Ива Спиридонова – Смърт от живи думи

Сътворение

Светът ще свърши
в моите ръце.
А ти започваш
свършен
отначало.

 

Класическо

Пиша защото обичам
или
обичам, защото пиша?

Това е въпроса.
Ти си отговора.

Шекспир не те е имал.
Аз те написах.
За да те
за да се
убия.

 

*
Не се побирам
в подредения ти
разум.

Талантът да обичаш
не познава граници.

 

*
олтар съм
в църквата
на любовта ти
пред който
всеки ден
се молиш
да не бях
се случвала
а аз не искам вече
да съм плачеща
икона
обичай смъртното
ми тяло
грешна
съм

 

*

Разгадавам думи
от шифъра на живота.

Кодът за щастие –
неразбиваем.

 

*
Отглеждам смисъл
в градина с илюзии.

Цветята раждат
чудовища.

 

*
Сърцето ми пада
с мисъл, че лети.

Гравитацията не прощава
на наивници.

 

*
внимавай
с остротата на думите

в стремежа си
да се предпазиш
от липсата на свобода
можеш неволно
да си отнемеш
най-голямата

свободата да обичаш

 

*

Тиха съм.
Като мълчание,
което казва всичко.

Чуваш ли как крещя
в гласа ти?

 

*
Аз съм жената,
която няма да си иде.

А ти ела на себе си.
Срокът е вечност.

 

*

Многоточията
най-добре
ме обясняват.

Никой не може
да сложи точка
на това, което съм.

 

*
поезията – болест
която заразява
смъртоносно
с вирус на живота
прокарвайки език
по ъгълчето
на душата ти

страничният ефект –
оставаш
вечно гладен
за смърт
от живи думи


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Диловски – Край на текста

КРАЙ НА ТЕКСТА

…ще ми вземат те всичко

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това, и ме бива
всъщност хващаме поканата
опошляваме я до нивото на пациента
и вместо да го
освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи
и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите
и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
навътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя
и ще падне последната ви защита
от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят
Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема, като в игрите, от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

 

*

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е
да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря Гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото, докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче
защото в него е всичко – твоята позиция, началото
на случването на битката
провидяна от теб такава, каквто ще е
то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш, докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен
със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш
защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно, пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е́ така се води битка
в Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече
предпочитам да го слушам

 

*
на зулус ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите вòйни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака, докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на Стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където Хемингуей греши
е́ това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както Аллахът на онази стара циганка-туркиня
дето ме помаза на Гергьовден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
аз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не Е
защото презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да са с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си
която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана „вожда ни“ и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
колкото поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка
и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на Иванчо

добре, че не сме магьосници (а дали е добре)
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така Мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата на приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си, какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

Бог е сопата, която се смее

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Бисера Виденова – Възли

*
Още живея в колективното несъзнавано
между Сянка и Персона
може и по Бергман
като хищник
който дебне жертвата
в мъжкия свят на
инстинктите
краде нарцисизма им
и привлича сила
на своя страна –
ръка
която сваля бинта
от лицето на Невидимия

 

Отброяването ми
се заключва между теб и тъмнината
препуска
с ноемврийски пушек
от обгорели влажни дърва
все още цели и донякъде полезни.
Сянката
се притиска в бягащите думи,
прецежда къркорещия смях,
пресипва от присядащи трохи в сладоледа.
Удоволствието
се задушава от преминаваща през светофара
изцъклена зелена тръпка
Отдава се без отдаденост.

