Камелия Щерева, пирография
Тъжната смърт на дървото
когато измъкваме шарките му
навън
Дървото не кърви
Надвесена през прозореца
Над уличния шум
Сънувах висока американка от 50-те,
нарушаваща карантината,
за да флиртува
в провинциален бар.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
Чисти, трудови хора
От всичко опитали
Пушили, пили, отживели си.
Поглъщат кафето от машината
на автобусната спирка
в сив стилен костюм
лъснати черни обувки
с чанта за документи и лаптоп.
И единствената мисъл, която
не обърква ума им,
неспособна да промени
посоката им, целта им
е мисълта да бягат голи в поле от цветя,
и дъждът да се сипе над тях.
Дните се изнизват –
горчивите дни на предишния живот.
Изгрява слънцето и залязва.
Природата се възстановява.
Самоизграждаме се –
разбулваме въпроси и съмнения,
отричаме всичко.
Но идва още един ден и още един, и пак
Предишният живот е реален
Какво ще правим,
затворени с повторението.
Лудите
Някак обидно ви е, че те съществуват
със сплъстена коса
по палто в горещините
по сандали в студа,
грачещи някакви страшни слова.
В други чуждоземни култури
те са посланици на отвъдното.
И предсказват бъдещето.
Оставете в боклука си сандвич
и недопушен фас.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
Безвремие
Понякога, не знайно защо, попадам в безвремие. Заспало безпокойство. Лилави дълбини приспивно поклащат тялото ми. Потъвам или изплувам? Не знам и няма значение. Дишането се е превърнало в мисловен процес. Дишай-издишай. Сега спри. Айде сега пак. Върти се спиралата и ме омагьосва. Денят е безкраен и се повтаря. Аромати на отминал живот изпълват носоглътката. Застанал на пуста магистрала чакам пътна помощ. Разложено на протони време. Протягам ръце в очакване на неочакваното. Защо трябваше да правя така? Ееех, да му се не види! Къде сбърках? Къде сгреших? Нещо забравих…. какво беше. Как беше преди, когато бях безсмъртен… забравил съм. А да, сетих се! Бях тигър разтворен в обятията на слънцето и чаках мусона. Бяхме едно. Аз и Ти. Ние и Те.
Природата е голяма работа, но всичко е относително и зависи от законите на ентропията.
08.09.2016
Есента
Есента дойде отново. Както всяка година все по едно и също време. Не ме изненада, само ме натъжи – все едно е нова година. За мен годината свършва някъде към петнайсти-шестнайсти септември. Нататък, всички месеци, които завършват на ември са мъгла. Приличат си и не носят изненади. Даже, мисля няма зодии за тези месеци. Мъгла, кал и призрачна светлина. Светлина, която свети, но не топли. Ох, лято, лято! Къде си мое лято? Толкова бързо свършваш, въпреки глобалното затопляне. Няма слънце, няма брези. Не можеш да седнеш на балкона и да се разочароваш от гледката. Киснеш на дивана пред телевизора и слушаш унили хора. И телевизора става унил през есента. Рекламите не въодушевяват, както през лятото. През лятото телевизора е весел. Всички тъпи предавания са в отпуска и цари весела анархия.
-Сега е момента да проявим някаква креативност, бе да му еба майката. Програмният директор е на Малдивите и може да излъчим концерт на Малер в праймтайма. Ммм.. Малер – никой няма да хареса нищо, никога. Ето това е изречение с тройно отрицание.
22.09.2016
Конформизмът
Конформизмът е голяма работа. Без него не може. Той е като тъмната материя във Вселената. Доказано е, че го има, но никой не го е виждал. Слепва нещата здраво, за да не се разпаднат. Създава ред в наглед безумния хаос. Успокоява и приспива. Строг е, и е справедлив. Послушните поощрява, а останалите пошляпва по врата. Много обича да използва думата „трябва“ и „едно време“. Трябва да има ред и дисциплина. Както беше едно време преди… ъъъ… Трябва някои хора да се замислят, защото, ако трябва ще направим каквото трябва, за да се случат нещата както трябва, като едно време преди… ъъъ… Точката Ъ. Някакъв момент в миналото, след който всичко се развалило и развилняло, но не се плашете. Има и точка Ъ в бъдещето. Момента, след който всичко ще се оправи, ако правим каквото трябва. Всички! Заедно! На три! Без хън-мън! И задължително се говори от името на всички. Е не чак на всички, но на колкото се може повече.
