Димчо Дебелянов – A Dark Song

Ния Пушкарова, video still, before and after C19

 

Having died and in light resurrected –
A soul haunted by sorrow and joy,
Through the day I have bravely created
But tonight I have come to destroy.

When I summon the bright days of comfort
Rough storms conquer the gloomy dark sea,
When I pray for a storm – in my own world
All the echoes are buried beneath.

How I long for a true blazing sunrise
Yet its beams always make me so blind
For I wither like fall and my spring dies
And I blossom with fall left behind.

In the stillness of Time without measures
My discarded life silently fades
And my cry seeks so anxiously pleasure
In the grip of Great desert’s embrace.

 

Translated by Elena Nemska

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Диана Танева – Едните не знаят

Ния Пушкарова, Portrait of Ellie, pastel drawing 70×90

 

Едните не знаят,
Че другите съществуват.
Знаят
Но само на теория
Но теорията не е като да:
Видиш всичките оттенъци на черното
В работните им дрехи;
Да вдишаш сутринта им:
С дъх на нощ без сънища
И блудкаво кафе.
Не е като да позволиш да те докосват
С мисли погледи и лакти:
Защото смятат че дистанцията е превзетост;
И да не искаш да ги слушаш.

Едните знаят, че другите съществуват.
И когато пътищата им се съберат
В някой сутришен ръждясал автобус
Си слагат слушалките;
Затварят очи
Прибират лакти
И когато автобусът спре
Изскачат, втурват се към световете си
И бързат да забравят

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Джералд Шепърд – Ден като крокодил в басейн

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Пия асамски чай на Кон-Тики

Сгушен в устата на гигантски пеликан, позвъних на лекарката. По-късно тя ми се обади. Дотогава бях с ръце като вестник и крака като лъскаво списание. Сутринта напредваше неравномерно като невидим мъж, който се качва и слиза от редица прозорци в джорджиански стил – той не осъзна до самия край, че никога няма да има врати. Кранове танцуваха в далечината на строителната площадка; слънчевата светлина се отразяваше от огнен меч на щит-девица. След вечеря, която направих от пластмасов комплект, работех в черепа на трицератопс, рисувайки невидими портрети в различни нюанси на сивото, преди нещо да се появи в небето и да профучи отгоре: изобщо не съм чул трясъка; само плача на пощальона, погълнат от локва. Прекарах вечерта като хартиена кърпичка на някоя лъка. Кос пееше от надвиснал клон.

 

Ден като крокодил в басейн

Денят започна много рано, студен като полуотвореното око на нилски крокодил. Направих стъпките на Пиранези с вдишвания от факла (и джобно пиано, безшумно като луна). Чух замръзнал звук преди деня и бях напълно събуден. Изникна от замръзнал оркестър, който се крие като рак отшелник в хладка черупка, хвърлена на тропически плаж – пуст и обвит в сянка; спомен за светещ скелет, увиснал на рафт от пластмасови чудовища. Войската на водопада говореше с блестящи капчици и къщата на паяците израсна на няколко крака, когато камериерката на ехото дръпна завесите на зееща широта. Позволих си един ден без последваща работа. По-късно, когато духът на вечерта провъзгласи съществуването си при набързо консумирана храна, аз преминах по невидим мост, за да взема мъртво цвете и да го върна към живот отново.

 

Пътувам на прилеп, летящ през деня

Никаква топлина, нито гореща вода, денят на изсечена скална стена за изкачване. Гласовете на сивите ангели кристализираха в белия сняг. Карах меланхолична шейна надолу по сивия заснежен хълм, стигайки дъното, преди облак от бели чапли да се издигне в старомодната дреха на моето въображение – почти изоставена вила с пералня и слива с прикрепена люлка. Плъзнах се нагоре по хълма, без да мина по приятния завой от предишните дни, с хартиени птици и горящи свещи за компания. Впоследствие прекарах фрагментирана сутрин, вързана заедно с парчета струна (интересно, всички с различна дължина, доказвайки веднъж завинаги, че дори неодушевените предмети имат самоличност). Следобедът беше превързан и спокоен, със слънчеви пръсти, усещащи снимките пред мен. Безразсъдният ден се превръща в простор на рисуваното време.

