Ива Спиридонова – Стихове

Истина

Безброй са
белезите от докосване.
Единствен ти
във всяка чужда рана.

 

„…пепел при пепелта…“

Ще те изгарям ритуално.
За да посипя с пепел
паметта на устните.

Щом само след смъртта
ще мога да те вкуся.
….
Прости ли ми, Душа,
гладът на смъртна?

 

****
Мисълта
е тялото на
всяка истина.
А душата й
твоя воля.

 

Наравно

Ръцете ми те помнят.
И всичките ти белези
оставени от битките
по тялото.

А раните, които
съм написала
ще помнят
нелечимо
мене.

 

***
В тишината
те слушам.
Сърцето
затихва.
Всеки удар
убива
с отсъствие.

 

***
Не искам много.
Само разстояние
до всеки следващ
удар на сърцето ти.

Да побера отречената обич.

 

***
Аз съм единствената ти
грешка,
която ще е вярна
до смърт.
Поправи ме!

 

***
И само в тишината
истински те имам.
Не можеш да я нарушиш
с внезапно тръгване.
Във същността си
тя е нерушима.

За всичко,
незвучащо в теб,
съм глуха.

 

***
В устата ми думите
са свободни.
Анархия без граници.
И вкус
на самота.

Езикът ми е Хаос.
Производно
на твоята стерилна
тишина.
….
Когато ме целунеш
ще е просто:
Или ще млъкна.
Или ще умра.

 

***
Необратим е единствено
края на времето.
След него никой
не се е върнал
да разкаже.

Всичко друго
остави
на надеждата.
След нея никой
не умира
последен.

 

***
Не ме осъждай
заради безкрайността ми.
Не ме е питала
дали да те обичам.

Достатъчно е, че те няма…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Цвета Тодорова – Стихове

***
ти си като истината
страх ме е да те разбера,

но не искам да се залъгвам

 

***
бабо

раят е там
където не ме
гледаш отвисоко

 

***
ако прочетеш дневника ми
защо не те обичам

ще попаднеш на бели листи

 

***

мразеше вредните ми навици
повече от всичко на света

жалко, че не си тук,
за да видиш как някой ми пали
цигарата

 

неточност

отношенията ни бяха като везна

хоризонталният лост
беше нашата бариера,
за да можем да сме
закачени, но не и близки

и най-често аз падах,
за да станеш ти

 

***
любовта ни не е химия,
а математика

и в случая никога не се събираме

 

***
мога да напиша няколко реда
за времето, в което бяхме заедно

и няколко тома
как си тръгна

 

***
след години докосването ти
ще бъде единствено плод
на богатото ми въображение
бедният ми речник ще помълчи

 

***
на нова година пуснаха нашата песен
и аз целунах спомените ни
с друг

 

***
понякога нещо толкова малко
като например фиба, ластик
писмо или твоя бележка
могат да ме върнат назад
как нарочно си забравяла, за да мога аз да си спомня

 

***
присъствието ти в живота ми е баланса,
който ме държи
здраво стъпила на земята
под контрол

като те няма
започвам да псувам,
да крещя
и да съм друга
(по-лоша версия на самата мен)
като те няма..

мамка му
МАМКА МУ

 

ирония

най-често искаме да се върнем при този,
който сам си е тръгнал от нас

 

***
знаеш, че не казвам онези две думи често
даже май не съм ги казвала никога

какво по-голямо бедствие
да не знаеш, че си обичан от стихия, която те гради

вместо да те опустoшава

 

***
докато спиш
спокойно и дълбоко
ще си взема дрехите
ще обиколя света
ще срещна хора

след това ще се върна,
за да те събудя и да ти кажа,
че светът няма значение,
ако не го обикалям с теб

 

***
ще започна да обичам всички отначало,
за да стигна отново до теб
и да кажа, че ще имам
най-щастливия край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Лилия Йовнова – Стихове

Прах при прахта

Задушница.
Майка ми пуши
до гроба на дядо.

 

Вяра

 

Денем е пременена като
катедрала – прозорците й
към света са обрисувани
в цветове и цветове и цветове.
Чуват се литургии и изповеди
от сърцевината й, а портите й
изглеждат така внушителни.

Нощем се преоблича като
джамия, ала няма нужда който
и да е да напомня за вечерната
молитва – всички подраняват.
Навярно има нещо в източната й
осанка и екзотични абаносови очи,
което ги прави толкова отдадени.

