Борислав Игнатов – Но и съня ми е кошер

Валентина Янчева

 

 

Безсмислици на щастието

Разглеждам деня
през напуканите отражения
на мъглата зад прозореца.
Полудявам от стремителност
разяждам се от сладострастие.

Дайте ми революция
и растерни образи
които да преобразявам
непрестанно във вектори.
Дайте ми онова време
в което сиренето
струваше по-малко
от предателство на приятел,
когато Юрий Гагарин
беше в центъра
на космополитния транс,
а причинните следствия
безвъзвратно бяха логични.

Дайте ми симфония
от треторазряден френски пияница
съумял да разгради дроба си
до степен
на молекулярна криза.

Безсмислици
ще кажете;
черно кафе
по бели дантели
морзови азбуки
на непоносими езици.

Щастие
бих казал аз.

Дърветата пеят
в очакване на новия месия
а през това време
аз си простирам гащите
на ембрионални невронни връзки.

И докато мога
да бълвам истините
диктувани ми от Голямата глава
слънцето ще си свети
и през смога
на големия град.

 

Търсене на черна дупка

Водени от безумието
на мистичното търсене
те пееха мантри
и призоваваха дракони.
Провеждаха ритуали,
чиито смисли
сами не разбираха,
държаха се за ръцете
без да се докосват.

Стаите се въртяха бясно,
сменяха се
думите влизаха
през пукнатините
за кратки свиждания с непонятното.

Смисълът нямаше смисъл
и това ми отбягваше.
Ритуалните поклащания
се плъзгаха по върха
на вниманието ми
и падаха в черната дупка
в която се криеше
Господ.

 

Мимолетно бедствие

Небе-пожар,
прекрасен залез
и два метеорита,
летящи
към селце в Молдова.
Те отекват в очите ни
ние въздишаме.

Пожелаваме си
жарки любови
и френско вино,
мечтаем за песнопения
и трепети,
достойни за сюжет
в индийското кино.
След това
продължаваме по булеварда –
всеки в собствената си кола,
докато на хоризонта
догарят мечтите ни.

 

Знаеш си всичко

Вървиш във жегата
и се разтапяш.

Капачките ти
пращят като айсберги
очите ти мятат мълнии
наляво-надясно.

Превръщаш се в клокочеща маса
в която идеите
за начало и край
са мъгливи и заплетени,
а грешният морал
е просто още
един
нюанс на луната.

Представяш си,
че се трансформираш.

Представяш си
че мрака в тебе капе
а после те обвива
като катранена прегръдка.

Представяш си,
че имаш контрол,
че знаеш всичко,
че си способен
да дирижираш нещата.

Представяш си, че си представяш.

Чел си две книги
и си гледал пет филма
две статии във интернет
и философски дебат
с клошар.

И вече си
експерт по себе си.

Не знаеш нищо
било за света
било за теб самия.
Ама пък
си виждал Господ.

Изживял си трансцендентни случки
докосвал си Нирвана
Знаеш всички богове,
за които е изписано тонове,
в колко часа си лягат
и къде точно спят.

Знаеш
за квантовата физика
защото си гледал за квантите
Знаеш
всичко за себе си
защото си се гледал в огледалото.

И накрая
пак нищо.

Точката 0 се завърта бясно в себе си
и отнася хартиената къща,
която си бил обявил
за свой замък.

Става ти страшно и самотно.
Устоите които си бил вдигнал
пред мрака
ги няма.
Тогава ставаш
бездомник в главата си.

Но не се стягаш.
Не започваш
да търсиш камъни
за замъка от мечтите ти,
а отново започваш
да сгъваш
стени
от
хартия.

Защото така
е по-лесно.

 

Кошер

В гърдите ми е кошер
натежал от сладък мед
и милион подострени пръчици.

Аз го чувам
и чувствам
как бучи в дълбините,
пулсира безмилостно
като те видя,
не спира да се върти
цитирайки стихове
на Жак Превер
и Пабло Неруда.

Мисълта за теб
ми е (малко) неудобна.
Като камъче в обувката,
гложди ми всеки път,
но не като вървя
а като се спра на място.

Безпомощен като дете
пред дворцова зала
не знам
накъде да погледна;
накъде да продължа
Не мога да преценя
в коя призма
нещата са най-истински.

Поне да не те
сънувах всяка вечер.

Но и съня ми е кошер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Абе напоследък Уди Алън

Валентина Янчева

 

 

***

– Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино –
казваш и отпиваш глътка
от любимото си диетично
газирано безалкохолно питие,
за което те предупреждавам
всеки път, когато седнем
в нашето крайноквартално заведение,
и ти, разбира се, си го поръчваш,
че то е пълно с оцветители и като цяло
с доста вредни вещества,
които никой никога не би посмял да вкара в своя организъм,
ако осъзнаваше какви ще са последиците в дългосрочен план
за неговото здраве,
ала ти,
въпреки поредния ми опит да те убедя,
че тази прекомерно сладка течност
всъщност не е много по-различна
от чаша с бучинишова отвара,
и този път реши да я поръчаш
и дори ми се оплака
не от друго,
а от обстоятелството, че са я налели в чаша
с лого на различно,
но естествено отново страшно вредно,
газирано безалкохолно питие
и веднага след това ми каза
„Абе напоследък Уди Алън
хич не прави яко кино“
и отпи от тъмната напитка. –
Хайлайтът на последния му филм например беше
русата актриса по бельо,
но това не ми достигна
даже за една полуерекция.
Въздъхвам леко и ти отговарям:
– Но съм сигурен, че ще изгледаш
и следващия негов филм
през идната година.
– Абе Уди Алън си е Уди Алън –
ми се оправдаваш
и отпиваш нова глътка
от газираното си безалкохолно питие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Луис Борхес – Спиноза

Валентина Янчева

 

 

Ал Хамбра

От пясъка черен погълнат,
приветствам гласа на водата –
за мрамора на кръглата колона,
в дланите ти – благодатен
за тези лабиринти през вода
и през лимони – благодарност,
за музиката от зехел и любовта
Прослава за молитвата.
Към Онзи Бог Самичък е насочена.
Мерси и за жасмина.

И сабята напразно…
пред легиона копия изострени.
Напразно Благото…
И още благодарност – за вестта,
о, страдащи царю! За сладостта…
И за разделите – мерси!
И за отказания ключ…
Че безверният кръст ще закрие луната,
и че свършва се този следобед…

 

Някой

Човек от времето измъчен,
дори смъртта си не очаква.
(статистиката само я признава
кому ще хрумне пример за безсмъртие да стане)

Човек, привикнал към поклони,
за скромни подаяния на дните – благодарен:
за съня и рутината, за водата и вкуса ù;
за етимология внезапна,
за стих латински или галски;
и спомен за жената,
толкова отдавна отишла си,
че даже и горчилка не усещаш.