Както беше едно време. Не като сега.
19.09.2016
Въпроси
– Ти щастлив ли си?
– Не знам. Щастлив е супер силна дума.
Елегантен, балансиран е това, което напоследък, някак си ми хрумва.
– А обичаш ли ме?
– Ах, Обич! Още по-могъща дума.
Да, по принцип, да. Любовта спаси света, не ще и дума.
– А изпадаш ли понякога в депресия?
– Ми не, ‘щот’ ставам рано, някъде към пет и десет.
…и така… ше бегам, ‘щот’ замазката ше стегне.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
Бал с маски
В една неповикана пролет
балът с маски започна.
И както само в приказките става,
светът се обърна наопаки
и маските се превърнаха
в средство за разпознаване.
В пируетите на планетата
режисирани от оркестър безмилостен
се въртят омагьосани
бивши и сегашни величия,
хора със сити очи,
хора с гладни очи,
клошари и олигарси…
Все по-шеметно,
все по-обсебващо…
Маските не достигат
за непоканените,
но те също танцуват –
техния дансинг е периметърът на душата
и с всяка мелодия той расте,
става огромен,
толкова, колкото любовта!!!
„Е, аз ще тръгвам”, прошепва смъртта
и си слага короната.
Точно когато заглъхва акордът
на „Мила Родино”
и зазвучава арията на Ренато.
Самопризнание
Твърде дълго за други живях,
а сега ще живея за себе си.
Неусетно сама осъзнах,
че съм теглила грешния жребий.
Бях утеха, другар и помощник,
бях слушател до късно среднощ…
И към себе си само бях лоша,
че от мен все се искаше още.
Днес боли неудачният избор –
снети маски злината разкриват.
Близки вчера превръщат се в минало.
И остава мътилка горчива…
Ех, наричани с обич „приятели”,
как сърцата си днес вкаменихте?
Няма смисъл да търсим вината –
аз отдавна за нея простих.
Но сега, но сега не търсете
пак ръката, с която ви давах –
тя засажда поредното цвете.
А край вас вече само минава.
Като се замислиш…
Остри са ръбовете на откровението.
Понякога проникват надълбоко,
отварят прорези,
в които светят въглени
и болката обгарят до червено.
А колко милосърдно е мълчанието!
От него не боли, и не горчи…
Но то е като покривало над жаравата –
отмахнеш ли го, пускаш вътре вятър
и е достатъчен едничък полъх
да лумне огън.
Кое да изберем –
затуления пламък
или назъбеното острие на откровеност?
Безсилни сме да спрем
прииждащия устрем на водата.
Но можем да я отклоним
към жадната леха,
където посадихме цветето
на любовта си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
На небосвода блед
във формата на континентите
разпъваше се
розовият облак,
а после пожела да ги преброди
и в дракон
се превърна.
До него брат му
се изтегна
като ритон
от Панагюрското съкровище.
Изглежда
Господ
(мнимият аскет)
надигна тост
във есенната вечер.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
Плитките гънки на вятъра
Вятърът е за това –
да вие.
На „вие“ да говори, а
премине ли на „ти“,
да завърта напосоки
половината врати,
но завъртането
на останалите,
зейнали дълбоко, да
не може напосоки да
предотврати.
На първа фронтова
На първа фронтова.
на първа фронтова
е тихо.
И само белите
престилки,
и само белите
престилки
отдавна не са бели.
Когато свистъкът във
теб,
когато свистъкът във
теб
заглъхва.
Се открива,
зейва светъл склеп
с прострелян влъхва.
И само плочникът
пламти,
и само плочникът
пламти
все повече и повече.
