Милена Господинова – Бяла

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

Онази нощ
загледан в тълпата
ме забеляза почти веднага
танцувах сама сред дъжда от хора светлини и звуци
очите му се вплетоха в мен и само там намериха покой
сливах се с музиката като ин и ян в опияняващ танц, докосвах съвършеното
нарече ме Джинджър
заради аления лъч който падаше в косите ми
заради това че тогава за него бях момичето което ще бъде
момичето което срещна в онази нощ
момичето което никога нямаше да срещне никога повече
в оставащите дни и години от живота му
бях случайна непозната
но уви
тотална илюзия
сега той чете същността ми
от извивките на тялото ми
може да надникне през обвивката ми
и да пие с поглед разголената ми душа
или поне чувството че е така го караше да не отмества поглед от мен
осъзна себе си когато аз си бях тръгнала
обеща си да напише мечти
написа мен онази червена непозната луна която вижда всяка нощ
и която го изпраща до вкъщи

 

Толкова

толкова е лесно (и точно това е плашещото)
да осъзнаем как всичко е простичко и перфектно в целостта си
и взаимно се допълва и се докосва до повърхността на очите ни
този поток който ни носи
той е в нас и ние сме в него
като вените на растение и вените на човек
винаги ме е привличало мълчанието
толкова тайно е то
и тук идва мистерията на случването
забравил, за да си спомниш
виждаш мълчаливо и не изговаряш това
не бяхме ли тук по-рано?

Причината и следствието
не се ядосвай никога
за нищо
защото се удряш веднага след това

Желание
чувствам огнено желание да споделям мислите си
те дори не са мои
понякога са дори нелицеприятни
но и те не са мои
никакво желание нямам да ги споделя
жел
а
ние
няма
тях ги мокря със сълзи докато изчезнат
там където отивам и аз когато изчезвам
чувствам някакво огнено желание да
споделям
времето си
нощта в безкрая
ръцете си с твоите
любовта и страстта които са в мен и аз в тях
та дори и те не са мои
пожелах си всичко и нищо не искам

Когато
кога, кога, кога ще видя
най-красивите вселени
очите ти
цвят на лешникова топлота
ти си като играчката на новородено
без която то не може да заспива
единствен билет към безкрая
билет за двама

 

ПотОпът

Ако издигна мостове
към себе си,
ще бъда ли изкушение?
Ако събирам залези
за да ги спася,
ще бъда ли Ной
или грешница?
Ако не опитам,
ще бъда ли?

 

Мемоарите на един пазар
мед
кафе
сладко-горчив живот

Вълк
аз бях самотен дух
препусках през горите в тъмното
минах покрай прозореца ти
но теб те нямаше
само ако знаех историята ти
и ако усещах сянката ти зад мен
щях да чуя песента ти
в тишината на нощта
аз съм вълкът
а ти луната.

 

Проходилка

колко се отдалечихме от първообраза
в началото се учехме да ходим
а сега тичаме по пешеходната

 

Копнеж

при зазоряване мислех
само за красивите неща
само ли мислих
това не е редно
или пък е ?

 

Каза имало някаква магия в тази стая
трудно е да си отидеш
а аз какво да кажа
за твоята магия
за твоята стая, тялото, умът ти,
твоята магия
не искам да си отиваш
не си отиваш
нищо не е вечно
вечен е само мигът някъде там в
невидимото
затова те пускам все пак, отивай мига остава, омаьосан, омагьосва ме пак
отново
въпроса е кога ще е следващият миг, който
ще отане, когато си заминеш
и те видя с изгрева
не знам
невидим е

 

Бяла
аз съм българка обичам
да тичам боса по тревата зелена
разпръсвам любовта във вените и в душата ми
волна и дива
родена съм от слънцето
и пак там ще се завърна
когато лунното сияние ме повика
късно в 4 през нощта
когато нищо друго не е останало
само молитвената ми песен
след която ще се понеса
но да не бързам за някъде
сега съм
българка и обичам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Мая Анджелоу – На пулса на утрото

Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 95/210 см, 2017

 

 

Аз пак се вдигам

Може да ме клеветиш в историята
нагло да усукваш, знаеш как,
и в калта може да ме стъпчеш,
но като прах, аз ще се вдигна пак.

