Людмил Димитров – На село

Атанас Тотляков, Пластелин, 70/100 см., дигитален печат, 2019

 

 

Ерген (Любовта)

Любовта
не ти е потен пехливанин
да го сбориш на мегдана
и да му стъпиш на шията

Шапка невидимка е любовта
тука има тука нема е
А фани я ако можеш

Любовта
не ти е верно дворно куче
да го вържеш с верига
да ти пази спокойствието

Горско пиле е любовта
пее пее па млъкне
Та ти пръсне душицата

Любовта
не ти е пълна тенджера
да си напълниш корема
и да му легнеш на сянка

Захарен памук е любовта
лапнеш нещо глътнеш нищо
И все гладен ходиш

Любовта
не ти е бистра водица
да си умиеш краката
в неделя пред черква

Тъмно вино е любовта
още не си го опитал
А все едно си пиян

Любовта
не ти е бакалски тефтерин
да си пишеш и дращиш
вересията

Бела книга е любовта
по нея с бели букви пише

И нищо не се чете

 

Коминочистач

С черна обувка джвакам
под черна шапка се усмихвам

Всеки как ме види
тича да го оцапам
За късмет ли, за що ли
само той си знае

По покривите седя
и гледам един самолет
да пълзи горе сам
като сребърна буба

Гледам го, гледам го
и ми стане тъжно
та слеза долу
да се развея

С черен панталон се вея
под черна блуза туптя

Всеки как ме види
тича да ме пипне
За късмет ли, за лек ли
само той си знае

Пипайте ме, но полечка
да се не изсипя
някому в ръката

черна изгорела клечка

 

Лудият

Намажете ушите си с мед и масло
Да видите какви неща ще чуете

Ще чуете свинята като славея да пее
Магарето като лъв да реве
Гъската като мома да шъпне
И други хубави неща ще чуете
Само няма да са верни
Натрошете в очите си цветни стъкла
Да видите какви неща ще видите

Ще видите попа на бедните баница да носи
Бирника с топката да рита
Кмета да ви премита двора

Всичко това ще видите

Само няма да е верно

Сложете под езика си сребърна пара
Да видите какви неща ще кажете

Ще кажете на някой че хубаво стъпва
На друг че красиво седи
На трети че го обичате
Чудни приказки ще кажете
Само няма да са верни

Такива слепи и глухи
си лежите по диваните
Телевизора, ковьорчето…
Всичко ви е много хубаво
Само не е верно

Само не е верно

 

Любовница

Косата ми ти е постеля
мислите чуждо възглаве

Смееш ли да си легнеш
или ще ми ходиш из стаята
като рошав сомамбул

Ръката ми ти е чашата
устата черното вино

Наздраве ли ще вдигаме
или ще се разлеем по пода
като за бог да прости

И без ръце ще събираме
Стъкленото на чашата
Дървеното на главата
А на сърцето – пепелта

 

Магаре

Само да се напъна
ще изнеса цялото небе
горе на баира
барабар с опулените звездички
да го фърля в морето

Дето ме налагате с пръчка по задника
реша ли да поспра на моста

Само да ревна с глас
ще фръкне на попа килимявката
Та и цялата църква
със смотаните светии
ще издухам от селото ви

Дето ме хулите и пъдите
когато си почеша гърба в стобора

Само да се засиля
такова чифте ще прасна
в мутрата на слънцето
че ще се разсипе по земята
да ви изгори хамбарите

Дето ме горите с желязо по хълбока
все едно иначе не ме познавате

Само да река
така ще си развъртя опашката
че стадо вълчи облаци ще събера
да ви издавят в дъждове
като слепи мишки

Дето сте ме вързали цял ден на слънцето
без една шапка на главата

Търпеливо тегля
теглото си Господине
че и част от вашето тегля
само не ме предизвиквайте
глупави хора

 

Мартеница

С шепи взимам от боичките
от червената и бялата

да нарисувам пътя ти за утре
и за вдруги ден
и завинаги

По пътя, по който ще минеш
багря дървета и камъни
нищо сиво да не остане
нищо да не те натъжи

Само до бузите ти не стигам
нито до раменете,
нито до косата

Нищо де…
Нека те да ме стигнат някъде
по белия и червения път

 

Плашило

Нека децата напълнят сърцето ми
с шепи царевично зърно
Да се нароят шарени песни
весела перушина да фърчи

Нека бабите изсипят в главата ми
крина цветни бръмбари
Да бръмне кухата кратуна
да светнат празните очи

Нека жените тикнат в ръцете ми
запалени омайни треви
от най-лютата порода
Чеснов гердан да ми окичат

Нека мъжете подковат краката ми
с газени кутии и разни други железа
Като ходя нощем по калдъръма
стъпката ми да е гръм

И ха да видим тогаз
дали ще остане в село

тежка болест ли било
зла чума ли било
или черна севда

 

Поет

Откога те търся
мое нещо хубаво
Вдън земята ли потъна
Или кокошките те изкълваха
като разпилян овес

Търсих те в дебелите си книги
Гледах и на празното небе
Даже и мазето цялото прерових
Никъде следа от тебе няма
Хей къде си
мое нещо хубаво
Магарето ли те опаса
Или децата те ритнаха
на небето като топка

Уморих се с ръцете си
като мелница да махам
По хорските дворове да те гоня
и уличните кучета да разпитвам
Покажи се
мое нещо хубаво

В шепата ми само
червена шипка се усмихва

От джоба здравеца
глава зелена клати
А на челото
вечно тъмен облак

 

Пътник

Вятърът ми роши косата
влиза ми под дрехата
С вчерашна шумка ме замеря

Спирам да ме отмине
но и той спира

Бягам да му избягам
но и той бяга

Ама че вятър…
Шапката ми падна

Пътят ми раздърпва дрехата
хапе ми цървула
С хитра дупка ме препъва

Свърна да го оставя
но и той свърне

Губя се да го загубя
той все отпреде ми

Ама че път…
За цял живот

 

Тиква

Гледаш ме бате
мериш ме
чак челото ти се сбръчка
И какво сега…
Ще ме купуваш ли?

