Абдул Хади Садоун – Привикваш на смъртта

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Привикваш на смъртта

Привикваш с метафизиката,
с отвратителната рутина да се мре.

Нещо
което те кара да наблюдаваш и изследваш
лекотата и нетрайната същност
на нещата.

Мълчаливия покой
на залутаното същество
усилието да забравим
издигащия се бич.

Романтично кътче
единствен отшелнически жест

някъде
да се чувстваш пулса
на задействащото време.

Извиняваме се,
няма да е повторимо.

С всеки изминал ден
все повече привиквам със смъртта
този пътник куц и перфектен,
който спокойно пресича
с нечута стъпка
някакъв толкова близък площад,
че няма време да съзерцаваш сцената
нито примирие
та да бъдеш свидетел на откровението

 

Te acostumbras a la muerte

Te acostumbras a la metafísica
a la malísima rutina de morirse.

Sin más
cosa que te hace observar
la ligereza, y fugaz
naturaleza de las cosas.

La silenciosa calma
del ser errante
y nos empeñamos en olvidar
el azote creciente.

Romántica rinconera
es el único movimiento ermitaño.

En algún lugar
y te sientes el latido
del causador tiempo.

Nos disculpamos
no vaya a ser repetible.

Cada día
me acostumbro más a la muerte
ese paseante cojo y perfecto
que camina tranquilamente
sus pasos ligeros
en una plaza tan cercana
que no te da tiempo
a contemplar la escena
ni darte tregua
a presenciar la lucidez.

 

Лека усмивка

Казвам ти
че пътищата не са моя страст
аз съм човек
домошар
не обичам да се повтарям
краката ми не издържат пътуването
препъват се във вечността
но
все по-далеч отивам
не ме съблазнява желание да изчезна
нито удоволствието да бдя над пейзажите които отминават
прахосвам си времето като пътник в собствената си стая
съзерцавайки туристическия справочник
усмихвайки се без нищо да трепне в мен.

Казвам ти
че не съм Виргилий
не съм собственика на лекото куфарче
само съм отслабнало зрение
и леката усмивка
на един образ цвят сепия

 

Sonrisa ligera

Te digo
que los caminos no son mi profesión
ya que soy por excelencia
un hombre de casa
no me gusta plagiarme
mis pies no aguantan el viaje
se tropiezan desde la eternidad
pero cada vez
me marcho más lejos
no me seduce el deseo de desaparecer
tampoco el gusto de vigilar los paisajes que pasan
gasto mi tiempo como un viajero en su habitación
contemplando la guía turística
y sonriendo sin apenas despeinarme.

Te digo
que no soy Virgilio
no soy el dueño del ligero equipaje
soy una vista cansada
y la sonrisa ligera
de una imagen en color sepia.

 

Градът

И градът сега,
една разкривена линия в ръцете ми
карта на разочарования

През тази врата излизам да посрещна деня
и от същата изпращам залезите
пропити в своя празник от янтар

Пред този камък
запазвам си дъх за поредния сблъсък

Това е ден смутен и объркан
планира посоките ми в кошницата на нищото

Тук моите стъпки
отпечатват вечните си лабиринти

Сивият залез
очаква
плодовете, които сутринта ми сбира.

Тук облаците ми се губят
Сянка на примитивни опити

Сбира ни страх, не любов, скъпа,
затова сме в прегръдка цялото време.

 

La ciudad

Y la ciudadahora
una línea torcidaen mis manos
un callejero de desilusiones

Desde esta puerta salgo a recibir al día
y desde la misma despido los atardeceres
que se empapan en su fiesta de ámbar

Ante esta piedra
almaceno mi aliento para otra novillada

Es un día confuso y desacorde
planifica mis destinos en la cesta de la nada

Aquí mis pasos
estampan sus eternos laberintos

El atardecer gris
espera
la fruta que cosecha mi mañana

Aquí mis nubes se merman
Sombra de tentativas crudas

Nos une el miedo no el amor querida
por eso nos abrazamos todo el rato.

 

How I am not self?

How I am not self как не съм себе си
и при всяко обръщане
и на всяка крачка
в същите огледала попътни
край същите дървета също попътни
тичам като луд кон
след безсмъртието на снимката

How I am not self
Като море, пренебрегващо първата си капка
като море, пренебрегващо първата си точна капка
като море, пренебрегващо първата си точна и изящна капка

Вчера, докато гледах залезите
от облачните прозорци на твоята стая
и не правехме любов както обикновено
не знаех какво означава тази английска фраза
от филма, който гледаше така ентусиазирана
Не знаех какво искам от собственото ми очакване
нито защо да се чувствам разгромен

How I am not self
толкова, толкова, че гърбът ми ме държи завързан
яко
за празнотата

 

How I am not self?

