Антоанета Христова – Празникът на смъртта ли

Свилен Стефанов, БГ художници възкресяват труп, м.б.,пл., 95/210 см, 2018

 

 

Под клоните с листа
– златен ланец –
Пред релсите трамвайни
– безкрайно успоредни –
Като живота и смъртта

До храстите разрошени
В тази рамка слънчеви лъчи
– Призма пречупва светлината-
Стои жена.

Бременна
Жена
Стои

Няма спирка тук

Няма
Съм

Откъсва си листо.
Откъсват се листа.
Отлитат

Мислите – разбита морска пяна на скалите-
Мисли за татко и смъртта
Гледайки природната пауза на мига,
Гледам нея- бременна
В топла, светла есен
Виждам смъртта.

Усещам в този малък миг
Безкрая, който го погълна.

Безкрая, който го очаква-
Безименното още в корема.

23.10.2019

 

Пръстите на баба
Са криви
И моите накланят се

Дядо разказваше приказки
Небивалици възхитителни
И си говореше вървейки през хола
Мърморя си погълната от моя свят

Татко се смееше
Закачаше всички и посяваше усмивки,
Тогава се криех някъде
Сега се шегувам с непознатите
И той е горд с мен

И мама, с която се караме в кухнята,
Всяка е изцедила последната си капка кръв,
с която да обгрижи домашните.
С нея все още пием вино
И плюем в мозъка-
Както казваше дядо-
И с чужди ръце, само змии да ловИш,
Както казваше баба,

Всичко сами.

На коленете ни
Едно момиче и едно момче
И ние мостове
Бентове
И ручеи

На времето

12.2019

 

Дали е Март
Или е Хелоуин
Празникът на смъртта ли
Ще донесе берекет и късмет

Символи изтупани от мазето
Изпразнени от смисъл
Окачени и закичвани

И тук и там някой задава въпроси
За битието
Чопли с игла
Треските от пръстите
И залива с ракия

Дезинфекция на съзнанието

12.2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стоян Костадинов – Само този тефтер ми остана

Свилен Стефанов, Три неясни обекта, м.б., пл., 70/145 см, 2018

 

 

Емоционална интелигентност

Вдигни ме от тази тиня,
извади ме от тази каша,
викам на всеки срещнат,
а те ме гледат в очите
и не ми прочитат мислите
не ги е срам тези нещастници,
но аз ги разбирам
и те сигурно ми викат
на мене с очи.

 

Понякога се чудя

Ако можеше да си обичаме страната
сякаш е чужда
жените сякаш ги чука някой друг
живота сякаш имаме поне една
наистина задоволена нужда

За какво щяхме да живеем?

 

Безстрастие

Времето минава бързо,
но се влачи,
аз пък слушам разбирачи
по теми, за които всичко знам,
но все, изглежда, нещо не достига,
лежа на тавана,
гледам към пода,
вървя напред,
но все назад ходя,
запълвам пълното
с празно,
важното плува
в неважно,
суша е братче,
а беше тъй влажно.

 

Безсънна нощ
премина като сън
смях, викове, звезди,
музика, камбанен звън
на сутринта събудени от
портокален изгрев
всичко заприличва по-скоро
на погребален марш
щеше ли да бъде по-хубаво всичко
ако разбирахме, че е фарс
нарамваме тежките багажи от вчера
и поемаме по пътя
доспиваме
и се събуждаме
с поглед вперен напред
вълнувам се
треперя

 

Ах

коси
смях
вълни
грях?
спях
събудих се
и умрях
прераждане
страх
треперя
вдигам
прах

в екстаза си
как не разбрах
в непрогледния мрак
жената победи ме
на партия шах

 

Формулата на щастието
е трудна за решаване
трудна за изписване
трудна дори за прочитане
камо ли пък за разбиране
а най-трудно е за
приемане
защото тя всъщност
представлява една
малка,
малка,
малка,
миниатюрна
точица.

10.2019

 

Добре че съм вкъщи
в тая вихрушка
да се чувствам защитен
каква ти сигурност бе
то си духа през стените
вдигна всичко
сякаш беше хала
издуха ми ушите
домът ми заприлича на една
малка празна бална зала
Отнесе ми всичко
само този тефтер ми остана
и главата пълна с мисли
какво да правя
ще трябва нещо да измисля

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Кристо

Свилен Стефанов, Последно сбогуване с неконцептуализма, някъде в Мексико, м.б., пл., 80/200 см, 2016

 

 

Така стана. Оня ден написах в профила си тук, че трябва да почетем Кристо като велик българин. И върху мен се изляха цели кофи с помия. Бях обвинен едва ли не от всички. От всеки за нещо различно. Едни бяха ядосани, че съм допуснал, че трябва да го почетем. Защото той се бил отрекъл от България и не заслужавал. Други се ядосаха, че съм бил казал, че е велик. А той не бил. Трети бяха възмутени от първите две групи и ги нападнаха за това, че били селяци, цървули и т.н. Четвърти пък ме обвиниха в национализъм. Те казаха, че тъй като Кристо станал известен в чужбина, то затова той не бил български художник и България нямала право да се гордее с него. Още повече че той самият се представял по света като американски творец и било безумство и комплексарщина желанието ми да се отъркам в неговата световна слава. Дори ми се обади една приятелка от Ню Йорк /на която държа много/ за да се опита да ме извади от заблужденията ми. Тя ми каза, че няколко пъти срещала Кристо и имали много общи познати и елитът на Ню Йорк го приемал за американец, а не за българин. А и самият той така се самоопределял. В Америка било така. Всеки можел да се самоопредели както си иска. И точка. Всичко било въпрос на лично желание. Тя го срещала няколко пъти на пърформанси и го чувала да говори само на английски с брат си Анани, който живял известно време при него в Сохо. Май за тоя нюйоркски квартал ставаше дума.
– Наистина ли?
– Да. Или на френски – каза моята приятелка от Ню Йорк. – Но той така или иначе не го говореше много добре. Но никога не се представяше за българин. Винаги като американец. Той принадлежи на света – заключи тя. И ми даде за пример Робърт Де Ниро и Ал Пачино, които също имали италиански корени, но въпреки че в Италия искали да ги представят като италианци, те не се съгласявали.
Пета група мои читатели във Фейсбук пък ме обвиниха, че така или иначе, след като по света било признавано, че имал български произход, било излишно да го казваме и ние. Какъв смисъл имало да се гордеем сами, след като Ройтерс и 15 световни агенции били казали, че има български произход. Какво тогава съм искал аз? За какво изобщо ставало дума? Шеста група мои читатели пък казваха, че идеята ми е безумна, защото самият Кристо мразел България и това щяло да влезе в противоречие с неговите представи и права на самоопределение. Седми мои читатели пък казаха, че Кристо имал македонско самосъзнание. Довърши ме едно моя стара приятелка от Холандия. Тя пък направо ме обвини, че лъжа и че всъщност Кристо никога не бил отричал, че е българин, никога не бил мразил или сърдил се на България, напротив, навсякъде се представял като българин и така го представил днес и самият френски президент Макрон, а това, което съм правил аз било да внушавам лъжи. Тук аз вече бях започнал да съжалявам, че изобщо бях написал горния пост и че изобщо ми беше хрумнала идеята да споменавам Кристо. Повръщаше ми се от тази история. Чувствах се изцеден, победен, размазан, разобличен, уличен във всички възможни грехове и престъпления. Натиснах „делит“ и случая със смъртта на Кристо беше приключен.

