комерсиализиран цирей
на ануса на българската литература
добре пласирана
медийна еднодневка си
но защо по дяволите
съжденията ти напомнят
на сифилистични курви
които въртят свирки без гума
срещу двадесет и някой лев
в подлеза на централна гара
а аз горя в метафори
и може би ще сметнеш
че съм малко груб
но и двамата знаем добре
че думите ми
са надървена негърска пишка
в тесния бял гъз
на българската посткомунистическа
литература
чието уродливо лице си ти
***
смъртта
облече
детските
ти дрешки
и дойде
да рови
боса
в пясъчника
на живота ти
***
душата ми е вещица
изгорена на кладата
на твоята любов
***
каня те на погребение
(погребвам съвестта си)
с жито
баница
сърми
и всичките му там парадности
ела облечена във бяло
(нали душата ти е черна)
да разбуним фалша
в лицата изкривени на опечалените
съболезнованията им приеми с усмивка
за мен е твърде късно
(вероятно ще пропусна)
душата ми пътува в „85“
посока „Толстой“
където ще те чакам
с топла супа
и любовта на еретиците
нямаш милост
разбудих
мефистофелите в теб
с устните си
с вкус
на зрели нарове
а ти очите ми избоде
с ревнивите си пръсти
като окултистка
за да бъдеш сигурна
че си единствена
на мястото
в което
нося името ти
като клетва
***
ръцете ти
са столевка
оставена
в шапката
на музикант
без крака
в навечерието
на Коледа
***
обладах съзнанието ти
както се обладава уличница
(първично и грубо)
старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
(бях в теб по-дълго от други)
и го направих на терасата
пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
върху пералнята в банята
където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
върху дрехите по земята
в по детски разхвърляната ти стая
в леглото на неаполитанския
ти мастиф Джордж
и подчиних всяка твоя невидима нишка на волята си
сега те моля живот
облечи мислите ми
останали по теб
като бутикова рокля
защото те каня
да отпразнуваме първия ден
в който мъж не пожела всяка извивка на съвършенството ти
***
острието заигра по кожата
и прокървих любов (най-чистата)
защото можех да съм само две неща – твой и ничий
***
верността ми
е цербер
пред портите
на сърцето ти
***
Боже
издигни ме на кръста
да платя за вселената
която нося в гърдите
тъй както синът ти
Иисус вседържател
изкупи човешкия род
със живота си
и нека се извися
та ръцете им мръсни
не докосват хляба
омесен с кръвта ми
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016