Валери Вергилов – Изпращачи

Калоян Богданов, Untitled 16

 

отвори си очите, Марушке
от тях да изплува небето
криле на птици да го разстелят
навсякъде да е светло
и да ухае на твоите зюмбюли
лилави и виолетови
а небосводът да се надигне до синьо
за да живее под него земята
и да погребва мъртво и минало

тебе станът разпънат в оджака
все още те чака, Марушке
с като кръв дълги, вълнени нишки
да наплиташ килима на дните
като врачка да вадиш от сърцата на живите
на живота бодлите
коритарката с боси пети
да танцува по глината бясно
да ти стъпче две нови чиръпни
но напразно, Марушке, напразно –
твоите нощви завинаги празни
твоите нощи завинаги нощ

отвори си очите, Марушке, да видиш
шест Христоса прегърнати
носят мъжката мъка на своите кръстове
носят ковчега ти върху техните плещи –
рамене наранени от забравени ласки
и от вечното селско навеждане

отвори си очите, Марушке, да видиш
жените като черно видение те следват
бавно стъпват и хлипат, и нещо нареждат –
черен пламък
под палежа на юнското слънце
черен пламък
от несбъдната нежност

 
Публикуваната от издателство „Да“ нова стихосбирка на Валери Вергилов „Природи и реалности“ може да намерите в книжарница „Български книжици“ или онлайн на knigabg.com

 

списание „Нова социална поезия“, февруари 2024, ISSN 2603-543X

Ваня Вълкова – Пръчковидният мъж

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

Бял гълъб
/ситуационно хайку пиеса/

Моят телефон е прегрял
не мога да го задържа

 

Пари

Ръцете ми се изпаряват

Имам ново съобщение


,,един бял гълъб кацна на балкона
и седя така
поне 15 минути»ю“
написа sensitive robot
и отлетя

ситуационно Хайку
много символично
написах аз

,,беше толкова готин –
седя си така
и ми позволи да го снимам“

написа sensitive robot

Аз продължих
да вървя и улиците се пресичат
и продължават
да се пресичат
и продължават
да се пресичат
аз вървя

Градската тъкане мрежа
от възможни пропасти и височини
на тишина и викове
на аромати и воня
Гълъбите – градските кокошки
пристигат и кълват, движат шии и отлитат

много е красиво
добавих аз

ако се върне
ще го оставя да си прави каквото иска,
написа Александър

да си живее на балкона, ако иска

Продължавам да вървя
едният ми сандал започва да се разтопява
винаги съм харесвала аромат на полиестер и изкуствена кожа
Понякога боли
Сетих се, че не е трудно да се внедри изкуствен интелект в тялото на гълъб
Или кожа на естествен гълъб, като обвивка на скулпторна машинка с чип
НО много по-голям и умен
Освен да служи за разкрасяване на жилищното панелно пространство
да разговаря и води сложен диалог
Да лети целеустремено
Да се превърне в малък супермодерен самолет
с който да летим.


Три гълъба
стояха на перваза
аз взех една филия хляб и бавно я разтроших
никой не усети движението на въздушните мулекули,
само аз и се скрих.
Започна силен вятър

A моята кожа я дадох на бърза поправка
синтетичната кожа, е по-нелепкава и безароматна
приятно обвивас новото ми триукторното тяло,
готово да лети

На моят перваз кацат
различно оцветени птици

цветовете протичат по стената
изтичат
и последна молекула
изчезва

Въздухът се разрежда
Топлинната скала не може да работи,
Нажежава.

На прозорецът са кацнали три гълъба, черен, сив и шарен – сивобял.
Денят е много гореш и бял.

Металният корпус се спусна плавно, НЕ одраска и милиметър от гладката стоманенобетонна порърхност.

Аз завъртях бавно глава и изчислих цялата земна траектори,
нужда да се преодолее.
Въздушнатата масаме ме притисна, още повече.
Става ми все по-трудно
Да летя.

август 2023

 

ОТНОВО СРЕЩА С ТЕРИЕР ПРЕД МАГАЗИНА ЗА КАФЕ

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

Пръчковидният мъж
нито млад нито стар
с къса сивочерна брада
подстриган на ръбът
на аеродинамичната форма
Държи на къс повод
изящният малък, рекламен териер
Мускулите постоянно трептят
Очите на всички обхождат
всеки периметър,
пред магазина за кафе
и ароматни вълшебства
Мъжът пуши бавно
Нито пресъкъл границата на контакта,
нито влязъл в магазина
,,Раят на изкушенията“
Бавно допи своето дълго кафе и попита
напрегнатият териер,
непрестанното искаш да ме докосне,
срещнал аромата ,,кучелюбец“.

– Да си ходим ли вече?