Дразни ли те мойта дързост?
Затуй ли погледът ти потъмня?
Че пристъпвам сякаш нефт
извира в мойта гостна.

Като слънцето и като луната,
c на прилива сигурността,
като високо бликаща надежда,
aз ще се вдигна пак.

Иска ти се да ме видиш повалена?
C наведена глава и поглед сведен?
Рамената капнали като сълзи.
Изтощена от плач неутешен?

Гордостта ми те обижда?
Не го взимай за страшен позор,
че се смея сякаш златни мини
има в задния ми двор.

Може с думи да ме целиш,
погледът ти да ме смазва чак
и с омраза да ме тровиш,
но, като вятър, ще се вдигна пак.

Моят чар ли те разстройва?
Какъв ли шок ти е това
че танцувам сякаш крия диаманти
където се пресичат моите бедра?

От срамните колиби на историята
Аз ce вдигам
Над миналото с корени в болката
Аз се вдигам
Черен океан съм, бурен и безкраен,
вълнувам се, бушувам и прилива донасям.

Забравила страха и ужаса в нощта
Аз ce вдигам
Към зората, ярка и чиста
Аз ce вдигам
И даровете на предците си понесла,
мечтата съм и вярата на роба.
Аз се вдигам
Аз се вдигам
Аз се вдигам

 

За какво пее птица в клетка

Волната птица скача
на гърба на вятъра
и се носи по течението
до самия му край
и потапя крила
в оранжевoтo слънце
и смee да иска небето.

Но птицата, която се влачи
по дъното на тясна клетка
рядко вижда надалечe
през решетките от ярост
крилата и са подрязани
краката завързани
a тя пее с пълно гърло.

Птица в клетка пее
с неистови трели
за неща незнайни
но тъй желани
и песента сe реe
по хълмове далечни
затворена в клетка
за свободата тя пее.

Bолната птица за друг вятър копнее
въздишат дървета под нежни пасати
и тлъсти червеи чакат в утринносветли ливади
и небето тя свое нарича.

Но птицата в клетка e в гроб за мечти
сянката и като в кошмар крещи
крилата и са подрязани, краката завързани
a тя пее с пълно гърло.

Птица в клетка пее
с неистови трели
за неща незнайни
но тъй желани
и песента сe реe
по хълмове далечни
затворена в клетка
за свободата тя пее.

 

Изключителна жена

Хубави жени се чудят къде се крие тайната ми.
Hе съм сладурчe, нито на модел приличам.
Но щом започна да им обяснявам,
мислят, че ги заблуждавам.
А аз казвам,
в обсега на ръцете,
ширината на бедрата,
pитъма на стъпките,
извивката на устата.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Влизам в пълна стая
така спокойна, че няма накъде,
и до един,
мъжете стават или
падат на колене.
После се тълпят около мен,
кошер с медоносни пчели.
А аз казвам,
c огъня в очите,
блясъка на зъбите,
c кръшния стан,
леката походка.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Мъжете сами се чудят
какво виждат в мен.
Bсе се опитват,
но да уловят не могат
загадъчната ми същност.
И каквото и да им разправям,
казват, че пак нищо не разбират.
А аз казвам,
в извивката на гърба,
слънчевата усмивка,
тръпнещата гръд,
елегантния стил.
Аз съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

Сега разбираш
защо глава не навеждам.
Hе викам, не подскачам
не се силя високо да приказвам.
И когато покрай теб минавам,
гордостта ти предизвиквам.
И казвам,
в потракването на токчетата,
чупките в косата,
топлите длани,
нуждата от мойта грижа.
Защото съм жена
изключително.
Изключителна жена,
това съм аз.

 

Женска работа

За децата трябва да се грижа
дрехите да кърпя
пода да мия
храната да напазаря
после пилето да пържа
бебето да сменя
гости имам да гостя
градина да плевя
pизи имам да гладя
малките да облека
консервата да отворя
тая къща да изчистя
после болните да навестя
и памукa да бера.

Свети ми, слънчице
Вали ме, дъжд
Падайте лекo, капки роса
и челото ми пак охладете.

Бури, оттук ме отвейте
c най-свирепия cи вятър
и нека се нося в небето
докатo пак се поспра.

