Революция
Лъч над звездите в ъгълът на атлас
момчета с кубинки като нови цветя
рицари на огъня от жълти стъкла
Пробив!
Контрол над щурците – зеленото убива
инквизитор – виолетов генерал.
Под дъжда остава фитил
сигнал от нова генерация:
кебапчета рози и разврат
поквара релси и грес.
Хазарт и смут. Кота 0. Ново 20:
след дъжд качулка. Нормално.
Минно поле
Под слоя черен пясък зрелищна експлозия
изхвърляща навсякъде О-та и Х-ове – за някои
минно поле за други – морски шах за трети – азбука
в етап на зачеване две основни форми несъчетаеми.
Докато се усетя сън полепна по гледащите очи:
сега непрекъснато заспивам и се събуждам
ако гаг рефлуксът можеше да спи щеше да е
по този начин. Притеснява ме пътя – като пуловер
на кръпки по гърба на времето – стъпиш ли
върху мина избухвате заедно. Пусни магаретата
да минат преди ти да минеш когато в небето
се носи пчелен аромат. (Суб)културите които са
товарните животни да бъдат ужилени. По раните
на оцелелите които не са стъпили върху някоя
мина ще гадаеш какво да бъде твоето движение.
Магарето ме погледна от твоите очи и в него видях
страхът на всяка една култура да не изчезне
да носи своя товар до крайното предназначение.
Товарите които носим са нашите собствени
означаващи и несъвършенствата на тялото ни
не могат да ни отклонят от пътя: Ние сме само
преносители на идеи които не ни принадлежат
а телесните течности не стигат за да ни излекуват.
Пусни магаретата да минат през тази черна степ
да уловят под копитата си цялата експлозия
в железните сърца на заровените скарабеи-убийци
чак тогава един по един косо на индианска нишка
ще тръгнем. Не те послушах тогава исках сам
да рева над своите бездни – нали поетът е автор на
собствена митология. Не виждах азбуки и
магарета не виждах потока който общото съзнание
на хората обединява. Подсъзнанието спи под
боричкащи се вълни и няма го няма го Ион
нашето намерено дете възпитано като оракул
да ни свърже като точки в общо минно поле.
Да бъде първото магаре пуснато да носи
своя товар а ние да го целунем в огъня.
По Рилке
Всеки ангел е ужасен – безумна красота
която не може да се побере
в рамките на пола в разбиранията
на хората – така както се радваш
на звездното небе или моралния
закон. На гората щом се изгубиш в нея.
Кастриран по рождение без травми
от детството – без воля без гняв най-
безмилостен палач с нож в едната си
ръка превръзка за очи в другата –
ще те оперира от твоето проблемно
детство от твоята воля от твоя гняв.
Няма изход от Рая – смъртта идва
когато застанеш пред портите му
и те прехвърлят от другата страна.
С вързани очи сетивата ти ще бъдат
готови да се настанят тук веднага
след кастрацията – анестезията
– очарование пред нещо съвършено.
Това вместо успокоително ще пази
болката от липсваща мъжественост.
Осъден да се радваш по заповед
да плачеш по заповед – ти си кукла
от прежда в ръцете на сърдито дете.
Поп арт
нека жаждата за малко сантименталност
да се утолява от друг тип култура не от
официалната – и защо тя е единствената
официална не знам да сме все още
в средновековието и всички да обслужваме
култа към светците с жития молитви
и похвали една култура значи ли това че
поддържа нечия държавна политика значи ли
това че щом искам да се отпусна в нови
слушалки с досадна песен с повтарящ се
припев за да задоволя нуждата си
от сантименталности трябва тази песен
да се среща навсякъде под път и над
път и всеки камък да може да я пее – не
не казвам че тази култура е по-малко от другата
това са различни паралелни вселени все
едно да се сравнява фолклор с литература
но нека има повече сергии на пазара повече
продавачи писна ми от едни и същи парчета
вмирисана риба крещи над своите бездни
слушащия досадния повтарящ се припев
докато разслоявайки културата като глава
лук прави кавър версии на забравени
оригинали за да създаде разнообразие –
вече не мога да различа стихотворение
на български поет от началото на XX век
и безбройните му кавър версии на нови
интернет книжовници от началото на XXI
Независимост
Независимост! не пред мен
екран да стои над мен азбука
под мен – ограничаваща линия –
матката на платката наричана още
безкрайност наричана още
разширяваща се Вселена. Плуваме
в огромна матка с мисълта си
над нас части от колективния
разум под формата на език под
формата на азбука пред нас –
зрението като екран най-красиво
проклятие. Независимост от стил
на живеене независимост до
обезличаване – върховна радост втора
по важност след смъртта на семето ценност.
Но всяка мисъл е материална всеки
плод от човешкото дърво тежи.
Идвам на кон яхнал кон яхнал
кон в лявата ми ръка лежи Бъдеще:
не Апокалипсис тракторни гуми и изкуствени торове
а деца които правят фигури
от пластилин и им слагат семена
за очи. В дясната – велики човешки
градове направени от рециклирани
боклуци – в тях велико изкуство
от боклуци непредизвикващо
изплюване на гнили плодове а тяхното
усвояване в ландшафта. Идваме на коне яхнали
коне яхнали коне върху седла
от рециклирани гуми. Независими
като фрагменти но обединени като
поема – това е морето в което не се
потъва защото всяка капка е вълна
всяка вълна – глас в полифоничното пеене.
На Далас Уинс
първия американец, на когото е присадено лице
Двадесет и три годишен да работиш
в тежката тексаска сутрин се събуждаш
двадесет и три годишен боядисваш
гърба на храма.
С
л
и
з
а
й
к
и
издигащата се платформа
се опира върху жиците и напрежение
от няколко хиляди волта среща челото ти. Резултатът:
изгаряне четвърта степен смъква кожата.
Вълната стига черепа и го обгаря. Мозъкът
остава незасегнат. Покриват с кожа раната. Двадесет
и три годишен сляп и без лице се връщаш вкъщи.
Очакваш дъщеря ти да избяга
но тя познава баща си по ръцете.
Силно те прегръща.
По нататък: обаждат се по телефона. Хирургията
се е развила достатъчно че да е възможно да се присади лице
от мъртвец на жив човек. Скоро се намира донор.
Лицето е свалено и транспортирано със самолет. Хирурзите
работят бавно върху черепа ти: свързват
стотици нерви мускули и кръвоносни съдове. Един по един:
невероятно е но тази чужда тъкан
се свързва с твоята напълно. Обонянието ти
се възвръща гласът ти също лицето ти добива нужната
чувствителност за да усещаш целувките на дъщеря си
и летящите сапунени мехури които вятъра поднася
пред стъкленото ти око
под парещо тексаско слънце до дървото.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
