Марианна Георгиева feat. Томаж Шаламун

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Четири въпроса за меланхолията

Знам. Отиваш в армията и по цветя ще стъпваш.
В устата си ще имаш ябълка. Ще преброяваш
стъпките. И ще запомняш всички капки, които ще
излизат от мъха. Сирена чувам. Като розов

свод се спуска върху планината, за да събуди, да кипне
чуждите желания и черните и тежки длани на твоите
за риза скътани копринени платна. Ще тъпчат селяните
гроздето с крака, ще пеят песни, ще танцуват.

Ти лежиш с глава върху раницата и гледаш втренчено
големия си крак. Водата заличава очертанията. До
ябълковото дърво лежиш, до метри, цели метри нацепени
и струпани за зимата дърва. Къде е зайчето ти?

Какво има в раницата ти? Защо дъвчеш трева?
И защо си тъжен? Сянка вече се е спуснала над
долината, за Бохин* тъкмо е тръгнал последният
влак. Освен съседът Фурлан да те качи на трактора

и да поемете към планината. На седалката се отпуснете
и наблюдавайте нюансите: на чисто черното и
гаснещото синьо. Все още ли змията ти си сменя
кожата, когато те окъпе светлина? Когато гледаш в храста?

Томаж Шаламун

* Бохин е географско наименование за пространство, включващо Бохинската долина, Номенската долина и Бохинското езеро в северозападна Словения.

 

Томаж Шаламун е роден през 1941 г. в Загреб, Югославия. В студентските си години, докато все още следва история на изкуството, той попада за пет дена в югославския затвор заради работата си като редактор на антисталинистко литературно списание. Периода 1971 – 1974 г. прекарва в Айова по покана на Международната програма по творческо писане. Първата му стихосбирка „Покер“ се появява през 1966 г. в самиздат. През годините той публикува още 24 поетични сборника, бил е уредник в галерията за модерно изкуство в Любляна, а в периода 1996 – 1999 е културно аташе в Ню Йорк.

„Четири въпроса за меланхолията“ е и заглавието на сборника със събрани негови стихотворения под редакцията на Кристофър Мерил. В България поетическият сборник „Кой кой е“ излиза през 2014 г. в Издателство за поезия „Да“ в превод на Людмила Миндова.

Поезията, както всеки език, защото всяко нещо, независимо мъртво или живо, носи белезите на езика, неминуемо е свързана от една страна с времето, а от друга с нещата извън него. По някакъв странен начин „Четири въпроса за меланхолията“ като че ли са доказателство (или оспорване ?!) на теорията за относителността. Защото ние вече добре знаем, че ако погледнем нощното небе, това, което ще видим, е история. Така също знаем, че ако се отдалечим достатъчно, можем да наблюдаваме поствоенните години на света като вече случили се, но литературните текстове, тези, които ги пишат и тези, които ги четат, са доказателство, че войната непрекъснато се случва, тя никога не е само история. Това е едно от доказателствата, може би най-поносимото, може би единственото, което освен да наранява, може и да съхранява.

Не знам дали меланхоличните въпроси са четири, но със сигурност те се преплитат като сложното ДНК – на историята и на екзистенцията едновременно, и питат дали може да бъде изкоренено сталинисткото или още по-общо – деспотичното тяло. Поезията на Томаж Шаламун, не само в „Четири въпроса за меланхолията“, е песен за повторението. Това можем да видим и в „Защо съм фашист“, и в „мъртви момчета“. Меланхолията е отрицание на репресивните режими, които, като че ли, изменят общото човешко тяло, то остава затворено в няколко бляна или в няколко кошмара. За да се събуди и да види, че то не може да бъде разделено от злото, с което се е съединило (и тук не става въпроса за вина), докато достигнем до там, че дори библейското наказание и възмездие на може да измени тази цялост – „Все още ли змията ти си сменя кожата, когато те окъпе светлина?“. Все още – да, все още – не.

Марианна Георгиева

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Белослава Димитрова feat. Иван Методиев „Вълче“

by New Social PoetryNo Comments

Петра Марино, Фотография; Пловдив; 2019 – DNA

 

Ако има стихотворение в българската поетична среда, което бих искала да нарека абсолютното стихотворение, това, което би трябвало да остане след всичко написано, бих изрекла следното:

„Вълче“

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

Иван Методиев

Това мощно стихотворение със запомняща се стъпка, звучащо с лекотата на детско стихче или приспивна песничка,е способно да каже възможно най-страшното. Ритъм, който би трябвало да ни успокоява и унася, изведнъж раздира действителността с жестоката истина. Истина, която всъщност не сме в състояние да проумеем, но усещаме с първичните си сетива, че гладът може. Гласът на малкото от стихотворението дълго кънти в съзнанието и подобно на Ohrwurm (от немски червей в ухото) се загнездва вътре в теб, за да се връща отново и отново в мисловния поток. Това, което прави Иван-Методиевото стихотворение огромно, е, че те обзема, кара те неусетно да влезеш и в двете роли:и на изядения и изяждащия, да се питаш, дали аз, ами ако стане така, дали бих…

Това изяждане не е провокирано от мотива на Медея, тук няма гняв, има много срам и безсилие от неусетно взетото решениеда се заситиш…и успокоиш на момента, макар това да коства живота на най-свидното ти.

Спомням си Дантевото разиграване на изяждане от отчайващ глад, което ни се представя по доста по-скрит и не толкова ясен начин в „Ад“. Граф Уголино, заключен, е готов да се поддаде на глада, чувайки зова на внуците си. Всъщност това решение, обвито в мрак, стои по-разбираемо от представения във „Вълче“ сюжет, облечен в животинска алегория.Няма по-голям описан ужас литературно и то без задръжки като в детска песничка. Затова стихотворението седи така мощно и решително, защото е написано с лекота.

Като се замисля за нас гладуващите – негладуващи българи, ако някой ден на общия ни гроб трябва да се сложи някаква епитафия, би трябвало да се изсече в камъка „Вълче“ на Иван Методиев.

 

Белослава Димитрова

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева feat. & translating Константин Павлов „Славеите пеят“

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

ПОМНЕЙКИ КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

ОТЧАЯНИЯТ РАЗУМ

(02.04.1933 – 29.09.2008)

 

„Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се възприема като аргумент в полза на миналото. Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е, защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.“

К. Павлов

 

В края ня септември Интернет ми донесе тъжната вест. Беше си отишъл от нас едва 75 годишен, един от големите български поети на двадесети век.

Никога не се запознах лично с него, но неговите стихове бяха измежду тия, които ме белязаха. Като поет, като човек, като гражданин. Знаех всичките стихотворения от “Сатири” /1960/ и “Стихотворения” /1965/ наизуст. И на сън да ме бутнеха бях готова да ги изрецитирам. Но можех само да си ги повтарям наум, да артикулирам бавно, бавно всяка една от неговите иронични трагични думи и да им се наслаждавам в най-дълбокото на вътрешното си същество.

