Александѫр Николов & Владимир Сабоурин – Точка нула. 1876 (Поема)

by New Social PoetryNo Comments

 

А.

Безкрайните ловни полета от жълта рапица,
Панелни комплекси в далечината,
Гробища с надпис «ДЕПО»
Върху бетонна ограда с изрязани в нея кръстове.

Винаги ли след първото гмуркане
Усещаш носталгия по пръстта?
Тъга по Родината.

Винаги ли след първото изплуване
Проследяваш пътя на сьомгата?
Тъга по народа.

Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.
Прекосяване на предградия

Прекосяване на води
Малка смърт
Никога не избавя
От нея

Приватизацията на прехода
Експроприация на недоброволен
Неплатен труд

Докато ти протестираш
Толкова умен, толкова красив,

На север, юг и запад
Грозно, брадато и побесняло
С пяна на устата, по терлици,
За една нощ сваля правителства,
Сменя царски династии и обезглавява тирани.

Тихо, да не събудим българите.
Историята е срещу историята.

Ерос е дете
На обилието и нищетата
Нищетата е ясна
Но що е обилието

За родените след 89-а
Връстниците на свободата

Ние, които пием само горчилка
И краката ни стърчат сред тръни.

В подрязаните акации се гушат гълъби бръснат
Лястовиците върбите на пяна жабуняка на топка
Минава циганин на колело дъжда надут
На макс умен телефон барабани по химическите
Тоалетни клатушките сладоледените чадъри нестле
Римските бутафории излят с пари от новата разпадаща се
Бетон добре усвоени от корпорацията бяло борче джудже
Само турски имена издълбани по беседката с кирилица
Щъркелче се учи да лети ио помага на бръснещия дъжд
Да отнесе остатъка от главичката на глухарче вече
На полумесец тъста ни пресреща строг в униформа
С бадж пред някаква институция купувам земя заеми нощна
Смяна всичко затворено в шест вечерта културен шок
Няма жив комар яко пръскане за джулая немска
Клавиатура с разменени y и z трансмариска
BMW X6 СС влизане във фб от третия път
Пясъка непрестанно се свлича
Отсреща тополите на стена

Във време на малко читатели
Ние бяхме наивните слушатели,
Взели за панацея всяка дума,
Която се римува със свобода.

Военните пишат историята,
Върху обратната страна на своите шинели.

Ние създавахме история,
Която пресъздадоха дезертьорите
В своите даскалски поеми.

Онези, които си струваше да пишат, мълчаха,
С изгорели ръкописи или рани по гърдите,
Загиващи по коптори и по канавки,
По общежития, предадени от брат или татко.

Историята е срещу историята.

Лъвът върху знамето мълчи,
Смьрть или свобода, свобода или смьрть
Се чудят толкова и толкова хора,
Докато един – върху примката – виси.

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Девствеността затова е девственост,
За да може да се провери.
Девствеността затова е девственост,
За да може да се отнеме или опази.

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро
Хората сме безсрамни в смъртта търсим
С пречупващ се поглед очите на другите дори
На медицинския персонал на персонала на терминалния
Хоспис изпод ципа на чувала за трупове търсим
Чуждия поглед вместо торбичка за смет
Използвана като ръкавица и друга използвана
Като торбичка за смет милосърдната мисъл
Пред зловонието на контейнера котки да не докопат
Трупчето милосърдното дело на връзването на торбичката
И рязкото мятане по-назад, по-навътре

Френски орнитолог
Преживял хаитянската революция кръщава
През 1817 южноамериканско колибри
Разпространено в аржентина бразилия
Парагвай уругвай florisuga fusca
Черен якобинец

Гравитационна вълна
От съкрушителен мах на криле

Историята е срещу историята,
Тихо да не събудим българите.
Революцията е близко

С надуваема възглавничка
Около врата шества праисторическа игуана
През терминала дестинация рая
На миналото и бъдещето

Историята е преди мълчанието.

Открий тъгата на народа си
В безмълвното изкачване на сьомгата
По течната вечност на водата.

Някой се бои да възлезе до извора
Но богатството води началото си
От морето търговията с роби
И робството икономическия фундамент
На революцията

 

Б.

Линията свързваща запада
На кацащите самолети
Алуминия в пещта на залеза
Безкрайната сянка на ио с изтока
На пътен възел детски аутобан опал
Настъпващ мрак в който се отправяте
По ботевградско шосе на работа

Ето го урока на историята –
Достатъчно ясен за всеки, който може да изчете
Синтезираната в няколко реда истина,
Изстъргана от вътрешната част на военна каска,
Няколко века след отсичането на главата.

Неразпознаваеми в предутринната дрезгавина
Същества солта на земята
Тук вечно мирише на застояла пикня
И циганите на сапун тук нацията
Очаква своя холандец месия в суичър
Малолетната си шехина малцинствена

Нощта не минава
По лъчащата в тъмното ламарина
Тътен на кухненска котка на спа хотел
Трополене на контейнерен плъх
Тигел на нощна гостенка
Тупване на скакалец

Борба за бъдеще, история и истина.

Във френските плантации
Край сантяго господарките говорят френски
Робините йоруба белите жени безгрижно се събличат
Пред негрите като пред кучета коне
Мебел бъбрейки преди лягане за бунта
В париж не ви ли е страх, че те чуват
Кучета коне мебел разбираща френски
Те чуха съобщението за превземането
На бастилията пристига в гетата
През септември

Те заравят пръсти в сладката плесен на миналото,
Те смущават кошмарния покой на масовия гроб,
За да изучават нечия борба за бъдеще, изгубила значение.
В настоящия момент занимаваща само умовете на изследователите.

Ето го урока на историята, предаден чрез пътните бележки
На Джанюариъс Макгахан за Баташкото клане от лятото на 1876

Огромно количество частично обгорели тела лежаха там,
Техните овъглени и почернели останки,
Натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван,
Правейки го да изглежда още по-нисък
И мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела
Бяха прекалено страшни за гледане.
Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи
И все още висяща плът, гниещи заедно.
Глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта,
Кости на деца и пеленачета.

Но кои са убийците?

Едни твърдят – редовната турска армия,
Изпратена да срине до основи Батак,
Други казват – българомохамедани от съседно село,
А народът мрази всички поравно.

Историята е срещу историята.

Последните зверства на август са тихи
Шумоизолираните напечени предградия
Кървави полушария до стоварените от тировете
Късни хекатомби отмаляла кофа на багер отмаляла
Трамвайна стрелка отмалели опаковани в паяжини
Бледи паразити куп отработено кафе край капанчето
Ухае на несправедлива търговия мирен преход

Кристален като логикофилософски трактат
Фиорд смъртта не е събитие от живота
Рибата тръгва нагоре по реката

Дай ѝ забранени плодове, но не я гони от Рая.
Дай ѝ хиляди мъртви трупове,
Но не посочвай лицата на палачите.

Какво може да каже един поет на своите читатели,
Как може да им посочи истината ако сам не я знае.

Как да им каже: Да, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите?

Историкът съчинява първа условна истина,
Която съществува в университета
И втора за учебниците по история.

Поетът създава една условност,
Която служи като притегателен център за повече хора,
Защото не нарича инакомислещите лъжци.

Да, знам, гневът ви е справедлив,
Но няма да разберете имената на палачите.
Дори бащите ви – един друг – да се държат за гърлата,
Дори бащите ви – един друг – да се обвиняват в измама,

От Исус насам този свят принадлежи
На сина, а не на бащата.

Дърво между мантинелите
От едната страна се слиза надолу
В долния свят уморения бетон на пътен възел
От другата се излиза нагоре
Към горния свят на скъпия екстаз на хирургически
Осветените платени съобщения короната му
На нивото на изроненото бетонно чело на надлеза
Ствола в прибоя на неспирното
Двустранно отминаване

Кръг първи на първа линия неспирен пътникопоток
На средностатистически междукурортен пътен възел

Кръг втори изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високи цени на петрола духовността руските пенсионери

Кръг трети братска реч
На винаги вече отново големи братя и сестри откъм тенискорта

Кръг четвърти публично държавни
Ведомствени бунгала от стария режим

Кръг пети пояс гниещи ябълки дивачки
(Подкръг плътна ивица джибри ферментиращи джанки)

Кръг шести зона възврели бели черници

Кръг седми мечо грозде врящата смола на смърчовете

Кръг осми частна собственост
На еди-кой си хотел на сина на еди-кой си

Кръг девети (оловен емпиреум)
Наклоненото блюдо от бяло злато на морето

 

В.

Точка нула
На солипсисткия свредел мигновено прехождаш
От авангардистката претенция към обществото на спектакъла вярата
В непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа

Вярваше в добре организираната по градове мрежа
От тайни революционни комитети,

Но природата и природата
На човека е проблема техниките на мрежата неговото
Разрешение организацията е всичко
Руска религиозна психология 2.0

Съвършената организация
На теологията на любовта

Или черните якобинци
Истинско откровение за българската
Франкофония гюловия и тютюнев рай поредния
Рай на неоколониализма
Класовата борба в колониите
Тъй ясна и отчетлива в метрополията
Заплетена тук като свински черва в мирен преход
Робството монопол на френските пристанища
Ида от бордо мразя неоколониалната позорна
Русофилия позорна франкофония

Историята е срещу историята.
Революцията е близко.
Тихо да не събудим българите.

Смяна на посоката
С цел завръщане към началото
Събуждайки се, спомняйки си

Мъчително бавния залез
Над детройт под лъчите на автомобилостроението
От страните на изгряващото слънце ти подцени
Лидерството на черните blacks in general
И на негърската работническа класа
В новата u.s. революция заложи
На белите деца от добри семейства
Вместо на league of revolutionary black
Workers & dodge revolutionary union
Movement звучащ като drum & bass
Inner city voice на детройтските негри
В chrysler’s dodge main plant някога бил
Гордостта на автомобилостроене въплъщавало
Една невъзможна мечта в епохата на добре
Обоснования страх от бунт в циганските гета
Съгласно прогнозата на троцки
За революцията в сащ

Сън в съня

Началото е целта
Преследвана докрай
Ако щете

Ще стигна до началото,
Ще се събудя

В часа на пан
Видях стопанина
По-суверенен отколкото зелен
Пулсираше диханието му
Зад ушите господаря
На империи на зноя
Прие парада на всеприсъстващото
Лято върху величествена еспланада
От нажежени плочки минаващ погледа му
Немигащ в безкрайна перспектива отминаващ
Във врящо мечо грозде
Гъсталака неизгарящ

Нов трикольор над буркана
На автоматичен портал на затворен комплекс
Нов трикольор над портиерската будка
Нов трикольор над избелена белоснежна муцуна
Навирваща се на изхода на подземен гараж

Нов трикольор над китаеца проснат в жегата
Пред задния вход на квартален ресторант
Нов трикольор над застиналия панелен прибой
Нов трикольор над нацупена девственица
Нов трикольор над блаженството на курвите

Над ръчичката ти
Повдигната с дланта нагоре

Края е близо
Не спираш да мяташ
Епици

Поезията
Е неразделно свързана
С теологията
Метафизиката
И мистиката

Смърт на поезията!

Нов трикольор над изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високите цени на петрола духовността държанките
На средния ешелон олигарси

(Сонет за твоята усмивка)

Усмивката ти е цимент, вода и пясък,
Усмивката ти е трошен камък или речен чакъл.
Усмивката ти, впрочем, е портландцимент,

Но не се получава от калциев карбонат, глина,
Мергели и котелни пепели.
Във водите на твоята усмивка няма вредни примеси,
Водата на усмивката ти е почти питейна –

Усмивката ти е олекотен (от 1800 до 2200 kg на m^3),
Дребнозърнест (с максимален диаметър на зърната < от 10 mm),
Високоякостен железобетон от III група.

Подложен на прякото въздействие на атмосферните условия,
Включително и на отрицателни температури зимата,
Е винаги толкова здрав.
Не съм виждал нито една пукнатина в усмивката ти.

(Равденски сонет)

Площадка от стария режим
Пукнатини в античния бетон
На космодрум ръждива катерушка глобус
Разцъфналите чворове осеяли дървено корито на допотопна

Стръмна пързалка замиращите осцилации на мастодонтна
Люлка с оцелели дървени седалки лице в лице
Ти седиш ръцете в мъничък скут стиснати устните
Погледа в нищото за първи път на жена

Отговаряща за връзката между еоните
На морето късния развит соц мирния преход
Към капитализъм ентропията на угасващи

Несмазани с десетилетия махове
Интерфериращи с виненобагреното отместване
На ранната архаика на морето

Клони към края
Pax augusta
Иде септември

Къде е Родината?

Иде смуглия апокалиптичен сънародник
С германска овчарка

Къде е Родината?

Иде смуглата катехонна съотечественичка
С чисто бяла каракачанка

Къде е Родината?

Иде смуглото антихристово съродинниче
С питбул с намордник

Къде е Родината?

Смяна на модела, покайте се

Септември сега е във фототипните издания.

