Категория: Поезия

Мъгла

Все по-често
гълъбите изпускат
перата си при
позлатения
купол на църквата.
И вятърът ги
отнася в небето.

 

***
Обича я както
обичат иманярите
в съня си.
Отдалече.

 

Любов

Без теб
утре е
равна
кардиограма.

 

Рози

Тя е безобразно красива.
С котешката си походка.
С плътно прилепналата
си червена рокля.
Понякога сама си купува рози.
И се разхожда с тях гордо
по улицата на съдбата си.
И всички и завиждат.

 

Носталгично

Земята е рейс,
който забравя
да спре точно на
твоята спирка.

 

Макове

Кръвта на
животинче
върху
белия сняг.

 

Избор

Обича ме
Не ме обича.
В сърцето на
маргаритката
видя образа
на майка си.

 

Следване

Подари й огърлица
от бъдещите й сълзи
и тя кокетно
си я закачи.

 

На Ленърд Коен

Ти си сламата
в сърцето на
снега.
Спомен за гнездо
и вечно лято.

 

***
Обичаш ме,
когато липсвам
като снега във
коледните дни.

/Мисля, че е крайно време
да разчистя сметките си с гълъбите./

Които, както знаем, са плъхове с криле.
Намразих ги преди години,
когато ги видях да ядат салам
от ръцете на един бездомен в парка.
Така пред очите ми един символ
се оказа месояден.

Един площад препълнен с гълъби
винаги мирише на затворено.
\Всяка прибързаност в разрухата
е оскърбление към времето.\
Гълъбът внезапно пред лицето ти
е шамар от нищото за нищо,
\но оставя чувство за нечистоплътност
като след току-що свършило приятелство.\
Не съществува друго животно,
което да сере във формата на статуя.

Винаги ще се намери някой кретен
да храни гълъбите.

По дългите и сложни коридори на еволюцията
гълъбът остава съществото,
изхранващо се
от човешката сантименталност.

Да речем нивелация, която се дави.
Механизъм без природни врагове.

Така щото изобретяването на гилотината
предхожда далеч
това на поточната линия.

***
Океанът се разцепва
приютява сетива
Застинали сме
Аз други хора
птици и животни
Чакаме
Светът да започне
отначало

 

Писано от Саша Грей 1

И най-вероятно след
следата по чаршафа
няма да остане нищо
любовта ми е петниста хиена
кафява на места сива
никой не може да помогне
вярвам че не съществуваш

 

Писано от Саша Грей 2

Аз съм олимпиец в любовта
еби умри еби умри обичай
нулева секреция аборт
биопсията извършена успешно
много мъртви около мен около нея
чудя се защо аз съм още тук
„Хайде сега да станеш
да си вземеш нещата
и да си тръгнеш”

 

No name

страшни вампирски зъби
много малки ръце
с тях държиш всичко
емоционално неузрялото ти
тяло крещи кърлеж
смуче на студено и топло
тази свирка за уста
вечно недоволна
все нещо иска
ебати гадното копеленце си
Белослава умри

 

Сцени

Вече нямаме прошки
не ни съдете строго
той паднал от колелото
наранил се кървял
ключицата била изместена
с четири сантиметра припаднал
толкова съм стерилна
не се чувствам
нямам нужда от никого
имам си вещите
някога майка ми
била заразена с нас
детето е забравено от сутринта
лудата играе в парка

 

Тихо

Малко рибенце съм
създадено да
те прави щастлив
знам ти тайните
лежа в подножието
виждам кой седи
в ствола на дървото
дете с обърнат гръб
полазено от мравки

 

Марс 2

да си взимаш тази болка обратно
не става дума за меланхолия
или пък тъжене
това ми е мястото за умиране
не го пипай
нещата отстрани биха били ужасни
виждам всичко крия го
ти си страшна планета избодено яйце
улей по който се стича кръв
болнична мозайка на която се откривам

 

***
Метална стълба
с две много дебели тръби
ни дели аз съм долу ти горе
Не ми каза как е починал баща ти
как е умряла майка ти
Толкова е банално да си мъртъв

