Маргарет Атууд – Самотата на военния историк

Ния Якимова, Бях ледник, 2017 г., 130/100 см, маслени бои, платно

 

Признай, че точно професията ми
те тревожи.
Това е причината рядко да ме канят на вечеря,
въпреки че, Бог ми е свидетел, последното което се стремя е да плаша.
Нося разумно скроени рокли,
в спокойни бежови нюанси,
ухая на лавандула и ходя на фризьор,
така че да не плаша младите с грива от змии
като на пророчица.
Ако въртя очи и мърморя,
aко се държа за сърцето и крещя от ужас
като треторазрядна актриса, предъвкваща сцена на лудост,
го правя сама и никой не вижда,
освен огледалото в банята.

По принцип бих се съгласила с теб,
че жени не трябва да мислят за война,
не трябва хладнокръвно да претеглят тактики
като отбягват думата „враг“,
и преценяват всяка от страните без никого да порицават.
Жените трябва да маршируват за мир,
да подаряват бели пера- да вдъхват смелост,
да плюят на байонетите,
да защитават бебетата си,
преди така или иначе черепите им да бъдат пръснати,
или пък, след многократни изнасилвания,
да се бесят със собствените си коси.
Функции, с които като цяло сме спокойни.
И плетенето на чорапи за войниците,
и, донякъде, моралната подкрепа.
Също- оплакване на мъртъвците.
Синове, любовници и тъй нататък.
Всички убити деца.

Вместо това ще се изкажа,
с надежда да мине за истина,
прямо и грубо, не приятно.
Истината рядко е добре дошла,
особено на вечеря,
макар да съм добра в това което правя.
Моят занаят са храбростта и зверствата.
Изследвам ги, без да съдя.
Описвам нещата, както са се случили,
и дотам докъдето паметта позволява.
Не питам защо- причината обикновено е една и съща.
Войните стават, защото онези които ги започват,
мислят че могат да победят.

На сън виждам блясък.
Викинги напускат нивите си
всяка година за по няколко месеца убийства и плячкосване,
като момчета тръгнали да ловуват.
В истинския живот те били фермери.
Връщат се натоварени с великолепие.
Араби яздят срещу кръстоносци
с ятагани, които могат да разрежат
коприна във въздуха.
Един бърз разрез на врата на коня
и цяла една купчина броня се срива
като кула. Огън срещу метал.
Поет би казал- романтика срещу баналност.
Когато съм будна обаче, нямам илюзии.

Въпреки пропагандата, чудовища няма,
не и такива които веднъж завинаги да погребеш.
Ако довършиш някое, обстоятелствата
и радиото създават друго.
Повярвай ми, цели армии са се молили горещо
на Бог по цели нощи, най-искрено,
и пак са били колени.
Бруталността често печели,
а често важните последици са произтичали от
механични изобретения, примерно радара.
Вярно е че храбростта понякога има значение,
като при Термопилите. Именно понякога-
но в крайна сметка и по взаимно споразумение,
благодетелите ги претеглят победителите.
Понякога мъжете се хвърлят върху гранати
и се пръскат като хартиени торби с черва
за да спасят другарите си.
Признавам че това е възхитително.
Но плъховете и холерата са спечелили много войни.
Те и картофите,
по точно липсата им.
Няма смисъл да се кичат толкова медали
на гърдите на умрели.
Внушително е, но аз знам прекалено много.
Велики подвизи само ме депресират.

В името на науката
съм обходила множество бойни полета,
които някога били са течни от размазани
тела на мъже и обсипани с избухнали
снаряди и разпръснати кости.
Всички те отново бяха вече се раззеленили
когато и да стигах до тях.
Всяко бе принесло по няколко цитата навремето си.
Тъжни мраморни ангели, витаещи като квачки
над тревни гнезда, в които нищо не се люпи.
(Ангелите могат да бъдат описани и като вулгарни
или безмилостни, в зависимост от ъгъла на камерата.)
Думата „слава“ често може да бъде видяна над входовете.
Разбира се, набирам си по някое цветче
от всяко и ги притискам между страниците на хотелската си библия
за сувенир.
Човек съм, също като теб.

