Велина Караиванова – Без ярост – заводски

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 1

 

Розата увяхна и почерня
Листата закапаха – дум дум дум

В изненадващ час по дървения плот
Като по капак на ковчег който отминава

Смилих се и с ножица – хряс хряс
Щръкнаха восъчни пръчки и след мигове

По тях – войнствени малки листа
Нещо повече от красиво е

 

Във ‘аз мога да я оправя тази държава’
вече има не само достъпни за
обикновения човек думи – има и хляб;
продава се срещу обикновен претекст
придружен с обикновен глад
без ярост – заводски – на равни
обли самуни с твърда мозъчна
коричка и шуплеста
прилична на мека, среда

 

Светлината едва забележимо проблясва и изчезва
Мрака мълчи
Над краткотрайните спомени от пречупването
Над едва уловимото в тъмното
усещане за жестокост
на светлината, която изчезва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Куп от възможности

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 3

 

Ще сме си наши

Ще играя на прескочи кобила,
ще прескоча есента,
а после зимата.
В скута му ще приседна,
като самодива изпаднала от клоните
на плодно дърво.
Ще вечерям със смеха му,
завързана на фльонга в косата му.
Ще съм негова, той – мой.
Ще сме си наши.

 

Искам още

Септември идва с узрелите нарове,
клонките бодлив хинап, надвесени на пътя.
Хладният повей от отсъствието ти рано сутрин,
кротката тъмнина, дето присяда
край прозорците все по-рано вечер.
Дните се проточват като кълбета с прежда,
от която зимата шалове ще плете.
Още е рано да те прегърна,
мога само топли мисли да пратя.
Топли като чай на разсъмване, сгушено тяло,
завивки измачкани, пръснати, все следи
на любов, която яростно боли и иска още…

 

Куп от възможности

Котки, които ме разплитат
като кълбо, докато нощта
катапултира в пустинен оазис.
Розата съблича бодлите си и
ляга във водата, превръща се в лилия.
Забравям се, спирам да викам.
Можем да изберем кои сме.
Можем да продължим.
Ние сме куп от възможности.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борис Херсонски – Като гвоздей в дланта

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 5

 

Това беше отдавна, във времена, когато земята
още не беше погълнала кулите на Кремъл,
когато Мавзолеят не бе се свлякъл в огромно дере,
когато криеше своите мисли неуморният враг.

И някакъв нов Баян възпяваше тези древни събития,
а наоколо летяха врани и силно шумеше коилото,
и лисици лаеха срещу щитовете и хоругвите на дружините,
а в бутилката водка чакаше освобождението някакъв джин.

А бутилката си стоеше на рафта в магазина „Универсам“,
и народният вопъл се възнасяше към тъмнеещи небеса.
И опричник препускаше на танк с насочен автомат.
И гъст бе лесът около мястото на запустението.

 

***

когато руски език покоряваше териториите на старогръцки и латински
строейки фортове и крепости на преводи и претворявания
и върху френски текстове се съзиждаха неговите твърдини
и стената бе от великата китайска по-яка и дълга
нима катул и омир са пъшкали под руската пета
под строителния материал на прилагателните и глаголите
славянските корени с измършавяла фонетика
с финландски скули и монголски очи
съскави и подсвиркващи насред британските съзвучия
немислимото „ы“ почти непроизносимо
съгласните се движат в строй или стоварват накуп
отде са стихчетата приятел от миналото ясна работа
за нас той бе наследник световен и безчестен посредник
на него като на кон пристъпвахме на площада на рим
качвахме се на палатинския хълм и ний не сме от последните
езикът на завоевателя не е причината на завоеванието
но неговите страници неговите колони неговите гробници
той е като сиромах човек жив дявол
той като всяка империя разширява границите си
съзвучията му бучат като бързей в ждрело
и влачат чакъла на смислите и интонациите
като по време на потоп оригиналите се крият под преводите
и се съкрушава съпротивата на непокорените нации

 

***

Като гвоздей в дланта забиват пилон след пилон
в бедна земя – площадка за безнадеждни строежи.
Все по-близо до урвата, все по-близо до самия край.
Не град, а военнополева болница с милион легла.

Аз нея пея украински песни, аз ги пропiвам.
Аз съм стар доктор. Аз съм и оня параноик.

На всички стълбове обяви „Квартира под наем.
За лица със славянска външност на Матусалова възраст.
За скромна гражданска война. За траен руски мир“.
Разчитане на валута-Малюта в тротилов еквивалент.

