Едно интервю за книгата „Едно мъжко момиче“

by New Social PoetryNo Comments

Ваня Вълкова

Петър Михайлов

​Уточнение: за очерка си, който направих за стихосбирката на Марко Видал използвах изказване на художничката и поетесата Ваня Вълкова от премиерата, състояла се миналата година – заедно с Кирил Василев и Катя Герова. По този повод зададох няколо въпроса, свързани с оформлението на стихосбирката. Рецензията вече е публикувана в електронната платформа «Маргиналия».

 

ВЪПРОС

Интересува ме как се насочихте към Марко Видал? Чрез списанието „Нова социална поезия ли“?

ОТГОВОР

Познавам Марко от представянията на броевете на списание ,,Нова Социална Поезия“. По време на участието си в редакционната колегия на писанието Марко, напълно некомерсиално, а само обвързан с каузата на поезията, направи редица авторски превода на поети, публикува​ли​ на страниците на списание​то​. НСП реализира няколко антологии с негови преводи​ и на редакторите Катя Герова и главният инициатор и идеен генератор на списанието и​ новото ​​ литературно ​движение Владимир Сабоурин.

 ВЪПРОС 

Какво е изображението на корицата – странната фигура има подчертани линии, образност, детайли от фигури – око, крака – стави. Какво представлява картината на корицата? Симетрично разположена е, огледално всъщност и в края на книгата. На мен лично ми наподобява нещо като слон. Разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата.

ОТГОВОРИ 

Рисунката, избрана за корица на стихосбирка ,,едно мъжко момиче”, е синтетичен​-концептуален образ на цялата книга. Едно противопоставяне и свързване на смисловите понятия: леко и тежко; линия и петно; радикалност и плахост; циничност и нежност; откровеност и премълчаване.

Първоначалната рисунката е част от графична серия показана на двойната ми изложба с Диляна Първаново,​ ​2019 г. в галерия ,,Art centre”, София.​ След дигитална обработка, рисунката стана начало на нова серия рисунки с туш, специално подготвени за илюстрации в книжното тяло​. ​ 

В началото корицата беше предвидена да е чернобяла, радикално контрастна и даже драматична, но небесносиният студен цвят, вече е почти запазен знак за книгите на Марко. Предстоящата му книга, на която отново съм дизайнер​,​ използва, отново тази гама. Той стана код който изобразява свободата, отчуждеността и самотата, мекотата и вътрешният конфликт, напрежение и силна чувствителност. Същият нюанс​ин цвят е използвам за корицата на преводната книга с поезия на любимият на Марко български поет​, ​ модернист Александър Вутимски, ,,Синьото момче“.

​В корицата на настоящата книга изборът на минималистична цветова гама (студено светло синьо, студено сиво, категорично черно, пространствено бяло) създава естетика на порцелановата крехкост. На отстранението, отчуждението, самотата и тишината​; на неизказано и изкрещяно желание. Концепция, което се съдържа и в самите стихотворения.

ВЪПРОС 

А как бихте обяснили симетрично разположената,  огледално всъщност графика, която е и в края на книгата? Както вече споделих, разбирам, че окото е основен символ – вглеждането, съзерцанието, устремяването към душата, наблюдаващо света, ала и вгледано навътре у човека, у Аза.

ОТГОВОР

Противопоставянето и взаимодействието между линията и плоскостния геометричен двумерен силует изгражда визуалния език на ​цялата ​книга ,,едно мъжко момиче“. На корицата, графичната линеарна рисунка с туш изобразява при​ведено, под прав ъгъл човешко тяло, поставено в огра​ничението на равната плоскостна ​конкретна ​форма. Тяло, без ясна полова принадлежност. Позата е категорично радикална. Тя може да представя болка, молитва или полов акт. Стилистиката има директни препратки към рисунките и релефите от изкуството на Маите.

Да, изборът окото да стане част от кодовото графично послание и да ви проследява и гледа от страниците на книгата е подобна на Вашата идея на възприятие.

ВЪПРОС

Същата рисунка я има и на стр. 71. На стр. 29 личи очертанието на женска фигура – тя е в тясна връзка със стихотворението-емблема „Едно мъжко момиче“, нали? Също така са интересни и образите на птица  –  стр. 56 и 21. Как бихте ги обяснили и тълкували?

ОТГОВОР

Илюстрацията с рисунка на птица е създадена, специално за любимото ми стихотворение ,,Мъртва птица до бизнес сграда“. Мога да кажа, че тя е единствената много конкретна рисунка, не толкова абстракта. Нейната цел е конкретна и иска да покаже образа на птицата, сбл​ъска​ла се със студения​, визуално остър и равен образ на бизнеса; с драмата на градската социална реалност; с прекършения полет – мечта, невъзможност, желание и бедност.

ВЪПРОС

На стр. 5. графиката очертава сякаш бедро, завършващо със стъпало – как бихте коментирали тази символика?

ОТГОВОР

Да, това това е част от тяло, геометризиран абстрактен силует на мъжко тяло и е нарисуван графичен мъжки крак. Отново препратка към мекота и острота. Към равната плоскост и живата линия.

ВЪПРОС

На стр. 51 формата наподобява на сърце – отношенията майка-син, които прозира силната любов между двамата… Но изображението напомня и някаква част от утробата на жената, прилича на формата на белите дробове… Възможността за разнопосочното тълкуване съзнателно търсено ли е?

ОТГОВОР  

Стихотворението ,,Трудният разговор майка-син“ е едно от много откровените и емблематични стихотворения в тази стихосбирка.

Да, това е разполовена ябълка и разполовено сърце, разцепване​ ​ на цялото. Образ-символ на утроба, любов и цялост​,​ въпреки различието и на нараняване​. Остро взаимодействие с нея​ показано със сивият триъгълният ​

ВЪПРОС

Останалите изображения са чисто фигурални – геометричните фигури на квадрати, триъгълници – би могло да се обяснят с огрубения, „ръбатия“ изказ на тази поезия, с остротата й. От друга страна, двата огледални триъгълника на стр. 39 напомнят на пясъчен часовник – изтичащото време, кръговратът на живота – и т.н. Приемате ли това възможно интерпретиране на символите?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР

 Всяка една линия и плоскост; пълно и празно пространство, остър силует и спонтанна мека линия трепти и моделира тялото на книгата. Образите са взаимосвързани и образуват един кръговрат на повторяемост и разкъсване на този кръговрат.   

