Валентина Йоргова – Бог обича лудници

Бог
обича
лудници
защото
любовта
само там
не се преструва

 

Ако не обичаме
да си говорим

един ден

ще си говорим
без да се обичаме.

 

Урок

Лудостта е пътят
към спасението

 

Спасение

да те мързи
да си нормален

 

*
Целувките
по гарите
са обещание,
че лудостта
ще продължи
да диша
и на разстояние

 

Прах

Вкаменено сияние
на отминал живот

 

*
Облакът мълчание
е гъст помежду ни,
раздялата протяга
пръсти да ни сграбчи
в прегръдка

 

*
Докосването ти
е прах
по моето мълчание

лудост е да ме докосваш,
когато отдавна ме няма
до теб

 

Гара

Лудница
за влюбени

 

Смърт

Отпечатък от целувка
върху сърце,
развило алергия към любовта

 

*
Белегът
е врата,
през която
да потънеш
в тъмния гроб
на сърцето ми,
за да напомниш,
че още съм жива.

 

*
Оглеждаме се
в огледалото на времето,
поостарели сме,
не сме каквито бяхме,
краят чука на вратата
на живота ни,
усмихваме се тихо

последният лист
на календара
си мечтае
за отронване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ванеса Димитрова – Смъртта е прозорец на любовта ти

*
болката е в очите
на обичащите до смърт
смъртта само прозорец
на любовта ти
не скачай

 

*
пусни срамът
да си отиде
скъсай му конците
зашит е за езика
не за сърцето

 

*
с ножа дълбаеш сърца
по дланите ми
петък е
погрешка пресичам
линията
на живота ти

 

*
сънят
ражда чудовища
в мъглата на съзнанието ни
когато клетката на сърцето
е заключена
катинарът счупен
и си буден

 

*
крия се
в дъното на бутилката
правя любов от счупеното
пак съм дете
без целувка
за лека нощ

 

*
аз съм магаре
прекалено инатлива
все си знам своето
пия и пуша
и обичам хората
за които съм чужда
на инат го правя
и ми харесва
не за друго
и не ми се иска
да свърша
освен ако не е в леглото
което делиш
само с мен

 

*
хвана влака
за да ме направиш затворник
в собственото ми тяло
опитваш се
да избягаш
от мен
взе и самолет
на леглото ми
му поникнаха крила

 

*
целувам завистта ти
към мъжете които
не ме оцениха
и тези които
ме нараниха
боли те
защото никога
няма да те обичам
безразсъдно
както ти мен

 

*
жадна за букви
гладна за думи
болна от любов
купувам шоколад

 

самолет

изкуството да плачеш
докато чакаш
да кацне отново

 

*
уморих се
от души без думи
живот без любов
няма ме
в нощите
където
съдбата прави секс
с оставащото ни време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мария Стоева – Последната риза

*
тихо спри
пред вратата ми
нека си простим
непростимото
тихо сърцето ми
питай
непопитаното досега
тихо стъпвай на прага ми
умори ли се да чакаш
ще ти отворя
вратата е като стена
не можеш да минеш през нея
тихо спри
тихо влизай
и остани

 

*
тръгнах си
като сянката
която никога
не забеляза
сега ми стана сянка
по която въздишам

 

*
в мълчанието
разбрах това
което
дори
голите ни тела
не откриха

 

*
обичам времето
което
прекрачва
независимо
и гордо
желанията ти
аз съм
мига
който
си изгубил
за да ме дочакаш
пак

 

*
не забравяй
спомена
който властно
те накара
да спреш да печелиш
битките
които няма да ти помогнат
да спечелиш войната

 

*
колко пъти
не ме излъга
за да разбереш
че ти вярвам

 

*
по намачкана риза разбрах
имаше страст
но и много страх
да ме обичаш

 

*
тихо поплаках
чу ме само сърцето ми
нямам воля
да спра
да се надявам
на трохите
които ми даваш
няма да се връщам
няма да тръгвам
тихо се спрях
за да ме подминеш