 

Търсене на победа в поражението

Излязох рано от тъмницата, екскаватор напразно търсеше червеи в замръзналата земя, докато се обличах в последните есенни листа. По-късно щях да ходя по същата земя като поклонник, търсещ неприкосновена истина – в резултат на това сутрешната ми разходка беше много кратка. Казах няколко зелени думи на човек с червена жилетка и след това се прибрах, носейки останките на кораб, воювал на линията в битката при Трафалгар. Забелязах, че едно момиче виси на самия връх на църковния шпил, докато подминавах, фоновите дървета изглеждаха като пушещи черепи. След като се върнах в студиото си Гарваново гнездо, потърсих още кораби на градския хоризонт, но не видях нищо, освен лорд Нелсън, който цяла вечност крачеше по квартала. След това събрах разпръснатите по пода пакети и младата дама в къщата до моята продължи да говори глупости.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Джеймс Балард – Вярвам в невъзможността на съществуването

Ния Пушкарова, Nadeto drawing, 2020, 40×50 cm, acrylic painting

 

Вярвам в невъзможността на съществуването, в хумора на планините, в абсурда на електромагнетизма, във фарса на геометрията, в жестокостта на аритметиката, в убийственото намерение на логиката.
Вярвам в подрастващите жени, в тяхната корупция от собствените стойки на краката им, в чистотата на мърлявите им тела, в следите от срамните им устни, оставени в баните на дрипави мотели.
Вярвам в полета, в красотата на крилото и в красотата на всичко, което някога е летяло, в камъка, хвърлен от малко дете, което носи със себе си мъдростта на държавниците и акушерките.
Вярвам в нежността на ножа на хирурга, в безкрайната геометрия на кино екрана, в скритата вселена в супермаркетите, в самотата на слънцето, в безсмислието на планетите, в повтаряемостта на нас самите, в несъществуването на Вселената и скуката на атома.
Вярвам в светлината хвърлена от видео-камерите във витрините на универсалните магазини, в месианските прозрения на решетките на радиаторите на автомобилите в шоурума, в елегантността на маслените петна върху мотогондолите на двигателя от 747 паркиран на летищните тарци.
Вярвам в несъществуването на миналото, в смъртта на бъдещето и безкрайните възможности на настоящето.
Вярвам в разстройството на сетивата: в Рембо, Уилям Бъроуз, Хюсманс, Жьоне, Селин, Суифт, Дефо, Каръл, Колридж, Кафка.
Вярвам в дизайнерите на Пирамидите, Емпайър Стейт Билдинг, Берлинския Фюрербанк, пистите на остров Уейк.
Вярвам в телесните миризми на принцеса Ди.
Вярвам през следващите пет минути.
Вярвам в историята на краката си.
Вярвам в мигрената, скуката следобед, страха от календари, коварността на часовниците.
Вярвам в тревогата, психозата и отчаянието.
Вярвам в извращенията, в увлеченията по дървета, принцеси, премиери, изоставени бензиностанции (по-красиви от Тадж Махал), облаци и птици.
Вярвам в смъртта на емоциите и триумфа на въображението.
Вярвам в Токио, Бенидорм, Ла Гранде-Моте, остров Уейк, атол Ениветок, Дийли Плаза.
Вярвам в алкохолизма, венерическите болести, треската и изтощението.
Вярвам в болката.
Вярвам в отчаянието.
Вярвам на всички деца.
Вярвам в карти, диаграми, кодове, шахматни игри, пъзели, разписания на авиокомпаний, индикаторните знаци на летищата.
Вярвам на всички оправдания.
Вярвам на всички причини.
Вярвам на всички халюцинации.
Вярвам на всичкия гняв.
Вярвам на всички митологии, спомени, лъжи, фантазии, укривания.
Вярвам в мистерията и меланхолията на ръката, в добротата на дърветата, в мъдростта на светлината.

 

Превод от английски Никола Стоянов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Денис Нуф – Преодоляване на цялото

Ния Пушкарова, me and irina, red print, 50×70 cm, silk screen print

 

Ние не сме се променили

нека в шепата на всички следобеди

заедно да пием чая на тишината.

отчупи от питката и за двама ни,

знам че трудно се преглъща

сухия залък и засяда в гърлото,

а чаят е вече изстинал, студен,

не се преглъща неизказаното.

миналото ни заспива оттатък,

а бъдещето се губи по улиците.

с теб имаме само трохите на

настоящето,

събери ги в шепа, събери ги

с тях да нахраним птиците,

когато някога се върнат от юг.

 

Ти не се върна

В кухнята на съседите –

мъжът готви, жената пуши,

не се виждат зад

запотените прозорци.