Визуално познавам този мъж
Прилича ми на
режисьор, автор на технически текстове,
програмист на борсови платформи,
инжинер на мрежови конструкции,
обезфирмен пространствен дизайнер,
журналист без вестник
и без тотално време
Концентрирано самотен кучедомакин

Кучето ме погледна още веднаж,
аз направих най-нежният си възможен поглед
и отпих от кафето.

Пружиниращото тяло охра-бяло
последва слабият ритмичен силует.

26 май 2023
Стихотворение от ръкописа „Градски кодове“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Янко Велев-Янец – Аз не знам защо

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 1

 

Не знам защо пея.
Не знам защо плача.
Не знам защо падат погачите върху пералнята.
Но дядо беше инвалид и копаеше доматите легнал.
Аз не знам защо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Яна Гайсвайлер – Мислите ми притъмняват

Ивайло Божинов, Rodopi 1

 

Мислите ми притъмняват.
Далечен гръм
изстрелва своя залп
във чест на бурята.
А аз съм равнина,
която диша,
сгъстеният озон на моите тревоги.
Минутата-екстракт от дестилация
на черен цвят
отмерва времето със мъка,
просмукана съм със парфюма и..
И чакам безоблачното време.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – Счупено клонче

Ивайло Божинов, Awake

 

ЛИПСВАШ МИ СКЪПИ

Ягодова луна, земна гръд утихнала сита,
бликнал слънчев вързоп
въздух ухаещ на пролет прониква,
В душата ми тъжна
зрънце по зрънце огъня тръгва…,
възторг по отминали дни, вИно на екс,
свян обуздан от ръцете ти нежни ,
Натежал е скрина и дрешника в прах,
вързоп от писма , треперещи пръстите ми,
никой не вижда лицето ми колко е старо
а в душата ми празник…
Най – реалното , чисто до бяло – щастие
изживяно, оставило …..
в душата ми Ти си.

 

Счупено клонче
с току- що вързал плод,
Между тревата
току-що поникнала
разпилени семенца от маргарити –
тези дни би градушка,
видях живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Тамер Рейхан – ще съм този човек, който ще бъде свободен

Ивайло Божинов, Direction

 

Като тъкмо разцъфнало цвете в градина, желая да те откъсна, да те имам, да видя красотата ти от близо, да усетя сладкият ти мирис, но сърце не ми дава да те пипна.

 

Където е изгрева и залеза, да легна върху житото, да докосна влажната почва.
И щастието си сам ще създам ще бягам, ще крякам, гаргите да изгоня, ако трябва. За луд ме сметнете, но ще съм този човек, който ще бъде свободен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Софи Шушкова – Циганинът мръсен с циганка загубена

Ивайло Божинов, Cherni vrah 1

 

Клетва

Ще те прибера
в черупка от рапан
и така ще те запазя,
дланта ще бъде твоето легло,
устата ми чаршафа…
да не се отчупи огледалото
и някое парче да падне в теб.
Да не би отвънка някой бяс,
яхнал призори луната,
кръвта ти да съсири
и да спре дъхът ти,
вместо в мен да капе
със сапфири…
Ще те побера
в черупка от рапан.
Но само с твоя воля.
дланта ми ще подбуди
плам,
ако ли не ще те
разголя…
ще те поставя нежно там,
близо до водата,
на поляната къде от срам
червенеят днес цветятя,
та ако те погали полъх
непознат и с него затанцуваш,
с потапянето след това, тя да те
пречисти…
Разтворена е мойта длан,
ако се уплашиш от мъглите,
ела във нея гол и сам,
тя ще те покрие.

 

***
Рисувачът на надежда изнемогва,
раздухва му платната вятър.
Критици строги той не трогва
с труда си на свещица в мрака.
И боите с вода заляха,
дъждове солено, празнооки
със верижка тънка сляха
мисли и въздишки боси.
Огледално се размаза мокро
на платното празнотата.
Вълците завиха кротко,
поздравиха светлината.
Рисувачът на надежда изнемогва,
отразява красотата, задача уж не сложна,
но четката отмъкна сврака…
На улицата сянка плаче,
разговаря със луната,
слива се с дървета, бавно
възкресява се зората.
В шапката монета дрънна,
тананика тишината
Минувачът го прегърна
и създаде красотата.

 

Циганинът мръсен с циганка загубена

Циганката с толкова
любов
целуваше възмръсния му
врат,
притискаше се в него
сякаш
е едничкото диханно в
този свят.
Защита диреше и
може би
загубена в недрата на
пиянството,
в нея женските очи,
искряха на мъжа предадени.
Торбичка стискаше в едната
си ръка –
торба попила жадните й
дъхове
и лига от едната й страна
се стича,
но сърцето непокътнато.
Циганинът мръсен с
поглед на безумец,
през кръста я прегръщаше,
шепнеше й с басов глас,
погълнат от целувките …
могъщите …
Хората ги гледаха с
погнуса
и децата се хихикаха
в трамвая.
Циганинът мръсен
с циганка загубена.
Обичат се,
прегръщат се,
шептят си.
Сами във
пълния трамвай
изглеждаха красиви
и блестящи.
Напомнят някак
за това, което са
изпуснали
да бъдат…
На спирка
се разгърнаха
с навалица
вратите му пищящи.