Житата те обръщат
като хунти
по стария.
най-стария
им път за Лече.
Далече и далече
изгревът отмива кръв,
отмива кръв, за да
залезе.
И дърветата са
бъдещи ковчези.
На първа фронтова,
на първа фронтова.
на първа фронтова
ще бъдеш пръв.
Октомври, 2018 г.
Образ-рефрен – на окървавените бели престилки, е роден от една сцена от Майдана в Киев: лекари с бели, изцапани в кръв престилки, излизат с притисната до сърцето десница от импровизирания лазарет в Михайловския манастир.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
В този край
На Североизточна Чехия –
Броумовския край
вдишвам красота
и събирам елементите на пъзела
на чешките история и литература,
която нявга изучавахме
с професорите знаменити
в София и Прага.
Точно от тук са започнали
жизнения си път
творецът-разказвач и реалист,
приказният Алоис Ирасек и
дисидентът Йозеф Шкворецки –
творецът между две култури –
канадската и чешка.
Затова точно тук,
на площада в Наход,
пред мен оживява каменният бюст
на писателя-издател,
авторът на романите „Страхливци“
и „Танковият батальон“.
Подавам му ръка и коленичила
тръпна пред таланта му.
Изведнъж колегите ми весели
се скриват в ресторанта.
И говорим и си спомняме
за чешката литература –
минала, сегашна, бъдеща.
Говорим – три славянски речи,
а сякаш е една.
Тук, от прозореца на този дом в Кржинице
на поетесата-славянофил,
виждам Броумовските стени –
по-величествени и тайнствени
от английския Стоун Хендж,
с всичките магически съкровища
и дяволските пещери,
скрити в недрата им.
Обичам познанието на камъка.
Тук в този дом говорим
на всички славянски езици –
чешки,
словашки,
български,
руски,
украински,
полски
и се разбираме чудесно,
защото за познанието няма граници.
В този североизточен край на Чехия,
където камъкът ми е вярата и вдъхновението,
и реката Метуйе – музикален съпровод на словото,
вдишвам красота и познание,
и реконструирам чешката история и литература.
На границата между няколко речи и култури
преоткривам чешкото.
За тях…
Те двете са същински бели листи от хартия,
на някаква любовна книга
слепени…
Наплюмчвам пръста си, за да ги отлепя,
да прочета извезаните с букви
думи помежду им.
Но плюнката, която ги слепява,
е по-силна от лепилото.
Остават свързани завинаги,
а любовните им истории
енигматично са затворени.
Представям си, че листовете
са две филии хляб,
а аз съм маслото, потекло помежду им.
Без мен е невъзможно
слепени да останат.
Adios, червенокоске!
Великден е –
време за любов
след предългия ни пост.
Какво така ме гледаш, червенокоске?
И ти ли същото си мислиш?
Очите ти зелени,
като английските ливади,
подканват ме в неделя
по дълъг път да тръгна.
Екзотика и страст,
а палмата отвън ни гледа,
през прозореца наднича,
а на мен в миг кръвта ми кипва
и сърцето ми към тебе се затичва.
Господи, ще ми простиш ли
това неблагоразумие?
По пътя ми към теб
дървета с плодове видях,
цъфнали и сочни,
все бяха забранени…
но аз без свян ги късах
и лакомо поглъщах
сладкия им мед.
И все вървях, не спирах,
тебе търсих.
Накрая, някъде накрая,
много надалеч.
Видях те – чакаше ме там,
щастлива, усмихната, доволна.
Подари ми най-хубавата целувка
за „здравей“ и „сбогом“.
„Аdios”, червенокоске!
До следващия път –
вЪВ други светове – пак ще те видя,
изтъкана от сласт, плът и кръв.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
Отдавна
Помня едни звездочели нощи,
топли като дом,
светли като вяра.
Помня един меден глас, който идваше
на оранжеви вълни към мене
и грееше като слънце,
и пееше като фонтан.
Помня светлини, сияния и сенки,
отразени в една мътна река,
позлатена от струните
на арфата от слънчеви лъчи.