How I am not self
y en cada vuelta
y en cada ida
y en los mismos espejos del camino
y en los mismos árboles también del camino
corriendo como un caballo loco
detrás de la inmortalidad de la foto

How I am not self
Igual a un mar ignorando su primera gota
igual a un mar ignorando su primera y precisa gota
igual a un mar ignorando su primera precisa y airosa gota

Ayer mientras contemplaba los atardeceres
desde las ventanas nubladas de tu habitación
y no hacíamos el amor como de costumbre
no sabía qué significaba esta frase inglesa
de la película que veías entusiasmada
no sabía que pretendía de mi espera
tampoco el por qué de sentirme frustrado

How I am not self
tanto que la espalda me ataba
firmemente
al vacío.

 

Дупките

О, Господи!
когато рисувам главата си, се явяват дупки
Когато разтърся глава, дупките ме перфорират
Когато поклащам глава дупките ме следят
Когато говоря на главата, дупките в мен преливат.

Няма надежда
главата
нарешетена от дупки
да запази някаква посока
само дупки.

Дупки
Защо, Господи?

 

Los agujeros

¡Oh Señor!
cuando dibujo mi cabeza.aparecen los agujeros
cuando agito la cabeza, me perforan los agujeros
cuando revuelvo la cabeza, me vigilan los agujeros
cuando hablo a la cabeza, me inundan los agujeros.

No hay esperanza
la cabeza
taladrada por los agujeros
no podrá conservar ninguna dirección
solo agujeros.

Los agujeros,
¿Por qué, Señor?

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Обсесивно компулсивно ядене на семки

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Not a Horror Movie

 

В родината се става рано
преди да е съмнало
закусва се нещо вкъщи
например бъркани яйца
или не се закусва
Денят ще бъде кратък и
трябва да се оползотвори

В неродината когато и да станеш
е време за закуска навън
кафенетата са пълни шумни
тракат чиниите в миялната
съска парата на кафемашината
хората се надвикват
надъхват се за новия ден
който ще бъде дълъг и горещ
и трябва да се преразкаже

В родината е тихо сутрин
Смълчано
леко гневно

 

Мозъкът не прави разлика между истина и илюзия

Представи си една
Лимонова градина
Зрели лимони греят
В короните на дръвчетата
Откъсваш един плод
Бавно го разрязваш
На четири по дължина
Вдишваш дълбоко свежата
цитрусова влага
Вземаш един резен
Опитваш го с език
Впиваш зъби в крехката пулпа
Сокът хладно потича
Ободряващо-разяждащ
Представяш ли си го,
Куче на Павлов?

 

Обсесивно компулсивно ядене на семки

мачът започва в шест вечерта момент на семейна идилия
общ език мечтано изгубено щастие заслужена зона на комфорт
гооооол вика той и се повдига леко от дивана утре ще бъде в усмирителна риза
гооооол вика тя и си долива в чашата бира утре ще я ограбят в автобуса
ти си на балкона държиш антената в правилната позиция затаила дъх има мир
всичко е наред има чувство на заедност те се забавляват
споделен ентусиазъм сплотеност спонтанна детска радост
да го духа инфлацията
гоооооол

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Сантяго де Ариба – Последната сричка

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork

 

Писна ми от това посредствено, тъпо, светско съществуване. Не мога повече да понасям съседите, колегите и обичайните с тяхната бира и пържени картофи. Предавам се вече като виждам ясно как планетата ни галопира необуздано към едно системно и продуктивно за все същите мутри унищожение.

Планирах всичко до последния детайл. Направих един изчерпателен инвентар на хората, които мразех. Но не се задоволих само с това. Реших да направя списък и с онези, които мразеха мен. За моя изненада и радост, открих, че при съпоставяне на двата списъка, едно име съвпадна. Беше тая гнусна свиня, това мръсно копеле, тоя помияр, дето независимо от обстоятелствата, винаги ме наричаше „дебил“.

Окуражих се двойно и се запътих към бара, както всеки път след вечеря. Игра. На карти. Отворих бавно вратата и извадих сабята. Той, разбира се нямаше представа за скоростта на моя замах. Ни най-малкото подозрение.

Приближих се изотзаде му и казах: „Здрасти, Хуан“. Измърмори: „Ето те и тебе, де…“.

Сабята ми разряза врата му на мига и главата му има деликатността да изрече, докато се приземяваше лека и желирана върху основата си: „…бил“.

 

Harto de una existencia mediocre, estúpida y mundana. Cansado de soportar a los vecinos, los compañeros de trabajo y los habituales de la caña y el pincho de tortilla. Rendido ante la evidencia de que el planeta cabalga desbocado hacia una destrucción sistemática y productiva para los de siempre. Puede decirse que algo así era lo que sentía.

Planifiqué el momento hasta el último detalle. Hice un exhaustivo inventario de la gente a la que odiaba. Pero no estaba contento del todo. Opté por hacer una lista de aquellos que me odiaban y, con sorpresa y alborozo, comprobé que había un nombre que coincidía al confrontarlas. Era ese detestable cerdo, ese mugriento hijo de puta, ese perro que, fuera cual fuera el tema del que se hablase, me espetaba siempre: “imbécil!”