Циганинът мръсен
с циганка загубена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Роси Митева – „Но…“

Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals 2

 

мисълта за теб е като тромава неделя
като крайче на жилетка закачило се за трън
като сух комат във немотия
като тъжен чанов звън

мисълта за теб понякога нахлува
как нахлува и неканен гост
и връз покоят ми току изпран танцува
и рони бавно кост по кост

Но…
това е само мисъл
една тъга до болка доскучала
дето няма пристан или цел
просто навик глупав си остава
да разлистваш книга дето си прочел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Полетели под слънцето

Ивайло Божинов, Somewehere

 

И започва да гаси лампа след лампа…
Светът притъмнява,
черното плъзва навсякъде –
мастилено петно по белия лист.
И е тя, зимата в живота на Кай,
и е ледено късче в сърцето му.
Ледено късче, което прогонва поетите:
интернирани, стреляни,
самоубивани, бесени с тел,
давени в изпражнения, на каторга в Сибир,
подлудявани, стопявани бавно от глад…

И започва да гаси лампа след лампа,
улицата изтънява до черен конец,
после духва студеният вятър,
северен вятър, дето носи скреж
като нежен венец по косите,
брули душите на светци и апостоли,
на рибари, разплита им мрежите,
носи черни ковчези по морските дюни,
изкорубени лодки, самотни, изгнили,
разковани в самата си същност
на лято, любов и на юни.
И започва да гаси лампа след лампа…

 

Под стъпките ми
костите на мъртвите
блажено пеят.
Така си мисля аз
и тишина се стича
между пръстите ми
като свещен елей.
И стискам здраво
букетчето цветя.

Един разюздан
зимен вятър
простенва като призрак
между паметните плочи,
завихря се
около каменните кръстове,
подхвърля
във лицето ми прахта
от ланшна шума.

Понякога очите ми
залепват
върху камъни
с красиви, белоснежни
ангели,
орнаментираните вази,
празни и самотни,
се пълнят със дъждовен
еликсир
и канят сивите врабчета
да отпият.

Там, някъде във дъното,
тревите са погълнали
един самотен
бронзов кръст.
Тревите – жилава
и многобройна армия,
която живите
изкореняват трудно,
улисани във своя
шарен делник.

Под стъпките ми
костите на мъртвите
разравят твърдата земя,
изтръгват корена
на въздесъщата трева,
протягат
почернели пръсти
и благославят
моето завръщане.

 

На Даниил Хармс

Вървяхме мъртви в света на зимата.
Гладът ни водеше по вълшебни килими,
покривки в гостната, дето чаят възвираше,
нежна, бяла дантела и блините върху нея.
Вървяхме мъртви в света на зимата,
гладът отрупа прозореца с ябълки,
Адам и Ева спяха в градината,
сити и румени, облекчени, смирени…

А ние бяхме въдворени в леглата си,
по коридорите виеше вятърът,
лудият вятър, който надничаше
от всяка пролука с лика на момичето.
Онова момиче, което вчера ми даде коричката си, днес вече е вятър,
днес е постеля за моите думи…

От болничното си лудо разпятие
не те укорявам, Господи свише,
че си ме оставил и днес да дишам
отровния въздух…
Но нека гладните думи сурови
не се превръщат в кипящо олово
и не засипват света ни шумен
като куршуми, като куршуми…

 

Полетели под слънцето –
смътен спомен за птици,
топъл спомен за ангели…
И е чисто, невинно.
Ще излезем от сенките,
ще погледнем на светло
клетките на лабиринта си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Порт О /на Лора/

Ивайло Божинов, Begemoth and Hela

 

Чакам те – под стълбите Потьомкинови – О, велики Айзенщайн / в Началото на първото ни пътешествие/ Нося дрехите приятелски – рефлуксът го смалява – / бушлати черни, черните пуловери, шапка финикийска / с ливански кедър на челото. / Откъде ще дойдеш? От скръбните цигулки в пещерата на Пасажа или пурпурната Молдованка? / Ти си Белла, Белла, Белла – ще пърхам като чижик в твоите ръце. / Водка, Водка, вобла – плува тя във вестник с откъснати хриле / Отмаляли от любов ще поръчаме линейка за трояк – ще ни остави във нозете на дук де Ришельо – О Нощи / с аромат на шипър и тройной – ще те науча да заглаждаш острие на кожена подметка, а също и отвертка/ да пиеш “северно сияние“ – шампанско със 99 спирт процентов / да удряш късо между очите – пристанът не е вълшебната гора със животни кротки / но ако миналото не ще се случи – и не ще научиш нищо ново – остани с дъхът на акация и бъз / – със шарката на пантера горска Остани.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X