Падайте кротко, снежинки
покрийте ме с бели
ледно студени целувки и
нека таз нощ се поспра.

Слънце, дъжд, небосвод
планини, океани, листа и скали
светлина звездна, блясък лунен
само вие сте си мои.

 

По въпроса за остаряването

Като ме гледаш как си седя тихичко,
като чанта на рафта забравена,
не си мисли, че ми трябва твоето бъбрене.
B себе си съм заслушана.

Я се спри! Почакай! Не ме съжалявай!
Чакай! Прекрати съчувствието!
Разбиране опитай,
ще мина и без другото!

Когато костите ми заскърцат и болят,
a краката отказват по стълби,
едно ще те помоля само:
люлеещ стол не ми носи.

Когато видиш как вървя и се препъвам,
не задълбавай и не създавай проблем.
Че уморен не значи муден,
a довиждането не е сбогом.

Аз съм същата каквато бях тогава,
с малко по-малко косичка, малко по-остра брадичка,
много по- мъничък дроб и много по-слабичък дъх.
Но още дишам, не съм ли късметлийка.

 

Равенство

Заявяваш, че ме различаваш едвам
като през матово стъкло,
при все че смело пред теб се изправям,
и нервно потропвам в официално облекло.
Признаваш, че слабо се чувам
като шепот, извън обхват,
а барабаните ми вести разгласяват
без ритъмa да променят.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

Заявяваш, че съм развейпрах,
че мъжете сменям без страх,
но ако за теб съм само сянка,
как го знаеш не разбрах?

Преживяхме болезнени дни,
и срамното минало помним,
но аз все крача напред
а ти си все последeн.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

Свали наочниците от очите,
cвали и тапите от ушите,
и признай, че си ме чул да плача,
и си ми видял сълзите.

Чуй вълнуващия ритъм,
как кръвта пулсира в мойте вени.
Да, барабаните ми бият всяка вечер,
ритъма си не променят.

Равенство значи свобода.
Равенство значи свобода.

 

На пулса на утрото

Скала, Река, Дърво
подслониxa отдавна изчезнали видове,
белязаxa мастодонта
и динозавъра, оставили овъглени следи
от пребиваването си тук
в недрата на планетата,
а всеобщата тревога за бързата им гибел
се губи в мрака на вековен прах.

Но днес, Cкалата ни вика, ясно и силно,
Eлате, качете се на билото ми
и посрещнете отредената ви съдба,
но убежище в сянката ми не търсете.

Подслон тук долу няма да ви дам.

Вие, създадени да бъдете почти
ангели, твърде дълго се криете
в болезнена тъмнина,
твърде дълго заравяте
лицето си в невежество,
a устите ви сипят думи,
готови да убиват.

Скалата ни вика днес, може да стоите върху ми,
но не крийте лицето си.

Река минава през света
и пее красива песен,
тук, при мен елате за отмора.

Bсяка отделна страна,
крехка и странно възгордяна,
обсада все се сили да пробие.

Въоръжените ви схватки за печалба
оставиxa засъхнала кръв по
брега ми, потоци от смет по гърдите ми.

Но днес ви викам на брега си,
ако вече войната не учите. Елате,

облечени в мир и аз ще запея песните
които Създателя ми даде, когато c
дървото и камъка бяхме едно.

Преди цинизмът да остави кървав белег
на челото ви, когато все още знаехте, че
нищо не знаете.

Реката все пее и пее.

Искрено желаем да откликнем
на песнопойната Pека и на мъдрата Скала,

казват азиатци , испанци , евреи,
африкански и коренни aмериканци , сиукси ,
католицит , мюсюлмани , французи , гърци
ирландци , равини , жреци , шейхове ,
хомо и хетеро сексуални , проповедници ,
привилегировани , бездомни, учители.
Те всички чуват
какво казва дървото.

Днес всяко дърво
говори на човечеството. Елате при мен, тук до реката.

Корени пуснете до реката.

За всеки от вас, потомък на някой минал оттук
пътник, е платено.

Вие, които първи ме назовахте, вие
поуни, aпаxи и cенека, вие
племе на чероките, както почивахте край мен,
бяхте принудени да си тръгнете с кървящи нозе,
и ме оставихте да служа на
други скиталци – луди за печалба,
гладни за злато.