Човекът не отрича,
че в бъдното живее, и в забрава;
че бил неверен и с него са били неверни;
че някак си внезапно,
дордето улица пресича
щастието тайно го връхлита.
Не идва от надеждите му то.

Дали от древната невинност,
или от свой си корен избуяло,
дали разпръснато от бога семе,
не бива в него да се вглежда,
че има аргументи и от тигри по-свирепи,
налагащи дълга да си нещастен.

Ала смирено щастието той приема,
завинаги в смъртта си ще е с него,
размеси ли се с пепел пепелта му,
при корена – така неразгадаем,
отдето – тихо или буйно – ще поникне
небето ни самотно…или адът

 

Шахът

Играчи в квадрата[1] вглъбени[2],
фигури придвижват бавно.
Дъската до зори държи ги,
гамбита[3] на омразата играят.

Залог са тръпките[4] магични,
тόпове[5] пред Троя, белият им кон[6],
дамата-армада[7], царете под обсада,
каприз на офицери[8], пешаци[9] безпардонни.

Когато заминат играчите,
когато играта я няма,
ритуал[10] да е тя, си остава.

От изтока пламна войната[11],
световна[12] е станала тя; при все, че е
свършила вече, сега ще е друга – безкрайна.

ІІ
Царят – слаб, отвлечен офицерът, беснее[13] дамата,
топовете – статични[14] и пешките – шпаньоли[15],
за черните и белите са друмищата смутни[16],
за дирене и срещи, армади и баталии[17].

Не знаят те, че нечия ръка ги движи,
че просто сенки са, не виждат,
че твърд[18] и непреклонен е играчът,
превърнал ги единствено в идеи[19].

Само че, играчът е затворник[20],
(притчата[21] е на Омар) и друга е дъската,
на черни нощи и на бели дни.

Придвижва Бог играчите, и фигурите – също,
Бог[22] зад бог[23]… позициите [24] смесва:
време с пепел, фантазии[25] – с агонии[26]

[1] На исп. “rinkon” – ъгловат, четвъртит

[2] На исп. “en su grave”, може да означава и в “гроба”. Който също е “ъгловат” и “четвъртит”. Вглъбеността като вид умиране може да се открие в много от текстовете на Борхес.

[3] На исп. “ambito”, или буквално “обхваща”. Думата няма общ корен с “гамбит”. Но фонетичната връзка е неслучайна. Заложихме на нея, а не на буквалното значение, при което се разказва за омразата на цветовете. Преценихме, че реалността на шаха (респ. гамбита{вариант с жертва в началото на партията}) имплицитно предполага два воюващи цвята. Затова не ги споменахме в превода

[4] На исп. “rigores”. От същия корен е и думата “ригоризъм” – нещо, което не търпи компромис

[5] На исп. “torre homerca”, букв. “Омирови крепости”, но тъй като в шахматния испански език думата за топ е “torre”, няма как стенобойните машини пред Троя да не са “топове”

[6] При Борхес: “ligere caballo”, букв. “светли коне”. Алюзията между “кон”, “светлина” и “кабала” няма как да се преведе на български език. Същото важи и за думата “ligere”, от чийто корен, с представка “re” е и думата “религия”. Но тъй като в шаха конят може да бъде единствено бял, или чер, както и заради мита за падането на Троя (който е средоточие не само на тази поема, но и при целия Борхес) залогът  е “белият им кон”.

[7] На исп. “armada reina”. Но в шахматната терминология на български език е прието да се казва “дама”, а не “кралица”

[8] Шахматният офицер е много странен. Някъде е “епископ”, някъде е “слон”. Точно тук Борхес използва думата alfil, като “фил” на арабски и на староиспански е “слон”. Иначе трудно ще се разбере значението на думата oblicuo, нещо като “килнат/диагонален път”… или “своенравният път на слона”

[9] На исп. peoenes – пешки, но и пехотинци. Етимологията я има и в българския език.

[10] Мнозина от преводачите, в духа на Борхес и неговата поетика, са избрали думи като “архитип”, “предобраз” или “символ”. Но тъй като в сонета е използвана “rito “, решихме да не я променяме превода.

[11] И при Борхес думата е “война” – guerra. Иначе алюзията с Троянската война не би се получила

[12] В оригинала “чийто амфитеатър е цялата земя”, “cuyo anfiteatro hoy toda la Tierra”

[13] На исп. encarnizada, букв. “свирепа”, “хищна”, “кръвожадна”. Коренът предполага първично значение “в плътта” (ср. ап. Павел и ІІ послание до коринтяни – «даде ми се жило в плътта от сатаната, за да ме измъчва и да не превъзнасям прекалено)

[14] На исп. “torre directa”,  букв. “изправени крепости” (вж. бележка № 5)

[15] На исп. “ladino”. Явно Борхес говори за конвертираните евреи на Пиринейския полуостров. В повечето европейски преводи, думата е cunning, хитър; в руските – пешките са или “знаещи”, или “полиглоти”, или “изменчиви”. Ние избрахме “шпаньол” не само заради буквалното сходство с “ладино”, но и заради алюзията със съответната порода кучета, умни;  интуитивни, лесно приспособими, колкото добри и доверчиви, толкова и трудни за дресиране, (почти) единствената порода, която има нюх за трюфелите. И (не последно място) понеже е селектиран като куче за лов на бекаси, шпаньолът може да се уподоби на пешка, която трябва да «разбута» позициите на противника и да вдигне за острелване фигурите му

[16] Думата “смутни” е моя приумица. При Борхес я няма.

[17] В оригинала “batalla” е прилагателно, епитет към “армада”

[18] Думата за “твърд” е “rigor”, същата която в първия сонет преведохме като “тръпка” (вж. бел №4)

[19] В оригинала: “в предмет на волята си”

[20] При Борхес е същата дума: “prisonero”

[21] В испанския текст не е “притча”, а “сентенция” (и при него фразата е в скоби)

[22] В оригинала:  “Que Dios detras de Dios”

[23] При Борхес  (вж. Бел №21) думата “Dios“ и в двата случая е изписана с главна буква.

[24] Думата “trama” при Борхес, в оригинала, етимологически води към “вътък” или “кросно”. Тази алюзия с тъкането не е трудно да се открие и в корена на думата “текст”

[25] В исп. “sueno”, мечти

[26] Думата “агония” (при Борхес е същата.) Етимологически, първото ù значение е «борба»

 

Предели

Из тези улици, потъващи на запад
Ще има – зная ли коя –
нехайно я преминах,
тази, дето е последна;

трасирана от норми всемогъщи,
от мяра, тайнствена и строга,
от сенки, сънища и форми,
които дните ни тъкат и разтъкават.