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

Зоя Христова – Тайните на домакинята

Свилен Стефанов, Проститутки съчувстват на концептуалист, м.б., пл., 20/42 см, 2017

 

 

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!
Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!
После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.
Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Петьо Зафиров – Черен петък

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Молове

Молове, аутлети, хипермаркети,
стоки луксозни – всичко за всеки,
купувайте страстно и с ентусиазъм,
смисъл налейте в живота си празен.

Не подминавайте – изгодни промоции,
огромни отстъпки, пакетни цени,
платете за две, получавате три.
последни модели с екстри и опции.

вехтите вещи, дори да са здрави,
хвърлете в боклука – морално са стари.
консумирайте – длъжни сте
на обществото,
не мислете,
произвежда се още
отпадък.

 

Промяна

Празни думи, празни мисли,
празен поглед заледен,
пръснати в мозайка чувства
без посока и без цел.

Тъмни думи, тъмни мисли,
чувства оградени в плен
сред търгувано мълчание
и поклони спазарени.

Устрем свит в упорство глухо
сее халосни мечти,
непокорство или глупост –
бунт във вените струи.

Кръв за доза волен полет –
безотказна, дръзка стръв,
жертвен дар за капка пролет,
ураган в прощален дъх.

 

НациоАнално

Душевна нищета
крием с „гордостта“,
че други са раздали
кръв за идеали.

Размахали юмруци
и пламнали главни,
се мислим за избрани
за светли бъднини.

Немощ и неспособност
превръщаме в омраза
към тези с друга раса,
вяра и народност.

Мечтаем в униформи
за „силната ръка“,
а сила ни достига
да преклоним глава.

 

Двайсет процента

Двайсет процента стоят безработни
Двайсет процента остават бездомни
Двайсет миньора стачкуват за джобни
Двайсет протеста в юмрук полицейски
Двайсет процента етническа грешка
под украсени със свастики дрешки
Двайсет фрагмента разгърдена нежност
със етикет за платена потребност
Двайсет процента данъчна тежест
за двайсет процента остатъчна честност

Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест
Двайсет процента остатъчна тежест

 

Ненужен (Бежанец)

Изстрели съскащи
свирят в ушите,
бягаш от всичко,
което обичаш,
губиш, но просто
искаш да дишаш.

Ден назаем
ден след ден,
мигът е днес,
дъхът е днес,
но всеки дъх
е преграден
с огради и
бодлива тел.

Погледи съскащо
съдят – „ненужен“ –
отново омраза
и злоба в излишък,
само защото
искаш да дишаш.

 

Черен петък

Черен петък,
аутодафе
на пазарските торби,
лепта всеки ще остави
пред пазарните светци.

Черен петък стъкнал клади
от примамливи цени
пламъците ни очакват,
в алчността си ще горим.

Черен петък, бал на марки,
водевил от далавери,
с потребителски възторг
всички сме употребени.

 

Текстовете на песните са на групите Пролетарии, Lapsus Linguae, Razgruha, ПсихоИвашкин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Петков – За живописта на Свилен Стефанов

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б.,пл., 90/205 см, 2017

 

              

Първо мога да кажа какво според мен не прави Свилен като живописец тук. Не дава възможност да попитаме „Това картоф ли е?“, т.е. не предлага неформална абстракция. Не се опитва да ни заблуждава, че картините не говорят. Но не ни оставя много възможности да се успокояваме, че това, което казват са само думите написани по тях. Образите са достатъчно впечатляващи и интензивни за да ангажират сетивата, емоциите и интелектуалните ни способности отвъд елементарната грамотност. Така ни напомнят, че модерната живопис „говори“ повече с думите и гласа на зрителите си – дава ни право на глас и свобода на изказването. Това са картини, които не крият , че са покрити с боя повърхности, и точно затова носят дълбочината и автентичността на лично направения образ. Така поемат отговорността да бъдат плътна материална следа на индивидуално преживяване – отговорност, различна от тази на илюзията за реалност, внушавана ни от криещи се под гладки екрани дигитални образи, и подвеждащо податлива на манипулация с лекотата на натискане на клавиш или гъделичкане на тъчскрийна.

Това, което могат да правят картините на Свилен тук, е да свидетелстват за „неврозата, която е нашата действителност“, по думите на Адолф Готлиб[1]. Правят го в качеството на образи, представящи индивидуално преживяване на тази действителност, формулирано и интензифицирано със средствата на живописта, и така споделено като опит със зрителя, предлагайки му възможност в общуване с картината да проясни собствените си преживявания на същата действителност като нов опит и разбиране. Тези картини са нови и различни, защото новият опит изисква нов израз, както посочва Джон Дюи[2]. Те са изразителни, експресивни, но не са наивно експресионистични – не се ограничават до това да въплътят себеизразяването на автора и да ни убедят в неговата забележителност.(Не че Свилен не е забележителна личност – просто не е така суетен.) Картините тук дават възможност на зрителя да изпита собствената си забележителност в общуването с тях. Какво друго има в една „псуваща жена“? Защо романтиците „погребват концептуалисти“ с такова съчувствие? Къде води пространството на „псевдогеометричната абстракция“? Кое може да е по-сладко от „резен диня“? Как се справяме с „вълците, преминаващи Дунав“? Това не е конспект от въпроси за изпит. Просто напомняне, че както всяка добра съвременна живопис, тези картини съдържат въпроси – изпитвайки ги във визуалното си и интелектуално възприятие, общувайки с тях, вие можете да намерите отговори за себе си и отношенията ви с променящия се свят.

