Ваня Вълкова – Оранжевите птици – градската чистота пеят

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, 100 pairs of shoes, net cable, an installation with changeable measures and composition, 2009, detail. Courtesy of the artist
installation view: Corridor Gallery, Plovdiv

 

 

паметта е разрушител
на време
гравитацията не отчита 48 килограма
скоростта с която се движа е по-голяма

времето преди
да излетя
летя
безкрайността, след това

20 януари 2022

 

ЕДНА СНИМКА – СГРАДА ДО ГРАНИЦАТА НА КАНАЛ
РАЗДЕЛЯЩ ВРЕМЕТО НА ПРЕДИ И СЕГА

–
Канал разделящ
–

Младост 1 и Младост 2
в който течеше малка рекичка,
а сега е запълнен и посипан, затрит, изтрит
от геофизичната и емоционална карта
канал със сгради в хаотично взаимодействие
Сградата на границата по посока Младост 1-Младост 4
е единствената която видях, реално,
другите се сливат в обща фрагментарна маса-визуален шум
Тя е реална архитектура,
извън шума на ежедневната, фрагментарна битка
за презастрояване или разрушаване
на рекламни илюзии и запълване на часовете

Сграда на границата на два квартала

– | –

носители на памет
– детство
изкаляните колела на ,,Балканче“ и бягане
с разкървавени колена по незастроените дерета, покрай реката,
а кучето
успява да ме изпревари
небето е по-синьо, гледано в легнало положение,
а звуците
на вечерните стебла-суха трева и щурци
са по-силни и замайващи
–
носители на памет
–
Mладост
среднощни разговори и проекти
,,Нощен хоризонт“ и много Coca-Cola и разтворимо кафе
а звуците
на вечерният поток – телефонни думи е по силен от реалният
на все по-непрестанното стоене пред компютър,
изместващ и заместващ времето
на любов и нелюбов
на невъзможност и възможност
на вечерни разходки,
край реката, по улиците на квартала и покрай блока
в задният двор и вход за влизане и излизане
от и в панелното пространство за синтетичния живот

Сграда на границата на канала, разделящ
Младост 1 и Младост 2

Сега
Има две Младост-и и един запълнен канал,
с изсипани парчета – сгради,
поток превозни средства и отдушници на града
И два изхода и два входа
към метростанцията с движещи се метро-влакове
И два потока движещи се коли и рейсове и колела

Сега
Въпросът ми е как години наред,
инженерите, архитектите и урбанистите на социализма,
които бяха доста добре подготвени,
се бяха отказали да копаят в близост до канала
или да засипват канала?
А сега построиха метро и го затрупаха с жилищни сгради
до и върху канала

Подвижен прорез в тъканта на града – воден канал

Сега
Замъртвен и оживен – канал със жилищни сгради
Канал – чувал с изсипани, една върху друга парчета:
бетон, стъклопакет, панелни стени, тухли и фасадни бои,
гранитогрес и елегантен фаянс,
външна облицовка от фасадни тухли (KLINKER)
в естествени и неестествени цветови нюанси,
висококачествени керамични керемиди,
естествена минерална вата
и сигурност,
електронно координирана топлина и студенина
и сигурност
плазмени екрани за междуконтинентални
визуални непознати-приятели
и сигурност
при запълване на времето, без пропуск в нито една минута

Сега
Пазя от това кръстовище снимки:
на границата на два квартала,
на границата на шосето,
на бъдещата метростанция,
на границата на възможността за живот

Една снимка
със шумните строежи върху канала
и непознат мъж на инвалидна количка,
предпазващ се от слънцето с многоцветен чадър на дъгата
Една снимка
На безогледното запълване на
движещата се вода със пръст,
останки архитектурни чертежи и псевдолукс
Една снимка,
на границата на шосето, кварталите на младостта и на тъгата
Една снимка
регистрирала градът в преход и промяна

Тези снимки много ги обичам

Сега
Имам нова снимка
на сграда
до канала, с наблъскани една в друга жилищни и офис сгради
Видях истинска архитектура
Сградата на търговско-развлекателният комплекс SMARTCITY –
пространство за краткотрайно търговско удоволствие
от 10 000 m2
Пред и сред високите блоковете на социалното недоволство и евтино доволство
По протежение по траекторията на един от най-оживените пулсиращи булеварди,
свързващи бизнес-посоките от небостъргачите
на ,,Цариградско шосе“ до търговски-офис-жилищни сградите на ,,Александър Малинов“ и Бизнес Парк София – архитектурното място на живот, работохолизъм, банкиране, пазаруване и отдих, и множество удобства и услуги/слуги
извън българката реалност,
с изглед към Витоша

Извън непланираното и необмислено
затрупване-изсипване на архитектурни модели в чувала на канала.

