Ния Якимова, Суета… Труд… Проблеми…, 2017 г., 90/90 см, маслени бои, платно

 

Каренина обича себе си

добрата женитба е рядко явление
за жената – добра грижа.

мъжът се жени в краен случай,
става послушен,
жената – двойник на мъжа.

нещата никога не са comme il faut –
обичам себе си.

у дома –
синът ни вече на 5,
все по-далечни си ставаме –
ехо от конски копита,
нощта трупа мъртъвци.

Каренин не е стар и богат,
живее в стая на улица „Бронзова”,
храним се с картофите на Ван Гог,
млади сме,
животът ни мести нагоре-надолу
пешки в шахматно поле,
плаче Каренин с чиста скръб –
а аз обичам себе си.

Вронски, не е граф,
а силен добър вълк, сини очи,
ябълка съм в ръцете му,
чупя семейното огледало ,
две половини –
обичам себе си.

ах, любовта – асиметричен ангел,
отливка на тяло
в огнеупорен креват…

историята се изясни:
Ана не отиде под влака
заради двама мъже, защото
обича себе си.

Вронски починал внезапно
след щастливия брак,
а Каренин ? –
за бащата
добро или нищо!

 

Лунен човек

когато имах майка
бях много малка;
когато имах баща
бях много малка.

когато на своята майка станах мама
бях вече голяма
за ръка я държах
пеех й до края;
когато на своя татко станах майка
бях вече голяма,
с лъжичка го хранех,
очите му затворих.

сега съм много голяма.
аз съм майка на себе си,
нани-на! нани-на!

 

***

ти си
на дъното на това черно море –
малка черна мида
от години лежиш

и аз мога като теб
ще видиш
как мога да съм такава:
това е, което животът ни дава –
тъмнина.

ти беше всичко.
сега си дъно –
пясък, пясък, пясък…

 

***

знаеш ли колко дълго стоя
на това балконче,
очите ми са изтекли в морето
морето е изтекло в очите ми,
държа те за ръка,
държа те за косата,
не се навеждай!

нямам си нищо.
стоя на това балконче
отдавна,
гледам в синьо-зелените очи,
по вълните ти плува лодка,
в дъното ти зрее смърт.

гибел е да те гледам
да те държа за ръка
да те държа за косата.

нямам си нищо.
имам малко балконче,
парче от морето
и дълги нощи.

държа те за ръка
докато падаш,
живот.

 

***

всичко се клати
като лодка без кормчия.

трябва да си приготвя
малката черна рокля
(има неща, които приготвям
без да обичам).

гаргички грачат
чакалчета вият
и всичко вече е малко,
дничките и животчето,
не мога да плача
по-трудно въздишам.

стихии през юни
и все по-тънък косъма.

клати се всичко.
ооо, липите ухаят!

 

***

нося нормалност
като празен куфар
те ми казват:
„не си като нас, а въздух от луната”.

често влизат през вратата,
през вратата изчезват.

оставят сенки по стените,
малките си стъпки,
устните си върху чашите и
чаршафите ,
и кожата,
своя прашец,
своите гласове,
своите шепоти.

а аз очаквах да ме обичат.

 

***

защо поетите умират често
преди да си напишат стѝховете
както в сънищата си ги виждат?

защо така обичате поетите
суетните им пози, пируети,
а те обичат само себе си?

защо поетите са винаги бохеми
и чаровници?

защо поетите се влюбват
когато пада тежък дъжд
или проблясва мълния?

защо поетите са прилепи,
крилата им са черни?

ах, интересен народ са поетите! –
вярват в безсмъртието!

 

Писането

винаги пишехме за да ни чуят
от някоя дървена звезда,
малко ни чуваха тези до нас
с остатъците от слух;

винаги пишехме за да ни обича
някоя луна
безделничеща в небето,
повече за да търсим убежище
от гниещите торфени полета;

винаги страдахме
както петелът на заколение
с отрязана глава маха криле,
винаги пишехме повече
когато страдаме;

винаги бяхме достатъчно луди
да повярваме
че ще ни чуе някой
че ще ни обича за писането,
да отдели солта и нощта от живота;

винаги пишехме –
едно самотно ехо
от чувствени думи
на върха на раздялата
където въздухът е разреден и стъклен
и ние – алпинисти
дишахме в хрипове;

винаги пишехме
сред блата и отровна зеленина
избуяла над гробовете
покрай катедрали,
обичахме да всмукваме
отровното й мляко,
отровата бавно попива,
лицето тихо се страхува
после се присвива болезнено
но отвътре става светло,
болезнено светло
както когато казваме „сбогом”;

винаги пишехме с припламвания ,
освободени от препинателни знаци,
освободени да крещим
във всички посоки,
да чупим решетките на телата-затвори
оковани от монотонното;

винаги пишехме с раздразнение
на отбрулени макове,
назовавахме неизразимото
да запечатаме
разбягалото се изтичащото
непроизносимото, запазено
въздъхване.

2020-2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.