 

*
и така
тихо
внезапно
бегло
на стъпки
си отиде нещо
което едва дойде

 

*
колко пъти
проигра
незапочнатата игра
колко пъти
събирах
забравените ти
мисли
колко цигари
изпуши
за да можеш
да успокоиш
трепета
колко пъти
се отказа
преди
да съблечеш
копче по копче
последната риза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Поезия
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Емилиян Иванов – Там, где никога не прецъфтяват олеандрите

 

Девойката

в живота си кратък, по някое време –
щом вън от себе си, да се разлива, вземе
то, с кръв като черна и лепкава тежка вода;
момичето усеща полъх на смътна беда: странна

си, някаква, честа – болка фантомна – там, дето
му членът, щеше да бъде, вместо раната
стара на Ева, да беше то мъжко дете

 

Плувецът

На Тил Линдеман

… плувецът се разтваря, сякаш във водата,
макар че неусетно, наранява ù покоя;
а тялото му яко, с обнажените линии познати,
ù свойта странна красота явява, стройни

форми; вътре – в широката нейна и няма утроба;
плувецът се носи нататък – във пътя на рибите,
гòрките нощни звезди, в блясък оголени;
със сол се насища му, гладката кожа…; ала ще видите

нейде накрая – край бряг, някой нов,
неназован; разстроени – двамина – там;
единственините, нас: „Mann gegen Mann!„…

… все по-надълбоко, навътре във сумрака леден
на бурята; пò към сърцето далечно на хладното,
тъмно море…; единият – първи; последен,
пък – другият, втори… Водата загребва той жадно
с горещите длани – железни и нежни – със нея се бори…;

… а цели светове загиват във копнежа ми…;

но ще се видим пак – завинаги – на най-далечния и пуст харман:
единствените двама – ний, неутешимите – „Mann gegen Mann!

 

Опиоманът

… човекът говори на Бог непрестанно
и, чуди се: кой ли от тях, двамата –
пò е сам; пътят безкраен е – на опиомана –
за там, где никога не прецъфтяват олеандрите,

… ала посоката на тоя път – една е –
място, някое – вън от пространството;
някое време, чийто вятър не носи ридания,
нито пък, ражда образи странни

в съня, афионът; нито дори и наяве

 

Химикът

погледни: косите му са оредели,
а зъбите – разклатени – от изпарения
на млад живак…; химикът често взема
шепа хапчета – за да живее, някак, още време,

дето е останало, по пътя към смъртта;
поне, докато късче литий изгори
в стакана със вода светена и, така,
от пламъците бели тя, обсебена, заври…

химикът стои на вратите на
странна вселена, една; и невидима,
и немислима, та леко залита към нея,
нататък [завинаги]

 

Маратонецът

… обикаля той, край гробищата тичешком,
пристъпва в лекия си тръс, полека, та
остават му няколко стадия, само – този маратон
ще свърши; човекът ще догони самотата

своя, от чиито пори се излива мирисът
на мъжка пот и, в небето попива, нагоре –
вълшебното ухание на юношеска плът…;
не спира бегачът, нито пък, знае умора

сърцето му; само секунда за отдих и,
глътка мълчание – по-голяма от всяка
надежда – с водата затоплена; му припомня

за някакъв залез, отдавнашен – в някое лято,
отминало в по-далечната младост…; и с вопъл,
момчето посреща я, пак продължава нататък.

 

Фармацевтът

Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.

… Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь…

Ал. Блок, „Пляски смерти“, 1912 г.