Сега
Минавам покрай и през затрупаните с жилищни останки,
пръст и мечти
места, без улици
на новите жилищни пространства с бутикови сгради,
без инфраструктурни връзки
на канала-точка на пресичане –
модерен търговски център и стратегическа бизнес локация.

17 януари, 2022
Стихотворението е част от ръкописа ,,Оранжев код в града“ 2016-2022

 

ОРАНЖЕВИ ГРАДСКИ ЛЕНТИ

Седящи в разкрач с дълги крака, бързи
за прекосяване на разстояния –
страх и угнетеност
Маркирани
за събиране
и изхвърляне
на боклук

Седят под фасадата
на НеоМодерна сграда,
Седят в разкрач, смугли, весели, необичани жени
Широките стълбищни пространства
са тяхното времево обиталище
Светло, чисто, дизайнерско
жилище-пътека на мечтите, остава отделено
Никога няма да ги допуснат
да влязат в асансьора,
освен с модерна почистваща машина
в ръка, без маникюр
Свалят полиестерните ръкавици
Оправят си косата,
черна и гъста,
тъжна и объркана

Жените с оранжевите ленти
разпределени в инфраструктурата на града
Седят
И
Чакат

Дишат, пушат, дизайн,
извън неговото разбиране.

12 ноември 2021
Стихотворението е част от ръкописа ,,Оранжев код в града“ 2016-2022

 

ОРАНЖЕВИТЕ ПТИЦИ – ГРАДСКАТА ЧИСТОТА ПЕЯТ

Оранжево и черно
ракета от
човешки почиствателни машини
Стълпотворение от
звуци, аромати, стъпки, тв разкази и смях и непризнати страхови неврози

Жените с оранжеви жилетки разговарят
Жените с оранжеви жилетки разтрошават тишината на ул. ,,Цар Борис I-ви“

До магазин за храна
До салон за красота
До дизайнерското ателието за сватбени покани, рокли и мечти
До ателието за рамки на картини и огледала
До купчината кофи за боклук-градски темпорален магазин

Оглеждат се останали малки локви от дъжда от вчера
Красиви и безстрашни
Мръсни и работливи
Шумни и далечни
Жените подвластни на Софийска община
Работници на чистотата

Присядат на паважа и се смеят
Аз пресичам улицата и оставам да ги наблюдавам
И ги снимам и отпечатвам във вечността.

есен, октомври 2021
Стихотворението е част от ръкописа ,,Оранжев код в града“ 2016-2022

 

жената в трамвая, на първата седалка
мирише
думите миришат по-силно, загниващо

19 януари 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Какво да обичам?

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, No Time For Losers project, digital print on Platinum Etching paper, 285lb, 3 piece set, 21x30cm each, photo: Gaby Grigorova, 2020.
After No Time For Losers drawing, (installation witih variable measures of one hundred watches, satine), part of No Time For Losers seria (2019-)

 

 

Пиано

Пианото беше моето първо училище –
старият немски “Тифенбах”
цвят махагон с два златни свещника
резбован корпус и клавиши слонова кост.

Този музикален крал от Саксония
на името на тиролски глетчер
ни придружаваше навсякъде,
дори в едностайната ни квартира
майка ми упражняваше оперно пеене
или държеше ръката ми.

Свирех гами, акорди и
музикални пиеси,
пианото ме научи да мисля в ритъм,
да усещам мелодията,
да държа ръката на малкия ми син
когато свири гами, акорди и
музикални пиеси.

Пианото ми остана
когато майка ми отнесе гласа си в гроба,
а русокосият ми син ръцете си
в други часови пояси.

 

Естество

Не можеш да ме заблудиш.
Видях много:
всичките ми лоши работи,
всичките ми тесни, скучни стаи,
всички ми болници – училища на живота.

Само тези с гръмките думи загиват.
Бити, гладни, болни – влюбените в живота
оцеляват –
важна е способността да се диша,
способността за продължаване на живота.