 

Спирка по пътя
хижа
хан
оазис
пътници
бивши синове
бъдещи бащи
настоящ снеговалеж
замита
кални следи
до скърцащо бяло
от пясъка между зъбите
мирис на сярна вода
повдига
яките на недоволството
схлупва
козирките на миналото
неохотно се отвива
нощта

 

Възли

Връзвам възли
по сребърната нишка,
която
още
ме придържа към
обитаваното от теб
бивше
мое
тяло
за да намокриш сухожилията
и
сплетеш хаоса
преди да натежиш
изтласквайки
гюлетата
от
твърдостта на
границите ни

 

Усет

Желанието е
ароматно
страхът –
вони
сексът –
лепкаво смъди
любовта
осигурява така жадувания въздух
докосването е
етика
проникването –
морален въпрос
поемането –
катарзис
приемащият
умее да благодари
съмнението –
косъм в супата

 

Спрях

Спрях да събирам
преходни думи, които обират праха на
измислени сънища
букви за продан без принадена стойност
отказах звуците
цигарени руни димящи наоколо.
Спрях да събирам книги
преди да съм ги оковала

в мрежите на голотата
в съвършенството на пениса

Объркани горят косата ми
докато оплешивявам
без значение какво съм:
певица
или просто куче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мари Чернева – Пази се от мен

пази се от мен

пази се от мен
аз съм като изгарящото слънце през август
и като измръзващите крайници през януари
пази се от мен
в един момент мога да прегръщам душата ти
в друг мога да я разкъсвам

 

следа

оставяш следи в сърцето ми
като детски ръчички
в течния цимент

 

шепот

сутринта една такава тиха
и с аромат на чай от лайка
пресичам мъничката стая
със стъпки по-леки от пеперуда
странно и самотно
преди няколко месеца стаята ехтеше
ехтеше от гласовете на влюбените
вече има един дъх по-малко
шепот по-голям от мен самата

 

(не)подходящо

едни кафяви очи
до болка познати
познат човек
в едно неподходящо време
много (не)подходящо нали?

 

минало свършено

дойде ли ден в който
те боли да говориш искрено
а единствения начин е чашата уиски
всичко е минало свършено

 

сутрешни мисли

има едно момче което обича(м)х много
той е от онези ранобудните
от тези които се събуждат понякога в 5:35 или 6:19 зависи
посреща изгрева мисли за живота и любимата
мина време разболях се от същия навик
сега аз съм тази която сутрин пие кафето си с мислите за него
странно нали?

 

пази ме
като еделвайс
в планината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефан Иванов – Филми на ужасите

*
толкова много
филми на ужасите
сякаш не им стига
филма на ужасите
в който живеят

 

*
Най-добрите стихове се пишат
след 22:18
когато
за жалост
вече съм заспал

 

*
който е измислил хайку
ще е бил много уморен

 

*
любовта е мълния
всичко друго
опити за обяснение
на електричеството

 

*
бъди
какъвто си
ако знаеш
какъв си
едва ли щe бъдеш
какъвто си

 

*
аз съм
нощна птица
принудена да лети
през деня

 

*
когато всичко сме си казали
да помълчим
но трудно е
когато всичко сме си казали

 

*
Често се разминаваме
Аз измислям сюрреалности
А ти ми пишеш
Пак си се вкиснал
Налага се
Да огъвам пространствата
Докато
Успоредните им се пресекат
В безкрайността на нашите монолози
А времето
Обърквайки координатните системи
Посипе кръстовищата
С цветни стъкълца от светофари
Когато ги събираш
Стъпвай внимателно
За да не преминеш
На червено

 

*
времето прави каквото си иска
крие се
и го няма
няма време
за дълги мисли
няма и мисли почти
безвремие
безмислие
безмечти
––––––––
закуската е с вкус
на безвкусна кифла

 

*
вземи си матурите
за да не работиш
не ги слушай
лъжат
аз ги взех
и
работя

помни винаги
грозни жени няма
но красивите
каквото и да значи това
са с предимство
в подсъзнанието на зрителя

 

*
Кризата на средната възраст
Прави отчаяни опити
Да те направи вечно млад
Или вечно глупав

 

*
листенцата на маргаритките
изгубиха пророческия дар
направѝ запитване
на лични

 

Залезът на октомври

Октомври
Природата е петдесет годишна
Все още красива
Прошарена
Знаеща
Какво иска
И
Какво не
Познала вкуса на доброто вино
Топлината
На огъня в камината
Седяща елегантно в креслото
С догаряща цигара
Почти замислена
С едва забележима усмивка
В ъглите на устните
Дискретно червени
Да
Какво ли би изненадало
Непогрешимото й обоняние сега
Посреща хладнокръвно
Зимата на осемдесетте
И
Залеза на Октомври