 

Раздяла

Не ми даваш
Да се задоволя на
Твоя крак
Нуждата е
По-голяма
От човека

 

Снимка

Мъж с изкривен
в ръката пенис
се бори за щастието си
безуспешно
Тя няма да се върне

 

Сбогом

Зла зла зла вечер
Егото ми е машина за убиване
Докато лежа на паважа
съм щастлива че някой
ме мрази повече

***
Човеко
винаги насрещен
къде отиваш с краткото си тяло
и решетъчната си жилетка
накъде растеш
Къде надуваш слънчевите си
балони и
сапунените ти сълзи защо са
пукнати
Смешен малък ти вълшебнико
с наметало от тъга и
ребуси
И пръст
Защо си толкова старателен
в намятането на земята с
дни и нощи
в зографството на притчи между
хоризонтите
в цилиндъра ти докога ще дремят
недовършените зайци
А ти –
начинаещият в курс по апликации –
все така ще продължаваш
да изрязваш
картонената си
кардиограма…

 

Не всеки има такава котка

Смъртоносен кадаиф се е забъркал
в изящната чинийка как уханно
протягаш крак под масичката
съблазняваш ли ме
я по-добре си стой до парното
и дръж лъжицата
опитай как е супата

и стига!

отивай да си гледаш сериала
недей ми се мота наоколо не виждаш ли
че ме смущаваш
пречиш ми

Литературо!

 

„Номерът на абоната временно не може да бъде избран…”

искаше
да е просто момиче
с големи кафяви очи
и нежно сърце
и всичко да следва естествено
хода си времето точката да
бележи края
на изречението просто
момиче което подушва цветя
вятърът разпилява косите му
надалеко
избуяват хора като букети
кучето е гальовно
разказът за света е пълен
нарича го крисчън и отпуска каишката
нищо повече от момиче
с кафяви очи
нежни клепки
и лесно примигване искаше
да се свърши
да се свърши с всичкия този озон
с белите кринове с непоносимия
пулс с неудържимия мирис
на светкавици
от мастило

 

Не съм оттук

Хубави са
стиховете му
хрупкави
бисквитки с мюсли боровинки
антиоксиданти
тачещи се
самоуважаващи се стихове
искат си
английския сервиз и
брюкселска дантела
най-малкото
едно повдигнато кутре
около чашата за чай го
Искат
Изискващи се стихове
Но аз
не съм оттук Ви уверявам!
не съм оттук не съм от тоз
Поет повтарям ви и нямам
нищо общо

 

Къща от вятър

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина…
В онзи свят, пребиваваш като
в тайна квартира,
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос
нелечим
и излишен не е зле като фигура
на речта
В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака,
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят…
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.
Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.
Довиждане.

***
Моите съмнения
са големи като главата ми
има гладки дни в паметта
има лъжица в пръстите
сръчни като уста на пастор
обичам приказки и тигри
понякога ги свързвам в изречения
моите съмнения
като рози в градина
растат

 

***
„Моето инкогнито отива по дяволите“ –
Марк Твен рече.
„Няма да ти го върнат обратно“ – отговарям.
Като миша дупка в сирене съм чист.
Като изгореното бельо на чумав.
Съвестта ми копае галерии.
Да се мъкна по тях.
Не това наричат underground.
Но може и това да е.
Има дни в които съм буден.
Намаляват постепенно дните.
Понякога искам да се разкискам.
Не мога – гърлото ми е стиснато.
Носът ми се уголемява с годините.
Яко тать нощний живея.
Не това което искам върша
А онова що мразя него правя.

 

***
Очите си
от недоглеждане претри в Писанието
и черно-бели салати
сега стоят между чашите
с умора във тялото и с маска на пръстите
галиш жена си децата си гушкаш
из анимационните филмчета.
Гарван грачи край комина ти
само по Коледа

 

***
„Отче наш…“
започваш просто
стихотворение което
трябва да се каже
тъй както по навик
хладилника отваряш
и гледаш с втренчен поглед
сякаш търсиш нещо

 

***
Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

***
И ако някога не виждаш
Изход,
копай в пръстта подобно плоден
червей
и вдигай камъка от себе си
по-тежък,
за да намериш дума
по-силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,
копай небето.

