Месец: януари 2018

Поетът Фарназий най-важната част
от своята епическа поема пише.
За туй властта над царството на персите
как Дарий е поел (от него води
рода си славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор). Тук обаче
е нужна философия, анализ точен
на чувствата на Дарий в онзи миг:
дали надменност и възторг са го надвили
или досещал се някак за суетата на величието.
Дълбоко размишлява над това поетът.

Но втурва се прислужникът и го прекъсва,
донасяйки му неотложна вест.
Войната с римляните вече е започнала.
Войската ни преминала е границата.

Поетът онемя. Каква беда!
Къде ти славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор
в гръцки стихове сега да се зачита.
Посред войната – представи си, гръцки стихове.

Тревожи се Ферназий. Несполука!
Тъй както вече смяташе за сигурно
с поемата за Дарий да се отличи,
та най-накрай да млъкнат враговете му.
Какво отлагане на всичките му планове.

Да бе отлагането само, пак добре.
Но под въпрос е и сигурността ни.
Неукрепен е за война градът ни Амисос.
А римляните са опасни врагове.
Как срещу тях да се изправим ние,
кападокийците? Нима ще можем?
Да се премерим в битка с легионите?
Велики богове, не ни оставяйте!

Но в целия му смут и безпокойство
не го напуска поетичната идея –
със сигурност надменност и възторг;
надменност и възторг ще е изпитвал Дарий.

[1920]

Превод от гръцки Яна Букова

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Прощално

Спи! Зад прозореца вятър,
вихрушки и сняг се въртят.
Зима е! Спи и почивай, приятелю.
Няма смърт в паметта ни, няма смърт.
Назад ще се върнем развели
буйни гриви и в страст ще горим,
и земята под нас ще трепери
като стих, като гонг ще звъни.
Ще препускаме – степни ездачи
до коляно сред сухи треви
и под копитата пак ще изкачат
Вяра и Истина вместо искри.
Спи…
Вятър и сняг се въртят.
Зима е!
Няма смърт в паметта ми –
само ездач без кон и път.

Гумичка

На Краси Христова

Това е гумичка –
онази със слончето
на Кохинор
и с нея ще се опитам
да изтрия тъгата ти,
пораснало,
южно момиче.
И кога ли успя
да запълниш
тези малки и големи квадратчета
със цифри и цифри
в опит да измериш тъгата си.
И между тесните,
и широки редове на тетрадката
да изрисуваш самотата.
Не вярвам в света
да има толкова хартия.
Дори и Кауфланд
е просто ръждива барака
пред тази задача,
макар
и да е магазин
за меса, вина, и… книги.
Но си купувам гумичка,
и я стискам в ръката си
/само за двайсет стотинки/,
и искам с нея да изтрия тъгата ти,
и ми се иска да си щастлива…
Но кажи ми, как се изтрива тъга?
Кажи ми, познаваш ли щастливи поети?
Ала чувам как гласът от говорителя,
вместо цени и реклама, да кънти със поезия.

Отваряне гроба на баща ми

Стърже лопата, душен следобеда.
Небето надвиснало жежко, като гилотина.
Проблясват лъчите, под слънцето
съхнат тревите и в тая улава жега
смугли момчета разкопават гроба на моя баща.

И мъката тегне, като котва потъва,
и корабът горд на моя живот
застива в морето от сълзи, сърцето умира.
Няма го вятъра, платната увиснали.
Мъртвило и пустош, смърт, какво ти море.

Захапват лопатите, разхвърлят пръста,
небето все така безнадеждно се хили
със своите облаци пухкави все така красив е света.
Удари о кост, звънна метала и събраха в торбичка,
смугли момчета, костите бели на моя баща.

И това ли остана от мечти и желания
на един неизживян живот,
от една борба и страдание –
череп и кости, спомени детски и предания.
Тук съм, баща ми, повярвай, пораснах
и сърцето ми е една огромна тъга.

И откъм селския път дочух да похлопват
на ковчега дъските,
и светът за кой ли път се разпадна,
разпиля се светът.

Там, във ковчега, полегнала мама
пътуваше плахо към моя баща.
Смугли момчета положиха мама и в краката й,
в гроба, торбичката с кости на моя баща.
И отново са двама.Щастливи.
И няма смърт. Има Любов.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Вкус от живота на другите

Преминали времето за песен
Гърбове
Двете дами упорито пресъздават
думите на г-на от сериала
–––––Той имал син
Тя е вдовица–––––-
Сутринта по улиците
парата от думи се преплита
с мириса на сладкиши и бензин
Аз не съм гладна,
дупките по дрехата ми пропускат мириса
Той се втечнява
Завивам към пекарната
И
Си тръгвам без да вкуся
Сладкишите
на дамите от тротоара.