ВЪПРОС

От една страна графичното оформление е ново, модерно, от друга могат да се разпознаят някакви детайли от традиционното рисуване, но всичко е положен в един сложен контекст, изграждащ и допълващ цялостния текст на книгата. Приемате ли подобно обяснение?

КОМЕНТАР/ОТГОВОР 

Да, много правилно сте разчел визуалния език на книгата. В нейното визуално-концептуално тяло има непрестанен конфликт и взаимодействие между мануалната бърза и жива рисунка с туш и острите геометризирани дизайнерски плоскостни форми, реализирани с графичен софтуер. Този  визуален език на конфликт и съжителство изграждат цялото тяло на книгата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

 

Словото е начало с много посоки. Разговор с Камелия Щерева

by New Social PoetryNo Comments

Камелия Щерева, пирография

 

 

Как се ражда експериментът в изкуството – като образ, обещание или необходимост за промяна?

С родилните болки на всяко раждане. Като че ли по-близо до непредсказуемостта на естественото случване, отколкото на контролираната среда на експеримента. И изходът не е достатъчно преднамерен, поради различната природа на идеята и носителите ù. В движението през пространството между тях, което често е безпосочно и търпи многократни връщания и тръгвания към един безкраен пулсиращ хоризонт – там се модулира за мен повече образ и необходимост – но в никакъв случай дефинитивни, отколкото обещание. И все пак рожбата е в същността си движение.

В пирографиите има много фантастични елементи, наслагване на форми с различна физическа природа, странни и същевременно завършени. Може ли да се каже, че тези образи са част от един свят, има ли някакъв сюжет или история, която ги събира заедно, или по-скоро са независими един от друг?

Да, може да се каже, че са част от някакъв свят. От свят, вписан в нашата собствена реалност и боравещ постоянно с нейните само наглед стабилни елементи. Доколкото всички ние използваме непрестанно въображението си, за да вписваме себе си и останалите, както и цялата конвенционална обективност, в нещо, носещо поне усещане за завършеност. Защото всички сме деца. Имаме нужда от граници, за да се впишем в пространството и времето. Имаме желание да прекрачваме същите тези тези лимити, за да си доказваме свободата. Тези предпоставки раждат някаква сходна сюжетност. Но историята, изкуството и литературата са пълни с близки сюжети. Те все пак не са еднакви. В търсената (или нетърсената) близост има импулс на привличане, но и на отблъскване, затова запазват независимост в своята истинност. Истината, че всичко е спомен. Самата история няма фактологично битие, а само манипулиращо се безспир в спомнянето. Усещането на което и да е изкуство като завършено кореспондира с онази изначална нужда на ограничението. От страна на твореца и от страна на сътворителя отсреща.

 В едно едно интервю споделяте, че естетиката на хеви метъла, на грозното и тъмното е вид вдъхновение? Може ли да разкажете повече? Как резонира тази естетика в поезията, пирографията и самия живот?

Споделеното от мен в интервюто се отнасяше към метъл музиката в по-широките й стилови граници, не конкретно за heavy metal (лично аз предпочитам funeral doom, death, някои прояви на black metal, както и много други изпълнители от различни стилове). Предполагам, че много хора, които не се интересуват от тази музика, са склонни да поставят знак на равенство между тези понятия.

Като цяло за музиката и нейните вплитания в собственото ми творчество – поезия и пирография, бих казала, че присъства осезаемо, особено относно поезията. Защото намирам език във всичко. Възприемам го като фундаментално най-важната човешка проява. Той е конституиращата искра на хората. За мен не е под въпрос какво е било в началото – действието или словото. Словото е начало с много посоки. То сътворява ретроспективно това, което се предполага, че е било преди него. Като вид синестезия – всяка друга форма мога да я „преведа“ в словесна и всяка езикова конструкция може да говори със звук, картина, мирис и докосване. Понякога става насочено и обмислено, а друг път е случайно и изненадващо, но винаги е плодотворно като резултат. А за естетиката на грозното се е говорило, писало и създавало много – Розенкранц, Адорно, Сартр, Камю, Ортега-и-Гасет, Дюшан, Уорхол и т.н. Парадигмата на естетичното нараства постоянно и обема все повече от същността, която сме вложили на действителността чрез мисленето. Прекрасното и грозното не са статични категории и се определят взаимно. И като част от изкуството винаги са в ролята си на прожектори, насочени към търсената истина.

Думите могат да бъдат редактирани много пъти, докато дървото запомня всяко докосване на пирографа. Как се различава рисуването върху дърво от писането на поезия? Какво значение имат особеностите на материята?

Да, дървото като материал не позволява особена флуидност на изображението, но се опитвам да компенсирам със сблъсък на неподлежащи на смислово хомогенизиране образи, които създават напрежение, извикват въпросителна интонация на възприемането, спъват и дразнят окото, за да се замислим. И така по свой начин пак го превръщам в поезия. Но трудно се свиква с нагласата, че нямам гумичка за грешките. Това прави техниката по-бавна и трудна. И иска много тренировки, за да изкарам бледи следи на идеите си. Но предполагам с много дейности положението е сходно.

Има ли моменти, в които се сблъсквате с някакви граници – на техниката, възможностите или изразността на работата с дърво?

Постоянно се сблъсквам със собствените си граници. Но не бих се отказала от тези колизии. Сблъсквам се и с „характера“ на материала – дървото в случая. И понякога не си пасваме. Просто сме се изградили по различен начин. В тези случаи или аз надмогвам себе си, или дървото се „пречупва“. Ще ми се да кажа, че тези сблъсъци са все титанични, с драматични последици, но истината е друга – имам кутии с отложени битки, пълни с дървени предмети. Предполагам, че си чакаме правилния исторически контекст, за да се срещнем.

Реакциите на вашата публика, на по-близки или по-далечни хора, които се срещат с вашите стиховете и пирографии, влияят ли на тематиката или образите?