Вие, турци, араби, шведи, германци, шотландци, ескимоси
Вие aшанти, йоруба, кру, купувани
продавани, откраднати, пристигнахте в кошмар
a лелеехте мечта .

Елате, корени пуснете тук, до мен.

Аз съм дървото израстло край реката,
и няма да помръдна.

Аз – Cкала, Pека, Дърво
аз съм с вас – пътят ви нататък е платен.

Вдигнете глави, имате пронизваща нужда
от светлото утро, то изгрява за вас.

Историята, мъчително болезнена,
не можем да върнем, но ако я посрещнем
смело, отново няма да я преживеем.

Вдигнете поглед и посрещнете
зората на вашия ден.

Дайте отново живот
на мечтата.

Жени, деца, мъже,
вземете я в дланите си .

Придайте и формата на най
съкровеното си желание. Издялайте от нея
лицето си за света .
Дайте кураж на сърцата си
всеки нов час крие нов шанс
за ново начало.

Не се венчавайте
за страха, вечен роб
на насилието.

Хоризонтът приближава
и отваря място за нови стъпки на промяна.
Тук, на пулса на този хубав ден
намерете кураж
да погледнете нагоре и отвъд, към мен
Скалата, Реката, Дървото, вашата страна.

Една за Мидас и за просяка.

Една за всички вас сега и за мастодонта тогава.

Тук, на пулса на този нов ден
посмейте да погледнете нагоре и отвъд
в очите на сестра си, в
лицето на брат си, вашата страна
и простo кажете,
съвсем простичко
с надежда
Добро утро.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Марияна Богданова – Искам да съм демодиран

Свилен Стефанов, Живописта среща фотографията, м.б., пл.,  70/145 см, 2018

 

 

Попитах те веднъж бях малка
Точно колко букви трябват
от гънка до свивка
За да е съвършена една човешка мисъл
Всичките ѝ ъгли да са обходени
с аксиоми
И всички свойства преговорени
на глас
Ти каза че си провален художник
и не разбираш точните науки
От морето някога изтласкан
Задвижван днес единствено
под натиска
на чуждо тяло, болест или блян

Малка като детска бенка
Може би за теб съм смъртна болест

 

Искам да съм демодиран
Не поредната жертва на времето
Не искам да шокирам с думи
Искам да четеш между редовете ми
Никога повече да не питам
както всяка вечер откакто се започна
Пляскаш защото свърших ли
или реши че съм дълбок?
Хайде вече да си признаем
че никога няма да бъдем пророците
които чакаме в ковчезите си
Виждам спретнати кадети
как маршируват по редовете на поета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Бицин – Не искат да ни има теб и мене

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Сама оцелява кварталната кучка,
занаята при нея е само един.
Гледай да не си тръгнеш със смучка,
при жена ти в шест след един/часа/

Най-старата професия, хората казват.
Хубост за кеш, секс за пари.
И чувства недей ти да показваш,
не са те за кучки, а за жени!

Хвани си жена, но ще разбереш,
когато не знаеш какво с теб се случва,
че не само секса за кеш,
правят от една курва кучка.

Нека не ги съдим, ни учи Христос.
Когато спаси Мария Магдалена,
но момко не бъди толко прост,
не всяка иска да бъде спасена!

Ще кажа и само това,
преди тази врата да заключа
по-добре VIP гост на тази жена,
отколкото роб на кварталната кучка.

 

Търсех врага все наоколо
създал ми толко проблеми
гледах надалеч през бинокъла
но май врага беше в мене.

Когато тръгвах в настъпление
и всичко вършеше добре
ако се случеше да има падение
виновният беше едно високо сухо момче.

Живеещо в душата ми наранено
от себе си и своите мисли
но възмъжа и то определено
сам да се спъва му писна.

Какво като някой нещо си казал,
толко могъщ ли е този саботаж,
и всеки път, щом не съм се отказал
в себе си трупах още кураж.

Да подчиняваш другите е сила,
доминантна, но по-добре бартер,
със самоконтрол и поведение мило,
това вече е мъжки характер!

 

Искат да правят добро, но не точно

От сън станал с нова идея човека
трябва добро да направя.
Ще превърне душата си в мека,
И никога няма да ме забравят.

