Валентина Янчева

 

 

Вътре в звездопада (2019) е Вашата пета поетическа книга след Първата любов, майка на Ада (2008), Кладенчово вино (2010), Вентилационно прозорче (2012) и Докато азбуката догаря (2016). Как усещате протичането на времето в перспективата на поетическото изживяване и форма през тези десетина години след поетическия Ви дебют?

 Първата ми книга, излязла през 2008-а, всъщност не беше поетическият ми дебют. Преди това тя чергаруваше пет години, като се променяше по пътя, от издателство на издателство, които ту затваряха кепенците, ту спираха тъкмо поредицата, в която трябваше да излезе книгата ми. Започнах да публикувам през 2003-а, на седемнайсет години, а като излезе първата ми книга, вече бях лауреат на поетическата награда „Дебют“ (2005). През тези седемнайсет години, минали от първата ми публикация, се промениха страшно много неща: в живота ми, в страната ми и в света, в поезията. И, разбира се, поетическото ми изживяване също се променяше. През младежките години за мен беше важно да бъда максимално радикална, да епатирам, да дразня, в стиховете ми имаше много непристойна лексика, имаше много откровено хулигански стихове, при това често доста болезнени, с изострена младежка чувственост. При все това в тях имаше много фини неща в плана на формата, мелодиката, рядко пишех в свободен стих. Ето какво написа за стиховете ми от онова време поетът и критик Валери Шубински: „Алла Горбунова дебютира преди четиринайсет-петнайсет години, много млада, със стихове, изпълнени с отчаяна, безогледна, присмехулна, нежна дързост.“ Но на него му се струва, че в сравнение с онези стихове аз съм изгубила нещо: „…нещо изглежда изгубено в сравнение с първите две книги и особено с най-първата. На първо място – духът на безгрижна младост, дръзка и юродива… Я Рембо в пола, я очарователна клоунеса.“ Не съм съгласна с това, струва ми се, че съм запазила много от тези неща, но, разбира се, пораснах, появиха се много нови неща в стихотворенията, но тази дързост остана, просто тя изглежда сега малко по друг начин, сякаш се синтезира с много други нови неща. Имаше такъв момент в живота ми, бях на 22, когато претърпях много сериозен крах, сякаш всеки смисъл изведнъж беше пречупен на коляното, тогава научих много, все неща, които хората обикновено предпочитат да не знаят. В частност, престанах да се отъждествявам с мисленето си, защото сериозно се разболях и тогава разбрах, че нашата власт над себе си – над собствените ни мисли – е илюзия. Че идва критичен момент – и ти си само парче месо, което непоносимо страда. И много неща, изпълващи живота на хората, почнаха да ми се струват кукленски, измислени, нямащи стойност. Смисълът изобщо тотално се разпадна тогава за мен. Така и не се възстанових докрай от този срив, заразях работата върху дисертация по философия, не можех повече да чета философски книги, изобщо почти не можех да чета. Четях думи, но смисъл нямаше. И много се страхувах, че няма да мога да пиша. Нещо повече, взимах тогава тежки невролептици. А след това дойде втората ми поетическа книга, пред мен сякаш се разкри нещо ново в поезията, отвориха се нови врати, нова дълбочина – и стиховете потекоха, още помня чувството за свежест, чистота, което тогава се съдържаше в тях за мен. Все едно ми дадоха втори шанс, дадоха ми надежда. От всичките си книги обичам най-много, може би, именно тази, „Кладенчово вино“ – в нея се появи една напълно нова откритост, т.