Тя днес, изоставена,
може би не си спомня за мене.
Помня ослепителните пътища –
бели и каменни –
които, понесли цялото минало в себе си,
не са могли да понесат моето бъдеще.
Часовете на изгубеното време
Заключваме времето,
така че зловещото му цъкане
като на бомба
да не стига до нас.
Избликват водоскоци смях
от недрата на стаите,
стават на златен прах
и посипват пътя към утрото,
осветен от светулките на нашето щастие.
Не светулки, а двадесет добри звезди,
слезли от Млечния път,
завърнали се сякаш като птици от юг.
Въздухът е течен,
ухае на пъпеш
и може да се плува в светлината
без да се удавиш.
Безкрайни часове изгубено време
лежат до мене
и ме гледат с очите ти.
Най-сладките часове на тоя свят.
Закуска
Бялата песен на зимата
озвучава въздуха на петна.
Те се разтапят
и стаята има вкус на мляко.
Времето се е върнало
до оная точка на замръзване,
когато сякаш няма да съмне вече.
Възкръсват безкрайните нощи на декември
и заключват блясъка на април
в бутилката, от която са се спасили.
Отварям бурканче лято
с вкус на следобед и слънчеви зайчета,
гонени от кестенови сенки.
Има цвят на ленива привечер,
безкрайно дълга,
светла като райска птица,
когато няма нужда от думи
и светът обещава да е вечен.
Март
В моя дом със стени от топли сънища
плачат очите
на една тъжна синева,
гледана от прозореца.
Искам да пиша за щастието.
За онези летни ягодови вечери,
ухаещи на рози.
За едно ярко слънце,
по чиито лъчи свири лятото
най-безгрижната си песен.
За златния август,
който вярваше в своето безсмъртие.
За щедрите му нощи –
топли и светли като огнище.
А сега е тихо.
Много тихо в мене.
И сънищата изстиват,
заключени зад стъкло без хоризонти.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерева, пирография
1
Любовта е меденосладката отмала
На прага на съня скланяща
Към писане или балконинг
И двете дълбок копнеж по пропадане
В бездънното без бънджи
Това че на сутринта се събуждаш
До топло уханно тяло
Не бива да те заблуждава
В свободно падане си
Поне от снощи
2
Любовта е луда синхрония
На времена пространства и хора
Свободно придвижване на стоки
Услуги капитали и уви пак хора
По време на зверска карантина
Бягство през полоси на смъртта
По време на берлински стени
Сърфиране по гребена на вълни
По сушата между южна и северна корея
Преодоляване на разстоянието между
Острова на свободата и маями
На гума от трактор
Сред гъмжило от акули и течения
Отнасящи те в открития океан
3
Любовта е педалско начало
Правещо те страстен хетеросексуален тапир
Разнополов екстаз като предверие
На изпедерастяване любов
Към животните неусетно
Преминаваща в содомия
Чичолина поемаща члена
На черен кон и благовещение
От симоне мартини изгубване
На човешки облик и подобие
И преображение
На рафаело
4
Любовта е утринно ухание
На бял люляк
От отворена врата на балкон
С цъфнал кестен отпред
Смрад от комини на пещ
На концентрационен лагер
Аромата на ръцете на мама
И мускусната торбичка
Безупречната чистота
На дупките на анална порнокралица
И старица в терминален хоспис
5
Любовта е диханието
На спящата ти тригодишна дъщеря
И снимките на автора на алиса
В страната на педофилските чудеса
Чист математически парадокс
И гнусно кръвосмешение
Гол мъж на четири крака
И на каишка
Куче на рейнджър американска
Кучка онуй
Що движи нашто слънце и звездите
6
Любовта е похабяване
На гласа на ейми уайнхаус
От някакъв нещастник
На маяковски в цял ръст
От елементарна руска рулетка
На очакващата ни вечност
От няколко години брак
На левски и ботев
От българия
7
Любовта е пречупване
На всяко човешко достойнство
В секретна база на цру
Чрез уотърбординг
И 168-часово лишаване от сън