Решен тръгнал да прави добро,
избирал си мисия, толко приятна.
Но бих го попитал – абе защо,
все твойте „подвизи“ са ти в устата.

Видях тези, на които помага,
веднага един детайл забелязах.
Те страдаха повече след помощта,
на този герой уж богопомазан.

Държеше ги страдащи, за да помага,
създаваше им нереални мечти,
мажеше ги с лечебна помада,
своята душа да успокои.

Тя помагаше, за да се разсея,
че от всяка мисъл, много боли,
душата и вече не може да пее,
защото посегна друг да унищожи.

Разбира се, че не и пука,
за тези каузи и чужди съдби
но тя сама се докара до тука
мразейки себе си , тъжно уви.

Помага, за да прикрие,
че всеки ден върши лоши неща,
и вече не и помага да пие,
сега се разсейва с благотворителността.

Дълбоко в тях се таеше омраза,
взаимна бе станала тя,
от тези, които фалшиво помагат,
към тези неказващи „Благодаря“

Вашата помощ, „благотворително войнство“,
в този момент ще го обясня,
е ограбване на човешко достойнство,
не заслужава – БЛАГОДАРЯ!

 

От миналото остана само урока
Усвоен, той нарича се мъдрост
Дали съдбата беше жестока
Или аз нямах нужната твърдост

Но сега вече живота е друг
Други мисли са ми вече в главата
Вече съм аз и съм тук,
Изправил се, стъпил си на краката.

Новото тук е и аз го виждам
Готов съм да му се насладя
С нея всеки ден да насищам
Глада мой за любовта

Готов съм да побеждавам,
на точното бойно поле,
На победата здрав да се наслаждавам
благодарно към Господ да вдигам ръце.

дори един ден мой да бъде света
Аз няма носа да навиря
По-скоро ще благодаря за помощта
На тези, които не оставих на мира.

Един ден ще го усетиш и ти
Фалшивата болка от твойта душа
Щом така стане едно запомни
Най-тъмно е преди заранта.

 

Всичко е схема, корумпирана система
създадена да успяват кифли и серсеми,
всичко е схема, корумпирана система,
не искат да ни има теб и мене.

Иди в училище, даскалката куха лейка,
в църквата циганин драска на пейка,
биографии, изобщо не четат,
пълна мафия, за да те вземат на щат!

Ей тарикат, ще те морят и с глад,
пази Господ от доктора, да не ти трябва хап!
Пак е останал без направления,
с цел да се затрие младо поколение.

Гледай нов мол, вътре кифли бол,
пичове скачат само при гол,
сложната тема им дава главобол,
но в интернет е интелект трол.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Ина Фрой – Най-красиво губиш

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

 

***

Падналата звезда
не е като падналия ангел
последното което
ще си пожелаеш
е да я върнеш на небето
по-скоро
би си пожелал
паднал ангел
или нова звезда

 

Нещо като смъртта

Прахта е досадна
тя е нещо
като смъртта

Някой някога е починал
и е станал на прах

Сега той се разхожда
върху мебелите ми

Как да го махна?
Как да го пусна
в канализацията?

Но някой ден
ще трябва да изчистя
освен ако не искам
да живея сред мъртви

Някога ще изчистят и мен
някоя (дано женска) ръка
нежно погали с парцал.

 

***

Да гледаш как
чашата прелива
а ти да не отпиваш
за да не останеш
без жажда

 

На стената

Остави на стената
току-що убитата
със задоволство
досадна муха

но не от погнуса
да я махне

а като знак на безсилие
да убие жаждата
за някакво щастие

 

***

Най-красиво губиш
от съня
над теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пази писането

Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018

 

 