Впечатляваща е широтата на периметъра, в който Свилен използва възможностите на кавалетната картина като формати и жанрове за да създаде условия на такова общуване. Тук има картини като „Френските кукли на Биби“ и „Парчета тиква“ във формат for over the mantel (за окачване над камината); „Псуваща жена“ по формат и внушителност на въздействието съответства на олтарно табло, а „Романтици погребват концептуалисти“ отговаря на високите критерии на жанра епично историческо платно. Представени са жанровете портрет, пейзаж, натюрморт, абстракция, липсва само „голо тяло“ – картините на Свилен ни предлагат материал-на свобода. Материалът е една зряла живопис, зряла в богатството и икономията на живописните средства, даващи възможност за практикуване на свободата в общуването с картините. Тук има и композиционно разнообразие, и сложни цветови хармонии, и добре темперирано боравене с живописната материя в следата от четката – от сочната мазка до прозрачните цветни воали, разкриващи зърната на платното, от блясъка на акцента до заглъхващата матовост на цветни зони. В премереното съчетание на живописна култура с непринудеността на жеста живописта на Свилен Стефанов тук бележи сходство с подхода на автори като Зигмар Полке и Мартин Кипенбергер. Тази хуманистична ирония (съмнявам се в продуктивността на хуманизма в изкуството днес без човечността на иронията) не се обрича на пластическа аскетичност, но с непринудеността на жеста и не настоява на мощта на пластическото в степен, в която преднамерената сериозност и авторитетността на художническия изказ би ограничила свободата за проникване на зрителя в „подгъвите“ на образа и възможността ни като зрители да бъдем съучастници в производството на произведението, правейки своите догадки и повече или по-малко образовани предположения.

Накрая ще кажа нещо скандално за тази живопис – тя носи специфична красота. Нейната красота не е лесна – за лесната красота има разработен софтуер и той се усъвършенства. Картините на Свилен са хардуер – хардуер за упражняване на сетивното, емоционално и интелектуално възприятие. Не се смущавайте, ако се почувствате привлечени или предизвикани от някоя от тях, да приемете предизвикателството да работите с нея. Това общуване може да е възнаграждаващо.

 

[1] Gottlieb, A., Statement, в Art in Theory 1900-2000, Oxford, 2004, c. 573.

[2] Dewey, J., Art as Experience, New York, 1980, c. 303.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Антонио Оригуела – Да живееш така

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

Сегашната действителност на всички авиокомпании е,
че няма къде да летим.

Мария Хесус Лопес Солас
Директор на отдел Клиенти и Лоялти на авиокомпания Иберия
(изявление по време на кризата с Ковид19)

 

НЕБЕТО Е бистро и синьо
облаците безоблачно блестят
изглежда все едно са били изпрани
и всичко мирише на чистота.

Птиците пеят по-силно,
гъските са завладели поречията,
патиците се разхождат по бреговете на Гуадалкивир,
дивите прасета скитат по центъра на Барселона,
елените си играят на плажа в Маталасканяс,
бурените стават отново господарите на пътищата.

Само природата може да се чуе,
пулсирането й наводнява всичко,
дори може да усетиш дишането й
като на задоволена любовница.

Май вирусът ни дава тази поука.
Когато всичко се оправи би било хубаво
да признаем най-сетне уязвимостта и крехкостта си,
но също така и нуждата да се чувстваме обичани

и да съхраним всичко това
тъй като това ще е единственото, което ще сме спечелили,
след като мине карантината.

Нека признаем, че настана време да се спрем,
да престанем да произвеждаме всичко онова, което не е необходимо,
да престанем да замърсяваме
и да се отдадем на всичко онова, което толкова ни е липсвало –
допира, прегръдката, присъствието, плътността,
социалната материя на нашия живот.

Смъртоносният вирус иде да ни даде урок
за който не сме били готови
нико сме искали да чуем.

Вирусът, причинен от разрушителния ни начин на живот,
иде да ни върне щетите, които ние причиняваме

на природата и на околните.

Никога не сме били толкова близо до антиутопията.
Никога не сме били толкова близо до утопията.

Идва моментът да изберем.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Симона Хальова – Емигрантска балада

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

Някаква си… поезия

Представи си влак,
с миризма на лук,
на недопита водка,
на нечистоплътни пътници.
Каква идилия,
да пътуваш във влак,
с чернолик пътник,
с увиснала утроба.
И да ти пее, че обича жените,
че обича живота,
на тепсия поднесен.

 

Бездушно на близкия

Аз разклатих здравето ти,
макар и да не съм вятър.
Ударът в бъбреците беше силен,
а сърцето вече няма го, уви.
Тровя те с мойте цигари,
пожълтя ти лицето дори.
Кого ще излъжеш, че добре си,
ако не самата мен, която съкилийник ти бе?!
Кого ще обвиниш вечерта, като дойдеш,
че с егоцентризъм трови семейните корени?
Кой ще ти бъде мишена на амбициите,
да бъде наивен, да съществува безславно и да клати покорно глава?
Погубих всички твои нерви,
а сега си отивам, сама в затвора да вляза.
Ще гоня морето, ще пуша с дима от комините.
Ще бъда сама с мислите, които рано или късно отлитат.

 

На разсъмване

Осъдените ги разстрелват на разсъмване.
Събуждат ги от нощния им сладък сън.
Който си отива с идването на зората,
като поредната скучна любовница.
По тежък път се върви до гроба,
облян от сълзи и пот, и последни молитви.
От Всевишния те просят милостиня,
последна монета живот, макар и с ръжда.
Един куршум, право главата пронизал,
и всичко се слива с непрогледното нищо.
И никой сълза не проронва.
Кой би плакал за бездомните вълци?
А този, който стрелец го наричат,
си върза верига и в близката река се удави.
На разсъмване, след едно денонощие,
потъна бездушно, безкръвно сърце.
И след години, на масов гроб, поникна цвете,
в бял цвят оцветено от слънце и дъжд.
Но бурен отрови малките корени,
и на разсъмване бялото цвете изсъхна.