Когато през 1960 открих в една от сливенските книжарници мъничката книжчица със заглавие “Сатири”, веднага си я купих и още по улицата започнах да я чета. Струваше точно, колкото баничката, която трябваше да си купя за закуската в голямото междучасие, така че нямах проблем. Обикновено си спестявах тези парички и след училище правех един тур по книжарниците. Изпитвах ненаситен глад за книги. Нямаше нищо друго красиво, тайнствено и обещаващо в живота ми.

Стиховете на Павлов ми предизвикаха истински шок. Вървях по улиците, носейки се замаяна, между мизерията на градския пейзаж, величието на природата и дълбокото подземно течение на думите. Полюшвана от меланхолията на другия глас сред бруталността на окръжаващото. В ушите ми пищеше песента на онези славеи виещи трелите си над мъртвите и пред очите ми кръжаха и дупчеха пространството като куршуми неясни светлини.

“Стихотворения”, заедно с първата книга на Николай Кънчев, “Присъствие” се превърна в едно от събитията на моето свършващо юношество. Тъничка, мъничка книжчица, ако не се лъжа, бяла и името на автора и заглавието изписани с черно. Имаше уникален послеслов от редактора. Нещо такова: Тази книга е един експеримент и читателите могат да ни пишат своите отрицателни или положителни становища. Не помня писах ли, не писах ли. Беше една форма на организиране на довършваща пропагандна кампания против автора. Сигурно свърши добра работа на цензурите. Но също така сигурно, трябва да са преглътнали и истински порой от положителни становища.

Тези стихове ни казваха, че въпреки всичко, беше възможно да бъдеш човек, да бъдеш личност. Да запазиш достойнство. Казваха ни, че беше възможно да се пише за нашето съществуванер нещо повечер казваха ни, че съществуваме. Ние и нашите мъртви и изчезнали, нашите отсъстващи. /В къщи, когато изпращаха баща ми в поредния концентрационен лагер, на мен ми казваха, че е отишъл запас./ Този наш живот, зазидан в абсолютното премълчаване, съществуваше, можеше да бъде изричан, изричаха го, отваряйки пролука в думите за мисълта и реалността, стиховете на Константин Павлов.

Невероятно! Стиховете се възправяха издън най-страховитите глъбини на чувството на пълно отричане и отхвърляне на абсурда на тоталитаризма и неговите практики, които обезценяват и смазват всяка етична стойност и самата човешка чувствителност. Издън кладенеца на болката, неартикулирана, но безмерна и непосилно пронизваща, сред цялата оная непрогледност от смърт, отсъствия, мизерия и методично имплантирани в мозъците и клетките, ден и нощ, вяра и надежда в светлото бъдеще, думата можеше да се изтръгне от гробните ями на пропагандата, да възкръсне, да ни възкреси, да ни даде реалност.

Книгите на К. Павлов бяха най-истинското страшно и трагично обвинение. Обвинението срещу “идеала”.  Срещу нечовешката мегаломания на архитектите на огромната вавилонска кула на утопията, безпощадно растяща и разпростираща своята сянка в ритъма на военен поход срещу индивида, срещу човека като такъв.

Никой друг български писател от епохата на реалния социализъм има тази смелост не само да не подмине реалното, но и да го изрази с такива универсални образи с непредвидима дълбина. Това Възнесение на бунтът на вътрешния човек срещу антихуманното и разрушително нивелиране и масовото унищожаване на личността, старателно практикувано от режима, въпреки всички декларации за размразяване и реабилитация на жертвите, беше много повече от буреносно. Истински земетръс от най-висока степен, провокиран от спущането на думата в пещерите на Монтесинос на “недоловимата” за бюрократичния апарат на активистите болка на реалния човек, млян от структурите на реда, на “големите идеи”, превръщащи го в цимент за своите сиви, абстрактни и абсурдни социални конструкции. Както във Вавилония, както в Египет, както в Китай, както в Рим, както в Петроград, както някога, както винаги.

През 60–те  Ана Ахматова възкликва, че Константин Павлов е най-големия български поет, когото е чела, но това възклицание съвпада с момента в който у нас окончателно се забранява публикуването на неговите творби. Нещо повече, той самият е обявен за несъществуващ. За да може семейството му да просъществуват поетът е принуден да превежда под името на друг, да моли заеми, които знае, че няма да може да върне, да редактира за стотинки и често само за чаша вино текстовете на някои не само позволени, но и прехвалени. През 75 се решава да подаде молба за работа като общ работник в Киноцентъра. Не му позволяват дори това, но за да избягнат разрастването на скандала го назначават на някакво вакантно място нямащо нищо общо с неговите възможности. Започва да оправя сценариите на другите и на следващата година вече представя първия от своите. Така се осъществява контакта му с още едно изкуство, което също ще обнови.

Стиховете му се преписват на ръка и се предават от човек на човек. Като заклинания срещу страха и загубата на достойнство. Стават обект на пристрастия и преклонение. Третата му книга се публикува едва през 1983. Нещо като “избрано” – само стихове от първите му две книги и подписани от цензурата сценарии. Даже заглавието го казва: “Стари неща”. Въпреки това не се появи в книжарниците.

След 1990 книгите му се публикуват, почти в поток, но също не са лесни за намиране. Биопсии на двайсти век под микроскопа на свободния дух. Символи на другия поглед. Виждащ и бъдещето. С неговите мрачини и кошмари. Творчески оттласък за младите поети. И не само за поетите. Един друг позабравен истински поета Иван Радоев най-точно формулира явлението К. Павлов: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнителност към нея!“

Така че, продължаваме да ги преписваме, по-точно казано, сега ги копираме от изданията в Интернет. И сме все повече.

След 2000 година му присъждат няколко литературни награди и книгите му се издават преиздават коментират и канонизират. Превеждат се на други езици някои от стиховете му. Но този така радикално различен поет, винаги чужд на всякакви идеологизации и патетизми все още не е прочетен в цялата му глъбинност и съдбовни предчувствия. Пред очите ни са, техните оксиморони, метафори, резки сривове на логиката и срутени граници на значенията, пулсират в кръвта ни. Да ги вдишаме дълбоко, още по-дълбоко. Отчаяният смисъл има още много да ни каже.

Благодаря ти, Коста. Майсторе, доскоро виждане!

Живка Балтаджиева, Мадрид, 29. 10. 2008

 

RECORDANDO A KONSTANTÍN PAVLÓV

LA RAZÓN DESESPERADA

(02.04.1933 – 29.09.2008)

 

“Yo esclarecía mis relaciones con el pasado mientras era actualidad. Y todo aquello que podría decir contra la actualidad no debe ser comprendido como un argumento en plus del pasado. Quiero decir, que si a veces la gente vocifera contra la actualidad es porque la aparición de una rata viva les sacude más fuerte que un tigre muerto.”

K. Pavlóv

 

A finales del mes de septiembre de este año 2008,  Internet me trajo la triste noticia, había fallecido a la edad de tan sólo 75 años uno de los grandes poetas búlgaros.