Но ако срокът е известен и курсът е указан,
последно има ли, и никога, а също и забрава,
с кого от тази къща се разделяш,
кому си казал: “сбогом”, без да си усетил.

Зад сивия кристал нощта се спира
и купища от книги – през ключалката,
разстилат се в неясна маса,
една от тях аз никога не ще разлистя.

На юг, зад портата прогнила,
при урни и при зидове старинни,
за мен е забранено да пристъпя,
нали съм литография изтрита.

Зад теб една врата навеки се затваря
и огледалото пред погледа е празно,
при все, че кръстопътят ти – изглеждаше,
открит е; Янус запрети го – многоликият.

От спомените някои остават,
изгубени така непоправимо,
при извора не ще те забележат,
ни слънце – бяло,  ни – луната.

Не ще се върне онзи глас персийски,
положил птиците и розите в езика ти,
когато заникът във полумрак прелива,
слова незабравими да разкажеш, пожела.

Неспиращата Рона, езерата,
моето “преди”, с което се склонявах[1],
подобно Картаген навеки ще го няма,
латинецът[2] пожар и жупел им отрежда.

Че просветлява се приятно, замечтах се
но милите ми множества полека си отиват,
които ме ценяха и забравиха отдавна –
пространство, време, Борхес ме напускат.

[1] Испанският глагол inclino и съществителното declinacio (склонение) са от един и същи корен. Затова и българският глагол “склонявах” е сроден със “склонение”

[2] По силата на предишната бележка – още повече, че Борхес използва думата el latino – подлогът в изречението е не “Рим”, а “латинецът”

 

На някой си поет от антологията

Къде е паметта за дните –
перипетиите твои земни –
трепети и мъки – целия ти свят.

Реката, отброена на годините
отнесе ги. Сега си дума в индекса.

С безкрайна чест дариха други боговете –
титли, звания, и монументи, прецизни хроникьори…

За теб се знае само, тайни друже –
че някой си следобед славея си слушал.

При асфоделии, сред сенки – суетната ти сянка
си помисли, че алчни бяха боговете.

А дните са изплетени от тривиалност.
И що е по-добро от пепелта,
щом ражда се от нея и забравата.

Подхвърлиха на други боговете
неумолимата пресветла слава,
че стига тя до глъбините
и всяка празнина открива;
славата, в която розата изсъхва, щом я срещне

Но ти си късметлия, брате –
в екстаз, при залеза, когато нито вечер, нито нощ е,
гласа на Теокритовия славей слушаш…

 

Опит за преразказ на сонет

“Фактът, че мнозина от вас не знаят испански, ще направи този сонет по-хубав. Както казах няколко пъти – значението не е важно. Важната е една определена музика, определен начин да се казват нещата. И може би ако музиката я няма, вие ще я усетите. Или, по-скоро, тъй като сте много мили, ще я измислите, за да ме зарадвате. Ето го сонета:

(Хорхе Луис Борхес, финалът на шестата (и последна) Нортънова лекция)

Спиноза

Юдейските ръце полупрозрачни[1]
шлифоват в полумрак кристали.
Страх и студ по икендиите[2] сумрачни[3],
след-обеди, след-обеди… едва ли
ръцете и местата хиацинтови[4],
бледнеещи на Гетото по края
ще зърне клетият човек. Почти го няма.
Че той сънува ясни[5] лабиринти.

И славата го не смущава – отблясък[6]
на съня през сън на огледало,
ни плахата любов моминска.

Свободен от метафората и мита[7]
надниква в трудния кристал –  безкрая,
на Онзи – карта, Който е звездите си.

[1] В оригинала  Las traslucidas. Избрахме прилагателното “полупрозрачен” заради алюзията с една от разновидностите на циркона – хиацинтът. Обикновено жълточервен, или червенокафяв, понякога този камък е прозрачен и безцветен. Използва се като заместител на диаманта.

[2] В оригинала tarde. Думата “икиндия” (от турското ikindia) е избрана не само, за да внесе семитско-сарацински нюанс, но и защото в онзи географски и културен свят, откъдето идват Спиноза и Борхес, времето след два часа на обяд е време не за труд, а за сън

[3] Букв. “Умиращият следобед – Y la tarde que muere”. Не е невъзможно да се осмисли и като “обедна почивка, която неусетно се превръща в нощен сън”

[4] Виж предишната бележка. Но не е невъзможно местата ( букв. – “пространствата” – espacio) хиацинтови да са алюзия и към стих 15 и 16 от 102 псалом  – “Защото дните на човека са като трева, като полски цвят, тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и мястото му го не познава”. Изобразявайки окаяността на човешкия живот, те се четат (при изгасени лампи и свещи) не само във времето на шестопсалмието, но и във всички чинове на погребение. Тази амбивалентост на образа се опитахме да предадем чрез прилагателното “полупрозарачен” от първия стих

[5] В оригинала “claro” .  Логично би било да се преведе със “светъл”. Избрах “ясен”, не само заради ясните и отчетливи идеи на Декарт, но и заради един разказ на самия Борхес. Във финала на “Смърт и компас”, детективът Льонрот, “след като за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства”, признава: “знам един гръцки лабиринт, който се състои от една единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена права линия, че на обикновен детектив като мен, би трябвало да му е простено, ако се е залутал”. Чувайки тези думи, убиецът обещава “Следващият път, когато ви убивам, обещавам лабиринтът да се състои от една единствена права линия – невидима и безкрайна”

[6] В оригинала reflejo. “Естествената” връзка с “рефлекс” има своите езикови, логически и дори чисто физиологически основания, но избрахме “отблясък”, заради явната алюзия с Платоновия мит ( “Държавата” 514 а – 519 b) за пещерата и заради «сюжетното сцепление» с финалните три стиха.

[7] Виж предишната бележка. И чрез нея аргументите на Сократ (“Федон” 114 d, “Закони” 903 a-b, “Хармид” 156 b – 157 c, “Евтидем” 289 е- 290 а), че “митовете омагьосват и така придобиват силата да убеждават”.