Но няма смисъл да искаш от мен заключения.
Както казах, занимавам се с тактика.
Както и статистика:
за всяка мирна година, е имало четиристотин
години война.

 

Превод от английски Георги Петков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Кристина Тот – Където

Ния Якимова, Празнота, 2020 г., 215/108 см, фотошоп

 

Не там, където пътят завива,
където понякога колите поднасят,
предимно зимата, но никой не умира,

не там, където улиците са по-зелени,
има подравнена поляна, куче в градината
и главата на семейството се прибира нощем,

и не там, пред училището, където
сутрин един мъж просто си стои,
и не вътре, в бетонирания двор,

и не в изоставените, изсъхнали ниви,
където хвърления фас се приземява
и пламва, не там покълва,

в края на гората, в гнилия хумус,
където жив са погребали някого:
там почва стихотворението.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Кенет Кох – Вещи

Ния Якимова, Натюрморт, 2021 г., 115/81 см, фотошоп

 

Жив за мига

Имам птица в главата и прасе в стомаха
и цвете в гениталиите ми и тигър в гениталиите
и лъв в гениталиите, и те преследвам, но имам песен
в сърцето.
И песента ми е гълъб.
Имам мъж в ръцете си, имам жена в обувките
Имам забележтелна идея в ума
Имам смъртоносна дрънкалка в носа, лято в мозъчната кора
Имам мечти в пръстите на краката
Такъв е случаят с мен и с чука на майка ми и баща ми
който ме създаде с всички останали.
Но нямам спокойствие, лпсва ми роза
въпреки че не ми липсва изключителната деликатност на розовите листенца.
Кого да впечатля?
Птичият призив ми напомня за теб
но толкова е крехък и чуплив, че изчезна в миг.
Замислила ли е Природата да ви развличам?
Очевидно съм страхотен интерпретатор? страхотно Нищо?
Е, ще оставя на вас да решите!
Имам кълвач в сърцето и мисля –
три души:
една за любов, една за поезия и една да рисувам безумния си „Аз”.
Не безумец, но скучен, но перпендикулярен, лъжец, но честен.
Трите рядко пеят заедно, хвани ме за ръката, тя е активна –
активната съставка е докосване.
Аз съм – лорд Байрон, аз съм – Пърси Шели, аз съм – Ариосто,
Ям бекон, спуснат по пързалката с гръмотевична буря
отвътре, никога няма да те намразя
Но този водовъртеж привлича ли те? харесваш ли зверилници?
Боже мой,
повечето търсят мъж! Ето ме тук
имам фазан в спомените си, имам ястреб в облаците .
Какво доведе всички тези животни в теб?
Възкресение? или може би въстание? вдъхновение?
Имам Младенец в пейзажа и див плъх в тайните, които пазя
от теб.

 

Магията на числата

Магията на числата – 1

Колко странно беше да чуеш мебелите да се пренасят в апартамента отгоре!
Аз бях на двайсет и шест, а ти на двайсет и две.

Магията на числата – 2

Ти ме поопита не искам ли да избягам, отказах и продължих.
Аз бях на деветнайсет, а ти на седем.

Магията на числата – 3

Да, но дали „X” наистина ни обича?
И двамата бяхме на двайсет и седем.

Магията на числата – 4

Ти приличаш на Джери Люис (1950) *.

Магията на числата – 5

Дядо и баба искат да отидеш у тях на вечеря.
Те бяха по на шестдесет и девет, а аз – на две и половина.

Магията на числата – 6

Един ден, когато бях на двадесет и девет години, те срещнах и нищо не се случи.

Магията на числата – 7

Не, разбира се, тогава не дойдох в библиотеката!
Кафяви очи, зачервени бузи, кестенява коса. Аз бях на двайсет и девет, ти на шестнайсет.

Магията на числата – 8

След като се любихме една нощ в Рокпорт, излязох навън и целувах пътя.
Чувствах се толкова увлечен. Аз бях на двадесет и три, а ти на деветнайсет.