Аз от кубето на черквата
пò съм златна
от тиквата на царя
пò лъщя

Нема да имаш бате толкова пари
И да ги спечелиш нема

Гледаш ме бате
гладиш ме
чак мустака ти
се навлажни

Иска ли ти се бате
да ме изядеш…

Аз от първа мома
пò съм сладка
от греховете ти
пò тежа

Ще взема да ти
приседна на гърлото
На сърцето
ще ти дотежа

Ами я си фани опинците
и върви се ожени
да има с кого
да ме поделиш

Нареди ги
край трапезата
до бело момиче
рошав момчурляк

Излез с булката
пред портата
Па снеми си също
и капата

И тогава сама
ще се търкулна
все нагоре
нагоре по баира
чак до бедната ти къщица

Да ти бъда слънце
за цял живот

 

Учител

Оранжев ми е гардероба
с отворени крила ме среща

Мята ми веселите дрехи
червената риза и синия каскет
На каскета жълто копче мига
на ризата чернички

Пъстра ми е много дрехата
а душата ми е тъжна

Синя ми е масата
с чиния ябълки червени се усмихва

До нея на жълтия стол
детски книжки си лежат
И китара на него се подпира
звънко ми намига с дупката

Шарена ми е много стаята
а душата ми е тъжна

По стените рисунки кацнали
детски песнички ми пеят

Човечета по дъгата тичат
слон ще става балерина
Човеченцата тънко пискат
слона дебело тръби

Много весело ми пеят
а душата ми е тъжна

Зелен ми е килима
майска ливада е

На него забравени цъфтят
цветни ластичета и моливчета
Разни шарени хартийки
и други детски нещица

От единия ъгъл момченце гука
от другия момиченце

Много, много ми е весела стаята
А душата ми е тъжна

 

Черна севда

Ти сложѝ камък на устата ми
че рошави думи от нея надничат
Ако ги пусна да хвръкнат на свобода
ще ти се завие свят като на панаир

Ти сложѝ камък на сърцето ми
че като лудо шиле се е разскачало
Да не рипне с рогата в краката ти
пътя шарен завинаги да оплете

Ти сложѝ камък на челото ми
да не остава само в тъмното

Да има барем с кого да си говори

Когато си отидеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Слизане

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Пукнатини

Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.
Мраморна. И човешка – от човек е.
Открита неочаквано. Или поднесена от друг.
Плъзгат се по съвършенство.

Ненаситни са да разберат – истинско ли е?
Докосна ли го след минута.
Ако е покрито с дреха – същата ли е?
Спра ли да го гледам с очи.

Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?
Или ще остане само чувство.
Опит на върха. Докосване.
Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.

Всяко махване с крила, ако ги има –
ме отдалечават. От Създателя.
И от самия мене. От несигурността,
с която докосвам гладкостта. И твърдината.

Нежното им съвършенство. А накрая
ще попитам: от върха на пръстите ли думите
са излетели. Или от кривите пукнатини.
Щом мраморът отдавна е напукан.

 

Игра

Облаците бавно слизат
към маслиновата гора.
Всеки сам и кръгъл,
носят се, не се докосват.

Първият плавно заседна
сред дървесните корони.
И за кратко се престори
на неподвижно дърво.

 

Движение

Небето примирява крайностите,
разпростряло се с въздишка
между два далечни хоризонта
и дървета от маслинова гора.
Оставя ги стърчащи да се гледат,
как пристъпват и докосват рамена,
събрани от движението на слънцето.
И как изчезват без предупреждение.
Недочакали раздялата със сенките,
осъществили се в усещане
за преминаване от светло в тъмно,
от близко – към наистина далечно.
От желание да виждат и да научават
повече за тази слязла привечер,
дорисувала дървесните корони,
отдавна притаени в тъмнината.
Постепенно се превръщат в дъно,
в поглед и напрегнато очакване.
И накъде ще продължи нощта,
ако не е ясно – идва или отминава.

 

Нагоре

Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатена.

 

Островите

Островите – чувал съм
за тях, разказвали са ми.
Очаквам скоро да се появят,
да изплуват на повърхността,
оттласнали се от дъно,
или от неясни дълбини.

За друго не помислям,
като гледам течащата
от часове зад кърмата вода.
Колкото и упорито да се взирам,
наоколо не виждам повече
от синьото небе и от морето.

Остава ми умората
от продължилото очакване –
ако наистина ги има,
най-интересен е мигът на появяване.
И после съжалението, че лесно
съм пропуснал откога
търпеливо съпровождат кораба
от двете му страни.

Обещават ми с присъствието си,
че има къде да сляза,
даже да се подслоня,
ако морето повече не ме желае.
И както са се появили –
даже постепенно свиквам с тях –
се разтварят в синята мъгла
и потъват в далечината.

Скоро хоризонтът
окончателно ги изличава.
Остава чувството, че по-нататък
отново ще изплуват –
появяването им се бави
и никога не е напълно.
Веднъж изчезнали, до края
не прекаляват с реалността.

 

Слизане

Прекосявах древен стадион,
сред потрепваща от векове мараня.
И усещах, че някога наоколо
било е пълно с хора.

Толкова реални, колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да го усетя.
Но не спрях навреме.

Например по средата,
в неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после слизах към морето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Капрова – Когато вятърът умря и ме остави

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Есен

Играеше си с есенно листо.
Забравила за скапаните делници
За осемте живота пропилени
И на половин деветия.
Въртеше се в тангото на тромпетите.
Не се интересуваше от изгрева.
По залеза не се прехласваше.
Не искаше любов от никого.
Не виеше от липсата на щастие.
Играеше си с есенно листо.
И кучета я лаеха. И хората.
А тя размахваше оранжева история.
И беше понеделник като никога.
И вятърът въздъхна с възмущение.
А пък на нея не й пукаше-
Тя беше котка в настроение.