Превод от испански Николай Петков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – И няма сделка

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

Воинско погребение

Високите
Звезди го съпровождат
Повален

 

Класическо хайку

Две коли
На кръстовището
Тряс

 

Метро-стнация Сердика

Тълпите
Асистират геометрия
На ангели

 

Позитивно недеяние

Металния си кон
Със сянка на камшик
Пришпорвам

 

Минималното различие

В клоака
От лъжи благородната лъжа
Изплува

 

Космо-трансфери

Останки на звездите
В бартер на тежките метали
Нищото дрънчи

 

Наставникът Чжуан Цзъ

Ако в реалността
Се утвърдиш как в нереалното
Ще странстваш

 

Селска гейша

Говореше
Тъй сякаш има перла
Под езика

 

Източният нобел

Паничка
За просия под свитъците
Се подава

 

Градски трафик

Колела
Клонират колела
Без Дао

 

Метафизичен страх

Случаен е
Светът и няма
Сделка

 

Трансцендентална илюзия

Разум
Като уникално седалище
На грешка

 

Наесен в селска кръчма

Пиячи на ракия
С вид на плъхове в посърнали
Стърнища

 

Изоставена къща

Няма
Кой да скъса нишките
На Богородица

 

Момиче в автобуса

Развращаваше
Дискретно като в реклама
За цигари

 

Пилигрим

пътувам
към приятел от детинство
ако е жив

 

Западно-източен диван

Стрък
канабис в саксията
с мушкато

 

Ноемврийско утро

От гнездо
на щъркел излитнаха
врабци

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емилио Пас Панана – Писмо за сбогуване с един непознат баща

Валентина Янчева

 

 

B.o.m.b

Държа в ръката коктейл Молотов.
Направих го вкъщи с помощта на мама.
Това е първата демонстрация, в която участвам.
Вървя в първата редица.
Аз съм най-каленото момче.
Мисля, че бащите ми биха се гордели с мен.
Мисля, че ще бъда герой.
Но се стоварват върху мен толкова удари
Че се връщам към деня, в който съм роден.
Предполагам, че толкова е боляло.
И мисля за мама.
Тя ми помогна да направя този Молотов.
Мисля колко иска да ме види да се върна,
но не мисля, че днес ще се върна.
Защото по някакъв начин
някой подобен на мен
ще ме запрати в тъмна стая.
Била тя затворническата килия
или ковчег втора употреба.
Еднакви са и двата:
свободата е порцеланов ред.

 

Синя птица

Умира синя птица
И няма дърво
Което да послужи за гробище.

 

Опрощение

„Днес те опрощавам”
каза Бог
след петото уиски.

Но аз бях с гръб
и не го чух.

Продължих да пия
в онзи бар
където той
беше шефът.

 

Писмо за сбогуване с един непознат баща

Татко,
благодаря, че съществуваш,
но днес се сбогувам
с очите, изпълнени с болка
с планините, скрити на раменете ти,
с рибите, пръкващи се от пръстите ти
с ширналото се море, започващо в краката ти
с твоите уши, които бяха последната надежда за Марс.

Татко,
сбогувам се с теб,
ти, който си от другата страна на морето.

Почувствай прегръдката ми,
гореща, наивна, спокойна прегръдка
сливаща се с морските вълни
но те се превръщат в свръхестествени сили
на един Бог, който те очаква.

Защото стигнеш ли от другата страна
няма да мога да те посетя.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Онзи ден

Вероника Цекова, CDoupbles, Fe•male, обект, желязо, магнит, гравирани, 11 x 11 x 10 cm, 2018

 

 

Разпитът на мъжа с много сърца

Коя е тя,
онази във обятията ти?

Тя е единствена, носех я в костите
и изгради дом, а беше просто креват
и изгради живот, а беше за повече от час
и изгради замък, никой не живее там
и изгради, накрая, песен
за церемонията.

Защо си я довел?
Защо чукаш на вратата ми
с дребните си историйки и песни?

Бях се свързал с нея по пътя, както мъж
с жена и все пак нямаше място
за тържественост или формалности
а тези неща са важни за жената
и, знаеш , живеем в студен климат
непозволено е да целуваш на улицата
затова се обвързах в песен, невярна песен.
Песен, наречена Брак.

Идваш при мен извънбрачно
риташ табуретката
и ме молиш да оценявам това?

Никога. Никога. Не и истинската ми жена.
Тя е истинската ми вещица, вилицата , кобилата,
майка на риданията ми, моята дреха от ада,
печатът на моята скръб, печатът на синините ми,
както и децата, които може да ми роди,
а също е интимно място, тяло от кости
да си го купиш честно, ако можеш,
да се ожениш, ако можеш.

И трябва ли да те измъчвам за това?
Всеки мъж има малка отредена съдба,
твоята се казва страст.

Горя в мъки. Не съм на себе си.
Креватът, който споделяме е почти затвор,
не мога да я наричам пеперудка, боболинка,
захарче, тиквичка, любовна панделка, медальонче,
валентинка, мажоретка, смехорана и всички
еротични глупости, които мъж казва в леглото.
Да кажа, че съм легнал с нея е малко.
Не само легнах.
Вързах я с възел.

Тогава защо стискаш юмруци
в джо̀бовете? Защо тътриш
крака като ученик?

Години връзвах възел в мечтите си.
Отварял съм насън врата
а тя стоеше там с престилката на мама.
В мечтите си веднъж видях я през прозорец с форма
на ключалка и обута като дъщеря ми
с розовите джинси и всеки път я връзвах
в стегнат възел. Веднъж дори кралицата дойде. И нея вързах.
Бе нещо толкова познато
затова го правех бързо.
Изпях я. Хванах я.
И запечатах я във песен.
Без друг апартамент за нея.
Без друга спалня.
Са̀мо възел. Възелът лежащ.
Така съм вкопчил ръцете си във нея
поглъщам и очите и устата й
във моите, тъй както и езика.

Да избирам ли ме предизвикваш?
Съдия и психолог не съм.
Ти притежаваш своя спален възел.

Дневни и нощни часове притежавам,
с деца, балкони и добра съпруга.
Завързал съм и други възли,
но предпочитам да не мисля
когато ти говоря. Не и сега.
Ако тя бе стая под наем, щях да платя.
Ако беше живот за спасяване, щях да спася.
Може би аз съм мъж с много сърца.

Мъж с много сърца?
Защо тогава трепериш на прага ми?
Мъж с много сърца не се нуждае от мен.

Хванат съм здраво в ба̀грите й.
Допуснах да ме хванеш с кървава ръка,
хванѝ овчарската ми свирка като подивял часовник,
да, подивял за моята кобила, моя гълъб, за чистото ти тяло.
Хората казват, че имам змии в ботушите
но аз ти казвам, единствен съм във стремената,
съвсем единствен, с тази съвършена форма в чашата.
Любовта на жената е в песен.
Аз я нарекох жената в червено.
Нарекох жената в розово, а тя бе
десет цвята
и десет жени.
Трудно ми е име да й дам.

Знам коя е.
Достатъчно я назова.