е. всичко по-раншно – и дързостта, и безумието – си беше още там, но дойде някакъв нов, чист въздух като след буря, нов свят, нова нежност. В тази книга стигнах до пълна свобода във формално отношение: мога да пиша и със свободен стих, и със силаботоничен, и с хетероморфен, който може да включва елементи и на единия, и на другия. Третата ми книга „Вентилационно прозорче“ е пронизана от усещане за загуба, от някаква печал с размити граници и изживяването на възвишеното. Имах тогава чувството, че познатият свят необратимо си отива: хората, които ме възпитаха, остаряваха, вилата ни се разпадаше, отношенията с любимия човек се разрушаваха. Усещах някакъв разлом – и вътре в себе си, и някакъв световен, културен разлом. Половината от тази книга е посветена на преживяването на есента и това е едно движение на болката на човешката душа, изпадаща в крайна сметка в летаргия – смесица от забрава и бездействие. Може би, тогава ми се искаше такава летаргия. Тази книга проблематизираше разкола между миналото и настоящето, обръщайки се както към личното минало, така и към миналото на цивилизацията. Там цареше един Sehnsucht, съчетаващ в себе си едновременно желание и фрустрираност. Четвъртата книга „Докато догаря азбуката“, както я виждам аз, е много страстна, пълна едновременно с гняв и ликуване. В нея миналият свят вече си е отишъл, азбуката догаря, разкрива се ново пространство на чувствеността. Това е някаква нова и много силна чувственост, след меланхолната „Вентилационно прозорче“ с нейните идилични ландшафти – това е изживяване на взрив, обновяване на света. По това време се разведох, напуснах работа и се преместих от Петербург в Москва – за нов живот. Намирах се сред пепелище, бях много зла и едновременно с това – много открита по посока на бъдещето. Тази книга е възраждането на феникса от пепелта. Излязлата наскоро „Вътре в звездопада“ е странна книга. Даже не знам какво да кажа за нея. Всичките ми книги се различават една от друга, но във всички има общи мотиви, сюжети, образи, които преминават през цялата ми поезия. В книгата „Вътре в звездопада“ влязоха стиховете от последните четири години, от 2016-та нататък. Много неща се промениха завинаги, когато я пишех. Това са стихотворения от изключително наситени и преломни години на живота ми, изпълнени с опита на предела – раждането, смъртта и любовта. Надявам се, че и в самата книга се пази отпечатък от това (оттатък)пределно. Споменатият вече Валери Шубински написа за нея: „През цялата книга преминава темата на съзнанието, намиращо се на ръба между битието и небитието. Това може да е съзнанието на бебе (на което е посветен цял цикъл, нежен и трогателен, но не банален – а небаналното изразяване на опита на майчинството в поезията е, уви, рядкост). Или пък, може би – съзнанието на умиращ старец. Това може да е светът на съновиденията и светът на човека, изпаднал от социума. И накрая, това е светът на засрещащи се, плаващи, парадоксално (често иронично) съединени митове.“ А прозаичката и критик Анаит Григорян написа, че в книгата и в творчеството ми като цяло „се случва едно постоянно взаимодействие на всички нива на битието, взаимното им преливане, в което „ниското“ се възвисява, а уродливото и отвратителното, намирайки съчувствие, става прекрасно. Това съчувствие и любов към битието като към единно дишащо и чувстващо, често страдащо одушевено същество … е една от особените и безусловно важни черти в творчеството на Горбунова“. Извинявам се за пространния отговор – беше ми много интересно да отговарям подробно на този въпрос, защото по време на отговарянето за първи път прояснявах и проговарях за самата себе си някои неща, свързани с поетическите ми преживявания през тези години. 