2017

Болка

Кожата на краката, без мехурите
да почнат да приличат
на балони-дирижабли
Летейки
Се пръсват
На мънички сълзи,
на цветни-капчици-преливаща-бодливост
От рекламите по улиците
протича дъжд от мрака, но е цветен.

8 май 2017

Новите роби

Новите роби са безкрайно послушни
Приемат ги любезно бавно-скучно, но
Винаги с прецизен маникюр и
заредени роботи пълни с усмивки.

Новите роби са бързооборотни
Да смятат, да казват, да купуват
Да прибират бързо ръцете си,
ако са грозни
Да чакат, въпреки, че искат
Да стрелят
Да мълчат
Да гледат втренчено, без бръчки
Да изпълват себе си със задоволство,
когато ги лъжат
Винаги се смеят, без заповед
Винаги са тъжни, без сълзи
Винаги са отчаяни, без да падат
Винаги купуват, без банкноти

Новите роби бавно или скоростно
се връщат вкъщи и
Викат––––––-
Викат––––––––––
Викат–––––––––––––––-
Много силно.

2017

Спънка – памет

I Вървене

Неусетно, пре-умело се пре-спъвам
В прорасналото време на далечни стъпки
Отпечатъци от ужасии и милости на непознати хора
Улицата има памет в която влизам

–––––– Продължавам

Неумело се препъвам и политам
Летя
Обръщам се на другата страна и
Виждам
Момичето със сплетени от болка стави
с коси в морава-червена почва – боята се запазва до последно
я няма вече.
И старата стена
я няма вече.
Заместена е от греди и тухли в напредък на пространство
за мечти, живот и страхове за утре.
Бавно и далечно

–––––– Продължавам

Довършвам си летежа и пикирам грубо
Натрошените сиви плочи ме отвръщат

Спирам

Ядосването ме поглъща и изплюва
в мръсните пълнежи на паважа,
извлечени от умовете на всичките далечни хора
през балконите
Надзъртам и се плаша
Бавно и далечно.

II Летене

Летя
Психеделична самота
вид сгъстяемост – движения забрава – остра тишина
въздухът ме повалява

Летя
Разделителната способност на екрана ме ограничава
Бавното кафе на жената от стола се разтваря
и ме смесва

Летя
Грайфери на чужди крака
гравират карти на далечност
Пътувания в книжни тела
Остават спомени без дати

Летя
Ръце с протрита кожа – стари снимки – натрошават време
Запазено и подредено
Инкрустацията е твърде тежка
и никога не мога да изпия чая

Летя
Жената през пердето на балкона
Далечна линия, а черното изтича
Не мога да я върна,
пада натрошена, а в полета е смела,
но я няма.

III Стоене

Изтръпват всички стави, планирани и означени
кодирани движения от много четки
спират в права линия
Стоя и чакам да политна.

декември – януари 2017-2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Когато е тихо

Тишината е паяжина.
Дебне да улови мислите.
Вместо това
ги насища със звуци.
Оставя ги да се подредят
в мелодия или какафония.
Зависи от хоризонта,
който мислите
си рисуват
в тихото.

Реалистично

Светът, в който живеем,
не ни научи на нежност.
Озлобяха душите ни
в коловози и впрягове.
Сити, топло облечени –
Боже, колко сме бедни!
Заноктени във себе си
ние сме се ограбили.
И кого да виним
(а ни трябват виновни),
че минава животът ни
само в черно и бяло…
Всяко бъдеще време
е заровило спомен.
Мъртво може да бъде
само нещо живяло.

В отговор на едно посвещение

Колко тъмна си ме описал,
и колко скършена…
Как ти даде сърце
да набръчкаш спомена?
Знам – не ръцете ти ме обичат,
и не очите…
Но такава ли съм наистина?
Пропълзявам сега през думите,
търся се
и така се смразявам,
че се обръщам наопаки –
със себе си да се завия,
със себе си да се стопля…
Вярно е –
само позналият глад
може другия да нахрани.