Опитвам се да постигам баланс между това да доизграждам себе си в една нужна като коректив или като кооператив среда, но и да запазя есенциалната за личността независимост. Надявам се да имам време и възможност да го постигна. По-добре се справям в това отношение в областта на поезията, отколкото в пирографирането. Засега.

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

От Езерните деви, горските духове, вещиците, караконджулите, таласъмите се учех що е поезия. Разговор с Алла Горбунова

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Вътре в звездопада (2019) е Вашата пета поетическа книга след Първата любов, майка на Ада (2008), Кладенчово вино (2010), Вентилационно прозорче (2012) и Докато азбуката догаря (2016). Как усещате протичането на времето в перспективата на поетическото изживяване и форма през тези десетина години след поетическия Ви дебют?

 Първата ми книга, излязла през 2008-а, всъщност не беше поетическият ми дебют. Преди това тя чергаруваше пет години, като се променяше по пътя, от издателство на издателство, които ту затваряха кепенците, ту спираха тъкмо поредицата, в която трябваше да излезе книгата ми. Започнах да публикувам през 2003-а, на седемнайсет години, а като излезе първата ми книга, вече бях лауреат на поетическата награда „Дебют“ (2005). През тези седемнайсет години, минали от първата ми публикация, се промениха страшно много неща: в живота ми, в страната ми и в света, в поезията. И, разбира се, поетическото ми изживяване също се променяше. През младежките години за мен беше важно да бъда максимално радикална, да епатирам, да дразня, в стиховете ми имаше много непристойна лексика, имаше много откровено хулигански стихове, при това често доста болезнени, с изострена младежка чувственост. При все това в тях имаше много фини неща в плана на формата, мелодиката, рядко пишех в свободен стих. Ето какво написа за стиховете ми от онова време поетът и критик Валери Шубински: „Алла Горбунова дебютира преди четиринайсет-петнайсет години, много млада, със стихове, изпълнени с отчаяна, безогледна, присмехулна, нежна дързост.“ Но на него му се струва, че в сравнение с онези стихове аз съм изгубила нещо: „…нещо изглежда изгубено в сравнение с първите две книги и особено с най-първата. На първо място – духът на безгрижна младост, дръзка и юродива… Я Рембо в пола, я очарователна клоунеса.“ Не съм съгласна с това, струва ми се, че съм запазила много от тези неща, но, разбира се, пораснах, появиха се много нови неща в стихотворенията, но тази дързост остана, просто тя изглежда сега малко по друг начин, сякаш се синтезира с много други нови неща. Имаше такъв момент в живота ми, бях на 22, когато претърпях много сериозен крах, сякаш всеки смисъл изведнъж беше пречупен на коляното, тогава научих много, все неща, които хората обикновено предпочитат да не знаят. В частност, престанах да се отъждествявам с мисленето си, защото сериозно се разболях и тогава разбрах, че нашата власт над себе си – над собствените ни мисли – е илюзия. Че идва критичен момент – и ти си само парче месо, което непоносимо страда. И много неща, изпълващи живота на хората, почнаха да ми се струват кукленски, измислени, нямащи стойност. Смисълът изобщо тотално се разпадна тогава за мен. Така и не се възстанових докрай от този срив, заразях работата върху дисертация по философия, не можех повече да чета философски книги, изобщо почти не можех да чета. Четях думи, но смисъл нямаше. И много се страхувах, че няма да мога да пиша. Нещо повече, взимах тогава тежки невролептици. А след това дойде втората ми поетическа книга, пред мен сякаш се разкри нещо ново в поезията, отвориха се нови врати, нова дълбочина – и стиховете потекоха, още помня чувството за свежест, чистота, което тогава се съдържаше в тях за мен. Все едно ми дадоха втори шанс, дадоха ми надежда. От всичките си книги обичам най-много, може би, именно тази, „Кладенчово вино“ – в нея се появи една напълно нова откритост, т.е. всичко по-раншно – и дързостта, и безумието – си беше още там, но дойде някакъв нов, чист въздух като след буря, нов свят, нова нежност. В тази книга стигнах до пълна свобода във формално отношение: мога да пиша и със свободен стих, и със силаботоничен, и с хетероморфен, който може да включва елементи и на единия, и на другия. Третата ми книга „Вентилационно прозорче“ е пронизана от усещане за загуба, от някаква печал с размити граници и изживяването на възвишеното. Имах тогава чувството, че познатият свят необратимо си отива: хората, които ме възпитаха, остаряваха, вилата ни се разпадаше, отношенията с любимия човек се разрушаваха. Усещах някакъв разлом – и вътре в себе си, и някакъв световен, културен разлом. Половината от тази книга е посветена на преживяването на есента и това е едно движение на болката на човешката душа, изпадаща в крайна сметка в летаргия – смесица от забрава и бездействие. Може би, тогава ми се искаше такава летаргия. Тази книга проблематизираше разкола между миналото и настоящето, обръщайки се както към личното минало, така и към миналото на цивилизацията. Там цареше един Sehnsucht, съчетаващ в себе си едновременно желание и фрустрираност. Четвъртата книга „Докато догаря азбуката“, както я виждам аз, е много страстна, пълна едновременно с гняв и ликуване. В нея миналият свят вече си е отишъл, азбуката догаря, разкрива се ново пространство на чувствеността. Това е някаква нова и много силна чувственост, след меланхолната „Вентилационно прозорче“ с нейните идилични ландшафти – това е изживяване на взрив, обновяване на света. По това време се разведох, напуснах работа и се преместих от Петербург в Москва – за нов живот. Намирах се сред пепелище, бях много зла и едновременно с това – много открита по посока на бъдещето. Тази книга е възраждането на феникса от пепелта. Излязлата наскоро „Вътре в звездопада“ е странна книга. Даже не знам какво да кажа за нея. Всичките ми книги се различават една от друга, но във всички има общи мотиви, сюжети, образи, които преминават през цялата ми поезия. В книгата „Вътре в звездопада“ влязоха стиховете от последните четири години, от 2016-та нататък. Много неща се промениха завинаги, когато я пишех. Това са стихотворения от изключително наситени и преломни години на живота ми, изпълнени с опита на предела – раждането, смъртта и любовта. Надявам се, че и в самата книга се пази отпечатък от това (оттатък)пределно. Споменатият вече Валери Шубински написа за нея: „През цялата книга преминава темата на съзнанието, намиращо се на ръба между битието и небитието. Това може да е съзнанието на бебе (на което е посветен цял цикъл, нежен и трогателен, но не банален – а небаналното изразяване на опита на майчинството в поезията е, уви, рядкост). Или пък, може би – съзнанието на умиращ старец. Това може да е светът на съновиденията и светът на човека, изпаднал от социума. И накрая, това е светът на засрещащи се, плаващи, парадоксално (често иронично) съединени митове.“ А прозаичката и критик Анаит Григорян написа, че в книгата и в творчеството ми като цяло „се случва едно постоянно взаимодействие на всички нива на битието, взаимното им преливане, в което „ниското“ се възвисява, а уродливото и отвратителното, намирайки съчувствие, става прекрасно. Това съчувствие и любов към битието като към единно дишащо и чувстващо, често страдащо одушевено същество … е една от особените и безусловно важни черти в творчеството на Горбунова“. Извинявам се за пространния отговор – беше ми много интересно да отговарям подробно на този въпрос, защото по време на отговарянето за първи път прояснявах и проговарях за самата себе си някои неща, свързани с поетическите ми преживявания през тези години. 

