите на твоето стъпало ще узная своята съдба… за тебе Сапфо

 

Елегия Рафти

Не днес, сумрачни богове, нека не е днес, когато душата и свенлива се спусна над сърцето ми ръждиво – Знам, цената ще платя, защото тя ме учи със сладкия език на любовта.
Нека не е днес, сумрачни богове, не ще достигна залива обичен със пясъка притихнал под милувките на стъпалата и – знам цената ще платя за горчивия език на любовта.
От кратък залив врязан в крайбрежието каменливо на сърцето ми – тръгвам си – до върха на ледената планина – в добрите дни ще виждам слънчева Егея, бленувани пристанища – нека да е днес, сумрачни богове – аз научих вече жестокия език на любовта.

 

Отгласи

Разчитам ли невнятни писмена, различни от белезите на сърцето ми – тяхната закръгленост е във гърдите и бедрата ти – разкъсвани от ъгловитостта на моя почерк, дочувам ли отгласи на думи за любов?
Танцувай със нозете боси по крехкия мрамор на сърцето ми – там в амфитеатъра под Акропола – ще се срути ако си с високи токове – ще чувам отгласи на песни за любов.
Прочети сърцето ми – страница отворена – изписана с чертите и резките на далечността – не чувам вече отгласи от песента – научавам само странния език на любовта. на Харис и тази, която знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Как да нарека вървенето

Ивайло Божинов, Industrial Dream

 

Как да нарека вървенето

Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.

Неясно крачиш, прескачаш фасове,
заобикаляш крепостна стена.
Усилията ти са единствено,
ако опиташ да запомниш
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.

Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.

Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поискам ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.

 

Внимателно

На Иван Теофилов

Разбрах, че може и така.
Зеленото и бялото –
след пролетта и зимата –
събрани на едно място.

По едно и също време.
Докосват се, преливат едно
в друго, смесват се,
без да се разлее капчица.

 

Полет

Намирам сили и за това желание.
Изкачвам се на хребета –
отвисоко погледът полита. Носи се –
достигне ли отсреща планините,

продължава по-нататък. Отива далеко –
успявам единствено в движението.
Защото всичко е отдавна само
чувство. Чувства. Но и така живея.

 

Брегът

Тогава моята самота
е укротена и тихо безметежна.
Погледът ми отпочива
върху дървета и подробности,
които лесно разпознавам
и подреждам в една картина.

Предпочитам гледането
в далечината, ако виждам там море.
Случва се по калдъръмените
улици да се препъвам,
да го търся между каменни
калкани, покриви и кръпки синева.

Преминавам с безразличие
край цветове и чувства,
отдалечавам се, и разстоянието
ги превръща в блудкавост.
Вкусът от смесването
на небе и постоянни колебания
как да свържа нюансите
на мигновено и отдавна преживяното.

Споменът прелива в очите
и се утаява дълго, като сянка,
която мълчаливо ми припомня,
че отдавна не живея само тук,
а пребивавам едновременно
и на друг, макар далечен бряг,

където също мога да се скрия,
да се спотая, преди да разбера
кой ще ме потърси, когато
погледът ми стане непотребен.
Загубил път сред носещите се
мъгли и сред неясни силуети.

 

В стария град

Зеленото дърво се извисява
сред каменни стени.
Оглежда крепостта за други
съперници по вечност.

 

Един от множеството богове

Вървях по тесни улички.
Високите огради пречеха
да видя повече от базиликата.
Намираше се на върха.
Развличах се с подробности
от бели плочи, очертали
изравнен от стъпки калдъръм.

Вървях нагоре, носех се
сред хора и от хора.
Бях сигурен, че вече зная
какво било е някога
да си обикновен човек.
Един от всичките наоколо.
Дори когато после е различно.

Колебаех се, подпрял се в основата
на изправена и досега колона:
дали съм самодържец,
с вперен в далечината поглед.
Или един от множеството богове,
обитавали околните пространства.
Спрял за кратко да почине,
преди да продължи.

 

Картина

В дъното на улицата – църква.
Отдалеко изглежда
нарисувана. Отблизо – истинска.
Каква да я запомня.

 

Ветрец

Ще се върна на просторната тераса.
И ще остана там завинаги.
Забравил зад гърба си къщата,
хълма и шосето, което те отвежда
към каменни останки от някога живели

богове и хора. Там, на терасата,
в горещия следобед е целия ми живот.
Загледан в синьото – без значение какво е.
Как го наричат и как го означават.
Само ще стоя – дочакал лекия ветрец.

 

Исмаилия

Тази уличка завършва в небето.
В избеляла от разстоянието вода.
В смес от синьо в синьо. Очаквам
повече да видя. И още повече
да си представя. Колона с капител,
камъни и зид с надпис: Тогава хората
живееха и много по-високо.

Отдавна всичко е обикновено.
Не ме интересува има ли следи
от чувството, че някъде съм бил.
И колко ми остава да съм жив.
Сега ми е достатъчна умората.
И босите ми стъпала да крачат
в синьото, като в уличната прах.