 

Орисница

Протяга се времето в късния залез
и бърка с ръце във очите ми.
Морето на отлив, главата ми празна,
но всичките бебета са орисани.
Ще чакам да мръкне и паля метлата
и връщам се в близкото минало.
При черната котка и пепел в косата.
И някакво евтино пиене.
Ще съмне. Ще мръкне. И пак ще я чакам
да се отбие и мойта орисница.
Децата пораснаха. Аз се облякох.
А любовта ми съвсем се разплиска.

 

Ангел-Хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Върна ли се?

Заспала съм.
Не съм те чула
кога се върна в сляпата ми къща.
Когато вятърът умря и ме остави
затрупана във пепел от огнището?
Когато приливът се върна и тогава
гларусите плуваха по гръб към нищото?
Или когато виеха в нощта чакалите,
А нямаше луна да ги оплаче?
Или пък слънцето когато не изгря?
Забрави ме на прага да го чакам.
Заспала съм.
Не съм усетила.
Сега да ти направя ли кафе?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Олд-скуул идилия

Атанас Тотляков, Предложение за мануален знак, 120/240 см.,
дигитален печат, винил

 

 

Нека с кирката изчопля и подпиша
и превържа
твоя знак на кръв и глад.

Нека никога не спомня и препиша
и цитирам тротоара, улицата в този град.

 

Свидетел съм на беззъбите. Има ги.
Те са мои братя… и сестри.

 

Стихотворение посветено на Прометей и което е по-кратко
от заглавието му

Вече
свети
огън
в мрака.
Всеки
някъде
окова
го чака.

 

Палестинско 1

Хей момче дали разбираш
блъскайки с приклада по жената,
че твоята майка не би похвалила,
кръвта останала върху стената!

 

Остър вой
Дълбае в мен
Думичката “Botev”

 

Олд-скуул идилия

Богат съм със свойта мистрия
Когато тухлите в редове шия
Сребърни капки на чело
Познава ме целото село
Ах мои ситни главици!
Надявам се да сте сити…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Карл Шльогел – „Храм на модерността” – крематориумът

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Всяко общество, всяко време развива свой собствен начин на общуване със смъртта. То сякаш обгражда с ограда екзистенциалния опит, като развива форми, ритуали, жестове за набавяне на способност за справяне с неизбежното. Историята на култовете на мъртвите показва, че цялата история на човечеството е изпълнена с търсене на тълкувания, смислопораждания, ритуали, целящи справянето с раздялата и умирането. Съветска Русия не прави изключение в това отношение. Тук обаче се проявяват черти на един често оспорван, но въпреки това явен континуитет, една еволюция на формите, която кара лесно да се забрави, че в началото е стоял един разрив с нечувана жестокост. Този разрив се проявява в изграждането на първия Държавен московски крематориум през 1927 г., в навечерието на 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Всичко изглежда на пръв поглед като екзотичен ексцес, но истината е, че образцово представя търсенето на ново отношение на едно общество към смъртта.

 

Кремирането и новото време

Освещаването на Московския крематориум е описано от старателен наблюдател. Първата пробна кремация се състои на 11 януари 1927 г., когато се кремира тялото на починал работник от Митишчинската помпена станция, Ф. К. Соловьов, едва 53-годишен. Процесът трае час и половина и се документира на филмова лента. Официалното откриване на крематориума се състои през октомври 1927-а – навреме за 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Крематориумът бива построен на територията на Московския донски манастир и по-точно в преустроения храм на преподобния Серафим Саровски и Анна Кашинска, осветен по инициатива на цар Николай ІІ през 1903 г. След революцията Донският манастир бива национализиран и преустроен в музей на атеизма и старчески дом. Храмът е преустроен в рамките на архитектурен конкурс, в който взима участие и легендарният Константин Мелников[1], въз основа на плановете на конструктивисткия архитект Дмитри Осипов и следвайки най-новите постижения в областта на крематориумната технология. Планът на храма бива като цяло запазен, но на централно място – на мястото на купола и камбанарията – бива издигната една квадратна конструкция, напомняща на небостъргач. Тази конструкция се вписвала отлично в обкръжението на Донския манастир, доколкото там се намирала издигнатата в началото на 20-те години радиопредавателна кула на Радиото на Коминтерна, дело на Владимир Шухов[2] – смело, ненадминато и до днес техническо постижение. За всичко било помислено: една година тестова експлоатация, само най-модерна техника – пещите били закупени в Германия, от фирмата „Топф”, която по-късно ще предостави своето ноухау за масово изгаряне на трупове и на концентрационния лагер Аушвиц.

За украсяването на помещенията, предвидени за траурните церемонии, се набавя орган „Зауер”, взет от лютеранския храм „Св. Михаил”, който предстояло да бъде съборен през 1928 г. Конструктивисткият строеж на Осипов внася, извън всяко съмнение, една напълно нова нотка в манастирския ландшафт, белязан от църковния живот и гробището. Но нищо не е толкова показателно, колкото съобщението на Д. Малори, излязло под заглавието „Огнено погребение” – Огненные похороны – в списанието „Огоньок” на 11 декември 1927 г. Пред входа на крематориума се разтоварва катафалка, теглена от коне. Две бабички обсъждат новата институция, цинковата кутия с метална табелка, на която са изписани името, датата и поредния номер, в нея ти предават кило и половина пепел и остатъци от кости. Бабичките се питат дали е вярно, че тялото на кремираните се изправяло в огъня, дали кремацията в крайна сметка е в съгласие с Библията – попът потвърждава, защото пепелта ставала отново на пепел – било то в огъня, или в земята. Пристига делегация от 300 работници, оказващи последна почит на мъртвия си другар, произнасят се речи, има музика, близките се сбогуват с покойника, лежащ в отворен ковчег. Репортерът е запленен от прецизността на процедурата: кратко иззвъняване, ковчегът хлътва надолу, само двама души от най-близките роднини имат право на достъп до „работното помещение”, където се осъществява процесът на изгаряне. Всичко е хигиенично и чисто. Има изолатори за починали от туберкулоза или антракс, малко помещение за съдебна патоанатомия, помещение за кремация, гроб на релси. Венците се свалят от ковчега и се връщат на роднините. Огнеустойчиво номерче се поставя върху ковчега, за да се избегнат обърквания. Ковчегът се спуска долу и е обхванат от пламъците. Зад камениновите плочки температурата е от 850 до 1100 градуса. Тялото изгаря бавно, черепът се пръска, обременените с медикаменти тела горят по-продължително, кремацията на мъжете продължава по-дълго от тази на жените. Техници регулират огъня, осигуряването на достъп на въздух се грижи за оптимални условия на изгарянето. Ниша за урната струва 50 рубли, урнопогребението в гробището е безплатно. Кремирането на възрастен струва 20 рубли, на дете – 10. Крематориумът има дневен капацитет за изгарянето на 20 трупа, понякога функционира до 10 през нощта. На горния етаж на сградата става сбогуването с мъртвия – със сентенции от Рабиндранат Тагор, поетът от страната на кремациите, който и в Съветския съюз има статута на нещо като мъдрец. Репортерът на „Огоньок”:

„Огън, който превръща всичко в пепел! За теб е издигнат този храм на модерността, това е огненото гробище, крематориумът.

Крематориум – това е огненият пробив в китайската стена на неведението на народа и суеверието, с което поповете от всички вероизповедания са играли игрите си.

Крематориум – това е краят на светите мощи и другите чудеса.

Кремация – това е хигиена и опростяване на погребението, това е освобождаване на земята от мъртвите за живите.

Напускаме това огнено гробище. Мощно и леко се издига радиопредавателната кула…

Строят се предприятия и фабрики. Мощно диша страната под бялата снежна покривка.

Минават трамваи. Гидове развеждат посетителите в музея на Донския манастир. Вият сирените на фабриките…

Да се живее, да се живее с цялата душа.

И когато умрем, нека ни докарат в крематориума, за да се излива навсякъде живот, трептящ от радост и младежка свежест, вместо овоняващи земята гробища!”

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Константин Степанович Мелников (1890-1974) – руски и съветски архитект, един от лидерите на авангарда в съветската архитектура в периода 1923-1933 г. (б. пр.).

[2] Шуховска кула – уникална хиперболична стоманена конструкция, построена през 1920-1922 г., образец на архитектурата на съветския конструктивизъм,  паметник на културата (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елица Златанова – Завъртам кранчето до края

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи, 2019

 

 

1.ЕДНО

Ти си в края списъка.
Написан с малки букви.
Незабележим.
Силуетът ти размазан
държи спусъка
на изчакващ режим.
Ти си буря на другия бряг.
Усещам…
Мирише на електричество.
С премрежен поглед.
Една крачка назад.
Далеч от окото на чувствата.
Някъде валиш.
И земята трепери под теб.
Но тук вече премина.
Преди да достигнеш кулминация.
Преди да натиснеш спусъка.
Ти забравих името.

 

2. ДВЕ

Сякаш съм от прах.
От пясък.
От въздишки.
Сякаш съм прозрачен облак.
Нося се в нищото.
Сякаш съм мъгла.
Лепкава и сива.
В разголена прегръдка
те скривам.
Заспиваш.
Сякаш съм без…цветнаq
без смисъл,
без име.
Вече дишам леко.
Освободи ме!
Сякаш е прераждане.
Друга съм.
Намери ме!

 

3. ТРИ

Безобидна.
Тиха.
Скучновата.

На повикване.
Със задна дата.

Втори план.
За всеки случай.

Бях за теб.
И съм.

Научих,
че не виждаш цветове.
За теб ще си остана сянка.

В други светове, но не и в този,
може би ще различаваш …

Слънцето
от жалки отражения.

 

4. ЧЕТИРИ

Стана нещо миналата зима.

Беше топла,

мека,

проходима.

Някъде във хаоса на палтата

и дебелите чорапогащници

и самотата

се присетих, че те има.

Присещане.

Сърцето ми се сви в неверие.

Извика!

строполи се,

във истерия.

Там на тротоара,

докато те мислех.

Вкочених се.

Върху мен валяха мисли.

Уличната лампа ми намигна.

Намръщих се.

До вкъщи все ще стигна.

Дори и тя се подиграва,

и зимата от мека става…

Зла

Нелепа

Аз клетата!

Ръкавиците, палтото, шала

Не могат да ме скрият вече.

Присещане за теб в метрото.

Да, стана нещо.

Ти отрече.

Каква ли ще е тази зима?

 

5. ПЕТ

Следващия път, когато
ме повикаш,
Ще притихна в ъгъла.
И ще покрия
косите си със прах
и сенки.
Ще се слея със стената.
И ще дишам разредено.
Ще заглуша сърцето си
сломено.
Защото иначе ще дойда.
Искам!
Но боли и е
Безсмислено!
Понякога
затваряме очите си за истината.
Умирам,
Когато ме повикаш и не идвам.

 

6. ШЕСТ

Искам да ти кажа..

Събудих се във 4.
Сърцето ми го нямаше в леглото.

То беше тръгнало,
Защото

го предадох.
Както винаги.

И за пореден път ще го открия
пред вратата ти

или на улицата, по която всеки ден минаваш.
То ще е там.

Дори и уличните кучета
вече го познават.

Малкото сърце – перце.

Искам да ти кажа…
Така започва утрото.
И думите, нанизани в гердан,
аз нося.
Тежи и реже като нож.

И за какво са
ни
сърцата, ако скитат
боси?

И всеки път, когато се завръщат,
са все по износени.

Искам да ти кажа,
Че
Съм
Твоя!

В безтегловност.
В отрицание.
В голо
Обожание.

Но няма кой да прибере
Във вкъщи
несподелени чувства.

Нищо, че е зима.

Замлъквам.
Тихо.
И сърцето пак излиза.

Не, няма смисъл.
Няма да ти кажа.

 

7. СЕДЕМ

Когато си наблизо усещам
топъл и студен въздух
да се сблъскват в гърдите ми.
И се случва светкавица.
А после вали.
Но не дълго, а има и гръмотевици.
Сърцето ми прескача един удар.
Минимум.
После поемам една глътка въздух.
Забравила съм как се диша,
но рязко си припомням,
когато
ми казваш, че драматизирам.
Че ще мине.