 

Делфински манифест

сега вече не
Островът който не е
самота а
Избор без да е
Там седяхме и
Морето идваше и
Ние (аз и ти) – великолепна скоба
Закачени
Творяхме и
видяхме го (след години, годни) как
влизаше
като дъга огромен
непостижим и
бавен
кафяв – като греда
(за да се хванеш)
непоезия – другата се чупи
когато смисълът размахат –
ръка на луд пред огледало
неигра – играта мъртва е
след Джойс и като дете пищи
за пясъчната кула след като възрастен
(циничен камък) небрежно и без основание
прегази
делфинът е живот жизнен
и битието му встрани от битието
и във морето цял и цял се
отразява
нелитература – литературата е мъртва
оплетена във форма и реклама на
езика но
къде е тук Възторга
на делфина – блясък
о простете ми че влизам
в чужда територия
не съм и вентрилок
не практикувам знания
тук няма нищо ново всяко
ново е неназовано
място жизнено без място
във движение подвижно
равно като синьо
слято във дълбоко голо
бяло

 

Това разказваше Одисей

толкова много неща видяха
очите
взряни до пръсване
полуголи деца
усмихнати
спяха в кашони
( въздухът се разпадна)
празни палуби
на кораби
пълни с ръце
врати изкривени
другите лица отвъд
и ослепях
свих се на разстояние мисъл
по-ниско застанах
от цвете
по-ниско от очакванията
и от ромона
на границата между
зъбите на капана чупят
мраморните колони
или животните
сами се прегризват
всъщност
всяко действие е безсмислено
( духът е подвижен
но душата е Църква)
губят се силите
от разговорите с мъртви
това разказваше Одисей
след връщането си
от онази река
без да отпие

и приношението ни
на хляб
и на думи
и на смирение

 

myrtus

вече
сърцето ти има друг цвят
така
тъгата ми ухае

 

гара

хората пристигат и заминават

(понякога и завинаги)

остава гълъбът
да среже времето

 

***
От човека остана

табела
“Нарушителите се отстраняват…”
И къщичка за птици.

* * *
на прозорците на първото ни жилище
няма пердета
закачих любимите си тениски
за да разделят
телата ни от влаковите релси
и когато групите по тях
избледнеят от дъжда
ще облека присъствието ти
като заминаване
и заедно ще построим
съня си

 

***
обеля 1 никога не заспива
разрязвам асфалта с поглед
и храча пръст и улични светлини
тук дори въздухът е тъмен –
като коледа без сняг

 

* * *
тя потъва с отпушени зеници
и простира белите си дробове за проветряване
корените на косата й са винаги най-тъмни
след секс и преди боядисване
докато мие чиниите сънува
ръце които я натискат в снега

 

***
влагата се впива
в ъглите на квартала
където избягах
от детството си
пресичам улицата
сякаш е ограда
и вървя без
да поглеждам напред

 

pretty mouth and green my eyes

когато пушиш
издишваш дъжд
в сънищата ми
разстоянието
от мен до теб
е кръвопролитие

 

***
рано или късно
смъртта ще падне
като ябълка
ще вреже розовата си мъгла
във вените на зимата
и сърцето ще изстине
като черен чай без захар
кожата ще се свали от скелета

време е
за истина

 

***
котките нямат девет живота
по това време на годината
на терасите на летните вили
става течение
а плодовете на любовта ни
изчезват като град на призраци
в който детските колички
са винаги
празни

 

***
декември ни държа на сухо –
отказа сняг дори на децата
както майка им отказва секс на мъжа си
и вместо подковите по вратите на вилите
в тъмното лъщяха
три брачни халки
и зъбите на кучето

 

***
прегръдката ти
е свободно падане
и разресана плитка
(като никотин в кафето
и кофеин в цигарите)

разбирам я чак
след като ме пуснеш

 