Не във високия полет
на бароковата катедрала
или в езика на камбаната й
нито в дланта със скиптъра
се заключава истината.

В подножието й
с окървавени ходила,
в предградията,
бедните квартири,
гадните болници
са тези които търкалят
скалните късове
нагоре.

Не хората които си прикрепят криле,
а онези с двете ръце засланящи глава
са живото естество.

 

Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти към кафявите ореоли,
въздухът се разтваря в безвремието и прераждането на телата –

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век –

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак…

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Жаклин Налбандян – Симфония номер 5

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Happy Hunting Ground, microphone stand, camo gun wrap, dimensions variable, 2018. Installation view Goethe-Institut, foto credit: Radostin Sedevchev

 

Мястото на посятото
не е в хладината;
мястото на посятото
не е на тавана;
мястото на посятото
не е и в избите на прозявката;

повече прилича на прозорец
вдясно от млечното мечтание
на „Голямата мечка“
и е годно за гост(и).

Мястото на посятото
не се сканира,
нито се компрометира,
или пропагандира.

Мястото на посятото
е в лекия маргинален марш
на мравките,
в трепетливия тътен
на врявата,

в крехкия пристан,
в жежкия напън
за ряпата,
в мирната размяна
на прякори.

 

Симфония номер 5

При първото намигване
на запролетяване,
дирижирай своето поклонение.
Бъди готов да изхвърлиш
много боклук,
да огледаш всички ъгли.

Стани едно с пресяването;
отдели годното
от негодното зърно.

Добре огледай за петната
на зимата,
поизбелели,
ала позасъхнали
по тази, или онази
връхна дреха;
после приготви
зимните плетива:
чорапи, шалове,
ръкавици –
цялата броня
на зимната си религия.

И не забравяй
да подрежеш зимните
си цъфнали краища
от косата на главата си.

Проветрявай, проветрявай
стаите си,
послушай първите
птичи мелодични прозявки,
съвсем първите им
оди на изненадата,
може би подранили,
оди на радостта.

Но денят е вече по-смел,
по-издължен,
някак охранен
и малко по-благ.

Накрая,
не на последно място:
добре изтупай одеалата
и килимите,
или още по-добре –
дай ги за пране.

И празнувай,
пророкувай
пролетната мощ,
както слепец – свободата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Образцово време

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, This Year Will Be Different, object, 22 x 32 x 22 cm, 10 kg dumbbell, white bread baguette, stainless steel Swatch watch, 2018

 

 

минавам покрай сграда. която
изглежда изоставена. с отворени рани
по мазилката и засъхнали петна
ръждива кръв. като оголени тухлени
залъци. на един от прозорците. цвете.
понеже едно цвете не може да стои
изправено. живо. ако някой не го полива.
там има поне един човек. там се вари
кафе. вечер се махат костици
след брадвата по пилето. минава
влак. раздрусва стъклата. тече
програма. коремът ми се свива.
влиза. в карминената пръст на саксията.

 

Преди сме се обучавали да оцеляваме
сред зверове. сега се учим да оцеляваме
сред хора. не вярвам на този. който има
добре развити такива умения. и не обичам
фъстъци. когато започна да ги ям. не мога
да спра. хората натежават и прекаляват
като фъстъците. от толкова разнообразие.
първо. не можеш да си намериш място.
после. ти призлява. от фъстъковечност.
мирише на старо забавление. на стара
радост. на повторение с изгорял ентусиазъм.
на цирк. от който ти става неудобно

Печен суров белен в черупка в корем
на шаран в торта с бисквити на масло
изкопан оплевен купен продаден мухлясал
пържен алерген ка-ра-ме-ли-зи-ран
летящ към устата с уиски солен паднал
под масата изгорял и горчив сгушен
в трахеята смъртоносно подходяща
храна за зайци и слонове.