Манипулации с вируси
В китайска лаборатория
С отчайващо слаб протокол за сигурност
Налудната увереност
Че се излиза жив
От месомелачката на интимността
Тракийски мит за завръщане
От онзи свят
Ако не погледнеш назад
Вярата във възкресението
8
Любовта е меланхолия
Очакваща достатъчно дълъг лост
За да вдигне света си
И годото на обикновена голяма баданарка
Надежда за изкупление
Искането на всичко
И трезвото примирено приемане
На прощална свирка
Очакване на второ пришествие
И договор за правото
На реципрочно ползване
На полови органи
9
Любовта е тънкият мартенски лед
На финския залив преминат
От смел гениален евреин есер
Спасяващ се от чк
Дилемата на болшевика
Бивш меншевик троцки
Да се присъедини към бунта
На кронщадтските моряци
Или да щурмува крепостта им
В името на бъдещия сталинизъм
И пикела в главата си
Революцията
И контрареволюцията
Мирен преход
И хаитянско клане
На комунистическите капиталистически
Прасета
10
Любовта е притомата
На безкрайното очакване
На непристигащ мъж
Пътник блокиран в огнената пещ
На закъсняващо с часове бдж
Ледено инстантно съобщение
От порносайт кали
Из ъвейлъбъл в радиус от 2 мили
През гугъл преводач
Мълчаливата любов
На западноберлинчанче
И аз съм българче обичам
Не знаещо немски
В слънчев бряг
От 70-те
11
Любовта е нечовешкият крясък
На побесняла от хронично недоебаване
Жена при битов скандал
И нишката на шепота
На здраво опъната
Доскорошна девственица
В стая на общежитие
Заучените реплики
Подмокрящи всяка жена
И мъж и тремолото в гласа
При въпроса
Искаш ли да те еба
Що движи нашто слънце и звездите
12
Любовта са надрусани кандидат-студентки
При първия им групов секс
След приемния тест в унесесе
И трезвата методичност
На сериен извършител
На сексуални престъпления
С летален изход
Нежността на педофил
И бруталността на строителен
Работник от малцинствата
Снобът който едвам го вдига
С тарковски и пуберът
Лъскаш чекии
До изнемога
През безкрайните следобеди
На лятната ваканция
13
Любовта е сън за щастие
На сакат човек
И 120 дни на содом
На затворник доживот
Зрялата негърска красота
На гласа на били холидей
И ангелския трансджендър
На еврейчето ейми
С гласище на тьотка
От гетата на черните
Дълго след излизането
На евреите от тях
Книга изход
И робство на плантация за захарна търстика
В карибите
14
Любовта е правене на парфюм
От убити рижи момичета
Харесвано от всяка жена
И правенето на сапун
От евреи цигани хомосексуални
Психически болни
Харесвано от всеки патриот
Пияни на кирка
Скандинавки на слънчака
Духащи на мангали
И триумфа на волята
На лени рифенщал
Любимата овчарка на хитлер
И любимата му ева браун
Содомията на кръвта и почвата
И родино ти си земен рай
Майчината любов
15
Любовта е измръзнали
От напрежение крайници
И вряща тиква
Сладкишчета с хашиш
И агенти под прикритие
Чистата параноя и
Чистата прозирност на битието
Движението на колективното съзнание
В неонов кръг
Над главите на надрусани
Терминални хосписи
Под карантина
Народни писатели
Съвкупяващи се
Със затворения си народ и
Малцинствения ботев
Хомосекуалния левски
Революцията
Нищото в чист вид
16
Любовта е да се завреш
Между краката на любимата
За да избягаш от света
При адско цепене на глава
И да изскочиш на улицата пред кола
За да омекотиш удара за детето си
Да биеш чекии на порно
И да мислиш за нечутия още глас
На момичето от чата
Архилох и чалгата от самото начало
На 90-те слънчевото затъмнение
От 648-а пр.н.е. куче влачи рейс
Диря няма
17
Любовта е
Поезия.
11.05.2020
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Камелия Щерена, пирография
Птици в небето
От
желязната челюст на
Господ
те излитат
като библейска чума.