Redoblé mi simpatía por mí mismo y me encaminé ar bar, como cada sobremesa. A jugar. Al mus. Abrí la puerta lentamente y desenvainé. Él, por supuesto, no sospechaba la velocidad de mi muñeca. Ni siquiera el certero toque. Me acerqué por la espalda y le dije: “Hola Juan”. Él masculló: “Hombre, aquí está el imbé … .”

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Калид Елтинаé – Дихателни упражнения

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

По повод пълнолунието се озовавам в един бар наречен Естрея,
ако изобщо има някакво значение. Ти си там, цупиш се, облечена в черната си рокля. Не
сме се виждали от няколко месеца и казваш, че съм те изоставил. Изоставяне е това, което
фанатиците направиха с вярата, в която бях отгледан, докато един ден те не раздраха небето и
и не превърнаха града в отломки от думата доверие*. Но ти си добре. Ти правиш йога сега, тялото ти е храм. Мисля си, колко ли храмове съм заровил в моето. Изоставен напуснах дома си.
Оставих сестра си и по-малкия си брат да опаковат нещата си, примирени, когато последния ни дом изчезна под думата алчност. Всичко останало, което се случи след моето заминаване за друга държава, ръждяса като котва и престана да бъде избор.

„Аз съм богиня“ ми казваш ти, „и имам нужда от бог“, но не спирам да мисля за моите родители, за тези иншалах** бъдещи моменти, които не мога да споделя с тях, защото вече не сме същите. Не мога да си спомня думата забравям на турски, само думата спомням си: хатирламак.

Хатирламак как вдигаше своята леля
от леглото и я слагаше в инвалидната количка, когато загуби и двата си крака.
Колко горд беше с тези първи вени, появили се на ръката ти***
преди да покрият цялото ти тяло като пътна карта.
Хатирламак как родителите ти се шегуваха, че умираш от търпение,
докато ти взе, че наистина умря и никой не те оплака.
Хатирламак как цялото ти тяло узря когато
чу някой да казва „ Върви си вкъщи“, защото знаеше, че ти трябва нов адрес
при всяко кацане на самолета.

Да забравиш на арабски е човещина, едно колективно действие на пропускане, което потъва
е
н
с
а
На гръцки лисмонó (λησμονώ) /забравям е стряха на гълъб, в която се криехме, когато ни се виеше свят от живота.

Енса този акцент, издигащ се като пирамида в гърлото ти
всеки път, когато ти споменават думата дом.

Лисмонó тези, които твърдят, че да се учиш и да живееш някъде
не е едно и също.

Хатирламак, че принадлежиш навсякъде, от където заминаваш или от където се завръщаш цял.

Хатирламак, че езикът ти ще те следва, дори в леглото на непознат, който няма език.

Енса начина, по който някои аромати те завладяват и бомбардират вътрешния ти свят
като упояващ газ.

Лисмонó твоето гнездо понякога …
Хатирламак, че сме родени без граници, до момента, в който се докоснем.

 

*Авторът има предвид думата ислям, която на арабски означава доверие (в Бог). След атентата на 11 септември 2001 г., думата ислям придобива завинаги значение на терор (б. пр.).

**Думата иншалах на арабски означава дано (б. пр.).

***Авторът израства с поверието, че когато на момчетата започнат да им изпъкват вените, това означава, че вече са възрастни и силни (б. пр.).

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – На границата между живота и забравата

Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX

 

***

Сизиф най-сетне се е отървал от камъка.
И слиза вечно изкривен от планината.
Скалата пази неговата сила,
която кара кръста да повдига главата.
Сизиф не може да погледне пътя назад надалече.
Освен в кривите дълбини на спомена.
Сизиф е радостен в успеха си,
но е и завинаги изгубен.
Не знае, че друг тържествува
и заглушава истината на тъгата му.
Освобождението го е погубило.
Той бавно е попил през времената в камъка.
А камъкът навлязъл е във него.
Сизиф слиза вечно изкривен от планината…
Ние ще тълкуваме фосила му.

 

***

Думите ми –
винаги са ехо,
памет на същности,
които пътуват към твоето
бъдеще – на завет.
И когато забарабанят смислите им
по гъвкавата люспица
на тъпанчевата ти мембрана,
те биват величествена скица –
мое минало, не открило края.

 

Пулс

Вдишай!
Кубчета пресована надежда
изпълват алвеолите на очакването,
раздуват се в слузта на скепсиса,
обръщат качеството на образи, думи и вятър…
Издишай!
Спрей заразна комуникация
по капков път връща
поетия вятър,
затворен, нагнетен в мъгла.
Не дишай!
В лепкавата размитост на смисъла
се отдай на сърдечна осмоза.
Вдишай!
Еротиката е в дифузията на енергии
от сгъстения пулс на докосването…
Издишай!
…към празните кухини на приемането.
Вдишай!
Епителът става предател,
защитата преминава в регистри
на канонада от погледи през…
Издишай!
…погледи към…
Вдишай!
…погледи вътре…
Издишай!
Отвъд хоризонта на събитието…
Издишай!
Издишай!
Издишай!
До точка…
…и вдишай!