Nunca le conocí personalmente. Pero sus primeros poemarios me marcaron. Como poeta y como persona. Me sabía sus Sátiras (1960) y sus Poemas (1965) de memoria. Pero sólo los podía recitar mentalmente, articular y degustar cada una de sus irónicas y trágicas palabras únicamente en mi fuero interior.

El verano de 1960 todavía no tenía ni trece años y los versos de Pavlóv me provocaron un auténtico choque. Fue entonces cuando también empecé a escribir poemas. Iba por las calles, flotando entre la miseria del paisaje urbano y la magnánima hermosura de la naturaleza exuberante. Mecida por la melancolía y la brutalidad de esta realidad.

Poemas fue el acontecimiento de mi juventud. El poemario contenía unos pocos poemas y un PostScript único del nombre del redactor: “Este libro es un experimento y los lectores pueden escribir y enviar a la editorial sus opiniones negativas o positivas”. Era una forma de organizar una campaña de injurias contra el poeta. Pero tuvieron que tragarse un auténtico diluvio de cartas que le agradecían la valentía y el talento, la brecha que abría para el pensamiento y la palabra.

Si, estos poemas nos decían que era posible ser personas. Ser dignos. Era posible hablar de nuestra existencia. Escribir de nuestros muertos y desaparecidos. De nuestras vidas encerradas en la absoluta incomunicación. ¡Increíble! /En mi casa por ejemplo, cuando de nuevo enviaban a mi padre a algún campo de concentración a mí se me decía que le han movilizado.) Los versos se lanzaban desde el más profundo sentimiento de rechazo hacia el absurdo del totalitarismo con sus prácticas de lo correcto impuesto, que desvirtúan (si, siguen desvirtuando) la sensibilidad  misma, poética y humana. Desde el pozo del dolor, informulado pero agudo e inagotable, en medio de aquella confusión entre muerte, ausencias y esperanzas místicas metódicamente infiltradas en las mentes, con la mirada ahogada en la gris cortina de la contaminación informativa, la palabra todavía podía levantarse, resucitar, resucitarnos y darnos realidad.

El libro de K. Pavlóv era una tremenda y trágica denuncia. La denuncia contra “el ideal”. Contra la atroz megalomanía de los arquitectos de la gigantesca torre de la utopía, que se eleva amenazante y se expande en el ritmo de una intervención militar contra el individuo, contra el ser humano como tal.

Ningún otro poeta o narrador búlgaro de los tiempos del llamado socialismo real tuvo su valentía de no omitir lo real y encima expresarlo con imágenes universales de insondable profundidad. Esa Asunción de la rebelión del yo profundo contra la nivelación deshumanizante e inhumana y la aniquilación en masa del individuo como tal, practicadas asiduamente por el régimen, a pesar de todas sus declaraciones de deshielo, era más que tormentosa. Era un terremoto, provocado por el sumergirse de la palabra en el “imperceptible” dolor de la persona humana real, molida por las infraestructuras. Las infraestructuras de los “grandes ideales” que convertían el ser en cemento para las bases de sus abstractas y absurdas construcciones sociales. Como en Babilonia, en Egipto, en China, en Roma, en Petersburgo, como siempre, como siempre.

El dramatismo y la ironía escéptica, las metáforas amplificadas, las imágenes grotescas, la intertextualidad (en aquel entonces todavía sin formular teóricamente), el sentimiento trágico de la vida, eran las características más visibles de esta nueva voz. Voz de una conciencia atormentada y terrorífica que abiertamente enrabiada, hasta contra sí misma, provocadora, escandalizada y escandalizadora, trágica porque no tiene alternativas, parodiando con horror su doble “vida”, buscaba desesperada su “tercer” yo, nuestro ser herido e inquebrantable.

Cuando en los años 60ª Ana Ajmátova  dice que para ella Konstantín Pavlóv es el mejor poeta búlgaro que jamás haya leído, prohibieron la publicación de sus libros, le ningunearon, le aislaron y dejaron sin el pan nuestro de cada día por 10 años enteros. Pero no consiguieron cambiarle. Para sobrevivir y salvar a su familia de la miseria y la humillación de vez en cuando traducía bajo otro nombre, pedía dinero a los amigos, arreglaba los guiones de autores “permitidos” pero incapaces.

En 1975 pide un trabajo de chico para todo en los cineestudios Boyana. Para evitar el escándalo por fin le dan un trabajo que no tiene nada que ver ni con su talento, ni con su preparación. La mayor parte de los guiones de las películas más interesantes búlgaras han salido, o por lo menos han pasado por sus manos y su clarividente mente. Así es como desde su impuesto silencio innova no sólo la poesía búlgara sino también el cine.

Sus poemas se transmitían de uno a otro en copias manuscritas. Como conjuros contra lo terrible e indignante, articulados desde el silencio obligado de más de veinte años de eternidad “en las entrañas de la ballena”, según confiesa su propio verso. Se convertían en obras de culto.

Apenas en el 1983 se publicó su tercer libro Cosas viejas. No podía contener poemas nuevos, solamente ya publicados, y algunos guiones. Prácticamente no apareció en las librerías. Pero otra vez se convirtió en máximo símbolo de originalidad, novedad y estímulo creativo para los jóvenes. Y no solamente para los poetas.

Son auténticos cortes de la realidad, biopsias del siglo veinte bajo el microscopio del alma. Pero también provén el futuro con sus oscuridades y terrores. Fue otro poeta y dramaturgo, Iván Radóev, quien mejor formuló este milagro: “A Kosta Pavlóv la Naturaleza le ha encargado la misión de cumplimentarla.”

A partir del año 2000, se editan y reeditan sus obras, se le conceden varios premios literarios: Premio Nacional de Poesía Nikola Furnadzhiev, Premio Nacional de Literatura Hristo G. Danov, por la totalidad de su obra, Premio Nacional de Poesía Iván Nikolov. Su obra es parcialmente traducida a varios idiomas. Pero este poeta, tan radicalmente diferente de sus contemporáneos, tan alejado de todo tipo de ideologemas y patéticas, todavía no ha sido leído en toda su profundidad y premoniciones. Están ante nuestros ojos y laten en nuestra sangre sus oximorones, sus metáforas, sus bruscas rupturas y las demolidas fronteras del significado, respirémoslas hondamente, más hondamente. La razón desesperada tiene por decirnos mucho más.

Gracias, Kosta. ¡Maestro, hasta la próxima!

Zhivka Baltadzhieva, 29. 10. 2008, Madrid

 

СЛАВЕИТЕ ПЕЯТ

Посветено на славеите

от Западния парк

 

О, колко много славеи!…

 

Вървя и слушам,

забравям се

и се препъвам

в изстинали човешки трупове.

 

Кои са те?

Как стана туй?

Кажете ми!

 

Над всеки труп

възторжен славей пее…

 

Млъкнете, славеи!