Кръговете на ада приличат на мишена в съветско стрелбище.
Де ти, наша дружня немiч, наша ворожа сила.

Дават се квартири под наем, но, граждани, ние инак
Устроени сме, в нас стоманèните прътове не хващат ръжда.
Не сме готови за падение. Не сме готови да се предаваме.
Не сме готови за смърт в собственото легло.

Кво си се оклюмал, казаче? Що засмутився, козаче?
Про що викликаϵш, Iване, в радянськiй пустелi?

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Уилфред Оуен – Оръжията и Момчето

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Портрет на художник 1

 

Странна среща

Изглежда, от битката, избягах
През някакъв дълбок и глух тунел, отдавна издълбан
В гранита, от титаничните войни.
Но също там угнетени спящи стенеха,
Твърде бързи в мисъл или в смърт, да се изправят.
Тогава, докато ги съзерцавах, един от тях изправи се и в мен се вгледа
Със жалък осъзнаващ поглед вперен,
И с вдигнати, благословящи сякаш, безпомощни ръце.
И по усмивката му аз познах това ужасно място,
По мъртвешката му усмивка, разбрах, че сме в Ада.

Със хиляди страхове лицето на това привидение беше пропито,
Но нямаше я кръвта от горния свят
Нито оръжия гърмяха, нито се чуваха каньоните да стенат.
„Приятелю странен“, изрекох, „Тук няма причина за скръб.“
„Никаква“, отвърна ми той, „Освен годините, които изгубихме,
Отчаянието. Каквато и надежда да си имал ти,
Тя беше също и моя. Аз тръгнах бясно да ловувам
Най-дивната красота на света,
Която не почива спокойна в очите или в сплетената коса,
А се присмива на неизменния бяг на времето.
И ако скърби, скърби по-пищно тук от нас.
Защото по моята радост, много биха се радвали
А от моите сълзи все нещо е останало
и трябва да умре сега – неизказаната истина,
Жалостта на войната, жалката дестилирана война.
Сега ще са доволни със това, което разрушихме ние.
Или пък недоволни, гневът им кървав ще заври, ще се изсипе.
Ще бъдат бързи, с бързината на тигрица,
Никой не ще изпадне от редиците, макар народите да загърбват прогреса.
Куражът мой, той беше тайнство;
С мъдростта си аз бях майстор;
Да пропусна хода на отстъпващия свят
Към суетни цитадели без стени
Тогава, когато кръвта задръсти колелата
Бих се качил да ги измия с вода от сладки кладенци,
Дори със истини, които не можеш да изкорениш
Бих дал духа си без да се скъпя
Но без да наранявам; не с цената на война.
Чела кървяли са и без да има рани.

Аз съм врага, когото ти уби, приятел.
Познах те в този мрак, по твоята намръщеност
Вчера мен докато удряше и убиваше.
Аз те задържах, но ръцете ми бяха немощни студени.
Нека спим сега…“

 

Dulce et Decorum Est

Прегънати на две, като вехти дрипави просяци,
с подгънати колена, кашляхме като стари вещици, псувахме през калта.
Докато загърбили призрачните огньове,
Отправяхме се кретайки към далечния отдих.
Мъжете спейки вървяха. Много от тях бяха загубили своите ботуши,
Но продължаваха куцукайки, обути в кръв. Всички бяха инвалиди, всички слепи;
Опиянени от умора; глухи дори за свистенето
На химическите бомби падащи меко зад тях.

Газ! ГАЗ! Бързо, момчета! –Екстаз в непохватното
Наместване на каските точно навреме,
Но някой още викаше отзад и се препъваше
И ръкомахаше сякаш е в пламъци или във вар. –
Мъгла зад опушени стъкла и гъста зелена светлина,
Сякаш в зелена вода, видях го да се дави.

Във всички мои сънища пред безпомощния ми поглед,
Той потъва, хрипти, задушава се, дави се.

Ако можеше и ти да имаш такива сънища, да вървиш
След количката, в която го хвърлихме
И да гледаш белите му очи как се въртят,
И лицето му как провисва, като на дявол премалял от грехове;
Ако можеше да чуеш, на всеки тръс, как кръвта
Клокочи в пълните с пяна дробове,
Зловеща като болест рак, горчива като слуз
От гнусни, нелечими язви по невинните езици, –
Приятелю, нямаше да казваш тогава с такова въодушевление
На децата жадни за някаква отчаяна слава,
Старата Лъжа: „Dulce et decorum est

Pro patria mori.“

„Сладко и достойно е да умреш за родината.“

 

Оръжията и Момчето

Дайте на момчето да пробва байонета
Колко е студен металът и как жаден е за кръв;
Посинял от злоба като непредсказуем луд;
И обезумял от глад за плът.