Вие дебютирахте като поет, макар че в България засега сте по-известна като прозаик. Как се разполагат във вътрешната Ви писателска йерархия поезията, прозата и литературната критика?

 На първо място, разбира се, поезията. Но и прозата е много важна за мен, така че нямам предвид, че прозата е с нещо по-слаба от поезията ми. На един е близко едното, на друг – другото. Прозата като цяло е по-лесна за разбиране, тя е по-масовото изкуство. Но стихове пиша цял живот, от детството, и поезията е моето първо и главно занимание. Що се отнася до литературната критика – не мисля за себе си като за критик. По-скоро като за внимателен събеседник на тези, за които пиша. Чувствам и разбирам някои неща и понякога споделям това разбиране.

 Коя беше първата Ви среща с поезията?

 Първата ми детска представа за поезия беше, че това са песни, които пее всякаква нечиста сила: русалки, горски духове, таласъми. В онези години, в които не познавах други поети освен детските и Пушкин, обичах откъсите от стихотворения, на които попадах в приказките, например някаква песен на вещица или русалка. Харесваха ми стиховете-заклинания, ритмични, неясни, омагьосващи. Те изникваха напълно неочаквано в прозаическите текстове на приказките. Те отекваха в кръвта ми като странното мърморене, идещо от дълбините на вековете, от съчленението на костите, в което се чува отгласът на беззвучния крясък на природата. Нещо просто, диво, неясно, страстно и печално, древно, страшно, изхвърлящо те от всички поносимости на културата – към самото сърце на света. Четях тези приказки с пръски стихове в тях на вилата. Бях малка. Имаше буря, дъските скърцаха и сърцето на света говореше с мен. Вещицата в приказката на Петер Кристен Асбьорнсен мърмореше, лекувайки крака на гостенина:

Въздух,
Вода,
Земя
И огън!
Счупи крака
Необязден кон.
Жилите ще зараснат,
Кръвта ще се смеси,
Всичко разкъсано
Ще се свърже отново!

Бразилският горски дух Каипора пееше:

В гората бродѝ,
Чудесии ще видиш…
Чудесии ще видиш,
Но само за туй
Още нито дума!

Караконджул, подхвърлен от таласъми на една жена вместо бебето й, говореше:

Толкова станах стар,
Като Вестервалдската гора, побелял,
Но никога не съм видял
В черупка да ври вода.

Малките човечета, помагащи на обущаря през нощта, пееха:

Сега можем ние, красивичките момченца
Да не се мъчим с обущарския конец!

Синът на чудовищния човекоядец кибунго, преди да го изяде баща му, плачеше:

– Така ми казваше и мама:
Теб ще изяде кибунгото омразен…
Така ми казваше и мама:
Теб ще изяде кибунгото омразен…

Мелницата на добрия човек Доброгост поскърцваше, сякаш говореше:

Тече водата,
А воденични камъни
Все мелят зърното,
Макар нощта тъй тъмна е.

Царицата на водите, омъжила се за селянина, напускайки го, пееше:

Заради всичко тук видяно,
Калунга,
Заради обидата голяма,
Калунга…

Или песента на гномите от „Хобитът“:

Оттатък планините сини, оттатък бялата мъгла
Във пещери и дупки ще се изгуби кервана;
Водите бързи още преди изгрев ще пребродим
Да открием в приказни страни древното съкровище.

Трудно е да спреш да изброяваш тези скъпи на сърцето примери. Тъкмо от тях – Езерните деви, горските духове, вещиците, караконджулите, таласъмите се учех що е поезия.

Преди падането на стария режим в България имаше фраза, с която означаваха родените в годината на комунистическия преврат от 1944 г. – „връстниците на свободата“. Вие сте родена в началото на „перестройката“, връстник на какво се чувствате?