… потънал във хладната, черна стопилка
на кипналата и безока нощ, фармацевтът
седи зад гишето в аптеката, лъха на билки
отровни, тъгата му – тежка и вехта…

… той стрива в хаван ароматния радикс,
бавно превръща го, заедно с всичко
останало – в прах; притихнал площада
навън е, а тъмна и пуста, и ничия –

е нощта…; после пък, пада в прашеца
сълза от очите и, в solutio
отровно го превръща; във млечен,

някакъв сок…, през иглата полека
минава, едва, препарата, и влива се
в него; усмихва се странно, човекът…

 

Самураят

… броди сам из града, самураят, по болничен халат,
а под него – пижама – с петна от кафе и яхния –
още по-шарена; ни меч, нито пък друга от тия
инсигнии – на войнската му доблест – символ – на рат,

и безнадеждна, и безкрайна; на крепката му чест
и страховита сила… – върху него няма, а като
пленник, той изглежда: треперят клепките му често,
а ръцете са сковани, трескав – блясъкът в окото…

… а наближава, няма време – трябва самураят
да се прибира в болничното отделение…,
където, да обядва, чакат го; и да си вземе
назначените медикаменти – това той смътно знае…

 

Касиерката

в напредващата, като болест нелечима – нощ;
когато, вече, е изпратила последния клиент;
тя, касиерката, макар и уморена, сили има още
за една молитва – да трепти, на фирмамèнта

в пустотата непрогледна, изгубена зад черния
нехоризонт на мрака и на нощния копнеж;
донася грохналият и разстроен бриз – вечерния –
уханията на тамян – от запад…; тя запалва свещ,

вглъбено и, потънала дълбоко в аромата…; сърцето ù,
смирено, се въздига с мириса вълшебен – все нагоре
в своята нечувана и непомерна тишина… И взето

е от него, то: за да му служи – все по-вярно –
клетвата желязна е, а вярата – възпламенена;
отронват устните, едва: „Зовем те, сатана!

 

Градинарят

… градинарят между олеандрите поклаща се…,
а беше му, някога, братът разказвал,
че даже във ада растат тия храсти…;
накуцва човекът, едва подкрепя се с тоягата

крива – насища си ума с отровните благоухания;
за кратко въздъхва – който си е насадил –
своя малък и разцъфнал ад, и тихо заридава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Виктор Иванов – В мрака на поезията

*
ако сърцата ни
не бяха толкова изгубени

нощем
щяхме да чуваме

как звездите
се обичат

 

*
връзката
между смъртта и поезията

си ти

 

*
душата търси изход
от агонията

тялото го практикува

 

музика

вплетени в косите на бог
танцуваме яростно

убиваме звезди
създаваме хора

които не знаят
какво търсят

 

*
заключен завинаги
в смеха на спомена

аз виждам как всички

вече сме се случвали

 

нощ

поезията
затъмняваше лицата им

но за тези
които се обичат

времето не съществува

 

*
телата ни
се обичат истински

нека изпеят
своята кратка песен

след това

всички знаем какво следва

 

incest

слизам
в ада на поезията

лазя по стълбите

дните са къси
и мръсни

стиховете ни изяждат

отгоре
бог ни се усмихва

и ни обръща гръб

 

агония

поезията и смъртта
се гледат в очите

поетът седи отстрани
и чака

 

*
по ръба на безумието
и нелепите мечти
се стича поезия

разлива се
и ни убива

гледа смъртта
в очите

 

мълчание

светът
мислите
чувствата –

всичко
сме аз и ти

 

с кръвта на слънцето

потъвам
в мрака на поезията

небето умира за секунди

издишвам те

и лек за тази болест
не съществува

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Айча Заралиева – Безсънна събота

*
Рано сутрин
В събота
Гледам изгрева
През влаков прозорец
Сърцето ми отброява ритмично
Съкращение – отпускане
Мислите ми препускат
По релсите
Към едно място,
До което няма железен път –
Сърцето ти.

 

*
Безсънна събота.
Залезът е рана,
от която капе дъжд,
за да утоли
свирепата ми жажда
за любов.

 

*
Непосилно дълго те няма.
Самотата ми е гладна
и ожесточено дъвче
всяко мъждукане
на слънцето
зад сивите облаци.

