Категория: Поезия

***
Твърде голямо е всичко.
Денят е дълъг.
Нощта – безкрайна.
Леглото е цял океан –
лежа по средата
и не виждам бреговете,
присвила очи
пред лампата-слънце…
Безлунна съм.
И слънцето си тръгна –
да търси друга планета,
чиято флора да вдъхнови
за фотосинтеза.

 

***
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
която не искам да бъда –
с празните мисли
и натежалата матка,
която не е утроба
на бъдещето.
Тя е само тъжен проход
към моментен екстаз,
с деформирани стави
от краткото ходене
с високите токове,
пропорционални
на сантиметрите
от анатомията на мъже,
които не искам
в живота си дори за миг.
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
заради която понякога
ме е срам, че съм жена.

 

***
Нямам сила
да гледам просяците –
боси и гладни,
превзели сивите улици.
Срам ме е,
че имам,
а те нямат
онова, към което
всички се стремим –
утре,
различно от днес…

 

***
Очилата на дядо.
Кутията за сирене.
Старите килими.
Всичко изхвърлих.
Останаха гадни спомени.
Те не стават за рециклиране.

 

***
Но нищо няма смисъл.
Разнасят се изстрели.
Умират сънища.
Улични котки
пренасят зарази.
Алкохолни изпарения
замъгляват нощите.
Водопроводите не работят.
Троскот расте
по тротоарите.
Липсва цивилизация.
Хората умряха
от пандемия
на телевизионна зависимост.

 

***
Мъжът, който продава гевреци
на входа на една болница,
ме поздравява всяка сутрин.
Без да ме познава.
Без да му купувам стоката.
Без да очаква нещо в замяна.
Усмихвам му се всеки ден,
а той остарява от днес до утре.
само добротата му разсича
по-силно от бръчките
старото му лице –
а той замества слънцето
в най-мрачните утрини.

 

***
Аз съм кътник
с един корен –
биологична аномалия,
митично същество,
отгледано от майка,
доказвала наличие на характер
в годините на морално общество,
толериращо любовниците
като фактор за семейно щастие.
Крепя се на чуждата представа
и автосугестията,
че дори и такава
мога да търся щастие…

 

***
Аз съм моногамната жена
на най-големия женкар,
любителя на насладите,
забранени от всички религии.
Вярна съм му –
сънувам само него.
А той брои белезите
от старите ми любовници,
за да ми напомни,
че и аз съм истинска…

 

***
Най-много боли
да ти измъкнат корените
от сърцето.
Да си загубиш родното място,
да намразиш града,
в който си роден.
Защото политиката е такава.
Защото тук всичко е така.
И никой не иска
да живее по-добре.

 

***
На петолинията няма ноти –
музикалните инвалиди
използват нотните тетрадки
за рисуване на цветя,
за записване на телефонни номера,
за списък за пазар,
с който заменят сонатите
с домашни потреби
и хранителни стоки.

 

***
Толкова е тихо тук.
Нощите дращят по тъпанчетата ми.
Самотата е няма –
за да кънти по-силно
тишината
в километрите разстояние.

 

***
На пролет
пак ще летим
под слънцето
над зелената трева.
Но този път
ще ми кажеш
колко много ме обичаш,
а аз ще те целуна,
за да бъдем пеперудени.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
винаги ме е бивало
с ученето
бях отлична по
всяка дисциплина
отлично се научих
да се скривам
в себе си
от другите
да прекарвам там
нощите си,
а денем –
да замаскирвам
тъгите си
да допускам
всеки
до повърхността,
а само единици –
отвъд нея
научих се
да се влюбвам
повече в мисли
и по-малко в хора
да скривам
вселени
зад клепачите си
и мълчания
зад думите си
да бъда различна
всеки път
според
времето
и
обстоятелствата
(но всеки път –
недостатъчна)
научих и за
земното притегляне –
че заради него
не мога да полетя
без крилете си…
и че съм каквато съм,
защото нещо в
подредбата на
атомите ми
жестоко се е объркало
научих се да живея
в симбиоза
с демоните си
и че реалността е
въпрос на въображение
научих се да завързвам
ветровете си
за опашките
и да побирам океани
в очите си
на толкова много се научих…
и само на едно не успях

така и не се научих
да живея

 

Гоненица

играем си
на гоненица
бягаме
един от друг
един след друг
и тъкмо, когато
разстоянието
се скъси
единият набира скорост
и се отдалечава

 

Паразит

инвазирай в мен
усмъртявай клетките ми
разкъсвай тъканите ми
причинявай разрушения
навсякъде по пътя си
преплувай
кръвоносната ми система
и си намери
ново местообитание

обитавай
сърцето ми

 

***
това помежду ни
на първо място
беше химия
сблъсък между погледите ни
ефективен удар
който водеше до
протичане на
реакция
след това
заедно изучихме
цялата анатомия
кога се учестява пулса
кога спира дишането
кога и как реагира тялото
на докосването на другия
с теб преоткрихме
законите на Нютон
аз винаги запазвах състоянието си
на покой
докато ти не ме изведеше
от него
и винаги ти действах с инат,
равен по сила,
който ти отклоняваше
в обратната посока
с теб до съвършенство усвоихме
броенето
брояхме
дните
часовете
минутите
и секундите
до преди да се видим
а след това
забравяхме
за времето

това помежду ни
беше повече природа
и по-малко наука
трябваше ли
да го превръщаме
в история?

