Категория: Поезия

***
тичай
завъртай се
моли се
на вътрешностите си
да не надничат навън
на вятъра да не спира
на тревите да не пресъхнат
на залезите да не се уморят
не се отказвай
от отпечатъци
по твърда земя
не се

 

***
тихото безсилие на простото
не знае граници
след прекрачването
на входове
готови да се отворят
за нови силови полета

 

***
ако не сме внимателни
ще загубим дирята на скритото
ще спечелим риданията
на празното
което за нищо на света
не би ни дало подсказка
нищо не би могло да предложи
освен да опънем конеца
и да го изтръгнем
из-под пътеката

 

***
опустошеният свят
диша с дробовете
на пропадналите зад мантинели
останали извън полетата на значимост
на които им пука
които се пропукват отвътре
за да отворят място
да пуснат да нахлуе
нуждаещото се от стопляне
пропуснато от нас
останалите

 

шарен кайрос

когато къркоренето на стомаха
е в резонанс
с вибрациите на телефона долу вдясно
светът се премята през глава
около свода на дъгата
очарова виолетовото
намръщва червеното
усмихва зеленото
разплаква синьото
обнадеждава жълтото

останалите цветове ръкопляскат

 

***
отвъд светлината
с мрежи от зеленчуци
ловят златни рибки
изпълняващи странични последствия
от желания и думи-ветрове

 

поотделно
се пише заедно
за да излъже тъгата

по-отделно:
такава степен тук няма –
отделността винаги изисква
поне едно тире разстояние
между устните
езикът да слага
е безсмислено

отделността винаги
надскача себе си
пропаст в пропаст
mise en abîm

 

***
под настолното ми слънце –
еднодневка в десетопръстен полет
изгаря без защитен крем
и умисъл

утрото ми обича
да рисува острови
върху узрели от умора плодовe

 

***
тъпче те с лимони животът
докато станеш жълто резенче
до пръстен с поразяващ механизъм
или пластичен ексклузив от думи
труден за преглъщане

 

***
дъното
би могло да бъде
крайна цел на обещание
направено в зала
с криви огледала
ако достатъчно бавно
поемаме глътките
чак до неузнаваемост
до безобразие
до без образ
до без

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Рибарите

те винаги са
с улов
изпълва лодките им
морското мълчание

в средата на сезона
те са женени
мори ги жегата на кея
и туристките
и задухата вкъщи

напролет и наесен
следват рибите на своите желания

а в зимите са ничии
и си говорят
само със разкъсаните мрежи
ако изобщо си говорят с някого

защото
дори на сушата
рибарите са сред морето

 

Призвание

Обичам простите неща.
Като тази ябълка.
Откъсвам,
отхапвам
и я подавам.

 

Неустоимата

споделяте пространството
в сърцето ми

неподелената душа
си другарува

неподеляемото тяло
ви изменя
прегръща се с морето, с вятъра

и бърка имената

 

Смирение

все някой
някога
ще ме намери

дано не под камък

 

***

по миглите пълзи
раздвижва се в окото
и после капва

право във сърцето

твоят образ

вълни
вълни
вълни

 

Първата прегръдка

по-бавния пръст
по-топлата устна
по-острия лакът
по-мекия хълбок

и зная
още зная
кое на кого е

 

***

Някой неоткъснат
по ръба на устните.
Някой недоваян
по върха на пръстите.
Някой недовършен.

Някой толкова несъвършен,
че да е всичко,
без да бъде нищо…

 

Утро

Планини се сребреят
под изгрялото слънце.
По-лесно приех,
че са сребърни.
По-трудно разбрах,
че са облаци…

 

Присъствие

ще ти напълни шепите догоре
с плодове

заоблените форми
казват всичко

 

Последна прегръдка

като спазъм
от вода
в кривото гърло

и свършва
като вода
във окото

 

***

Тая гънка под лявата гръд,
тя се спуска надолу,
плавно извива към хълбока
под твоите пръсти,
а когато се дръпнат,
се връща обратно,
и
сърцето разкъсва …

 

***

дните
живени без тебе

зелени
натъртени
кисели
нито цвят
нито плод

крадени ябълки

без изкушение…

 

***

и се виждам
как тичам към тебе
през света

през свят от ливади

с тръни в петите
с болка във хълбока
се изправям и падам

нямаш настигане
нямаш

не и додето си там
зад гърба ми

 

***

разливаме се в плиткото
делим се в водопади
течем през другия
и в дън земя пропадаме
сдвоява ни отново
общата природа
във теб със силата
във мен
с търпението водно

 

