Дърво по пътя
на Яна Левиева
Да не забравям никога, че има
дърво по пътя –
някъде, наблизо,
където и да е – дърво без име,
сприятелено с ветровете.
Дърво по пътя.
То ще ми напомня
как будните очи в тревата скитат,
как в дълбините на нощта
поникват гласовете на щурците.
Дърво по пътя.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Дърво, тъй стройна
плът на мисълта ми,
стоиш на пътя, с облаците слято,
заслушано във приказките,
които ти нашепват ветровете.
(препис по Дърво на хълма на Иван Цанев ) (1)
(1) Преписът е направен по Поетическо изкуство в Неделен земетръс, Български писател, С., 1973, с. 14.
сбогуване с будапеща:
на Белослава Димитрова
в тишина на софийската си стая притварям очи: вървя по ержибетхид в обедната мараня, на път към маковата губа на кристина кьорут, отляво дунава просиява в хиляди слънчеви зайчета, отдясно две туристически корабчета успоредно приближават, сякаш се състезават, задава се велосипедист, на челото му проблясват капчици пот:
улавям пожелаващия ме негов поглед.
„Няма по-хубави приказки от ония,
които самият живот създава.“
на Лили Мутишева
След вечеря излязох да порисувам
Деца се насъбраха
Рисуваха къщички дървета
Караха се за пъстроцветния ми молив
Дойде и Женя
Тя зарисува къщичката на баба Яга
и самата баба Яга
под наставленията на децата
И Емо се обади
Той бил ходил дотам и я е бил виждал
Да наистина била от шоколад
сладолед и вафли
И имала захарни бастунчета
И кокошите й крака си били
кокоши крака
А Божо започна да задава въпроси
И кога?
И с кого ходи?
А шоколада какъв беше?
Ти яде ли?
А баба Яга защо не те изяде?
И как избягахте?
Рисувахме в смрачаването
Къщи птици дървета
Емо отговаряше
подкрепян от Женя
Едни опровергаваха
Други потвърждаваха
Аз понякога се засмивах
Някои от децата казваха
Глей как се смее
Стъмни се
Децата се разпръснаха полека
Прибрахме моливите и пастелите
И се прибрахме
Да си простя
на Мирела Иванова
завиването през глава с одялото след някое посрамване
и повтарянето умри умри умри докато съня не ме повали
замълчаването когато продавача на сергията на Женски пазар
бутва още една краставица в плика без да съм искал и ги премерва
възторгването ми о колко вкусно към домакините
за ястие което е просто нелошо без да е възхитително
спомена за ласкавите слънчеви лъчи в шарената сянка зад партийния дом
при срещата с представителя на социалистическите правоохранителни органи
блесналите очи и примамливите мъжествени гърди
на опиталия се да ме изнасили в казармата
книгата която откраднах преди държавния изпит от библиотеката в унгарското общежитие
с вярата че успея ли ще успея да си го взема
(да сгреша в превода на заглавите ѝ – Животът нейде другаде тече)
мъжете с които правех любов
мъжете с които не правих любовта
седенето в напичащото слънце на пейката на Женски пазар с приятел
разговорите за това-онова докато похапваме царевични мекици
в чувството че съм се завърнал в напиращия гръмогласен обемен всепомитащ мой смях
Тълкувания, дадени под статус във фейсбук,
на изтеглен новогодишен късмет
„Мойто писане на свещ бледнее в светлината…“ (Николай Кънчев)
на Золтан Немет
1. Мек му е восъка.
2. Това, което е смятал за вдъхновение и задушевност на свещ, е изчезнало наяве.
Смятаното за задушевно тогава е било заблуда.
3. Че много са изписаните думи и неговите вече са бледи на техния фон.
4. Да.
5. Това, което аз разбирам/създавам е само малка част от божието/общочовешкото познание. Има и елемент на саможертва и смирение.
6. Това, което е писано на свещ (интимно, приглушено, нощно), се губи в крясъка на деня. Вижда ми се очевидно.
7. Невъзможността да се постигне пълна индивидуация.
8. Идва денят и всичко написано през нощта губи смисъл. И се изтрива и започва на чисто. Абе някаква надежда съзирам.
9. Да пишеш на свещ може да се тълкува като да пишеш тайно, тайнописно, неосветено, паисиевски, а пък то бледнее, нищо не е пред…
10. Писаното при недоимък на свобода, или на общ език, бледнее без оправданията си.
11. МОЕТО писане е винаги и по всяко време по-светло от която е да е друга светлина, пък била тя и Светлина (в случайна „свещ“). И тя като свещта бледнее (и тлее), значи ПО ПРИНЦИП то (ТО) е „светлина“.
***
на Елка Шен
имам фотоапарат Фед
от пет-шест години снимам една цветна лента в него
навън по улиците и вътре вкъщи
лентата свърши
занесох да я проявят
не помнех какво съм снимал през годините
докато чаках си представях как разглеждам снимките
избирам една описвам я и ти посвещавам това стихотворение
когато отидох да взема готовите снимки
проявената лента бе празна
***
Бях войник втора година, готвач в Софийското комендантство, към който принадлежеше и Военния арест. Пратиха ме за месец да заместя готвача волнонаемен, кухнята бе обща с тази на Военния духов оркестър. През деня готвех, вечер спях в ареста, в дневната стая на офицерите. Една вечер, бях си легнал да спя в униформата, се събудих от удари в главата, удряха ме с възглавници, нещо крещяха, не разбирах какво се случва, после един от пазещите арестантите, лежеше върху мен и ме убеждаваше-умоляваше да вкарал само главичката, после съм вече прав стаята и рева (ридая) като из ведро, после, изглежда са ме оставили сам за момент, се нося по стълбите и прескачам портата на ареста, висока поне два човешки боя (не бих си и помислил, че съм способен на това) и някой казва отгоре, от прозореца на дневната стая, към охраняващия ареста, остави го. Най-ужасното обаче не е не побоя, не опита за посегателство и не унижението на рева, а образа, запечатил се в паметта ми, блесналите сияйно очи и привлекателните мъжествените гърди на онзи, опитал се да ме изнасили.
Откровение в нищото
на Цветанка Еленкова
Пътувахме с Гого в 72.
Той, облегнал са на рамото ми, бе зареял поглед навън.
Вдигнах поглед през прозореца.
В небето над ВМА плуваха три перести облака с форма на риба.
Единия точно пред слънцето.
А то, светлеещо петно в пелената на облака, бе неговото око.
за да запазя рутината:
отговор на запитването на ана бландиани:
„…Какво да пожелае повече един поет
освен другарството на дърводелеца,
едно десетилетие и второ, трето и четвърто,
докато никой повече не знае
кой е поетът и кой е дърводелецът…“
Хьолдерлин, Ана Бландиана
в превод от румънски на Румяна Л. Станчева
на Иван Цанев
другарството на дървото
докато никой повече не знае
кой е поет и кой дърво…
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