Ще мине, когато
се сблъска топлият ти дъх с моят
(на мен ми е все студено).
Ще мине, ако
пръстите ти допрат моите.
И има и светкавици, а после гръмотевици
Или беше обратното?
Без значение!

Тогава ми кажи..
Ще мине.
Ще го преживеем.

 

8. ОСЕМ

Видя ли!
Не било толкова страшно
поне веднъж да ми кажеш истината.
Поне веднъж да не мислиш
за себе си
И да не позволяваш
да вярвам в
измислици

И в сънища,
И в знаци,
И в тълкувания.
Дали ме обичаш?
Дали ме мислиш?
Дали да рискувам?

Но не си струваш риска
И беше прав…
Не заслужаваш.
От мен
взе достатъчно.
Без нищо да даваш.

А аз съм още будна.
Прекосявам премръзнала мислите си.
Заблудите се разголват в тъмното.
Опитвам се да те намразя истински.

Уби ме, но ти го знаеш.
Оправдавам те и си лягам.
Объркано те притискам в себе си.
Такъв какъвто те създадох.
…………..
Каза, че не ме искаш.
Да си го татуирам ли на сърцето?

 

9. ДЕВЕТ

Като неизмити чинии в мивката
твоите думи мухлясват в душата ми.
Завъртам кранчето до края
и чакам да потече истината.
Мивката прелива и вадички с чернилка тръгват към пода.
Килимът е подгизнал и скоро ще потече при съседите.
Газя в локвите от празни обещания и чувства.
Само в нашият дом водата не е мокра, а лепкава и гнусна.
Вървя надолу по улицата и се смея истерично.
Скоро всички ще се удавим, ще умрем.
Си мисля.
Почти гола вървя по улицата
Размазвам си червилото, докато се опитвам да си запуша
Устата.
Никой не трябва да знае какво направи с тялото ми, когато ме уби.

Няма ме, недей да ме търсиш.
Няма ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Бащи-деца (Цикъл)

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

I
Червената площадка

В. & Йо. С.

Два чифта очи гледат към площадката
Тези на дъщерята, виждащи всичко
Там и тук и което идва
Тези на бащата, не искащи да виждат всичко
Там и тук и което идва

Бащата няма страхове дори в полусън
Не дава повод те да станат

Полунощните страхове на дъщерята обръщат се във
Вчерашни страшилища
И спихват се

Стъпките не бързат да пресичат червената площадка
Свечеряването бавно идва
Взрени в нея
Друго погледите виждат
Всеки друго

 

II
Натежали клони

Движейки се под натежалите от листа клони и храсти
На обраслите с гъста зеленина градинки
Думите ти още по-тежко се стоварват отгоре ми и ме захлупват
Размахвам хаотично ръце пред лицето
Хващам главата си, запушвам ушите
Те обаче пробиват като силната струя снощи от
Маркуча на огромния камион, с който миеха улицата
А на сутринта колата ми беше цялата изцапана
И тротоарът пред входа също окалян с
Целогодишно трупалата се прах под бордюрите
Изкарана вечерта на светло от вилнялата струя
Засъхнала локва кал

 

***
Така винят бащите децата си
Под тежко падащите на безумно разгорялото се слънце клони
Тези удари бележат право сърцата
Петна, които често избиват навън и по други части на тялото
Понякога по дланите и ходилата

 

III
L’Italiano

Застанали на стълбите на автобуса преди вратите да отвори
Двама мъже красиви смугли с лъскави перчеми гарвановочерни
По-стар и по-млад – си разменят ласки

Италианецът отдавна е в квартала
Момчето му възмъжа през годините и
Като него стана хубаво
С осанка

И този отнесен в спомена за южните морета
Поглед на мълчаливите
Които знаят всичко за моретата и риболова и за мрежите
Но не намират основания да кажат
Така е близък на тези тук, чиито бащи всичко знаят за
Полетата и жътвата, за стадата и горите и за това как се гледат
Но нямат основания да кажат
Защото вече нямат
И мълчат

Нежно целува италианецът
момчето си пораснало

 

IV
Момичето и коня

На Шубертовия Горски цар

Голямото и топло око на коня те приспива в
Мразовитите вечери по чужди земи
С меката му кафява козина се завиваш нощем, момиче
Решиш я
Реши я!

Острите му уши чуват как сърчицето ти тупти и
Плаче неизказано на език
Който не знаеш роден ли е
Слушайки те милват
Красиш ги с пискюли, когато го извеждаш на парад

И за копитцата му се грижиш
Гледаш да са изрядни, нищо да не ги боли
Най-хубавите обувки би му купила
Само номера да знаеше

С размаха си буйната му опашка прогонва
Винаги вече настанилата се празнота
Често трябва да се отърсва и замахва с нея
Необяснимо е как празнотата се връща
Решиш я
Реши я!

Галиш гривата му
На нея скланяш глава, когато
Препускате през горите

Заедно, прескачайки препятствия в състезанието
Притискаш се в него, с ръце здраво опряна на мощната му шия
Ниско приведена, почти легнала на него
В устремния галоп ставате
Едно голямо, силно, красиво тяло
Тяло на бащата, който го няма

 

V

Момчето диша тежко
Стаята ми е пълна с благодат

Момчето диша
Стаята е неузнаваема

Малкото момче спи в леглото на стария човек

Вселената се преобръща

Благодатта отлага примирението

Sophia
Juillet 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Възпявам бялата жена от Чистотата

Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

Безспирно репетираме сбогуването
Но няма да ни има на премиерата.

 

Под петопръстата смокиня
Под сивия блясък на маслината
Под леките перести облаци
Под блясъка на храма на тялото
Под леките дълги вълни
Под зехтина над бездната
Под гостоприемната чернота
Бойте се

Илинден 19

 

Великденско посещение на Тутраканското гробище

Априлски триумф на зеленината
Зелеви пеперуди над пресни гробове
Безвкусицата на новите плочи край входа
По пътя на всяка плът смъртта сега е
В новото избавлението на първите лишеи
Ръждиви кутии от сирене възлести корени усоен
Мирис на саморасляк орех надигнати гробовни рамки
Пъплене на възбудени мравки паяжина полюшвана от пламъка
Слезнал до буците окислена пръст земна пчела излетяла
Към вечното струене на реката.