Проклети славеи!

Дано в настъпилата тишина

един-единствен гарван се обади,

за да ми каже истината.

 

Страшната!

 

Константин Павлов

 

 

CANTANLOSRUISEÑORES

 

A los ruiseñores del Parque de Oeste,

Sofia

 

¡Oh, cuántos ruiseñores!…

 

Yerro y escucho embrujado,

pierdo noción de tiempo,

tropiezo

en cadáveres humanos congelados.                                                   

 

¿Quiénes son ellos?

¿Cómo se llegó a esto?

Os exijo que me contestéis.

 

Sobre cada cuerpo yerto

canta exaltado ruiseñor.

 

¡Callaos, ruiseñores!

Callad por fin, malditos.

Ojalá en el silencio presente

un único cuervo grazne

para decirme la verdad.

 

La más terrible y letal.

 

А español, Zhivka Baltadzhieva

 

 

ФЛОТАЦИЯ

 

 Лентата прелиташе край мен

и едва не ме докосваше.

Рудните отломъци подскачаха

върху безконечния конвейер,

горди, че съдържат много цинк,

олово много

и невероятно малко

златни примеси.

Смешни бяха рудните отломъци –

сигурно си я представяха

фабриката за обогатяване

нещо като козметически салон.

 

… Трябва да призная, че се плашех.

Двоумях се,колебаех се,

но реших

и скочих върху лентата.

Рудните отломъци са мои братчета!

Ние имаме един състав!

Аз съдържам също много цинк,

олово много

и невероятно малко

златни примеси.

Майсторе, до скоро виждане!

 

… Чукове ни биха,

сяха ни сеялки,

химикали ни размекваха душичките.

Страшно беше

и болеше.

Но сега сме чисти –

цинкови!

оловни!

няма разни златни примеси у нас.

 

Константин Павлов

 

SEGREGACIÓN

 

Volaba al lado la cinta transportadora,

tan al lado que casi se me llevaba.

Saltaban las piedras

sobre su infinito,

orgullosas con su contenido

¡muy alto, muy alto!

de cinc y de plomo, de cinc y de plomo,

y muy poco, mínimo,

oro.

 

Daban risa los pedruscos esos,

deberían de imaginarse

la planta de segregación

como un salón de belleza.

 

…Debo confesar, terror sentía.

Vacilaba y dudaba

pero me determiné por fin

y salté sobre la cinta.

¡Los pedruscos estos son mis hermanitos!

Con la misma constitución:

cinc y plomo, cinc y plomo,

y muy poco,

increíble mínimo

de oro.

– ¡Maestro, hasta la próxima!

 

…Nos lavaron, irrigaron,

nos vapulearon los martillos,

tamizaron los tamices,

ablandaron los productos químicos

nuestras almas.

Fue terrorífico, dolía,

mas ahora somos puros,

puro cinc

y puro plomo,

no hay oro en nosotros ya.

 

А español, Zhivka Baltadzhieva

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев feat. Атанас Далчев „Посред ровината“

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, fingerprint 29×21 cm, print

 

Предложението да избера стихотворение и да напиша за него – каквото и да е – се оказа доста разфокусиращо. Можех да избера стихотворение представително за моя вкус. И да излъжа. Вкусът ми се променя, и заради нюансираното познание за света, и заради аберациите в усета за поетическото. Подходящо също ще е нещо просто и гениално. Естествено обяснение защо поетът дундурка детето в себе си, и когато е с академична тога. Опитам ли да направя лингвистичен анализ, който често издига възприемането на ниво, изпреварващо и понякога буквално смазващо поетическото въздействие, вероятно отново ще се наложи да доказвам защо поезия не е само песента на славея, а и граченето на гарвана. Колебанията и лутането сред различни автори ме доведоха до харесвано от доста години стихотворение.

 

ПОСРЕД РОВИНАТА

Посред ровина във утрината синя
лъщи една железопътна глуха линия.

По релсите, обрасли с бурени зелени,
върви едно момиче с двама зли гамени.

Притиска то под свойта мишница китара,
която неговите линии повтаря.

Подире му с тревога вика мойта мисъл:
– Момиче, спри!Момиче хубаво, върни се!

Другарите ти са момчета груби:
не знаят те що значи всъщност да се люби.

За тях е като ядене това и гладни,
те с яд ще се нахвърлят върху теб на пладне.
Преди да слезе слънцето на запад,
с целувки алчни твойте устни ще изхапят.

Китарата и твоята любов ще счупят.
В реката после ще захвърлят двата трупа.

Момиче, не отивай с двамата гамени!
Момиче, зарави ги и ела с мене!

Ти ще ми кажеш само малкото си име.
И после двамата мълчаливи ще вървиме.

Под стъпките ни леки ще трептят тревите.
Сами ще разговарят мълчешком душите.

И по траверсите на релсите със здрача
като по стълба към деня ще се изкачим.

1964 г.

 

Спомних си, че някога вуйчо отказваше да ми даде томчето със стихове на Атанас Далчев за вкъщи. Лаконично обясняваше колко цени поета, и ми припомняше пубертетската небрежност, с която понякога се отнасях към вещите. И заради тона, и заради другите подробности, беше излишно да го убеждавам. Тогава живеех във времето, ако не на първите, поне на все по-силните, поглъщащи и подчиняващи съществото ми вълнения свързани с по-красивата част от човечеството. „Посред ровината“ препрочитах десетки пъти. Исках да съм на местото на поета. И същевременно предчувствах, че и копнежите му, и момичето са обречени. Тя винаги щеше да бъде с двамата гамени, докато той натъжен реди своите предупреждения. И римува носталгични картини. Двамата вероятно щяха да счупят китарата, но едва ли ще убият красивото момиче. Друго щеше да бъде реалното развитие на събитията. Предположението за убийство беше само поетическо преувеличение. Двоумях се дали, ако момичето беше срещнало първо поета, щеше да тръгне с него. Раздвоението ми се подсилваше от случка, която наскоро буквално беше ме разтърсила.
Познавах „релсите обрасли с бурени зелени“. Бях вървял по тях, придумал накрая най-красивата и най-желана тогава, да излезе с мене. След неизвестно колко време прекарано в мълчание, се осмелих да я прегърна през кръста. Беше пренасяне в непознати дотогава усещания. Допълнителният тласък, запратил ме още по-далече, беше тежката гръд, която уж случайно докосвах докато вървяхме. Не мислех за нищо. Не исках повече. Усещанията от толкова желаната близост, ме изпълваха. И в първия момент не разбрах какво се случи. Стори ми се като удар и остър звук, разцепили тишината. Сякаш мирозданието се килна, залитна напред и настрани, загубило опора. Мигновено кракът ми потъна дълбоко. Всъщност една от траверсите на старата железопътна линия липсваше. В отворилата се дупка беше се събрала кал и вода. Хлътнах почти до коляното. До тук все още бях поета, който иска само да знае малкото име на момичето до него. В следващия миг почувствах близост, макар и нежелана, с двамата гамени. Потъвайки в калта инстинктивно бях преместил ръката си от кръста върху рамото на любимото момиче.
Загубила равновесие, тя също затъна в калната дупка между траверсите. Не само не успях, дори не направих опит да я предпазя. Дланта на рамото изглеждаше като възможност да се задържа за нейна сметка. Отказвах да се оправдая, че всичко се случи неочаквано и за секунди. Чувствах се гузен и объркан. Макар за нея да беше само неприятен инцидент, предизвикал дори весел ентусиазъм, докато се чистехме минути по-късно. Усещах случилото се като провал. Кална дупка, от която не успявах да изляза. Безброй път кракът ми затъваше в нея, а аз се опитвах да се задържа в равновесие с длан на нейното рамо. Все по-чудовищна изглеждаше машиналната ми реакция. След тази случка и двете възможности бяха напълно валидни, да бъда един от двамата гамени, и поета, който подканя момичето да ги забрави, и да тръгне с него. Тогава отново си припомнях всяка дума от стихотворението. Каквото и да мислех, каквото и да виждах накрая винаги стигах до място с липсваща траверса. И си представях как затъвам, прострял ръце с надежда, че така ще предотвратя каквото вече беше се случило.

