любовниците
трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи
трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища
застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството
америка
това не беше ли
мястото
закъдето от елизабет първа
насам
заминават бившите
гаджета
american dream
там където
обетован и бетониран
са синоними
българско
в джобчетата дрънкат
гвоздеи и семки
пак посявам гвоздеите
а семките изчоплям
hic
тук истината
не е
кристал
а кашкавал
и не блести
ни ослепява
ни гарван
(и няма за решетки
опция)
обичайно
я подменят
с внос
(надупчен
миризлив)
мека
податлива
узрява бавно
консумира се
сурова
или преработена
във тоя
приказен
и земен
рай
мислят си
че могат да я
смелят
присяда
често
гарги
я крадат
и крият
неволно
я изпускат
лисици и псета
се гледат
с присвити очи
голямо дъвкане
пада
***
един такъв дълбокомислен
съчувствен някакси кимайки
начесто езика си чеса
(как да се махна се чудех)
приятелски скодоумно
много и празнословно
нещо надълго укриваше
(как да се махна се чудех)
било било несправедливо
колко колкото толкова
справедливо се пъчеше
да изтъкне как няма нищо
общо общественозначимият
му гъз нищо че лъсна лудост
или лицемерие болеше
(как да се махна се чудех)
мамито му стягаше ме
отляво и ми се леко драйфаше
докато така нареченият отнегоси
(вероятно за улеснение) ми
приятел ми се обясняваше
надълго и нашироко исках
да го нахрача пресъхнало
седях декоративно като
фикус попивателна и
(как да се махна се чудех)
какви били били мръсници
и ми реди парадигма вписвайки
ме сред други (свои) косвени
жертви се пени мръсникът
си тръгна дългът си изпълнил
(как да се махна се чудех)
като семейство
у дома вкъщи мястото на камъка
не тежи виж го полита към теб
празните очи на куклите
ме дебнат от ъглите
забравили играта на семейство
когато всеки петък нощем
ми поникват космати крила
и се блъскам в стените и лампите
побягват очите ръцете ребрата
разчленяване вина и вино
вино и трева вина и срам
празните нощи като празник
пълните свършват рано
избелялото ми легло ме очаква
ме посреща отново на прага
протегнало метални лапи
сред трупове на насекоми
се валям из призрачни стаи
пиша си името в прахоляка
смеховете на децата отвън
са като плесници
ластичното родно ме притиска
краката заприличват на корени
парчетата на огледалата
ме размножават
и така играя на семейство
седя гледам си любимите лица
и с приветлива усмивка
им бръквам в окото
тъжна приказка
когато най-накрая се намерили
през девет планини
принцът и принцесата
завикали-заплакали-запели:
за тинята във нас докрай
за блатните ни дни
ти чаша гнилоч ми подай
за блатните ни дни
и се целунали-станали жаби
гмурнали се под ръба на тоалетната
и заживели щастливо
тя никога не му натяквала
че пак не се е къпал
той никога не забелязвал
когато тя е в цикъл
родили им се сто деца
щъркелът ги отнесъл
помниш ли
на миленчо
помниш ли помниш ли
тихия двор в циганската махала
във варна
обсаден от викове и песни
сред водовъртеж от случвания
тридневнитe сватби с разноцветните
булки
как гонехме пожарните с балканчетата
и се целехме с барабонки
през стари флумастри
когато нямахме пари
за семки
ядките на липата
ставаха семки
пушехме чубрица и се хилехме
със зелени зъби
невидимо
казваш
по лесно е да се порежеш
на хартия
в тази къща с тъпи ножове
и извиращи книги
от ъглите
казвам
по лесно е
казваш
може да умреш
от мързел само
мястото е малко
и пак е прашасало
казвам
може да умра
казваш
време е животът ти
да поеме нанякъде
пилееш се твърде
и напразно
по свои и хорски
приумици
и за разни гадове
казвам
време е
така си говорим
отдавна
и сме доволни
някак
че нищо
не се променя
невидимо доволни
***
мълчанията се трупат
като каменни квадри
можем да построим
километри стени
около нашите невъзможности
като тайни градини
със зазидани входове
в които кротко плесенясва
вчерашното ни бъдно
което ти не потърси
и за което
отново забравих
да ти напомня
if you go away
не казвай че ме обичаш
така разбирам че свършваш
ще ти извадя душата
не ме вземай вкъщи
не ставам за украса
твърде често падам
от полицата на камината
ще ти изпотроша сервизите нервите
не ме идеализирай
още ме боли задникът
от последното рухване
от нечий пиедестал
не ми говори за живота си
сексът си отива
със сприятеляването
не ме занимавай
така и така
ще ти пусна
понякога
така те мразя
знаеш ли
but if you go away
i will dying slow
to the next hello
непоносимо леко писане
на ралица чернева
златокоске
непораснало лице
на младостта ми
принцесо от панелите
поет на слънцето
призракът на твоята поезия
живее във всичко весело
излязло под ръката ми
а то е малко
и е твое
колкото и мое
щуротията ти
беше заразителна
и не искахме да оздравяваме
изобщо
живееше по-истински
от нас
безстрашна страхливке
сама се предизвикваше
и надскачаше
и никога не слушаше
желязната си интуиция
защото би било скучно
нали
не търпеше скуката и фалша
толкова естествена и дива
как може да е мъртъв
някой толкова жив
как може
кажете ми как може
клас стани!
задушница
старици-мравки
понесли товара си
пъплят към гробището
мразя снимки
ето ни заедно
обезкосмени и красиви
уж небрежно позиращи
безметежни някакви
без жена ти надничаща
без минало без бъдеще
хубава снимка
едно вечно сега
което странно защо
ми убягва
и не мога и не мога
да си спомня
този ден
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017