Може би не биваше да казвам тези думи.
Честно, май съм по-добър в целувката ,
пиян като чушка, ритнал хомота
реших да те вържа завинаги.
Виждаш, че песента е живота,
живота, който аз не живея.
Бог е казал,
моногамията е жаргон.
Исках това да го пише в закона.
Но, знаеш, няма такъв закон.

Любовнико с много сърца, ти си глупак!
Детелините са тръни тази година
и добитъкът ще остане гладен,
и камъните в реката
са изсмукали мъжките сухи очи
сезон след сезон,
и всяко легло е било осъдено,
не от морал и закон,
а от времето.

 

Съвети към моя специален човек

Внимавай с мощността,
защото лавината може да те погребе,
сняг, сняг, снегът задушава планината.
Внимавай с омразата,
може да отвори уста и да те принуди
да ядеш от крака си като прокажен.
Внимавай с приятелите,
ако ги предадеш
ще заровят глава в тоалетната
и ще се измият.
Внимавай с интелекта,
знае толкова много, че нищо не знае
и те оставя да висиш с главата надолу,
шлифованите знания не са като сърцето
и падат от устата ти.
Внимавай със спектакъла, с частта на актьора,
речта, планирана, известна, дадена,
защото те ще те издават
и ще стоиш като голо малко момче,
което пикае в собственото си детско легло.
Внимавай в любовта
(освен ако не е вярно,
че всяка част ти казва – да!, включително пръстите на краката),
ще те увие в платно като мумия,
и писъкът ти няма да бъде чут
и никога бягането ти няма да приключи.
Любовта? Бъди мъж. Бъди жена.
Трябва да е вълна̀, по която искаш да се плъзгаш,
отдай тялото си, смей се,
давай, докато чакълестият пясък не отведе
сълзѝте ти в земята. Да обичаш друг е нещо
като молитва,не може да се планира, просто падаш
в ръцете му, защото вярата отрича неверието.
Мой Специален човек,
на твое място не бих обърнала внимание
на тези съвети,
съвети, донякъде заради думите ти
донякъде извън мен.
Сътрудничество?
Не вярвам нито дума, която съм казала,
освен, че те помня като младо дърво
със залепнали лѝсти и знам, че ще те изкореня
докато истинското зелено не дойде.
Пуснѝ го. Пуснѝ го.
О, мой Специален човек,
мои възможни зелени листа,
тази пишеща машина те харесва, върви към теб и
иска да счупи кристални чаши
на празника
за теб,
докато тъмната кора падне
и плуваш навсякъде
подобно балон.

 

Играта

Играя моноспектакъл.
Трудно е за една жена
цяла пиеса да изиграе.

Пиесата е моят живот,
моят солов акт.
Бягам след ръцете,
никога не ги настигам.
(Ръцете са далеч от погледа –
тоест зад кулисите)
Всичко, което правя е бягане,
бягане за да се справя,
но никога не успявам.

В миг спирам на място.
(Оживи́х сюжета.)
Произнасям речи, стотици речи,
всичките си молитви, всичките монолози.
Абсурдно говоря:
„яйцата не трябва с камъните да спорят ”
или „крий си счупената ръка в ръкава”
или „ стоя права, но сянката ми е крива”.
И тъй нататък,и тъй нататък…
И ме освиркват. Освиркват.

Декламирам последен монолог:
„ ако живееш без Бог си като змия
готова да погълне слон.”
Завесата пада.
Публиката се разбягва.
Беше лош спектакъл.
Така е с един актьор,
а има малко хора
чийто живот
е интересен спектакъл.
Не мислите ли?

 

Фин проводник

Моята вяра
е с голяма тежест,
окачена на финна тел,
също както паяка
е окачил детето си на тънка мрежа,
така прави и лозата –
разклонено дърво с крехки стебла,
едва придържа тежките чепки грозде
като очни ябълки,
толкова много ангели
танцуват върху главичката на пирончето.
Бог не се нуждае от
много тел, за да ме задържи,
са̀мо тънка вена
с кръв изтласквана напред-назад
и малко любов.
Както бе казано:
любов и кашлица
няма как да се скрият.
Дори незначителна кашлица.
Дори малко любов.
Така че, Бог няма нищо про̀тив
да държите тънко парче тел.
Той ще влезе в ръцете ви
толкова лесно, колкото десет цента
похарчени за Ко́ка.

 

Смъртта на Силвия
На Силвия Плат

О, Силвия, Силвия,
в ковчег със камъни и лъжици ,
с две дечица, два метеора
в недоумение скитащи в малката стая за игри,
с отворена уста под чаршафа,
под бял сава̀н в няма молитва,
(Силвия, Силвия
накъде се отправяш
пишейки ми
от Дѐвъншър
за разсаждане на картофи
и отглеждане на пчели?)
как стоиш,
как си легнала тук?
Крадец –
как се промъкваш тук,
пропълзяла сама
в смъртта, която за себе си толкова дълго желах,
смъртта, за която и двете говорехме,
носехме в крехките си гърди,
толкова често всеки път
с по три сухи мартинита в Бостън,
смърт, която анализират и лекуват,
смърт, която говори като интригантка за булката,
смърт, за която сме пили с тебе,
смъртта, мотиватор за тихото ни дело?
(В Бостън
умиращият
го возят с такси,
да, нова смърт,
която пътува към къщи
с нашето момче.)
О, Силвия, припомням си заспалия барабанист,
бяхме му хвърлили око, в онази стара история
как искахме да дойде
като садист или нюйоркски елф
и да свърши работата,
необходимата, до прозореца, стената или яслата,
и оттогава той чакаше все
под сърцето ни, в нашия шкаф,
и сега аз виждам, че го запазихме
година след година, ние, стари самоубийци,
и откривам при вестта за смъртта ти
страшната склонност към нея като сол върху устните,
(И аз,
аз също.
А сега, Силвия,
ти си отново
в смъртта отново,
смърт,която се прибира вкъщи
с нашето момче.)
Аз просто си говоря
протягайки ръце към този камък,
каква е твойта смърт,
не е ли принадлежност,
кърти́ца, изпаднала
от някое стихотворение?
(О, приятелко ,
докато луната прочетѐ бедата
и кралят си тръгне,
и кралицата – безпаметна,
лентата лети и трябва да възпявам!)
О, малка майко,
теб също!
О, странна херцогиньо!
О, русо същество!