Палми Ранчев

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Азис Назми Шакир-Таш feat. (& translating) Джахит Съткъ Таранджъ „Минарета“

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, #2 Живо и Мъртво. 2018. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

Едва ли съм първият, нито ще бъда последният съзерцател на Истанбул, който открива прилика между първата буква „алиф“ (ا) от арабската азбука и минаретата от силуета му.  Турският поет Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) ги сравнява с подострени моливи, които записват греховете му по небосклона:

 

Минарета

 За какво са тези минарета по-високи и от мене, за какво?
Приличат ми на моливи подострени,
за да записват греховете ми по небосклона минаретата високи.

 Градът наежен като гръб на таралеж
в прелитащите вдъхва страх от тежко падане,
съвсем различни светове са минаретата високи.

 През месец рамазан, по празник, в нощите свещени
сякаш са душата на града – обляни в светлина се реят;
мене питай колко му е тежко на едно неосветено минаре;

 Едно такова минаре е моята душа без светлина.
Ах, тя не знае що е рамазан, не знае празник, нощ свещена,
безкраен грях е, все тъй продължава.

 

Подсъзнателно Таранджъ е усетил етимологичната връзка на думата „минаре“ със „светлина“. Как няма да му е тежко на неосветеното минаре след като арабското му значение е всъщност „фар“. Фарът на свой ред, в пълен сихрон с логиката на семитското словообразуване, е изведен от „огън“ и „светлина“, които в случая бликат от втората сричка – „нар“. Едва ли е случаен и фактът, че „нар“ на турски и на български обозначава един и същи червендалест плод – punica granatum. Заради няколко негови зърна отвлечената от Хадес Персефона си остава за вечни времена в подземното царство. Именно той в юдейската и християнската традиция е забраненият плод, а не нахапаното лого на компанията “Apple”. Турция е най-големият износител на нарове в света. Но когато се каже „нар“, вибрацията и честотата на тази вълшебна дума не ме отвежда към средиземноморието, където се намират наровите насаждения, а се гмурва като японски ловец на перли в гънките на мозъка ми и изважда от там винаги един и същи образ – на едно дръвче в двора на мевлевихането в Галата. Плодовете му светят с отразената от храма и дервишите светлина, точно както и минаретата целогодишно осветяват пътя на тръгналите към тях вярващи, невярващи и чайки – ту с отправените urbi et orbi призиви за молитва, ту с изящна като на „алифи“, участвали в изписването на думата „Аллах“ осанка. А че Истанбул е бурно море с опасни брегове, в чиито скали се разбиват милиони души, спор няма. Фаровете на минаретата остават за тях неосветени, защото те са забили поглед в земята. Прочее, забивайте погледи не в земното, а в небесното – като истанбулски минарета, чиито върхове владеят до съвършенство изкуството на небесната акупунктура. От нея са се родили градове като Гранада и филми като „Цветът на нара“…

 

***

Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) е роден в известния с българските си заточеници източноанадолски град Диарбекир. Средно образование завършва в Галатасарайската гимназия, чийто помпозен вход неизбежно ще привлече вниманието ви, ако се случи да се разходите по истанбулското стъргало – „Истиклял“ (същото, в края на което се намира и мевлевихането с нара). Когато започва Втората световна война, поетът е принуден да прекъсне следването си в Париж и да се завърне в родината (1940). След като отбива военната си служба, работи в различни учреждения като преводач. През 1954 заболява тежко и е изпратен на лечение във Виена, където умира. Тленните му останки са пренесени и погребани в Анкара.

Поетът, който пише първите си стихове още като гимназист, става известен със спечелването на наградата на Народно-републиканската партия за 1946 г. със стихотворението „Тридесет и пет годишен”. В това знаково за съвременната турска поезия произведение Таранджъ заимства небезизвестния от „Ад“ на Данте Алигиери израз – „на попрището жизнено в средата“. (Когато го съчинява Данте също е на около 35 години. Въображаемото му стоглаво пътуване през ад, чистилище и рай започва през 1300 г., което позволява на биографите му да изчислят приблизителната година на раждането му – 1265 г.). Датата на смъртта на Таранджъ, в личен план опровергава тази констатация – по това време той е едва на 46. Според критиците му, пише за страха от смъртта, под влиянието на френски поети като Бодлер, Рембо и Верлен, но по-вероятно е да го е правил, защото като повечето смъртни, наистина се е страхувал. В края на поетическата си кариера остава верен на сричковата поезия, което може да се обясни с близостта му до поетическото течение „Гарип” („Странник“). Издадените приживе и пост мортем стихосбирки на Таранджъ са: „Мълчанието на живота ми“ (1933), Тридесет и пет годишен“ (1946), „По-красив от мечта“ (1952), „След това“ (1957), „Събрани стихотворения“ (1983).

Азис Назми Шакир-Таш

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Нинко Кирилов ft. Иван Методиев „Вълче“

by New Social PoetryNo Comments

Хубен Черкелов, 2 Франка, Бриджит Бардо, 2018

 

 

ИВАН МЕТОДИЕВ

Вълче

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

 

Не е нужно да бъдем патетични или да драматизираме – настана вълче време. Темата за детето и отношенията с майката… Не, това звучи твърде ученическо. Иван Методиев копае, раздира, кърти и къса като боксьор в тежка категория, чийто спаринг партньор не е читателят, а самият живот. Вълчето не е малкото на вълчицата – то е бъдещ вълк, може би водач на глутница, страшен, ужасяващ в своята непорасналост, която никога няма да се случи. Един вид Едипов комплекс, в който момчето/вълчето иска да се влезе отново там, откъдето е излязло, да стане част от майчината матрица. Вълчицата, която спасява вълчето от страшния глад като го изяжда – иска ми се този образ да си го залепим на стената пред нас, да го татуираме в зеницата си, да го преглъщаме с чая и кафето сутрин, докато мислим за майките и децата си. Човек за човека може и да е вълк, но вълчицата за вълчето е човек. Още по-страшно – вълчицата за вълчето е майка. Тя е на пословичната първа линия. И пролива кръв. Това е война, не си и помисляй друго, война е. Война, в която тя е палач и жертва, мляко и кръв. Друго стихотворение на Иван Методиев звучи така:

Мълчи!
Не казвай на врабеца, че лети!
Ще падне!

