Аз не бих го спасила! А пък зная че мога- имам щипка от прилеп и един врящ казан, всъщност женска магия в измислен образ…, но си искам небето от този Адам.
И затова ще отида на някое високо, и ще викна, понеже трудно чуват мъжете: „Дай ми слънце и облак! Просто дай ми живота! Пълнолуние страшно или сянка на цвете.
И смеха ми върни си ми! Развържи ме от тебе! Отпусни ми сърцето! Аз не мога сама. Връщай моя въздух! Той не ти е потребен. Или просто върни ми дъха.“
И ще сляза накрая, защото ме чака на огнището хляба и на прага ведрото. Ще мърморя наум и ще трясна вратата: „Дай ми всичко, а аз ще ти върна реброто…“
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X