Геометрична прогресия

Мигът на сливането ни –
все по-отдалечено
от следващото единение –
във вечността.
Говоря с прилива
на темата обичане.
Той ту се съгласява, че си струва
да бъде споделен
дори едничък удар на сърцето,
ту се измъква уклончиво от въпроса:
любов ли е, ако за нея няма утре…
И може би
непостоянството му пречи
да бъде пълноценен в диалога.
Една и съща,
и различна е водата,
която галят жадните ми пръсти.
Кое е истина, кое въобразяване,
но всяка лунна капка
е огледало за обратно виждане,
което пази първото ни сливане.
А следващото?
То ще е отвъд
когато всички приливи
заспят.

Другата

Тя всичко е, което аз не съм.
Ухание на грях, примамна сладост,
стръвта към непознатото, което търсиш,
възторг и шемет…
Тя е жената – празник.
Аз съм делника.
За мен остава твоята умора,
която трябва с ласка да отмия.
За мен остава простото съзвучие
на тихите вечерни откровения –
обикновени, като хляба и водата,
но само наши.
Познаваме това, което няма да се случи,
ако сме двама.
Понякога се любим със очите си
и е богатство нашето мълчание.
Понякога…
Но аз съм само делника,
спокойното убежище след шумен пир –
до следващото бягство.
Сънувам своя пищен карнавал…
Не ми отнемай сънищата!

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Какво съм Аз?
И моят ствол
поробил корените, от които
живее и расте,
защо е толкова нетраен?

14.04.1998

Мъдрост

Какво остана от желанията?
– Само скопени спомени.

11.01.1999

* * *

Спя спокойно – айсберг още нероден –
откъсна ли се в път към любовта,
ще се стопя.

21.04.1999

Вампир

Трудно повдигнах капака на своята гробница.
Тъй е удобно, тъй е уютно във нея, че вече
забравих какво е навън да се луташ.
Мраморът беше наместо копринено ложе –
толкова нежен и чист ме загърна във себе си.

Тръгнах полека със босите стъпки на прилепа
и си порязах нозете изтръпнали в изгрева –
да се завърна обратно във къщи, където си бях.
Сребърни нишки, тъкани във лунната паяжина
ще ме придърпат до прага, над който ме носиха.

Със самодиви танцувах преди да си тръгна.
Петела заклах рано – рано. С кръвта му се къпах,
с очите му кичих ушите си, с перата му литнах.
На изпроводяк песента му извиках, преди да си тръгнат
в кукумявки превърнати моите дружки.

После побягнах, подгонвайки заека, който ме чакаше,
за да го чуя защо се страхува от вятъра.
Заедно бягахме, заедно спряхме в умората вплетени.
После се крихме – аз в него, той във окото на ехото.
Ослепих ехото, а заека споделих с кукумявките.

Утробата – утро още раждаше тежкото слънце,
когато се върнах. През портата исках да мина,
но кучето моста, по който живота ми тече,
поиска да счупи със зъби. Пък аз го преварих.
И кукумявките се промъкнаха вътре пред мене.

Чужди ме срещнаха моите дружки във къщи.
Кръст от дърво забиваха право в сърцето ми
докато счупиха всичко, докато спрях да се смея.
Със сърп ме пожънаха, с ален конец ме завързаха
и се сбогуваха с мене. До мрамора.

От кръста порасна зелена надежда.
Сбогувам се с края.
Началото води ме там, от където ме спъдиха.
На прага ме чакат петела, заекът, кучето…

20.01.1995

Душа

Цена: два хляба –
ръжени
и една усмивка.

19.07.1998

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Детство

Къщата с ухание на другост
Има почти завършени стени
Това не пречи
Когато чувам гласа й
Е място за обяд
Сега посреща не всяка моя нощ
Преди тя умря
А той мълчи

Миг
Срещнах ненавистник
Отлетя

Гравитация

Масата на текста е голяма
При скорост близка
До скоростта на светлината
При достатъчно голямо ускорение
Текстът се превръща в черна дупка

Време

Цигарите са къси разкази
Кадри от история
Свързват дните
Неусетно
Безпаметно
В живот

Плагиат
Бързоход
В американска фирма
20
Години

В 8
София спи
Зад опашката на коня
Сладоледът е икона
Метачките крещят
Щастливо

Утро

Градът не страда от деменция
Харесва му
Да не помни миналото на живелите
Надвесва се
Над слънцето и себе си
Сами са, когато слага
Пържени филийки
Слънцето мирише на
Простор
Градът на стара кухня

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

***

Рано сутрин или късно през нощта,
кой ще каже – кое е времето сега?
Сред тъмните утринни зими
вървя като сред разхвърляни парцали.
И търся нещо изгубено, ценно, а може би не.
Самата му загуба – това е цената.