 

*
В главата ми кънти
една и съща изповед
след всеки полет на плътта –
Обичам те

 

*
Мразя обещанията за обичане,
но тайно,
за целувки без консерванти,
за разходки по небето
и задъхано изкачване на хълма
при стария градинар
и неговата армия цветя,
деца от явната любов
на земята и слънцето

 

*
Раят ми е празен буркан,
ключалка към свободата,
а аз съм странник,
пресявал цял живот пясък от пепел,
за да научи,
че самотата е най-добрата му приятелка.

 

*
Животът ми отдавна
е само чакалня
за миражите,
очакващи полет
до последното възмездие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ивона Иванова – Голият обяд

07:59

силен старт
на петък без рими:
облечена в твоята риза
на слънчева тераса с изглед
към „гараж не паркирай“
всичко от снощи ми идва
на тласъци
понякога изкуството
ни праща знаци

 

Голият обяд

кожата ми диша
твоето сърце
няма по-силен удар

 

Divinity

уча се от най-добрите
те се саморазрушават
толкова изящно
смели са
не се съобразяват с нищо
освен с любовта
не вярват на думи
не вярват на никого
за тях другите са просто
свръхдоза гарнитура
не им е скучно
гледат ме празно и празнично
какво чакате
вземете ме при себе си

 

*
отдалечавам се от самотата с теб
не е студено

 

*
колкото и да не ти се иска
вдлъбнатината на бедрото ѝ
диктува всичките ти радости
на фронта няма нищо ново
освен че тя зае страната ти
и заедно спасявате света
от вечно необичане

 

*
не съм достигала такива висоти
не съм опитвала по-пристрастяващ
наркотик
от твоя поглед

светим в тъмното
докато денят гасне
телата ни са създадени да танцуват
и да бягат
но ми се прииска да остана

 

*
пътища към дивото
са коленете ми
издраскани от снощи
и тази вечер ми прочиташ мислите
трябваш ми
да предизвиквам твоите демони
всичко се повтаря, скъпи гости
просто си помнете грешките

 

*
съседите ми не са добре
тихи са и не се усмихват
аз просто притъпявам сетивата
с различни цветове като лилаво и жълто
искам да съм думата дъжд
или любов
или никой
иска ми се да видя
какво е залепено отвътре
на тази изоставена сграда
харесва ми да сме приятели
и да сме близо
защото отиваме все по-далеч
но никой не разбира
най-нормалните винаги
ни пращат в лудницата

 

*
случвам се на себе си
най-големият си враг
и приятел съм
аз съм разширяваща се зеница
малко пухче, летящо предизвикателно
и играещо си с ноздрите ти
не се дразни
по ръбовете ти е хубаво
и влюбващо
не си мълчим
убихме тишината
и тя ни върна с изстрел в сърцето

 

*
преустройваш
мислите и действията ми
затягаш се около мен
и не си ми излишен
точно моят конец си
готови сме за революция
да оправдаем
особняшкото си съществуване

 

*

Ако смъртта е жена,
Значи ти си живот(но)

 

*

личи си че си
близо до смъртта
по това колко леко
стъпваш по земята
аз летя

 

*
обичам да си намигвам
сама от огледалото
знам че и днес
ще се изненадам

 

*
и този ден започва
истински
с бира на терасата
и страшно яка гледка
изгорих си пръста

 

*
сутрин на пръсти
ти пускам език
за да не те събудя
чувствата ми са вечност
ти си от друго измерение
забрави си ризата в нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Катрин Фонтенай – Генезис

Генезис

Конецът сам умира
ако иглата
не може да шие
от срам

 

*
В очакване
и грешникът
се оказва
праведен

 

*
Обещанието е
и земя и небе
омръзна ми
да те мразя по светски
докато те обичам свещено

 

*
Пирон на портата
висящо съобщение
тяхната история
продължи с и кратко
вместо с и

 

*
Пред теб съм
като монахиня
объркала култа
с белега
ти си праведник
бъзпътен
във всичко
друго
освен плътта