 

Убиване на любовта

Аз съм любовен убиец,
убивам музиката, толкова специална
че пламтеше отново и отново в нас.
Себе си убивам като коленича за целувката ти.
Прокарвам но̀жове през ръцете
които създадоха нашето „две в едно”.
При това, ръцете ни не кървят,
все още лежат в безчестието си.
Лодките на леглата ни
потопих и оставих да кашлят в морето,
давят се в него и слизат в нищото.
Напълвам уста с твоите
обещания и гледам
как ги повръщаш върху лицето ми.
Нашият бивак?
Сгазих този лагер.
Сега сама с мъртвите,
скачащи от мо̀стовете,
като бирен кент в кошче за боклук
съм изхвърлена.
Аз съм летяща червена роза, сама,
оставяйки реактивен поток
от пустота
и въпреки това не чувствам нищо,
и летя и хвърлям ѝскри,
но вътрешностите ми са празни,
лицето ми е празно като стена.
Да се обадя ли на погребалната агенция?
Можеше да постави двете ни тела в розов ковчег,
предишните ни тела,
можеше някой да изпрати цветя,
можеше да скърби
и да изпълни обредите,
и така хората биха разбрали, че нещо е умряло,
нищо повече, не говорѝ повече, няма дори
да шофирам отново колата и всичко това.
Когато животът свърши,
този, единственият,
къде отиваш?
Ще работя нощи наред.
Ще танцувам в града.
Ще нося червено за изгаряне.
Ще се взирам дълго в река Чарлз,
как носи дългите си неонови крака.
И колите ще минават.
Колите ще минат.
И писък няма да има
от дамата в червена рокля
танцуваща на собствения си остров Ѐлис,
която се върти в кръг,
танцува сама
докато колите минават през нея.

 

Писмо, написано на ферибот, докато пресича Long Island Sound

Изненадана съм
че океанът все още живее.
Завръщам се обратно
и съм откъснала ръката си
от твоята ръка, както ти казах,
че бих го направила
и сега съм го направила
както казах,
и сега съм на горната палуба
държа портфѐйла си, цигарите
и клю́човете за колата
в 2 часа във вторник
през август 1960-та.
Най-скъпи мой,
въпреки че всичко се е случило,
нищо не се случи.
Океанът е древен.
Океанът е лицето на Мария,
без чудеса или ярост
или необичайна надежда,
пораснал груб и набръчкан
с неизлечима възраст.
Все още,
имам очи,
това са моите очи:
оранжевите букви, изписали
ОРИЕНТ на спасителната жилетка,
която виси до коленете ми;
циментовата спасителна лодка, покрита
с мръсното си платно;
избледнелият знак, на рафта
казващ „СПАЗВАЙ РАЗСТОЯНИЕТО!”.
О, добре, казвам,
ще спася себе си.
Зад дясното си рамо
виждам четири рамена
обединени като мост,
лицата им изпъкват

с техните навици,
добри, като добри бебета, които
се гушат в количките си.
Неблагоразумно
вятърът издухва полите
и ръкавите им.
Почти разголени,
виждам какво остава:
тази свята китка,
този глезен,
тази верига.
О, Боже,
въпреки че съм много тъжна,
би ли разхлабил кожените си ботуши,
нека тези четири монахини
и техните дървени столове
да се издигнат
над мазната палуба,
над желязната релса,
кимайки с розови глави
накло̀нени на една страна,
летящи четирите в редица
със старомоден страничен размах;
всяка с отворена кръгла уста,
да дишаме заедно
както правят рибите,
с пеене без звук.
Най-скъпи мой,
виж тъмните ми момичета излитат напред,
над преминаващия фар на Plum Gut,
черупката му ръждясала
като лагерна чиния,
крехка като пагода
от камък;
над малкия фар
което ми напомня за удавяне
и ветрове
които се блъскат върху сляпото дъно
и синята му покривка;
ветрове, които ще отнемат пръстите на краката
и ушите на ездача
или любовника.
Там отиват моите тъмни момичета,

роклите им са пухчета
в подветрения въздух.
О, те са по-леки от летящи кучета
или дъхът на делфин;
всяка уста се отваря с благодарност,
по-широка от чаша за мляко.
Тъмните ми момичета пеят за това.
Те са тръгнали нагоре.
Виж ги да се издигат
на черни криле, да пият
небето, без усмивки
или ръце
или обувки.
Обаждат се
и изпращат към нас
от мрачния ръб на рая,
добри новини, добри новини.

 

Музиката плува обратно към мен

Чакайте, Мистър! Къде е пътят към дома?
Те изключиха светлината
и тъмнината пълзи към ъгъла.
В тази стая няма следи от знаци,
четири дами над осемдесетте,
всяка една в памперси.
Ла ла ла, Ох, музиката плува обратно към мен,
и чувствам мелодията, която изсвириха
в нощта, в която ме зарязаха
в тази частна клиника на хълма.

Представете си. Радиото свиреше
и всички бяха луди.
Хареса ми и танцувах в кръг.
Музиката се излива над съзнанието
и по един забавен начин
вижда повече от мен.
Искам да кажа, че помни по-добре;
помни първата нощ тук.
Беше давещ студ през ноември;
дори звездите заковани с пирони в небето
и луната така ярка
пробиваше през решетките да ме прониже
с онова пеене в главата.
Забравих всичко останало.

Заключиха ме в този стол в осем сутринта
и няма знаци, сочещи пътя,
само радиото звучи
и песента, която помни
повече от мен. О, ла ла,
тази музика плува обратно към мен.
В нощта, когато дойдох танцувах в кръг
и не се страхувах
Мистър?

 

Гражданска война

Разкъсана на две,
ще победя себе си.
Ще закопая гордостта си.
Ще взема ножица
за да изрежа пораженеца.
Ще взема лост
да издълбая счупените
късчета на Бога в мен.
Точно като пъзел
ще го събера отново
с търпението на шахматист.

Колко са парчетата?

Чувствам че са хиляди.
Бог е облечен като блудница
в слуз от зелени водорасли.
Бог е облечен като старец
олюляващ се в обувките Му.
Бог е облечен като бебе,
всички те са голи,
дори без кожа,
меки като авокадо, когато го обелите.
И други, други, други.

Но аз ще ги завладея всичките,
ще създам цял народ Божи
в мен – но обединен,
ще изградя нова душа,
облечена в кожа
и след това ще й сложа ризата,
ще изпея химн,
песен за себе си.