И до днес никой не е разбрал
коя е нейната истинска вяра.

Само знаят, че трябва да
се молят на колене.

 

Теорема

 

Дори когато вървим с едно
и също темпо по успоредни
пътища, отиваме към
различни краища
на този объркан свят.

Това, че се движим
едновременно не е
достатъчно, за да
стигнем заедно.

 

Този стар град

със смокиновите си дървета
и скърцащите балкони
неравните калдъръми
мириса на прясно сладко

този стар град
колко много младост е погубил.

 

***
Дълбоко в себе си го знаеш:
нищо не е по-близо до гърлото
ти от острието на спомена.
(И знам, че едвам преглъщаш.)

Единственото спасение е да
помниш колко е важна забравата.

 

Едно сбъркано стихотворение

Да се завърнеш в бащината къща…

Къщата – да изглежда внушително,
да не се е пропукала с годините,
да ти е простила всички напускания,
да те очаква с толкова трепет,
да съхранява всички спомени за
порастването на една малка разбойничка.

Бащата – да го няма.

 

Мантра

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в летище.
Това не те превръща в пристанище.
Това не те превръща в гара.

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в място,
от което винаги ще си отиват.

 

Слънчогледови момичета

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
На тях жълтото винаги им отива,
понеже е цветът на лудостта.
И тъмните им абаносови очи са
все вгледани в недостижимото.
Толкова крепки и здрави са стъблата
им, сякаш не са създадени за откъсване.
Те вечно са в борба с неизбежното,
дори в битките с природата и естественото.
Нагло гледат, носят арогантно листата
си, докато не се стъмни непрогледно.
Нощем се крият из полетата и се
молят никой да не разбере с кого са.

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
По гордостта, с която си отиват в края на август.
Те винаги са знаели, че лятото е всичко, което имат.

 

Зъби

Някои хора изпадат от
живота ти като млечни зъби –
боли те много, по детски,
но знаеш, че е задължително,
за да продължиш да растеш.

Другите се изтръгват от теб
като постоянни здрави зъби –
и толкова ограбен се чувстваш,
че шокът не ти позволява да плачеш,
а е така естествено просълзяването.

Общото е, че винаги има някаква кръв.
Разликата е, че след едните загуби
не очакваш никакви заместители.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Антония Страхилова – Стихове

Дом за сираци

смеем се
залепнали
като сенки
на деца
върху прозорците
когато вън лаят кучета
защото правят това
което честите
камшици
за възпитание
ни забраняват
на вратите на нашите стаи
пише единствено
обичайте тишината
до смърт

 

***
целунах един мъж
с тихия изгрев
на сърцето си
и той се обеси
защото съм убила
самотата
която
е научен
да обича
само
със залезите
на очите си

 

Сирак

тиха съм
като сиропиталище
в което
децата спят
по принуда
за да не сънуват
бъдещето си
с отворени очи

 

тази сутрин
се взирам в черните котки
които минават по пътя ми
толкова дълго
че мога да взема
веднага
всичките им животи
накуп
и само с един поглед
в теб
да те направя
безсмъртен

 

в сухата ти гора
от побелели дънери
ще се превърна
в единственото дърво
обърнато наопаки
с корените към небето
ще удуша облаците
за да не плачат отгоре ти
и изпепелена от слънцето
още топла
ще се разпилея по теб
за да стопя
студа на земята ти
толкова
че да покълнат фиданки
които
винаги ще те обичат
след мен

 

***
забита съм
като безопасна игла
в мълчащия ревер
на сърцето ти
и чакам да се отворя
за да убода поне
тялото ти
толкова че да забрави
камъка на самотата
който го е премазвал
преди мен

 

Още есен

гласът ти е паднал
като листо
съборено от вятъра
на покрива
на дома
който
никога
не ни потърси

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Иван Такев – Стихове

комерсиализиран цирей
на ануса на българската литература

добре пласирана
медийна еднодневка си
но защо по дяволите
съжденията ти напомнят
на сифилистични курви
които въртят свирки без гума
срещу двадесет и някой лев
в подлеза на централна гара
а аз горя в метафори
и може би ще сметнеш
че съм малко груб
но и двамата знаем добре
че думите ми
са надървена негърска пишка
в тесния бял гъз
на българската посткомунистическа
литература

чието уродливо лице си ти

 

***
смъртта
облече
детските
ти дрешки
и дойде
да рови
боса
в пясъчника
на живота ти

 