Рано сутрин или късно вечерта,
кой часовник мери тези страшни часове
и кой будилник буди от кошмара на яве?
Крача като стар клошар, който знае вече
в коя кофа какво ще намери.
По боклука ни познава – хората със домове.

Рано сутрин, а къде е сутринта?
След всичко ме обърква болката.
Няма добро за вземане, няма добро за вършене,
само стари спомени, погребани във книгите.
Зная за шума в душата ми – това е ехо.
Ехото, което кънти, откакто те създадох – свят.

***

живея на края на света
на самия ръб на действителността
терасата ми гледа към бездната
която идва от изток с деня
има някакъв нежен уют
в чувството
че всеки миг е предпоследен

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Изчакване

Заради хапка със сол и шепа вода,
за пясък в очите на морския бряг,
за черупка от мъртвата мида
боса се спирам сега.

Облак отива да драска картини
в незнайно далечно небе.
Реката до тука мътна пристигна.
А ти ме настигаш.

Пантомим

С очите, които угасям под лягащи мигли,
гледам те тихо без дим.
И мъничко влага там се процежда.
Един пантомим пробяга край нас.
Приказва, плетял си е мрежа прозрачна.
Пише си нещо в простора ни мрачен.
Ти си отиваш. И аз от теб сега си отивам.

Един пантомим ни сварва без грим.

Колкото

Разкажи ми за онази костица от риба,
дето в зеница дълбоко ти влиза,
щом гледаш морето отблизо!

Колкото обич, и смърти в сърцето подписа.

Разкажи ми за ръбесто било,
дето премина на босо ходило
през обичайните няколко зими.

Колкото стопли, толкоз проклина.

Разкажи ми за мрежи от бръчки
в ъгъл на твоята прихнала устна;
в огледалото с белите кичури писал.

Колко ти липсвам? Колкото липсваш!

Картина

Извини ме! Обичам антично.
Намятам си плащ по нощите.
Извини ме! Но така те обичам!
Антично пия гъстото вино.
Няма пиано, няма и слама.
Само над ложе звездите.

Само отгоре е Бог. Кучето гложде.
Не съм му хвърлила кокал.
Пратих на тебе ред от Софокъл.
Разреждам с вода, доколкото може.
Извини ме, но така е възможно!
Така е спокойно с тревожност.

Невенно

Невенно селско момиче
с ракитена кошница тича.
Гони го всякакъв вятър
към строгия снежен човек,
в стобора нелепо подпрян,
от първо срамливо кокиче,
в бяло събрано.

Невенното селското момиче
рокли облича от пъстра басма.
Капки съдбовно се стичат
в дизайна от сиво до синьо.
Под джанките скришно се кичи,
а ритмично не къса цветята.
Алегорична е сякаш целия век.

Невенното селско момиче,
без никаква вена за нея –
родена жена, толкоз обрича.
Толкоз обича!

Да стана

Навих си
будилника стар.
Телефони сверих
до остра аларма.
Отгледах
гръмки петли.
На приятел
в прозорец
поръчах,
че трябва да стана.
Да стана!
Нарочно сега
и доста преди…
Доста да стана
и точно навреме –
в горите
пред изгрев,
дъждовен дори.
В нотите дреме
сивкаво славейче,
някак почти.
В ледено-росно
те търся
и в повей;
в крилото
на трудния гарван;
и в хрема,
родена в полени.

Трябва да стана
да стана за тебе и мен!

Щом

Подарих си шамия косите да скрия,
от старата ракла пендари приших.
И отворих очите си.
Пред това огледало много съм тиха…
С ятагани в зеници кристално те чупя.
Даже глухите чухали чуха.
Даже дланите вдигнах в шевици.
От ръкавите литнаха птици.
По тебе гнездата си свиха.
Дарих ти шамия от нощно небе и звезди.

Едно разстояние

Януари… Когато без обоняние
сещам ухание с името “Зима”,
с бяло и синьо – в две състояния,
тръгвам към тебе по много пъртини.
Но вкус е да имам кокиче невидимо
и много от ланшните шипки с рубини.
Бяла е моята мисъл и устните – синкави,
бели са димните всички комини,
сини от ризи и щипки – простирите.
В януари, с небесно това основание,
по всички пъртини, които ще ходя
теб да намеря, дългото меря в две,…
едно разстояние…

Причина

Понеже на вятъра липсваха мисли,
от жица разнизах му стреснати птици.
Понеже е вятър и после, синьо помислил,
разбра, че е нов, че е юлски и птичи;
разбра, че те мисля. И с много обичане.

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018