 

Сънят ми
е приказка
за непукизъм

 

*
Целувах те
тайно и наум
докато чудовището
в мен
не пробуди
спящият ми войн

 

*
Обичта е като агне
за което главите
на селския съвет
спорят с дни
дали да заколят
или помилват

 

*
Миглата ти
е като ченгелче
на буква
решила да
избяга от
своите
Кирил и Методи
тичайки
по миражната линия
на кабела
на възмездието

 

*
Понякога огънят
в косата ти
се мести
в очите ти
и ме гали
като течен шоколад
утоляващ жаждата ми
за слънчеви лъчи

 

*
Петъците са ми слабост
но от безхаберие
все да пирувам
в понеделник

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Габриела Балева – Електричеството в теб

*
електричеството в теб
е повече от
двеста и двадесет волта
безсмъртна си
за мнозина
но аз те умъртвявам
всяка нощ
с камшика си
да си знаеш
че има и по-силни
богове

 

лято

голите нощи
с теб
не спират
и през деня

 

*
изборът
да се влюбиш
точно в мен
си беше
твой
последиците
също
не ме обвинявай
за твоите грешки
предупредих те
че съм трудна
за обичане

 

*
кредитор съм
на любов –
плащай
или
ще те съсипя

 

*
ядеш череши и се капеш
умишлено на гърдите
чакаш ме да изпадна
в екстаз от фантазии
а аз ги убивам
със салфетка
и я изхвърлям
при моралните ти
ценности

 

*
тялото ти крещи
Свобода
а си под моя контрол
на съзнание
ирония на съдбата е
че вече не е позволено
да имаш роби

 

*
усмивките и нотите
са само за безгрешните
аз не мога да ти дам
любов
но съм грешна
и ще ти дам
дяволско щастие

 

*
дори сатаната
се търкулна
по ръба
на моя
ад

 

69

обръщам
минутите
за да нямаш
време с мен
а цял
вечен момент

 

*
за малко да взема
два бона
от казиното
не ми достигна
едно сърце
и то не беше
твоето

 

*
в постоянното ни
болестно състояние
откриваме аномалии
на щастие –
последни думи
на умиращия

 

*
вечерта ми те помни
събитията се печатат
неосъзнатата действителност
в клетките ми се натрупва
и въпреки това
имам кислороден глад
анемична съм
при всеки допир
болезнено е себеотрицанието
утрото ми не е поумняло
още те иска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Димитър Пенчев – Пазар

Мълчание

възпитана
истерия.

 

*
Думите
имат власт
когато мълчат
само тогава
любовта
ги разбира.

 

*
Мълчанието
е влюбено
в смъртта
тя преследва
живота.

 

Пазар

На сергията
на любовта
бърза
телеграма
търси
получател
избеляла
от чакане
никой
не разчита
мислите й
езикът на
пеперудите
е мъртъв
отдавна.

 

*
Пиех поезия
и те търсех между
нейните редове
когато те срещнах –
нажежена лава
езикът ми
още помни
раните си
как не можа
да те преглътне
и днес дъвче
единствено
блудкава проза
по-безопасно е
душата не страда

 

Докосване

Сияние на фенер
прегръща
лудостта на живота.

 

Прегръдка

Прах от феромони
в боите
на художник.

 

Гордост

Чакам те
да дойдеш
в сърцето ми
без да съм
ти показвал
пътя към него.

 

Подлост

Самотата
предлага
елитна
компания.

 

*
Любовта ми е мазохист,
търси думите ти –
да я убият завинаги.

 

Рана

Убит спомен
кръвта му
не спира.

 

*
Коренът шепне
в ухото
на короната
за дни
на отминала
младост
тя цъфти.

 

*
Всяка сутрин
питам
огледалото
кой от двама ни
е по-щастлив
усмихваме се
защото се
обичаме.

 

*
Когато
сатърът обича
падат глави

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017