Димитър Яранов, Приказката продължава (Pop Art сюжет), 50 х 110 см., акрил, платно, 1997
* * *
глинените
отрекоха баща си
и изнасилиха майка си
само за да бъдат вечни
скоро винаги ще са невидими сираци…
* * *
добре дошъл,
коя трагедия
те води в Рая…
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Екзотични революции I, 120 х 100 см., масл. бои, платно, 2002
Декември е и трябва да сме смели.
Светещата роза на линейката
разцъфва върху прозореца.
Самотната ѝ сирена изпищява: „Помощ“.
Коприненочервена сянка се изплисква като вода
през овощната градина на бедрото ѝ.
Тя, идва – в зелената нощ, сякаш лъв.
Опушвам пчелите ѝ с дъха си,
в меда потопени ръцете ми сладко смъдят
върху почернелия кошер.
Ям от устата ѝ. Тоест,
„Тя е моя, да чуе целият кошер.“
Нещата които зная не са лесни:
аз съм единствената коренна американка
на 8ия етаж на този хотел, на длъж и на шир,
и гледам през прозореца
към сграда в Манхатън, възседнала два века.
Манхатън е дума на Ленапе.
Дори и часовника трябва да се навива.
Как може век или едно сърце да вървят
ако никой не се пита „Къде са всички
местни отлетели?“
Ако си където си, тогава къде
са онези които не са тук? Не и тук.
Ето защо в този град имам
много любовници. За всяка любов
плащам с любов.
Какво е самотата ако не невъобразима
светлина измервана в лумени –
сметка за тока която трябва да се плати,
такси което се носи из три ленти
с включена лампа – изкусително напористо златисто.
В 2 сутринта всеки в Ню Йорк
е като изпразнен и търси някой друг.
И отново, същият протяжен звук на сирената:
„Помощ“. В смисъл, „имам дар
и той е моето тяло“, сътворено с две ръце
от богове и бронз.
Тя казва „Карате ме да се чувствам
като светкавица.“ Аз казвам „Не искам никога
да ви карам да се чувствате толкова бели.“
Прекалено късно е – не мога да спра да виждам
костите ѝ. Броя карпалните кости на китката,
метакарпалните на ръката ѝ в мен.
Една кост, сърповидната, носи името си
заради формата си на луна. Лунатус. Луна.
Понякога нощем тя така се издига вътре в мен,
като безпокойство – бавен прилив светлина.
Уличната лампа кимва на самотния
койот който се скита на Западна 29та улица
и му предлага дългата си китка светлина.
Койотът отговаря с вдигната глава
и вие към звездите.
Някъде далече от Ню Йорк
американски бръмбар открива и после люби
едно тяло – сияйния нектар който търси
във величавия мрак – прави
от него час прогаряща светлина от свещ,
и нежно до него гори,
като докосване по американски,
непоносима топлина.
Песента на сирената се връща в мен,
през нейното гърло я пея: „Това ли съм
което обичам? За този ли бляскав свят
молех?“
*Името Манхатън произлиза от диалект на езика на северноамериканското индианско племе ленапе и може да се преведе като „гъсталак, от който се набавя дървесина за стрели“ (б. пр.).
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Цитадела II, 120 x 60 см., масл. бои, платно, 2021
***
Не беше красавец –
просто, момче
расло на село
със смътни копнежи…
Татяна, Евгений,
всичко наужким.
Кой ти е чел
или слушал за Пушкин.
22.11.2021
Крумово
Наесен
Чувства се
Бог.
Или Месия поне.
Сам избира
коя скилидка да живее
и коя не.
Сее зимния чесън.
22.10.2021
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005
По време на бурята
Всеки ден си правехме кирпичи.
Омесвахме обвиненията с недоволство
и оставяхме да ги обжари гневът.
Слагахме кирпич до кирпич
и строяхме стена –
ти оттам,
аз оттук.
Не говорехме, а викахме –
ти оттам,
а аз оттук,
а думите се разпиляваха
като мръсни хартии
пометени от вихрушка.
Един ден стената не издържа
и се срути.
И тогава видяхме,
че вече няма никой –
нито оттам,
нито оттук!
Само две дървета
повалени от гръмотевица…
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Мажорни небеса, 120 х 150 см., масл. бои, платно, 2002
Ако любовта беше искрена
Жилото ѝ щеше да бъде
крило на фрегата
и вятър,
който те понася в сърцето си.
Но острото ѝ жило
променя посоката
Крилата ти остават крехки,
защото си позволил
на слабостта да обича вместо тебе.
Ако любовта беше любов
Жилото ѝ щеше да ти даде свобода
да избереш своята посоката сам.
Ако…
29.06.21
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Ордени и медали, 100 х 100 см., акрил, платно, 2017
Ескимосите опустошаваха Перу.
Дядо се бореше с хуните.
Майка продаваше крекери на бедуините.
Една нощ, при пълнолуние
тя срещна лъв, дъвчещ Лев Толстой.
Бяхме затворници в сиропиталище в Краков;
в затвор в Панама;
в училище за слепи в Генуа.
В Япония ме научиха да ловя призраци
с бамбукови клечки за ориз.
В Амстердам видяхме Коледно дърво
през прозореца в бардак.
Сестра ми обикаляше френски бойни полета
през Първата Световна
да спасява калинки и пеперуди.
Тя щеше да занесе трептящо насекомо
в селска църква и да го остави на грижите на светец.
Нашата Съдба бе изобретателен измамник
работещ в гараж.
