смислосинтеза
както дървото
тихо и вещо
връща на въздуха
благословеното свойство
да вдъхва живот,
искам да мога
да вдишвам тъмното
и да издишвам светло
в човешкото
да възкреся човечното
да рециклирам смисъл
вместо кислород.
Думите
Думите са плака –
полепват се
наслагват се
затлачват
процепа
между душите ни
съсирват
заличават
белега от
близостта предишна
говори ми с поглед
само
виж ме
отвори се
отвори ми
чувам те прекрасно
замълчим ли
очите помнят
точката на сливане
а всичко друго
е излишно.
Светове
„Значи така ни се струва
понякога черен светът.”
Валери Петров
От тревога светът ми се смалява, смалява,
цял побира се в тая стая с бели стени.
Върху малкото гръбче слушалката шава
и умислен присвива чичо доктор очи.
Изведнъж дъщеря ми под слушалката трепва:
– Гъделичкаш ме, чичко –
и избликва смехът ù
и така не на място звучи, че се сепвам –
един слънчев такъв,
един звънкав такъв…
А светът ми спаружен, изтънял от тревоги,
в който даже усмивчица да докарам не мога,
парадокса опитва се да осъзнае –
сякаш в друг свят е тя, уж е в същата стая..
Гледам, докторът мисли май за същото нещо –
хем е в същата стая, хем при нея е светло?
Хммм…
Сред нашите възрастни светове безнебесни
дъщеря ми разсмя се и доведе небето.
Баба отива за хляб,
превита на „г”
от болежката,
окотила се в посивелите й
кости.
Стъпва щателно, почти
не отлепя сводовете от земята –
да не скъса, нещо, хилавите коренчета,
които я крепят отсам
още.
Времето край нея
капе, не тече;
засмуква минувачите
в камбанно тежък такт,
дълбае равнодушието,
– тик-так, тик-так –
обръща мислите навътре
и напред,
досами ръбеца
на живота.
Баба отива за хляб
и съвсем не подозира,
че оставя диря на смирение
плюс няколко пътечки
от трошици,
водещи навътре,
към доброто.
Образ и подобие
щом сме по Негов образ и подобие,
тогава Той навярно също се е лутал
от светлия Си край до тъмния,
а после наобратно,
и пак,
и пак,
докато натрупа сетива
за равновесието –
ако единия ти край е непреброден
непремислен, непречувстван, непреборен
из основи
то просто няма почва за Хармония.
навярно затова създал земята –
два полюса с влечение към екватора –
да ни го илюстрира географски.
а ние, ходещи зародиши
на богове в латентно състояние,
се раждаме върху макет на Истината,
прохождаме по кожата й,
сучем от плътта й,
живеем върху нея и я търсим
навсякъде, но не и под краката си…
не може да е чак тъй нечовешки търпелив
към лутането ни опустошително
освен защото сам през него е прораснал,
за да достигне Своята всевишност.
едно не ми е ясно –
ако сме Негов образ и подобие
как може да сме толкова безпрецедентни?
дали чрез нас не иска да изпробва
какво би станало от Него
във всяка Божа комбинация
от почва, обстоятелства и гени?
На татко
отвъдното не ме плаши
откакто си там
то е нищо повече
нищо по-малко
от безкрайност
отвъд завесата на видимото
тъгата нагарча
от страха и илюзиите
без тях е сладка
от нея проглеждам
в себе си
а ти си там
опитвам да надникна през очите ти
над късогледството на битието
пренасям те в света
на живите
всяка моя мисъл
те съдържа
както морето
своите притоци
ти си там
тук
навсякъде
където ме има
неосезаем като всичко
съществено
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017