 

Сукуб

В три след полунощ кръвта изтече.
В буркан от компот я тя съхрани.
Той остана блед, както спомена за любовта им.
Кой го знаеше, че приживе бе кривоглед?
Ще я изсипе във винена чаша,
“Заведението черпи.” ще каже.
И ще я изпие, ще вампиряса, ще крещи.
Ще танцува под лунната девствена сянка.
Ще ме търси под всяка женска пола
и между нечии изваяни женски бедра,
Но аз ще я чакам, с куршум и върлина,
нейната шия със сребро да украся.

 

Д(в)амата с разбитите надежди

Нощ. Под небето той и тя.
Той размахва летящи кинжали,
тя танцува под улични лампи.
Пияни. Преследващи облаци,
от цигарен дим, сливащи се с диханията.
Тя навярно с друг ще си легне.
Ще остави душата му сама да витае.
Да гледа самотен звездите,
да пие евтин алкохол в бутилка от безалкохолно, поредна отрова.
Да се събужда нощем от неканени кошмари. И да пуши цигари без бандерол.
Какъв наркотик ли е тя? Май е от пагубните. Които разяждат сърцето след ден. А душата изсъхва като есенен лист.
Тя е произведение с неразбираем анализ. Трудна за прочит, със загадки в повече.
Маскарад на съвремието, похот под фалшиво лице. Такава е. Място сред невинните няма.
И идва нощ, и пак са двама,
отново пияни, под було от илюзии.
Отново тъмнината се сля с телата им.
И ги превърна завинаги в свои придворни.

 

За алкохола и евтините дами

Тя жена бе, от километри усещана,
миришеща на евтин, отлежал алкохол.
Цигари пушеше, от тънките
пушеше ги бавно, както правеше с душите ни.
Беше мълчалива, и това изгаряше ме.
Телепатично си говорехме за любовта.
И спорехме в коя партия е бъдещето ни.
Тя ставаше и си обличаше палтото,
проядено от всякакви гадинки.
Казваше ми “Сбогом!”, но после се връщаше,
плачейки заради поредния щастливец.
Питаше ме през сълзи за евтините дами,
дали ги предпочитаме, дали обичаме ги.
Станах и сълзите й избърсах,
поканих я в леглото, за да й покажа.
Обичах таз жена, като бутилка уиски,
пазех я като венчален пръстен.
Но тя замина си с поредния посредствен,
остави ме да се напия с мъките.
До днес я търся сутрин по паважа,
сред многото обречени на евтина любов.
Но нея няма я. Дали щастлива е?
Отминах под ритъма на Rock’n roll.
Щастлив.

 

Авантюристите обичат блудници

Обичал ли си някога блудница?
Обичал ли си нейните порочни извивки?
Стоновете й насън,
пепелта по масите,
бутилките с вино,
догарящите фасове.
Целият този пейзаж е именно тя, приятелю.
Това е нейното битие.
Поглеждам назад и тръпки побиват ме,
чуя ли да се говори за любов.
Не понасям нейните пари,
на евтин парфюм миришещи.
Не понасям лицемерната муцуна,
която с алчна усмивка е рисувана.
Но обичах я, приятелю,
както (п)роза с бодли.
Аз счупих стъкленицата
и я погубих.

 

Татуистът, който чете

Приятелю, ти чувал ли си за Онегин?
Как през женското сърце препуска?
Подобно млад спринтьор в ранна утрин,
или див жребец сред девствена природа.
За миг представих си, на мен прилича,
сядай, настани се, ще ти го скицирам.
Гледам, не можеш и да си представиш
необразован татуист, четящ романи.
Или пък Дон Жуан да ти рисувам,
красив и екзотичен като самия теб?
В ръката хванал пулсиращо сърце в клетка,
навярно женско, точно както ти на времето.
Какво ще кажеш твойте хубави ръце да татуирам,
с две жени, два женски дявола?
Но, не, не е добра идея,
всяка вечер да си лягаш с три жени.
Ако нямаше ти истинска жена,
лявата ръка една мадама щеше да краси.
И щях “Бовари” да я наименувам,
на скука и разврат да ти мирише.
А другата на Ана ще оставя,
да вкусиш ти порочната целувка.
Сама във влак, сама сред хора
с дестинация ,с името “Смъртта” .
Но, не, жена ти е ревнива,
и не би допуснала да легне с още две.
Затуй пък Хамлет с череп е модерно днес,
макар и никой да не разбира лудостта.
Ти, приятелю, за Гьоте чул ли си,
или любовни фрази знаеш само?
Опа, грешка на ръката,
написах “фалос” вместо “Фауст”.
Ще те направя ходещ сборник за класици,
пък току виж, жена ти вникне в теб.
Душата ти е ценно, старо четиво,
уви, проядено от гнили плъхове.

 

Мутреса

В задимени стаи, с дъх на пиво,
и танцуващи копелета в празния център,
тя стои на трона си с тъжен поглед,
и върти на пръста си халката, сякаш е венчална.
Минава времето в секунди и минути,
а същият позор върти се в кинолента.
Тя стои сама сред мъжката компания,
и отпива вино на големи глътки.
В мъка е сърцето й заключено,
от плодове на болния й ум, измъчен.
Загрубяла красота, ухаеща на гнили рози,
в цигарен дим пропива се и съхне като дробовете й.
“Щастлив ли е?” – един въпрос в главата –
той разпада мозъка й на парчета.
“А дали щастлива съм?” , е следващият,
не отговаря, а унася се в илюзорни мисли.
Шишета прехвърчават- оръжието на пияните
и дървени столове като колове в сърцата.
Писъци, заглъхващи от веселата музика
и враждебни думи от правоверни хора.
Един куршум направо към сърцето,
застива танцът, сякаш всичко е на пауза.
Пада той, а с него и светът се срива,
вечна буря в една изморена душа.
А тя витае в своя свят,
макар и със сълзи в очите.
Отрониха се и олекна й,
в отражението им видя го жив.
В задимени стаи, с дъх на пиво,
и танцуващи копелета в празния център,
тя стои на трона си с тъжен поглед,
и гледа в празното пространство,
където него няма го.