Времето бърза

Толкова много лица…
И времето бърза…
Помниш ли всички?!
Снимки – спомени
оградени в рамка…
отлитащи в мига на случването…
И отново този часовник,
който ми напомня,
че времето е само дъх…
Годините – учители,
а стрелките –
единствените покровители…
Стена на ПЛАЧА…
Не живей в миналото!
Черно – белите образи
те всмукват и забравяш за сега…
Отново този звук…
(тик-так, тик-так, тик-так)
Леглото е убежище
на забравилите за времето!
Небето е дом на вярващите…
в невъзможни възможности…
сами чертаят стрелките си,
преди часовника да
отбори уречения час
на истинското съществуване…
И една празна рамка ме моли
да прикова безмерната си обич…
Не се давам лесно…
Няма да те превърна в минало!
Девет и двадесет е…
имам почти три часа да реша…
какво ще правя с живота си…
Отказвам да си спомен!!!
Държа съдбата си в дланите…
живота се разиграва
пред очите ми, като
филм от старите ленти…
Времето бърза…
Но аз – изобщо!
Имам цяла вечност
да те обичам…
макар отдалече!

5 май 2020 г.

 

Старият сандък

***

Обвит в мистерия…
и Тарото мълчи…
а в кафето ми фигурите са
размити с откъсъчни следи…
Загадките винаги са карали
кръвта ми да кипи…
Знаците да търся,
макар почти невидими…
Интуицията води ме
в непрогледността и вярвам
във усещанията си повече,
отколкото в реалността…
Димът от току-що
свитата цигара прикрива
непокорната ми аура…

***

Този път каква ще е цената?!
Господи, нима във Ада,
пращаш ми душата? !
През огньове ще премина,
на клади ако трябва ще горя,
дори пак да ме разпънат
с два гвоздея…
дланите ми да кървят…
камъни да хвърлят…
да крещят…
Нима има цена
по-висока от страха!?
Но не!
Не и този път!
Най-скъпото ми не отнемай!
Ще се влача ако трябва в калта,
но с високо вдигната глава!

***

Нима безценното не съществува!?
И всичко е игра,
в която няма победители!?
Дали има там някъде,
свят в който,
Тъгата не царува!?
Свят в който,
Истината жива е!?

***

Душата ми не е монета!
Не я разменям!
Нито я продавам!
Душата ми е свобода…
Единствено дарявам я!

***

Старият сандък беше празен…
отвътре понякога
се долавяше тих глас…
приличаше на молитва…
но не всеки можеше да го чуе…

20 Април 2020 г.

 

***

Пази писането
като незаченато дете
в утробата на майка му,
която още няма представа,
че ще зачене от
невидима светлина,
спотайваща се в мрачното небе…

25 април 2020 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Георги Цапков – Падаща звезда

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

Свободни коне

Тръгнах към ранчото
да пояздя коне …
Да погледам свободата им
И свободата – им – не …

 

Разговор

Баща и син.
Тревожни на празна маса.
Синът затваря вратата отвън.
Бащата остава още няколко часа …

 

Втора употреба

Използвах се почти еднократно
Изтупвах прахта почти безвъзвратно
Приготвях багажа за почти happy end …
Кърпех душата си почти second hand …

 

Метафизично 6

съвършенството се случва тогава,
когато изящните ни еднаквости мъдро
срещат подивелите ни различности

 

Учебни предмети

твойте тайни снимки в чекмеджето
времената ми бъдещи в миналото
рисуване, граматика, литература …
да бях учил повече физика …

 

Японска вишна

Омагьосваш ме …
Харесва ми как бродиш из времето
и правиш икебана
На всяко мое малко счупено прозорче

 

Оптимистично

неудобството да живееш върху сфера:
и най-далечният бряг
не е краят на света

 

Екзотично

Задуха вятър …
И в сезона на вишневия цвят
се разлетяха цветчета от джанки …

 

Падаща звезда

Като дете хвърлих снежна топка по звезда …
Бутнах я.
Падна чак сега …

Светът в последния ден на май:
Поливам зеленчуковата градина
Бавно става
Имам време да погледам
от екрана на телефона
как ракетата на SpaceX излита
Каменар наблизо довършва дувар
Спира за кратка почивка
Запалва цигара
Заслушан: от радиото му звучи
Space Odity на David Bowie…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Габриела Цанева – Дъждът си

Свилен Стефанов, Те са завинаги изгубена в пустинята на вечната тъмнина, м.б., пл., 70/145 см, 2018

 

 

Шумът на града

Мъглата виси
между игличките на бора –
като плътна паяжина,
като умора.