Оставете го да погали слепите кръгли патрони,
Които си мечтаят да се сгушат в младите сърца,
Или му дайте пълнител с тънки цинкови зъби
Остри като мъката и смъртта.

Че неговите само служат край ябълка да се усмихват.
Не дебнат остри нокти на стройните му пръсти;
И Бог не ще му сложи такива на краката,
Нито рога на гъстите му къдри.

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Александър Мичев – Късам от философския речник

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, На портрета отзад 1

 

Късам от философския речник
Страници с буквата м
Светотатствам без угризения
Великата философия
Алфата на всички изкуства и науки
Достига предела си
Можех да избера друга книга
Но при безсилие атеистите нямаме друг обект за омраза
Разпалки с буквата м
Метаетиката е само горяща акация
Топло е
За последен път
Неподвижната ми майка се усмихва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Елегия за българския пъпеш и диня

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 4

 

Гараж в сърцето на квартала
На червената буржоазия

Старо строителство в съседния гараж
Трудно влиза огромно синьо беемве

Пипкава ювелирна работа
Писането е фетишизъм

Леко наклонено Ш
Искащо да бъде произведено в Е

Само едно нещо е непоправимо
Казва гравьорът това е само клавиатура.

 

Пролетарии от всички страни, съединявайте се

Да оставим геополитиката настрана
Каза сексапилната синдикалистка

И да гледаме собствените си интереси
Руснаците плащат по-добре.

 

Ако не бях поет
Щях да съм ватман

Обичам релсовите маршрути
По които пътувам от детство

Номерът на трамвая може да е друг
Или да го замества автобус няма значение

Днес ми спряха на стоп без да съм искал
Маршрутът беше непознат като случайно момиче

Или стихотворение

 

При първата мобилизация
Болшевиките разстрелват царя
Който я беше обявил съпругата му
Четирите му дъщери между 17 и 22
Тринайсетгодишния альоша лекаря
Готвача придворния лакей и камериерката

При втората мобилизация
За да я избегне хармс успешно се прави
На луд умира в лудницата от глад
В блокадния ленинград последното
Което вижда в снега е четирикрака
Или може би дори петкрака врана

При третата мобилизация
Отново отначало

 

През едно от дунавските лета
Възвишено и страшно в жегата си
Покойният вече бивш мой тъст ме заведе на бостана
В надеждата и доброжелателността да се окажа добър зет
Опитах да се справя но се провалих още при първото изпитание
Не бях на висотата на това обилие и щедрост
Не бях създаден за това щастие
На августовското свечеряване край реката
Надигащите се комари само това чакаха
За да ме довършат
Никога повече не чух това зряло пращене
На сцепвана диня
Никога повече пъпеш не отвори пред мен
Така благоуханни вътрешности.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Ние получихме история

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Вода 1

 

Ние получихме история.
Искахме тя да продължава вечно, като вкуса на шампанското.
Когато обявиха смъртта й, всичко посивя, но в един нюанс.
Не повярвахме, не, че е свършила и че отсега нататък и докато свят светува ще има само „малки истории“, които са удивлявали още Пушкин.
Всеки от нас, който стана съвременник, а най-вече тези, които бяха „синхронисти“, получи на няколко вдишвания толкова история, колкото може да понесе.
Ние получихме тежест и огромен фон, в който съставните части се сменяха с калейдоскопна бързина, и на 30 вече разбрахме, че няма никога да излезем от „киносалона“, а тези, които се опитат да угасят светлините и да залеят с мрак екрана, и актьорите, и зрителите…, ще получат нашия отпор, та дори и на филма, наречен „история“, нечия ръка да е поставила „the end“.
Някъде там, във всекидневния elan на тези години, предложих на редактора на едно от двете самиздатски списания есе, наречено „Екстаз и евтаназия на четвъртвековните“.
То така и не беше написано, или в заглавието се побра целият текст, защото вместо ръката човешка, го съчиняваше не историята, а антиисторичното, и когато „Курск“ потъна, това всъщност се оказа изплуване на империята.
На хоризонта се очертаха отначало с щрихи, но какви!, чернеещите контури на безвремието, когато уж отново щяха да разцъфтят 100 цветя, но започна да цъфти само едно отровно цвете.
И когато историята отново беше върната, с грохот и смърт, и героизъм, който е в самото начало на историята, нещо повече – нейната плът и нейния дух, краят се отдалечи, отдалечава се все повече и повече.
И го нарекоха безкрай.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Пуувитал Умеш – На вечеря парче от лунна светлина