 

Онзи ден

Това е бюрото, на което седя
и това е бюрото, на което те обичам така много
и това е пишещата ми машина пред мен
където вчера само тялото ти седеше
с раменете си, събрани като гръцки хор,
с езика си като крал, който издава заповеди, докато върви,
с езика си съвсем като на котка, която ближе мляко,
с езика си – и двамата се обвързахме в хлъзгавия си живот.
Това бе вчера, бе онзи ден.
Това бе ден на твоя език,
езикът ти, който идва от устните,
две отварачки, наполовина животни, наполовина птици
на прага на сърцето.
Това бе денят, в който спазвах заповедите на краля,
преминавайки покрай червените и сините ти вени,
моите ръце върху гръбнака ти, надолу бързи като огън,
ръце между краката ти, където си показваш вътрешните знания,
където диамантените мини са погребани и ту се появяват ту заравят,
издигат се внезапно и по-бързи от реконструиран град.
Пълен за секунди този паметник.
Кръвта тече и под земята, но създава кула.
Множеството трябва да се събере пред тази сграда.
За чудото човек стои и на опашка, хвърля и конфети.
Със сигурност Пресата търси заглавия.
Със сигурност някой трябва да носи знаме по тротоара.
Ако се изгради мост, кметът ли прерязва лентата?
Ако явление се яви, влъхвите ли носят подаръци?
Вчера бе денят да нося подаръци за твоя подарък
и да премина долината да те посрещна на тротоара.
Това беше вчера, онзи ден.
Беше денят на лицето ти,
лицето ти след любовта, близо до възглавницата, приспивна песен.
Полузаспал до мен, накара старомодния рокер да спре,
дъхът ни да стана едно, заедно да бъдем дъх на дете,
докато пръстите ми рисуваха малкото „о” на затворените очи,
докато пръстите ми рисуваха малки усмивки на устните ти,
докато нарисувах, ОБИЧАМ ТЕ на гърдите ти и барабанейки
прошепнах: „Събуди се!“ докато ти бълнуваше в съня си,
„Ние Шъ Плуаме до Cape Cod. Потегляме към Bourne
Bridge. Ние обикаляме Борновия кръг. Живият бряг“ Предел!
Тогава те познах в съня ти и се молех за нашето време
да бъда пронизана и ти да се вкорениш в мене
и за да раждам твоите деца, а може би ще раждам
теб и призрака от теб във малкото ми домакинство.
До вчера не исках да ме взимат на заем,
но това е пишещата ми машина пред мен
и любовта си е там, където беше вчера.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Вероника Цекова – вреМЕчтая

Вероника Цекова/veroniKATZEkova, syllaBLEndings, вреМЕчтая, Steiermärkische Landesbibliothek, Грац, Австия, 2019

 

 

КАПИТ
АЛ
ЧЕН

 

МЪЛ
ЧА
КАМ

 

ТЪЛ
ПИ
ПАЛА

 

DEMOCRA
CY
NICISMS

 

sWORD

 

Fe·male

 

Вероника Цекова/veroniKATZEkova

syllaBLEndings

(селекция 2017 – 2019)

 

syllaBLEndings (дума портманто от английските „syllable“ (сричка) и „blending“ (сливане, смесване) са авторска форма кратки стихове на Вероника Цекова/veroniKATZEkova, обикновено състоящи се от две думи, като последната сричка на първата дума и първата сричка на втората дума съвпадат, или с други думи, ако приемем двете думи за множества, то те имат сечение една сричка.

syllBLEndings са думи, които се срещат; сблъскват се; смесват се; проникват една в друга;  припокриват се;  израстват едина от друга; развиват се една от друга; са симбиоза между две думи; взаимно се допълват; имат нещо общо; принадлежат заедно; свързани са; сиамски близнаци са; краят на едната е началото на другата и обратно; syllaBLEnding е процес.

Стиховете на syllaBLEndings често напомнят за дилемата за пилето и яйцето („Кое е първо, пилето или яйцето?“). syllaBLEndings могат да бъдат разглеждани и като причинно-следствени вериги, събитията от които едновременно представляват причина и следствие.

syllBLEndings са кондензирани сценарии, чиито смисъл и развитие зависи до голяма степен от връзките, алюзиите и интерпретациите, които възникват в следствие  съвместното съществуване на двете думи в съзнанието и въображението на зрителя/читателя.

От 2018 година syllaBLEndings са представени на пет светлинни кутии в публичното пространство в Грац, Австрия (Steiermärkische Landesbibliothek, Café Stockwerk Jazz, Stadtbibliothek Zanklhof и Kulturvermittlung Steiermark). Стиховете се сменят на всеки 10-14 дни. За първи път  syllaBLEndings са представени в публично пространство върху „Копчетата“ в Пловдив през 2017 година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Алла Горбунова – Песничка за завръщането в Питер

Валентина Янчева

 

 

Утро

на умиране старците почват все да спят
викат: „що така все спя?“
събудили се от смъртта казват: „колко дълго спах“
„работа има да се върши“

а аз все се въртя
мисля насън:
кога ще е утро?

каква тежка, каква дълга нощ

добро утро,
бабо, дядо,
ето, настана утро

колко дълго спах
работа има да се върши

силите ми не са ме напуснали
умът ми е светъл
нищо не съм сънувала

 

***

прекрасна е кутийката с копчета и конци
в кашона върху бюфета –
това ще е винаги,
няма нищо друго,
искаш да правиш едно, друго –
излишно е
за нищо друго няма място в Бог:
нито за любовта и дружбата,
нито за труда и молитвата,
само за прекрасната кутийка с копчета и конци
в кашона върху бюфета
едно само за правене, едно през векове от безделие:
копчета на блаженството, конци на блаженството,
да прокарваш конци на блаженството през копчета на блаженството и отново
конци на блаженството през копчета на блаженството

 

***

облаци, пълни с мокър сняг
висят над мен като вимето
на далечни галактики черно небе
скрито е зад тях

провисналото тежко виме
виси над мен като пощенско известие
като борене на вятъра, сондите в земята
нечие реене над паважа

емнат сняг и сняг блажен
прокудена градина, за правдата пострадала
плачеща под вятъра ограда –
къде е твоето утешение?

в сандъци под земята дъбова
превръща се времето в тлен
там е моето утешение за черни дни –
и в черното небе, движено от любовта

 

Хризантемата е хризантема е хризантема

като теорема
доказана е хризантемата
дойде вечерта
кипна на газта котелката

нежно както се грижат
един за друг пенсионерите
вятърът си играе с лист шперплат
беседват за билото с леко дрезгаво дрънчене

 

***

почнали да възкресяват мъртвите
и след това ги питат: какво сънувахте?
– белех картофи – отвърнал старецът, мъртъв от тринайсет години
– миех си косата на душа – отвърнал жената, мъртва от три години
и другите отвръщали в същия дух –
някакви битови, нищо незначещи откъслеци
които те си припомняли с труд
всички мислели отначало, че са се събудили от обикновен сън
разпитващите били разочаровани:
искали да научат от тях нещо за смъртта, за това там
впрочем, те и научили, нали
казали им всичко

 

Вечната нощ

Била е винаги и ще бъде винаги.
Всички спят и винаги ще спят.
Но изведнъж някой се събудил.

Наоколо е вечна нощ.
А той случайно,
безсмислено,
по някаква грешка
се събудил.