***
душата ми е вещица
изгорена на кладата
на твоята любов

 

***
каня те на погребение
(погребвам съвестта си)
с жито
баница
сърми
и всичките му там парадности
ела облечена във бяло
(нали душата ти е черна)
да разбуним фалша
в лицата изкривени на опечалените
съболезнованията им приеми с усмивка
за мен е твърде късно
(вероятно ще пропусна)
душата ми пътува в „85“
посока „Толстой“
където ще те чакам
с топла супа
и любовта на еретиците

 

нямаш милост

разбудих
мефистофелите в теб
с устните си
с вкус
на зрели нарове
а ти очите ми избоде
с ревнивите си пръсти
като окултистка
за да бъдеш сигурна
че си единствена
на мястото
в което
нося името ти
като клетва

 

***
ръцете ти
са столевка
оставена
в шапката
на музикант
без крака
в навечерието
на Коледа

 

***
обладах съзнанието ти
както се обладава уличница
(първично и грубо)
старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
(бях в теб по-дълго от други)
и го направих на терасата
пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
върху пералнята в банята
където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
върху дрехите по земята
в по детски разхвърляната ти стая
в леглото на неаполитанския
ти мастиф Джордж
и подчиних всяка твоя невидима нишка на волята си
сега те моля живот
облечи мислите ми
останали по теб
като бутикова рокля
защото те каня
да отпразнуваме първия ден
в който мъж не пожела всяка извивка на съвършенството ти

 

***
острието заигра по кожата
и прокървих любов (най-чистата)
защото можех да съм само две неща – твой и ничий

 

***
верността ми
е цербер
пред портите
на сърцето ти

 

***
Боже
издигни ме на кръста
да платя за вселената
която нося в гърдите
тъй както синът ти
Иисус вседържател
изкупи човешкия род
със живота си
и нека се извися
та ръцете им мръсни
не докосват хляба
омесен с кръвта ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Владимир Сабоурин – Стихове

Ям от ръката ти

                                               На жена ми

Ям от ръката ти понякога забравяш
Да ме храниш не съм нетърпелив добре дисциплиниран
От майка си никога нямал домашен любимец, който
Да ме научи на нетърпение чакам
Да протегнеш ръка и да ям
Да ям от ръката ти.

 

Мадона от Владимир Сабоурин (Майстора)

Коя е тя
Каката
от двулевката

Лактите
изпосталяват
Гърдите
наедряват

В кошницата
Грозде

 

Смъртта и момичето I

                                                   На Сирма, най-смелото момиче, което някога съм познавал

Ти сънуваш любов моя
Огромен открит басейн засипан от сняг
Правоъгълниците на олимпийския
И онзи за скокове начертани
Със симпатическо мастило
Няма свещ да го прочетем под индиговите
Сенки върху чистата бяла смърт
Късния соц на мирния преход
120 дни на содом дълго пропадаме
В пухкавото нищо на басейна
За скокове напълно голи аз не сънувам
Прегръщам те като за последно

 

Смъртта и момичето ІІ

Коренището на черницата
Обгръщащо тялото ти
Както аз обгръщам момичето
Жената на живота ми
Срещнато на люлките
Пред общежитието.

 

Смъртта и момичето ІІІ

В предутринната дрезгавина
Когато първите птици вече
Надпяват циркулацията
В серпентините на хладилника още
Надпяват жуженето на първите трамваи
Преди пробуждането на пътния възел
Да залее всичко чувам
Скърцането в просъница
На челюстите ти и
Вече знам че
Ще направя всичко за теб.

 

Нова предметност (Wannsee)

Клайст натиска бавно спусъка
ако S-Bahnа мине оттам
по същото време
би било съвпадение.

 

Подуене, Орландо

На Илиян Шехада

Изведнъж пътният възел се изпълва с хора
Като в подлез с вход към метрото прибой на тълпи
Блъскащи се в основите на стълбовете витрините
На магазините заведенията баничарницата на ъгъла
Заложната къща с предвидливо спусната ролетна щора
И отпрашило овреме бяло ауди по релсите на възела какви
Са тези хора педали ислямисти педофили рязани пишки
Негри чифути мангали без обичайните циганки пред гарата
Нищо не е както обикновено аз не сънувам че съм български негър
Заплашен от небългарски негри детето слава богу е в провинцията
Стискам в потна длан родното ръждиво мачете на татко вече съзирам
В полумрака на антрето сушилните на кафе плантацията край сантяго
И заставам в рамката на вратата зад мен чувам умиротвореното
Дишане на жена ми любимото скърцане насън на челюстите й
И поглеждам през шпионката

 

Малка ода за Кубрат Пулев

При първия нокдаун
Който те запрати на пода
В мъгливия ноемврийски Хамбург
Ти се изправи и застана
На един крак като малко
Грозно 100-килограмово пате
Изпълняващо в детска постановка
На Лебедово езеро нещо
Като котешкия марш.