Вие дебютирахте като поет, макар че в България засега сте по-известна като прозаик. Как се разполагат във вътрешната Ви писателска йерархия поезията, прозата и литературната критика?

 На първо място, разбира се, поезията. Но и прозата е много важна за мен, така че нямам предвид, че прозата е с нещо по-слаба от поезията ми. На един е близко едното, на друг – другото. Прозата като цяло е по-лесна за разбиране, тя е по-масовото изкуство. Но стихове пиша цял живот, от детството, и поезията е моето първо и главно занимание. Що се отнася до литературната критика – не мисля за себе си като за критик. По-скоро като за внимателен събеседник на тези, за които пиша. Чувствам и разбирам някои неща и понякога споделям това разбиране.

 Коя беше първата Ви среща с поезията?

 Първата ми детска представа за поезия беше, че това са песни, които пее всякаква нечиста сила: русалки, горски духове, таласъми. В онези години, в които не познавах други поети освен детските и Пушкин, обичах откъсите от стихотворения, на които попадах в приказките, например някаква песен на вещица или русалка. Харесваха ми стиховете-заклинания, ритмични, неясни, омагьосващи. Те изникваха напълно неочаквано в прозаическите текстове на приказките. Те отекваха в кръвта ми като странното мърморене, идещо от дълбините на вековете, от съчленението на костите, в което се чува отгласът на беззвучния крясък на природата. Нещо просто, диво, неясно, страстно и печално, древно, страшно, изхвърлящо те от всички поносимости на културата – към самото сърце на света. Четях тези приказки с пръски стихове в тях на вилата. Бях малка. Имаше буря, дъските скърцаха и сърцето на света говореше с мен. Вещицата в приказката на Петер Кристен Асбьорнсен мърмореше, лекувайки крака на гостенина:

Въздух,
Вода,
Земя
И огън!
Счупи крака
Необязден кон.
Жилите ще зараснат,
Кръвта ще се смеси,
Всичко разкъсано
Ще се свърже отново!

Бразилският горски дух Каипора пееше:

В гората бродѝ,
Чудесии ще видиш…
Чудесии ще видиш,
Но само за туй
Още нито дума!

Караконджул, подхвърлен от таласъми на една жена вместо бебето й, говореше:

Толкова станах стар,
Като Вестервалдската гора, побелял,
Но никога не съм видял
В черупка да ври вода.

Малките човечета, помагащи на обущаря през нощта, пееха:

Сега можем ние, красивичките момченца
Да не се мъчим с обущарския конец!

Синът на чудовищния човекоядец кибунго, преди да го изяде баща му, плачеше:

– Така ми казваше и мама:
Теб ще изяде кибунгото омразен…
Така ми казваше и мама:
Теб ще изяде кибунгото омразен…

Мелницата на добрия човек Доброгост поскърцваше, сякаш говореше:

Тече водата,
А воденични камъни
Все мелят зърното,
Макар нощта тъй тъмна е.

Царицата на водите, омъжила се за селянина, напускайки го, пееше:

Заради всичко тук видяно,
Калунга,
Заради обидата голяма,
Калунга…

Или песента на гномите от „Хобитът“:

Оттатък планините сини, оттатък бялата мъгла
Във пещери и дупки ще се изгуби кервана;
Водите бързи още преди изгрев ще пребродим
Да открием в приказни страни древното съкровище.

Трудно е да спреш да изброяваш тези скъпи на сърцето примери. Тъкмо от тях – Езерните деви, горските духове, вещиците, караконджулите, таласъмите се учех що е поезия.

Преди падането на стария режим в България имаше фраза, с която означаваха родените в годината на комунистическия преврат от 1944 г. – „връстниците на свободата“. Вие сте родена в началото на „перестройката“, връстник на какво се чувствате?