 

Мъкнеше се с протрити
Торбички от кауфланд пъхнати
Една в друга като сложна инсталация

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар

Ровеше в концентричните пликове
Пресяваше с пръсти като златоносен пясък
Всякакви бурмички и отвертки

Имаш ли фенерче вика
Дадох му телефона изцапа ми
Кейса омазни дисплея оправи фасонката светна лампата

Колко ти дължа пет лева
Нямам дребни дай железни
За трамвая

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар.

 

Първо се отказа от поезията
заради науката
После се отказа от науката
заради администрацията
Сега администрира щастлив
Липсата

 

Живия труд може всичко
Бурените избуяват по-пищни
От соломоновите одежди
Весели са майските треви избили
В бетонната плоча черницата осенява всичко
Забивай дълбоко лопатата заравяй
Пръсти в пръстта за бели корени
Загърби търпеливия гълъб чакащ
За бог да прости нямай милост
Към разрязания надве червей
Нарани се оближи кръвта изпикай се
До оградата с кухите кръстове
Нека пикнята е топла върху тревата
Не изтръсквай пръстта от обувките
Смъртта е капитал живия труд
Може всичко

 

Всички се прибраха у дома
Единия в панелката на словоблудството с малолетни
Другия в провинцията с екскурзии в голямата поезия
Третия в квартала на червената буржоазия
Четвъртия в избледняващото ксерокопие на академията
Родината е там отдето няма връщане.

 

Малки предстоим

На Христина Василева

Малки предстоим
Като слеличосана 35 годишна държанка на олигарх
Пред нетленната руска красота
Малки предстоим
Пред момиченцата разучаващи брошурата на била
Под погледа на дълбоко ортодоксален рехабилитиран педофил
Малки предстоим
Пред шестващите в порше кайени абитуриентки
Които утре ще работят на смени по 12 часа в денонощен магазин
Малки предстоим
Пред майката отчаяно спираща с поглед отдалече обратния мах
На люлката отнасяща главата на току-що проходил ангел
Малки предстоим
Пред утрешния бош клечащ пред тебеширената си рисунка
Върху ударопоглъщащата настилка минимализираща болката
Малки предстоим
В облак от напечена смола пред пинията на посейдон дионис хадес
Малки предстоим
Пред музиката в колата на път за безкрайните фризери на метро
Пред дъното на ада в рибния отдел
Малки предстоим
Пред детето зевс играещо със светове
На брега на вечното море

 

Възпявам бялата жена от Чистотата
Най-сетне бял човек който да се бори с ентропията на белите хора
Най-сетне трудов етос, а не висене на припек по детските площадки
Най-сетне някой работлив който не разчита на детските
Най-сетне бяла жена от Чистотата
Възпявам циганката албинос от махалата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Ърбън парфюм

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима, дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол
Мъгла на границата на сивото и розовото

В ръкавите на МОЛ-а
тихо спотаена, невидима
осезаемо изтичам и се връщам,
заедно с всички аромати, напоили
тестерни хартийки,
приютени и изхвърлени от скука
На тънички извивка, се разпадат,
изпарения от кухненски престилки,
смрад от гнили думи, потни мишци.
червени устни, на жената с лъскави обувки
червени устни, на жената с мръсна блуза
червени устни, на жената с остри нокти
червени устни, на жената от плаката
Утайки от калта, на токчета,
извън града
Парфюм
по-силен от тъгата -,,РОЗОВА ЗАБРАВА“-
това е неговото име.

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол-парк 1
ПАРКОМЯСТО=ДОМ

Паркомястото е множество от белези
бързи, яростни, опасни, тихи, неумели
самотно грозни и красиви
Напазарували жени
Напазарували деца
Напазарували мъже
Напазарували субекти,
мъртъв символ на човешката природа
Да бяга
Да купува
Да продава
Да напада
Сивотата, разчертана с жълти линии
Ви приканва
Пазарувай!
Пазарувай!
Пазарувай!
Паркомястото е новият ти дом, човеко.

юни, 2019

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол-парк 2
МОЛ-а като риманова геометрия

Момичето-жена
ми подава хартийка удоволствие и незначителна утеха,
че съм тук,
че пазарувам,
че те има
О……колко е самотно в шумният капал на количеството маса
О…… колко неизброимо множество отряди продавачи
Прииждат
Нащрек
срещу плеяда купувачи
Игрови момент /.>/// ====….*///- = . . . –––
Смъртна схватка и усмивки
втъкани в плазматични електрони
тихо, тихо, тихо
течността изтича, утре ще е в друга форма
по-устойчива и тежка.
Момичето-жена протяга 4 ръце с 16 пръстена от огнени фотони Светлината – лъчение на плазмените екрани / най-масивното оръжие убиец на ментална скука и желание за влизане в реалността в която теб и мен ни няма.
О……неизброимо множество
Пълчища от човешки индивиди Красота и надпревара Ухания на немощ и поквара Нишка аромати на забрава и безкрайност свободни електрони, разредени и погълнати от многомерното пространство на забрава
Без рима и без модели.

юли, 2019

 

ИЗКРИВЯВАНЕ НА ВРЕМЕТО И НЕПРЕСТАННО БЯГАНЕ

1. Влизане
Дъгите изкривяват
Представите за
утре
съм планирала да видя
ехото от моите думи
Оставя празнини-пространства
без/със
значения
Далеч от мисълта да си закупя тоалет,
без вечер,
от преди срещата със страховете
Отдалеч
Променят
Формата
в която пребивават, изначално
Прекъсване на тишината
Инфразвукова вълна
Извън
Безпокойство
Паниката ме обзе, прибрах се вкъщи
Останах без обувки
токчетата изчертават мрежа
Маркировки в жълто – преминавам – от другата страна
Стената се раздува
Ултразвукова вълна
Разместване на всички пластове
Емоции, плесен от неизказаните думи, тишина.