Аз сляпо тръскам над празната

чиния и обсъждам светлината

с нощните пеперуди.

Когато е вече тъмно, отново

мачкам фасове в пепелника,

убивам последната пеперуда

и без да светвам

намирам леглото ни.

 

Девственост

стъклени дълбини.

отгърнати очите ти

блестят над хоризонта

на одеялото.

лесно се чупи

гръбнака на това щастие

ръцете ми са пеперуди

съвсем тихо кацат по

перваза на докосването.

твърде лесно се чупи

гръбнака на това щастие.

 

Преодоляване на цялото

ем джей запълва празнината

между нощта и деня, за да е

по-лесно на напрегнатата

дума да излезе през дулото

на следващата бутилка.

там някъде между залеза и

утрото се крие изначалната

скръб на самотния, който

без мисъл за нещо лошо

хваща ножа и реже гърлото

на всеки възможен смисъл.

там някъде между

бездушно развятите пердета и

затихналите стени на безумието

самотата открива нов порив

за възвишен устрем към

междинното състояние „сън“.

там някъде между мен и теб

се простира бездънието на

новия живот и само аз знам

колко струваше отричането

на твоята безмълвна страст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Лозанов – 50 думи

Ния Пушкарова, photo installation, Epilogue’15

 

 

50 думи

Обичахме се, но се карахме в леглото за пари.
Ти искаше да ми разкажеш своята история,
а аз не исках да я чуя, защото исках теб.
Сега, когато теб те няма, трябваше да я измисля сам и сам да я издам.
Върни се, моля те, за да си оправим сметките!

 

43 думи

Звънях ти три пъти, но три пъти не вдигна.
С трите ни деца навярно заета си била.
Сънувах, че те обладавам на осморка свит в утробата ти, страстен и угрижен.
Боже, даде ли им плод преди заспиване?
За предпочитане е киви без крилете.

 

29 думи

Таз риба в тоз тиган едва ли ще се побере.
Дай да направим половината на суши.
И един в друг да се сгушим.
Защото само сексът навсякъде е същият.

44 думи

Това, което искаш, ще ти кажа после.
Защото има един, заради когото трябва да мълчим.
Той вади раци със ръце на метър и половина разстояние
и иска да ги изядем, за да е сигурен, че сме му приятели.
Казах ли ти това, което искаше…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венелина Петкова – Зони

Ния Пушкарова, on the back of my mind, Photo prints part of installation of exhibition: Art with working hours

 

Зони
……………….
Пет. Тръгват трамваите.
Сега
Отчето от долния етаж на къщата се събужда,
за да запали огнището на тамяна
в който да изгорят всички лоши демони
и желанията на плътта
…………………………..
сега се събуждат и казват нещо
на кварталната градинка
и някои птици
………………….
а за други сега е време да заспят…
……………………
Сега в Мумбай е вече лудница,
пазарите преливат в цветовете на дъгата
а в САЩ нещата се успокояват
затворила е борсата,
заедно с Черния петък
…………………….
само Северното сияние
продължава да свети,
за всички, които имат очи да го виждат
……………………..
въртейки педалите на колело
из безупречно чистия въздух,
пълен с кислород
от земята на ледниците
………………………….
Отчето става,
облича внимателно своето расо
намира вратата в сумрака
и тихо,
за да не събуди съседите,
отива да изпълни своята задача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венелин Илиев – Искам нар

Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print

 

Предълго тъжно есенно хайку

едно
бездомно
куче
кастрирано
и номерирано
отметнато
надлежно в
някакъв
доклад
за добрината ни
завинаги
единствено
на
този
свят
сред
жълтите
листа
във
парка
замислено
очаква
есента
поглежда ме
с очи
дълбоки
някакви си
10 000
години
и
ме обзема
страх
от всичките
неща
които
може
да
ми каже
за хората
и тяхната
любов

 

Past perfect

всяко
докосване
бе като взрив
на вселена
душата ми
се взривяваше
и разтваряше
в твоята
и бяхме
уж двама
но бяхме
един
аз в тебе
а ти в мен
всичко наоколо
губеше смисъл
времето спираше
и нямаше нощ
нямаше ден
когато бях
с тебе
а ти беше
с мен

 

За вредата от някои навици

бях свикнал
да чувствам
в ръката си
твоята
бях свикнал
да мисля
за твоята болка
като за моята
бях свикнал
да вярвам
че щастието
носи завинаги
твоето име
бях