Диалектика на сродяването

любими
за сродната душа ще ти говоря

за спорното й минало
по пръстите

за опознатото коляно
за духа му
разкрил ти се внезапно и безспорно

за ъгъла в леглото ти
под който

тя сродната
се въплъщава

но се обръща на душа
и сродност
когато с всяка нейна плътност
се прощаваш

 

Хармония

струва
недадена прегръдка
точно преди края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

граница

майка и татко
се карат
за букет хризантеми
тя искала
да ги носи на баба и дядо
той искал
да ги донесе на мен
такава им е орисията
на тези цветя
между този и онзи
свят

 

разговорите ни

далеч от тъгата
именно поради нея
твоето синьо око
тиха обич
в нечие отсъствие
остава в мен
след чужди гърбове
да свети

 

тя твърди че за нея съм дом

дом само с балкони и прозорци
от които се вижда надалеч
колко надалеч
питам
колкото да не се изгубиш
казва

 

чувам жена да плаче

не се притеснява
че още е светло
че минувачите мъкнат хляба
за вечеря
към светналите си прозорци
плаче с глас
нямат никакъв смисъл
за нея вече
и хлябът и светлината

 

стихотворение за Ада

На Фатме

Ада отказва да говори
за причините
краят е славей
влязъл в стаята внезапно
подгонен
от дантелено ветрило
краят е бъркотия
перли и стъкла
тела и текстове
лепило от тъга
краят е нейният учител
по тишина
докато гледа от балкона
в късния юли си мисли
краят е гора
която не става за друго
освен за пожар

 

сладкарница „Сова”

масички колкото колене
на двама
влюбени
един срещу друг
седим
и внимаваме
в думите
премълчаваме
най-важните
пазим
за стихотворенията си

 

Прозорци. Завръщане

в онзи град
от който си ми пращал
сънища писма и обещания
ще ида
обещавам
ще сънувам и ще пиша
стихотворения
вместо тебе
ще се карам
с продавачките в книжарниците
не се превежда руска класика
в страната ви
къде е Чехов
къде си

в лисабонските сладкарници
в августовските следобеди
в римуваните картички от Рим

не знам

колко е било голямо
колко е било важно
колко е било истина

че няма втора нощ
че всяка нощ е първа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
пълнолуние
бухалът на църквата
с ореол

19 Международен хайку конкурс Майничи, Япония 2015 г. – отличие

 

*
кръстопът в полето
пресичат сенки
на облаци

19 Международен хайку конкурс Кусамакура, Япония 2014 г. – 3-та награда

 

*
виелица
луната също
изгуби пътя

вестник Mainichi, 27.02.2015, selected by Isamu Hashimoto

 

*
снежно утро
там ли е още
бабината къща?

 

*
запустяло село
на гробището светулки
вместо кандила

 

*
писука шапката
на плашилото
майско утро

 

*
след бурята – слънце
само глухарчетата
са без сенки

 

*
пролетно чистене
трети чифт обувки мери
клошарят

 

*
дъждовно лято
над тревите само шапката
на плашилото

21 Международен хайку конкурс Кусамакура, Япония 2016 г. – наградата на град Кумамото

 

*
езеро с лилии
няма място
за луната

 

*
опера в парка
в кръга от прожектора
уловена пеперуда

 

*
есенен залез
огънчета в очите
на тиквения фенер

12 международен хайку фестивал- Хърватска на тема „тикви”, 2016 – отличие

 

*
приспивна песен
вятърът люлее
сенките

 

*
тих дъждец
обувките на боклука
все по-лъскави

 

*
отмина бурята
само дъгата свързва
двата бряга

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
Твърде голямо е всичко.
Денят е дълъг.
Нощта – безкрайна.
Леглото е цял океан –
лежа по средата
и не виждам бреговете,
присвила очи
пред лампата-слънце…
Безлунна съм.
И слънцето си тръгна –
да търси друга планета,
чиято флора да вдъхнови
за фотосинтеза.

 

***
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
която не искам да бъда –
с празните мисли
и натежалата матка,
която не е утроба
на бъдещето.
Тя е само тъжен проход
към моментен екстаз,
с деформирани стави
от краткото ходене
с високите токове,
пропорционални
на сантиметрите
от анатомията на мъже,
които не искам
в живота си дори за миг.
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
заради която понякога
ме е срам, че съм жена.

 

***
Нямам сила
да гледам просяците –
боси и гладни,
превзели сивите улици.
Срам ме е,
че имам,
а те нямат
онова, към което
всички се стремим –
утре,
различно от днес…

 

***
Очилата на дядо.
Кутията за сирене.
Старите килими.
Всичко изхвърлих.
Останаха гадни спомени.
Те не стават за рециклиране.

