Моника Попова, Рисунки
Аз не бих го спасила! А пък зная че мога-
имам щипка от прилеп и един врящ казан,
всъщност женска магия в измислен образ…,
но си искам небето от този Адам.
И затова ще отида на някое високо,
и ще викна, понеже
трудно чуват мъжете:
„Дай ми слънце и облак! Просто дай ми живота!
Пълнолуние страшно или сянка на цвете.
И смеха ми върни си ми! Развържи ме от тебе!
Отпусни ми сърцето! Аз не мога сама.
Връщай моя въздух! Той не ти е потребен.
Или просто
върни ми дъха.“
И ще сляза накрая, защото ме чака
на огнището хляба и на прага ведрото.
Ще мърморя наум и ще трясна вратата:
„Дай ми всичко, а аз
ще ти върна реброто…“
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X