 

На границата между живота и забравата е смъртта.
Когато спомените чезнат,
разпрашават се пластове от кости,
разлагат се тъкани на съществуването,
зейват кратери в мостове,
които дълго са свързвали
всички основания на дишането.
Амнезията е задъхана смърт,
четяща живота по белези и знаци,
предполагаща и въобразяваща миналото,
за да го забравя отново и отново
преди отредения край.
Как точно да не бързаме?…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Прорицателя

Петра Марино, Фотография; Варна; 2017 – Residential Geometry ХХV

 

LOR за теб

под сянката на тъмната ръка змията плъзга
Се по още топлата стомана на Норвежката красавица
родена във Шотландия. Подсвирва Прорицателя – тя
се връща на прохладната рогозка, прибира сребристото
ветрило. „Любопитна като всяка лейди. – Кажи факире…
Не си в проклетия си цирк – отвръща!“
Вахтата с прилива отпуска телата змийски
на въжетата капронови: “Колко тона трябват да се изравниш
със кея? Стотици казвам – Няма да ти стигнат дори
за Половината от злото на този бряг.“
Знам – дори да го подредя като на роботърговска
шхуна – подавам плоското шише – „Странен начин
да поправяш недействителността – смее се.“
вахтата се връща и твърди че змиите са без зъби –
“Бръкнете във торбата – отвръща Прорицателя – бавно
дай ръка – те не обичат резките движения“
изравнява пръстите Ми – Ще се изпълни Всичко що
желаеш – предсказанието наполовина – другата
– половина – утре, с хляба, който ми дължиш“
Отблъснахме със първите лъчи – шотландското
Момиче поли събира, ръце отпуска по бедрата
стройни – ще вдигнем на реята вимпела прокъсан –
змия захапала опашка – под поривите на мусона –
смея се над празни змийски кожи – изпълнени
Желания – по моста сключен от ръката тъмна и
ръката моя бледа – ще се плъзнеш и ще
ме погледнеш ти студена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Моята вдовица

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Скупчване на облаци

Изглеждаше, че такъв живот искаме.
Диви ягоди и сметана сутрин.
Слънчева светлина във всяка стая.
Двамата ходехме голи край морето.

Някои вечери обаче се изясняваше –
не сме сигурни какво следва.
Бяхме като трагични актьори в подпален театър,
а птици кръжаха над главите ни,
тъмните борове бяха странно неподвижни,
всеки камък под краката ни окървавен от залеза.

Връщахме се на терасата, отпивайки вѝно.
Защо винаги този намек за нещастен край?
Облаци с почти човешки образи
се скупчваха над хоризонта, но останалото бе прекрасно –
толкова мек въздух и морето безметежно.
И ето, внезапно над нас нощта падаше, беззвездна нощ.
Ти запалваше свещ, носеше я гола
в нашата спалня и бързо я гасяхме.
Тъмните борове и тревите бяха странно неподвижни.

 

Любовно стихотворение

Прахосмукачка.
Клетка за птици, изработена от шепоти.
Опашка на Черна котка.

Аз съм дете, което тича
с отворени ножици.
Моите очи са превързани.

Сърцето ти бие
в тъмната гора.
Писъкът от виенското колело.

Това е, Вещица
с обятия–пистолети
прострелва крака ти.
Нощ над панаира.
Панделка от вятър.
Двама слепи джебчии в тълпата.

 

Любовникът

Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълват по двора,
или сядах в пристройката да пиша и на паяка
пооправяйки паяжината над главата си.
Тогава жена ми изчезна заедно с пощальона.
Съседите също ме напуснаха,
тяхната свиня с прасенцата грухтяха
докато тичаха след движещия се камион,
и дори онова плашило завързах за дървото
че поне то да ме слуша.

 

В библиотеката

Има една книга, наречена
„Речник на ангелите“.
Не е отваряна от петдесет години,
знам това – когато го направих
кориците се скъсаха, а краищата на страниците
се посипаха на прах. Там прочетох

че някога ангелите били в изобилие
не по-малко от насекомите.
Небето по здрач тогава
било препълнено с тях.
И за да ги държите надалеч
трябвало да размахвате и двете си ръце.

Сега слънцето грее
зад високите прозорци.
Библиотеката е тихо място за усамотение.
Ангели и богове са се сгушили
в тъмните неотворени книги.
Голямата тайна се крие
на някой рафт и Мис Джоунс
всеки ден прави своите обиколки.

Тя е много висока, така че
главата й се накланя сякаш се заслушва.
Книгите шепнат.
Аз не чувам нищо, но тя ги чува.