***
отвъдното е
непозната територия
дали ще се намерим там
за да си кажем
че всеки от нас
мразеше себе си
но заедно
се обичахме

 

***
в четвъртък спиртът е сладък
и става само за дезинфектант
(раните ни
са от друго естество)
няма значение
дали петната в чиниите ни
са мухи или семки от диня
щом в света
в който се обичаме
неделите загинаха бездетни

 

***
мъртви стъпки
по покрива
обувките
съхнат в мазето
почукване по ръба
на вниманието
а тялото –
синьо
като сълза
пролята насила

 

***
наивно ли ще е
ако те помоля
да ме изчакаш там
където любовта се
изравнява
докато заедно
вървим напред

 

дефлорация

ти събра зверовете в кръг
изплетох топка от звуците им
с която ума си играе
когато устата е запушена

 

***
кой нюанс на
тъмнината
трябва да убием
за да се роди
 
чудото

 

***
обръщаш ми гръб
за да те позная
когато пак се разминем

брьогел рап

кучетата чакат
да се качим на покрива
преди да ни разкъсат
за да не цапаме
снега

 

ти
си електричеството
за градския транспорт
което изгасва на нова година
и оставя хората слепи
за случващото се
ти си човекът
който влиза в училищата
и избива първокласниците
по азбучен ред
ти
си тролеят пълен с убийци
изнасилвачи и наркомани
а аз
съм пътник без билет

 

квартални гробища

броим до десет
зад счупените катерушки
гнием
със затворени очи
и чакаме
да ни открият

 

затворени входове
прясно боядисани стъпки
панти без врати
влизам
където няма изход
и оставам

 

метро

земята под краката ми
се задушава
докато гробарят
търси работа
като продавач на билети

 

***
омразата ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

 

***
да те обичам
е като зимния плаж –
мога да лежа на пясъка
но ако плувам
ще замръзна

 

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

 

изкуствен интелект

няма да се караме
защото се обичаме
ще се обичаме
защото се караме

 

***
храня се
с кръв и мляко
поглъщам всичко
докато не заситя
срама си

 

до огъня

не се научихме
да треперим заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

 

цивилизация

лесният начин
човек да прикрие
че е животно

 

днес
всичко черно потъмнява
гумите на колите не се въртят
и паметникът в центъра не е
огрян от слънцето

през такива дни
дори мъртвите възкръсват

***
разписанието на бъдещето
е сгрешено
чакам на перона
някакъв влак
под който още няма
прокарани
релси

 

***
косата ми спи
върху твоята възглавница
и сънува всички причини
да не се
събужда

 

***
ако те има
отвъд представата ми
за теб
направи ме
от същата нематерия
за да бъда
истинска

 

***
наричай ме
както искаш
само не съжалявай
тъмнината
с която те обичам
тя е последния лъч
на предстоящо
слънчево
изригване

 

***

не ме учи
как се оформят мислите
твоят живот също е роден
от яйцето на желанието
но люпилнята
е различна

 

***

някой
се опита да стигне
до танца на сърцето ти
със симетрията на думите
без да знае
че тактовете му
са неравноделни

 

***

сгреших ритъма
и сърцето ти ме изхвърли
като ненужна
пулсация
сега съм хирург
в очакване
на собствения си
инфаркт

 

***

животът ми
в крачки
е твърде кратък
една навън
и една
навътре

 

***

написах нещо
и го изтървах
на земята
тя го прочете
и ми го върна
изтрито

 

***
сълзите не са капки
те са бразди
по сухата пръст
на раздялата

 

***
стъпките ми
падат
по листата
като сълзи
след раздяла
тази нощ
дърветата
потърсиха
корените си

 

***
някой
ще дойде
ще проникне
до най-меката сърцевина
на душата ти
ще ме изрови оттам
а ти с почуда ще гледаш
останалата тленна част
от себе си

 

***
взе ми всичко
в което не вярвам
за да остане
единствено
мисълта
за теб