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

1
Черно-бяла дъга

Въображението е цвете
което разцъфтява, щом се оставя в потока на твоите мисли
Можеш да си предполагаем роднина на увлечението в мен
Бих се радвал да си зебра
защото никое животно с мен не е сродено.
Ако това те притеснява,
помисли за възможностите
да се превърнеш в зебра
вътре в него
Мисля си кой друг цвят
би ти подхождал
наместо черно-белите ленти на зебра

2
Таблетки за дървета и други растения

Роден съм и отгледан под
обърнато наопаки гигантско сухо цвете
Можеш да го наречеш
Колиба отгоре с покрив от палмови листа,
Като кротко дете, земното притегляне не бе за мен
както някога за моя прародител, някой беше споменал,
Задавай въпроси можеш да бъдеш по-мъдър и по-голям от сега.
Срещнах пчелар и го питах
Какво правиш?
Той отвърна като бележник с услужливи мисли
Изпращам таблетки за дървета и други растения.
Усетих мой приятел
Превърнах малко въздух в дума
в благодаря
Усмивката му ме упъти да тръгна
Вървях с пълна торба от въпроси.

Както обичайно при суша
беше първото равноденствие на годината
баба поднесе вечерното слънце с набръчкана кора
Можеш да я наречеш
Домати запечени направо на огъня и
добавени с щипка сол през малък отвор.
Срещнах слепец
В устата му музей без светлина
и му зададох същия въпрос
Отговор от полунагарчащ вкус ми даде
Въпросите са забранено нещо
Те са процес, който разцепва езика ни.
Вървях още и още с въпроси
Двата ми крака покрити до уши в мазоли като речни камъчета
Сянката ми имитираше дузина смъртоносни зверове
ала никое не издаваше лай или вой.

Дядо и баба починаха
Вече ядях друга храна
Вървях по други пътища
Никой не оцвети ума ми с отговор
Сега съм символ на древните въпроси
Търсенето на отговори подхранва глада ми
Тялото ми e препълнено с въпроси
Можеш пътя ми да ми препречиш с пълни отговори.
Накрая ще ти кажа само,
планините израстват все по-големи защото
цял ден са търсели отговор и
небето отвръща с дъждовна вода
Можех да го чуеш
когато ушите ти са мокри.

3
Разперих веждите си като крила на птица без глава

Мистериозен шивач, който съшива и прави невъобразими създания
Пред него застанах с лице понеже не умея да си представям
Той поздрави
Но аз винаги обръщам тръна в цвете
Разперих веждите си като крила на птица без глава
След това
Той се усмихна сякаш умножи кътниците си по две
и аз разгърнах първата страница от ненаписана картичка поздрав
за да запазя специално същество за нея
Той съши създание
от думи изговорени от изнемога
и от глад

Казах не,
Той съши създание от нечий светлик в сумрака
и друго същество от незададени въпроси
и от неморалното мълчание на премиер
и от ехото на скоковете на цените
и от звука на булдозери които
сриваха колибите на хора без уста
Повторих не… и не
и гневно изкрещях
Това е първият неин рожден ден за мен от нашето познанство
Той ме изгледа като падащо перце
Рекох
че искам същество като
жена която банята си прави
сред плуващи парченца лед във вана от червени рози.
Отсреща отговорът дълго се забави
изчаках почудата му да се уталожи сама
Тогава той съши създание от щастието на малчугана в мен
но храната за това сияйно същество е винаги невидна.

4
Сринатите сърца на Индия

I.
Можеш да ходиш безгрижно по земята
без да знае небето
Попитай ме как
защото
моята страна редовно цепи по диагонал
докато непълноправните стенат
докато потиснатите горят
докато омразата става оръжие
докато една лъжа се оказва заразно послание
слънцето тогава на небето е мъртво,
и луната е мъртва
и звездите са мъртви
Тогава можеш да ходиш
без да знае небето

II.
На рафта вътре в Индийския океан
всичко може да бъде натикано
без да разбере солената вода
попитай ме как е възможно това
Моята страна редовно цепи по диагонал
когато жълт булдозер е забравен
след като срина дом
и бедното момиче гледа своя сринат дом
полуживо тяло
сред премъдростта изпратила хората срещу момичето
Океанът изяжда
собствените си очи, уши
и собственото си сърце
След това
без да разбере водата
всичко може да бъде натикано
на рафта вътре в Индийския океан

5
На вечеря парче от лунна светлина

Обител на равнината който има много небе
и обитател на планината, негово е близкото небе
се срещат и бъбрят.