 

***
аз съм междинна гара
преходна дестинация
сезон за миграция,
през който всички преминават
съвсем за кратко
отбиват се
за да си отдъхнат
върху устните ми
да стоплят ръцете си
в ръцете ми
да заситят глада си
със соления вкус на кожата ми
да намерят убежище
в очите ми
само за да го напуснат
толкова скоро

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

TRANS_EUROPA_EXPRESS

аз съм
началото
и краят
и малко по средата
и много
по – нататък

 

МАРТИРДОМ

гледам в огледалото
човек, мършав, мартир,
болен, страдащ дори и с вяра,
променен, миналото го е изяло цял,
бъдещето го прегръща с големите си ръце,
чака, чака нещо да стане, като Беликов, не мърда,
сенки под очите, рошава коса,
с майка и баща в гроба,
с мечти и желания в гроба,
в дом, самотен цирк на нежен Мефистофел,
млад Лазаръс, вечен, вековен, ненужен.

тегли миналото напред.

 

КВАРЦОВИ ТРЪБИ на ДАДА

две тръби кварц, реликва от стар Берлин,
плуват и танцуват, крит – хипокрит, от гръцки – актьор,
лебеди с нежелани инсекти-имигранти на крилата,
дъвчат раните им, раждат яйца в дупките под крилете,

и майката и децата му чакат песента, първа и последна,
но преди да запее гълта петно от гориво от повърхността на водата,
плюва и се приготвя, в центъра на всичко.

кресчендо – 140 струнен оркестър и хор от ангели в белите дробове,
песен за живота, смъртта, болката и значението на сън,
птица внимателно избрана от Господ, птица със значение,
лебед от болезнена война със светът, жертва на кварцът,
замръзнал в сърцето, спрял емоцията – пее.

ангели като тези, захвърлени на пода,
скрити в уюта на лъжата за вечността.

 

ДЕТЕТО НА СИЛВИЯ И ЛАНГСТЪН

детето на Силвия Плат и Лангстън Хюз
не Тед, самоубило се преди да живее,
глава в печката, с газ в ноздрите, диша, диша, диша
чака, чака да заспи, чака да заспи и майка му да го намери,
чака ли чака, едно безгодишно дете, belvedere, Беликов на Чехов,
Кафка-мравка във вида на зигота с мислите на велик поет, но болки в депресията на сърцето,
фабрикиран, създаден от нищото, с фалшива история, дефектен човек, дете
някъде забравено в черно-бялата поезия на един българин,
намерил уют в земята на майка му, но с амбициите на баща му.

 

КАДМИЙ ЧЕРВЕНО
на Джон Бъргър и Джон Кристи

Без повод, освен в памет на цветята
ти изпращам това червено. Същия цвят е,

примерно, като дете, погледнеш към небето,
затваряш си очите и виждаш кръвта в клепачите,

Това червено, не вулгарно, както е понякога,
но нежно, невинно, осветено през слоя кожа,

и след това си отваряш очите, и виждаш дядо
как ти подхвърля цветна топка да хванеш,

на плажа сте или в гората, на място,
където време и памет играят жабки върху реката,

и той е млад, много млад, събира цветя от земята,
парче по парче, счупени венчелистчета от самотна почва,

и виждате как пчелите опрашват и една от тях каца на ръката ти,
ужилва те и те прави Месия, с дупка в центъра на дланта,

дядо я удря далеч от теб, махай се от тук, ходи да опрашваш другаде,
и болката ти затваря очите, и сега всичко приключи,

той вече не е там, и пчелите не са там също, дупката я няма, но споменът е жив,
сега си пораснал и за момента невинността ти скача като елен.

 

BREAK INTO YOUR HEART
след Иги Поп

В Белград, където небето е Yves Klein синьо,
където животните са голи и телата им се докосват
като лепило и пясък, където сняг вали през юли,
ще вляза с взлом в сърцето ти,
ще последвам, докато не стигна под кожата ти,
ще чакам докато не ме пуснеш; по – късно
ще те гледам как си обличаш червената рокля,
ще те гледам как се обръщаш и си тръгваш,
ще те гледам как бавно вървиш усмихната,
ще те гледам как вървиш през поляната,
ще те гледам как търсиш някой друг да запалиш.

 

ДА ОБЯСНЯВАШ ДЖОУЗЕФ БОЙС НА МЪРТВИЯ МУ ЗАЕК

Автопортретът е сив костюм,
висящ от тавана на галерията,
получаващ и раздаващ емоция,
и когато никой не го гледа,
той мърда и танцува,
и превежда поезия
в неправилна тоналност.

 

ЕФЕКТЪТ КУЛЕШОВЪ

жена, неутрална физиономия, жива.

мъж, неутрална физиономия, мъртъв.

жена, съща физиономия, жизнена.

друга жена, мършав мефистофел с цици в ръце,
пълна с думи, премълчани.

мъж, съща физиономия, жизнен.

 

БОЛЕН CHELLOVEK

паркът Сефтън, трънлив и болен,
огледало на възрастен мъж,
който тегли тел и жар покрай камъни,
и ръцете му пушат като цигари,
и пуши цигара в уста, свил я пор‘но,
кашля, езикът ближе устни, език
който котка отрязала преди години,
език който на младини бил магьосник за жени,
сега само ближе тютюн и бира от жълт тлен мустак,
с кожа на костенурка, мръсна, сбръчкана,
антика от времето на Маргрет Тачър,
неосъзнат комунист по-душа и физика,
знае за надцатъ, за Трейси Емин,
реже косата на земята, хвърля пепел върху нея,
плюва тютюн и слюнка, изпикава се, прибира го,
прибира се, остава вкъщи. Вкъщи се превръща в гроб,
който сам си копае, копае с писалка, като Шеймъс,
не за друго, но да се запомни кой е, що е.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017