Ния Пушкарова, fingerprint 29×21 cm, print
Предложението да избера стихотворение и да напиша за него – каквото и да е – се оказа доста разфокусиращо. Можех да избера стихотворение представително за моя вкус. И да излъжа. Вкусът ми се променя, и заради нюансираното познание за света, и заради аберациите в усета за поетическото. Подходящо също ще е нещо просто и гениално. Естествено обяснение защо поетът дундурка детето в себе си, и когато е с академична тога. Опитам ли да направя лингвистичен анализ, който често издига възприемането на ниво, изпреварващо и понякога буквално смазващо поетическото въздействие, вероятно отново ще се наложи да доказвам защо поезия не е само песента на славея, а и граченето на гарвана. Колебанията и лутането сред различни автори ме доведоха до харесвано от доста години стихотворение.
ПОСРЕД РОВИНАТА
Посред ровина във утрината синя
лъщи една железопътна глуха линия.
По релсите, обрасли с бурени зелени,
върви едно момиче с двама зли гамени.
Притиска то под свойта мишница китара,
която неговите линии повтаря.
Подире му с тревога вика мойта мисъл:
– Момиче, спри!Момиче хубаво, върни се!
Другарите ти са момчета груби:
не знаят те що значи всъщност да се люби.
За тях е като ядене това и гладни,
те с яд ще се нахвърлят върху теб на пладне.
Преди да слезе слънцето на запад,
с целувки алчни твойте устни ще изхапят.
Китарата и твоята любов ще счупят.
В реката после ще захвърлят двата трупа.
Момиче, не отивай с двамата гамени!
Момиче, зарави ги и ела с мене!
Ти ще ми кажеш само малкото си име.
И после двамата мълчаливи ще вървиме.
Под стъпките ни леки ще трептят тревите.
Сами ще разговарят мълчешком душите.
И по траверсите на релсите със здрача
като по стълба към деня ще се изкачим.
1964 г.
Спомних си, че някога вуйчо отказваше да ми даде томчето със стихове на Атанас Далчев за вкъщи. Лаконично обясняваше колко цени поета, и ми припомняше пубертетската небрежност, с която понякога се отнасях към вещите. И заради тона, и заради другите подробности, беше излишно да го убеждавам. Тогава живеех във времето, ако не на първите, поне на все по-силните, поглъщащи и подчиняващи съществото ми вълнения свързани с по-красивата част от човечеството. „Посред ровината“ препрочитах десетки пъти. Исках да съм на местото на поета. И същевременно предчувствах, че и копнежите му, и момичето са обречени. Тя винаги щеше да бъде с двамата гамени, докато той натъжен реди своите предупреждения. И римува носталгични картини. Двамата вероятно щяха да счупят китарата, но едва ли ще убият красивото момиче. Друго щеше да бъде реалното развитие на събитията. Предположението за убийство беше само поетическо преувеличение. Двоумях се дали, ако момичето беше срещнало първо поета, щеше да тръгне с него. Раздвоението ми се подсилваше от случка, която наскоро буквално беше ме разтърсила.
Познавах „релсите обрасли с бурени зелени“. Бях вървял по тях, придумал накрая най-красивата и най-желана тогава, да излезе с мене. След неизвестно колко време прекарано в мълчание, се осмелих да я прегърна през кръста. Беше пренасяне в непознати дотогава усещания. Допълнителният тласък, запратил ме още по-далече, беше тежката гръд, която уж случайно докосвах докато вървяхме. Не мислех за нищо. Не исках повече. Усещанията от толкова желаната близост, ме изпълваха. И в първия момент не разбрах какво се случи. Стори ми се като удар и остър звук, разцепили тишината. Сякаш мирозданието се килна, залитна напред и настрани, загубило опора. Мигновено кракът ми потъна дълбоко. Всъщност една от траверсите на старата железопътна линия липсваше. В отворилата се дупка беше се събрала кал и вода. Хлътнах почти до коляното. До тук все още бях поета, който иска само да знае малкото име на момичето до него. В следващия миг почувствах близост, макар и нежелана, с двамата гамени. Потъвайки в калта инстинктивно бях преместил ръката си от кръста върху рамото на любимото момиче.
Загубила равновесие, тя също затъна в калната дупка между траверсите. Не само не успях, дори не направих опит да я предпазя. Дланта на рамото изглеждаше като възможност да се задържа за нейна сметка. Отказвах да се оправдая, че всичко се случи неочаквано и за секунди. Чувствах се гузен и объркан. Макар за нея да беше само неприятен инцидент, предизвикал дори весел ентусиазъм, докато се чистехме минути по-късно. Усещах случилото се като провал. Кална дупка, от която не успявах да изляза. Безброй път кракът ми затъваше в нея, а аз се опитвах да се задържа в равновесие с длан на нейното рамо. Все по-чудовищна изглеждаше машиналната ми реакция. След тази случка и двете възможности бяха напълно валидни, да бъда един от двамата гамени, и поета, който подканя момичето да ги забрави, и да тръгне с него. Тогава отново си припомнях всяка дума от стихотворението. Каквото и да мислех, каквото и да виждах накрая винаги стигах до място с липсваща траверса. И си представях как затъвам, прострял ръце с надежда, че така ще предотвратя каквото вече беше се случило.
Палми Ранчев
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X