Аз се чувствам връстник на промените. „Промени, ние чакаме промени“ – пееше по онова време рок певеца Виктор Цой. По онова време всички очакваха тези промени, имаше много надежда, усещане за нещо ново във въздуха. Но скоро след тях дойде безнадеждата (безнадёга) и разрухата. И аз се чувствам също връстник на безнадеждата (безнадёга) и разрухата. Или с по-възвишени думи – връстник на безнадеждността (безнадёжности) и краха. Макар че всичко това е много нееднозначно, разбира се. Това беше моето време, то ме измъчваше, но аз го обичах. На две години разговарях с бабите пред вкъщи и много ги поразявах с мненията си. От ранното си детство помня дългите опашки пред магазините и купоните, и че баба все гледаше по телевизията някакви конгреси на партията. Помня демонстрации със знамена и ми обясняваха, че демократите се борят с комунистите. Мама и баба бяха на страната на демократите, а дядо – на страната на комунистите. Помня августовския пуч, ГКПЧ (Государственный комитет по чрезвычайному положению, Държавен комитет за извънредно положение). С мама бяхме на вилата и чухме онова същото „Лебедово езеро“[1], а след това тичах боса по алеята, влизах при съседите и въодушевено се провиквах, че е станал държавен преврат. У Горбачов най-много ме учудваше петното на челото. Започваха деветдесетте, на стълбищните площадки се събираха тайфи, някой методично отвинтваше лампите на стълбището, наплодиха се маняците и „новите руснаци“[2], децата почнаха да играят на Денди и Сега, премахнаха училищната униформа, когато бях във втори клас, навсякъде джинси, дъвки, сникерси и марсове, по телевизията почнаха да дават безкрайни реклами, особено дядо се възмущаваше от рекламите на дамски тампони Тампакс, старите съветски магнетофони постепенно се смениха с уредби. Размножиха се сектите, разпространи се наркоманията, по пазарите ходеха момчета с кожени якета – рекетьори, до входовете на метрото се разположиха битпазари, в подлезите – будки, на сергии продаваха в огромно изобилие касетки с музика, вече почвах да се интересувам от тях. Съсед алкохолик от нашата стълбищна площадка беше върл привърженик на Елцин и поради това получи в семейството ни прякора Елцинист. Времето минаваше и той, както и мнозина, почна яростно да мрази Елцин, но прякорът залепна и той продължи да бъде Елцинист. Баща ми, с когото тогава не общувахме, бъдещ световноизвестен физик и ректор на ВУЗ, продаваше чадъри на улицата: пари нямаше, а майка му получаваше в завода, където работеше като инженер, заплатата си в чадъри – не оставаше друго, освен да се опиташ да ги продадеш. Моят чичо напусна лекарската практика и стана търговски агент. А сега работи като общ работник в завод. Ето само малко от нещата, чийто връстник се чувствам.

 Когато си писахме във връзка с превода на стихотворението „Гладен блус“, включено в книгата Вътре в звездопада, споделихте, че баба Ви е изиграла важна роля във Вашето детство. Как се отразиха на отношенията между поколенията – в семейството и литературата – промените в Русия в края на 80-те и през 90-те?

Да, баба беше един от най-важните хора в живота ми. Тъкмо тя в детството ми прекарваше с мен най-много време и ме възпитаваше. Мама и дядо работеха, а баба веднага се пенсионира, когато се родих, и се посвети на възпитанието на внучката. Тя много ме обичаше, аз нея също, но тя беше авторитарен човек и именно общуването с нея, което беше постоянна любов-борба, ме научи на съпротива и бунт. Но освен това тя ме учеше на твърдост, честност, жертвеност,  пълна отдаденост. Много си приличаме с нея, включително и по постоянното тревожене за близките и стремежа да ги контролираш. В съветско време в Русия често няколко поколения живееха в един апартамент, вече порасналите деца живееха с родителите, това беше нормално. А след тези промени в Русия, за които говорите, семейството почна повече да се ориентира по модела на Запада: младите хора се опитват да се отделят и да живеят самостоятелно, мнозина теглят ипотечен кредит. С мъжа ми също изплащаме такъв кредит – това е хомот на шията и вечна тревога, страх, че няма да успеем да внесем парите навреме. А що се отнася до отношенията между поколенията: струва ми се, че се преосмислят много неща, които бяха ценности за нашите родители. Те искаха нови свободи и пазарна икономика, а ние живеем в свят, в който вече знаем опакото на всичко това, знаем какво това докара със себе си. За тях комунизмът, социализмът беше гаден соц, нещо ненавистно, а ние можем да гледаме на тези неща по друг начин, не през призмата на късния соц, а като обръщаме поглед към 20-те години на ХХ век или европейската лява мисъл. Те търсеха изход в духовното – религията, езотериката, а ние виждаме, че Църквата се е сраснала с държавата, а езотериката като цяло стана евтина ширпотреба и поредния опиум за народа, отвличаща въображението на човека от собствената му бедствена социална ситуация. Те откриваха сексуалните свободи, отстъпвайки от верността и предаността в брака на нашите баби и дядовци, а ние стигнахме до ситуация, в която тези сексуални свободи вече станаха нещо разбиращо се от само себе си, а липсва точно истинска човешка близост. Но това е в много общи черти, казано за някакви тенденции в различните поколения като цяло, а иначе, разбира се, различни хора  в различни поколения мислят и чувстват напълно по различен начин. А как се е отразило изменението на отношенията между поколенията в литературата, за съжаление не зная.