Обичам бадеми. харесва ми да докосвам
ранния плод. покрит с велур. да го разчупвам
с остър камък докато потече зелената кръв
на звяра. и да беля горчивата обвивка на ядката.
преди сърцевината да се е втвърдила и натежала

 

На магазина отдавна си имаме просяк
В топлите дни умираше от глад пред вратата
Сега е студено и коледа
Пуснаха го вътре на пейката
Да яде до пръсване банани от разпродажбата

 

Аз не съм водно конче викач
вениталатор или кристална турбина
Всяко нещо пред мен трябва да има
рога на елен и очи на елен преди
да ме прониже с рога като истина
И с моите очи да я приема и отхвърля
А когато не съм във форма си слагам
по една пощенска марка на клепачите
С лепилото хлебарка преживява година

 

Ето, стоят си високите туловищни комини,
като гъсеници, захапали небето
И в бури, но малки, на умерен климат,
благоприятен за босилек
Остава и за снимки
Понякога ми се причува заметресение,
тътен, хрип, дори покашляне

 

Глетчерите се отделят от повърхнините с пукот и с тънкоконечен луфт
са вече твърди облаци, които отминават
Предполагам, това му е хубавото
на старомодното размразяване
Практически да усещаш
как се освобождава още и още място
между гладките безпаметни стени на камерата
Как приижда сезонната милост на лятото

 

Луната свети като късметлийска монета,
недокосната от ръждата на облак,
и сините лампи на линейките светят,
и нощните хлябове светят в касетките,
мълчаливи хора отиват на работа.
и днес ще избутам. но всъщност е тъмно,
денят е ненужен, като рибар, който спи непробудно.
може би мъртъв. стоглава ламя е изпила морето му

 

В гората. Морето е близо
Неестествено шумно е
Гласове на вентрилоквисти
Подвикват си и опипом се движат
Между отразени в черни
хралупи дървета. Кръгло е.
Топка или ябълка. Същевременно
тихо. От песента на сирените

 

Образцово време

Лято. Наистина топло
Море. На около петдесет метра
Точно. На шестнайсет години
Златна кожа със сребърни капчици
Образцово чувство
Образцово място
Образцово време
Всичко, оставащо до края, е опит за реставрация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иван Радоев – Ще извървим ли

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Добруджанска стъпка/ Dobrudzha Step, object, bread, size 42 EU, 8.5 ,UK, 8 UK, 26.5 cm. 2018

 

Ще извървим ли своя век, от който бяхме
очаровани?
Деца – мъже, в джобовете с безплатни сънища, с коси полегнали на времето, напуснали бащите си,
разхайтени с идеите за братство?

Ще извървим ли своя век?

Не е ли само кратък жест живота ни?
Едно навеждане да си откъснем цвете или камък?
Понякога се хващам за небето
да се изтръгна като болен зъб от себе си.
Нима звездите са опорни точки, Архимеде?

Аплодисментите разстреляха героите
и гримът се размаза по душите ни.
Сега строшеното крило на птицата
влачи въздушното пространство по земята.
Плешивият дресьор подхвърли захарче на тигъра,
да му припомни колко е била горчива
свободата.

Телохранители.
Телохранители.
Аз хвърлих тялото си със дрехите.
Да бъде дух!

Махало –
удрящо главата си във времето.
И слънчев сок –
сновящ между цвета и корена.
И червей
в още неузрелия ми плод.

О, тая незавършеност!
О, тая историческа омраза!
О, тоя смъртоносен навик да се предадем
на роба, който ни владее!
О, тоя тъмен епос на Балканите!

Ще извървим ли своя век?
Или внезапно ще се свърши календара
под нозете ни?
… Ще получават белите си пенсии годините,
декомпенсирали по пейките на времето –
преди Христа и след Христа.

В мазето на една епоха, наречена епохата,
лежи така нареченото мъртво поколение.
И аз съм тук. Озъбен срещу славата.

Потомъко!
Хвърли учебника! Ела да се усмихнем!
Попитай победителя!
Как може да си толкоз жив,
Преди да бъдеш мъртъв?

Безславно е.
Студено е.

1978

От стихосбирката „Ракия за Бога“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Гинсбърг отворил в ада кръчма за поети

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, The ring will meet my face by the count of three / Три секунди и лицето ми ще срещне пода, pencil, acrylic and pale gold on 300lb fabriano Artistico paper, 56,5 x 77 cm, 2021

 

Гинсбърг отворил в ада кръчма за поети. Влизат Буковски с Бъроуз и сядат на два щъркела.

„Алан, дай една бутилка уиски с две чаши.” – поръчва скорострелно Бъроуз.

Усмихнатият евреин зад бара промърморва изпод очилата: „Не разбрахте ли, момчета, не може да влизате без зелен сертификат. И тук е като в рая, спазваме правилата, че бог ще ни затвори.”