Мязаш ми на мангал
Мязаш ми на чернилка
Осиновена от българи

В часа на чифутскомангалския заговор
Има надежда за теб

Има надежда за теб
В ground zero

Ръждиви и златни останките
Пред лицата на жълтите смайлита
На шамандурите клюза оченце на черна триера
Пощаден от графити правия текст на гуано
Отделен от туловището развят ръждив парцал
Татуировка на застаряла кожа ти сънуваш
С метално яростно стържене заседнал
Завинаги в мекия пясък северен
Детритусен плаж натрошените
Бръснарски ножчета на черни миди

Vita contemplativa за теб е
Другото име на смъртта

Някой се бои да възлезе до извора
Някой е търговец на оръжие от бившите републики
Някой свършва върху мъничкия рай на стъпалата ти
На дете размахващо издължените си крака
Легнало по корем пошибващо пред себе си минутите
С върбова вейка като сестри преди вечерната целувка
Но нито една не е напълно сходна с другата богатството
Води началото си от морето

Следва четвърти сонет
В който сьомга от норвежки развъдник оплаква участта
На семейство български гастарбайтери

Нашия цикъл от зрънце
В кристалния извор надолу
До устието солта на земята на бащините
Води маточната топлота на гълфстрийма опасващ
Света като океана на древните пътя обратен нагоре
До извора смъртоносното хвърляне на семето производствения
Цикъл на норвежки остров завод затвора на садките горко им
На мъжа и жената дошли от бедния юг тук трудът прави
Свободен две смени при минус пет горко й на жената
Която почиства филето горко на белите дробове на мъжа
Вкарващ с мотокар плътта ни в камерите за шоково охлаждане горко им
На мъжа и жената дошли от топлия юг на нашия остров
Завод леден ад заради зрънцето
Бъдеще на децата си

Разноцветни олющени ръждясали
Паралели и меридиани
На катерушка глобус оръфаната астролабия
Инкрустирана в изумрудено зелено
Затворена повърхност без граница
Ти си центърът на сферата
Чиято повърхност е никъде
Катериш се към северния полюс
По стълбата диаметър вселената се свива
През обръчите на паралелите
До една единствена точка
Времето стои неподвижно там
Ръждиво и зелено
Шеметното завихряне
На меридианите ни оставя
Все на същото място

Ще отскубнеме мъртвите дървета,
Ще изчистиме града,
Ще последваме сьомгата.
Ще отсееме слабите вейки от силните.

Ще строшиме прозорците им,
Ще изритаме вратите,
Ще последваме сьомгата.
Ще пуснеме душовете, ще загрееме фурните,

Български етнически модел 5.0 –
Чакам педалите и мангалите, и евреите,
Чакам да ги последва сьомгата.

Би ли искал да видиш България отново на три морета,
Приятелю?
Всичко, което трябва да направиш, е да последваш сьомгата.

Нов трикольор над магистрална малолетна от малцинствата
(Там близо край град луковит)

Осиновена от българи
Зашлевена през устата
От четвъртия конник
Бледоликия му кон
Крайчеца на опашката му

Има надежда за теб
В точка нула

Много от робите
Направили революцията
Бяха прекосили водите

Богатството води началото си
От морето болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен продължаващия да съществува
Клон на болкан енд блек сий шипинг къмпани лимитед
В хамбург преместването през 2005-та на седалището на булхимекс
Вече собственост на тим във франкфурт на майн на около 200 метра
От двата черни монолита на дойче банк богатството води началото си
От задграничните фирми на дс

Без въпроси
За произхода и легитимността

Водната повърхност сива почти бяла не
Както е близко до ума и казват немците синя
Чайките привинтени в гофрираната ламарина

На избледнял измит от прехода калкан
Научно-техническата революция дело на милионите
В социалните мрежи революцията е близко

Пепел виждам пепел
Сенки от пепел под краката

Ти си сладост ти си ухание
На горска ягода напечена
В усойното си скривалище

Това са очите ти – метеорити,
Божа сгур, небесна шлака.
Сплав от гъвкав алуминий,
Черно желязо и силиций.
Сребристоматов, син отблясък
Върху двете кръгли оси,
А във всяка ос – по ореол –
От ковко, жълто злато.
Сплавите лежат в гнезда,
А всяко от гнездата е излято
Във форма на клепач, където
Двете половини на звезда,

Преломени от ръцете на богиня,
Ме гледат с най-човешки поглед.

Революцията се подчинява
На принципа на удоволствието

За родените след 89-а, връстниците на свободата
Същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии
От Рая на правоверен,
Взривил се в самоубийствен атентат

Но Раят и Раят
В представите на хората е проблемът.

Навътре е назад
Сънно огледало течна вечност в тъмното
Потънали съзвездия от крясъци на птици

Вместо да задаваме въпроса:
Какъв си ти, че искаш да ме направиш друг?
Няма ли кой да пита:
Какъв съм аз, че искам да остана същия?

Ако се пренесем назад във времето –
Как е започнало всичко?
Какъв е този подвижен народ,
За който говориш?

Пръст от копитата на коня и вода от мократа
Козина на кучето,
Така ли се строи държава?

Кой номад ще строи от камък
И ще пише законите си върху него?

Накрая ще излезе, че Родината се мести
Само пред очите ти,
Ту по-наляво, ту – надясно,
Ту към миналото, ту към настоящето.
И все не можеш да я уловиш, изплъзва ти се.

Добре прави онзи, който говори с дърветата,
Но не и ако първо е прерязал всичките им корени.

Ако исках да променя света,
Бих изместил центъра на историята
Под някое дърво в спокойната провинция.

Майка ни е млада. Не е побеляла и не плаче
Над трупа на своя син.
Кой пролива кръв?

Посочи ми някой способен да пролее
Собствената си кръв?

Трудно ми е да повярвам в невинни жертви.

Кой ще оголи историята? Кой ще я пренапише?
Кой местен предател владее
Кодовете на познание?

Такива предатели да имаше!
Лишени от идентификация
Сегашните останаха да пъплят по дървото
И не могат да събудят майка си.

Богатството без познание носи мъка.

Ако се пренесем назад във времето
Как е започнало всичко?

С пренасяне още по-назад във времето –

Една провинция преди това
Мургаво, голо до кръста момче
Се разхожда по релсите на трамвая.

Родината е близко

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Иван Маринов – Възвишение – разсуждение и револуция

by New Social PoetryNo Comments

 

Филмът „Възвишение“ разполага с внушителен митогенен потенциал. Сините небеса, раздирани от сребристи облаци, могъщите стволове на дърветата и твърде очакваната героична смърт ни натрапват с цялата си архетипална тежест чувството, че сме попаднали на поредния грандиозен идеологически разказ за миналото, прикрит зад алибито на фикцията. Карнавал на образи-емблеми, който цели да ни измами или индоктринира… Може би модна, но прекалено недодялана схема, за да подвеждаме когото и да било с нея.

Далеч по-плодотворно за нашите цели би било предположението, че смисловата тъкан на филма е конструирана съобразно двояката природа на своите означения. Напрежението между „художествено намерение“ (Панофски) и „художествен израз“ (Варбург) е естетически еквивалент на изведената в заглавието политико-теологическа диада. Привидно „Възвишение“ изговаря намерението за революция, а всъщност изразява нейната вътрешна невъзможност. Невъзможност на поне две равнища, тъй като револуцията, дори в модуса на очакването, представлява състояние на извън-ред-ност, взривен момент, а не траен всекидневно-житейски порядък. Напрежението обаче е само едно от възможните отношения между разсуждение и револуция. Играта на идеи-философеми наподобява танц, в който устойчиво е единствено движението. Така например за Димитър Общи идеите разсуждение и револуция представляват пулсации по йерархичния вертикал, дейности с мощен ценностен и властови заряд, които поради това са обект на табуиращи забрани („Не разсуждавай!), ergo достояние на малцина. Но ако е за малцина, що за революция е револуцията? Политически акт без излаз и последствия, естетическа игра, измислена от малцината, нарекли себе си народ, тя е предназначена единствено и само за тях (От народа за народа!). Впрочем всяка игра става нетърпимо сериозна, когато гарант на правилата ѝ е залогът на смъртта. Наистина ли без излаз? Принуда към себетрансцендиране, револуцията е фантазмен образ на смъртта-желание; danse macabre: зловещ егалитаризъм на умрелите. Понякога политиката започва след смъртта. Но не разпознаваме ли тук един фройдистки сюжет?

 

Кратко теоретично отклонение

Сложната природа на табуто е предмет на някои от най-вдъхновените редове, излезли изпод перото на Фройд. Понятието табу приема в психоаналитичната теория двойна функция. То представлява морален закон, който „не е нищо друго освен „категорическият императив“ на Кант, който действа като принуда и отхвърля всяка съзнателна мотивация“ (Фройд 2013: 10), от една страна, но и единство на свещено и нечисто, от друга. Според Вунт в примитивните стадии на табуто все още не е съществувало разграничение между свещен и нечист[1]. Общото за свещеното и нечистото е страхът то да не бъде предизвикано. То е демонично, а не свещено. Обект на постоянни табуиращи забрани са жреците, вождовете и мъртвите, продължава Фройд. Нека обобщим: в нашия сюжет съвпадението на противоположностите не е резултат на вторично сдвояване, а състояние на изначална недиференцираност или манифестация на рудиментарен религиозен опит. Съществен момент в митогенния процес е диференциацията между свещено и нечисто, разграничаването на сакрално и обсценно. Митологията притежава памет за дълбинните си пластове, но тази памет в никакъв случай не разкрива „обективната“ митологична генеалогия. Представителите на преодолени или отмрели религиозни системи винаги преминават на по-ниско йерархично стъпало, за да легитимират чрез унижението на подчиненото си положение величието на своите победители. Митологичната памет функционира като диалектически процес на увенчаване и развенчаване, аналогичен на енантиодромията или на Хераклитовия „закон за протичането назад“. В последна сметка пътят на културния (в нашия случай художествения) герой винаги опира до една от следните възможности: приемане или отхвърляне на бащиния завет; убийство или възпоменание на бащата. Вероятно някой би казал: „Но какво общо има това с револуцията?“

 

Баща и синове

Спомняте ли си сцената, в която Димитър Общи, застанал пред четата, разказва[2] за пикаресковите си пътешествия из сръбските земи? Някъде встрани виждаме Гичо и Асенчо, които си говорят нещо. Асенчо не вярва на Общи: странна ситуация, която става тревожна, когато Гичо разкъсва крехкия воал на приватния разговор, за да изрази Асенчовия скептицизъм. „Ако желаеш, и ти можеш да си като мен“, завършва Общи своя отговор към Асенчо. Не по-маловажен жест от предаването на писмото, предназначено за Левски. В случая разпознаваме особена ситуация на бащино-синовна връзка, при която бащата приема функцията на властова фигура с подчертана маскулинност, разполагаща със завиден репродуктивен потенциал. Бащата с прилежащите му символни атрибути като власт, ред и слово е белязан от задачата да до-оформи в квазидемиургичен акт вече съществуващата политическа вселена. Но тъй като в атавистичните пластове на религиозното чувство божествеността се характеризира с отчетлива динамичност, бихме заключили, че в началните фази на своето историческо развитие динамичността и потенциалността са изразявали по-старо синкретично политико-теологическо понятие. Ураничният бог-баща изчерпва своята действеност в подчиняването или убийството на света-майка, за да се оттегли в покоите на абсолютната трансцендентност.

Общи обаче се оказва мнимо божество, оставило завета на предателството. Всяко политическо предателство е дирижирано от прагматизъм, когато е извършено за първи път. Повторението превръща действието във възпоменание, а грешката – в култ, понякога дори и пряко волята на своите деятели. Въпреки привидната си простота фигурата на Асенчо изразява цялостна телеологическа схема на историята, по-близка по дух до Кант[3], отколкото до Хегел. Асенчо обитава втечнено морално пространство, в което – съгласно етиката на утилитаризма – добро е всичко полезно, а полезно е всичко, което носи удоволствие. Той е изцяло природа и неслучайно тъкмо физиологията (нека си спомним сцената, в която го виждаме с изути гащи зад храста, докато слуша как Гичо чете любопитни квазинаучни басни за връзката между дължината на дебелото черво и храната) представлява негова сърцевинна характеристика. Затова и близостта на Асенчо със стария кон дядо Иван е напълно правдоподобна. Убийството на дядо Иван е спусък на отмъщението, гилотина на предателството.

Възмездяването на дядо Иван не е акт на хуманизъм или изражение на свещен вегански гняв, а структурна необходимост. Появата на първата пукнатина в монолитността на патриархално-аграрната социална система съвпада с преосмислянето на отношението към средствата за производство, а оттук и с трансформативното превръщане на домашното животно в домашен любимец успоредно с породените от движението на капитала технологични нововъведения и тяхното постепенно разпространение. Другаде имах възможност да щрихирам някои аспекти на социалните последствия от навлизането на пазарните отношения в българските земи през средата на XVIII век. Капиталът отменя императивите на традиционната бартерна икономическа организация на обществото, дирижирана от законите на размяната. Широкото приемане на валутата е икономическият край на затвореното патриархално общество, неговото „разтваряне“ и дезинтегриране в слепия поток на парите. Световният пазар срива самостойността на всяка култура, като насилствено свежда неуниверсализируемите културни ценности до вторичната конвенционалност на валутата. Размиването на ценностите, тяхното релативизиране и лишаване от автономност и авторитет води до разбирането, че по карамазовски „всичко е позволено“, а изборът – морален или естетически – губи своя смисъл, тъй като възможностите, които предоставя, са редуцирани до абстракцията на паричната единица или до (все още) по-осезаемия критерий на общественото мнение. В последна сметка снемането на диференциращата функция от потенциите на избора довежда субекта на упражняването му в репетиционната зала на отегчението и преситеността.

Несъмнено Гичо и Асенчо са пародийни образи, изправени пред серия от мними избори. За съжаление филмът не внушава достатъчно сполучливо апорийността на револуцията. Цялата събитийност на наратива е подчертано условна; при това границите на фикционалното пространство са впечатляващо еластични и обхващат с еднаква лекота претенциите за истинност на историографската мистификация и откровено литературното по своя характер разиграване на комични диалогични ситуации. Съпътствани от неизменния ореол на провала, действията на двамата протагонисти се отнасят към мита за „най-българското време“ така, както приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса към куртоазната литература.

Смъртта на дядо Иван погълна и изплю револуцията. Но дали новината, че Просвещенският проект е божеството на националната митология, изобретена от „Възвишение“, е толкова оптимистична? Секуларната надменност на Просвещението, както показват употребите на [съчиненията на] Ламетри, Хелвеций и Холбах, води до рационалната религия на революцията. Революцията е взрив в социалната рефлексивност, криза в епистемологическите структури. Скептицизмът на Хюм и ексхибиционизмът на Русо са душата и тялото на Кантовия трансцендентален идеализъм; Що е Просвещение? Публична употреба на разума. Ексхибиционистка употреба на скептицизма. Утопична въздишка, породена от тревожното смаляване на човека пред Космоса. Коперников преврат, „превъртане“ на смисловите механизми[4].

