Ливия Дамян – Ловците на маймуни

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

В едно далечно време, двете малки негърчета: Мбуто и Мпхуто живееха в едни сламени колиби, в далечната от нас Южна Африка.

Мбуто от малък беше лош ловец на маймуни с лък и стрели. Мпхуто пък беше отличен стрелец, ловък ловец на маймуни с лък и стрели.

Мбуто можеше да пише, да чете и да смята. Много му се отдаваха тези дисциплини, за това пасторът на енорията съдейства Мбуто да се изучи в Претория…

След години…

Днес Мбуто е банкер и „лови маймуни с пари“! И може да има всяка една жена, дори и бяла.

Мпхуто си остана ловец на маймуни с лък и стрели. Той е предпочитан само от жените в сламените колиби.

Жените били предпочитали ловеца – мъжкар алфа?!

А какво стана с твореца, Аакаа изработващ върховете на стрелите?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Александър Мичев – Любим!

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Любим! Не „само“ заради поезията и публицистиката му, не „само“ заради патриотизма му, не „само“ защото загуби живота си за свята кауза, не от колегиалнен сентимент – и той е подаскалувал и обичал да ловува нощем лисици във влашките гробища…

Любим ми е заради друго – болезнената му чувствителност към всичко несправедливо. Тя е негов мотор и муза, а всичко друго е следствие – поезия, публицистика, патриотизъм, саможертва… Само на 28. Какво би сторил ако беше доживял до 35 – 40? Неговият нрав и същата неприязън към несправедливото щяха да го конфронтират с много влиятелни българи след 1878 г. и днес най-вероятно нямаше да е известен герой. И тежкото съмнение, че загина от български куршум, също е чудесно онагледяващо живота на всеки, изпреварил времето си. Наш Ганя често пише: „Защо днес нямаме Ботев и Левски, да оправят държавата?“ Всеки народ, във всяко поколение, има десетки или стотици Левски и Ботев, но докато не са обесени или застреляни, самият народ мрази най-много точно тях – различни са.

Слава Богу, падна (който… той не умира) там, тогава, на 28!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мартин Лазаров – Безего

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Безего

има една връзка
за която мълчим
връзката с цялото
което не може без нас
когато не можем без него
всяка секунда
всеки захлупен стол
на който няма да седнем
на маса на която няма да ядем
ще почака
всяко небе
което се разминава с нас
дали ще го видим отново
а дали то ще ни види отново
да и не и да
всяка душа
която ни боядисва с думи или поглед
особено когато я кръстим случайност
дали тя няма да успее да се прекръсти безкрайност

на тази тънка връзка се крепим
крепим и мълчим, за да не я скъсаме от непохватност
или да забравим, че съществува
да забравим и да стоим на разстояние от безопасност

 

Жажда

на дъното мечтаеш за небе, захарен памук и билет за прегръдки
а крилете ти миришат на ръце
а очите ти се въртят в купа със стъклени топчета
а музиката в душата ти все още е хлопането на оградата след люта градушка
иначе си на една дума от космоса и разходката със звездите
ражда се звезда, умира звезда, блещукащата вода е жива

 

Писмо до мен

ще пиша на себе си
и ще чакам отговор
от полудял писмо
и ще чета с трепет
сякаш никога не съм се познавал

 

Безсън

така прави любовта
събужда те в 5 часа сутринта
и ти съобщава че сърцето ти не е в теб
лежи някъде другаде и тупка

ако имаш късмет
сърцето ти е на една ръка разстояние
и можеш да го прегърнеш и успокоиш

ако нямаш късмет
пишеш любовни стихове
които не искаш никой да прочете

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Сънувах, че пиша поезия

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Сънувах, че пиша поезия
В мазето на стара кооперация
Преписвайки лозунги
От немски вестник
На работническата класа
Пред прозорчето се бяха струпали
Скинарчета
Какво разбират те от поезия
Тръгнаха надолу и
Слънцето освети буквения ми
Труд

 

Суши градина

Никоя обича боклукчията
Бакърено риж
Със сини очи

Запусната ромска мадона
Без младенец
Изящно свела глава

Застаряваща аба завезда
Момиче от поколенията
На хипитата
Говори само
Със сивото си
Плюшено мече

Живееше върху стар дюшек
Преди полицаите
Да й го вземат
Сега спи в черен
Найлонов чувал

Дебелото момиченце
Мъж
Ром от чистотата
Е кротка жена
Усмихва се

Звънкият глас
На старата учителка
Между пътеките
Сено

Невидимото присъствие
На африканското момче
В турското бистро
На ъгъла

Клошари хранят гълъбите

 