Старият Бък вади едно патронче от вътрешния джоб на сакото, отпива жадно и се провиква: ”Остави бог на мен и се дръж все едно не сме умрели!”

Излязох преди изгрев. Вървях дълго време необезпокояван. Стигнах мястото, където самотата, лудостта и свободата образуват разностранен триъгълник. Влязох вътре и обиколих стените. Човек не става роб против волята си, затова никой не може да бъде насила освободен. Вдигнах поглед към небето. Орелът летеше над облаците, а слабите птици се събираха в ято.

Американо венти кафе. Не мога да се сетя. Защо не помислих първо на латински? Кафето ми го изсипаха в огромна картонена чаша, която побира поне половин литър. Спомних си. Венти, после туенти-любимата етимология-все двайски. Само че, американците не харесват да нямат свой прочит, затова умножават 20 по 30 унции и ето ти 600 милилитра американско венти кафе. Най-достъпната и масова дрога. Или може би вече не. Социалните медии са безспорните първенци на новия век. Бързи крачки към морето, което синее на няколко големи глътки кафе от мен. Връщам се без успех към задачата, която си поставих, да изпия чашата с кафе. Имам време. Все още ми остават няколко метра и стигам до изхвърлените от прилива медузи. Отпивам бавно и нагазвам по пясъка. Миризма на водорасли и черно кафе. Лягам на студения безлюден плаж. С толкова изпито кафе би трябвало да мечтая на по-висока скорост. Отново етимология-една дума за сън и мечта. Допивам последната унция кафе, когато една вълна ме залива и отнася навътре в морето, където ще сънувам, че някога съм живял.

Сократически етюд

Момичето закъснявяше за поредното си интервю за работа. Зачуди се като видя мен и новата ми приятелка-безстопанствена кафеникава кучка на не повече от година-да стоим в компанията на един шипков храст близо до асфалтовия път между двата града, събра смелост и реши да ме попита.

– Ти си единственият човек, който видях днес да не бърза заникъде. Как може да стоиш тук и да играеш с това улично куче, а след това с мръсни ръце да ядеш шипки направо от дивия храст?

Усмихнах се широко в червен цвят.

– Това не е куче и това не са шипки. Свободата се е скрила от нас хората и само понякога може да я видим в най-необичайни проявления. Преди много години древните са имали дума назоваваща божеството на свободата-красивата Елефтерия, но в последствие, душата на човеците е ставала все по-малко свободна, богинята е напуснала своя дом и се е скрила от хорските погледи незнайно къде, а в езика е останала само думата за нея, лишена от съдържание. Ето защо не всеки може да я види, а аз днес съм щастлив, че я намерих в това куче и тези плодчета на шипката, но ако не ти харесва отговорът ми, може да ме наречеш скитник с куче, познал от опит, че шипките са най-вкусни като угният на храста след първите снегове.

На жп гарата се събра тумба от нумизмати, които по стечение на обстоятелствата работят в софийската „чистота”. Случайно владея езика им и успях да чуя, че щели да обсаждат сградата на БНБ, за да може сутринта да бъдат първи на опашката за юбилейни монети с лика на някаква непозната за тях главна жена. През нощта заваля красив сняг. Хубаво е, че дори пътувайки във влака София-Варна, човек може да усети зимната атмосфера, докато някой европеец в отопления си вагон само може да гледа през запотеното стъкло и да си представя снежинките. Намерих празна найлонова торбичка и я напълних догоре със сняг. Белият цвят никога не е излишен по това време на денонощието и не знаеш кога може да ти потрябва, затова се запасих. Предвидливо си бях обул летните обувки. Нали затова се наричат летни, самото им име подсказва. Човек, ако ги носи зимата, ще се чувства като през лятото и ще му е топло на краката. Приятно пътуване.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Посадих си нарциси в главата

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Gold Minimum, оil on canvas, 80 x 100 cm, 2020, afetr Aly Raisman’s Getty photography image. From No Time for Losers / С губещите не се занимаваме seria (2019-)

 

Граница.
Между съня и смъртта.
Логически буден.
Трябва да спреш да играеш шах.
Опитах.
По-трудно е от това да откажеш цигарите.
Онези алчните искат три.
Морета.
Велика България по телевизора.
Етимологично усещане за истина.
Политика и инфлация.
Гръцки и латински.
Държавните работи подути след преяждане.
Глад.