Обитателят на равнината: тези пътища…. ….
са взели назаем много дървета от мен.

Обитателят на планината: мога да ти ги върна,
Само гледай да имаш на вечеря парче от лунна светлина
( И двамата се смеят )
Обитателят на планината: нашите жени, с ръцете си, които толкова са дълги,
достигат облаците като рафтове
Поставили са разни леки вещи
вятърът понякога ги мести,

Обитателят на равнината: в далечината нашите госпожи изглеждат като дребосъци
решават задачи, докато сънуват,
Понякога
от дрямката изваждат разни съвсем дребни мисли,

Обитателят на равнината: небето старее вече
и ми се иска да бъда почти млад

Обитателят на планината: сънувам почти само факти
защото управниците гледат на хората като на враг

Обитателят на равнината: държавата гради пътища в полята
Умираме, ако се противим
Обитателят на планината: държавата разбива планината:
Умираме, ако се противим

Обитателят на равнината: близо до умрелите
гърлата ни стават на пиано с нисък тембър,
Протягаме ръце до някой близо
като къси изречения

Обитателят на планината: стенем объркани къде да погребем
решителния взор на мъртвите
(в скръб…. двамата отпиват)

Обитателят на равнината: схемата на управниците бе да превърне спирта в лукс
Обитателят на планината: управниците превръщат религията в алкохол
(двамата чупят думи и залепят думи
залепят думи и чупят думи)

Обитателят на планината: защо … не сложиш в тигана шишето вместо риба
Искам да изям чаша риба.

Обитателят на равнината: косите ти говорят с пода, изправи се.
Обитателят на планината: трябва само да изскоча от шишето.
Обитателят на равнината: защо стоиш сякаш краката ти израсли са накриво
Почакай малко въртя шишето
„Скачай, скачай сега“

Обитателят на планината: ти също носиш името на мой приятел
И ти явно мой приятел да! да! ти си мой приятел
Обитателят на равнината: вика ooo! и маха с ръце като Импровизация на птица
А твоя приятел също ли му викат като мен!
О! това съм аз.
(Главите оклюмали при шията)

хммм… ррр …няма…..пътища…. няма мини…
ррр …хммм…нашите планини….нашите полета

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Узбекска тетрадка I (Бухара и Ташкент)

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Бухарски залез

Цялото великолепие на един минал свят лежи
Под краката ни
Ти гледаш към хоризонта
Аз пък понечвам да хвана ръката ти
Знам че не може и ми отказваш жеста

Камилите плачат

 

Бухарска махала I

Прашният въздух забавя темпото на всички домакини
които в жегата на един летен ден
отиват да купят хляб
Между мадраси и джамии под яркото слънце играят деца
Над праха на една вечна пустиня
едно момченце с изтъркани дрехи хваща момиче за ръка
Аз ги снимам
И те щастливо хихикат и се затичват по прашната улица
Наникъде

 

Ташкентско метро

Скъсаните ми черни дънки привличат вниманието
На пътниците във вагона
Аз пък се разкрачвам
Млади стройни момчета –
облечени в елегантни и евтини костюми
и с класическа мъжка прическа –
ме гледат изумени
Погледите им се вперват в чатала ми
Оная ми работа се надървя

 

Чилонзор

До магазините за един лев
Между сервизите за телефона пълни с тинейджъри
На тротоара до бабите продаващи лепешки
И младите домакини търсещи офертата на деня
Сред продаващите малки дреболии седнали на земята
Чакам аз своя човек в този облачен ден
До локвата на счупения тротоар
Знам че не може да го целуна
Даже не може да го прегърна
Здрависваме се по мъжки
И тръгваме към пазара
За да купим домати
Като две добри домакини

 

В ташкентска чойхона*
ти ми каза, че в тази шибана държава
никой не се ебе
аз се учудих и си помислих
как така, щом след една седмица тука
вече са ме таковали трима женени мъже

*Типично узбекско заведение за чай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хуана Васкес Марин – И косата ми ухае на трева

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Como un cuchillo

¿Es que hay quizá palabras para sacar fuera todo esto?…
¿Cómo no viene alguien a salvarme de mí?
Estoy alojada dentro como un cuchillo.