 

Моята вдовица

Снимка на жена в черно.
Изрязах я от книга по история.
Разговарям с нея като с любовница.
Иска ми се да я ободря.

Подредих масата ни.
Включвам светлината вечерта.
После я угасвам,
мога да чуя как въздиша.

Тя идва от Познан.
Единият й крак е по-къс от другия.
Учила е френски в училище.
Все още по малко рецитира Вийон.

Сега тя върви през снега.
Тя върви по моите стъпки,
но е преследвана от куче с вълча глава,
и войник със скърцащи заплашително
високи ботуши.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Полово неутрално

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Аз съм чудовище
От женски пол в ранните часове днес
Бях умъртвена с инжекция
В затвор в индиана

Аз съм майка на 4 деца
Четири като заглавно ч
Изглеждам ужасно
Но мъжете намират нещо в мен

Убих брутално
И напълно вменяемо
Бременна жена в осмия месец
Набелязах жертвата в интернет форум
Беше целенасочено
Доста рисърч беше

Баща ми настояваше
Че 4 прилича на заглавната буква ч
Фирмата изиска документ
Че съм стерилизирана
За да получа работата

Мъжете са прасета
Новия искаше още едно дете
Как да стане кажи ми
Шефа иска едно мъжа друго
Но и двамата искат
И ако не им дадеш
Квото искат
Оставаш на улицата

Удуших я значи
После изрязах матката
Оставих я да лежи в локва кръв
Съвсем не беше като по филмите
И не съм сигурна че 4 прилича
На заглавно ч

Занесох бебето
На мъжа си нали това искат
Мъжете баща ми
С неговото заглавно ч
И смрадта на дъха му
Във врата ми

Мъжете са прасета
Мъжете вярват каквото им е приятно
Да вярват заглавно ч
Още едно дете
Сигурност
Че няма да изляза в майчинство

Нищо лично
По пътя за камерата за екзекуции
Коридора ми заприлича
На кокошарник не знам дали съм
Белката прегризала мрежата
Или удушената кокошка
Наистина нямам какво да кажа
За последно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Магьосникът на фараона

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Gathering Point

 

Кирики не знае, че докато излиза през задния вход на колибата си, там вече го причакват пратениците на фараона. Може да разбере, че се е получило така, но е пропуснал да се увери, преди да отвори вратата и да тръгне между палмовите листа, почуквайки с тояжката си. Когато долавя, че са там, спира.

– Препочтени Кирики – казва гласът на единия от пратениците. Мъжът е затлъстял и си вее с палмово листо, което е откъснал от безценните дървета на стареца. – Най-смирено ви молим да дойдете с нас. А фараонът, да се слави името му, да се множи потомството му, да е богата трапезата му, настоява.

Кирики знае, че не може да откаже. Тъмното му лице с изопната като на мумия кожа и очи като на сляп гущер за момент остава вдигнато по посока на гласа на пратеника, сякаш се опитва да прецени дали говори истината. После старецът тропва упорито с тояжката, обръща се и заситня обратно през вратата към колибата, като опипва пътя си забързано.

Пратениците разменят няколко раздразнени думи и час по-късно Кирики подскача като пъпеш в коша на магарето им.

– Като същински генерал – шегуват се те.

Страх ги е, че ако фараонът разбере, че са оказали такава чест на препочтения Кирики, ще им отрежат я ръка, я крак, но повече се боят да не закъснеят след дългите увещания. Великият Ра вече се спуска ниско над земята и сенките на селяните край пътя се удължават, когато изправят морно гръб, за да погледат отминаващите пътници. На устните на селяните се появяват усмивки. Старият му Кирики, пак се е изхитрил да го носят.

Когато го въвеждат в двореца, повечето жени на фараона вече са се оттеглили, за да сложат децата да спят. Някои още си дояждат край него в голямата зала, а фараонът като че ли е задрямал. Красивата прислужница пошушва тихо в ухото му и го разбужда. Фараонът отваря беззъбата си уста и няколко пъти примлясва недоволно. Пратениците са се прострели на земята и треперят.

– Кирики – откъртва се от устата на фараона, а очите му откриват блуждаещо стареца. Нещо обаче като че ги развеселява. Той приема чашата, която прислужницата му налива, и разквасява устни.

Старецът е вдигнал сляпата си глава към гласа му.

Фараонът отпраща сприхаво суетящия се везир и се изправя с помощта на прислужницата. Краката му са тънки като клечки и едва пристъпват по дългия коридор към стаята на момчето. Пред вратата ѝ той спира и се обръща към Кирики.

– Чакаше ли ме? – пита го.

– Чаках те, царю – отвръща старецът.

– Колко станаха, Кирики? Не зная вече време ли е за Сед.

– Време е, царю.

– Може и да е, Кирики. Влезни, а после ела да поговорим.

Фараонът се отдалечава съвсем сам надолу по коридора към покоите си, а прислужницата въвежда слепия старец в стаята на момчето. Щом го вижда, майката започва да нарежда през сълзи и да скубе косите си.

