Людмила Калоянова
Людмила Калоянова е лауреат на Нова социална поезия. Нейното стихотворение “Ийст Ривър” спечели първия конкурс за поезия на списание Нова социална поезия сред около 100 участника и 300 стихотворения, близо преди година.
Людмила Калоянова е доктор на филологическите науки. Родена е в Созопол. През 1990 г. започва работа в Университета в Питсбърг и защитава докторска дисертация на тема женска идентичност и креативно писане. Книгата й „Създания на прехода“, която повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век, получава международно академично признание. Дебютната ѝ стихосбирка „Аnadromous“ е представена за първи път на Аполония 2018.
Неразделначаст от творчеството й е темата за емигрантството. Людмила е носител на специална награда в конкурса „Биньо Иванов“ и първа награда от Международния конкурс „Изящното Перо“ (Чикаго). Стиховете ѝ са публикувани в различни онлайн издания и алманаси. Заместник-председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по Света.
Сега откриваме Людмила в дома й в Питсбърг, щата Пенсилвания, и се радваме да разберем какво се случва с поезията и творчеството й междувременно.
Христина Василева
Октомври 2019 г.
Х.В. Вие живеете в САЩ, има ли език на който поезията ви говори? Творите ли на език, различен от майчиния? Цитирайки едно ваше стихотворение, какво е за вас мигрирането в чуждите езикови пространства?
Л.К. Работя на английски, творя на български – за мен писането е “свещен път”, по който се завръщам към детството, близките, родния дом. В поезията съм като дивите сьомги, които прекарват живота си в дълбините на океана, но винаги се завръщат обратно в реките, където е бил хвърлен хайверът им. Тази семантика на завръщането се превърна в основен код на поетичната ми книга “Анадромус”. Мога да кажа, че се самоопределям чрез пътуването, тъй като отдавна живея в една сезонна ритмичност на постоянно движение между два континента, два различни свята. Подобно на сьомгите, които се впускат в своето дълго и трудно пътешествие по вълшебната река на времето, за мен мигрирането в “чужди езикови пространства” се е превърнало в естествен начин на живот.
Х.В. Трудна ли е съдбата на поета, “залутан сред магистралите на Пенсилвания”?
Л.К. Трудна е съдбата на човека, “залутан сред магистралите на Пенсилвания”. Поетът се появява, за да подаде ръка на този човек, да му помогне да се самоопредели и да намери своята идентичност далеч от родината. В поезията се опитвам да балансирам и осмисля противоречивите си усещания на емигрант, а словото ми помага да елиминирам разстоянията и да изградя мостове между двата паралелни свята, в които протича съществуването ми.
Х.В. Провокативно ли е да се твори в голяма поетическа традиция, със световни образци, като американската?
Л.К. Провокативно е, но също така стимулиращо и насърчаващо, защото подобна среда предлага много и най-различни образци и начини на писане, от Уолт Уитман и Емили Дикинсън, през Езра Паунд и Силвия Плат до Чарлз Буковски и Ан Секстън. Наскоро бях силно впечатлена и преведох на български някои от стиховете на Луиз Глюк, считана от мнозина за една от най-талантливите съвременни американски поетеси. Хипнотичната ѝ, понякога “тъмна”, поезия изследва екзистенциалното отчаяние и агонията на постмодерния “Aз”, прониквайки с поетична прецизност и обективираща безпристрастност в най-съкровените сфери на човешките емоции като семейни отношения, самота, смърт.
Х.В. Четох наскоро интервю с известен попизпълнител, в което той споделя, че един от членовете на групата им бил страшно предпазлив – все търсел най-непретенциозната мелодия. Според вас може ли така да се откроиш? Можеш ли да излезеш напред, ако винаги залагаш на сигурното?
Л.К. Ако винаги залагаш на сигурното, осигуряваш придвижването, но не и движението. Напредването в истинския смисъл на думата предполага отскок, откъсване, включително от самия теб. Рискът е предизвикателство, което не всеки е готов да приеме, но много често той е единственото и необходимо условие за промяната, наречена успех.