жизнь одного коммуниста

макар и посредствен
идеалист
изначална номенклатура
след 9-ти
след 10-ти
винаги топла
държавна службичка
бедни женички
работят безплатно
за него
в кварталната му бакалия
По програми за заетост
Финансирани от
Европейските данъкоплатци
По 12 часа на ден
Когато в 12 часа през нощта си тръгвате
Огледайте от единия край на улицата
До другия край
Ако идва клиент
Върнете се и го обслужете
Учи ги той
Сега му остава да умре
До тогава
Се поздравяваме
Учтиво

 

Северен ангел

Пет деца имам
Говори човекът
С вид на остарял
Соц работник
Докато водката
Се стича
По брадата му

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Лидия Иванова – Убиецът никога не убива добър човек

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

убиецът никога не
убива добър човек.
убиецът убива,
само чудовища,
нарисувани от него
самият
върху другите.
те са дишащи платна,
с нарисувани кошмари.
разхождат се
без да подозират,
че са нечии автопортрет.
убиецът е добър човек,
той убива чудовища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Герчев – Пови ли бебето?

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Пови ли бебето?

Ние не обичаме
Подаръците
Не обичаме подаръци
Дори от бога

Оставяме
Бебета си завити в
Найлонови пликове
До кафенета в софия
И не като
Подарък ги оставяме
Като боклук
Оставен на пътя
Сутрин

Изхвърляме ги
Изтупваме ръцете си
И продължаваме
По пътя

 

***

Бащата
Трябва да защитава
Децата си
Бащата трябва да защитава
Децата си

Децата се
Удавиха
Във чашата
С ракия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Костис Паламас – Царска флейта

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

[…]
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.
В църквата, в пещта, у дома, в мелницата,
навсякъде, в замъка, в сърцето, пепелта, пепелта.
Отива си и хлябът, отива си медникарят, отива си и жената, отиват си и конярите, и служителите,
и майсторите на ритъма, и
на Словото, и на пророците.
Ръцете се парализират, а чуковете се отнемат
и никой не чука каруците и ралото,
и ако тестото на някой, който кваси житото, се не набъбне,
той не намира душата огнена на хляба, за да го направи.
И ъгълът е пълен с жарава, и дори
повече от ъгъла на къщата, където е сърцето,
сърцето на човека е станало зло. Жалко. Жалко.
Тъмна ряпа и църквата, и без бойници
замъка и порасна трева и стана пасище.
И голямата Любов е далеч, и мъжът е
безпомощен и безделник, и до него жената е
господарка, а робинята й е лъжата.
Всички пожари и мазилки в Хората са потушени.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Нефт

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Нефт

Технологията е вид изкуство
Аз предпочитам недоверчивостта
на дивите животни тeхните сетива
Всеки кара кола с удоволствие
И се храни с хибридна храна
В Турция и Иран строят язовири
А в Ирак заменят нефт за вода
Часовникът също е изкуство
Изкуството да отмерваш времето
което ти остава

 

Избор

Живея в много светове
Имам добри приятели:
хора, животни и дървета
Никога не съм се взирала
в рутината просто действам
Но хвърлиха камък и по моя прозорец
Реалността ме оголи и огложди
Казаха че съм отегчителна
Човек работи или за себе си
или е безнадеждно влюбен

 

На Ася

Той е влюбен тинейджър
Той е щастлив човек
Той ще направи всичко възможно
За да бъде щастлив
Ще те забрави
Ще се смее и забавлява
Ще бяга далече далече
За да бъде щастлив
И когато щастието влезе
в задънена улица
Той ще се върне да си поговорите.
Тогава ще му разкажеш
как се превръща
Болката в щастие

 

Взимащите и даващите
С елек на червения кръст
Той те гледа строго и изпитателно
От високо докато ти седнала
Довършваш парче маруля
На масата в ресторант
Вече дадох казваш с пълна уста
Не искаш ли още да дадеш пита
И ти присяда
Присяда ти

 

Има някъде там
Чувствителни хуманоиди
Има
Някъде
Там
Друг вид живот
Който се храни с бетон
И пие течно стъкло
Има и тъмнозелени гори
Пътека
И боровинки
Съвместими

 

За трудните връзки и разделите

Неизпълнените обещания
също са живот
изолираните от цялото
също са част от цялото

 