Кирики подушва лошата пот на детето. Дишането му е накъсано и бързо, сърцето му бие като на гълъб в клетка. Дори високите викове на майка му не могат да го пробудят. Старецът попипва челото му и се мръщи. Наистина е време и момчето скоро ще умре, нищо не може да се направи.

В постелите си Фараонът е като шушулка. Очите му гледат лъскаво в тъмното, огрени от огънчетата на лампите.

– Чудно, нали, Кирики – казва той, като отпъжда недоволно засуетената прислужница, – че един жрец и един магьосник могат да вдигнат водите на Нил и да съживят мъртвите, но не могат да подмладят грохналите си тела?

– Такъв е редът ни, царю.

– Не и твоят ред. Знам, че ме виниш.

– Не те виня, царю – отвръща старецът, подпира брада на тояжката и примлясва няколко пъти търпеливо, готов да чуе думите на фараона.

– Толкова години ме наричаш свой цар и скланяш глава пред мен. Какво правеше през останалото време?

Старецът се замисля.

– Заздравявах счупени ръце и нозе, изправях криви очи, лекувах безплодие, правех бирата по-сладка и гъста.

– А децата, Кирики? Показваше ли на дечурлигата как танцува скарабеят, нарисуван на стената? Говореше ли с ибиса в градината?

Домашният ибис на Кирики отдавна е умрял от старост и е погребан, но Кирики се усмихва и кима утвърдително.

– Но не си съживявал мъртвите и не си връщал младостта никому, нали? – настоява фараонът.

– Не съм царю, знаеш, че не мога.

– Готова ли е гробницата ти за другия живот? Изрисуван ли е саркофагът ти?

Кирики отново кима. В гробницата му го чакат жена и двама сина. Ибисът му също. Ще му трябват още папирус с думи за мъртвите, може би куче и котка, но така и не се е привързвал към някое друго животно освен ибиса досега и не бърза да избира. Нощта става по-студена и фараонът трепери под завивката. Старецът вече е сигурен защо са го повикали, но думите на царя го изненадват.

– Искам – казва фараонът – да ме подмладиш, Кирики.

– Но как, господарю? – пита изплашено, въпреки че знае, знае какво е намислила старата лисица.

– Ще ти кажа как. Ще приспиш момчето както обикновено за Сед, но този път ще ти дам нещо от боговете.

– Какво ще ми дадеш?

– Душата му. А мен ще сложиш в нея.

Кирики ядно дъвче космите на брадата си и му иде да тропне с тояжката, но е научен да се страхува от фараона, не смее да се противопостави. Костеливата като на мумия ръка на господаря му се подава изпод завивката и го подканя с пръсти да се приближи. Кирики се дотътря смирено до постелята на царя и се навежда, за да чуе какво му шепне:

Ще ми покажеш пътя. Него ще го отведеш до Нил и ще го пуснеш парче по парче надолу по водата. И да не си посмял да объркаш заклинанието!

 

*  *  *

Фараонът се смее и налага Кирики по гърба с тояжката. Придворните се смеят с глас и сочат стареца, а от очите на стареца падат едри сълзи.

В голямата зала е пълно с народ. Жонгльори и огнегълтачи забавляват младия цар, дресирани кученца танцуват в кръг, красиви робини трупат в краката му подноси, отрупани с плод и отбрано месо. Фараонът не може да се насити на младостта си. По време на състезанията с колесници, за да не му пречи, дори е отхвърлил немеса от главата си и слънцето е огряло тъмночервените му детски коси. Загорялото му гладко лице е разтеглено в широка усмивка, изострено и умно, и гледа стареца със злоба.

– На! на! Кирики! На!

Тояжката бие по гърбината на стареца, додето не залисват своенравния фараон с два малки гущера в златна клетка. Гущерите имат изумрудени очи и малки рубини по гърбовете. Нубиецът познава Кирики и е доволен, че може да му се отплати за доброто в миналото, докато поднася подаръка си на младия фараон.

Отнасят стареца в стаята му и го оставят да се наплаче, а привечер двамата пратеници, които са го довели преди месеци, го мятат в коша на същото магаре и поемат по обратния към дома му, като водят след себе си и второ магаре, чийто гръб се гъне от дарове. Жегата още е тежка и по полето няма много работници. В небето над тях се вие лешояд и следи зорко магаретата, ала Кирики не го е грижа и все така ридае на дъното на коша. Когато достигат дома му, домашните гълчат оживено, поздравяват стареца с щастливото завръщане и се суетят да настанят пратениците на царя за нощта.

Добре си ни дошъл, Кирики! Защо плачеш? Царят ни добре ли е? Ела, хапни, полегни си и почини.

На сутринта старецът седи сред дърветата си в градината и слуша как водите на Нил текат и как вятърът повява палмовите листа. А на покрива на колибата му е кацнал лешоядът и върти глава, за да го погледне ту с едното, ту с другото си око.