В нашето списание представихме първи – поправете ме, ако греша – Вашата поезия в България. В трите стихотворения „разкошни проститутки на седемдесетте“, „някога те искаха да имат безсмъртни души“ и „walking dead“, които публикувахме в началото на минала година и които влизат в новата Ви книга, социалната действителност е представена много плътно, с времева дълбочина и отчетлива позиция на лирическото „аз“. Как виждате бъдещето на социалната поезия след освобождаването й от държавната идеология и опека?

 Много съм благодарна за публикуването на стихотворенията ми. Макар то да не е все пак първото в България – преди това излезе мое стихотворение в сайта „Литературен свят“ в превод на Иглика Дионисиева. Що се отнася до социалните стихотворения, струва ми се, че в моите социални стихотворения има един момент, който е важен за поезията изобщо – множествеността на смислите, тяхната нееднозначност. Т.е. това са все пак не съвсем преки изказвания за черното и бялото, това е изказване, което въвлича читателя на поезия в мисленето за социалното, показва го от различни ракурси, дава многоизмерна картина. На мен преди всичко ми се струва, че тук е по-важно не просто да заявиш социалната си позиция, а да проблематизираш социалното на поетически-философско равнище, да не даваш готови отговори, а да запазиш питането, да покажеш сложни, тънки неща, което не би могло да се направи в пряк манифест, например – за тази цел е необходим именно езикът на поезията, който не просто разказва за нещо или рефлектира, но се преобразява, превръща се, обръща се с хастара навън, минава по самия ръб и прави почти невъзможното. Поезията не намалява, а, напротив, увеличава сложността на взаимодействието на човека със света. Като конуса: погледнат отстрани е триъгълник, отдолу – кръг, а поезията позволява да се погледне на него едновременно от различни ракурси и да се види конуса като конус, т.е. да се съзерцават по-ефективно разни сложни обекти. Благодарение на поезията можем да видим това, което преди не сме видели, и да кажем това, което по-рано не можехме да кажем. Не разбирам докрай частта на въпроса Ви за бъдещето на социалната поезия, когато тя се освободи от държавната идеология и опека: в Русия социалната поезия, разбира се, се явява в много различни прояви, доколкото има хора и поети с различни убеждения, но значителна част от социалната поезия – това е тъкмо поезията на борбата и съпротивата спрямо държавната идеология, лявата и феминистката поезия, например. Мисля, че социалната поезия принципно е призвана да бъде поезия на борбата и съпротивата, при всеки държавен строй, защото винаги трябва да ги има тези, които са „против“, и тази борба не трябва да завършва.

 Докато четях Вътре в звездопада, препрочитах Далечна звезда на Роберто Боланьо. Да очакваме ли роман на Алла Горбунова?

 Поживьом-увидим. Не мисля много напред. След книгата с кратки разкази Вещи и ущи[3] вече имам готова нова книга с проза, в която влизат доста обемни разкази и даже една повест. Но тази книга все още не е намерила издателя си. А аз вече пиша следваща, но тя ще е от миниатюри. Така че романът още не е на ръка разстояние. Нека първо да излязат тези две книги, а после ще видим.

 

Въпроси и превод от руски Владимир Сабоурин

 

[1] По времето на пуча въртели непрестанно балета на Чайковски по медиите.

[2] Новобогаташите, натрупали големи състояние през 90-те години, след разпада на Съветския Съюз, отговарящи на българските мутри („добре облечени бизнесмени“).

[3] Неологизъм на Алла Горбунова, означаващ вещите, направени от ум, за разлика от вещите, направени от вещество.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.