Аз се чувствам връстник на промените. „Промени, ние чакаме промени“ – пееше по онова време рок певеца Виктор Цой. По онова време всички очакваха тези промени, имаше много надежда, усещане за нещо ново във въздуха. Но скоро след тях дойде безнадеждата (безнадёга) и разрухата. И аз се чувствам също връстник на безнадеждата (безнадёга) и разрухата. Или с по-възвишени думи – връстник на безнадеждността (безнадёжности) и краха. Макар че всичко това е много нееднозначно, разбира се. Това беше моето време, то ме измъчваше, но аз го обичах. На две години разговарях с бабите пред вкъщи и много ги поразявах с мненията си. От ранното си детство помня дългите опашки пред магазините и купоните, и че баба все гледаше по телевизията някакви конгреси на партията. Помня демонстрации със знамена и ми обясняваха, че демократите се борят с комунистите. Мама и баба бяха на страната на демократите, а дядо – на страната на комунистите. Помня августовския пуч, ГКПЧ (Государственный комитет по чрезвычайному положению, Държавен комитет за извънредно положение). С мама бяхме на вилата и чухме онова същото „Лебедово езеро“[1], а след това тичах боса по алеята, влизах при съседите и въодушевено се провиквах, че е станал държавен преврат. У Горбачов най-много ме учудваше петното на челото. Започваха деветдесетте, на стълбищните площадки се събираха тайфи, някой методично отвинтваше лампите на стълбището, наплодиха се маняците и „новите руснаци“[2], децата почнаха да играят на Денди и Сега, премахнаха училищната униформа, когато бях във втори клас, навсякъде джинси, дъвки, сникерси и марсове, по телевизията почнаха да дават безкрайни реклами, особено дядо се възмущаваше от рекламите на дамски тампони Тампакс, старите съветски магнетофони постепенно се смениха с уредби. Размножиха се сектите, разпространи се наркоманията, по пазарите ходеха момчета с кожени якета – рекетьори, до входовете на метрото се разположиха битпазари, в подлезите – будки, на сергии продаваха в огромно изобилие касетки с музика, вече почвах да се интересувам от тях. Съсед алкохолик от нашата стълбищна площадка беше върл привърженик на Елцин и поради това получи в семейството ни прякора Елцинист. Времето минаваше и той, както и мнозина, почна яростно да мрази Елцин, но прякорът залепна и той продължи да бъде Елцинист. Баща ми, с когото тогава не общувахме, бъдещ световноизвестен физик и ректор на ВУЗ, продаваше чадъри на улицата: пари нямаше, а майка му получаваше в завода, където работеше като инженер, заплатата си в чадъри – не оставаше друго, освен да се опиташ да ги продадеш. Моят чичо напусна лекарската практика и стана търговски агент. А сега работи като общ работник в завод. Ето само малко от нещата, чийто връстник се чувствам.

 Когато си писахме във връзка с превода на стихотворението „Гладен блус“, включено в книгата Вътре в звездопада, споделихте, че баба Ви е изиграла важна роля във Вашето детство. Как се отразиха на отношенията между поколенията – в семейството и литературата – промените в Русия в края на 80-те и през 90-те?

Да, баба беше един от най-важните хора в живота ми. Тъкмо тя в детството ми прекарваше с мен най-много време и ме възпитаваше. Мама и дядо работеха, а баба веднага се пенсионира, когато се родих, и се посвети на възпитанието на внучката. Тя много ме обичаше, аз нея също, но тя беше авторитарен човек и именно общуването с нея, което беше постоянна любов-борба, ме научи на съпротива и бунт. Но освен това тя ме учеше на твърдост, честност, жертвеност,  пълна отдаденост. Много си приличаме с нея, включително и по постоянното тревожене за близките и стремежа да ги контролираш. В съветско време в Русия често няколко поколения живееха в един апартамент, вече порасналите деца живееха с родителите, това беше нормално. А след тези промени в Русия, за които говорите, семейството почна повече да се ориентира по модела на Запада: младите хора се опитват да се отделят и да живеят самостоятелно, мнозина теглят ипотечен кредит. С мъжа ми също изплащаме такъв кредит – това е хомот на шията и вечна тревога, страх, че няма да успеем да внесем парите навреме. А що се отнася до отношенията между поколенията: струва ми се, че се преосмислят много неща, които бяха ценности за нашите родители. Те искаха нови свободи и пазарна икономика, а ние живеем в свят, в който вече знаем опакото на всичко това, знаем какво това докара със себе си. За тях комунизмът, социализмът беше гаден соц, нещо ненавистно, а ние можем да гледаме на тези неща по друг начин, не през призмата на късния соц, а като обръщаме поглед към 20-те години на ХХ век или европейската лява мисъл. Те търсеха изход в духовното – религията, езотериката, а ние виждаме, че Църквата се е сраснала с държавата, а езотериката като цяло стана евтина ширпотреба и поредния опиум за народа, отвличаща въображението на човека от собствената му бедствена социална ситуация. Те откриваха сексуалните свободи, отстъпвайки от верността и предаността в брака на нашите баби и дядовци, а ние стигнахме до ситуация, в която тези сексуални свободи вече станаха нещо разбиращо се от само себе си, а липсва точно истинска човешка близост. Но това е в много общи черти, казано за някакви тенденции в различните поколения като цяло, а иначе, разбира се, различни хора  в различни поколения мислят и чувстват напълно по различен начин. А как се е отразило изменението на отношенията между поколенията в литературата, за съжаление не зная.

В нашето списание представихме първи – поправете ме, ако греша – Вашата поезия в България. В трите стихотворения „разкошни проститутки на седемдесетте“, „някога те искаха да имат безсмъртни души“ и „walking dead“, които публикувахме в началото на минала година и които влизат в новата Ви книга, социалната действителност е представена много плътно, с времева дълбочина и отчетлива позиция на лирическото „аз“. Как виждате бъдещето на социалната поезия след освобождаването й от държавната идеология и опека?

 Много съм благодарна за публикуването на стихотворенията ми. Макар то да не е все пак първото в България – преди това излезе мое стихотворение в сайта „Литературен свят“ в превод на Иглика Дионисиева. Що се отнася до социалните стихотворения, струва ми се, че в моите социални стихотворения има един момент, който е важен за поезията изобщо – множествеността на смислите, тяхната нееднозначност. Т.е. това са все пак не съвсем преки изказвания за черното и бялото, това е изказване, което въвлича читателя на поезия в мисленето за социалното, показва го от различни ракурси, дава многоизмерна картина. На мен преди всичко ми се струва, че тук е по-важно не просто да заявиш социалната си позиция, а да проблематизираш социалното на поетически-философско равнище, да не даваш готови отговори, а да запазиш питането, да покажеш сложни, тънки неща, което не би могло да се направи в пряк манифест, например – за тази цел е необходим именно езикът на поезията, който не просто разказва за нещо или рефлектира, но се преобразява, превръща се, обръща се с хастара навън, минава по самия ръб и прави почти невъзможното. Поезията не намалява, а, напротив, увеличава сложността на взаимодействието на човека със света. Като конуса: погледнат отстрани е триъгълник, отдолу – кръг, а поезията позволява да се погледне на него едновременно от различни ракурси и да се види конуса като конус, т.е. да се съзерцават по-ефективно разни сложни обекти. Благодарение на поезията можем да видим това, което преди не сме видели, и да кажем това, което по-рано не можехме да кажем. Не разбирам докрай частта на въпроса Ви за бъдещето на социалната поезия, когато тя се освободи от държавната идеология и опека: в Русия социалната поезия, разбира се, се явява в много различни прояви, доколкото има хора и поети с различни убеждения, но значителна част от социалната поезия – това е тъкмо поезията на борбата и съпротивата спрямо държавната идеология, лявата и феминистката поезия, например. Мисля, че социалната поезия принципно е призвана да бъде поезия на борбата и съпротивата, при всеки държавен строй, защото винаги трябва да ги има тези, които са „против“, и тази борба не трябва да завършва.