Почини си Кирики. Забрави сега защо ти е тежко на сърцето, отпъди всяка тъжна мисъл от него. А като му дойде времето, ще се сетя за тебе.

С това лешоядът плясва с криле и отлита, а Кирики се усмихва беззъбо и слуша как шумолят листата.

 

*  *  *

– Толкоз фараони надживя. Как не ти дотежа да живееш, проклетнико! – клела го е една от жените на стареца. Сега и тя го чака в гробницата му, заедно с останалите.

Кирики е сляп, но от него се боят. Говорят, че ако го разсърдиш с глупостта си, може да ти прати пясъчна вихрушка или скорпиони в гроба, да вкисне бирата ти, да подшушне на чакала, че не си го почитал на тоя свят. Не е така това за чакала, но няма как да знаят, а за бирата е вярно, защото неведнъж се е случвало. Понякога седи вечер край огъня и слуша разказите на болнавите и пътниците, дето преспиват в дома му. Как фараонът повел десет хиляди мъже през пустинята и направил така, щото да бликне вода от пясъците. Как пред очите на ханаанските принцове взел една кобра в ръката си и я накарал да проговори с гласа на Уаджет, а те се прострели пред него и след това ги откарал в дома си, навързани на златен синджир.

Всяка година фараонът му праща по едно магаре с дарове – скъпи платове, стомни с благовония, подправки и папирус. Двайсет магарета с безценен товар посреща Кирики, а сетне даровете секват. Сакатите и болните започват да разправят други истории. Как кралицата на фараона изгоряла в треска само за три дни, как единият му син бил разкъсан от нубийски лъвове, а после го погребали заедно с любимата му колесница като истински цар, как строял храмове във всеки град, за да говори с боговете, а враговете му до един се били смълчали и треперели само като чуели името му. Водите на реката заливат плодородните поля и се оттеглят, а лешоядът не идва и не идва. Напразно Кирики вдига побелелите си очи към синьото небе и слуша птичите крясъци на прелетните ята. Чуми и суши го навестяват, товари със зърно и зеленчуци се отправят към двореца, мъже и жени, стари и млади, изчезват в гробниците си, а около него все тичат внуци и правнуци, голи пакостници, винаги готови да го подръпнат за дрехата или да му скрият тояжката.

Скоро ще се свърши, успокоява се той. Ще те изпреваря.

Ала Ра все така напича почернялото му опънато чело и се изтърколяват петдесет лета, преди да се спре на небето и да го напече по-силно от всякога, и един ден над главата на стареца се разнася далечният съскащ грак на лешояда.

Почина ли си, Кирики?

 

*  *  *

Кирики върви бавно по дългия, висок коридор на храма и почуква с тояжката си. В колоните от камък отекват бързите стъпки на жреците, заети с празника и народа навън. Събрали са се хиляди, за да видят своя бог и скоро ще им го изнесат на двора. Вътре е тъмно и хладно, а пътят му го отвежда до трона в дъното, където фараонът е седнал, малък като грахова шушулка по средата на големия стол. Жреците вдигат статуята, която цяла година е седяла на същия този трон, и я понасят навън, а фараонът ги сподиря с остър старешки поглед. Никой не знае, че е дошъл в храма. Харесва му да чува гласа на народа, бучащ като придошла река в устието на храмовите порти.

– Жив ли си, Кирики? – пита той, като сега оглежда внимателно стареца.

– Жив съм, царю.

– Този път ме чака повече – казва фараонът доволно.

– Дълъг живот води, царю, да пребъде името ти.

Войниците с трепкащи черни мускули си излизат по знак на фараона. Остават само двамата с Кирики. Смаленият от годините мъж на трона си мърмори известно време, а Кирики мълчи. Сетне фараонът млъква. Старецът се вслушва напрегнато и започва да се смразява от тая тишина, но сетне гласът на фараона се разнася, съскащ като нетърпелив лешояд:

– Четирийсет лета строих храмове, но знаеш ли какво, Кирики? Боговете не ми проговориха.

Старецът започва да трепери.

– Вярно ли е, царю?

– Вярно е. Не ми проговориха ни ибисът, ни овенът, ни чакалът, ни крокодилът. Изобщо не чух от бика, колкото и странно да е след планините от камък, които преобърнах, и дори скарабеят не пожела да ми разкрие сърцето си.

Кирики трепери не на шега.

– Защо ми го казваш, господарю? Знаеш, че магията ми не може да призове боговете.

– А ти знаеш, че ако боговете не ми говорят, значи вече не съм техен жрец – отвръща спокойно фараонът и очите му се впиват още по-стръвно в стареца. Замръзнал е като змия, готова да захапе сляпо куче.

Кирики души въздуха, а белите му очи опитват да попият всяка искрица светлик.

