Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?
Включването ми в един литературен проект, движен от преобладаващо млади хора, за моята възраст може да бъде само позитивно. С уговорката, че не пиша поезия, а се опитвам да я преживявам и мисля. В естетически план това беше вариант да се провиди нов поетичен смисъл след модернизма в неясното постмодернистко поле на поезията. Нова трансцеденция и нов етос.Това преценявам,че си струва.
Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?
На конкретните поводи гледам малко отстрани. Трябваше да прецизирам някои от естетическите си предубеждения, формирани като реакция на тоталитарната нормативност. Имам предвид социалните съдържания на поезията.
Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?
В полето на поезията всичко оставя следа. Дори нейните последствия да се изявят със закъснение. Разбира се субектите са авторите на НСП.
Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?
Обезпокоено е меко изразено. А неговите алтернативи са автономни естетически инициативи като НСП.
Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?
Разбира се,че бих го преподписал. Манифестът е възможност поезията да локализира свое езиково пространство в началото на духовността и по този начин да заеме полагащото ѝ се място в културната актуалност.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017