Така ти доказа
Че не си изведен от равновесие
От 700-килограмовия удар.

Когато дойде довършващото те
Отнасящо челюстта в ореол
От пръски пот и кръв кроше
Ти го посрещна с далечната почуда
На дете пред боксова круша
Измерваща силата на удара
В отдавна забравен лунапарк.

Проснат в цял ръст
Ти пак показа
Че си запазил равновесие.

 

***
Виждам през прозореца
осветено едно страшно дърво
не заспивай, защото ме е страх
няма да можеш да се пробудиш
от съня, с който те дарих
виждам през прозореца осветено
страшно едно дърво, страх ме е
не заспивай съня на праведника
съня на господаря, съня на мъжа
съня, с който те дарих
не заспивай, защото ме е страх.

 

Смъртта и момичето

Виждам те от птичи поглед сред руините на детството си
Как се озовахме тук аз ли те доведох прости ми прости ми
Толкова мъничка приседнала зъзнеща на изронено стартово блокче

На изоставен открит басейн като смаляващото се телце на сбогуващ се
Родител застинал в крехкостта си от когото ме отнася някакъв вихър
Прости ми, прости ми любов моя смъртта е от мъжки род.

Кирил Василев – Стихове

Сряда

за мен също
не е трудно да си представя
една вселена
растяща като тумор

и един запис
на молитва
от нищото към нищото
затворен в тумора

тази лекота
спечелихме
за няколко хилядолетия

но защо не танцуваме
къде е бръшлянът върху челата

 

Римска семейна гробница

в двата края
на тясната камера
празни саркофази
чисти и студени

между тях
мозаечен под
шахматно поле
в сиво и сиво
без фигури

но тук се играе
и се чака ходът
на другия

вече 18 века

 

* * *
всяка сутрин
на път за плажа

минаваш
край погребалната агенция
на ъгъла

махаш
на момичето
седнало да пуши
на прага

тя се усмихва

по лицето й
играе блясъкът
от месинговите дръжки
на ковчега
проснат
във витрината зад нея

 

Франсис Бейкън: Живопис 1946

Той е сам

На мостика
Издигащ се в средата на висока тясна стая
С розови стени и виолетови щори

Той е сам

В средата на празния публичен дом
Облечен в строг черен костюм и бяла риза
С черна вратовръзка и жълто цвете на ревера

Той няма лице

Мощният торс завършва с усмивка
Къси редки зъби захапали тлъсто парче от мрака
Под купола на огромния черен чадър
Разтворен над раменете му

Вали кръв
Или сиянието на прясното месо изгаря очите

Гръдни кошове на агнета
Нанизани на перилата на мостика
Като перлени мъниста на гигантска молитвена броеница
И трупът на бик виртуозно одран и изкормен
Разпнат зад гърба му

И весели гирлянди от черва

Той няма лице

Търговец на месо позиращ гордо пред стоката си
Пастор позиращ гордо пред своя Разпнат Бог
Крал на карнавала

Костите на неговите поданици
Стърчат пред ръцете му като могъщи лостове
И сиянието на прясното месо
Блести по тях

Небрежно преметнал крак върху крак Той посяга с дясната си ръка Към един от лостовете

И подът под краката ми се вдига
Една стоманена кука се забива в гърба ми
И ме понася по релсата към електрическите ножове

Виждам как одират кожата ми но не крещя
От мен се носи музика

Lacrimosa в съпровод на електрически ножове

Лачената му обувка тактува леко
Върху подгизналия с кръв персийски килим

 

* * *
водна змия
убита
върху една бетонна пирамида
на вълнолома

мравките
опразват формата й
както се опразва жилище

скоро
тя ще бъде свободна
за новия си наемател

отсъствието
което разсича слепоочията

дълбоко
дълбоко

до корена на мисълта
до пръстта на немислимото

всички игри са нечовешки

 