– Щом го разбрах – продължава фараонът, вече без да гледа стареца или накъдето и да е, – обиколих оракулите. Ходих дори при хетите и техните долни идоли. Навсякъде питах едно и също: „Кой е баща ми?“ И отговорът винаги беше: „Ра.“

Гласът на народа навън изведнъж започва да бучи радостно, посрещайки върволицата от жреци и бога на раменете им. Фараонът ги слуша известно време. Засмива се:

– А после си помислих, Кирики: какво стори ти, за да станеш обикновен магьосник? А?

Устата на стареца се отваря и затваря объркано.

– Не зная, царю.

– Знаеш!

– Сторих, каквото ми каза…

– А какво ти казах?

– …да те пусна надолу по реката…

– Парче по парче!

Кирики преглъща и се усеща гол пред властното съскане на фараона.

– Затова не си жрец, а обикновен магьосник – продължава мъжът в трона. – Сигурен бях, че дори оракулите не знаят истината и искат единствено да избегнат яростта ми, но пък защо все за теб си мислех? Така че при който и оракул да идех оттам-насетне, първо го питах кой е баща ми, а сетне го измъчвах, за да ми каже истината.

Старецът най-после навежда глава и от очите му се отронват първите сълзи.

– Не ми беше лесно на тия години, но ето че ги обиколих всичките, Кирики, и се питах все едно и също: защо боговете не ми проговарят? Но накрая един от оракулите на Тот изплака тайната ти!

В залата на храма влизат въоръжени мъже. Ръце извиват ръцете на Кирики и го заставят да падне на колене. На рамото му ляга хладно и тежко острие.

– Ибисът на магьосника! – казва фараонът. – Ибисът на стария Кирики му говореше през всичките тия години дори от гробницата, така каза оракулът, преди да му отрежа езика. Вярно ли е Кирики? Не те ли предупредих да внимаваш да не объркаш заклинанието?

– Да, царю – казва старецът и усеща как острието на палача се впива в немощното му рамо.

Фараонът мълчи дълго, а виковете на народа са като вълните на Зеленото море. Накрая царят казва:

– А ти ме послуша. Ето ме и мен, цял-целеничък. Ако стисна змия в юмрука си, ще я накарам да ми каже името си, ако кажа на водата да се превърне във вино, ще рукне като река… но змията ще ми проговори от себе си, а виното няма да ме напие…

– Ибисът ми умря отдавна, царю! – казва старецът, но вече си мисли за лешояда и усеща как го изпълва почуда.

– Без значение – махва с ръка фараонът. – Ибисът, змията, патицата… През цялото време те мислех за магьосник и дори ти не си подозирал, че боговете са те намерили отново. Но знаеш, че аз съм богът на тая земя, нали, Кирики…? Знаеш, че няма как да те оставя да живееш и след смъртта. Да подшушнеш на другите богове за мен. Да ме изпревариш при мъртвите.

Виковете на хората отвън повтарят като тътен името на бога, името на фараона, докато палачът посича Кирики в краката на дребния мъж на трона, докато отсича ръцете и краката, и главата му, докато жреците, излезли от сенките между колоните, вадят вътрешностите му, без да престават да нареждат заклинания, и ги отнасят до Нил привечер, за да нахранят с тях крокодилите, а процесията на стария фараон пъпли обратно към двореца му, където ще го помажат, ще го сложат да спи и ще зачакат да изгрее слънцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

ivied – Мартенски през юни

Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX

 

***
забравените стволове
столове на МОЛове
на които седим и танцуваме

 

***
владеете ли времето
и детето го може
красиво е в играта на Майя пък ти се натъжаваш

 

***
беше март
сега е юни
после месеци години съзерцания

 

***
мартенските
бях ги забравил после се намерихме
а ти къде си


***
първата капка вода
помни
историята на света

 

***
мравката
повдига глава
пое небето

 

***
втората капка вода
жаждата е паметта
в кристала на съзнанието

 

***
течаща лава
във вятъра
между две крачки

 

***
третата капка вода
течната светлина в теб
преплувала световете

 

***
с пръстите
издигаш времето
на пръсти

 

***
онази сянка
е маймунката
която втренчено се настройва

 

***
всеки камък
мога да издигна в звук
правено е за да ни направят

 

***
направо е посока
целта
само стрелата знае

 

***
струните
на преливащата 8-ца
опънати към вечността

 

***
сенките
са публика
на ароматната пръчица

 

***
слонове върху МОЛове
птици залепени на залези
дължината на вълната скъсената памет

 

***
откриваме и роптаем
пред болката немеем
на радостта пък търсим сенките

 

***
обърнеш ли се човеко
не си на луната от правилната страна
облякъл си балтона откъм гърба си

 

***
и прозираш през копчетата си
влиза Вселената през тях
болките ти са конците им за зашиване

 

***
гледаш през рамото
не към звездите
а към хляба на другия

 

***
пропускаш Любовта
защото сравняваш
и я търсиш от другите

 

***
питай детето
негов е изгрева на всяка улица
водеща до булеварда на залеза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X