А ако вълчето разбере, че е вълче? Homo homini lupus est. Къде завършва вълчата природа и започва човешката? (И обратно, разбира се.) Човекът и вълкът често са едно и също. Важно е какво вижда окото на наблюдателя. А пред огледалото наблюдателите и наблюдаваните са едно и също същество.

Нинко Кирилов

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Яна Букова feat. Васко Попа „Преди играта“

by New Social PoetryNo Comments

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

ВАСКО ПОПА

Преди играта

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи

той играе

Превод от сръбски Симеон Владимиров

 

Не бих преувеличила, ако кажа, че това стихотворение ме определи като поет, в някаква степен очерта посоката ми на търсене и територията, в която работя. Открих го, когато бях на 16 или 17 години, в една “Панорама” или може би “Съвременник”. Имаше нещо хипнотизиращо в него, нещо, което ме караше да го препрочитам отново и отново десетки пъти. Накрая го преписах на току-що подарената ми от баща ми пишеща машина, защото се бях уплашила, че може да забутам някъде броя на списанието и да го загубя. Звучеше заклинателно с ритъма, повторенията и насечеността на фразите. Приличаше на указание за магическо действие. Вкарваше те директно в една ситуация, която не бе обяснена, но имаш непоколебимото усещане, че е напълно реална, важаща за всички хора и за теб самия. По начина на натрупвания столетия наред народен опит, със същото напластяване и категоричност то заявяваше едно правило или по-точно една правилност: в този случай се прави така. Чувствах, че не нужно дори да се назовава коя е тази Игра. Имах своя отговор, но ме радваше, че той не беше единствен – всяко начало, всяко поемане на риск, всяко встъпване в човешки отношения би могло да е Играта. Едва по-късно бих намерила думите, за да говоря за огромния метафоричен диапазон на това стихотворение, за невероятно точното сечение между красота и истина, за почти математическата му способност да извлече една универсална формула на човешкото, приложима във всевъзможни ситуации. Беше първата ми среща с това, което винаги ме разтриса в изкуството и към което се стремя в работата си, колкото ми дават силите: истината с повече от един верни отговори. Едва по-късно можех да разчета, че много от елементите, които в началото ми се струваха чисто заклинателни и сюрреални, са напълно неслучайни, че имат много точно изчислено присъствие и натрупването им въвежда не директно заявен, но ясно разпознаваем смисъл: преди Играта не трябва да има гвоздеи, случайно останали стърчащи елементи от недонаправени неща, от стари и разпаднали се конструкции, на които случайно можеш да се закачиш и да се нараниш безсмислено; не трябва да има разбира се крадци; не трябва да има кукувичи яйца, чужди възгледи, чужди семена, които някой ден да пораснат, представяйки се за твои, и да обземат пространството ти. Но това, което остава изцяло непроменено през всичките години, е моето лично тълкуване за Играта. Напълно програмно – вярвам – Васко Попа е поставил това стихотворение като първо в целия цикъл „Игри“. Разчитам винаги Играта като творческия акт, действието да създаваш. С абсолютната необходимост да изминаваш, всеки път преди всяко започване, цялата амплитуда на човешкото – от надскачането на собствения ръст до стигането на собственото дъно и всеки път да оцеляваш отново. При всяко четене остава отново и отново усещането за непоклатимата екзистенциална правилност на това стихотворение. Да, така се прави преди Играта. Само така е възможно.

Яна Букова

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Кирил Василев feat. Константинос Кавафис „Мирис, Александрия (340 г. след р. Хр.)“

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Daylight 8, 110×190

 

 

Константинос Кавафис „Мирис, Александрия (340 г. след р. Хр.)“

Когато се научих за нещастието – че Мирис е умрял
отидох в неговия дом, макар че аз отбягвам
да влизам в къщите на християни,
особено когато имат скръб или празнуват.

Спрях в коридора. Не желаех
да вляза по-навътре, забелязах,
че близките на мъртвия ме гледат
с учудване и със неодобрение.

Положили го бяха сред една голяма стая;
оттам, където бях застанал, виждах само
една част: имаше килими скъпи
и съдове от злато и сребро.

Стоях и плачех, свит в коридора.
Мислех си, че срещите, разходките ни вече
без Мирис ще са празни, скучни;
и мислех си, че вече няма да го виждам
в красивите ни, неблагочестиви нощни бдения
как се усмихва, как се радва, как декламира стихове
със съвършеното си чувство за поетичен ритъм;
и мислех си, че съм завинаги изагубил
младежа, когото толкоз обожавах.

Старици някакви до мен разказваха със шепот
за сетния му ден – на неговите устни
било до края името Христово,
в ръцете стискал кръст…

А после влязоха във стаята
четирима свещеници на християните
и почнаха горещо да се молят на Исус
(или на Богородица, аз не познавам
добре религията им).

Ний знаехме разбира се, че Мирис беше християнин.
От първия момент го знаехме, когато
по лани влезе в нашата компания.
Но той живееше напълно акто нас,
от всички нас отдаден още повече
на удоволствия. Той пръскаше пари широко
за развлечения. Към упреците на света нехаен,
се хвърляше с готовност в нощен бой
по улиците, щом компанията ни
се срещаше със вражеска компания.
Той нивга не говореше за своята религия.
Дори веднъж му казахме,
че ще го заведем в храма на Серапис.
Но като че остана недоволен
от нашата шега: сега си спомням.
И още два подобни случая наум ми идват:
когато правехме на Посейдон излияния,
той се оттегли от кръга ни и се загледа настрани.
Когато пък един от нас, ентусиаст,
каза веднъж: компанията ни да бъде
под покровителството и закрилата
на Аполон прекрасен и велик, тогава Мирис
прошепна (другите не чуха) „Но без мене.“

Свещениците християнски със силни гласове
се молеха за упокоя на душата на младежа…
Аз наблюдавах със какво старание
и със какво напрегнато внимание
към обредите на религията им приготвяха
необходимото за погребението християнско.
И изведнъж ме завладя неуловимо
и странно впечатление. Почувствувах,
че сякаш Мирис от мене си отива,
че се сля той – християнинът –
със своите, че аз му ставам чужд,
ужасно чужд; усетих даже
как ме докосва някакво съмнение:
нима наистина съм бил измамен
от любовта си и нима аз винаги съм бил
за него чужденец…Изскочих вън
от тяхната ужасна къща,
избягах бързо, да не грабне
и ми отнеме християнството
за Мирис спомена.