 Докато четях Вътре в звездопада, препрочитах Далечна звезда на Роберто Боланьо. Да очакваме ли роман на Алла Горбунова?

 Поживьом-увидим. Не мисля много напред. След книгата с кратки разкази Вещи и ущи[3] вече имам готова нова книга с проза, в която влизат доста обемни разкази и даже една повест. Но тази книга все още не е намерила издателя си. А аз вече пиша следваща, но тя ще е от миниатюри. Така че романът още не е на ръка разстояние. Нека първо да излязат тези две книги, а после ще видим.

 

Въпроси и превод от руски Владимир Сабоурин

 

[1] По времето на пуча въртели непрестанно балета на Чайковски по медиите.

[2] Новобогаташите, натрупали големи състояние през 90-те години, след разпада на Съветския Съюз, отговарящи на българските мутри („добре облечени бизнесмени“).

[3] Неологизъм на Алла Горбунова, означаващ вещите, направени от ум, за разлика от вещите, направени от вещество.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Людмил Димитров – В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми. Разговор с Людмил Димитров

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Интервю с Людмил Димитров, лауреат на конкурса  „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“

 

Какво Ви провокира да пишете стихове? Какъв е процесът на писане на поезия?

 Възхищавах се на българските поети, които изучавахме в училище като деца. Вапцаров, Ботев, Смирненски, често научавах техни произведения наизуст, но най-вече ме впечатли поемата „Септември“ на Гео Милев.  И до днес за мен това е произведението образец и връх на поетическия стремеж.

Тези автори събудиха в мен интерес и любов към поезията, по-късно в по-горни класове мои любимци станаха Жак Превер, Джани Родари, Боб Дилън, Валери Петров, Иван Давидков, а още малко по-късно бях силно увлечен от сюрреализма.

С приятели правехме следния експеримент. Събирахме се в някоя стая и хвърляхме във въздуха сноп бели листа. После всеки докопваше някой лист, пишеше някаква фраза и отново го хвърляше във въздуха. И така докато запълним всички листа с текст.

Писането при мен има епизодичен характер. Може с месеци да не се появи желание за писане. А после с дни наред да мисля само за това по цял ден и „да дъвча“ молива.

Не помня какво точно ме е провокирало да напиша първото си стихотворение, може би бунтарските настроения на младостта и любовта.

Стихотворението „Любовта“, победител в конкурса „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“, е част от поетичния цикъл „На село“. Какво е селото за Вас и как се създава един цикъл от стихотворения? Използвате архаични, диалектни езикови форми – търсени ли са или сами се наместват в поезията?

Аз съм градско дете и никога не бях ходил на село до 19-годишна възраст. Тогава за първи път отидох с приятели на море в едно северно село, Камен бряг. За мен това беше нов и изключително пъстър свят, към който започнах да се връщам периодично всяка година през лятото.

Цикълът „На село“ е написан с всички реални събития, фантазии и асоциации, които ми е донесло пребиваването в това село, с ятата патки по улицата, магарета, коне, плашила в градините… В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми в собствения си живот и в живота на хората около мен, които ме вълнуваха. Оттам идват и архаичните и диалектни форми, това е като кино, като актьорска работа, влизане в образ. Тези стихове са писани преди време, но за мен това не е затворена
страница. Оставил съм вратата отворена, за да добавям нови.

 

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

„Какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите“. Разговор с Явор Цанев

by New Social PoetryNo Comments

Явор Цанев

 

 

ЯВОР ЦАНЕВ е роден през 1971 г. в Русе. Учи в Библиотекарския институт и във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и работи на различни длъжности в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. От 2012 г. издава списанието за фантастика, хорър и крими „Дракус“. Собственик е на издателство „Гаяна“ и автор на няколко сборника с разкази и стихосбирки. Носител на национални награди за проза. Някои от тях са: Специалната награда на името на Агоп Мелконян 2013 за разказа „Селцето“; Национална награда „Светлоструй“ 2014 за сборника „Вино за мъртвите“; Две първи места на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ 2017 за разказа „Понтонът“ –награда на журито и награда на публиката; Двукратен победител в конкурсите за фантастичен разказ на Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“; Лауреат на конкурса „Нова социална проза“ 2019 с разказа „Пилците“. Номинация за литературна награда „Елиас Канети“ 2015 г. за сборника „Вино за мъртвите“. Номиниран е през 2017 година за „Гранд-майстор на фантастиката“, „Най-добър популяризатор на фантастика“ и „Най-добър писател“ – за наградата „Еврокон“ на европейския конвент на фантастиката в Дортмунд, Германия. През 2019 година е отличен с Награда „Константин Константинов“ за романа „Злостории“.

 

Разговор на Христина Василева с Явор Цанев

 

Х.В. Явор, вие станахте лауреат на конкурса “Нова социална проза” 2019 с разказа “Пилците”. Този разказ направи силно впечатление на журито и на читателите ни. Ще споделите ли повече за написването му? Встрани от любопитството към кухнята на създаването, по-скоро впечатляващи са детайлите около технологиите в месопреработващия цех, които предавате с натуралистична точност. Преживяхте ли го, представихте ли си го, или нещо друго?