 

Неясно име

Солидно е старото кметство.
Издържало жестоки нашествия.
И смени на цивилизации.
Тук времето е пакостник

немирен – откъртил е парче
от масивна носеща колона,
надраскал е с червен спрей
неясно име. И си е отишъл.

 

Перспектива

Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –

планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа

на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.

 

Бряг

Наоколо има толкова подробности.
Отблясъкът на слънцето. Залива – мачти,
кораби, въжета. В краката буболечка
с рогца – бърза между песъчинките.

Тук изглежда всички са за кратко.
Готови за пътуване – ще си отидат скоро.
Сега им е достатъчно желанието за тръгване.
Нехайно с погледи посочват накъде.

 

Разтворени ръце

Вечер поливам
цветята в градината.
Чувствам се ненужен,
ако завали дъжд.

Някой върши моята работа.
Обикновено прекалява.
Тогава безпомощен
разтварям ръце.

 

Слънца

Тогава исках малко –
да се събудя сутринта.
И от терасата да видя,
че морето е синьо.

Синьо, синьо… Като старите
ми дънки на простора.
През дупките на колената
светеха безброй слънца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Постиндустриална тишина и липса на хора

Ивайло Божинов, Industrial Dream 13

 

Два влака по трасето: Варна – Карнобат – Бургас

Влак 8650

Гара Варна

Разклопана врата – първа класа-
непрестанно се отваря и затваря

-/-/-/-/-/-/-/-/- -/-/-/-/-/-/-/-/

Гара Белослав

Огромни сивометални корпуси-коруби на цилиндрични индустриални тела

Запустели заводски обекти, на безнадеждност и безславност

Застанали в готовност за разкрач метални скелети на повдигащи машини

Спрели сред полето ръждясали вагони
Извън трасето-влакче на мечтите

Електропроводни конструкции-развети бели макари
Самотни електрически стълбове

Разноцветни копаещи машини
Изкопи сред ширнати поля

-/-/-/-/

Гара Дългопол

Излющен мъж седи
пред малък панелен блок
Болна архитектура на социалното планиране

-/-/-/

Гара Комунари

Постиндустриална самота и стърнища
Запустели тухлени къщи, тишина

///

Гара Подвис

Друг влак мина и се размина
Българското знаме продължи да виси

-/-/-/-//////

Гара Движение
Черно-бели био-корпуси на непрестанното преживяне

///////

Влак 3621

Гара Карнобат
Неочаквана Модерност – стъкло, метал, камък / сиво-бяло-черно
Чакам влак за Бургас – 3621

/=/=/=–///–-=-/////////–-==/……………………………………/ / /

Гара Айтос

Огромни сребристо бели силози
Успоредни ленти – бели административни индустриални сгради

Гара Долно езеро
Докато ми досади монотонността на преминаването
Гара Бургас

10 септември 2021

 

Постиндустриална тишина и липса на хора
(поема 3 части)
(Второ загубване, от три в кв. ,,Хаджи Димитър“)

/ I ВЪРВЯ И ГЛЕДАМ

Вървя в дългото завръщане вкъщи, през постиндустриалната ърбън среда

/-/-/-/-/-/-/////-/-//////–-/////////-////-////-////-////–– /

Метровлакът дойде навреме
Всички автобусни спирки бяха преброени
Последното стъпало
на рейс 86
беше последният реален обекти в
съприкосновение с моето тяло

GPS – а е включен

Очите ми са станали фасетни
Мускулите изгарят всичките ненужни калории,
извън инфраструктурното време
в което бях транспортно доставена
в квартал Хаджи Димитър

Времето в което тръгвам
Времето в което вярва
Времето в което загубвам ориентири за посока

GPS – а ме подтиква да попадна във времето на безтегловност
GPS – а спира да работи
Батерията ми спира да работи

Вървя
Въздухът е сивосин и студен
Дишам

Линията над булеварда се проточва безкрайно
––––––––––––––––––––
Гледам
Металът сграбчва белите фасади
Една до друга, една до друга, една в друга, една през друга,
модерни административни и технологични,
модерни постиндустриални сгради
Фабрики за утилитарни мечти
Студеният лек ветрец преминава,
през тъканта на булеварда
Няма никой

Вървя
Вървя
Вървя

През индустриален утопичен ландшафт
Вървя
Вървя
Вървя

без почивка, без пауза, без мисъл, само гледам, попивам студенината на посивялото слънце
Вървя
Вървя
Вървя
/… //…///….. ///…///….. ///….///….. ///….///….. ///….///….. ///….