 

Посадих си нарциси в главата.
Красиви мисли жлътнаха изпод ума ми в топлия зимен ден.
Невъзможно бе да се разходя без да стъпча няколко.
Безброй прочетени сценарии.
Моралистът в аморален свят.
Зодия везни.
Няма мърдане.
Едното блюдо прелива от непосилен конформизъм.
Другото лети из небесата.
Затвор, лудница или смърт.
Уравновесяват се в застинала любов.

 

Минувачи.
Оплакват тежкия живот.
Не виждат.
Животът е лек като перце.
Опитай да го хванеш.
Освободен от хорска тежест лети по вятъра.
Ние товарим живота в безумен опит да го закотвим за тинята на нашите души.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Погледнато от облак

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Only Gold Can Judge Me / Златото ми е единственият съдник, oil on canvas, 110×100 cm, 2020

 

като случаен минувач
който минава много близо
до теб
забързвам въздуха ти
и ти опитваш да запазиш
това разместване за по-дълго
но после идва друг
и той прави същото
и докато вървиш
различни въздишки
се разхождат във всички
посоки
объркват се и се губят
като случаен минувач
ме запомняш и забравяш
като фон
като нещо малко, което се движи
отстрани
нещо незначително дори
не се докосваме никога
само твоето и моето издишани
купчета въглероден двуокис
тръгват някъде нагоре
заедно.

 

погледнато от облак

когато седиш върху облак
човешкото тяло изглежда
различно.
като гротеска
която се движи,
целува и докосва
други тела.
от толкова високо
не се чуват никакви гласове,
не се долавят никакви мисли.
но има нещо, което е едно и също
и долу и горе
облаците са по – интересни
и красиви от хората.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Гробище за домашни любимци

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, I Will Dance All Over Your Face, mixed technique, carcoal, pencil, silver oil and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56 x 77 cm, 24.12. 2021

 

 

Обичам

Булевардът павиран
завършващ в далечното нищо
винаги същият
висок
авангарден соц ретро хотел
сивите гънки на
планината

 

Зимни клони
В наземната отсечка
На метрото
Просветва
Ежедневие

 

Децата на нарко бароните
Са добре
Красиви и добре облечени
Майка им лично се грижи за тях
Баща им е красив неудачник
С добър разплоден
Ген

 

Напълно напразно

Старица приглажда косата си
Косата отново
Стърчи

Човекът кентавър циклоп
Пуши цигара

Човекът, който решава всичко
Не може да диша

 

Княз Александър Дондуков-Корсаков

Дай 5!
Младият ром беше щастлив.
Бръкна деликатно под задника на една пълна тийнейджърка
И заобарва чатала си
Ей са ше ти ебем майката!
Завърза приятелски разговор с някого
В другия край на трамвая

 

Попитаха ме как мирише Туин пийкс

Туин пийкс мирише на кръв.
Кръвта мирише на желязо и плът.
Сладникава гниеща плът

Мирише на авангарден ретро шик
Бяло, Червено и черно
Леко парлив, ярък и контрастен
Шанел

Мирише на изисканост.
Изискаността на злото.
Сладинкав, обсебващ аромат
Диор

Мирише на красива жертва, която иска да е жертва
Кехлибар и мляко

На насилие във всичките му форми
Сладникав дъх на горчиви бадеми и горена захар

Мирише на превъзходна скучаеща извратеност
Безгранична
Парализираща
Момина сълза
Бръшлян
Жълти треви, рицин
Жасмин
И кора от смокиня

Мирише на обреченост
Здравец
Тамян
Мъх
Земя
И вятър

Мирише на мишки

 

Дъщеря ми живее в болница

Ето тука спя на един найлон
Да
Завивам се с едно яке
Яз съм на 71 години
Жената дете
Ласкаво чака
Да се погрижиш за
Нея

 

Гробище за домашни любимци

Съседът, по съвместителство братовчед
Се размаза в челен удар
На връщане от пчелина

Сънувах
Буря в хола му
Там беше и счетоводителката
Загубила 9 годишното си момче
В стаята дойде и момчето
С голям плюшен мечок
Вероятно смъртта имаше парти
Колко мило да ме покани