Я.Ц. Когато видях обявата за конкурса си помислих кой ли разказ би бил подходящ за него и се радвам, че отличихте моя. Разказът „Пилците“ трябваше да бъде публикуван в „Гранта България“, но изглежда списанието спря да излиза, защото броят така и не се появи. Затова пък намери първите си читатели при вас, за което ви благодаря. Написах го преди няколко години, но впечатленията от птицекланицата са доста по-далечни – посетих такава като ученик и описаните процеси са съвсем реални. Още тогава си зададох въпроса какво изпитват тези жени, които по цял ден режат главите на бройлерите, и дали това не ги променя по някакъв начин.

Х.В. Вие пишете и поезия и проза. Доколко заплетена е срещата с двулика муза? Има ли противоборство, както при музите на Овидий – Елегията и Трагедията? Има ли надмощие на една от тях?

Я.Ц. В хубавата проза често има малко или повече скрита поезия, в хубавата поезия понякога се промъква проза и това ми се струва съвсем естествено, защото основен градивен материал и на двете са думите, а звуците в тях носят своя мелодия, дори когато искаме да предадем само директно послание. В този смисъл те са някак обречени да се преплитат и надмощието на едната или другата вероятно е по-скоро предпочитание или нагласа на автора.

Х.В. Разказът като плетка ли се реди или прескача отнякъде? Кои са учителите ви?

Я.Ц. Според мен разказът трябва да има добро и „хващащо“ начало, за да грабне вниманието на читателя, след това да е с подходящата за историята дължина и ритъм, за да го задържи, а в края да се опита да остави спомен или белег, за да бъде запомнен. Хубавият разказ има способността да се връща в съзнанието на читателите, което означава, че е останал някъде там. А най-добрите ви карат да ги препрочитате от време на време. Всеки впечатляващ текст може да бъде учител, ако се опитате да откриете и анализирате как и с какво точно ви е повлиял, а след това използвате похватите, когато това е подходящо, във ваша творба.

Х.В. Кое е неизбежното в поезията? Когато пишете, усещали ли сте да бъдете arrobado y elevado (грабнат и издигнат) като Свети Йоан Кръстни, когато бил вглъбен в размишление и молитва?

Я.Ц. Самата поезия е неизбежна. А по втората част от въпроса – предполагам, че всеки пишещ е усещал понякога размиването на световете, докато призовава образи от невидимия в реалния и ги „проявява“ на белия лист.

Х.В. Вашето списание „Дракус“, разкажете ни повече за него. Защо? Кога? Как? Съмишленици? Бъдещи планове?

Я.Ц. Списание „Дракус“ е ориентирано към българските автори, които създават фантастични, фентъзи, хорър и криминални разкази. Екипът е от двама души – това сме аз и редакторката Кети Илиева. Издаваме го от 2012 година, като до миналата излизаха по четири броя годишно. От тази година списанието излиза два пъти, но обемът му е увеличен и така всъщност читателите получават повече страници, а ние можем да включваме и по-дълги текстове. Смятам, че за този тип литература е необходимо да има поне едно периодично книжно издание в страната и че „Дракус“ изпълнява задачата си, като среща авторите както с читателите, така и с другите пишещи в тези направления. Създадохме и „Колекция Дракус“ – поредица, вдъхновена от култовата библиотека „Галактика“, която включва само български автори. Към момента тя наброява 26 заглавия, а ние работим по следващите две. Другата ни интересна поредица са сборниците от тематичните конкурси „Вдъхновени от…“, в които предизвикваме авторите да напишат разкази, вдъхновени от световни имена в литературата като Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По, Х.Ф. Лъвкрафт. Този месец предстои да излезе сборникът от последния ни конкурс „Докоснат от Шекли“.

Х.В. Вярвате ли в преобразяващата способност на словото?

Я.Ц. Доколкото всичко, което се случва наоколо, ни променя, не виждам как това, което се случва вътре в нас, може да не ни промени. А словото определено има способността да прониква дълбоко, ако му позволим.

Х.В. Съвет към младите автори?

Я.Ц. Не знам дали младите автори имат нужда от съвети, индивидуалността е едно от най-хубавите неща в изкуството. Нека им пожелая да се развиват, но и да останат творчески млади, защото да си млад означава, че имаш потенциал.

Х.В. Бъдещи планове?

Я.Ц. Да събера разкази, подобни на „Пилците“, и да ги издам най-после, че все отлагам за следващата година.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

„Ако винаги залагаш на сигурното, осигуряваш придвижването, но не и движението“. Разговор с Людмила Калоянова

by New Social PoetryNo Comments

Людмила Калоянова

 

 

Людмила Калоянова е лауреат на Нова социална поезия. Нейното стихотворение “Ийст Ривър” спечели първия конкурс за поезия на списание Нова социална поезия сред около 100 участника и 300 стихотворения, близо преди година.

 Людмила Калоянова е доктор на филологическите науки. Родена е в Созопол. През 1990 г. започва работа в Университета в Питсбърг и защитава докторска дисертация на тема женска идентичност и креативно писане. Книгата й „Създания на прехода“, която повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век, получава международно академично признание. Дебютната ѝ стихосбирка „Аnadromous“ е представена за първи път на Аполония 2018.

 Неразделначаст от творчеството й е темата за емигрантството. Людмила е носител на специална награда в конкурса „Биньо Иванов“ и първа награда от Международния конкурс „Изящното Перо“ (Чикаго). Стиховете ѝ са публикувани в различни онлайн издания и алманаси. Заместник-председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по Света.

 Сега откриваме Людмила в дома й в Питсбърг, щата Пенсилвания, и се радваме да разберем какво се случва с поезията и творчеството й междувременно.

Христина Василева

Октомври 2019 г.

 

 

Х.В. Вие живеете в САЩ, има ли език на който поезията ви говори? Творите ли на език, различен от майчиния? Цитирайки едно ваше стихотворение, какво е за вас мигрирането в чуждите езикови пространства?

Л.К. Работя на английски, творя на български – за мен писането е “свещен път”, по който се завръщам към детството, близките, родния дом. В поезията съм като дивите сьомги, които прекарват живота си в дълбините на океана, но винаги се завръщат обратно в реките, където е бил хвърлен хайверът им. Тази семантика на завръщането се превърна в основен код на поетичната ми книга “Анадромус”. Мога да кажа, че се самоопределям чрез пътуването, тъй като отдавна живея в една сезонна ритмичност на постоянно движение между два континента, два различни свята. Подобно на сьомгите, които се впускат в своето дълго и трудно пътешествие по вълшебната река на времето, за мен мигрирането в “чужди езикови пространства” се е превърнало в естествен начин на живот.