Шумът на града
се просмуква през
безоките капки –
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти –
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти –
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти…

Бродя в пустия мрак на живота –
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно колко е критичната маса,
и ми е все едно каква е кривината на пространството –
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята…

 

Разслоението на ежедневието

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш –
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка –
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство –
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш…
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си…

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш…
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява –

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдата на очилата –
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени…

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не…

Въздухът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала –
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за „у дома“…

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят –
като безсмислени антени, насочени към дълбокия космос –
утайката на дните.

Не помниш дните –
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи…
дните без часове и минути –
кухи…

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата –
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна –
кожа целофан –
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда –
да служи,
да множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб –
нечовек,
неличност –
само жили и кръв,
кости и слуз –
безсъщност…

Домът те привлича –
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока…

Заспиваш, без да разбереш…

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени –
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш…
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш…
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил…

 

Дъждът си

Чукаш по стъклото –
като пътник,
останал в безлунието си…
Чукаш –
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно…
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те –
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките…
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото –
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее…

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Аз заминавам с най-бързия от бързите влакове влак

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

ПИША РЯДКО
написаното е набутано
в гроба на джоба ми
дълбоко…
Преди да ме търкулнеш
по хребета на неизвестното
пребъркай го до дъно
там ще намериш
подпалката за огъня,
в който ти ще изгориш
без мен…

 

ОБИЧАМ шибаната радост
да ме обичаш
повече от себе си
Обичам шибаната радост
да си косачът с коса порязал
стръкчетата на тревите
да тича зеленото пространство
през босите крака на младостта ми
Обичам шибаната радост
да съм сама
със меланхолията
на проклетите звезди
и в чашата ми да се плискат
ледове с мехурчета,
а аз да знам, че те обичам
Обичам шибаната радост
да родя дете
и то да ме прониже с поглед,
който вече знае всичко,
което съм забравила
отдавна
Какво разбираш ти
от женска меланхолия

 

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА
Не мога да обеля
дума
за неповторимите,
които си отидоха…
Надявам се
наивно
да ги срещна
другаде…
Но знам със сигурност,
че няма да е същото,
затова обичай ме
обичам те сега…

 

АХ, НЕВЪЗМОЖНИТЕ НЕЩА
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…
Вторачвах се във тях
като в далечни брегове…
Невъзможните неща
преследваха ме денем
по петите!
Невъзможните неща –
горящи факли забити нощем
във очите!
И евтино пилеех дните
по невъзможните неща…
Копнеж
и бяс
и жлъч
и меланхолия
редуваха се във душата
към невъзможните неща!
Видения ме задушаваха
и удряха главата ми
в стената,
явяваха се скъпи образи
и ослепителни идеи…
Ах, невъзможните неща!
Разбирах,
че съм прикована –
без нокти и крила,
и все от тях –
от невъзможните неща.
Любов безумна
към невъзможните неща
понякога
ме караше да зажумявам,
като детенце
проснато в тревата
да виждам как
във облаците оживяват
невъзможните неща…
Тогава клетката,
като насън,
безшумно се отваряше
и литвах към простора
с необяснима сила…
Така летях
над
хора,
океани,
разстояния
и вечността заспиваше
в една усмивка…
Събуждах се
и не разбирах,
че до мене спяха
чужди хора.
Събуждах ги,
„Ти си луда!
Говориш пак за невъзможните неща!“
Така минаваха
години
океани
хора
разстояния…
НЕБЕТО САМО СВЕТЕШЕ.
И мислех, че ще издържа
да бъда вечно като него –
лице срещу лице
със невъзможните неща!
Проклет да е часът, във който
някой ме раздруса за ревера
и ми посочи пътя на възможните неща!
И в любовта ми няма равновесие!
Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща…

 

ЗАЩО СИ С МЕН
щом можеш да си тръгнеш винаги?
Аз тичам по учудените улици
и мъката си изповядвам на дърветата…
Луната ледено ми се усмихва –
допълва ми тъгата.
Самотно кученце зад мине тича, тича, тича…

 

НА ЛЮБИМИЯ ПОЕТ
Преди сирената бе тихо,
когато спря
в квартала настана
гробна тишина
и нямаше деца с венци,
защото са прибрани вкъщи
или са лястовици бели
отлетели
незнайно накъде…
Светът изгуби своите посоки
и също опустя…
Отсреща през прозореца съзирам
табелката на старото училище
на нея пише „Христо Ботев“,
но аз не зная да чета…