METAЛ-РЪЖДА-РЕКА

Минавам,
през празните улици на индустриалната пустиня;
през заводската пост-соц-изоставена пустош;
през новата постиндустриална стерилност;
през студена градска пустош

Много е странно

Само реката разваля статичността на пейзажа,
тя тече към старите складове –
запуснати и примитивни
Два века назад
Няма хора,
а където има
са бързо преминаващи или незаинтересовани от другите

Студена тишина

Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, ходих, без да спра

Модерни минимъл сгради,
метал, строги стени,
бяло, сиво
студена светлина
отделни детайли в синьо,
тишина
студен въздух
дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми,
автомивка,
без хора
модерни индустриални халета,
без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели

КОНТРАСТИ В ИНДУСТРИАЛНАТА ЗОНА:
предмодерно – модерно – постмодерно

Преживяването е много стерилно
И понеже няма хора е много интересно
От време на време тишината се пресича
Някакви хора се качват в колите си и тръгват
От време на време тишината се пресича
От говоренето на реката
От време на време реката се вижда
От време на време имам болки в краката
От време на време гърмът на автобус ме задминава

В старата индустриална зона
видях жена
влачеща огромен куп – използвани картони и синтетични плоскости,
едвам
едвам
върви и стърже
една прегърбена жена,
без години, без усмивка, без надежда
едвам
върви и мъкне
количка от метал,
пресича пешеходната пътека

Там има стари складове
и млада жена опаковаща различни индустриални останки,
за да ги носи някъде,
другаде
Страшна социална мизерия, и контраст с белите сгради,
на булеварда, без знаци
Немощ
Не спирах да вървя и гледах от страни
беше много интересно, като филм,
нищо, че не намерих сградата на Американски технически център
Има такава постройка, но GPS не я намери

/II ЗАВРЪЩАНЕ-ПЕШ

САМО ходих и гледах и снимах
Модерни индустриални и административни минимални сгради,
метал, строги стени,
всичко в бяло, отделни детайли в синьо,
тишина, студен въздух, дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми, автомивка, без хора,
модерни индустриални халета, без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели (много кофти).

Да
Много ме боли лявото бедро.
Сега съм полегнала на криво, със зареден телефон в ръка
гледам снимките в главата и на екрана
различни са
колко са много
колко са тежки
боли ме главата

/ III ЛЕКТРОННА КУТИЯ

Пия чай
Кракът много ме боли
-/// ………. @
Включване на имейл електронният поток
Изпращам цялото текстово и визуално преживяване от част I на мой приятел

vv
,,Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, без да спра
….
….



/
Пауза, подбирам и изпращам снимки

– / sensitive robot от група objectart се включи
– ,,е то не е нещо особено – няма много архитектурна мисъл

– ОЧАКВАХМЕ ПОВЕЧЕ – нещо като това …. (страхотна сграда, някъде в Германия или където и да е в Европа)

– / vv

,,няма хора, а където има, те са преминаващи или незаинтересовани от другите.

Вървях, без да спирам
кв. ,,Хаджи Димитър“ е много интересно пространство

През в циганския квартал към Малашевци с ужасните съборетини
и купища боклук в реката
и глутници кучета,
покрай три огромни камиона с едри потни мъжаги
и аз ускорих крачка
и се върнах към по-цивилизованата част,
прекосявайки празното бетонно пространство – възможен бъдеш паркинг –
срещу разпадащият се завод
посока БИЛА и булевардите с автобуси ;)))

А, иначе е много интересно.
МНОГО
обичам такива места.

– / sensitive robot
,,страхотно е – някой път ще скитаме двамата – хеххе
мизерията е нещо необяснимо – как е възможно Япония да е срината от атомни бомби – а 25 години по-късно вече да е икономическа свръхсила – а 30 години български преход да доведе до едно нищо.“

– . . .
– / vv
,,Много беше нереално, казвам ти. А и спорадичната поява на доста мизерни хора още повече създаваше и индустриален утопичен ладшафт. Прoсто вървях, без почивка, без пауза, без мисъл, само гледах, попивах студенината и вярвах.
Аз много обичам такива състояния и преживявания. За втори път съм в ,,Хаджи Димитър и за втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора.
Пустош. Студена индустриална пустош. Много е странно. Само реката развали всичко, но тя беше по към старите складове. Невероятно запуснати и примитивни. Два века назад.
.
– / sensitive robot
,,обезателно ще се разходим –
това са невероятни места – само да не ни набият – хаахха
направо е невероятно –
как едни страни са в първия свят – а други страни са в третия свят”

– / vv
…….

– / sensitive robot
– ,, къде изчезна ? ”

14. октомври 2021
(Спомен от едно прекосяване, на кв. ,,Хаджи Димитър“, втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милена Цакова – Какво е върба

Ивайло Божинов, Industrial Dream 2

 

Какво е върба

Плаче върбата, като човек,
ходи накриво, косата отмята,
свива се корена, мястото малко,
дишат листата, събират въздух и слънце.

Чака върбата, търси, умува.
Целия свят наблюдава.
Вкоренена дълбоко в земята,
цялата пръст е отровила.

Вредни мушици, мишки край нея,
трева и лалета, въздух…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X