Х.В. Какво е успех в поезията, според вас?
Л.К. Истинската поезия има пречистващ и трансформативен ефект. Някой беше казал, че поетът се превръща във „визионер“ чрез дълга систематизирана дезорганизация на всички сетива. Когато поезията позволи на читателя да се всели в нейния причудливо-провокативен свят и той успее да намери в този свят поне една истина за себе си, тя е постигнала целта си.
Х.В. Кое е водещото, когато седнете пред белия лист?
Л.К. Емоцията или идеята, която желае да бъде облечена в думи. Усещането, което трябва да бъде обективирано. Дали оригиналната идея ще се запази и във финалния вариант зависи от думите и афинитета между тях и идеята. Във всеки случай, завършването на стихотворение е мъчително дълъг процес на редактиране и пренаписване, в който думи, графични образи и усещания се променят взаимно в търсене на първоначалното усещане.
Х.В. Вашите музи? Водачите ви?
Л.К. За добро или лошо, в мен рационалното е било винаги подчинено на интуитивното. Имам три музи, на които залагам, и които ме водят – интуиция, емоционална интелигентност и чувство за баланс.
Х.В. Любим поет?
Л.К. Обожавам чувствената метафоричност на Неруда, но не по-малко ме привлича и философската съзерцателност на Одисеас Елитис, поетът на Светлината, който превърна хиперреализма на поезията в начин на възприемане на света. “Правилно е човек да привнася в изкуството онова, което му диктуват личният опит и добродетелите на неговия език. Не говоря за естествената способност да схващаш предметите с всичките техни подробности, а за метафоричната — да задържаш тяхната същност и да ги довеждаш до такава пречистеност, която същевременно да дава израз и на тяхната метафизична семантика.” Речта, която големият поет изнася през 1979 г. когато му връчват Нобеловата награда за литература, се отнася с пълна сила и за неговото собствено творчество.
Х.В. Планове?
Л.К. В момента привършвам книга за Созопол, върху която работя повече от две години. Надявам се да мога да я представя на Празниците на изкуствата Аполония 2020. Същевременно съм редактор и съставител на алманаха “Любослов”, ежегодно издание на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Много съм щастлива, че тази година сме включили редица големи имена от българското литературно пространство (Неда Антонова, Недялко Славов, Иван Здравков), някои от които са свързани с Нова социална поезия, като Златомир Златанов и Владимир Сабоурин. Участвам в журито на международния конкурс “Изящното перо”, което се провежда на всеки две години в Чикаго. Резултатите от конкурса ще бъдат обявени по време на Фестивала на Българската култура в Чикаго, който ще се състои в началото на ноември. Много от плановете и задачите ми са свързани и с Фондация “Аполония Прес”, на която съм основател и президент.
Х.В. Каква е мисията на Фондация “Аполония Прес”?
Л.К. Най-общо казано да зарежда българо-американското културно пространство с нови идеи, като промотира творци от българската творческа диаспора и организира креативни срещи в САЩ и България. Виждам мисията на фондацията като духовен мост между творците в България и тези, които живеят извън нея, но творят на родния си език, като в бъдеще не изключвам и издателска дейност в същия контекст. Много съм горда с първото голямо събитие, което “Аполония Прес” организира в сътрудничество със Съюза на Българските писатели в САЩ и по света и Салона за Българска култура и духовност, а именно турнето на Румен Леонидов в Чикаго, Вашингтон и Филаделфия, тази година. На 10 ноември в Чикаго ще бъде представен творчески портрет на поета в рамките на Фестивала на културата, за който вече споменах.
Х.В. Нова стихосбирка?
Да се надяваме.
Х.В. Съвет към младите поети?
Л.К. Да не се страхуват да експериментират с поезията, да оставят думите да следват своето собствено течение. Също като езика, поезията е жив флуид, който се развива и често излиза извън установените “русла”, за да се превърне в нещо неочаквано и “нелогично”. В тази уникална “нелогичност” и “необяснимост” се състои и красотата й.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X