боли ме сега
моята болка
и е празна
ръката ми

 

искам нар
да ми донесеш
прошепва ми тя
и ухапва
ухото ми
не толкова
лекичко
колкото
обещаващо
нека е зрял
и голям
и да е сочен
а сокът му
по мен
да се стича
и бавничко
да го пиеш
бавничко
и
до
последната
капка
а после
зърната му
ще броим
и за всяко
ще получиш
целувка
и ме целува
не толкова
силно
колкото
страстно

и го донесох

и потече по бялата
кожа червеният сок
по гърдите корема
и после надолу
към долината
на удоволствието
а аз го изпих
бавничко
до
последната
капка
бавничко
че и отгоре
и изтръпнаха
устните ми –
червени
и сладки –
от насладата
стипчива и
истинска

чак тогава
започна
броенето
и броихме
цялата нощ
не толкова
бързо
колкото
настървено

на сутринта
се оказа
че 125 зърна
не достигат
за да излезе
сметката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – В този свят нарязах домат

Ния Пушкарова, Portrait of Ellie, pastel drawing 70×90

 

***

Какавидата не смее да излезе
Преди да оправи масата
И да лъсне обувките
Навън ще пие бяло вино
А пеперуденото й чело
Ще се отразява в капките
Крилата й ще чупят картините в бара
И в цветове ще се изпива до дъно

 

***

Кога ще напуснем
зимата на нашето
допаминово
недоволство

 

***

Когато мисълта ти е белязана с кремък
Светулки залепват по раните
И шепнат молитви
С фенерите
Осветяващи пътят към ада

 

***

Н и к о г а
Точно шест букви
в обратно броене
до безкрая

 

***

Приготви си дебела пачка
ключа от къщата и от колата
за усмивка
за пирует
за шега
за степ само по вратовръзка
за вкусна храна
за пляскане с ръце на твоите постижения
за разговор, във който ще мълча
за без прищевки бавно бързане
а после
запали колата, пачката и къщата
и направи за мене същото

 

***

Текст в телефона на задната седалка в автобуса
не мога да говоря, вече съм в офиса
а после под душа
искам да вълнувам
но ако ви заплюя
стойте равнодушни
аз съм само профил
но имам право на мнение
и на изява
убийство празник събитие
имам шест вида реакция
дори и малко палче, с което мачкам
света в анфас наплют
от слонските мухи на интегралното сближаване.
Парадокс не е когато на черното казваме бяло
А когато не можем да кажем че е черно

 

В този свят
нарязах домат
В другия
ръцете ми са целите в кръв
Не си счупих краката
и погледнах назад
едно сърце
на една дъска за рязане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Малката Хавана

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

Разходка в скритите пространства на пандемичния МОЛ

Тоалетната на МОЛ-a, място
за спиране на време,
новият крем-маска с хиалуронова киселина
много аквалира тъканта на лицевите мускули,
въпреки тресящото се от смях или болка тяло
Въпреки
Преносимите гримаси и ефектни изражения
Две момичета, около 30 влизат и излизат
Говорят, оглеждат, пипат, смеят се и се мият
(– )––)~~~~~~///-“)

САМО
в новият ресторант, на МОЛ-a
всичките прегради-стени-шумоизолирани  стъклопакети
на 6 аквариума-кутии
целесъобразни с естетика на консумацията

Консумация – преградна стена на вътрешната самота
Отвън добре прикрита
Отвътре разпадаща се смрад

САМО
В ресторанта на МОЛ-а,
Може да получите себеизгаряне и презареждане
на повечето протеини – гориво за псевдо-живот,
без болка, страх, похотливи пръсти, завистливи очи
ИЗВЪН реалността на консумацията
Затворени в дебелите армирани стъкла-стени
ПЛУВАМ в пространствата на МОЛ-а
Изкуствената красотата ме пронизва,
упоява и заблуждава,
че все още мога да летя, вървя, говоря, мисля, плувам
в пространствата, пропити със сива вода

ЗАТВОРЕНИТЕ
комуникационни прозрачни-кутии излъчват по-силно
На всяка милисекунда честотата се мени и обърква
мозъчните сигнали
демиелинизацията е процес с различна периодичност
и възможност
за творчески ексцесии, депресивни състояния, умора,
остри пронизващи болки в краката и невъзможност за
преплуване на огромните разстояния в МОЛ-а, между
стъклените аквариуми
ескалатора е изход и решение
но, всички нива за достъп са забранени
с жълта лепенка – граница на опасността