* * *
накъдето и да тръгнеш
стигаш до брега

за повечето
тук свършва всичко

малцина вярват
че тук започва най-важното

ти не можеш да решиш

под едно небе
тръбящо гордо празнотата си
между вълните на морето
и тези на пръстта

ти не можеш да решиш

везната на хоризонта
не помръдва

Марианна Георгиева – Социални работници

моля те, прекрачи прага на историята и ела да ме вземеш
от афганистан, от чили, от камбоджа, от гроба на фидел кастро,
от отломките на омразата, кладата, в която всяка вечер нощувам,
лозунгите, които ще напиша по улиците на париж, по булевардите на москва
внимание, моята кожа гори, няма глад, нямам глас,
като одрано животно, никой не знае защо останало живо, съм,
моля те, ти, който ме държа при глада, при мизерията, при тишината,
ела,
виж – с маркери съм написала по тетрадките,
с графити съм издраскала по стените,
с нокти – по меките повърхности на тялото ми
моята кожа гори,
социалните ми възможности на продавачка, на проститутка, на миячка
на училищните коридори, на курва по дискотеките, на уморена жена у дома си, приключиха,
моля те, ела с упътванията си за интеграция, национализация и еманципация,
с нежния си глас, бъди ласкав с мене, нека, когато умирам,
ти бъда полезна, може би е утеха, че мазнините на моето тяло,
станали на сапун, могат да мият твоето,
виждаш ли, ние все пак се обичаме

венцислав арнаудов – всеки Септември, в края на Юли или началото на Август

 

Георги Касабов remix

 

първо:

уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви

изкачвате Бузлуджа всяка година

Закичени с рози
пеете песни
с музика – барабани и кларинети

в черните си казани варите телата на децата от Лим

триете опушените си пръсти в мазните си фишеци

и заспивате до Хаджи Димитър

после:

стари и млади –
се спускате всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
политате надолу от Бузлуджа всяка година
без ред

прегазвате децата от “Индиго” и плюете на посинелите си пети

и всякога:

изтръгвате гласа на Божия син заедно с гръкляна и пироните,

изгаряте кръста и крещите мир да е, че ще има жертви.

 

 

 

 

 

Зорница Гъркова – стихове

 

Мимикрия

Какво знаеш за телата,
които се успоредяват като червеи,
а после се разделят перпендикулярно
и перверзно. Без отличителни белези.
Първо тялото е зелено, а тялото до него с цвят на куркума,
Която се събира в жилави коренища,
а те проникват дълбоко в почвата и започват да живеят
перверзния си живот. Все по-зелени.
После е бялото.
С цвета на склера, която е будувала твърде дълго.
А в жилките пулсира кръвта на червеите.
Отлъчили се един от друг.
Хлъзгави и лепкави от слуз.
И от перверзност.

 

. . .

През наушниците си от мълчание
все пак чувам света да жужи,
да гъгне, да трепва
в предсмъртните тремори
на безпокойството.
Докато клякам пред портите
на нощта, се обръщам,
за да потърся демоните,
които дебнат зад тях
и зад мен –
защото ги чувствам навсякъде.
Те са по-безпокойни от утрото,
което ще пристигне скоро.
Над хълмовете на коленете си
виждам неговия прозирен връх
да се издига, издига –
не като слънце,
а като скротум.

Ще тръгна по ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за хващане,
но ми махни наушниците,
за да чувам писъците им,
докато отминавам нататък.

 

. . .

Тишината е като конец –
хлабав в средата
и опънат откъм двата си края.
Кара ни да се движим по нея
като циркови артисти.
Внимателно,
стъпвай внимателно.
След първата дума
ще бъдеш хвърлен на публиката.

 

. . .

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.
Точно в седем. А може би във осем.
В зависимост от часовия пояс.
Битието й се е изтъркало до бяло.
И при натиск ще се сцепи по средата.
Тя пере живота си.
Наивно, постоянно, със упорство.
Чаршафите реват притиснати във ваната.
Петната се оттичат във канала.
Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.
Петната от чаршафите се раждат.
Или умират /всъщност е едно и също/.
Важен е шумът. На центрофугата, която те изстисква.
Смила те. Изпира те от всичките петна.
Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.
Връзвам си обувките по стълбите.
Шумът остава някъде отгоре,
докато слизам тичешком.
Усещането всъщност е подобно –
като това, което чувстват и петната –
оттичам се в канала.