Мартин Лазаров – Безего

Безего

има една връзка
за която мълчим
връзката с цялото
което не може без нас
когато не можем без него
всяка секунда
всеки захлупен стол
на който няма да седнем
на маса на която няма да ядем
ще почака
всяко небе
което се разминава с нас
дали ще го видим отново
а дали то ще ни види отново
да и не и да
всяка душа
която ни боядисва с думи или поглед
особено когато я кръстим случайност
дали тя няма да успее да се прекръсти безкрайност

на тази тънка връзка се крепим
крепим и мълчим, за да не я скъсаме от непохватност
или да забравим, че съществува
да забравим и да стоим на разстояние от безопасност

Жажда

на дъното мечтаеш за небе, захарен памук и билет за прегръдки
а крилете ти миришат на ръце
а очите ти се въртят в купа със стъклени топчета
а музиката в душата ти все още е хлопането на оградата след люта градушка
иначе си на една дума от космоса и разходката със звездите
ражда се звезда, умира звезда, блещукащата вода е жива

Писмо до мен

ще пиша на себе си
и ще чакам отговор
от полудял писмо
и ще чета с трепет
сякаш никога не съм се познавал

Безсън

така прави любовта
събужда те в 5 часа сутринта
и ти съобщава че сърцето ти не е в теб
лежи някъде другаде и тупка

ако имаш късмет
сърцето ти е на една ръка разстояние
и можеш да го прегърнеш и успокоиш

ако нямаш късмет
пишеш любовни стихове
които не искаш никой да прочете

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X