Магията на числата – 9

Аз бях на двайсет и девет, ти също. Страстта ни погълна.
Всичко, което четях се превърна в история за нас двамата, а всичко, което направих – направо в стихотворение.

––
*Джери Лий Люис (Jerry Lee Lewis, р. 1934) е американски музикант и певец.

 

Минутен копнеж да чуеш съвет от един отдавна мъртъв

Кой беше моят учител в Харвард? Не носеше палто
Казваше ми, докато вървяхме по двора:
„Студена чуплива есен е, трябва да носите палто”.
„Но вие не носите палто”, казах. Той:
„Трябва да правите, което казвам, а не, което правя”.
Като типичен американец в края на четиридесетте
Делмор вероятно бе наясно, не и аз. Той ми цитира „Бдение над Финеган“ на Джойс*,
в неговия ню-йоркски апартамент, седнал на стола,
масата бе точно пред него. Тук ли е писал Джойс? Чудя се.
Вижте тази снимка: майка му и баща му.
Кони Айлънд. Изглеждат ли ви щастливи? Никой не би могъл да знае.
Навярно комиксът „Pogo”** е нашата култура.
„Пого”. По думите на Делмор създателят му Уолт Кели е чел Джойс.
Защо не го попитате?
Защо не попитате Уолт Кели дали е чел „Бдение над Финеган“ или не?
Прочутите родители не изглеждат щастливи, но това е просто снимка.
Може би са се чувствали неудобно да позират?
Може би това е просто лош фотограф? Делмор вече не ме чува.
Искам да ми каже нещо тъжно, но вярно.
Делмор си е в гроба. Хората казват, че всички умираме.
Но аз ви казвам да четете само щастливия сюжет. Не Делмор. Не, не и този печален човек.

––

*експериментален роман на Джеймс Джойс, известен със своята трудност.
**POGO на Уолт Кели, сатиричен шедьовър, общопризнат за една от трите най -велики комикси, публикувани някога

 

Вещи

ТИ носеше памучната си блузка с щампован Едгар Алан По.
Във всеки отделен квадрат имаше снимка на Едгар По.
Косата ти беше руса и беше сладка. Попита ме: „Вярно ли, че повечето момчета смятат повечето момичета за лоши?”
Вдъхнах миризма на хотелската ви спалня в морския курорт в косата ти, закрепена с шнола с портрет на Джон Грийнлиф Уитиър.
„Не“, казах , „момичетата смятат, че момчетата са лоши.“ После четохме заедно Snowbound.
И тичахме пощурели из тавана, синият лак от обувките ми с портрет на Джордж Вашингтон, бащата на нацията ни, се изтри на няколко места.
Майка ми се разхождаше в хола, с гребен „Валсове на Щраус” в косата си.
Изчакахме известно време и след това се присъединихме към нея, само за да ни сервират чай в чаши, нарисувани със снимки на Херман Мелвил
Както и с илюстрации от книгата му „Моби Дик“ и от новелата му „Бенито Серено“.
Баща ми влезе, с вратовръзка с портрет на Дик Трейси: „Какво ще кажете за питие всички?”
Казах: „Да излезем навън“. След това на верандата седнахме на люлката с портрет на Ейбрахам Линкълн.Ти седна върху неговите очи, уста и брада, а аз – на коленете на Ейб.
В двора отсреща видяхме снежен човек, той държеше капака на боклукчийска кофа, и така приличаше на лудия английски крал Джордж Трети!

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Dosis sola facit venenum

Ния Якимова, Слънце, 2021 г., 100/80 см 

 

“Dosis sola facit venenum” – Парацелз

Днес говорим, че чашата преля
и усещаме вече симптомите
тенът ни е бледо-зелен
гади ни се и сме изприщени.
Ние отгледахме този варан
екзотичен и схванат
наша е отговорността
но какво да направим
отровата винаги действа бавно
и погубва мъчително
в адските болки кой
е способен да мисли
а и лекът не е мисълта
мъдростта бе неуместна когато
варанът изпълняваше своите номера
имаше публика и хапеше леко
всички се смееха – Това ли било, колко нелепо.
Капка по капка
хапка по хапка
поглед пронизващ
реч недодялана
нахакан и груб
цяло стадо безумно варана би смазало
но отровата вече отдавна е влязла в кръвта.