„Възвишение“ е вярата в утрото на Просвещението.

 

Цитирана литература:

Градев 2017: Градев, Владимир. Това не е религия. София: Фондация Комунитас, 2017.

Кант 2003: Кант, Имануел. Идеята за една всеобща история от световно-гражданска гледна точка, В: Космополитизъм срещу национализъм. София: Критика и Хуманизъм, 2003.

 Манчев 2003: Манчев, Боян. Невъобразимото. Опити по философия на образа. София: НБУ, 2003.

Фройд 2013: Фройд, Зигмунд. Тотем и табу. Някои сходства в психичния живот на диваците и невротиците [1912 – 1913]. София: Критика и Хуманизъм, 2013.

 

[1] След него мнозина ще повторят същото твърдение.

[2] Съвременното разбиране за религията като „съзнателно, независимо от миналото и от традицията отношение към настоящето“ (Градев 2017: 43), както отбелязва Владимир Градев, е плод на XIX век. Именно тогава се появяват най-амбициозните опити за критическо (т.е. светско) изследване на произхода на религиите. Религията никога не подлага на съмнение своите собствени основания: затова да се говори за предсекуларна религиозна историография е противоречие в себе си. И все пак религията „помни“, но като приобщава в пределите на своя голям разказ миналото на човечеството.

[3] Срв. със следния пасаж: „Тук няма за философа друго средство освен това – тъй като при хората и техните действия не може да се предпостави като цяло някаква разумна собствена цел, той да се опита дали не може да открие в този противоречащ на смисъла ход на човешките неща някаква цел на природата; от която, за създанията, които постъпват без някакъв собствен план, въпреки това да бъде възможна една история съгласно определения план на природата.“ (Кант 2003: 11, курсив в оригинала) Написаното от Кант едва ли е първият опит за конструиране на закономерна историческа траектория зад наглед необяснимата хаотичност на човешките действия. Във всеки случай тази постановка се превръща във влиятелна тенденция за немската философия. Разривът между индивидуалното съзнание и историческия процес е фундаментален момент при Хегел и Маркс.

[4] „Просвещението винаги се разглежда като епоха на самосъсредоточаване на субекта, на Откриване на субекта. Но този процес води  и до отварянето на една бездна, или, за да не се изразявам толкова патетично, на един процеп в самия субект – напиращата радикална Другост. Този нов модел е регистриран (или конструиран) в най-висша степен, разбира се, от Кант: разривът между света сам за себе си и света за нас е конститутивен за модерния проект.“ (Манчев 2003: 174-175, курсив в оригинала) Окончателното разцепление между епистемология и онтология захвърля смаляващия се субект в безпощадния вихър на разомагьосването, за да го изправи пред враждебността на всичко, което той самият не е.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Петър Мишков – Денят на Света Олга Киевска (Роман)

by New Social PoetryNo Comments

 

Синопсис: „Денят на света Олга Киевска“ е роман с централни теми бягството, като духовна категория, писаните и неписаните закони. Действието на романа се развива през лятото на 1987 година във винаги криминална Одеса. Героинята е бесарабска българка, а героят е българин, който е на студентска бригада. Романът е с препратки към 1865 година, към Одеса на Мишка Япончик (1907-1919) и Мурка-Маруся Климова (1921–1923), към Гладомор (1932-1933), към психологията на групата и свободния избор на роба – пра пра дядото на главния герой, избрал да се върне в поробена България, след следването си в Одеса (1865-1870).

 

I.

– Павло́! Що за човек си ти, как успя да строшиш чука?! За двайсет години служба тук, това е четвъртият счупен чук. Какво ще каже началството: „Дмитрий Петрович разхищава инвентара!“. Как го счупи, младежо?

– Ударих чука в тезгяха, Дмитрий Петрович. Не съобразих, ударих по-силно. Ще го платя…

– Павло́, Павло́… – промърмори Дмитрий Петрович. Той протърка почернялата си от машинно масло длан по оплешивялото си теме и се вгледа в стоящия пред него млад човек. Младежът се взираше в прекършения чук, но някак безлично и отчаяно: сякаш потъмнялата дървена дръжка и извития във формата на кози крак метал, сега – отделени един от друг, бяха негови приятели, последна надежда и шанс. „Нещо не е наред!“ – помисли си Дмитрий Петрович и заразглежда двете откъснати части. Чукът можеше лесно да се поправи и отново да влезе в работа: разбира се, дръжката щеше да стане малко по-къса, което изискваше повече сила при ползване, но Дмитрий Петрович щеше да го даде на работник с повече вещина, на някой от ветераните. В крайна сметка това беше най-обикновен инвентар, но нещо терзаеше този младеж, а Дмитрий Петрович искаше да разбере какво е то.

– Седни, Паша! – каза бащински Дмитрий Петрович, като посочи един от избелелите дървени столове, които бяха пред бюрото му. – Седни, седни. И прости на мен-старика, че бях по-рязък. Какво се случи? Не е заради чука, нали? Кажи, ти си отговорник на българите, трябва да знам.

– Дмитрий Петрович, не е заради чука. Говорих с Оксана… – започна Павел.

Дмитрий Петрович го гледаше умислено. Леко приведената напред стойка и дланите с преплетени пръсти, които допираха гърдите, издайнически разкриваха желанието му да вникне в случилото се между Оксана и Павел.

– Говорих с Оксана за заработките… – каза Павел и погледна към Дмитрий Петрович сякаш съобразяваше дали да се довери на снажния мъж. Прошарените му мустаци, които се сливаха с изтънели бакенбарди, както и матроската рубашка, му придаваха вид на уважаван застаряващ лоцман.

– Коя Оксана? Момичето, което отговаря за вас? – попита с равен глас Дмитрий Петрович.

– Да, Оксана. Оксана Кабак… – отвърна Павел. На лицето му се появи леко учудване, което придаде живец на доскоро безличния му поглед:  младежът се избавяше от унинието, което тялото му издаваше, когато бе влязъл в стаята, стискайки сломения чук.

– Виж, Паша… – започна Дмитрий Петрович – Знам, заработките са минимални, а службата е уморителна и за нея няма поток от кандидати. Само студенти-бригадири, без право да избират назначението си и жени, които са се отскубнали от побоищата на бившите си мъже. Това са моите момичета: с омотани в лепенки пръсти и длани, проядени от намаслените пирони. За тях, този цех е убежище от общественото злословене. Вентилацията е оскъдна, а през облачните дни осветлението е като при бомбардировка. Случва се – насила ги извеждам за почивка, за да опазят навлажнените си от взиране в тъмнилото очи. Хиляда гвоздея, за да получат рубла! От двадесет години ги правя тези сметки, Паша… и настоявам пред ръководството. Шестнадесет копейки за касетка! Срещу толкова мъка…

Дмитрий Петрович посегна към неугледната червеникава кутия цигари „Прима“, върху която беше поставена потъмняла военна запалка, погледна Павел и каза:

– Павло́, да изпушим по една цигара навън, тук е забранено.

– Не пуша! – каза Павел.

– И така трябва, Паша… – усмихна се Дмитрий Петрович и потупа Павел по рамото. – Ела, ще измислим нещо, но трябва да говориш с Оксана!

– Дмитрий Петрович, работата не е толкова тежка, но изисква време за изграждане на рутина. Повечето от нас са боравили с чук, за да счукат шепа орехи или да поставят картина на стената – изрече Павел, докато вървяха към курилката[1].

Лазурните отблясъци от поликарбонатните стени, придаваха на стоманения заслон усещане за луксозен вестникарски павилион, домъкнат от потайните улички на Дореволюционна Одеса. Блясъкът на тази драгоценност силно контрастираше с набързо варосаните тухлени стени на сградата на работилницата. Миризмата на сурова дървесина изпълваше въздуха и ако човек можеше да се абстрахира от натрапчивия грохот на десетките чукове, който долиташе от цеха, би помислил, че върви насред борова гора.

– Време, което вие нямате – потвърди Дмитрий Петрович.

– Да, – съгласи се Павел – но проблемът е друг. Между университетите съществува договор: трябва да получим работа, гарантираща ни възнаграждение от сто и петдесет рубли, срещу добросъвестен труд. Това е постижимо при момичетата на линията, но тук…

Павел замълча. Беше изключено половината група да се завърне в България, заради невъзможност договора да бъде изпълнен. Облечени в чисти бели престилки и забрадки, момичетата пълнеха буркани с краставички. Работата не беше лека, но някой бе преценил, че тя трябва да е по-високо платена, отколкото монотонното сковаване на дървени касетки и поставянето на обтегачи върху капаците им: тънките ламаринени ленти, които белязваха дланите при всяко невнимание. Ръцете на работещите на линията изглеждаха гладки и поддържани, докато гвоздеите изключваха използването на ръкавици.  Въпреки многократното измиване с кафява абразивна каша и сапун, човек лесно можеше да разпознае жените от дърводелския цех… Павел импулсивно погледна дясната си длан. Вчерашният първи работен ден вече беше оставил следи върху линиите на живота и любовта: белези от ламаринените ленти съединяваха тези линии в основата на показалеца му. „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.“[2] – замисли се той.

–  Поради тази причина сложихме курилката тук – Дмитрий Петрович бе доловил мислите на Павел – Момичетата не пушат, а в стола ги гледат сякаш са прокажени. Та, те са жени, а ноктите им са изрязани почти до дъно и ръцете им са грапави, конопени кесии! Павилионът е надживял и войната и революцията, а доскоро служеше на охраната на централния вход.

– Където е вратата с решетките? – полюбопитства Павел.

– Да – потвърди Дмитрий Петрович, докато запалваше обгърната от едрата му длан цигара. – Сега входът е като на затвор.

Масивните, отстоящи на педя един от друг, никелирани пръти, от които беше направена въртящата се конструкция, която пропускаше само по един човек, бяха първата необичайност, с която Павел се бе сблъскал на входа. Пред тясното двуметрово съоръжение група работници безмълвно изчакваха реда си: сякаш непознати хора преминаваха покрай ковчег, изказвайки с жестове съболезнования на роднините на починалия. В ограниченото цилиндрично пространство, натискът на хилядите човешки стъпки бе протрил сивите гранитни плочи, а на Павел му се беше сторило, че тези в посоката на влизане са по-изтъркани. „Продовольственную программу выполним!“[3] – Павел се усмихна, при спомена за лозунга, който оформяше цялостния облик на този сюрреалистичен чекпойнт…

– Разценките са единни, Павло́. И не са променяни от девет години! – гласът на Дмитрий Петрович прикова вниманието на Павел към обстоятелствата, заради които двамата мъже бяха в курилката. – Но, бихте могли да работите на акорд, това е много модерно. Знаеш какво е акорд, нали?

– Знам, Дмитрий Петрович, – отвърна Павел – но не разбирам как акордът ще помогне?

– Ще говоря с ръководството, Паша. Вчера наблюдавах групата ви. Трудите се упорито и не допускате брак, а старанието трябва да се възнаграждава. Занаятът си има тънкости: да подредиш гвоздеите с вилица; да затъпиш върховете им, за да не се напукат дъските; да пестиш ударите на чука. При редовни разценки, за сто и петдесет рубли е необходимо да сглобявате по деветдесет касетки на ден. Изпълнимо е, но за хора с подготовка… Ти, колко касетки направи вчера? – Дмитрий Петрович напрегнато погледна към прикритата в дланта му цигара, сякаш отговорът, който очакваше се беше спотаил в пламъчетата горящ тютюн.

– Петдесет и една… – продума Павел. Чутото го плашеше! Двете цифри му изглеждаха като отдалечени хълмове насред украинската степ: уединени в тяхната самотност и знаещи един за друг от песните, които се носеха около тях. Тези хълмове никога нямаше да се срещнат, освен ако природата – техният общ прародител – не пожелаеше това да се случи.

– Чудесно! – възкликна Дмитрий Петрович, докато изгасяше цигарата си в железния пепелник в ъгъла на курилката. – През шестдесет и първа, след армията, аз сковах четиридесет и две, но тогава материалите бяха лошокачествени, простено ми е!

– Как четиридесет и две? – Павел гледаше с почуда.

– Това сега е без значение, Павло́. Обсъдете с момчета възможността за акорд: ако всеки сглоби по хиляда и триста касетки за месец, ще получите договореното. Каквото произведете над тази цифра, се плаща по норматива. Целим качествени резултати – в това ще убеждавам ръководството, но сам няма да постигна необходимото. Обсъди проблема с Оксана! Ако ще провеждаме флангова атака се налага да имаме фланг.

В думите на Дмитрий Петрович се усещаше специфичната твърдост, на човек, който бе преминал през целия кръг на житейски непреодолимости – уверен в неизбежната предопределеност, пред която съдбата го беше изправила. Имаше особен импулс в тази заразителна решителност: стремлението на онези самотни предвестници, без които ранната пролет би била сива.

– И Оксана ще е фланга… – усмихна се Павел.

– Да. Оксана Кабак отговаря за международната дейност в университета, като офицер за свръзка. Ние ще говорим с началството тук, а тя с началството на улица „Петър Велики“[4]. Трябва ни подкрепа на политическо равнище. Но Оксана е крехко момиче, затова ние стартираме първи. Договаряме ли се? –  Дмитрий Петрович протегна дясната си ръка към Павел.

– Договорихме се! – каза Павел, подавайки своята ръка. – Отивам да говоря с Оксана.

– Върви, върви, Паша… – подкрепи го Дмитрий Петрович.

 

II.