 

***
Но нищо няма смисъл.
Разнасят се изстрели.
Умират сънища.
Улични котки
пренасят зарази.
Алкохолни изпарения
замъгляват нощите.
Водопроводите не работят.
Троскот расте
по тротоарите.
Липсва цивилизация.
Хората умряха
от пандемия
на телевизионна зависимост.

 

***
Мъжът, който продава гевреци
на входа на една болница,
ме поздравява всяка сутрин.
Без да ме познава.
Без да му купувам стоката.
Без да очаква нещо в замяна.
Усмихвам му се всеки ден,
а той остарява от днес до утре.
само добротата му разсича
по-силно от бръчките
старото му лице –
а той замества слънцето
в най-мрачните утрини.

 

***
Аз съм кътник
с един корен –
биологична аномалия,
митично същество,
отгледано от майка,
доказвала наличие на характер
в годините на морално общество,
толериращо любовниците
като фактор за семейно щастие.
Крепя се на чуждата представа
и автосугестията,
че дори и такава
мога да търся щастие…

 

***
Аз съм моногамната жена
на най-големия женкар,
любителя на насладите,
забранени от всички религии.
Вярна съм му –
сънувам само него.
А той брои белезите
от старите ми любовници,
за да ми напомни,
че и аз съм истинска…

 

***
Най-много боли
да ти измъкнат корените
от сърцето.
Да си загубиш родното място,
да намразиш града,
в който си роден.
Защото политиката е такава.
Защото тук всичко е така.
И никой не иска
да живее по-добре.

 

***
На петолинията няма ноти –
музикалните инвалиди
използват нотните тетрадки
за рисуване на цветя,
за записване на телефонни номера,
за списък за пазар,
с който заменят сонатите
с домашни потреби
и хранителни стоки.

 

***
Толкова е тихо тук.
Нощите дращят по тъпанчетата ми.
Самотата е няма –
за да кънти по-силно
тишината
в километрите разстояние.

 

***
На пролет
пак ще летим
под слънцето
над зелената трева.
Но този път
ще ми кажеш
колко много ме обичаш,
а аз ще те целуна,
за да бъдем пеперудени.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
винаги ме е бивало
с ученето
бях отлична по
всяка дисциплина
отлично се научих
да се скривам
в себе си
от другите
да прекарвам там
нощите си,
а денем –
да замаскирвам
тъгите си
да допускам
всеки
до повърхността,
а само единици –
отвъд нея
научих се
да се влюбвам
повече в мисли
и по-малко в хора
да скривам
вселени
зад клепачите си
и мълчания
зад думите си
да бъда различна
всеки път
според
времето
и
обстоятелствата
(но всеки път –
недостатъчна)
научих и за
земното притегляне –
че заради него
не мога да полетя
без крилете си…
и че съм каквато съм,
защото нещо в
подредбата на
атомите ми
жестоко се е объркало
научих се да живея
в симбиоза
с демоните си
и че реалността е
въпрос на въображение
научих се да завързвам
ветровете си
за опашките
и да побирам океани
в очите си
на толкова много се научих…
и само на едно не успях

така и не се научих
да живея

 

Гоненица

играем си
на гоненица
бягаме
един от друг
един след друг
и тъкмо, когато
разстоянието
се скъси
единият набира скорост
и се отдалечава

 

Паразит

инвазирай в мен
усмъртявай клетките ми
разкъсвай тъканите ми
причинявай разрушения
навсякъде по пътя си
преплувай
кръвоносната ми система
и си намери
ново местообитание

обитавай
сърцето ми

 

***
това помежду ни
на първо място
беше химия
сблъсък между погледите ни
ефективен удар
който водеше до
протичане на
реакция
след това
заедно изучихме
цялата анатомия
кога се учестява пулса
кога спира дишането
кога и как реагира тялото
на докосването на другия
с теб преоткрихме
законите на Нютон
аз винаги запазвах състоянието си
на покой
докато ти не ме изведеше
от него
и винаги ти действах с инат,
равен по сила,
който ти отклоняваше
в обратната посока
с теб до съвършенство усвоихме
броенето
брояхме
дните
часовете
минутите
и секундите
до преди да се видим
а след това
забравяхме
за времето

това помежду ни
беше повече природа
и по-малко наука
трябваше ли
да го превръщаме
в история?

 

***
аз съм междинна гара
преходна дестинация
сезон за миграция,
през който всички преминават
съвсем за кратко
отбиват се
за да си отдъхнат
върху устните ми
да стоплят ръцете си
в ръцете ми
да заситят глада си
със соления вкус на кожата ми
да намерят убежище
в очите ми
само за да го напуснат
толкова скоро

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017