Умът им е един-летящ гняв,
кой може да ги спре
в това царство отгоре?
Невидима воля им заповядва
оплетени в сияйното платно на небето
да секат студените течения с крилете си.
Плават горе опънати, като голямо черно съзвездие,
а писъците им са силни, като на вещица.
Две от тях се отделят от ятото вкопчени в борба.
Пики в небето, клюновете им търсят нерв, кост, плът.
Да унищожат другия е единствената цел.
Убийството е изкуство,
като всичко друго
особено толкова високо над земята.
И всичко е тяхно, горе и долу
летят бавно поглеждайки децата.
Кръвта им която се движела в тунелите си
сега се смесва с калта на земята
Само Мълчание
От борбата остават няколко пера,
те отминават.
Псалм
Какво е Бог?
Смеейки се той коси
издигналите се макове
в градината.
Босите му пети
не ги щипе
снега, нито пък калта.
Той е в откъснатото цвете
и късите крака на заека
в своя горски бяг.
В носа на нещо
долавящо бълбукаща кръв.
Той е тръпката
по кожата на 14 годишното момиче,
усещащо
тялото си за пръв път
през лятото
далече от дома.
Слънцето подскача
в ръцете й
като топка
тя не знае че
вселената се крепи
на нейния танц.
Той връща дълго пътувалите,
вкъщи.
Той е в плода,
който ти захапа като малко момче
сокът му
спускащ се по ъгълчетата на устата ти.
Сладък и пълен
Той е в бурята, чиято
могъща песен
плаши кучетата
и те се крият като първородни.
Стоящ на двора
сълзите му
се пенят под краката ти, като забравено море.
Да изчезнеш напълно
Врабчетата върху жиците
над старата полицейска сграда
са вече само две
любимите им отлетели
в синьото око на небето.
Къде са строителите на покрива,
сега промушен
от пиките на времето,
отворените му рани
събрали дъждовна вода.
Ръцете им силни и ахейски
стоварват чуковете
върху раменете на сградата.
Трошейки, чупейки, смазвайки
последното обиталище
на стари котки, скитници
и призраци.
Жените им долу
смугли като финикийски танцьорки,
клюкарят и пускат
децата със ореолите им в игра.
Къде са те сега?
Къде са децата без пастирите си,
самите те превърнали се в такива.
С дрехи, които не пасват вече,
бижута предадени на съпруги.
Как изчезнаха толкова напълно?
С бавно обръщане
на големия часовник,
а животите им –
– магическия прах в него.
Сега има нови строители
с бронзови ръце
и деца диви като сатири.
И те направени
от звезден прах,
дали са същите?
Ехото на чуковете им е.
Жълто и Синьо
Дъждовните капки падат
върху ламарината на покрива
сякаш са оловни топчета.
Табелата пред мен:
Онкологичен център.
Отвъд жълтите му стени
представям си
са залите на мъртвите.
Напрягам слух,
като старо куче
за да чуя следа
от страданията им
Нищо…
Стените удушават
всеки звук
нечестива бариера
между два свята.
И ето, сякаш
стават по жълти,
напомнят ми за отвратителен календар
подарен преди 12 години.
И моментално изплува
образа на стаята отвъд,
малкото царство на мрака,
където като ранени елени
лежат отдадените на тишината.
И само тръбите на системите
пулсират
сякаш със същото
отвратително жълто,
вкарвайки отрова в сенките.
А навън сияйно синьото небе
поглежда без да мига към мен.
Дъждът спира
и аз си тръгвам
А там в мрака
нечий очи искат
да виждат
това
което аз виждам.
Сън
Кажи ми виждаш ли
как вадим блестящите тела
от водите на езерото?
Как меката им плът,
лепне по върховете
на пръстите ни
Кажи ми поглеждаш ли
към луната,
виждайки в млечната й сфера
собствената си душа,
плуваща
като голяма бяла риба.
Прозрачните й перки
улавящи светлината на звездите
и всеки идеален мускул
в спазъм със музиката на вселената
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