 

Калима*

Калима е въздухът който дишаме.
Калима е сива и тежка мъгла.
Калима е липса на небе.
Калима е кръгла топка на маг.
Калима е затвор в себе си.
Калима е мрачно предчувствие.
Калима идва от нас.
От континента който опустошихме
и напуснахме.

*от лат. ез. – caliginem – мъгла, тъмнина. Атмосферно явление, подобно на мъгла, образувана от натрупването на прах или пепел във въздуха.

 

Опции
Ябълков пай с масло и канела
На 180 градуса фурната за 20 минути
Сложен изтънчен продукт
Изработен на няколко етапа
С предварително обмислен план
За действие и изчислен бюджет
Или
Ябълката цяла без да я белиш
Първичната материя в момента
На зрялост на двама ви
Свободно взаимодействие
Съкращаване на времето
Редуциране на енергията
Нулево изтощение и
Никакъв специален ефект
Просто живот

 

Не искам да попадам във капана
На запалената лампа в тъмнината
Да провокирам с евтин крясък
Изтънчено да се изказвам
На някакъв жаргон неразгадаем
Сега съм дива птица онемяла
Която от небето съзерцава с радост
И крехката прозрачност пазя
В свят изпълнен с разнообразие
Всяко живо същество е рядкост

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Илеана Стоянова – Каренина обича себе си

Ния Якимова, Суета… Труд… Проблеми…, 2017 г., 90/90 см, маслени бои, платно

 

Каренина обича себе си

добрата женитба е рядко явление
за жената – добра грижа.

мъжът се жени в краен случай,
става послушен,
жената – двойник на мъжа.

нещата никога не са comme il faut –
обичам себе си.

у дома –
синът ни вече на 5,
все по-далечни си ставаме –
ехо от конски копита,
нощта трупа мъртъвци.

Каренин не е стар и богат,
живее в стая на улица „Бронзова”,
храним се с картофите на Ван Гог,
млади сме,
животът ни мести нагоре-надолу
пешки в шахматно поле,
плаче Каренин с чиста скръб –
а аз обичам себе си.

Вронски, не е граф,
а силен добър вълк, сини очи,
ябълка съм в ръцете му,
чупя семейното огледало ,
две половини –
обичам себе си.

ах, любовта – асиметричен ангел,
отливка на тяло
в огнеупорен креват…

историята се изясни:
Ана не отиде под влака
заради двама мъже, защото
обича себе си.

Вронски починал внезапно
след щастливия брак,
а Каренин ? –
за бащата
добро или нищо!

 

Лунен човек

когато имах майка
бях много малка;
когато имах баща
бях много малка.

когато на своята майка станах мама
бях вече голяма
за ръка я държах
пеех й до края;
когато на своя татко станах майка
бях вече голяма,
с лъжичка го хранех,
очите му затворих.

сега съм много голяма.
аз съм майка на себе си,
нани-на! нани-на!

 

***

ти си
на дъното на това черно море –
малка черна мида
от години лежиш

и аз мога като теб
ще видиш
как мога да съм такава:
това е, което животът ни дава –
тъмнина.

ти беше всичко.
сега си дъно –
пясък, пясък, пясък…

 

***

знаеш ли колко дълго стоя
на това балконче,
очите ми са изтекли в морето
морето е изтекло в очите ми,
държа те за ръка,
държа те за косата,
не се навеждай!

нямам си нищо.
стоя на това балконче
отдавна,
гледам в синьо-зелените очи,
по вълните ти плува лодка,
в дъното ти зрее смърт.

гибел е да те гледам
да те държа за ръка
да те държа за косата.

нямам си нищо.
имам малко балконче,
парче от морето
и дълги нощи.

държа те за ръка
докато падаш,
живот.

 

***

всичко се клати
като лодка без кормчия.

трябва да си приготвя
малката черна рокля
(има неща, които приготвям
без да обичам).