Върху грижливо прегънатата синя памучна блуза се открояваше художествен пощенски плик. Дълга бяла линия пресичаше синкавия ефир над Северния полюс. Пунктирът започваше с алена петолъчка, маркираща град Москва и приключваше с островръха стрелка, сочеща синята точка на град Портланд[5]. Павел обичаше историята: през юни хиляда деветстотин тридесет и седма година, летците Чкалов, Байдуков и Беляков, бяха превели своят АНТ-25 по белия път между Москва и Портланд – 9130 километра смразяваща пустош, морета и океани. Червените криле на изрисувания върху плика самолет пореха въздух над редовете с адреса на Павел: бул. „Сливница“ 72, Варна, България.

Две седмици преди разговора с Дмитрий Петрович, Павел бе получил цветна снимка от Оксана Кабак: облечено в резедава рокля светло момиче, чийто смел поглед го впечатли. Павел съсредоточено извади снимката от плика и я заразглежда, трябваше да я запамети – в сумрака на четвърти юли, можеше да не успее да разпознае Оксана, сред посрещачите на Одеската гара. Дори в деня, в който техният влак потегляше, Павел съзерцаваше снимката. Двадесет и четири дни един рефрен му помагаше да запомни фамилията на Оксана – Кабак: „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“[6].

Отвъд тишината на спалния вагон, на перона, момиче и момче се сбогуваха: като вкаменени в целувка от фея-вълшебница, чиято милост се бе разпростряла единствено до сълзите, които се стичаха от зачервените им очи. Павел се почувства неловко. Момчето беше Стоян – от тяхната група – а той за пръв път виждаше мъж да плаче при сбогуване. Погледът му се върна към фотографията на Оксана. Влакът потегляше.

– Това ли е мацката, която ще чукаш в Одеса? – гласът на Стоян го изненада.

– Момичето, което те изпрати е много влюбено в теб! – отвърна Павел.

– Спокойно бе, авер! Тая мадама ми е годеница, на есен се женим. Жените обичат мъжете, дето ги шият. – Стоян постави кафявата си кожена чанта на леглото срещу Павел и се огледа. – Баси, май сме само двамата.

– Двама от мъжете няма да дойдат, – отвърна Павел – отказаха се преди заминаването.

– Пич, ще ида да видя какво правят шундите. Ожениш ли се, любовницата е задължителна! Да спиш само с жена си, е като да биеш вързано куче. Омръзва! – каза Стоян, изправен пред отворената врата.

Павел повдигна дясната си длан към слепоочието: мълчалив поздрав към несъществуващ, но достоен човек. В купето нямаше никого – единствено снимката на Оксана, извадена от художествения плик на нейното писмо-пътеводител.  Предстоеше им дълго и мълчаливо пътуване.

Непосредствено след полунощ щяха да напуснат родната България, а по обед на следващия ден и Румъния. Потъмнелите, вече ожънати, поля на Украйна щяха да ги посрещнат като безкраен декор зад малки железопътни гари, на които самотни възрастни жени с цветни забрадки примъкваха до влака тежки емайлирани кофи, пълни с краставички. Малцина от пътниците, купуваха по няколко краставички, а стариците увиваха припечеленото в големи овехтели кърпи. Композицията потегляше, а жените бързо се отдръпваха от линията.

Утро на четвърти юли щеше да ги изненада в мрачен и хладен вагон с потъмнели дървени пейки: влакът, в който приближаваха към Одеса се стори на Павел на възрастта на легендарния Чкаловски АНТ-25.

– Егати! Тук са снимали „Ну, погоди“! – възкликна Стоян, но всички останаха безучастни към тази закачка.

Студеното юлско утро ги бе принудило да преровят багажа си за топли дрехи. Павел навлече синята памучна блуза, върху която беше поставил писмото на Оксана. Пликът остана в ръцете му. „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“[7] – замисли се той, загледан в плика. Павел притвори очи…

Слънчевите лъчи напираха през изцапаните стъкла на вагона, сякаш за да докаже, че дори и студеното лятно утро и съпровождащия го дъжд, са негова привилегия: подвластници, с които хората във влака следва да се съобразяват.  Павел почувства ръка, която го държеше за рамото. Беше заспал.

– Ставай, Павка! От много сън спомени няма, пристигнахме – каза Георги, третото момче в групата.

Навлизащият влак пъплеше към старинното двуетажно здание на гарата, чийто сферичен купол придаваше усещането за обител, в която вечността срещаше съдбите на хиляди пристигащи и заминаващи хора. Някъде там – в началото на коловоза – ги очакваше и Оксана, в чийто строг поглед Павел се вглеждаше от десетина дни.

 

 

[1] Курилка – Място за пушене. Наименованието идва от думата „курить“ (пуша).

[2] Не везёт мне в смерти, повезёт в любви – Не ми върви в смъртта, ще успея в любовта (превод П. М.)

[3] Продовольственную программу выполним! – Ще изпълним продоволствената програма (превод П. М.)

[4] ул. „Петър Велики“ е наименованието на ул. „Дворянска“ в град Одеса до 1995 година. На „Дворянска“ 2 се намира Одеският национален университет „Иля Илич Мечников“.

[5] Портланд е най-големият град в щата Орегон, САЩ.

[6] „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“ – Ни в църквата, ни в механата – нищо не е свято! Не, момчета, не е така. Не е така, момчета! (превод П.М.). Текстът е от припева от песента на Владимир Висоцки „Моя цыганская“ (Моята циганска).

[7] „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“ – „Адресът ми – не е дом или улица, адресът ми е – Съветски съюз… Търсете ме на строителните площадки.“. Текстът е от едноименната песен на група „Самоцветы“ („Скъпоценни камъни“ – бук. превод).

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Фенерски – Февруарски разказ

by New Social PoetryNo Comments

 

Малък Сечко му викат на този чудесен месец, в който се чудиш от какво да умреш по-безболезнено… Щото е по-малкият брат на януари, ама да ви кажа студът си е все същият и даже понякога още по-свиреп, та да не се подлъгвате по името му. Да не говорим, че гладът на Малък Сечко е няколко пъти по-силен от разточителството на декември с неговия мизерен хохохо старец с тъпата му брада и гадната му червена шапка с пискюл. Не мога да го дишам тоя, казвам ви. Дебелак самодоволен. А как ненавиждам цялата олелия с пълните торби и опашките в магазините… Къде са те сега? А? Изпариха ли се, скриха ли се? Бъзльовци и лицемери!

А Жони си виси пред супера както през декември, така и през февруари. Може и на него да му е малко по-гладно, щото милостинята намалява правопропорционално с потреблението, ама за него понятията „повече“ и „по-малко“ са размити, относителни и без смисъл. За него битието е права линия от събуждането върху кашона край супера от национална верига магазини до изпадането му в транс вечер все там върху велпапето. То от студ не пази много, но поне държи по-сухо. И още нещо да уточня, за да не стават обърквания. Когато говоря за Жони, думата „глад“ всъщност означава „жажда“, защото организмът му от доста години се изхранва само и единствено от въглехидратите на алкохола.

Жони не е просяк. Не протяга ръка към минувачите. Но кварталът го знае и му съдейства в снабдяването с вино за лев и петдесет литъра и ракия на същата цена. Искам да кажа, хората не го оставят без нищо, трезвен не съм го засичал. Никога. Имам чувството, че неговият черен дроб може да си съперничи с двата черни дроба на Ози Озбърн и Кийт Ричардс взети заедно по преработени химически съединения. Дробът на Жони би представлявал научен интерес за най-големите светила в медицината, ако изобщо имат интерес. Такова… Разбрахте ме. От тоя дроб поне два могат да се направят. По обем. А по съдържание той е вечен, консервиран за хилядолетията, в които човечеството вече няма да съществува и ще бъде изследван от извънземните като един от малкото запазили се артефакти. Ние с вас отдавна ще сме изгнили, червеите ни също, а този дроб ще изглежда все така свеж и пресен. Това е може би космическата мисия на Жони и като си го помисля, уважението ми към него расте.

И не че исках да му отнема това право, още по-малко желаех да бъде подложен на шокова детоксикация, щото това би довело до мигновена смърт за тялото му, но студът сви така мръсно през тая февруарска вечер, че на излизане от супера се изплаших за Жони. Седеше отпред на една циментова кашпа без цветя и не издаваше звук гадината. Жони, подкачих го. Ей, приятел… Никаква реакция. Леко помръдна едва когато изпречих пред наведените му очи половинка червено вино. За да разберете притесненията ми, трябва да ви опиша неговото обичайно състояние. Или се беше гътнал зад ъгъла на сградата да спи, или говореше с побратимите си на някакъв таен език, или се шегуваше с клиентите от магазина и близкото пазарче, като им демонстрираше прав удар и кроше във въздуха с огромния си десен пестник. От клатушканията и мъглата в главата му тези движения бяха трудно различими, неартикулирани, но го бях наблюдавал толкова пъти, че го заподозрях като много бивш състезател по бокс. В съпровод на движенията от устата му се дочуваха звуци и покрай скимтенето му можеше да се разберат някои думи: „Джон Рамбо… Джони, ела бе… ашвбмгдлмз… Джон Рамбо… същото там нещо си…“ И дори нотка на закачка се долавяше в интонацията му, демек, шегувам се, не бойте се.

Студът обаче го беше сковал здраво и едва пое подадената му бутилка. Нито Рамбо, нито бокс, нищо. Жони, айде с мене, ще те туря да преспиш тая нощ в мазето, а утре ще подирим къде да те приютят в тия най-студени дни. Не ме схвана от първия път, много ясно. Но криво-ляво проумя, че ако не дойде с мен, ще пукне. Ще рече пук. И край. Дробът ще бъде завещан на археолози, геолози, патоанатоми и малки зелени човечета от други планети. Обаче Жони още не искаше да се разделя с него. Още си му беше мил. И се повлече. Оттам нататък историята добива други измерения. На сутринта го събудих и му рекох да си хвърли две шепи вода на очите и да тръгва с мен. Все някоя институция в тази страна ще може да му помогне.

Първо влязохме в Социалните служби край Общината. Така и така, обяснявам им, този човек (соча го с пръст, докато той седи в транс върху диванчето) трябва да бъде настанен временно в някакво топло жилище, докато отмине февруари поне. Господине, идвате тъкмо навреме, съобщи ми усмихната служителка зад гишето, тъкмо е в разгара си нашият проект по европейска програма за разясняване на правата на хората в неравностойно социално положение и гражданите в риск. Ето ви тези брошури, в тях всичко е описано много подробно и разбираемо. Надявам се да ви бъдат от реална помощ, за да знаете, че имате право да се стремите към по-добър живот. Също така можем да ви насочим към експертна правна помощ, която ще откриете на нашия уеб сайт. Радвам се, че ни потърсихте.

Благодарих и поведох Жони нататък. Айре, Джонка, тук няма да ни огрее, брат, обаче имаме надежда. Отведох го в Института за подпомагане на лица, потенциално застрашени от социално изключване и дискриминация. Следващо гише и следваща любезна госпожа с голям бюст и начервени устни. Добър дееен, заповядайте, с какво можем да ви помогнем. Така и така, Жони е в беда, има нужда от подслон за една-две седмици, докато отмине студеният фронт. Просто няма къде да спи, а кашоните не могат да го предпазят. Вижте го колко е симпатичен, нямате ли някаква възможност да го настаните някъде. Господине, разбирам ви и ви съчувствам. Имате пълната ми подкрепа в това благородно начинание. Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници. Имаме червени шапки с пискюли, балони и знаменца. Ако мога да помогна по някакъв друг начин, ще се радвам да го направя, приятен ден ви желая.

Така с Жони продължихме нашия тур по града, минахме през Агенция за закрила на бездомниците, Филиал на Министерството на милосърдието и чистотата, през Асоциацията за подкрепа на унижените и оскърбените, обиколихме всички възможни организации. Спряхме се и в няколко НПО-та със стъклени офиси. Получихме много разбиране, съчувствие, усмивки, още балони, още знаменца, дадоха ни и чисто нови цветни моливи, а на едно място даже ни почерпиха с лукчета, напълнихме две торби с брошури, поканиха ни на концерт, изпяха ни една песен, прегърнаха ни и всички бяхме щастливи.

Малко преди свечеряване с Жони крачехме протяжно накъм неговия магазин и кашоните му и размишлявахме. И размишлявахме. Много задълбочено. Имам идея, Джони, рекох му накрая. Каква, попита ме той с омърлушен поглед. Ела да идем на ъгъла на улицата. Оттук патрулката минава често, нали? Идеята ми проработи. Когато се зададе полицейската кола, изчакахме да наближи достатъчно, че куките да ни виждат. И с пълните с подаръци торби нарочно хукнахме, все едно бягаме от тях. Жони не можеше и да бяга, само се тътрузеше. Полицаите, разбира се, веднага заковаха. Слязоха и ни погнаха. „Спрете на място!“ Не ни гониха дълго, туриха ни белезниците и ни натовариха на задната седалка. Намигнах на Жони, е това ни е играта, брат, тая нощ сме на топло в ареста. Там и храна ще ни дадат. А за утре ще му мислим.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Хуго Бал – Майка ми смъртта

by New Social PoetryNo Comments

 

Бамбиното Исус по стълбите катери се
а анархисти бойни униформи шият.
Те пълни са с писания и адски механизми.
Залпът на разстрела за стената лепва ги.

 

Богът на утрото

Птиците и теменугите седят по корнизите и покривите на небето
Унесени в златни сънища.

Утрото се пробужда и закрачва през зеленикави порти, съградени от пяна.
В гръдта му се вкопчва подранила двойка чайки
С пляскащи криле.

Той крачи по пътя си, богът. Одеянието му плътно прилягаща плетеница
От чашки на рози, облени от роса. На морето ревът низпада от главата му
Във водовъртежа, във водопада на къдрите.

Дрънкулки от корали и черупки от охлюви са звънтящите украшения на главата му.
Смеещи се рифове са на зъбите му бялопроблясващите редици.
На обой от тополово дърво подмамва слънцето възбог.

Той протяга ръце към новородените безкрайности.
Запокитва с трясък жезъла си в планинските вериги
И розови пожари мятат надалеч кипващи лумвания.