Отвъд истинският живот в незатворените пространства,
Правилно разчертани – маркирани пътища
да водят до
НОВИ СТЪКЛЕНИ КУТИИ:
самота и плесен
синхронизирана виртуална и добавена реалност
изпразнени от смисъл мечти
самолъжи и невъзможност за изход
от затворените пространства
на мега-консуматорската машина за илюзии

Ескалаторите не работят
Асансьорите се ремонтират
Стълбите, архитектурно са проектирани,
но времето и материалите са изразходени
отдавна
НЯМА ИЗХОД

13 януари, 2021


Малката Хавана

,,Малката Хавана“

сред изгорелите треви

Табела

сред цялата занемареност
ЗАТВОРЕН ЛУКС

Извън всяка синтетично-емоционална връзка
с горещата земя

ДАЛЕЧЕН ЛУКС

Завоят продължава

Пред
линията на хоризонта
Остават
повече от 6 кутии-сглобени неуместно

къщи-минималистични елементи от пейзажа,
картини в елегантни рамки, от PVC придатъци на модерни кухни
с реминисценции на псевдо-кубизъм-непознато-чужд
отдалеч в ливадното изсъхнало,
затворено пространство,
непознато.

На излизане от Бистрица
ми става лошо.

От стръмният наклон
или
от недобрата
сглобка
линия
рисунка
архитектура,
извън утилитарното
или
извън красотата
на планината в
синтез-разрез
с естетиката
на сърбърба.

02 януари 2021


Синкретично дигитално тяло

Ръцете са по-бързи от времето
на
изписване
на
знаци,
електронната поща-кутия
на Пандора
обличане и събличане
на
метафорични дрехи.

Раздиране.

Краката са по-бавни
от течащите пясъци
на
индустриалната пустиня
биткойните-невидими обекти
на
продоволствието и самотата.
Отдалечаване от
кръвоснабденото тяло
Пулсиране на мрежата
от вени –– градски артерии
Взаимодействие на думи
на
любов – омраза.

Сглобяване.

Новото дигитално тяло
се изправя и крещи.

9 януари, 2021

Виртуално взаимодействие

Толкова различни
и
толкова близки.
Психоделична естетика
на невъзможността.


Нищо – невъзможно – не е 

Нищо не е по-далеч 

от времето

на нашето приближаване

29, януари, 2021


Небето на Берлин не е наше
(Посветено на моят колега и приятел  sensitive robot от арт група objectart)

Небето на Берлин е сиво
Не е наше

Улиците, са прави
кръстосвани
от
неразбиране и тишина

Малките случайни
арт-пънк, винтидж магазинчета и кафенета
са времеви отстояния
от
публичното пространство на самотата

Улиците на Берлин стигат до
границата на безвремието

Инфраструктурата на града
ме сграбчва, разпределя, потапя
в плазма от архитектурни видения

Небето на Берлин
е отворен информационен облак
Щрасебаните идват и заминават
Усещанията прииждат и отминават
Хората вървят и се променят

Небето на Берлин е ветровито

Ветровете преминават
през всяка тъкан
на моето тяло, в града на промените

Ветровете преминават
през всеки мускул
с който разпределям
пространството, пред музея за Модерно изкуство
в Берлин
пространството на Мис Ван дер Рое
Архитектурата, която ни събира
Архитектурата, която ни екзалтира
Архитектурата, която ни прави зависими

Преди и сега
Модернизъм и сега
Амбиция и сега

Всички музей са комплектовани в карта
от
множество достъпни острови – органично цяло
чрез, което имам достъп
до света, който обичам – изкуство-дизайн-архитектура

Небето на Берлин, не е наше
Реката тече и очертава границите
на мечтани пространства
Вода, белота
минимализъм
конструктивизъм
супрематизъм
деконструктивизъм
изследване на формата и разпад
Отвъд структуриране на пространството
отвън и вътре
извън нашето интернет време
Паметта, която ме облива и прегръща – Архив BAUHAUS

Реката преминава
Времето преминава

Аз стоя на брега на ветровете
Сънувам как се разхождаме
под небето на Берлин
преминавайки и говорейки,
говорейки и прекосявайки,
през града на промените
Пропити, омаломощени, ветровити
чужди и близки
щастливи и леки
летящи
през
архитектурата на Берлин.

20 януари, 2021

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543Xира