гаргички грачат
чакалчета вият
и всичко вече е малко,
дничките и животчето,
не мога да плача
по-трудно въздишам.

стихии през юни
и все по-тънък косъма.

клати се всичко.
ооо, липите ухаят!

 

***

нося нормалност
като празен куфар
те ми казват:
„не си като нас, а въздух от луната”.

често влизат през вратата,
през вратата изчезват.

оставят сенки по стените,
малките си стъпки,
устните си върху чашите и
чаршафите ,
и кожата,
своя прашец,
своите гласове,
своите шепоти.

а аз очаквах да ме обичат.

 

***

защо поетите умират често
преди да си напишат стѝховете
както в сънищата си ги виждат?

защо така обичате поетите
суетните им пози, пируети,
а те обичат само себе си?

защо поетите са винаги бохеми
и чаровници?

защо поетите се влюбват
когато пада тежък дъжд
или проблясва мълния?

защо поетите са прилепи,
крилата им са черни?

ах, интересен народ са поетите! –
вярват в безсмъртието!

 

Писането

винаги пишехме за да ни чуят
от някоя дървена звезда,
малко ни чуваха тези до нас
с остатъците от слух;

винаги пишехме за да ни обича
някоя луна
безделничеща в небето,
повече за да търсим убежище
от гниещите торфени полета;

винаги страдахме
както петелът на заколение
с отрязана глава маха криле,
винаги пишехме повече
когато страдаме;

винаги бяхме достатъчно луди
да повярваме
че ще ни чуе някой
че ще ни обича за писането,
да отдели солта и нощта от живота;

винаги пишехме –
едно самотно ехо
от чувствени думи
на върха на раздялата
където въздухът е разреден и стъклен
и ние – алпинисти
дишахме в хрипове;

винаги пишехме
сред блата и отровна зеленина
избуяла над гробовете
покрай катедрали,
обичахме да всмукваме
отровното й мляко,
отровата бавно попива,
лицето тихо се страхува
после се присвива болезнено
но отвътре става светло,
болезнено светло
както когато казваме „сбогом”;

винаги пишехме с припламвания ,
освободени от препинателни знаци,
освободени да крещим
във всички посоки,
да чупим решетките на телата-затвори
оковани от монотонното;

винаги пишехме с раздразнение
на отбрулени макове,
назовавахме неизразимото
да запечатаме
разбягалото се изтичащото
непроизносимото, запазено
въздъхване.

2020-2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Астрономически наблюдения

Ния Якимова, Докосване, 2020 г., 253/151 см, фотошоп

 

***

От
красива
крадена
картина
животът ни бездарно е копиран…
Мечтаем,
но в действителност явяват се
карикатури на чертаното от нас.

А времето надвиснало е тежко
като в „Постоянството на паметта”.
„Да бъдеш или не” не пита никой.
Въздъхва „Де да можех” вместо това.

Кога ще счупим кривите огледала
в които се пречупиха мечтите ни???

 

Астрономически наблюдения

Заключи на хладно в сейфа въображението,
а желанието, трепетно намислено,
без да рониш сълзи забрави.

С илюзиите разделяш се по-лесно,
когато не за дълго ги подхранваш.

Това там, приятел,
не е падаща звезда,
а просто самолет
сред нощното небе …

24.VІ.2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Баналностите в поезията

Ния Якимова, Натюрморт, 2021 г., 115/81 см, фотошоп

 

при всяко премигване
се обръщам
и се отлепвам от тълпата,
защото това не е цялото.
изморен съм от
мислите ти от мислете ми
от големият план за бягство.
нима не знаеш, че този затвор
е завинаги
стани от стола
потанцувай
и ще видиш светлината
от прозореца на килията,
от която ние с теб
никога няма да избягаме.