В Париж познавахме руска графиня,
търкаше подове в операта
с роза между зъбите си като Кармѐн.
Баща ми играеше мъртвец в немски филм.
Нямо кино. Пианистът-озвучител приличаше
на Едгар По с марокански фес.
На гърба на спяща акула
плавахме в бурния
Атла̀нтик през февруари,
набързо зашивахме дупките
в роклята сватбена на баба –
вместо платно за сала ни.
Следващото нещо, което знаехме
докато стояхме пред розов мотел в Аризона бе да си пеем:
„Обичам те, живот,
въпреки че отново ни се надсмиваш!“
Един ден, се присъединихме към тибетски монаси.
В Тибет имат свещена планина и от там
човек би могъл да види цял Лос Анжелис.
Ястие от Сардиния с козе сирене, Гръцки маслини,
Испанско вино и черен Руски хайвер –
пълен списък:
спомените винаги са гладни.
В Америка киноекраните бяха огромни като пирамидите.
Бродуей беше река, подобна на Нил,
претъпкана с шлепове и туристически лодки
носещи Клеопатра и нейния звяр една нощ в града.
Стояхме на ъгъла на „Четиридесет и втора”
търгувайки с флакони циганска любовна отвара
и статуи на африкански богове,
в очакване на Генерал Вашингтон
на бял кон кимайки с глава в нашата посока.
*Марината – яхтено пристанище (б. пр.).
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Миг преди EMP, 180 х 100 см., масл. бои, платно, 2017
Отдолу под червата ми, пожълтели от дима,
то чака.
Под очите ми, тези млечни зайчета,
то чака.
Чака.
Чака.
Herr Doppelgänger. Братко. Съпруже.
Herr Doppelgänger. Враг мой. Любовнико.
Когато истината дойде като грак
затваря телефона.
Когато детето се успокоява и почива на гърдата ми
моето друго поглъща лизола.
Когато някой целува някого или измива тоалетната
моето друго седи свито на топка и плаче.
Другото ми бие в сърцето с калаен барабан.
Другото ми развява прането, докато се опитвам да спя.
Другото вика, плаче и плаче
когато обличам коктейлна рокля.
Плаче, когато боцкам картофа.
Плаче, когато целувам някого, Нello!
Плаче и плаче
докато не си сложа маска
и се присмива на страстите Христови.
После ще се изкиска.
То е завинтено.
Неговата омраза го прави ясновидец.
Мога само да подписвам всичко,
къщата, кучето, стълбите, бижутата,
душата, родословното дърво, пощенската кутия.
Тогава мога да заспя.
Може би.
Анонимно подчинение.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Рани върху ландшафта, диптих, 2 х 75 х 100 см., масл. бои, платно, 2003
След време може дънерчето пак да се разлисти,
най-голите растения да пуснат цвят и плод;
най-страдащата твар от болката да се изчисти,
в най-сухата земя да се разлее див поток;
менят се времената, случаят върти се в танц,
от благ късмет към лош и от премеждие към шанс.
Морето на Съдбата нивга няма да се кротне,
Тя дава благослов на най-натрапчивата мъка,
с еднакъв жест Тя пуска своя прилив или отлив,
а станът ѝ тъче най-фина и най-груба тъкан;
и няма толкоз славна радост, че да не престане,
ни толкоз лош късмет, че да остане постоянен.
И няма неизменна пролет или вечна есен,
и няма непрестанна нощ или безсмъртен ден;
най-горестната птица има свой сезон за песен,
най-яростният ураган след час е укротен:
с редуване на времена Бог вещо се намесва,
човек мечтае своя връх и се бои от бездна.
Понякога късметът е в загубената порция,
голяма риба да избяга, малка да се хване;
и в нещо всичко, а във всичко нищо не упорства,
и някой има всичко нужно, никой всичко щяно.
Безпримесното щастие човек не го е виждал.
Най-бедният е с нещо, най-богатият – не с всичко.
Превод от английски Венцислав Василев
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Краят на шоуто, 120 х 210 см., масл. бои, платно, 2005
Селският автобус изгуби някъде по пътя своето разписание.
Шофьорът мълчаливо допива бирата си облегнат на волана.
Мик Джагър и неговото сладко момиче правят любов по радиото.
Звездите сочат 14:14 на събудения първоноемврийски следобед.
Часовникът от таблото в бъдещето показва 00:46.
Качвам на гръб деветдесет и три годишен дядо и потегляме.
Вятърът изтръгна спомен,
стар ръждив пирон,
от кривите греди
на вчерашното аз.
Парадайз ирония от мола,
властта се включи онлайн,
изпод оградата на рая,
смисълът пиян изфъфли поздрав.
Срв. The word „paradise“ entered English from the French paradis, inherited from the Latin paradisus, from Greek parádeisos (παράδεισος), from an Old Iranian form, from Proto-Iranian *parādaiĵah – „walled enclosure“.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Трафик, 100 х 125, акрил, платно, 2005 (част от триптих)
Дерзай в трънливи стъпки
по солта на утринни терзания.
Ближи си раните навреме
преди лунен час на изстъпление
да окъпе в корозия
намерения за свян в натура.
Еквилибристика със мъдри мисли
заглушава стъпките на паяка в устата.
Но една пръсната крушка в светлината на деня
кани всички стари навици на пиршество.
Шумолят листа.
Глухота в резедаво
дави минувачи,
стиснали торби и смут.
Градът, свел поглед,
дъха астматично,
замъглява погледи,
взиращи се в нищо.
Птичи зов в пожарище
не тегне с тази самота.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