 

Аз съм мъж (допълнително стихотворение)

Аз съм мъж! И болка крия.
Подобно чат със стара кучка.
Не се страхувам да се давя,
в мойте сълзи с морска сол.
Пороците не са ми чужди.
Познавам ги, с тях излизах.
И пиян ме влачеха до вкъщи,
а за “Лека нощ!” ми даваха цигара.
В сънищата ми добро и зло се бият,
а аз седя и гледам им сеира.
Залагам си парите за доброто
1:1 – житейският хазарт.
Аз съм мъж, стоя на кръстопът,
и чакам като просяк милостиня.
Да дойде чиста и наивна,
да бъда нейният урок.
Аз съм мъж и с бурята се боря.
Връх на женското сърце изкачвам.
Но пускам аварийни по средата
и оглеждам каменистия му път.
Бавно, тихомълком слизам,
но чувам стонове, боли я.
“Продължавай! Мъж си. Имаш его.”
Но в този миг и мен болеше ме.
Аз съм мъж с понятия за чувства.
Бодлива тел с ръжда от дъжд-
и ден, и нощ – ту пек, ту студ.
Болезнено е. Аз съм мъж!

 

Емигрантска балада

Да отидем в Берлин,
където мечтите се сбъдват.
Да пием евтин алкохол,
да косим с косачка марихуана.
Ех, този шибан Берлин,
в който мечтите се сбъдват.
Да отидеш, облечен в латексови дрехи на бар,
и там да ти кървят ушите.
От тежки ритми и възбуждащи вопли.
Да пиеш водка и руснак да се почувстваш.
Да си нарежеш, българино, от мезето.
Пък после да завикаш “Да живее България!”, и да паднеш,
покосен на билярдната маса.
Останал без щека и без топки дори,
Викай, българино, в този шибан Берлин.
Та даже Гьоте да се преобърне в шок,
да раздвижи старите си гнили кости,
с механизъм или с ток, както ти си щеш.
Викай, българино, ти си Богът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Адриана Андреева – В своята Твоя Истина

Свилен Стефанов, Две говорещи глави, м.б., пл., 45/100 см., 2015

 

 

И Света е Размазина..
Всичко Изглежда размазано..

Сякаш си
С проблеми във зрението
Всичко ..
Ти се вижда размазано..

Ако си представиш,
дори само за миг..,
че слагаш очила –
не на очите..
На Душата си,
просто..

Ще Разбереш и
Откъде
Идва
Проблема..

С твоето Зрение..

 

Чух глъч..
Нечувани до момента мислите и енергията на хората
Чух музика, която напълно не резонира с мен..
Чух разговори на различни езици
Чух Спорове
Обич
Усещания
Чух..

Бях
Усетих..
Усетих, толкова образи,
Колкото могат да се поберат единствено в счупено огледало
И еднакво различни
И еднакво същите

Бях

Видях
Момче, което събира бутилки,
Ровейки в кофите за боклук
И изглеждаше толкова истински,
Спретнат
Все едно, че беше на служба ..
Какво хубаво олицетворение..
Колко достолепност в присъствеието,
С което изкарваше прехраната си..

Бях..
Чух и исках да бъда глуха..

Чувствах..,
а проклинах ежедневието си,
В което бях безчувствена..

Бях..
Там, където исках да бъда Винаги..
А, дали всъщност исках..?
А, дали всъщност Бях..
?

 

След разгрома е тихо..
Тихо е като в празна стая
Като в църква..
Тихо е откъм емоции
Чувства..
Тихо е откъм очаквания
Представи към света и другите..
Като в храм,
В който ти си образа от всичките икони..
И всички гледат в тебе ..
Толкова очи
Виждащи в душата
Твоите
Отвсякъде се гледаш
Отвсякъде те гледат твоите очи..
И е тихо..
И е спокойно..

Молиш се..
На различните икони,
Които все са тебе..

За какво и на кого?

Режеш, като с нож
Дебелината на безкрая..

 

Виновен си..
Долен си..
Горен си..
Слаб си..
Прекалено силен си..
Наивен си..
Прекалено особен си..

В очите на хората..

В своята Твоя Истина –
какъв си?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Стихове на Фишер кел Тат и други поети от „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън

Свилен Стефанов, Романтици погребват концептуалист, м.б., пл., 80/200 cм, 2015

 

 

„Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света. Но ако ще бъда обвиняван за това, че съм бил по-умен, отколкото съм — а как изобщо е възможно това? — или, боговете да не дават, твърде чувствителен за всяко ехо, отпратено в нощта да отскача и кънти, да тръпне като острие на меч по ръба на щита, ако, с други думи, ще бъда порицаван за това, че съм се вслушвал в сетивата си, е, тогава нещо изригва като огън вътре в мен. Аз съм, и използвам тази дума най-убедено, разярен.“

 

Прославен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
като две шепи кръв.
Изпийте ме дълбоко.
Горчивата й ярост
кипва и изгаря.
Ножовете ви бяха малки,
ала бяха много.

И назован съм
в култа на гнева.
Вий почетете ме
със смъртоносни удари
отдавна след като съм мъртъв.
Това е песен за
мечти изпепелени.
Преляха упованията ви,
но зеят вече празни.

Удавен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
чак до смъртта,
над костена грамада.
Най-чистата и свята книга
е неотваряната никога.
Не ще остане глад неутолен
в студения свят ден.

Намерен съм
във култа на гнева.
Вий почетете ме
с порой проклятия.
Глупакът вярваше
и плачеше в съня си.
Но газим през пустиня,
разтърсвани от обвинения,
където никой
с омраза в костите си
не гладува.

– Нощта на поета, i.iv

 

 „Време е да излезеш в студената нощ.“
И този глас бе толкова студен,
че ме събуди вцепенен;
зовяха ме към небесата викове,
ала земята ме държеше здраво —
да, толкова отдавна беше,
но в тази неприветна утрин
крилете ми са сенки виснали от раменете;
звездите пък по-близки са от всякога.
Боя се, че е време да подиря
аз онзи глас и до ръба да стигна.
„Време е да излезеш в студената нощ“
изречено с досада и омраза —
не, нищо ценно не намирам в тази фраза:
ако за свобода последната надежда е сънят за полет,
ще се помоля за криле с последния си дъх.