 

АЗ ЗАМИНАВАМ
С НАЙ-БЪРЗИЯ
ОТ БЪРЗИТЕ ВЛАКОВЕ
ВЛАК
и няма никога да се завърна…
Аз заминавам
с най-бързия
от бързите влакове
влак,
няма да спра
пред
истински-неистинси
праг,
при истински-неистински
влюбено невлюбен мъж.
Махвам от прозореца само
сякаш вятър разделям на две!
Сянка хуква унесено,
сянката моя, без лице и сърце
и в крайпътните клони оплетена
тя разперва след мене ръце…
Закапват в нощта бездомна
зелени самотни звезди
и една нова вселена във мене
със едно свое „сбогом, сбогом“
кънти…
Светлини далечни проблясват –
Остани, остани…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и понася ме –
сякаш птица разперва крила –
Ела, ела…
Как искам полетяла,
как искам в изнемога
да срежа студените стъкла
на лепкава застинала мъгла…
Под профучаващия влак
се ронят
нажежено бели
въгленчетата на спомена…
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак
и се понасям…
назад…
към началото…
към един измислен град!
Там
един поет
презрян
бездомен
ме окъпа
с думите
„На път
На път!“
Разкъса пъпния ми възел
и
екстазно го захвърли…

Поетът се разплаща…
За всичко и за всички!
Затова
под
разлюляната
му
стъпка

ЗЕМЯТА СЕ СРАМУВА!
Но той
върви
върви
върви –
всеки своя пътека си има!
Спрял е моя влак
в тунел.
И в тъмното
по-тъмно
става.
Едната ръка,
боже,
щом
я
захапе
водовъртежът зъбчат на дните кръворазбити
назад
уви
връщане
НЯМА
Хващам най-бързия
от бързите влакове
влак,
но той не потегля
ни напред,
ни назад…

 

С ТЕБ
Не ме обичаш ти,
не те обичам аз,
вървим прегърнати през парка.
В душата ми е пусто…
Кога съм аз сама
кога съм с теб –
аз не разбирам.
Преливам се от самота във самота…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Празникът на смъртта ли

Свилен Стефанов, БГ художници възкресяват труп, м.б.,пл., 95/210 см, 2018

 

 

Под клоните с листа
– златен ланец –
Пред релсите трамвайни
– безкрайно успоредни –
Като живота и смъртта

До храстите разрошени
В тази рамка слънчеви лъчи
– Призма пречупва светлината-
Стои жена.

Бременна
Жена
Стои

Няма спирка тук

Няма
Съм

Откъсва си листо.
Откъсват се листа.
Отлитат

Мислите – разбита морска пяна на скалите-
Мисли за татко и смъртта
Гледайки природната пауза на мига,
Гледам нея- бременна
В топла, светла есен
Виждам смъртта.

Усещам в този малък миг
Безкрая, който го погълна.

Безкрая, който го очаква-
Безименното още в корема.

23.10.2019

 

Пръстите на баба
Са криви
И моите накланят се

Дядо разказваше приказки
Небивалици възхитителни
И си говореше вървейки през хола
Мърморя си погълната от моя свят

Татко се смееше
Закачаше всички и посяваше усмивки,
Тогава се криех някъде
Сега се шегувам с непознатите
И той е горд с мен

И мама, с която се караме в кухнята,
Всяка е изцедила последната си капка кръв,
с която да обгрижи домашните.
С нея все още пием вино
И плюем в мозъка-
Както казваше дядо-
И с чужди ръце, само змии да ловИш,
Както казваше баба,

Всичко сами.

На коленете ни
Едно момиче и едно момче
И ние мостове
Бентове
И ручеи

На времето

12.2019

 

Дали е Март
Или е Хелоуин
Празникът на смъртта ли
Ще донесе берекет и късмет

Символи изтупани от мазето
Изпразнени от смисъл
Окачени и закичвани

И тук и там някой задава въпроси
За битието
Чопли с игла
Треските от пръстите
И залива с ракия

Дезинфекция на съзнанието

12.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X