 

Премълчаване

той влиза в стаята.
делнично, сякаш така и трябва,
поздравявам го, за да не го подплаша.
леко мързеливо питам: как е?
все едно без друго като цяло зная всичко.
говорим малко нещо за бита,
сякаш вчера сме се разделили.
докато се занимавам с нещо
питам: баба виждаш ли?
но не мога да разбера отговора.
питам тихо: как е там – добре ли е?
той отговаря. не помня.
всичко е ясно и просто между нас.
моите въпроси са излишни.
напразни са. ненужни.
границата на разума не ще прекрачат отговорите,
колкото и да се стараеш.
поседяхме малко един до друг
просто така
в присъствието един на друг,
видяхме се.
все едно сме само двамата,
а бяхме четирима:
аз, Вечността, Смъртта и той.
но сякаш тези двамата изнесохме пред скоба.
„скучая“ – казвам.
едва забележимо кимна
и бързо сменихме темата,
за да не засягаме това, за което
остава само да се мълчи.

 

Песничка за завръщането в Питер

аз ще се върна в Питер отново
скоро
когато мъртвите се дигнат от гробовете
много скоро
аз ще се върна в Питер
когато отново станем деца
когато отново ни заобичат разлюбилите ни
и ние отново заобичаме всички които разлюбихме
аз вече почти съм в Питер, да
остана съвсем мъничко
аз ще се върна в Питер отново
когато
израсне нова гора
след няколко поколения
когато
морето отново приближи прозорците ми
след едно-две хилядолетия
когато човечеството ще бъде отмито от лицето на земята
детко, аз ще се върна отново
да изживея с теб най-хубавите си години
ще се върна за да мога отново
за първи път да видя мама
всичко ще се подреди по местата си
всички неща ще се върнат по местата си
и аз ще се завърна в Питер

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Преведените стихотворения са от новата поетическа книга на Алла Горбунова Внутри звездопада, Санкт-Петербург: Лимбус Пресс, 2019.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Йоанна Златева – Земноморие

Ивайло Божинов

 

 

1
Миграционните цикли на севера в търсене
на слънчева паша между платинов изгрев трептяща
морска инктрустрация и малиновото индигово на залеза
октомври на безкрайно дълго лято пасторал на
мекия пясък единствено обезпокоен от ла медуз
морски дар безсрамно лъскав суверен
кюлче изтласкано на утринния плаж
заплаха за незащитените пилигрими на слънцето
напомнящо за голотата белезите паметта на кожата
френските туристи сформират комитет за нейното
изтегляне до точка на сметосъбиране
момчето от заведението не променя
изражението си докато я загребва от топлия пясък
няма да промени изражението си
рецепционистът не променя изражението си
режим на свободно преминаване с минимални принадлежности
знаците те привличат и улесняват
в преместването между инфраструктурни планове на светлината
в града на светлината сезонното движение
трептящо върху гео пластовете на историята на Фернан Бродел
знаците указани на два езика валенсиано първо и испански
айшидa наклонена черта салидa
форми на оцеляване на автономия на отстояване на тези
обезлесени безводни хълмове които
дори когато влакът потъне във вътрешността носят отпечатък на море

 

2
Сред нискораслите горички от маслини
Сух неронещ се червенозем карбонатна тера роса
кора застиналa в гръд с цвят на кожа
върху нея са тъмни гърбовете на берачите
ярки са нар мандарини среброто на листата на маслините
редовете са най-правилни за
за разпределение на достигащата течност
през каналите по гумени тръбички напоителни системи
обрамчената пръст
напукването на повърхноста след скорошните наводнения
пречупен хоризонтът в тригонометрията
на гърбиците на митични бикове
няма как да са ви водили пастири
почиващи на хладна сянка докато
се жалват за преходността на любовта на нимфи
не сте били предвидени във райската градина

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Семейни срещи

Ивайло Божинов

 

 

Семейни срещи I

Да си гей и да имаш брат гей е готино. Поне така казват. Може да си говорите за мъже, да се подкрепяте, да си помагате при разкриването си пред семейството… Дори може да се намерите в грайндър и да се тапвате на майтап. Забавно е!

Обаче, има и други моменти. Примерно, когато с брат ти ходите на гей сауна и най-големият професионалист, този, който е натрупал повече опит в изкуството на ебнята, те хваща силно за ръката и те води по тъмните и тесни подземни коридори към дарк рума. Влизате заедно, почти сте голи, с по една хавлия покриваща оная работа. Там може да усещате дъха на разврата, потта на чукащите се до вас стегнати телца… В един момент обаче се случва следното: най-опитният в нощния живот брат хваща пак ръката на по-младия и му подава един голям надървен УЙ. Малкият брат се възмущава и си тръгва. Но по-големият остава в тъмнината на страстната стаичка да си довърши започнатото.

Изводите са два.

Ако си опитен, моля те предай опита си на най-близките си! Те ще бъдат благодарни да бъдат обучавани и да им бъдат подавани безброй корави курове!
Ако пък си неопитен… Не се възмущавай и приемай това, което ти предлагат! Неприлично е да откажеш такива братски жестове!

София, 9/8/19

 

Семейни срещи II

Лятото на 2018 година. Спокойна семейна вечеря на тераса на крайбрежна улица в Майорка. Брат ми, който точно тогава навърши една година откакто беше скъсал с приятеля си, разказва колко хубаво било да бъдеш ерген. Разказва колко секс бил направил, с колко души по света се бил ебал… В един момент се развълнува, става от масата и вика, докато прави една чудновата поза, все едно не може да ходи, ей така бях след като скъсах с бившия си… Болеше ме оная работа от толкова ебане… Едвам проходих след толкова лутане по гей сауните…

След тази проява на най-първичните си чувства брат ми сяда на масата да си изяде храната, докато другите се гледаме изненадани. Майка ми си допива бирата и решава и тя да стане от стола и направи същата стойка обаче с по отворени крака, като се разкрачва и отива към другия край на терасата и казва – еми аз така бях след като се разведох с баща ви! И се връща на мястото си.

Брат ми пита майка ни: а бе, мамо, никога ли не ти е хрумвало да спиш с жена? Майка ми отговаря: а бе, сине, ако бях родена в тия модерни времена, сигурно бих лизала някоя путчица… Кой знае…
Приятелят на майка ми и неин бъдещ съпруг ни гледа смаян и се хили като идиот, докато си допушва джойнта.

 

Семейни срещи V

Или когато разбрах, че сексът е естествено нещо.

Бях само на 12 години, когато отидох като наивно и добро детенце при майка си и я попитах: Мамо, с тате все още ли правите любов?

Майка ми отговори: сине, разбира се! С него се чукаме, когато ме сърби там долу!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X