2. Пространството расте до точката на свиване

Игли – стрели на тъканта
стоманени конструкции – плътност на тъгата
Вечер
предусещаната невъзможност се разрежда,
отслабва
Всички мои мисли са продукт на казаното вчера,
тичам
Достигането до финала на мечтата се забавя
Все повече и повече условия
Все повече и повече прегради
Все повече и повече финални криви
Все повече и повече умора
Все повече и повече
и повече
и
Точка
.
Подготовка за излитане
Разтягане на времеви отрязъци,
фрагменти
от вчера, днес и никога, преди да почна
подготовката за

СТАРТ
.

3. Излитане

Оставям
Всичките заблуди
Отровата тече във вътрешните пластове
пространства-рани
На всеки кръгъл час
сирените за консумация на време
ме пришпорват да не спирам
Тичам
Тичам
Тичам
Краката ми са плаза от месо и кръв
Тичам
Тичам
Тичам
Ръцете ми са електрически заряди
Опасната ми скорост те превръща в маса
ТЕЖЕСТ
непотребност, буря от частици неутрино, падащ ангел
Оставят знаци
Всичките ми сръчности – умения от стари книги – са вече непотребни
Кристално чистите стени – стъкла
през тях не виждаш
своята статичност в надпреварата за невъзможност
да достигна
Себе си, отвъд
Падам
Някой ме държи
Той е
Моето изтляване в което се оплитам, задушава
Викам
на предела
Скоростта се повишава
СИЛНО
Водород и повече тъга от невъзможни връзки
сплав от памет
Вселената ги съхранява
отпечатъци от черен прах – карбин.
По-успешни бизнес – нанотехнологии
Скоростни затишия в пазви време за покупки
Гардероб – тунел
в който се потапям и
избирам
Шапка от графен
обличам
Рокля от карбин
слагам
Диамантената маска и излитам
Пространство-времеви утопии
за непрекъснато говорене и потребление
до точка на излитане по права
на линнейна контрафорсна
СТРУКТУРА
от неправилност
от неутринни връзки – звуци,
разбиващи стените в Ерихон
Нелинейните фрактални форми
се пренареждат повтаряемо и непрестанно
с предвидима определеност, на безкрайното число
изтичат всичките реки и после се завръщат
Нови
по-големи
по-устойчиви
по-дълбоки
с нови организми в дълбините
с нови микроорганизми в плитчините
с нови изпарения от облаци на мисълта,
преди да се превърне в думи на отрова или пепел
Пушеци, витаят в небесата
Страхове и смрад остават на земята.

4. Пясъци и думи

Свръхреалността на куб
в която съм заключена
в стени от мисли
непрекъснато рушащи денем
и непрекъснато съграждащи се нощем
обрамчено пространство, пазещо душата
с дължините на вълни
40 по 40 неделими думи
за живота и смъртта
В стени от невидимите сплави
в безкрая на достигане,
отвъд значението на всички думи
Недосегаемо
Отвъд пустинята на моите думи
Има други думи,
извън
реалността на пазаруването в МОЛ-а,
извън
вътрешните страхове за кратковременни надежди ,
извън
успешните задачи, превърнати във фарове и пътни знаци
извън
придвижването, без посоки, а всъщност по насочена спирала
завръщането в точката на старта, много пъти,
и всеки път
с ново отклонение и деформация в дъгата
един отрязък време,
разрушаване на целостта в евклидовата геометрия
която няма как ме задържа вече
/
Повърхността от макиажни маски се разпада
Правите между които се придвижвам и са предвидими се нагъват
Опорните ми точки се променят и пътуват
Фалшивата река от вързотечни думи се забавя и пресъхва
Урагани натрошават скалната статичност на приемливата опаковка
От бягане и връщане в начална точка краката ми се умориха
Спирам
Обществена лъжа е времето в което пребивавам


ще съм друга

21-29 юни – 17 юли , 2019

 

Бележки

1 Карбин Карбинът е алотропна форма на въглерода, основана на sp-хибридизацията на въглеродните атоми. Той е най-стабилният по своята структура материал.Представлява фин кристален прах с черен цвят (плътност 1,9-2 g / cm³), притежаващ полупроводникови свойства. Получени при изкуствени условия от дълги вериги от въглеродни атоми, разположени успоредно една на друга. Карбинът е линеен полимер на въглерод. В карабиновата молекула, въглеродните атоми са свързани в вериги, редуващи се с тройни или единични връзки (полиенова структура), или постоянно двойни връзки (структура с множество тела). Стабилността на неговата структура се дължи на дължината на веригата от въглеродни атоми бе по-малка от 6400 атома. Атомната верига на карбена е микроскопична решетка, много подобна на тази на близкия му братовчед диаманта, но за разлика от диаманта карбинът има 40 пъти по-висок модул на еластичност. Този модул показва коравината на даден материал и карбинът печели първо място. Той е два пъти по-гъвкав и по-здрав от графена. Карбинът има бъдеще в света на нанотехнологиите.