 

Баналностите в поезията

Страдалец от любовно разочарование.
Копнеж по неосъществима любов.
Носталгия по нещо било. Най-често младостта или изпепеляваща кратка любовна афера.
Екзистенциални тревоги.
Страх и примирие от и със смъртта.
Уголемяване на детайлите, метафори свързани с климатичните условия.
Умиляване и разчувстване по красиви гледки.
Проблеми в семейството.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Даниел Милев – Понякога, все по-рядко

Ния Якимова, Сгради, 2020 г., 154/121 см, фотошоп

 

Нощта разпуща вън
коси от
черен мрак.
Тогава бели листи
пак вземи
и дюлени слънца
ми нарисувай!
Подът да бъде
ту тръпчив, ту сладък,
на мене да прилича.

Навън нощта разпуща
пак коси от черен мрак.
Ще взема бели листи и
дюлени слънца ще нарисувам.
Плодът,
тръпчив ще бъде
и ще горчи, като отрова.
….на тебе ще прилича.

 

Понякога, все по-рядко, сядам някъде да изпия едно сам.
Ловя мухите, които кацат по чашата ми.
После… ги пускам…
……………………………………………………………………………………………………………….
Сега как му викате?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Далѝ Корана – Мантра

Ния Якимова, Заедно, 2020 г., 223/124 см, фотошоп

 

Указ

Защитавам градът с неговите чукове
дори никога да не заспя.
Смятам за необходимо, нещо, без което не може
Шумът да преминава свободно
над улиците докато населява
всяко кътче като кон.

Шумът има правото също да препуска в галоп
без някой да изкрещи ненамясто
тишина, когато минава.

И той има нужда да си излее насъбралото се
да изтрива копитата си, вятърът да види гривата му.

Неговото цвилене е за нас
най-дълбокият сън.

 

Мантра

Господ си знае работата, казваше майка ми
когато дните до края на месеца се проточваха
и не идваше денят на заплатата.

Господ си знае работата,
чувах я да казва дълги години
виждайки как се умножават неврозите й
но никога
хлябовете и рибите.

И без да съм видял случването на чудото
в дни като днешния се улавям
как поглеждам сина си
и тихичко си казвам
Господ си знае работата.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Финландска красавица

Ния Якимова, Няма тема, 2016 г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Ефекта на Кулешов

Мъж безизразно гледа
Чиния със супа
Дете в ковчег
Полегнала маха

Ти му приписваш
Слюноотделяне
Състрадание
Похот

Ефект на монтажа
Мъж гледа безизразно.

 

Възпявам лятото и смъртта

Възпявам лятото и похотта на жените и поезията
Възпявам смъртта на поробените и господарите им
Възпявам лятото и смъртта

Възпявам лятото и бунта в провинцията
Възпявам смъртта на явилия се в нея и непознат
Възпявам лятото и смъртта

Възпявам лятото и триумфа на децата от малцинствата
Възпявам смъртта на мутрата паркирала на зебрата
Възпявам лятото и смъртта

Възпявам лятото и мръсотията на ориента
Възпявам смъртта на идващите и оставащите на власт
Възпявам лятото и смъртта

Възпявам лятото и похотта на поезията
Възпявам смъртта възпявам
Лятото и смъртта

Докато има лято и смърт
Властта не е абсолютна.

 

Taxi Driver

Съзерцава разгъването
На хартиения плик с пуканките
Ротиращ в микровълновата

Този път
От трети опит
Нацелва точното време

Пуканките са пухкави и бели
Мача посредствен

Трябва да си го представяме
Щастлив.

 

Щастливи изоставени финландски мечета

След ратифицирането
На истанбулската конвенция
Изоставените мечета
Във финландия са щастливи

Тъжния поглед
На българските изоставени мечета
Свидетелства за необходимостта
От разяснителна работа.

 

Къмингс в София

На 13-ти юни събота
Точно в 10:30 сутринта
Влаковата композиция
На симплон ориент експрес
Навлиза в района на централна гара

София през прозореца на едно от купетата
На спалния вагон истанбул-париж
Един гражданин на сащ вижда
Под палещото слънце автентична гъба
Надвиснала в целия си православен блясък

Над ръждивокафеникавата безнадежност.

 

Мечето

Самотно мече
Бе намерено да скита
Самотно в гората

Дали е мечок
Или мечка все още
Не се знае

Полът още не е определен
И мечето още няма име

Майка му е мъртва.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X