– Студена нощ

 

Някога не знаехме нищо.
Сега знаем всичко.
Стой настрани от очите ни.
Очите ни са празни.
Взри се в лицата ни
и ни виж, ако смееш.
Ние сме кожата на войната.
Ние сме кожата на войната.
Някога не знаехме нищо.
Сега знаем всичко.

– Кожа

 

Каквото ни е останало
може да стигне само
ако в мярката на нещата
нищо не бъде изхвърлено
оставено край пътя
в крачките които ни отвеждат
отвъд дима и скръбта
в свят на стъписано раждане
и очи отворени към светлина внезапна.
За дъх един да закръжим тогава
да видим всичко което сме сторили
където гробниците по пътя ни
лежат затворени като скъпи спомени
в сумрака в края на хубав живот.
И нито една стъпка не мами
към мекия сняг напред
но усетете сладката милувка на вятъра.
Сезон изпълзява на земята
под гънките.
Зърнах за миг смътен
проблясък на загадка
фигури в яркия злак.
Ще вземат от нас
всичко което сме сгушили
в прегръдката си
и бремето оставя перца
по дланите ми
а гласовете заглъхващи
са всичко което ни е останало
и което ще стигне завинаги

– Ще вземете дните ми

 

Аз съм жертвата
имаше време
когато зъби се впиха дълбоко
тялото се влачеше
и виеше плътта
студено бе лицето на страха
имаше време
когато ме сразиха чуждите
и непознат прошепна ужасът
стъписване от неочаквани
за нас желания
огря очи от нашите неразличими
имаше време
когато приятел се извърна
пред очите ми
и всичката ми твърда вяра
се стопи
пред новия свят на жестока направа
имаше време
когато брат извади ножа
да посече свещения закон
с червена завист
и червена злост
когато ужасът
дома спохожда
виждате ли този път
започналото в сенки
и далечен мрак
е все по-близо
и вече паднал съм
на демона в душицата ми жертва
и изкривеното лице
е моето
гневи се на провалите
на плът и кост
духът се гърчи
и падам жертва
харесахме си
свят от врагове
и падаме жертва
и жертва след жертва

– Лица на страха

 

Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Защо признаваш в своя глас
тъй жалко жертвената роля?
И в жаловитата обида,
обагрила очите ти,
скърби живот в страдание,
изплащащ вечно тежка дан.

Стояхме там под слънцето,
от жаждата събрани с упование,
жената бронзова, държеше чашата
с гърди, надвиснали над купела,
и гледаше отгоре състрадателно.
Или пък може би с презрение?
Тя е кралицата на блянове
и дара й избираш сам —
дали да бъде жал зад булото,
или презрителна насмешка.
Да бях излъскал аз очите й
за взор по-ясен.
Да бях погалил розите
за вкус по-сладък.
И щом от чашата отпием
и се отвръщаш погнусен,
се чудя на езика чакащ
и сетивата ти безчувствени,
тъй жадни да ограбят.

Какво на този свят злочест
донесе твоята неволя?
Какво да кажа, за да съживи
ранения ти поглед?
Безсилна е целувката ми хладна
и млякото ми е вгорчено
тук под камбаната на храма
пред твоя тъй помръкнал взор.

Десет хиляди висят от дървета,
нозете им са голи корени
под слънцето лишени от надежда.
Секачите отдавна си заминаха
по пътя,
по дирите в прахта,
които се преплитат и се вият
като дим
на хиляди огньове,
като маяци блеснали
в нощта пустинна.
И казаха прокажените,
насядали под хълма,
че някой без ръце,
но който можел да се взира
тъй както да се взре
единствено слепец
във ужаса на довода горчив,
все пак с едната си разядена ръка
посегнал в тъмното небе,
а с другата, съвсем окапала,
към къщи ме повел.

– Дървосекачи
Таблички II-III

 

Ако има по-добро място,
ще го потърсиш ли?
Ако мирът е за теб достижим,
ще го прегърнеш ли?
А хиляди стоят на този път
и плачат за всичко отминало.
Пътуването е към края си,
приключили сме със делата стари,
но те не са приключили със нас
и капка въздух не остана
във стиснатия ни юмрук
и е изтръгнат сетният ни дъх
и идва избавление.
И ето ти децата
седнали и чакат
да наследят сметта,
погребани под дарове, от нас оставени.
Познавам място по-добро,
видял съм като сън мира,
той в края е на пътя,
където тинята се сбира
и гласовете стенат като съпровод
на сетната прегръдка.
И камъкът плътта ми взе
и задържа ме здраво
с очи невиждащи
и с дъх пресекнат,
с юмрука стиснат в тъмното,
с ръка протегната
и вие в марш минавате пред мен
и хвърляте монети пред нозете ми.
Потърсих място по-добро
и толкова за мир копнеех,
ала това е разказ неразказан
и живот несвършен.

– Дървосекачи
Табличка IV

 

Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден
и в извисяването си години на раменете си крепяха,
издигаха се като богове, в които те да се превърнат щяха,
и пот по мишците блестеше, и алчни лешояди
ме дебнеха от пламналите им очи.
Виждам знание, пълзящо под вратата,
залостил съм я и задъхан в ужас
затиснал съм я с гръб.
Но там се трупат доказателства за откровение,
там зад вратата на ума ми
децата властват като богове
и малкото телце не тръпне в края на злочестината.
Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден —
окаян пантеон на утрешното сред петната
по камъка, където гърчеше се псе
насред гора от тънички крачета
и пръчки и парчета тухли падаха
и вдигаха се — като строители на храмове,
където купели от бронз преливат
и статуи от мрамор като гълъби мълчат.
Видели ли сте всички тези божии лица?
Тъй извисени, за да ни покажат съвършенството
на светостта на собствените ни лица?
Но празни са ръцете им
без тухлите и пръчките сега,
когато вече са пораснали,
къде е вярата, която да пречисти
детската жестокост?
Не ще ли някой бог да защити
квичащото на плочника кутре
от малките му негови подобия,
нападнали безпомощното и сакатото?
Ако сме създадени каквито искаме
да сме, то ние сме създателите.
А ако там се извисява Бог
и въплъщава всичко туй, което сме,
то този бог сме ние, а децата,
пребиващи до смърт едно сакато псе
там зад вратата, зад вратата,
са мярата на волята, помислена,
опитана — изплюта или пък погълната —
на всемогъщото в екстаза.