1929 г.

Превод от новогръцки Стефан Гечев

 

През 1929 г. Кавафис е на 66 години, остават му още 4 години живот. Той е пенсиониран чиновник, хомосексуален, живее сам в малък апартамент на улица „Лепсиус“ № 10 в Александрия. Среща се с ограничен кръг от приятели и почитатели на поезията му: английския писател Е.М.Форстър, близкия му приятел Алеко Сингопуло, бизнес-магната Антони Бенакис, гръцките писатели Никос Казандзакис и Пенелопе Делта, бъдещия директор на Бритиш Мюзеум Сър Антъни Форсдайки, преводача на Калимах Робин Фърнес и италианския футорист Филипо Маринети (според Маринети Кавафис също е футурист).

„Мирис, Александрия (340 г. сл. р. Хр.)“ принадлежи към т.н. исторически стихотворения на Кавафис. Той сам посочва три тематични топоса, към които в една или друга степен могат да бъдат отнесени неговите стихове: философски, исторически и хедонистки (стихотворения, тематизиращи чувственото удоволствие). Разделението е условно, защото в повечето случаи стихотовернията му могат да бъдат включени в повече от една категория. Такъв е случаят с „Мирис“. То може да се нарече историческо, защото действието и персонажите в него са ситуирани в едно конкретно историческо минало, но то е и философско, защото в него се тематизира същността на историята и нейното влияние върху индивидите и техните най-интимни отношения. То е и хедонистко, защото в него се описва един начин на живот, подчинен на чувствените удоволствия.

Интересът на Кавафис към историята е избирателен. Той се интересува основно от три исторически епохи: Елинистическата (4-1 век преди Хр.), Римската (1-4 век след Хр.) и (късно-) Византийската (11-14 в. след Хр.). „Мирис“ спада към стихотворенията, чиито сюжети са ситуирани в 4 в. след Хр. в Александрия. Това е моментът, когато християнството, вече широко разпространено в Римската империя, от преследвана религия се превръща в държавна религия. Годината посочена в заглавието на стихотворението (340 г. сл. р. Хр). се вмества в един междинен период, когато то вече е обявено за официална религия (през 313 г.), но все още не е обявено за държавна религия (през 380 г.) Предстои и неуспешният опит на император Юлиан  (361-363 г.) да възстанови езическите традиции. Кавафис му посвещава цели 6 стихотворения.

„Мирис“ е драматичен монолог, в който един млад езичник от Александрия разказва преживяното от него по повод на смъртта на своя приятел и любовник, християнина Мирис. Техниката на драматичния монолог е усвоена от Кавафис от прочита на поезията на Робърт Браунинг. Същата техника е използвана широко от Паунд и Елиът, пак под влияние на Браунинг. Онзи, който говори в стихотворения от този тип не е вече самият поет, но не е и напълно автономен фикционален аз, а е, както го нарича Паунд, „персона“ или „маска“ (пояснение на Елиът), през която поетът говори на въображаема публика. „Персоната“ може да бъде напълно фикционален характер, но може да бъде и реална историческа личност. В случая с „Мирис“ и говорителят в стихотворението и онзи, за когото той говори са фикционални характери.

Езичникът в стихотворението на Кавафис разказва за това как отишъл в дома на Мирис за неговото опело, въпреки че отбягвал да посещава домовете на християните, „особено когато имат скръб или празнуват“. Силата на любовта и скръбта му са загатнати още в началото с прекрачването на това вътрешно самоограничение. Езичникът се осмелява да отиде в дома на Мирис, но не посмява да влезе в стаята, където лежи неговото тяло и остава в коридора. Вътрешните колебания у езичника са усилени от недружелюбния прием. Разделението, за което по-късно открито ще стане дума в стихотворението вече е налице. Мъртвият Мирис лежи в голямата стая „със скъпи килими и съдове от злато и сребро“, а езичникът плаче сам в коридора. Между него и Мирис стоят недрожелюбните близки („близките на мъртвия ме гледат/с учудване и неодобрение“).

Стихотворението на Кавафис е пример за виртуозно редуване, своеобразен „паралелен монтаж“, на фрагменти от онова, което се случва около езичника; онова, което той вижда и чува в дома на Мирис и онова, което паралелно си спомня, чувства и мисли. В киното Франсис Форд Копола е майстор на паралелния монтаж, когато две, протичащи успоредно, но противоположни по смисъл и емоция действия, се представят едновременно, чрез редуване на моменти от едното и другото действие. В стихотворението също може да се каже, че има две паралелни действия – религиозният ритуал и сцените (в спомена на езичника) от нощния живот в Александрия. Смисловият, образният  и емоционален контраст между двете усилва естетическото въздействие.

Напрежението в стихотворението нараства постепенно. В началото е скръбта на езичника, за чийто адресат не знаем нищо. Освен неговото име и това, че неговият носител е християнин. Решението на Кавафис да скрие тялото на мъртвия Мирис е изключителен ход. Виждаме свещениците, които извършват ритуала около мъртвеца, но не и него. После пред нас изплува образът на Мирис в спомените на езичника. Млад, красив, от богато семейство, отдаден на чувствените удоволствия, но и на изкуството, съвършен александриец. Научаваме, че Мирис е обект на изключителна страст от страна на езичника, на истинско обожание („младежа, когото толкоз обожавах“). Започваме да разбираме все по-добре загубата и силата на скръбта, право пропорционална на силата на страстта.

Постепенно обаче темата за християнството на Мирис минава на преден план. Вярно е, че Мирис води живот, който по нищо не се отличава от живота на неговите приятели езичници. Той е дори по-краен от тях в този начин на живот. Затова те никога не са обръщали сериозно внимание на това, че той е християнин, а и той никога не е говорил за религията си. Непосредствено преди да започне опелото на Мирис обаче, езичникът научава (от шепнещите старици), че в последния ден от живота му „на неговите устни /било до края името Христово, в ръцете стискал кръст…“ Тогава плачещият в коридора започва да си припомня отделни, на пръв поглед незначителни случаи, в които Мирис е отказвал да следва приятелите си – отхвърля предложение (макар и нашега) да посети езически храм, отказва да прави излияния или да приеме покровителстовто на езически бог. Образът на християнина Мирис неусетно започва да измества образа на отдадения на чувствени удоволствия александриец.

Колкото повече време минава, колкото повече напредва ритуалът около мъртвото тяло на Мирис, неговата същност се променя радикално. Онова, което е изглеждало незначителна подробност в неговия живот постепенно се превръща в най-съществената му характеристика. Онзи Мирис, в когото езичникът е влюбен до обожание, постепенно изчезва. На негово място се появява един напълно чужд човек. Християнският ритуал се превръща почти в магическо действие, с което Мирис е преобразен. Пред очите на езичника се извършва радикална метаморфоза, като в новелата на Кафка. Езичникът е ужасен и избягва от къщата с надеждата, че ще може да опази спомена за Мирис.