Шегуваше се, че ако ме надживее ще наследи имота
Или го мислеше
Ходех да взимам минерална вода
Че го боли кръста
Понякога пусках залозите му
Беше твърде висок
За да не го боли кръста
На тези години

В кухничката смърдеше на евтин тютюн
Звукът на телевизора увеличен докрай
На лап топа няколко сайта за спортни залози

Прозорецът гледаше към улицата
Но той никога гледаше през прозореца

Смяташе години наред да взима
Пенсията
500 лева

Най – жизнерадостния човек
Когото познавах
Се обеси на тавана
Жена му не давала
Да вижда дъщерия им
Или имал рак
Или и двете

Момчето което си даваше парите
За някакви марки особено скъпа бира
Умря от ковид
В правителствена болница
Врачката каза,
Няма да види великденски яйца
Така и стана

Пращам им всяка сутрин
Съобщение в скайп:
„Добро утро, хубав ден в рая“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Две черни псета

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, I am the one that brings meat back home / Аз съм тази, която носи месото вкъщи или It’s gonna take a lot to drag me away from you/ Ще трябват много усилия, за да се откъсна от теб, mixed technique, pencil, silver oil, carcoal and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56 x 77 cm, 2021

 

 

Накратко

На едно момче пребито
по време на протестите.

И днес същите отпадъци,
политически и всякакви,
смъртоносно замърсиха
душите и въздуха наоколо.
С животинско настървение
пребиха небесен ангел

заради огромните крила.
И желанието му да лети.
Не бил истински ангел.
Приличал на крилат изрод.
Финия алабастър на перата
само утежнявал вината му.

 

Истината

Съществува ли някой по-неприятен
от човека управляващ други човеци.
С юзда. Тояга. Безмилостен камшик.
Използва ги често. Или по-рядко.
Пречи на впрегнатите да проумеят,
че теглят и мразят горчивото бреме
на собственото си съществуване.
Без път са. И напразно се оглеждат.
Един до друг – никога не са заедно!…
Не са много добри!… Не се обичат!…
Още не казват истината – кой е той?…
Кои са другите?… Колко са на брой?…

 

Герой

Прошепна: Ис-с-ти-и-и-и-н-а-т-а-а-а-а!…
Проплака: Спра-вед-ли-в-о-с-т-а-а-а!… –
някъде дълбоко във въображението си.
Шепотът му е повече от тих. Дори ехото
в него не успява звучно да го повтори.
За какво тогава се събира тази тълпа?
Всички крещят: Справедливост!… Съскат:
И-с-с-тина-а!… Единствената и-с-с-тина!…
Да спомене ли, че преди всички наоколо
ехтеше призивно от повтаряните думи.
Възможно ли е заради някогашния шепот
да се превърне в признат от всички герой.

 

Две черни псета

лаят, обещават да впият
зъби в прасците ми.
Дори ще ме разкъсат,
ако няма висока ограда.

Наблюдавам ги, опитвам се
да разбера какво е
да си злобно куче.
Да лаеш след всеки минувач.

Да се зъбиш без колебание –
до края потънал
в собствената ярост –
оправдан от природата си.

И поисках да бъда
непознатият в далечината.
Не чува лая. Ръмженето.
Чаткащите злобно зъби.

 

Кой

Автомобилите, мотоциклетистът
с бяла каска. Двамата колоездачи,
изгърбени към кормилото. Другите
хора наоколо. Разговарят, смеят се.
Един до друг. Или разминаващи се.

Всички изглеждат толкова нормални.
И невинни. Тогава кой размаза главата
на гмурецът, разперил за последен път
криле, близо до пейката, на която седя.
Напразно се оглеждам за виновника.

 

В метрото тази сутрин

останалите пътници
ме блъскат. Извиняват се,
блъскам ги – извинявам се.
Оглеждам се в очите
на някого. Възкликвам:

Това съм аз! Прекъсват ме:
Не ти, не!… Аз съм!…
Първият крещи: Този път
съм аз!… Настава бъркотия.
Някой иска да слезе.

Друг щял да остане
вътре завинаги. Имал нужда
от повече място. Иначе
се задушавал. У-ми-рал!
Не, аз умирам! – крещи друг.

Звучиш доста добре.
Знам, не се умира по този
начин. Лъжеш. Не лъжа.
Примигвам. Кимам им.
Държа главата си с ръце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X