2 Графен Идеалните графени се състоят изцяло от шестоъгълни клетки. Петоъгълните и седмоъгълните клетки представляват дефекти. Графенът е единичен равнинен лист от sp²-свързани въглеродни атоми. Той е една от алотропните форми на въглерода, двумерен вариант на тримерния графит. Той се причислява към ароматните съединения, макар че не е съединение.
3 Диамант (от гръцката дума ἀδάμας – несломим, несъкрушим), наричан също елмаз (на руски – „алмаз“), е минерал, естествен полиморфен алотроп на въглерода. Най-твърдият от естествено образуваните минерали, диамантът, шлифован обикновено с форма на брилянт, е сред най-ценените скъпоценни камъни в бижутерията. Намира широко приложение и за промишлени цели (индустриални диаманти). С кубична кристална решетка.
4 Графит Графитът е сиво-черно непрозрачно вещество със слаб метален блясък. Той е мек и мазен на допир, високотопим и електропроводим. Графитът лесно се разслоява на люспи. При слабо триене, например върху хартия, оставя тъмносива следа. Графитът е алотропна форма на въглерода, която се среща и образува в кристална и микрокристална форма. Структурата му представлява успоредни шестоъгълни равнини от въглеродни атоми.
5 Неутриното са субатомни частици, които не носят електрически заряд и не взаимодействат със светлината. Неутриното могат да преодолеят милиони светлинни години, да прелитат през прах, планети, живи същества практически без да се влияят от природни сили. Неутриното е елементарна частица, която взаимодейства единствено чрез слабото ядрено взаимодействие и гравитацията. Неутриното е елементарна частица (електронеутрален лептон). Тази частица не участва в силно в електромагнитновзаимодействие, а само в слабо и гравитационно. Масата на неутриното е изключително малка. Тя е важна за обяснение на феномена, наречен тъмна материя в космологията тъй като е възможно концентрацията на неутрино във Вселената да е достатъчно висока, за да повлияе на средната плътност. Неутринотата се създават при различни видове радиоактивен разпад. За всяко неутрино съществува съответна античастица, наричана антинеутрино, която също има полуцял спин и е без никакъв електричен заряд.
6 Ерихон Град спомен в библейският текст. Смята се, че е един от най-старите непрекъснато населявани градове на света. В по-стари български източници е посочен като Ериха и Ерихон. В края на 2 хилядолетие пр. Христа. е разрушен от еврейските племена. Според библейския текст в книгата Исус Навин, 6 глава стените на града рухнали от звука на тръбите на еврейските мъже.
6:1 Тогава Господ рече на Иисуса: ето, Аз предавам в ръцете ти Иерихон и царя му и силните люде (в него):
6:2 обкръжете града вие всички, способни за война, и обикаляйте града веднъж (на ден); тъй правете шест дена;
6:3 и нека седем свещеника носят пред ковчега седем юбилейни тръби; а на седмия ден обиколете града седем пъти, и свещениците да тръбят с тръбите;
6:4 щом затръби юбилейният рог, щом чуете тръбен звук, целият народ да се провикне с висок глас, и градската стена ще рухне до основи, и целият народ ще навлезе (в града, като се спусне) всеки от своето място.

7 Изкушението на Иисус Христос в пустинята е описано в три от четирите евангилия: Матей 4:1-11; Марк 1:12-13 и Лука 4:1-13. След като пости в продължение на 40 дена и 40 нощи, изкусителят Дяволът идва за да го изкупава:
И дяволът Му рече: Ако си Божий Син, заповядай на тоя камък да стане хляб. А Исус му отговори: Писано е: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Божие слово“ . Тогава като Го възведе на една планина на високо и Му показа всичките царства на вселената, в един миг време, дяволът Му рече: На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, (защото на мене е предадена, и аз я давам комуто ща) и тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое. А Исус в отговор му каза: Писано е: „На Господа твоя Бог да се кланяш, и само Нему да служиш“. Тогава Го заведе в Ерусалим, постави Го на крилото на храма, и Му рече: Ако си Божий Син, хвърли се от тук долу защото е писано: „Ще заповяда на ангелите Си за Тебе, да Те пазят и на ръце ще Те дигат да не би да удариш в камък краката Си“. А Исус в отговор му рече: Казано е: „Да не изпитваш Господа твоя Бог“. И като изчерпа всяко изкушение, дяволът се оттегли от Него за известно време.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Виляна Соколова – Какво се случва под водата

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима, дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

Какво не съм

Аз съм като игла без връхче,
Палто без копче

Като нещо наблизо,
Което е неизбежно далече

Аз съм морска вода
За пресъхнали устни

И съм за песен звучна
Просто уши глухи
Аз не съм нищо в ума ми,
Не съм цветя, а съм тръни

И съм непреведена Библия
В ръцете на хора страхливи

И съм безкрайно щастлива,
Но като това стане – унивам

Аз искам: да ти давам
Помагам, но някак
За теб съм кръстопът,
На който му липсва знакът.

 

Устните ти
са снежинки
усмивката ти-
слънчоглед.
Името ми
От устата ти
Е като силен дъжд
Във
Летен ден.

16 август 2017 г.

 

Май

През април
Джанките бяха нацъфтели,
Като че някой бе изтъкал
Тънки бели дантели
И старателно ги бе наредил
На нечии
Скули, рамене и пръсти.
Джанките бяха тъй нацъфтели!
Дантелите бяха тъй пищни и красиви!

 

***

На Радослав

Ти си листенцата на малък слънчоглед,
А бенките ти-хиляди съзвездия.
Ти си капка пчелен мед,
А пръстите ти-клони на дървета.

Ти си повеят на летен вятър,
Стръкчета трева в цепнатината на асфалта
Ти си малки облаци в огромна синева
А миглите ти-слънчеви лъчи по времето на здрача.

Ти си пръските на силен водопад
Камъчетата насред водата,
Устните ти есенни листа,
Скулите ти-възвишения в планината.

Ти си всичко малко и прекрасно
Всичко на света около мен!
Нищо няма вече да ми трябва,
Ако в него няма част от теб.

 

Диагнозата

Диагнозата е гнусна и противна.
Мръсна, уморителна
Отблъскваща е тя.
Долна твар на гнет и на покруса,
От злини и от мерзавства
Безмилостно създадена е тя.

Диагнозата е тъй жестока,
Не издържам…
Диагностицирано е едно от
Най-скъпите ми същества.

 

Какво се случва под водата

Под водата, под водата
Под водата във селата
Живеят сиви риби
Студени, тъпи и щастливи.
Четат те прости книги,
Хихикат се и си отиват,
Но стадо са заклето, здраво
Сила имат, за какво е разум?

Власт над Нея имат и над мен,
Забраниха в този светлий ден
Да бъде чута зверска мисъл
На титана на словесността
От прашната прокъсала се книжка…

Под водата, под водата
Рибите кръжат и плюят
Но ние с Нея ще отидем на земята
И ще четем каквото щем-
Какъв уют, а?

30 май 2019 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X