Прозорците и фасадите на сградите на облаците са целите в пламъци.
Страните и градовете на хората спят още като забравени играчки.
Обувката на бога докосва равнината върху търкалящ се перлен камънак.

Облаци и вълни, пасища и ветрове го следват, подхващайки песента му.
Зюмбюлите в градините кихайки се пробуждат и учудено го поглеждат в очите.
Тревите надигат зелените мечове и се впускат в мократа суматоха на боя.

Нетърпеливо танцува богът. Не му стига, че земното кълбо
Към деня го отнася като фрегата.
На палубата на кораба, носещ се с опънати платна, пак напред се устремява богът

Със смях и ликуване, викайки и пробуждайки, надувайки сирингата
Със светло ектение.

 

Слънцето

Между клепачите ми прекосява детска количка.
Между клепачите ми минава мъж с пудел.
Група дървета става на сноп змии и съска към небето.
Камък произнася реч. Дървета в зелен пожар. Побягнали острови.
Люшкане и звънтене на миди и рибя глава като на дъното на морето.

Краката ми се изпружват до хоризонта. Придворна карета изтрополява
През тях. Патъците ми стърчат на хоризонта като кулите на
Потъващ град. Аз съм великанът Голиат. Храносмилам козе сирене.
Аз съм мамутче сукалче. Тревни таралежи ме душат отвред.
Тревата надига зелени саби, мостове, небесни дъги над тумбака ми.

Ушите ми са розови гигантски миди, широко отворени. Тялото ми набъбва от шумове, уловили се в него. Чувам козето врещене
На великия Пан. Аз чувам цинобърночервената музика на слънцето. То стои
Вляво горе. Цинобърночервено изригват парцаливи езици в нощта на света.
Когато тръгне надолу, то мачка града и църковните кули
И всички градинки, пълни с минзухари и зюмбюли и отеква
Като тенекия на детски тромпети.

Ала във въздуха се усеща как веят един срещу друг пурпур и жълтък
И бутилковозелено: люлки, държани на дълги нишки от оранжев юмрук
И пеене на птичи гърла, подскачащи над клоните.
Тънички дръжки на детски флагчета.

Сутрин слънцето ще бъде натоварено на каруца с големи колела
И откарано в галерията Каспари. Говедоглав негър
С дебел врат, сплескан нос и широка крачка ще държи петдесет бяло-
Крастави магарета, впрегнати в каруцата при изграждането на пирамидите.

Кървавопъстро множество ще се стълпи: родилки и акушерки,
Болни в инвалидна количка, кокилесто крачещ жерав, две танцьорки на Свети Вит,
Господин с рипсена папионка и червеноухаещ полицай.

Не мога да се сдържа – изпълнен съм с блаженство. Кръстатите дограми
Експлодират. Бавачка провисва от пъпа надолу от прозорец.
Аз не мога иначе: катедралите се взривяват с фуги на орган. Аз искам
Да сътворя ново слънце. Аз искам да ударя две слънца едно в друго
Като чинели и да подам ръка на дамата си. Ние ще се възнесем
Във виолетов паланкин над покривите на вашия
Светложълт град като абажури от копринена хартия, подети от порив на вятър.

 

Оплакване на мъртвите

омбула
таке
бити
солункола
табла токта токта такабла
така так
табубу м’балам
так тру – ю
во-ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
кла- аума
о кла о ю
кла о аума
клинга- о -е-аува
оме о-аува
клинга инга М ао- Аува
омба дий омуфф помо- аува
тру-ю
тро-у-ю о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшигго бшигго
гогго гогго
огогго
а-о-аума

 

Изкушението на св. Антоний

Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.

Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!

Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.

И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.

 

Облаци

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
баумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим флинси
еломинускула плуплубаш
раллалалаио

ендрамин саксаса флумен флоболлала
файлобаш фалляда фоллиди
флумбаш

церобададрада
глаглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
блаумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
раллабатаио

 

Насекомото

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на Бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето собствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на скръбта.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени в светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Високопарно и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.

 

Черна Богородица

Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.

Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.

Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…

Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.

Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.

Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…

 

Запечатай езика ми, вържи ме
отнеми ми последния дар.
Разлей виното ми, разпръсни ме
че в тебе аз пострадах.

О, загърни ме в нощта, Милостиви
обкръжи ме с Твоите свети пожари.
Накарай ме да падна жертва завинаги
ала единствено от Твоите свещенически длани.

 

Склони лика си. Видение

Склони лика си близо до моето лице.
Остави се да те обхвана с двете ръце
На твоите слепоочия сводовете.
Проникни ме с очите си
Опръскай ме с искри
Лице на светлината, очертание на нощта
Летящ, носещ се, алчен Ти
В мига на сега.

Ти ме обгръщаш, ти ме съвземаш.
Ти си чуден и бляскав
Обичащ и страдащ.
Ти ми даваш сила и ме храниш.
Ти ме възбуждаш и разпалваш.
Седя на леглото си и те зова:
Оглеждам се наоколо, припада тишина.
Скръствам ръце на гърдите си.
Открит съм към теб в тъмнината.

 

Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.

От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.

Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.

Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…

 

Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.

8.9.1921

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

По изданието Hugo Ball, Gedichte, Hrsg. v. Eckhart Faul, Sämtliche Werke und Briefe, Bd. 1, 2007.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Златомир Златанов – Принцовете на плебса

by New Social PoetryNo Comments

 

Днес масите нямат социологическа реалност. Сякаш изцяло са подведени под фетишистката фантазия за самоостойностяващ се обект. Например, електоралната маса, на която приписват и вменяват какво ли не, анализират до дупка, и въпреки това тя си остава непроницаема и непредвидима.
Електоралната маса като процесорен обект на мнително самотрансцендиране между хаотичност и сценарно манипулиране, както капиталът, този автоматичен субект, третира хаоса на стойността във фетишистки макиаж.
Масите могат да мислят, казва Бадиу.
Съжалявам, но масите са по-интелигентни и двулични. Те държат на своята немисъл и неекзистенция.
Фактически те отхвърлят културата, базирана върху философски картезиански субект с неговите еманципаторни дискурси и оперативни фикции, като парадоксално по този начин ги спасяват от преднамерения им субективизъм почти с хайдегериански жест.
Те дори спасяват ресентимента от самия него. Защото какво би станало, ако ресентиментът се реализира?
И масите, и нейните анализатори изпитват неописуемо наслаждение от взаимния си провал.
Само по този начин те се измъкват от двойното обвързване и блокаж през иглените уши на неотношение и несъучастие. Социалната връзка не съществува, също както сексуалната.
Ето какво вдъхва живот в смъртта на всички социални и сексуални революции.
Провалът на еманципиране на този странен масовиден обект е част от активна и оригинална стратегия на самите маси – бруталният факт на колективно отмъщение и отказ да участват в препоръчаните идеали.
Бодрияр го нарича „отмъщението на обекта”.
Фатална стратегия може би. И бездруго в по-голямата си част масовият електорат е един неразбираем Бартълби с още по-неразбираем отказ за сътрудничество. Бартълби – неизменният онтологически саботьор.
Масите не са субект. Нито пък обект. Но се оказват конвектор на всичко. Вместо доброволен слугинаж те са във фаза на принудително необслужване на нищо извън себе си.
Какво казваше Татчър? Почти същото като Лакан – обществото не съществува, има само семейства, фамилии, роднинства и т. н.
Цели столетия единствената институция при българите е бил кумът, пише Иван Хаджийски.
Масите не са този обект на хегелианска или марксистка диалектика, обречен да се превърне в субект чрез самоалиенация.
Обектът на масите избягва всичко това – той е преди голямата диалектика на желания, както и ще оцелее след нейното изчезване. И това е неговият реванш, да не задържа нищо и да преминава безнаказано отвъд всеки морализиращ ресентимент.
Понякога болестите на цивилизацията произтичат от твърде успешна сублимация.
Масите са пазители на несублимирано наслаждение в една хтоническа екзистенция на неекзистенция. В един атемпорален дискурс, където парадоксално всичко е временно и трябва да се консумира на мига.
Неолибералните биополитики ще им доставят и зрелището, и консумацията до степен на неразличимост между тях.
Картезианският момент е мит. Работническото cogito не съществува другояче, освен във формата на присвояването си от тези, които го отричат.
Въпреки структурните промени в капиталистическия макиаж от подчинение към съучастие на масите в споделена икономика, все още продължава да властва метафизичната стратегия на субекта в доминантното му позициониране.
Никога не концептуализирайте масите като субект – това им е противопоказно. Просто се старайте да разсейвате „отмъщението на обекта” чрез имуно-терапията на сменящи се управления и власти.
Властта е това, което охранява празното място на властта, както масите охраняват празното си безсубектно сърце.
Социалната връзка е фетишистка илюзия.
Лисиците на Макиавели винаги са го надушвали по безпогрешен начин.
След Бодрияр ще се заговори по-софистицирано за „общност без общност”, какъвто е прочутият израз на Нанси.
Конвенциалното разбиране за общност е за нещо, което работи, което работи съвместно.
Сега ще контрират това с непреводимия термин désoeuvrement, неработещото и неопериращото като проспект за общност, която винаги предстои.
Не работят наследствените връзки и афилиации, чувството за принадлежност, колективизмите, идентичностните белези, тотализиращите понятия.
Едно креативно правене от деактивираното неправене – твърде френско, нали? Но неволята, която неизменно подгонва българина, не е ли същото бездеятелно ядро на всяка дейност?

Както най-важните технологии днес са алгоритми на изчезване, така масите са призрачно втъкани в пърформанса на естествения си подбор като друго изкуство на изчезване и омитане без следи.
Каквито и да сме, нищо не може да ни бутне и провали – това е самомнението на текучествените маси.
Може да бъде сринато само това, което иска да падне.
Но за масите е недостъпно желанието за самосрив. Нихилистичната воля да пожелаеш нищото им е напълно чужда. Те са абонирани за хиперконформизъм, оборудван от конфликтни поетики и хетерогенни наративи.
Това е тяхната обективност, отмъщението им на обект.
Как масите отговарят на невъзможната претенция – бъди автономен, познай себе си, бъди отговорен?
Като децата. Те са безгрижните деца на небитието.
Кажеш ли им да са послушни, те съчиняват всички практики на непослушание.
Кажеш ли им – сега ти решаваш за себе си – изведнъж изпадат в пасивност, меланхолично униние, инфантилизъм, идиотизъм.
Масите в несубективна акция, която не търси признанието на другия, мелодрамата на другостта, а попива всичко и го отразява във всички посоки като кристал.
Безотговорна маса, самозаинтригувана и разсеяна. Тя иска само спектакъл, както някога народът не е искал нищо друго, освен народен съд.
Но сега съдът е най-големият спектакъл.
Масата предава вярата в своята собствена истина и в истината на другия. Тя е носител на несъзнаваната истина за липса на каквато и да била истина.
Тази фатална стратегия е скалата, в която се разбива вълната на ресентимента, който сякаш се моли да бъде спасен от самия себе си.
Един самоподдържащ се цикъл на интериоризирана вина, който рекрутира индивидите като отговорни морални субекти, липсва. Масите са виновни без вина. Невинни без невинност. Волеви конвектори на неволята.
Тук ли е моментът да говорим за плебейското без плебеи от попътната забележка на Фуко? Плебейското е дифрактирано и размесено навсякъде и във всичко.
Плебсът също не е социологическа реалност. Има само определено плебейско качество или плебейски аспект във всички тела, души, индивиди, пролетариат, буржоазия, навсякъде в разнообразие на форми и екстензии, енергии и несводимости.
Плебейското като шопската твърдоглавост извън закона и властовите отношения, плебейското като техен циничен лимит, ъндърграунд, дезангажиране. Да става каквото ще, таковал съм им макята.
Плебейското е магическият кристал на масите, лайбницианска анти-монада, картезианско анти-cogito.
И все пак масите преди всичко са обект на експлоатация и самоексплоатация. Колкото и да е уязвено от плебейската си сянка, работническото cogito е факт.
Превръщайки се в певец на плебейската опърничавост като съпротива срещу всички опити за еманципация, борба и протести за справедливост и социално равенство, Бодрияр, каквито са подозренията, изпада в капана на философската си плебейщина.
Вярно, че интелектуалните дискурси се оплитат в друг капан на пасторална парадигма на социалното, в спинозистки утопични проекти за социализиране на капитала.
Плебейското анимира масите в сянката на тяхната социализация, но дали е твърдата скала и кристал на обречен шопски хтонизъм вероятно е само едностранчива метафора.
Като антидот могат да се посочат Антонио Негри и италианските автономисти като теоретици на сингуляризираните множества в композирането им в полето на общото, на работнически движения и протести, които само временно изглеждат обезсилени.
Или пък безкомпромисният застъпник на работничеството Ален Бадиу, една интелектуална фигура от най-висок мащаб.
Негри си представя нещата другояче – в машинното обкръжение на капитала изниква комунистическият субект на множествата-multitudes, преодолели закона за стойността и произвеждащи с работа своята сингулярност като материално потвърждение на еманципиране.
На тази възможност за комунизъм като трансверсална организация на свободни индивиди, технологически обезпечена съобразно научния прогрес, не друг, а самият Дельоз е реагирал с потресен тремор.
Новите механизми, технологии и аранжименти на машинни асемблажи, имплицирани от неговата философия, съпътстват не толкова комунистическо бъдеще, колкото напредналите режими на контрол.
Това, което Дейвид Харви нарича натрупване чрез лишаване от собственост (accumulation by dispossession), означава не толкова генериране на нови богатства, колкото овладяване на съществуваща собственост и пари, предимно от публичния сектор, чрез легални и криминални средства в ситуации, където легалността е размита и неясна.
Натрупването чрез лишаване означава субективна деституция на почти всички обществени прослойки и на по-голяма част от хората.
Харви има предвид неолибералния режим и неолибералната контрареволюция, осъществени на Запад в края на 70-те.
Но не разчитаме ли същите характеристики в българската ситуация от самото начало на демократични промени? Прословутите заграбвания и грабежи, заграждания и смяна на собственост, сенчести олигарси с публични средства, примитивни заменки, изобретателни мошеничества от всякакъв вид, симулация на социално слабите и нежелание да се сключи договор с капитала, ограбване на социалната рента и на евро-пари, грантовете на неправителствените организации с манипулативна цел…
Мълчанието и пасивността на масите все още се смятат за алиениращ ефект на циничната и умъртвяваща система на симулация и дезинформация, на които е възможно и може да се даде истински отговор и символна съпротива.
Бодрияр, напротив, е разбирал тази инертна пасивност и индифирентност на масите като стратегия на съблазняване и символно предизвикателство.
„Ние нямаме претенции” – и тъкмо с този бартълбиански жест ще зачеркнем вашите подмолни идеологически намерения за невидимото ни заробване.
Но и обратното е вярно – ние ще ви служим като не ви служим.
Когато няма алтернатива и никакъв потенциал за реализиране, способността за реверсивност и контингентни обрати се поема от самата система.
Политическата система днес се гради на откровена симулация и преиграване. Политическата воля за репрезентация е изоставена като утопия на платената прослойка от самопровъзгласили се възпитатели и нелегитимни бащи на нацията, които в подсъзнанието си продължават да ни третират като плебс и негоден материал.
Тогава не е ли съблазняваща стратегия да им се каже: Хайде, ние сме този извечен плебс на земята. Опитайте се да ни третирате и манипулирате, за да се провалите за кой ли път!
Само че в симулацията на провалите си политическите върхушки изпробват не по-малко изобретателни и съблазнителни стратегии на биовласт, наложено консуматорство, привлекателен мениджмънт и т. н.
Те всъщност отдавна са част от глобалното шарлатанство на либералния свят. Всичките им интелигентни усилия са вложени в корупция и кражби, във възпроизводство на клептокрация.
На тяхното самозабравяне какво друго може да се противопостави в крайна сметка, освен теорията за иманентна справедливост – все някога ще се провалят и издънят, ще дойде видовден.
И това също е част от плебейската реверсивност на системата, на всяка една система.
Плебейска контрареволюция на бившата номенклатура, която дублираше демократичните преобразувания от самото начало. Плебейска в буквалния смисъл, когато прехвърляха пари и активи на шофьорите и секретарките си, на роднини и близки.
И защо не ги спряхте? – беше попитал цинично един генерал.
Милионите, които не спряха малцина. Масите – абсолютно индиферентен обект.