– Деца като богове

 

Да, имаше веднъж една любов,
изваях я с ръцете си
и в очертанията й видях
лъчи на изгрев, бисерни потоци,
роса по утринни ливади.

Побра се лесно във торбата ми
и утешаваше
годините на странстване
в горите тъмни в отстъпление
и на реката по трагичното течение.

В деня, когато се прекършихме
на бряг далечен,
избягах аз премръзнал и ограбен
през пелени от пепел
и ледени високи проходи.

Сред купищата плячка
на триумфиращ враг
се лута любовта ми
сама сред ближните, сломени
от ударите безпощадни.

Сега, когато дните ми залязват,
в съня на жалостта
сънувам мека нежна глина
и ваят старите ръце,
и вятър пее за любов.

– Гори в отстъпление

 

Къде е смисълът във този поход крак след крак?
Защо земята трябва да пълзи така под нас по пътя ни?
За да ни върне само там, отгдето тръгнахме в началото,
и да намерим чуждо мястото, забравено и непознато?
Кой тази просека проправи и колко трябва да се уморя,
преди като сълзи да стане мек дъждът по челото?
Додето долината се превърне във река със цвят на пясък
и дървеса с листаци прашни увенчаят небесата?
И колко трябва да се умориш, докато дрънкаш със веригите,
удавен в смисъла на мрачното знамение?
Ако споделяш моето мъчение
във този поход крак след крак,
то знай, това е моето проклятие, страстта жестока
на отказа от връщане назад.
А щом кръвта ни смеси се в прогизналата сива пръст
и щом лицата замъглят се пред очите в най-сетния от дните,
ще се обърнем, за да видим просеката, що проправихме с годините,
и ще ридаем безутешни за неща, останали невидими,
защото туй е легионът на живота от истина тъй чужда и неведома,
така невъзвратима, че не знаем
какво ще преживеем, докато свърши пътят.
Красив мой легион, край пътя остави ме да отдъхна,
докато продължава маршът ти към слънцето кръжащо
където сенките чертаят вечен ден.
И струпай камъни във знак оттук че минах,
не казвай нищичко за мен,
не казвай нищо:
безлико е пълчището, безлико трябва да остане,
безлико колкото небето.

– Вопълът на черепа

 

И всички векове отминали
остават все така безмълвни
почиват под нозете ни
без да прошепнат дума
мъртви са като очите
които са ги гледали
яхнали прахта събираща се
по забравените ъгли
не ще ги намерите
изписани в свитъци
или между кориците
на кожените томове
нито веднъж не са изваяни
на стели и на каменни стени
не се крият и не чакат
да ги намерят
като съкровища от истина
или пък свято откровение
и ни един отминал век
не ще се спусне от небето
свит в шепите на някой бог
или притиснат до гърдите
на нероден пророк
за всички тези векове отминали
остават вечно недокоснати
с уроците си ненаучени
от бедния глупец що може само
напред да гледа
там където го чака бъдещето
ухилено и с празни очни кухини.

– Безпомощни дни

 

Камък шепне
Търпение
Но взимаме длето в ръката
Дете моли
Още не
Но пясъците са изтекли
Небе крещи
Лети
Но стоим на земята
Вятър пее
Свободен
Но корени държат ни в плен
Любим шепне
Остани
Но трябва да си идем
Живот умолява
Живей
Но смърт е мечтата
Молим се
Още не
Но пясъците са изтекли
Камък шепне
Търпение…

– Заклинание

 

Ако знаеше къде води тази пътека,
би ли я извървял?
Ако знаеше болката на любовта в края,
би ли я изживял?

В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.

Ако знаеше мисълта в главата си,
би ли я изрекъл?
Ако знаеше, че с една дума предаваш приятел,
би ли я промълвил?

В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.

Ако знаеше лицето на мъртвия,
би ли го докоснал?
Ако с тази монета душа откупва пътя си,
би ли я откраднал?

В тъмно върти се колелото,
в тъмно прахта лежи,
в огън червен гори колелото,
в тъмно слънцето кръжи.

– Псалм VI „Смехът на лешояда“

 

На брега там където среща земята морето
рибарите где коленичат над рани неизцелими
и водата по здрач гдето с плач се отлива
в огледалото ти си отиваш

Сред дървета червени и листа излинели
брадварят където се лута в дъбрава
а земята тече на сълзи към забрава
в огледалото ти си отиваш

И високо в безмълвен сезон на хълмист бастион
в дъжд изгарящ и в душа опетнена
там където децата лежат и където заспиват
в огледалото ти си отиваш

Дълга там сред браздите дебне сянката скрита
от олтара събудена за да сбъдне съдбите
на друг бог на когото са свършили дните
в огледалото ти си отиваш

И когато над полята стихват вечерта бедите
и надеждата войнишка непостигната умре
в сънища за нищо идно, в блянове за нещо дивно
в огледалото ти си отиваш

Святото е опетнено паметникът разрушен е
срутен долу на земята от разрухата горчива
красотата мимолетна още малко уж е жива
в огледалото ти си отиваш

Боговете дават боговете вземат
щом нашата вяра е на вкус като кръв
пий тази кръв и моли се човече
красотата от кратка да стане вечна
че когато всичко свърши
и си довършен
в огледалото ти си отиваш
в огледалото ти си отиваш

– Песен за последната молитва (във века на осъждането)
Севул от Коланси

 

Тихо!
Нека застине
настойчивият зной на гнева
нека замрат
делата от страст изкривени
тъй безсъвестни
избягах далеч от тълпата
разкъсах булото и закървих
в самите ви нозе
послушайте ме не за ден
ни за година или век
зареждат думите ми ехото
на хиляди години свобода
и присмеха на всички похитители
в пастта на пещери
все крачат легионите от прах
напред и пак назад
като завоеватели
и всички трепети
вълнения неудържани
на обузданите и оскърбените
сълзите ми не утоляват вашта жажда
кръвта ми изобщо не беше за вас
все още бягам
сам както винаги съм бил
и този въздух що лицето ми целува
оттук до вечността
е чист и ясен
като чудо.