Ужасът, който езичникът изпитва в края на стихотворението не е ужасът пред лицето на смъртта, а пред възможността за радикално различен прочит на реалността. Този ужас е по-близък до ужаса от полудяването. След това, което езичникът вижда и преживява в дома на Мирис, той никога повече няма да може да съедини в едно двете лица на Мирис, но и никога няма да може да съедини разлома в самия себе си. Затова може да се каже, че това преживяване, тази раздяла е по-страшна дори от смъртта.

Възможността за радикално различен прочит на реалността е същността на историята. За Кавафис тя е именно редуване на такива радикално различни прочити на реалността, оформени в културно-исторически парадигми, в границите на които отделните общества и индивиди мислят и действат. Като философ на историята Кавафис се интересува от онези гранични моменти в нея, когато една парадигма се сменя с друга. Като поет обаче, той се интересува от това какво значи една такава радикална промяна за отделните индивиди. В 4 век, когато се развива действието на стихотворението, се случва точно такава промяна. Два различни исторически свята, миналото и бъдещето, съществуват едновременно в настоящето и вече разделят обществата и индивидите, но все още това не е видимо отвън. Отвън всичко изглежда като преди, но всъщност разломът е започнал.

Кавафис избира момента на смъртта на Мирис, за да демонстрира този разлом. Не само защото в граничната ситуация на смъртта човек отхвърля всички външни условности и разкрива най-съкровеното у себе си (името, което устните му мълвят преди смъртта). Пределното откриване на разлома става пред тялото на мъртвия, защото това е моментът, в който той вече не принадлежи на себе си, а е изцяло в ръцете на другите и на общностния ритуал, чрез който живите се свързват отново в актуална общност пред лицето на мъртвия. Свързват се живите помежду си, но и живите с мъртвите на тази общност. В центъра на всеки ритуал, експлицитно или имплицитно, стои жертвоприношение, което трябва да възстанови връзките в общността и връзките на общността с боговете, мъртвите и космоса. Това е моментът, в който разломът се разкрива най-категорично. Този разлом не свършва с живота, а продължава и в смъртта и затова е истински непоносим.

Днес, в Европа, Мирис не е християнин, а мюсюлманин, а езичникът е атеист или агностик. Можем и да разменим местата, както и Кавафис го прави в едно друго стихотворение на същата тема „Жрец на Серапис“. Там става въпрос за скръбта на сина християнин по повод смъртта на баща му, който е не просто езичник, а езически жрец. Колективната идентичност, особено когато има тотален характер, както е с религиозния светоглед, но също и с атеистичния, ни свързва с едни и ни отделя радикално от други. Можем да си представим един гъвкав индивид, който не се обвързва категорично с никаква колективна идентичност, но тази гъвкавост също е колективна идентичност, към която мнозина са силно привързани. Тя също свързва и отделя.

Любовта в стихотворението на Кавафис няма силата да преодолее разлома между историческите светове, няма силата да откъсне индивидите от техните колективни идентичности. Затова тя е трагическа по същността си. Никога не можем да бъдем напълно себе си. В това „себе си“ винаги присъстват и другите. Любовта е най-индивидуализиращият акт, но и тя няма силата да ни освободи от другите в нас, от другото в нас, което не ни принадлежи. То е историческият свят, в който винаги вече сме, и който колкото и да се опитваме да го напуснем ще ни приюти отново в момента на смъртта ни. Езичникът в стихотворението на Кавафис се разделя с Мирис отчужден. Той иска да спаси спомена за познатия Мирис. А може би това е шанс за една друга  любов, която започва с любовта към чужденеца. Това вече е отвъд Кавафис.

Кирил Василев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ани Илков feat. Христо Кацаров „Сто работни вола“

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

Това е една открадната идея. Както навремето беше и идеята за Критическия квартет. Или казано по-позитивно: прилагане на челния чужд опит. Много отдавна, ровейки из рафтовете на Книжарницата на писателите се натъкнах на антологията Vissanéző [дословно: да погледнеш назад, гледащ назад, в преносното значение: да си припомниш нещо], в която бяха публикувани тълкувания на стихотворения, направени от поети. Рубрика, инициирана от Петер Кантор и протекла на страниците на литературния им вестник Живот и Литература (Накратко И, защото според вица, май от соца, нямало нито живот, нито литература в него). Всеки си беше избирал стихотворение и по начин, съответстващ му, беше написал своята истина, тълкувание, връзка или каквото и да е там. Та винаги ми се е искало да чета такива неща и на български, предложих идея на Владимир Сабоурин, съгласи се, попита за название на рубриката, чудех се какво да е, нещо с назад, с обратно, си казах, и тогава ми дойде изневиделица Обратно огледало.

нпб

 

 

Христо Кацаров „Сто работни вола“

Аз бях пастир на сто работни вола,
а той пасеше черния си бик
и мислеше за миналото си. Доволен,
когато ме видя, нададе вик:
– Ела сега воловете да сборим.
Макар че остарях, а ти си млад,
не ме е страх от никого. В Загоре
ела да видим кой е по-богат!

– Готов съм – казах аз. Подир минута
изтракаха железните рога.
И сякаш Стара планина се срути
под облаците ниски… Откога
очаквам този ден в полето прашно…
Но в младата омачкана трева
залитна белият ми вол. Изплашен,
опъна шията си… Изрева.

Тогава уморените волове
се спуснаха, усетили кръвта
на своя брат. Започнаха да ровят
с копитата си лъскави. Света
потръпна в яростта си дива…
Аз знаех вече кой ще победи,
а старецът, разбрал, че си отива,
не се усмихваше като преди.

1963

 

Не мога да си спомня кога за пръв път съм прочел стихотворението „Сто работни вола“ от Христо Кацаров.Същото е и с песента на Борис Машалов „Заблеяло ми е агънце“. Сякаш по силата на някаква мистична партиципация те са се настанили в паметта ми по безпаметен начин. Сред културната бохема на тази просташка страна още от времената на Възраждането е прието да се отбягват селските неща, било то форми на труд, културно поведение или естетика (като изключим идещите от древността пасторални жанрове). И това се прави тук, за да не сме провинциални. Но какво по-провинциално от това да си неосведомен глупак. Без аграрната култура на неолита светът днес щеше да е съвсем друг.
Поради любезната покана прегледах всичко, което е електронно достъпно от Христо Кацаров и виждам, че стихотворенията му за волове, агнета, сърни, треви, води стоят и не мърдат през годините. Това, което си мисля е, че много от стихотворенията на Христо Кацаров, както и песента на Борис Машалов въздействат така силно, защото разиграват първични сцени, свързани с чудовищната несправедливост в социалното уреждане на аграрния живот. Ние живеем в тази несправедливост до ден днешен и краят ѝ може да настъпи само ако човекът успее да се въплъти технически – напред в изкуствените неща, и теологически – назад в безподобната воля на вола да бъде ангел.

Ани Илков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X