Сакромонте

Eдно момиче в дълга рокля
тропа вдига гюрлютия
Щрака с пръсти и се извива
Недостъпно подивяло
Удря длани по своето тяло
Двама мъже обрани напети
В червени ризи и черни елеци
С тънки шалчета на вратовете
Виртуозно свирят на китари
С погледи вглъбени
Една жена-лъвица
С черни коси и шал извезан
С усмивка достолепна
Вдига силно своя глас
и го пуска от високо
Да се пръсне на парчета:
Твоите тъмни къдрици
Твоите сладки устни
Хората ми казваха
Но аз не ги слушах

 

Един отива си
И аз съм толкова объркана
В преплетени животи
Слушам трескаво
И търся формула
Която да ме върне в кръговрата
Да бъда костелива недостъпна ли
Или да бъда уродлива нежелана
Или да съм съвсем нормална
В пропитата от информация среда
Кое без жалост да изхвърля
Кое достойно да запазя
Кое да върна
Както беше някога преди
Порутеният дом изчезва
Потънал в свежата непроходимост

 

Харесвам хората с големи усмивки
С големи щърби усмивки
Защото няма по-красиво от това
Да приемеш живота такъв какъвто ти се представя, да понесеш ударите му
Да се синхронизираш с него без фалш
Без пластмаса силикон и избелване
И да се усмихваш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Спонтанността ми е бавна

Ивайло Божинов

 

Тъжни пътешествия

В ръчния багаж на свободата,
на дъното,
затисната от сгънати надве-натри кроежи,
опаковани от чисти помисли –
брътвежи безнадеждна невинност;
затрупана от четки,
конци, пасти и води
за беззъбата усмивка
на светлото бъдеще –
червена и суха,
лъхаща свежо успокоение
за нищото;
заровена дълбоко,
подепидермално,
в козметика-плацебо
за сетивата,
заболели терминално.
Вещи, нужди, желания,
дезориентирани
от кокошата слепота
на истините си
там,
в багажа,
компресирани от хирургическия срез
на ципа,
ампутирани от тялото на реалността си.
Отдолу
свободата чака
глътката си въздух,
за да тръгне…

 

***

Спонтанността ми е бавна,
облакътена в поза на замисляне,
вгледана в песъчинка
от първото море на детството,
когато настъпвах вълните,
събирах морето
в песъчливите кухини
под стъпалата си
и обгрижвах с докосване
къщите на заминалите си
рачета и миди.
Руините на гостоприемството им
будеше вълшебството
на детския ми взор
и аз го пренасочвах,
като в игра на лазери,
към всичко наоколо.
Пронизвах вятъра така,
както той никога не успя мен,
влизах в листата,
в стръкчетата трева,
под крехката ципа
на най-тънките жилки,
протягах любопитен врат
към фотосинтезата.
Хлоропластите набъбваха от енергия,
пукаха се под клепачите ми
като слънчеви петна.
Полудявах в танца на жегата,
криввах едно око към небето
и разфокусирано броях
бягащите форми на облаците –
един пухкав бестиарий
на изпръхналия ръб на устните ми.
Яхвах най-устремния облачен кон,
за да препусна в съня си
напред към времето,
когато спонтанността ми
бавно ще пие от потта
на тези жежки образи
и ще надигне ръка
за нежност.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ивайло Божинов – Медиатор

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Когато се събуждаш от сън, за кратко стъпваш на тънка граница между две реалности. Разликата между тях е толкова малка, че преминаваш през нея за секунди. След това световете се разделят и единия забравя за другия. Понякога ти се иска да спреш времето и да запомниш какво се случва, защото чувството е вълнуващо, но не можеш. 

Там някъде, по средата, лъжи и истини не съществуват. Остават само голи, тичащи към своя свят емоции. Някои бързат да скрият лицата си, като актьори, излезли от роля. Други флиртуват с теб и остават в съзнанието ти, когато се събудиш. Пространството също липсва. Понякога чувстваш, че падаш и когато се стреснеш, очаквайки удара, изненадан отваряш очи. 

Като дете много силно исках да премина тази граница. Съзнателно да вляза в съня. Често заспивах, мислейки съсредоточено за това, което искам да сънувам. Отначало нямах никакъв успех. След това започнах лека-полека да усещам кога съм стъпил на предела, докато една нощ се получи. Влязох в съня с будно съзнание. 

Спомням си го много добре. Беше кошмар. В средата на пълна с хора поляна ме гонеше лъв. Аз се обърнах и го накарах да спре. Чувството беше невероятно. След това започнах да експериментирам. Обличах хората по различен начин, извиквах слънцето, летях … 

След време загубих способността да направлявам сънищата си, но продължих да усещам границите. Когато излизам от киносалон, или когато затварям книга. Ако реалността, която ми предлагат ме е докоснала, все още мога да усетя предела. Да го разгледам, да остана в него, да запомням и забравям нарочно. 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X