Масите, нарочени за суверен, фактически са заети със суверенно експулсиране на своята отговорност, с преобръщането си в непроницаем обект и в още по-непроницаемо отмъщение на обекта.
Масите отиграват символното убийство на политическата класа, политическата класа регенерира своя Франкенщайн.
Безсилието на клептоманите да станат капиталисти е строго пропорционално на безсилието на низшите прослойки да влязат в реални капиталистически отношения.
Това е двойният блокаж, double bind, в който сме заклещени
Едните разсипват банки и активи, за да консолидират капиталите си, другите трупат банки на гняв или холестерол.
Работниците мечтаят да се отвържат от хватката на капитала, капиталистите мечтаят еманципиране от труда, като го заместят с машини.
Както бившият номенклатурчик не е способен да стане капиталист, така бившият тоталитарен работник е неспособен да се превърне в постфордистки работник.
Срещата между две неизкласили класи е фатално разминаване.
И какво друго им остава освен да приложат атавистични фатални стратегии?
Не заслужават да им правим капитализъм.
Не заслужават да им работим тук и затова си вдигаме парцалите.
След като няма нито индустриална база, нито масов потребителски пазар, актуализираната схема на Троцки за комбинирано и неравно развитие на капиталистически отношения отново е в сила.
Дори пейзажът тук е като руския – потьомкиновски магистрали и обезлюдяващи селища покрай тях.
Инвестициите на Европейския съюз дойдоха като манна небесна за травеститската номенклатура, под най-неуязвимата и атрактивна форма на чисти пари.
Държавната бюрокрация, която ги дистрибутира, получи своя върхов момент на оргазъм, пълна реализация на бюрократична утопия.
Някога доктор Желев бе написал за златното време, което настъпва за българската интелигенция.

То дойде, но за българската клептокрация.

Изгубила външна суверенност, държавата консолидира в себе си остатъчните ресурси на насилие, за да се стовари с цялата си мощ върху стопяващото се население.

Един бивш шеф описа ситуацията в туристическия бранш така – има една мутренска част и една част на постмодерен феодализъм.
Васалната държава като дистрибутор на европейските пари е спойката между тях, бюрократичен конвектор.
Този маниер на налагане на напредничав спекулативен капитализъм в по-малко развити региони създава условия, които Троцки опитваше да теоретизира със закона на комбинирано развитие – очертаване на отделни стъпки, амалгама на архаични с по-съвременни форми.
Ускорено строителство на пътища и забавено равитие на капиталистически класови отношения, особено в аграрната област.
Чуждият капитал създаде противоречията и колизиите на различни социално-исторически структури и опити, внасяйки светкавично нови икономически отношения в една застояла и непроменлива среда, като тласка хората от глухата провинция към големите или чужди градове с периодичен трансфер на популации по целия свят.

Стратегическото усвояване на българската неразвитост и несимултанност от страна на западния капитал има за ефект концентрираща се власт вътре в клептократската държава, докато същевременно Брюксел отслабва нейния авторитет да управлява, нейната суверенност.
Колаборацията на една локална слаба държава с чуждия капитал и европейските инвестиции се оказа причина и следствие за слабостта на местната капиталистическа класа. Тази класа е пихтиеста и в зачатък, в същото състояние както несформиращото се гражданско общество.
И тогава държавата наистина се превръща в конвектор на мафиотско брожение.
Те наистина нямат друга цел, освен да управляват, като крадат, и да крадат, като управляват, в един порочен кръг на реверсивност.
Интелигенцията като една същностно паразитна фракция, клъстер, струпване, лишена от автономна значимост в социалното производство, малочислена и икономически зависима, неохотно или яростно осъзнава своето безсилие и търси масивна социална опора, на която да се облегне.
Кой ще предложи поддръжката си? Държавата, фондации, дружества, спонсори и благодетели паразитират върху паразитната интелигентска прослойка, както и обратното. Паразити паразитстват паразити.
Друга интелигентска група започва да присвоява назадничави, обсолетни или архаични теми, жанрове, наративни средства и слогани като средства за артикулиране на своята перспектива и фрустрация с местните условия. Такъв отговор не може да им се даде от актуалната ситуация, като се има предвид структурното подчинение на капиталистическо развитие, зададено отдалече, от Европейския съюз.
Назадничав месианизъм, който рови в архива на Възраждането и други архаични форми, противопоставяйки това на нереализиралата се буржоазна класа.
Фасадна поддръжка на българския дух като претекст за провинциална безметежност.
В този процес на фолк-рециклиране може да се открои специфично културно измерение на комбинираното неравно политическо развитие, случващо се като налагане на форми, жанрове, медии, практики, въведени от напредничавите глобални културни пазари, върху възкресените назадничави локални и традиционни съдържания.
Употребата на преработени културни елементи от фрустрираната прослойка, която желае напредничава агентура, но е държана в регионално подчинение, може да се онагледи от вариативност на форми, от промоцията на национална имагинерност и възстановяване на диалектни езици до фасцинация с фолклор и примеси на предмодерни форми с модерни значения
Така се стига до мазалото на чалгата и шоу-спектакли от типа Слави Трифонов. Потискащо е да наблюдаваш как юпита, префасонирани в западен маниер, млади служители и чиновници, white-collar workers отиват да се разчувстват на Йованке. Да разпуснат, какъвто е жаргонът им.
Едно имагинерно връщане чрез преработена фантазия за далечно минало през опцията за настояща катастрофа.
Съживленчеството на архаични елементи не е отклик на реални социални условия, на комунална собственост и етос, а отговор на икономическата криза и объркани социални отношения.
Тази ситуация Блох нарича „едновременност на неедновременното” като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие.
Фредрик Джеймисън пише: Трябва да се гледа на модернизма като на уникално кореспондиращ с неравния момент на социално развитие или това, което Ернст Блох нарича simultaneity of the nonsimultaneous,” the “synchronicity of the nonsynchronous” (Gleichzeitigkeit des Ungleichzeitigen).
Тоест, ко-екзистенция на реалности от радикално различни моменти на историята.
Културна критика на модерната капиталистическа цивилизация в името на предмодерни стойности – това вече се е случвало при революционния Романтизъм и дори при психоаналитическото учение на Фройд, който ревитализира едиповските митове.
Целта не е връщане към миналото, а detour през миналото по пътя към нови утопични фигури.
Осъвременяване на несъвременното като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие, оргиастично желание за подчинение, за магическа бюрократична екзистенция под нечие покровителство. Търсене на минали етапи на съзнание, омраза към разума, изпадане във фолк-хтонизъм.
България днес е класическа държава на шизо-темпорално смесване, несимултанност, несинхронност.
Обективна неедновременност – слабо индустриализирани работници се сблъскват с нови технологии.
Субективна неедновременност или несимултанност, когато средните слоеве са неспособни да придобият това, което същите класи на Запад, middle stratum, го могат.
Всичко това поради комбинираното и неравно развитие на късния капитализъм.

Едните със защитено бъдеще в сегашното, защитена техно-благословия за юпита, които още Дельоз осмиваше.
Другите – с култура на натрупана атавистична ярост.

Край на историческата хомогенност и стадиен детерминизъм. Несинхронност, bad timing и ресентимент, който реверсира в amor fati.
Скоростта, бруталността, интензивността и подавляващата власт на индустриализация и модернизация драстично променят източноевропейските общества, техните политически системи и йерархия на стойности.
Историята е къща, където има повече стълби, отколкото помещения – това е причина да признаем мулти-темпорална и мулти-пространствена диалектика, способна да закопчае вариативност от всевъзможни резултати и изходи, тъй като капиталистическата история няма закони или предопределени лица, пише Блох.
Колективните отговори на логистиката на капитала може да приемат различни форми, които са контингентни спрямо организацията на различните класи във вариращи времена и места.
Но българската грамотност е примитивна и еднозначна, на тролско равнище, както по всичко личи. Упражненията в безобразно постколониално писане са по-скоро самоанализ на истерични симптоми. На словесен боклук, където истината и езикът са несъвместими. И където плебейските писари не са вписани нито като субекти, нито като обекти: pulp-fiction, боклук, криминале.
Политическата култура дори не е на равнището на гърци или сърби.
Култура, която демонстративно се е отказала да се сравнява с други култури, изобщо не е култура, а фантомен опортюнизъм.
Неспособността за истински революции, културни авангарди, младежки контра-култури допринасят за превръщането ни в класическа държава на неедновременност, на постколониален нарцисизъм и посткомунистическа параноя.
Тези атавистични и плебейски обрати се дължат на това, че България е структурно зависима от други по-могъщи сили, на които дори не е помислено някакво противодействие, освен нихилистично отрицание от най-долна проба.
Поставете българските капиталисти до Илън Мъск. Каква капиталистическа реалност имат тези капиталисти? Никаква.
Политици, криминални босове, патриотари, псевдо-интелектуалци и всякаква паплач се угояват с крадени европейски пари, докато пледират за национално достойнство и суверенни изяви. И това е плебейското подшиване на българския профил пар екселанс.
Поне да бяха заковали процента на кражба – двойно, но не и петорно.
Ще се намери ли кой да ги спре?
Масите са безучастни като хор на гръцка трагедия.
Те са безсъбитийни, конфигурация на prevent-event в термините на Ларуел.
В абстиненцията си на спящи гиганти ги облъчват единствено вълните на космическо унижение.
Останалото е шутовщината на Ноеви ковчези.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Владимир Сабоурин

by New Social PoetryNo Comments

 

156 W
…
… ние ще …

 

149 W
…
… не
…
…

 

147 W
…
…
… с челюстите …да
…

 

139 W
… щит…
… същия …
… след като той … делото …
… ала нивга цел не е …
… вътре във … врагове …
… свистенето на копия …
…
… думи повече не …
… защото на онези, дето нищо не знаят …
…

 

108 W
Чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш.

 

19 W
Не ме е грижа за несметните богатства на Гигес
и до днес не съм изпитвал завист, дори не се възхищавам
на делата на боговете и не ламтя за господство.
Всичко това е далече от погледа ми.

 

18 W
… сина на оцапания с кръв бог на войната.

 

10 W
…
…
…
… защото изневиделица
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

5 W
На щита ми се радва сега някой тракиец. Захвърлих го в храста
непокътнат си беше и не се разделих с удоволствие с него.
Спасих себе си. За щита какво ме е грижа? Станалото
станало. По-късно съвсем не по-лош друг ще намеря.

 

3 W
Многобройни не са опнатите лъкове и само някои
мятат стрели, щом Арес за битка ни сбира
в равнината. Ала мечовете ще свършат тъжното си дело.
Защото от тази битка разбират добре
господарите от Евбея, знаменитите с копията си.

 

247 W
мек рог

 

192 W
От петдесет мъже Посейдон, господарят на коня, остави живота само на Койранос.

 

178 W
… само да не срещнеш ти черна опашка.

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

134 W
Защото не подобава да хулиш мъртви мъже.

 

120 W
… защото красивата песен на Вакх господаря да запея
умея аз, дитирамба, щом вино опие подобно на мълния сетивата ми.