– Легиони от прах
Аталикт

 

В този сив ден в долина дълбоко в камък
където като сенките от гробища
прииждат скърби в траурен саван
и като пеперуди сивите листа
по клони на изгърбените склонове
на ветрове понесли края на нощта изпърхват
аз коленичих сам гласа си да пробудя
в зов към своя бог.

Зачаках идването на деня докато ехото
заглъхна и тишината очертание намери
за да докоснат пръстите ми светлината като прах
а враните изпърхали в дърветата
да видят мъж на колене със лъскавите си очи
напомниха ми за звездите в онзи миг преди
да се възправят като стражи
там на небесната стена отдръпнала се вече
зад очите ми.

И всички мои думи тъй искрено изречени
и всичките терзания и воля пламенна така неумолимо
настъпващи като войници към врага
зареяха се като ято птици
без песен в полет да ги призове
и дланите като криле разперени
окървавени в страстната молитва
полегнаха умиращи във купела
на скута ми.

И моят бог за мене думи нямаше във този тъй сив ден
и бледа прах бе отговорът нежелан
безмълвен като лист застинал във безветрие
и даже и небето бе слънцето забравило
о дайте ми благодатта на тишината
пред безпокойни отговори
извлечени от безразличие — но все едно
аз свърших със молитвите на прага на зората
и ще повехнат скърбите
със светлината.

– Наситих се на отговори
Фишер кел Тат

 

Чух гласове наситени със жал
лица видях покрусени от скръб
съзрях прекършени мъже как вдигат се отново
и гледах как жени си тръгват от малките гробове
а вие пак ще ми говорите за слабост
и за достойни за презрение провали
пак искате да ми покажете страха си в целия му блясък
като трофеи бронзови на кухото завоевание
ала какво спечелихте при идването на нощта
та да направи вашата решимост тъй неумолима в сенките
когато най-подир приключили сме със света
когато вече ни стоим ни падаме нито се будим от покоя
и чака ни безмълвното незнание?
Чух своя глас наситен с жал
лицето си усетих съкрушено в скръб
прекърших се и тръгнах си от гробовете
и стиснах здраво тази длан на слабостта
провалите познати бяха спътниците ми
лежи в прахта презрението и далеч назад
трофеите от погледа се стапят
нощта лежи напред и ме привлича
защото щом приключа с този свят
в незнанието ще се вслушам в тишината
за да дочакам бъдното
а ако още търсите
ей тук ме намерете
на мястото преди зората.

– Краят на пътя
Фишер кел Тат

 

Накацали на каменния мост,
с очи на гарвани бяха войниците.
Оръжията им висяха като нокти птичи,
очите им ликуваха в убийствен дим.

Изтропаха железните пети на патериците;
с горчивото търпение на хром докретах,
залитнах и застанах срещу тях,
и зинах да поема дъх.

С наежената своя мимолетна хитрина
ме гледаха в напрегнато очакване.
— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,
дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.

Озъби се тогаз сержантът между тях
и мокра лъсна рижата брада.
— Не стигат пътищата на земята, старче,
които да те отведат до най-доброто в нас.

— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —
и тези, по които майки и деца побягнаха
пред вас. Един ли няма между тях,
по който да упътите старика?

Лечителката между тези хитреци държеше кости
във кожен мех, за да оправя крайници със тях.
— Чуй, старче — каза тя, — живяла съм
на дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,

и плъзгала съм се като змия сред мускули,
в потоците съм плувала на бавна кръв,
но всички тези пътища отвеждаха към мрака
къде намира сетен отдих скършената воля.

— И смея да твърдя, че няма — продължи —
там вътре място, дето да намериш
в изследване на хлъзгави загадки всичко,
що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.

Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,
що можеше за ден да вдигне форт и вал,
грижливо укрепени с мисъл, вдигна
към слънцето преценящ взор и рече:

— И не търси във храмовете горди
или в богатите дворци на знатните,
събаряли сме до основи всички тях,
и злато сме топили от олтар и статуя.

Но в плачещите в огъня съкровища
намирали сме само алчен смях
и ненаситна страст за притежание.
Знай, старче: всички пътища пред теб

от векове отминали до тези,
които са пред нас, не носят ключ
към тайните, които търсиш,
защото всеки беше съграден от кост и кръв

и робите превиват гръб, осъдени
да теглят цял живот хомота тежък
на нищета и отчаяние. И всичко
що градим, отеква кухо някой ден.

— Къде тогаз, войничета добри,
да търся най-доброто в нас?
Щом не във плът или във храм,
или на път злочест, застлан със камък?

— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —
то тази кръв би спряла да тече
и с допир лекарят ми щеше рани да затваря,
и всяко бреме щеше да олеква в миг.

— Да можехме да ти отвърнем — рече, —
ятата врани щяха да гладуват с нас,
в блатата ноктите си щяхме да захвърлим
и да се бият боговете вместо нас.

Но не намерихме през всичките години
ний най-доброто в нас, едва до този ден.
— Как тъй? — попитах го смутено.
— На този мост седяхме — рече той, —

откакто утрото изгря безрадостно,
отчаяни и уморени, и те гледахме —
тъй малко петънце отпървом
в обагрения от омраза хоризонт.

Злочестата ти стъпка ни стъписа,
и волята ти също. А ти идваш
на патерици, тъй огънати от бреме,
да търсиш, казваш, най-доброто в нас.

И след като видяхме в твоя дар
ний най-доброто в нас, да имахме съкровища
пред теб смирено бихме ги положили:
пред тебе, без крака по пътя тръгнал.

Войниците с такива топли думи рядко
срещат те и аз благодарих за добрината,
преминах между тях по моста
и пак по пътя дълъг продължих.

Вървя и търся най-доброто в нас.
И някой ден ще се издигне то пред мен
пътуването мое да благослови
и този път, по който тръгнах тъй отдавна,
ще свърши там, където чака най-доброто в нас.

– Където кацат гарвани
Авас Дидион

 

Превод от английски Валери Русинов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X