Като нож

Съществуват ли все пак думи, да изкарат всичко това навън?
Как така никой не иде да ме спаси от самата мен?
Вътре съм, като нож.

 

¡¡¡ Qué descanso de mí!!!

Escucha
¿cómo poder parar la angustia
de vivir conmigo eternamente?…

Si yo pudiera
dejarme en el umbral de mi casa
aunque fuera por unos minutos
para ir al bar de enfrente
a fumarme un cigarrillo
y tomarme unas cervecitas…

¿Te quedarías en el umbral a vigilarme
para que no me siguiera?…
No te pido mucho tiempo
de verdad.

Gracias.
Enseguida regreso.

Estoy condenada a llevarme a cuestas indefinidamente
como Sísifo.

Какъв отдих от мен самата!

Чуй,
как да спра този терор
да живея завинаги с мене самата?

Да можех
да се оставя на прага
макар за кратки броени мигове
да отскоча до бара
да изпуша набързо, цигара, да взема
няколко бири…

Ще останеш ли ти да ме пазиш на прага
да не взема да се последвам? …
Само за мъничко, честно
ти казвам.

Благодаря ти.
Веднага се връщам.

Осъдена съм сама себе си по стръмното безконечно да мъкна
като Сизиф.

 

Se agotó la tinta de mi boli

Debo tomar la vida en dosis homeopáticas
por prescripción facultativa
si no puedo caer en el vacío.

Al parecer soy una ausencia
con los bolsillos llenos
de horas inmensas
y cuadernos en blanco
pues se agotó la tinta de mi “boli”
y no puedo escribir
el guión de mis días.

Химикалът ми свърши

Трябва да вземам живота на хомеопатични дози,
по лекарско предписание,
иначе ще се срина в празното.

Изглежда съм само отсъствие
с пълни джобове
часове неизмерни
и тетрадки с бели листа
химикалът ми свърши
и не мога да пиша
сценария на моите дни.

 

En las esquinas de los nombres

Condenada a ser poeta y a buscarle espejos
a todas mis palabras
pues le pesan los bordes de la sombra
he comprado la palabra trasgresión.

Quiero mi voz descalza
con un montón
de islas
pequeñas bajo el brazo.

No soporto la luz
de las palabras absolutas.

Me quedaré en las esquinas de los nombres
desde allí hay una versión
diminuta del mundo y podré
llevarla todos los días en el bolso
o incluso en los bolsillos del pantalón vaquero.
Estará resguardada de los fríos de invierno
y me pesará tan poco…

В ъглите на имената

Осъдена да бъда поет и да търся за всяка дума
огледало
защото тежат й ръбовете на сянката
купих думата трансгресия, нарушение.

Искам моя глас бос
с куп дребни
острови
под мишница.

Не понасям блясъка
на абсолютните думи.

Ще си остана в ъглите на имената
оттам се открива друга версия
мъничка, мъничка на света и ще мога
да си я нося в чантата
дори в джоба на моите дънки.
Недосегаема за зимните студове
и няма да ми тежи почти.

 

Y el pelo me huele a hierba

No podemos extender la mirada más allá del horizonte
y si escoges para mirar una puerta o una ventana
dejarás todas las demás cerradas
y tu mundo quedará roto
con tus ojos cortados a la hechura del hueco
tan angosto y pequeño…

Para eso prefiero mirar
a la ventana de mi habitación
tan cerca de mis sueños
y fuera del poema
que al menos me da paz en los días de furia
cuando se incendia la cabellera del sol
y mi calle es un desierto de cal viva
o cuando la lluvia arrecia
y el pelo me huele a hierba y tierra.

И косата ми ухае на трева

Не може да стигне нашият поглед отвъд хоризонта
и избереш ли да гледаш една врата само, един прозорец
затваряш тогава всички останали
и светът ти ще се начупи
в този поглед, изрязан по размера на отвор
толкова малък и тесен…

Тогава избирам да гледам
на моята стая в прозореца,
тъй близко е той до съня ми
и вън от стиха
и в дните на яд и ярост все някак ме успокоява,
когато на слънце главата ми лумва
и моята улица става
пустиня от вар искряща,
или дъжд непрестанно вали
и на трева и земя ухае косата ми.

 

Превод от испански: Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X