 

119 W
… и с все сила върху тялото ѝ да се хвърля, корем към корема ѝ, бедра към бедрата ѝ да притисна.

 

118 W
Само да можех просто с ръка Необула да докосна!

 

116 W
Забравѝ за Парос, неговите смокини и живота в морето.

 

283 W

Линията, разделяща надве скротума … мястото, на което седим и което означаваме като областта между срамните части и ануса …

 

276 W
… само с един рог.

 

256 W
… с лавър окичени бикове …

 

254 W
Ние няма да можем това.

 

252 W
Сега отпадат жилите на члена.

 

249 W
подгизнала

 

246 W
ала жените са разюздани, ще рече, те жаждат за леглото

 

236 W
… тормозен от въшки.

 

233 W
… тия краченца да са твои? щото най-ценното са в теб …

 

231 W
… избягвайки тъмна подводна скала …

 

227 W
… господар над овцете отхранваща Азия.

 

233 W
… ти хвана за крило цикада, мой човек …

 

220 W
… да зейне тук пред мен земята …

 

217 W
… на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са.

 

215 W
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост.

 

214 W
морски охлюв

 

72a D
… шибан от вълни!
И край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя…
Това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел.

 

126b W
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

 

201 W
Много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо.

 

196 W
Ала разслабващите членовете копнеж и жажда, приятелю, са по-силни от мен.

 

166 W
…
…
… милият Парос
…
…
…

 

126 W
Едно обаче умея наистина
Щом някой зло ми причини, отплата с върло зло да види.

 

125 W
… да се боря с тебе желая тъй както жаждащ да пие.

 

111 W
Вдъхвай кураж и на младите! Ала пълнотата на победата е в ръцете на боговете.

 

110 W
Ще направя това. Защото истински общ е за нас хората единствено Арес.

 

109 W
Вий, бедни, изоставени граждани, чуйте най-сетне моите
думи

 

107 W
Надявам се Кучешката звезда да изсуши труповете на много от тях
с жилещите си лъчи …

 

101 W
Седем мъртви лежат в прахта, дето влачихме за краката.
Хиляда убийци сме ние.

 

80 W
… враг
…
…

 

41 W
… земеродно рибарче
дето кацна на издадена скала.

 

40 W
влажни срамни части

 

36 W
… облегнали се на стена в дебела сянка

 

34 W
… защото без никаква отплата не ще те прекараме на другия бряг.

 

32 W
… заради миртовото клонче

 

31 W
… косите покриваха с мрак раменете и шията.

 

21 W
Този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто покрит от диворастящи трънаци.

 

12 W
Ние крием мъчителните дарове на господаря Посейдон.

 

11 W
Понеже ако плача, не лекувам нищо, но и не влошавам
щом наслада изпитвам и радост от живота.

 

10 W
…
…
…
… защото изведнъж
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

8 W
Все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане …

 

325 W
Високовъздигнатите колони на Мегатимос, Аристофон и Наксос
здраво държиш ти, мощна земя, дълбоко в недрата си.

 

322 W (Spuria)
… празненството на свещена Деметра и на Кора
празнувайки

 

313 W
бяла трътка

 

307 W
Зарад спящия лови рибарският кош.

 

299 W
…
…
…
след като това бе казано …

 

298 W
… и той самият държи края в ръката си.

 

297 W
… като у дома си се чувстваше отвратителното дрънкало.

 

296 W
… аз протягам ръка и моля за дар …

 

283b W (195 Bgk.)
вмръзнали в дебелия лед кучешки лайна

 

234 W
… понеже нямаш гняв в черния си дроб.

 

218 W
Аз идвам при теб, за да получа знак.

 

213 W
… душите ни в ръката на вълните …

 

212 W
Дръж (кораба) на острието на вълни и ветрове

 

208 W
работно животно

 

200 W
Гаврите на оня няма да останат ненаказани.

 

193 W
От жажда и копнеж нещастен аз лежа
безжизнен от болки зли изпратени от бог
до мозъка на костите пронизан

 

191 W
Да, жажда такава любовна се вчепка потайно в сърцето ми
голяма тъма над очите изля
всяка отчетлива мисъл от гръдта ми плячкоса.

 

189 W
Много слепи змиорки пое ти.

 

187 W
Ти, със загорелия избръснат гладко задник!
Ти, маймуно, с подобна брада…

 

184 W
В една ръка тя носеше вода,
измамната, в другата обаче огън.

 

172 W
Татко Ликамбе, ти какво науми си?
Кой ли обърка така твоите помисли
с които доскоро тъй се гордееше? Ето сега
Как ти пред съгражданите яко ставаш за смях.

 

169 W
… възнамерявайки към Деметра да протегна ръце…

 

158 W
безмилостно

 

115 W
… голям …
… робски …
…
…
…

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

143 W
…
… ще бъда …
… мисли …
… все някога
… да понася

 

133 W
Никой не е от съграждани тачен, не се радва на почит, щом веднъж си отиде.
Много по-скъпо за нас е, по се стараем за благоволението на живия,
докле самите сме живи. А най-зле се отнасяме винаги с мъртвия.

 

130 W
На боговете всичко (остави). Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
по гръб да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
лишен от сила на живота човек залутва се с блуждаещ дух.

 

129 W
защото тъкмо от приятели оставяш се да бъдеш удушен.

 

97a W
…
…
…
… страх те е, макар че досега тъй храбър бе …
… страх те е …
… поставен …

 

82 W
… на кура
… аз (съм) прав
…
… ти отклони
… ще защитят
… ти получи
…
…
… града
… та нали мислиш
…
…

 

50 W
…
… красиво
…
…
…

 

43 W
… Набъбна му оная работа …,
като на добре охранен катър от Приена.

 

42 W
Както тракиец или жител на Фригия бирата смучат със сламка
правеше така и тя наведена напред.

 

1 W
Аз съм, да, аз съм на Ениалий слуга, господаря на бойния крясък
и на Музите дарът пленява ме, поназнайвам нещо от туй.

 

15 W
Съюзникът, Главке, приятел е само докле той се бори за нас.

 

9 W
Ако главата му и членовете му красиви
Хефест бе увил в тъй чист саван …

 

2 W
С копието си изкарвам хляба, с копието – виното
исмарско и пия на копието облегнат.

 

122 W
Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини
… Архенактид …
… син на …
… за сватбата …
…
…
…
… на човеците
…

 

AP. STOB. 4.46.10
занимават ме слънчевите затъмнения
……………… засвидетелстващи
началото ………………..
…………………………..
……………………….
в перихелия

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

По изданието Archilochos Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel. Sammlung Tusculum, Patmos Verlag, 2003

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Александѫр Николов

by New Social PoetryNo Comments

 

Зная как да повеждам
В буйния танц
На бог Дионисий
– Дитирамбът –
Като стой, та гледай, мълниеносно;
С вино.

 

* * *

Нервите по тоягата ми се скъсаха.

 

* * *

Курът му – надървен до пръсване,
Като на Приенски осел,
Угоен с ечемик.

 

* * *

Копието ми – ечемичен хляб,
Копието ми – пивко вино.
Пия,
Облегнат на копието си.

 

* * *

Врящ чатал.

 

* * *

Тук лежа в траур и желание.
Линеещ; уязвен, заради наказанието на боговете
С, врязала се до костите, любов.

 

* * *

Тумор между бедрата.

 

* * *

Огромно беше богатството, което той натрупа
От дългите години работа,
Но всичко
Замина в сребролюбивите ръце
На една курва.

 

* * *

Както смокинята, растяща между камъни,
Храни доста врани,
Така и безгрижната Пасифили
Приема много пътници.

 

* * *

Сбогувай се с остров Парос,
Сбогувай се със смокините и моряшкия живот.

 

* * *

Този хубав щит, който захвърлих
В храсталаците, носи
Гордост на някой тракиец.
………………………………..Да вървят по дяволите
И двамата.
………………………………..Аз нали съм тук –
Ще си набавя друг, който пò ми приляга.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Михаел Тойнисен – Архилох, фрагмент 122 W

by New Social PoetryNo Comments

 

4. Произволът на неограничената възможност: фрагмент 122 W

Допускането на човешката свобода, което Архилох прави във фр. 13, смекчава наистина детерминизма на господството на деня. То обаче в никакъв случай не изключва божествения произвол. Архилох регистрира наличието на страдание, причинено от произвола на висшия бог, там, където съобщава за въздействието, което оказва едно слънчево затъмнение – вероятно това от 6 април 648 г. пр. н. е. – върху хората (фр. 122 W = 74 D). Деветте напълно запазени стиха от стихотворение, съдържало първоначално поне 16 – от още шест са достигнали до нас само малки откъслеци[1] – съдържат освен едно по-скоро бегло описание на самото слънчево затъмнение преди всичко размисъл върху неговия отзвук в съзнанието на съвременниците и преценка на следствията, които то сигурно е имало за човешкото разбиране на света. Стихотворението разглежда следствията на слънчевото затъмнение в две отчетливо разделени една от друга сфери, които са също толкова отчетливо свързани помежду си. С размах е обрисувано как се е променило лицето на земята и бегло е скицирано настроението, породено у хората. И двете изображения обвиняват Зевс в произвол.

 

4.1. Промяната на света

Доколко самите неща се явяват по друг начин след акта на Зевс, стихотворението описва още в началото: χρημάτων ἄελπτον οὐέν ἐστιν σὐδ᾽ ἀπώμοτον / σὐδὲ ϑαυμάσιον (ст. 1-2а), вече няма нищо, което да не може да се очаква, нищо, което да може да се отрече, нищо, на което да трябва да се учудиш.[2] Основната мисъл на стихотворението предава преди всичко изразът ἄελπτον. Той има предвид, ако го погледнем по-отблизо, повече от простата констатация, че нищо не е непроменимо. Тежестта, която му придава Архилох, става очевидна чрез повторението му в променена форма след краткото характеризиране на акта на Зевс. При повторението Архилох превежда израза в две думи, които диференцират съдържанието на значението му: за хората е καὶ πιστὰ πάντα κἀπίελπτα, всичко е станало достойно за вяра и очаквано.  Съобразно с това първоначалният израз има предвид и че нищо вече не е невероятно, нищо – немислимо.[3] Диференцирането на значението в две думи е важно, защото Архилох иска да каже, че и двете – настоящото и бъдещото – са се променили. Също толкова важно е, че той превежда двойното отрицание в утвърждение.  Да четем с Пфайфер, Френкел, Пейдж и други вместо καὶ πιστὰ (Stobaeus) κἄπιστὰ, невероятен/недостоверен би противоречало на хода на тази трансформация в позитивно. Следствието от акта на Зевс в никакъв случай не е, че в нищо вече не се вярва. Напротив: актът създава условия всичко да стане достойно за вяра. Архилох изразява позитивно и втората съставка на диференцирано представеното фактическо положение – създава се впечатлението, че всичко е ἐπίελπτα, всичко може да се очаква. Ако искаме да обърнем внимание на онова общо, което лежи в основата на можещото да се вярва и можещото да се очаква, то най-точно бихме го изразили с твърдението: всичко изглежда възможно.

Да се работи с модалното понятие за възможно е смислено и с оглед на начина, по който Архилох измерва съответната тежест на настоящото и бъдещото. Той радикализира преценката на положението, настъпило след слънчевото затъмнение, с оглед на тепърва можещото да се очаква, бъдещото. Наистина божествената намеса в природното протичане придава още сега на нещата загадъчен вид. Ала на хоризонта на бъдещето се набелязва „a topsy-turvy world [обърнат с главата надолу, хаотичен, б. пр.]”,[4] „едно пълно обръщане на цялата природа”[5]. Никой да не се учудва – така илюстрира ситуацията Архилох в последните изцяло запазени стихове σὐδὲν ϑαυμάσιον – ако скоро делфините се поселят в гората, а горските животни – сред морското вълнение. Просветването на бъдещото в настоящото може да се изрази посредством понятието за възможност. От една страна, възможното само по себе си спада към бъдещето. От друга, още в настоящето всичко изглежда възможно. Различието на настояще и бъдеще обаче е внесено от Архилох и в самата тази привидност, в актуалния модус на даденост на света или в съзнанието, което хората имат за него hic et nunc[6]. За постигането на това спомага едно разграничение, което остава нетематизирано и бива използвано само оперативно, между възможното като такова и неговото осъществяване. С помръкването на деня нещо, което не е било смятано за възможно, все пак е станало действително. Затова с оглед на бъдещето трябва да се очаква, че всичко, което още сега изглежда възможно, ще стане действително. Позитивният израз, който езикът придава на една така тотализирана възможност, има предвид наистина само нещо формално-онтологически позитивно. В стихотворението тотализираната възможност е оценена изцяло негативно. Пред лирическия говорител не се отварят никакви „неподозирани възможности”, никакви възможности, които да разширяват в безкрая пространството за действие. Вместо това в него се прокрадва предчувствието, че действието би могло да стане невъзможно тъкмо защото заличаването на границата, която разделя възможното от невъзможното, осуетява всяка ориентация както в действието, така и в мисленето. С други думи: вместо неограничена свобода той вижда да се задава възможността за безграничен произвол. Един Зевс, който произволно нарушава природните закони, може да бъде подозиран, че ще подложи целия свят на произвола на господството си. Слънчевото затъмнение демаскира господството му като потенциално тотално господство на произвола.

Как Архилох по-конкретно тълкува божественото господство на произвола демонстрира ролята на времето в стихотворението му. Достигналите до нас стихове са пронизани от многообразни времеви определения. Тези определения се разполагат на две равнища. Те спадат, от една страна, към предмета на съзнанието, от друга – към самото съзнание. Самото съзнание, на което всичко му се струва възможно, е маркирано с времеви индекс. Хората усещат, че всичко е възможно едва ἐπειδή – след като Зевс превръща деня в нощ. Същото изречение, което хвърля светлина върху темпоралността на предмета, артикулира също и по най-рязък начин времевата определеност на съзнанието: ἐκ δὲ τοῦ (…) γίνετσι – оттогава става за хората всичко достойно за доверие и възможно за очакване (ст. 5). Нещата им изглеждат като свят, в който всичко е възможно, от момента на слънчевото затъмнение. По този начин иззад видения от модерна гледна точка като чисто естествен природен процес се изстъпва историчността. Ужасът на хората пред лицето на тотализираната възможност не е атемпорален, надисторически – той е исторически контингентен опит.[7] Погледнато оттук, датировката на наблюдаваното от Архилох слънчево затъмнение придобива нов интерес. Дори 6 април 648 г. пр. н. е. да не е „най-сигурната дата в цялата ранна литературна история” (Schadewaldt 1989), пак ще заслужава внимание, че събитието, с което поетът свързва по-нататъшните си разсъждения, изобщо подлежи на датиране. Архилох схваща божественото господство на произвола като историческо. Не обаче в смисъл, че историчността релативира това господство. Той вероятно иска да каже не просто, че сега всичко става възможно. По-скоро изглежда да има предвид: сега се оказва, че всичко винаги вече е било възможно. В съгласие с това твърдението му би било, че господството на Зевс отколе не е било нищо друго освен господство на произвола.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] В папируса Oxyrh. Pap. 2313(a). Там могат да се разчетат едно име – Архенактид – и думата „сватба”.