 

*
отворил широко прозореца
слушам птиците
пожелах си
такъв да е края
сред птичи песни
през май

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света

*
чета
между редовете
живея
между хората
тека
между дните

помежду
помежду

чезна

 

*
октомврийска буря
прането се опитва
да отлети на юг

 

*

чужд град
не познавам
тази тъга

 

*
детска книжка
помня това петно
от конфитюр

 

*

кутия с пощенски картички
колко малко
сбъднати пожелания

 

*
не зная името
на нито една капка
от дъжда

 

*
лице в огледалото
изплъзвам се
на себе си

 

*
зимна луна
блеснала
вкаменява всичко

 

*
не залязва луната
захласнала се е
по сливовия цвят

 

*
есен
всичко изглежда
така старомодно

 

*
22 декември
по-кратък от плановете
за новата година

 

*
нова година
пак си пожелавам
да те обичам

 

*
филмова вечер
часовникът сочи три сутринта
след края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефани Хранова – Скъсана книга

скъсана книга

боли ме
двустранно
когато разлепяш
страницата си
от моята

 

небе

в лицето на погубените рози
откривам огледалото
над себе си
където раните ми
са чупливи

 

*
любовта ни
е белег
оставен
от последната
ненанесена рана

 

*
без теб
съм като бутилка
захвърлена
в океана
на съмненията
че пукнатото
по мен
никога
няма да стане
писмо

 

*
ти си
като аларма
на часовник
в понеделник
чакам те
а когато
дойдеш
внезапно
се страхувам
че си краят
на бъдещето ни
заедно

 

*
планиращите бъдеще
са преходни
защото никога
не си прощават
миналото

 

*
счупеното легло
е като пропиляната любов
колкото и да го поправяш
винаги нещо ще скърца
и ще пропада
до момента
в който
не решиш
че е време
за ново

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си

*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам

 

ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе

 

*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива

 

*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език

 

ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот

 

*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Поликсения Ангелова – Олимпийски огън

*
олимпийски огън
в спортния комитет
медали няма

 

*
скулптура –
косове кълват
ябълката

 

*
задушница
и гробът, и баба
далече

 

*
априлски дъжд
усмихнати хора
на кръстопътя

 

*
врагове
гугутка, врабче и гълъб
на прозореца

 

*
късмети
баницата
остана

 

*
зимен панаир на книгата
българско хайку
и чалга

 

*
ден за размисъл
в кръстословицата ми
партийни обещания

 

*
ситен сняг
под уличната лампа
вторник

 

*
вятър
драска по прозореца
котката

 

*
ден за размисъл
мачът с Холандия
по-интересен

 

*
дъжд
през небесния екватор
слънцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ралица Генчева – Има ли по-рано от сега?

Въпрос

казах ти
да дойдеш
рано,
а има ли
по-рано
от сега?

 

Талант

той не е шедьовър
на изкуството,
а на любовта ми,
а тя
има талант.

 

*
този път,
за да ме чуеш,
ще мълча.

 

Любовта не е мъртва

Нито е сърцето ми.
То се рестартира всеки път,
когато докоснеш бузата ми в
опит да ме събудиш.
То се рестартира всеки път,
когато видя двама човека,
достатъчно възрастни, за да са
прекарали живота си заедно,
но достатъчно млади, за да
знаят, че цялата вечност е
пред тях.

 

Плиткото е за страхливци

под моите белези
е моята красота,
под моята красота
е моята любов.

 

С теб

колко пъти
бях себе си
с някой друг,
вместо да не бъда
на себе си
с теб?

 

*
хората
имали нужда
от поезия
НЕ.
хората
имат нужда
да намират
живот
в думите

 

*
ядосай се
на ръцете
на мъжете,
в които търся
топлината,
която ми взе.
върни ме
в студа си,
ще се топля
в спомени.

 

*
всеки е заспивал
сам,
липсвайки
на някого.

 

*
превърнах любовта,
която не успя,
в изкуство.
ще превърна тази,
която успее,
във вечност.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017