Х.В. Трудна ли е съдбата на поета, “залутан сред магистралите на Пенсилвания”?

Л.К. Трудна е съдбата на човека, “залутан сред магистралите на Пенсилвания”. Поетът се появява, за да подаде ръка на този човек, да му помогне да се самоопредели и да намери своята идентичност далеч от родината. В поезията се опитвам да балансирам и осмисля противоречивите си усещания на емигрант, а словото ми помага да елиминирам разстоянията и да изградя мостове между двата паралелни свята, в които протича съществуването ми.

Х.В. Провокативно ли е да се твори в голяма поетическа традиция, със световни образци,  като американската?

Л.К. Провокативно е, но също така стимулиращо и насърчаващо, защото подобна среда предлага много и най-различни образци и начини на писане, от Уолт Уитман и Емили Дикинсън, през Езра Паунд и Силвия Плат до Чарлз Буковски и Ан Секстън. Наскоро бях силно впечатлена и преведох на български някои от стиховете на Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси. Хипнотичната ѝ, понякога “тъмна”, поезия изследва екзистенциалното отчаяние и агонията на постмодерния “Aз”, прониквайки с поетична прецизност и обективираща безпристрастност в най-съкровените сфери на човешките емоции като семейни отношения, самота, смърт.

Х.В. Четох наскоро интервю с известен попизпълнител, в което той споделя, че един от членовете на групата им бил страшно предпазлив – все търсел най-непретенциозната мелодия. Според вас може ли така да се откроиш? Можеш ли да излезеш напред, ако винаги залагаш на сигурното?

Л.К. Ако винаги залагаш на сигурното, осигуряваш придвижването, но не и движението. Напредването в истинския смисъл на думата предполага отскок, откъсване, включително от самия теб. Рискът е предизвикателство, което не всеки е готов да приеме, но много често той е единственото и необходимо условие за промяната, наречена успех.

Х.В.  Какво е успех в поезията, според вас?

Л.К. Истинската поезия има пречистващ и трансформативен ефект. Някой беше казал, че поетът се превръща във „визионер“ чрез дълга систематизирана дезорганизация на всички сетива. Когато поезията позволи на читателя да се всели в нейния причудливо-провокативен свят и той успее да намери в този свят поне една истина за себе си, тя е постигнала целта си.

Х.В. Кое е водещото, когато седнете пред белия лист?

Л.К. Емоцията или идеята, която желае да бъде облечена в думи. Усещането, което трябва да бъде обективирано. Дали оригиналната идея ще се запази и във финалния вариант зависи от думите и афинитета между тях и идеята. Във всеки случай, завършването на стихотворение е мъчително дълъг процес на редактиране и пренаписване, в който думи, графични образи и усещания се променят взаимно в търсене на първоначалното усещане.

Х.В. Вашите музи? Водачите ви?

Л.К. За добро или лошо, в мен рационалното е било винаги подчинено на интуитивното. Имам три музи, на които залагам, и които ме водят – интуиция, емоционална интелигентност и чувство за баланс.

Х.В. Любим поет?

 Л.К. Обожавам чувствената метафоричност на Неруда, но не по-малко ме привлича и философската съзерцателност на Одисеас Елитис, поетът на Светлината, който превърна хиперреализма на поезията в начин на възприемане на света. “Правилно е човек да привнася в изкуството онова, което му диктуват личният опит и добродетелите на неговия език. Не говоря за естествената способност да схващаш предметите с всичките техни подробности, а за метафоричната — да задържаш тяхната същност и да ги довеждаш до такава пречистеност, която същевременно да дава израз и на тяхната метафизична семантика.” Речта, която големият поет изнася през 1979 г. когато му връчват Нобеловата награда за литература, се отнася с пълна сила и за неговото собствено творчество.

Х.В. Планове?

Л.К. В момента привършвам книга за Созопол, върху която работя повече от две години. Надявам се да мога да я представя на Празниците на изкуствата Аполония 2020. Същевременно съм редактор и съставител на алманаха “Любослов”, ежегодно издание на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Много съм щастлива, че тази година сме включили редица големи имена от българското литературно пространство (Неда Антонова, Недялко Славов, Иван Здравков), някои от които са свързани с Нова социална поезия, като Златомир Златанов и Владимир Сабоурин. Участвам в журито на международния конкурс “Изящното перо”, което се провежда на всеки две години в Чикаго. Резултатите от конкурса ще бъдат обявени по време на Фестивала на Българската култура в Чикаго, който ще се състои в началото на ноември. Много от плановете и задачите ми са свързани и с Фондация “Аполония Прес”, на която съм основател и президент.

Х.В. Каква е мисията на Фондация “Аполония Прес”?

Л.К. Най-общо казано да зарежда българо-американското културно пространство с нови идеи, като промотира творци от българската творческа диаспора и  организира креативни срещи в САЩ и България. Виждам мисията на фондацията като духовен мост между творците в България и тези, които живеят извън нея, но творят на родния си език, като в бъдеще не изключвам и издателска дейност в същия контекст. Много съм горда с първото голямо събитие, което “Аполония Прес” организира в сътрудничество със Съюза на Българските писатели в САЩ и по света и Салона за Българска култура и духовност, а именно турнето на Румен Леонидов в Чикаго, Вашингтон и Филаделфия, тази година. На 10 ноември в Чикаго ще бъде представен творчески портрет на поета в рамките на Фестивала на културата, за който вече споменах.

Х.В. Нова стихосбирка?

Да се надяваме.

Х.В. Съвет към младите поети?

Л.К. Да не се страхуват да експериментират с поезията, да оставят думите да следват своето собствено течение. Също като езика, поезията е жив флуид, който се развива и често излиза извън установените “русла”, за да се превърне в нещо неочаквано и “нелогично”. В тази уникална “нелогичност” и “необяснимост” се състои и красотата й.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X