За човек, комуто световната кинематография е толкова слабо позната, колкото на мене, филмът „Патерсън“ (2016) на Джим Джармуш е интересен поне с две свои качества. И двете ще открием в тази необичайна и елегантна повествователна концепция, която нарекохме социалнопоетически разказ. Прибързано ще отбележим, че в никакъв случай не става въпрос за революция или бунт.
Социалнопоетическото тук се изразява в хармоничната и вдъхновена опоетизация на всекидневния живот; във въвлеченото и активно (в противовес на всичко, което пише Лукач за реификацията и отчуждението) претворяване на действителността в поезия. Какъв е Патерсън? Едва ли бихме намерили по-подходящ отговор от думите на Н. фон Хартман за Хьолдерлин: „Той е изцяло поет и всичко, до което той се докосва приема формата на поема. (…) Неговата същност клони към една тиха мечтателна хармония.“* Поезията на ежедневието пронизва в еднаква степен страниците на Уилям Карлос Уилямс и филма на Джармуш, за да разруши стародавния мит за големия поет, който е само поет и нищо повече.
Поетът Патерсън е едновременно себе си и метонимия на града Патерсън, в чиито стремежи той преоткрива и разпознава себе си. Неговата професия – шофьор на автобус – е сякаш дълбоко необходима за финото улавяне на необикновените в своята обикновеност житейски порядки на сменящите се пътници. Автобусът е път и пространство; фокусна точка на привидно несъвместими социални нагласи. Уютът на познатите места, хора и погледи; усещането за домашност и приветливост не допуска несъзнавания ужас от враждебността на сенчестите „други”. Дочутите гласове се сплитат в свенлива и тиха поезия, в тях се долавя кротката искреност на радостта от Буберовия диалог между Аз и Ти. Смирената красота на разговорите се крие в интимната споделеност на доверяването. А несъмнено е вярно, че доверието не се нуждае от гръмка реторика или от шумна конфликтност, за да вълнува и облагородява.
Смирена е и поезията на Патерсън. Лишена от претенциозност и маниерност, тя е огледало, което разкрива в умален вид живота в града с неговите сякаш застинали във времето обитатели. Всъщност това може би е неточно. Времето на филма е циклично-митологично: действието протича в границите на една цяла седмица, чиято вътрешна хронология е ясно и отчетливо разграничена на делнично/профанно и на празнично/сакрално. Така поезията на всекидневието се нуждае от ритуално унищожение (разкъсаният от кучето „таен” дневник на Патерсън) и символна обнова (подареният от японеца „нов” дневник с бели листа), за да съхрани своята непосредственост и виталност.
Трудно бихме оразличили който и да е от първите пет „работни” и „обичайни” дни: тъй като са безсъбитийни, те придобиват смисъл и завършеност едва в противопоставянето им на двойствената природа на празничното време, което отнема остарялото (а поезията на Патерсън със своята предметност функционира като такава единствено в актуалността на изричането/записването си), за да дари обнова и за да възнагради усърдието с милосърдието на вярата в собствената самотъждественост. Дълбокото доверие в целесъобразността на съществуването и на труда придава онова почти необяснимо благородство на „малките”, но значими дела, които изтъкават целостта на живота.
Минималистичният рисунък на Джармуш търпеливо и изтънчено акумулира смисли, чието разкодиране би било ценно за всеки, който се нуждае от вяра в труда и поезията, за да бъде себе си. Не на последно място тези внушения се дължат на правдивата, силно сензитивна игра на Адам Драйвър и Голшифте Фарахани. „Патерсън” не е филм единствено за ценителите на мистичната естетика на Джармуш; в него ще преоткрие себе си и всеки, който търси избавление от безпокойството.
*Хартман, Н. Хьолдерлин. http://www.litclub.bg/library/fil/hartman/holderlin.html
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017