[2] Както винаги при Архилох, и тук новостта на предмета се утаява в модерността на езика (срв. Page, D. „Archilochus and the Oral Tradition“. In: J. Pouilloux (Ed.) Archiloque, 1964, S. 157f). За ϑαυμάσια, чудното говори на едно място преди Архилох може би единствено Хезиод (Theog., ст. 584), а кариерата на ἀπώμοτον започва по същество едва през пети век. Познато е при Софокъл, Ant., ст. 388.

[3] Ottmar Lachnit, Elpis. Eine Begriffsuntersuchung. Diss. phil. Universität Tübingen, 1965, S. 26 стеснява значението на израза до „немислимо”. С отпадането на съотнесеността с бъдещето обаче едно съществено смислово измерение на стихотворението би станало недостъпно.

[4] Will, F. Archilochus. New York: Twayne, 1969, S. 51.

[5] Pfeiffer, R. „Gottheit und Individuum in der frühgriechischen Lyrik“. Philologus 84, 1929, S. 141.

[6] Тук и сега (лат.) (б. пр.).

[7] Burn, A. R. The Lyric Age of Greece. London: Arnold, 1960, S. 166 пише за Архилох: „When an eclipse of the sun startled the north Aegean, he remarked that, after the way he had been treated, that was the sort of thing would happen nowadays.”

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Петер Бюргер – Из „Теория на авангарда“ (ІІ, 3)

by New Social PoetryNo Comments

 

Тъй като изкуството е отделено от жизнената практика, в него могат да се приютят всички онези потребности, чието задоволяване в ежедневното съществуване е невъзможно поради пронизващия всички сфери на живота принцип на конкуренцията. Ценности като човечност, радост, истина, солидарност биват изтласкани от действителния живот и съхранени в изкуството. В буржоазното общество изкуството има противоречива роля: доколкото скицира картината на един по-добър ред, то протестира срещу лошото налично съществуващо. Ала като осъществява образа на един по-добър ред в привидността на фикцията, то разтоварва обществото такова каквото е от натиска на сили, насочени към промяната. Тези сили биват оковани в една идеална сфера. Доколкото върши това, изкуството е „афирмативно” в Маркузевия[1] смисъл на думата. Ако двойственият характер на изкуството в буржоазното общество се състои в това, че отстоянието спрямо обществения процес на производство и възпроизводство съдържа както момент на свобода, така и момент на незадължителност, безпоследственост, то е логично опитът на авангарда да върне изкуството в жизнения процес също да представлява противоречиво във висока степен начинание. Защото (относителната) свобода на изкуството спрямо жизнената практика е същевременно условието за възможност на критичното познание на реалността. Изкуство, което вече не е отделено от жизнената практика, а напълно се разтваря в нея, губи заедно с дистанцията спрямо жизнената практика и способността да я критикува. По време на историческите авангардни движения опитът да се снеме дистанцията между изкуството и жизнената практика можеше все още неограничено да разчита на патоса на историческата прогресивност. Междувременно обаче чрез културната индустрия се е формирало лъжливото снемане на дистанцията между изкуство и живот, което оголва и противоречивостта на авангардисткото начинание.[2]

В следващите редове ще скицираме как интенцията за разграждане на институцията на изкуството се утаява в три сфери, които по-горе използвахме за характеризиране на автономното изкуство: употребимост (цел на употребата), произвеждане, възприемане. Вместо за авангардистка творба тук ще говорим за авангардистка проява [Manifestation]. Дадаистичното събитие няма характер на творба – и въпреки това става дума за една автентична проява на художествения авангард.  С това не искаме да внушим, че авангардистите изобщо не са продуцирали творби, замествайки ги с моментни случвания. Както ще видим, категорията на художествената творба, макар че не е разрушена от авангардистите, бива тотално променена.

От трите сфери употребимостта на авангардистките прояви е най-трудна за дефиниране. При художествената творба от времето на естетизма отделеността от жизнената практика, характеризираща статута на изкуството в буржоазното общество, се превръща в нейно съществено съдържание. Едва чрез това художествената творба става самоцел в пълния смисъл на думата. В рамките на естетизма обществената безпоследственост на изкуството изплува на повърхността. На тази безпоследственост авангардистките артисти противопоставят не едно изкуство, имащо последствия в съществуващото общество, а принципа за снемането на изкуството в жизнената практика. Подобно схващане обаче не позволява дефинирането на някаква употребимост. За едно изкуство, върнато в жизнената практика, вече не може дори да се посочи липсата на употребимост, както при изкуството на естетизма. Щом изкуството и жизнената практика образуват едно цяло, щом практиката е естетическа, а изкуството – практическо, вече не може да се открие някаква цел за употреба на изкуството – и то поради факта, че разделението на двете сфери (изкуство и жизнена практика), конституиращо понятието за употребимост, вече не е валидно.

В касаещото произвеждането видяхме, че при автономната художествена творба то се осъществява индивидуално. Творецът продуцира като индивид, при което неговата индивидуалност се схваща не като израз на нещо, а като радикална особеност. Понятието за гений е свидетелство за това. Квазитехническото съзнание за подлежащото на направа художествено произведение, достигнато от естетизма, само привидно противоречи на понятието за гений. Валери[3] например демистифицира художествения гений като го свежда до психическа двигателна сила, от една страна, и владеене на художествените средства, от друга. По този начин псевдоромантическите учения за вдъхновението наистина се схващат като самозаблуда на продуциращия, но в никакъв случай не се преодолява схващането за изкуство, свързано с индивида като творчески субект. Напротив: теоремата на Валери за силата на гордостта (orgueil), задвижваща и подтикваща творческия процес, подновява за пореден път централната за изкуството на буржоазното общество концепция за индивидуалния характер на художественото продуциране.[4] В най-радикалните си прояви авангардът противопоставя на това не колектива като субект на творчеството, а радикалното отричане на категорията на индивидуалното продуциране. Когато през 1913-та Дюшан[5] подписва серийни продукти (писоар, сушилник за бутилки) и ги изпраща за изложби, той отрича категорията на индивидуалното продуциране. Подписът, който фиксира тъкмо индивидуалното на творбата, фактът, че тя се дължи на този творец, се превръща, положен върху произволен масов продукт, в знак на язвителен присмех спрямо всички претенции за индивидуално творчество. Не само пазарът на изкуство, където подписът струва повече от качеството на творбата, под която стои, е демаскиран от провокацията на Дюшан като проблематична институция, но и самият принцип на изкуството в буржоазното общество, в съгласие с който индивидът е смятан за творец на художествената творба, радикално е поставен под въпрос. Дюшановите ready made не са художествени творби, а прояви [Manifestationen]. Смисълът на провокацията му не може да се разчете посредством целостта на форма-и-съдържание на отделните подписани предмети – той може да бъде разчетен единствено чрез противоположността между серийно произведения обект, от една страна, и подписа и включването в художествена изложба, от друга. Очевидно е, че този тип провокация не може произволно често да бъде повтарян. Провокацията зависи от това, срещу което е насочена – в случая от представата, че индивидът е субект на художественото творчество. Щом подписаният сушилник веднъж е приет като предмет, достоен за музея, провокацията пропада в празното, обръща се в своята противоположност. Когато днес някой визуален артист подписва кюнец на печка и го излага в рамките на изложба, той вече определено не разобличава пазара на изкуство, а се нагажда към него. Не разрушава представата за индивидуално творчество, а я препотвърждава. Основанието за това трябва да потърсим в провала на авангардистката интенция за снемане на изкуството. Тъй като междувременно протестът на историческия авангард срещу институцията на изкуството е станал възприемаем като изкуство, протестният жест на неоавангарда изпада в неавтентичност. Претенцията му да е протест не може повече да се удържа, след като тя се е оказала неизпълнима. На това се дължи усещането за художествен занаят, което неоавангардистките творби често предизвикват.[6]

Авангардът отрича както категорията на индивидуалното продуциране, така и категорията на индивидуалното възприемане. Реакциите на една публика, разбунена от провокацията на дадаистично събитие, простиращи се от крясъци до сбивания, са категорично от колективно естество. При все това те си остават реакции, отговори на предшестваща провокация. Производител и възприемател остават отчетливо разделени, колкото и активна да става публиката. Снемането на противоположността между производители и възприематели се съдържа в логиката на авангардистката интенция за снемане на изкуството като сфера, отделена от жизнената практика. Не е случайно, че както упътванията на Цара[7] за направа на дадаистично стихотворение, така и насоките на Бретон[8] за написване на автоматични текстове имат характера на рецепти.[9] В тях се съдържа, от една страна, полемика срещу същността на артиста като индивидуален творец, обаче, от друга, рецептата трябва да се възприема напълно буквално като даване на знак за възможна активност на възприемателя. В този смисъл и автоматичните текстове могат да бъдат четени като упътване за собствено продуциране. Това произвеждане обаче не бива да се разбира като художествено продуциране, а трябва да се схваща като част от една освобождаваща жизнена практика. Това има предвид повелята на Бретон „поезията да се практикува” („pratiquer la poésie”). При това изискване продуциращ и възприемащ не само съвпадат –  самите понятия губят смисъла си. Вече няма произвеждащи и възприемащи, а само някой, който борави с поезията като инструмент за справяне с живота. Тук проличава една опасност, на която поне сюрреализмът отчасти става жертва – опасността от солипсизъм, оттегляне в проблемите на отделния субект. Самият Бретон забелязва тази опасност и визира различни изходи. Един от тях е възвеличаването на спонтанността на любовните връзки. Може да се запитаме дали и строгата групова дисциплина не е била опит за овладяване на съдържащата се в сюрреализма опасност от солипсизъм.[10]

 

Резюмирайки можем да заключим, че историческите авангардни движения отричат съществени за автономното изкуство определения: отделеността на изкуството от жизнената практика, индивидуалното продуциране и отделеното от него индивидуално възприемане. Авангардът цели снемането на автономното изкуство в смисъл на прехвърлянето на изкуството в жизнената практика. Това прехвърляне обаче реално не се случва и вероятно по принцип не може да се случи в рамките на буржоазното общество – освен във формата на лъжливото снемане на автономното изкуство. За наличието на подобно лъжливо снемане свидетелстват развлекателната литература и стоковата естетика. Литература, която цели преди всичко да наложи на читателя определено потребителско поведение, наистина има отношение към практиката – но не в смисъла, влаган от авангардистите. Тук литературата е инструмент не за еманципация, а за подчинение. Нещо подобно важи и за стоковата естетика, третираща формата като просто дразнение, което да предразположи купувача към купуване на безполезна за него стока. И тук изкуството става практическо, но единствено в качеството си на поробващо. Не е трудно да се демонстрира, че развлекателната литература и стоковата естетика също могат да бъдат разбрани чрез теорията на авангарда като форми на лъжливо снемане на институцията на изкуството. В къснокапиталистическото общество интенциите на историческите авангардни движения се реализират с обратен знак. Пред лицето на опита на лъжливото снемане на автономността трябва да се запитаме дали изобщо е желателно снемането на статута на автономност, дали преди всичко дистанцията на изкуството спрямо жизнената практика не е гарант на сферата на свобода, в която стават мислими алтернативите спрямо съществуващото.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Вж. Херберт Маркузе „За афирмативния характер на културата” (1937) (б. пр.).

[2] Към проблема за лъжливото снемане между изкуство и жизнена практика срв. J. Habermas, Strukturwandel der Öffentlichkeit. Untersuchungen zu einer Kategorie der bürgerlichen Gesellschaft (Politica, 4). 3. Aufl., Neuwied/Berlin, S. 18, S. 176ff.

[3] Пол Валери (1871-1945) – френски поет, философ и литературен критик (б. пр.).

[4] Срв. в тази връзка P. Bürger, Funktion und Bedeutung des orgueil bei Paul Valéry, in: Romantisches Jahrbuch 16 (1965), S. 149-168.

[5] Марсел Дюшан (1887-1968) – френски художник и теоретик на визуалните изкуства, свързан със сюрреализма и дадаизма, създател на термина ready made и съответните обекти (б. пр.).

[6] Примери за неоавангардистки творби в областта на изобразителните изкуства в каталога на изложбата Sammlung Cremer. Europäische Avantgarde 1950-1970, hrsg. v. G. Adriani. Tübingen 1973. – Към проблема за неоавангарда срв. също гл. ІІІ, 1 [от Теория на авангарда, б. пр.].

[7] Тристан Цара (1896-1963) – румънско-френски авангардист, съосновател на дадаизма (б. пр.).

[8] Андре Бретон (1896-1966) – френски писател и мислител, основател на сюрреализма (б. пр.).

[9] T. Tzara. Pour faire un Poème dadaïste, in: ders., Lampisteries précédées de sept manifestes dada […]. o.O. 1963, S. 64. A. Breton, Manifeste du surréalisme [1924], in: ders., Manifestes du surréalisme (Coll. Idées, 23). Paris 1963, S. 42f.

[10] Към основополагащата концепция на сюрреалистите и целения от тях и отчасти реализиран колективен опит срв. Elisabeth Lenk, Der springende Narziß. André Bretons poetischer Materialismus. München 1971, S. 57ff., S. 73f.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018